Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (12)

11. Пещерата Канхери

На другата сутрин, когато се събудих, намерих печата на Империята Муджулааин на тоалетката. Красивият кремав камък беше набразден със златистооранжеви ивици и висеше от мека панделка. Вдигнах тежкия предмет, за да го огледам по-внимателно, и веднага забелязах издълбаните думи, за които Рен беше казал, че означават „мъдрост, бдителност, смелост и състрадание“. Цветче от лотос цъфтеше в най-долната част на печата. Подробното изобразяване на украсата демонстрираше високо изтънчено майсторство. Беше прекрасно.

Ако е бил толкова верен на тези думи, колкото твърди Рен, баща му сигурно е бил добър крал.

За минута си позволих да си представя по-възрастно копие на Рен като крал. Лесно можех да си го представя как предвожда други. У него имаше нещо, което ме караше да искам да му се доверявам и да го следвам. Усмихнах се иронично. Жените биха го последвали и през пропаст.

Господин Кадам беше служил на своя принц повече от триста години. Мисълта, че Рен можеше да вдъхнови пожизнена преданост, беше необичайна. Зарязах размишленията си и отново погледнах вековния Печат със страхопочитание.

Отворих чантата, която господин Кадам беше оставил, и открих, че съдържа фотоапарати, както дигитален, така и еднократен, кибрит, няколко ръчни сечива за копаене, фенерчета, джобно ножче, светещи пръчици, хартия с въглищен прах, храна, вода, карти и още няколко неща. Няколко от предметите бяха поставени в непромокаеми найлонови торби. Изпробвах тежестта на раницата и открих, че е изненадващо приемлива.

Отворих дрешника, отново опипах красивата си рокля и въздъхнах. Нахлузвайки джинси и тениска, завързах връзките на новите си туристически боти и грабнах маратонките си.

Долу намерих господин Кадам да реже манго за закуска.

— Добро утро, госпожице Келси — каза той и посочи към врата ми. — Виждам, че сте намерили Печата.

— Да. Много е красив, но малко прекалено тежък. — Натрупах няколко резена манго върху чинията си и си налях горещо какао в една чаша. — Грижили сте се за него през всичките тези години?

— Да. Той е много ценен за мен. Печатът всъщност е бил изработен в Китай, а не в Индия. Бил подарък, поднесен на дядото на Рен. Такива стари печати са голяма рядкост. Изработен е от камък от провинция Шоушан, който, противно на разпространеното вярване, не е вид кехлибар. Китайците вярвали, че камъните от Шоушан са ярко обагрени яйца от феникс, открити в гнезда високо в планините. Мъжете, които рискували живота си, за да ги откриват и заграбват, се сдобивали с почести, слава и богатство.

Само най-богатите притежавали предмети, издялани от такъв камък. Да получи такъв като подарък, било голяма чест за дядото на Рен. Това е скъпоценна наследствена реликва. Добрата новина за вас обаче е, че освен това се смята за добър късмет да притежаваш или носиш нещо, изработено от такъв камък. Може би ще ви помогне по време на пътуването ви не само по един начин.

— Звучи сякаш семейството на Рен е било много специално.

— Наистина беше, госпожице Келси.

Точно бяхме седнали да закусим с кисело мляко и манго, когато Рен влезе безшумно в стаята и сложи глава на скута ми.

Почесах го по ушите:

— Мило е от твоя страна да се присъединиш към нас. Предполагам, че нямаш търпение да се раздвижиш днес, а? Сигурно се вълнуваш, че си толкова близо до развалянето на проклятието.

Той продължаваше да ме гледа напрегнато, сякаш нетърпелив да тръгне, но аз не исках да бързам. Укротих го, като му давах парченца манго. Доволен за момента, той седна и с наслада изяде лакомството, облизвайки сока от пръстите ми.

Засмях се:

— Престани! Гъделичкаш ме! — Той не ми обърна внимание, премести се нагоре по ръката ми и ме облиза почти чак до ръкава. — Ъх, това е гадно, Рен! Добре. Добре. Да вървим.

Измих ръката си, погледнах за последно пейзажа, излязох и отидох в гаража. Господин Кадам вече беше вътре с Рен. Взе чантата от мен, сложи я на пасажерската седалка, а после ми държа вратата, докато скочих в джипа.

— Внимавайте, госпожице Келси — предупреди ме господин Кадам. — Рен ще е нащрек заради вас, но пред вас има много опасности. Някои сме предвидили, но съм сигурен, че ще се изправите пред много, с които не съм наясно. Внимавайте.

— Ще внимавам. Надявам се, че ще се върнем много скоро.

Вдигнах стъклото на прозореца и излязох на заден ход от гаража. Джипиесът отново започна да нарежда къде да отида. Изпитах дълбока признателност към господин Кадам. Рен и аз щяхме да сме наистина изгубени без него.

Пътуването беше без особени събития. През първия час трафикът беше много слаб. Постепенно започна да се усилва, колкото повече приближавахме до Мумбай, но дотогава почти бях свикнала да шофирам от другата страна на пътя. Пътувахме около четири часа, преди да спра в края на един черен път, който граничеше с парка.

— Тук трябва да влезем. Според картата, ще ни отнеме два часа и половина да отидем пеша до пещерата Канхери. — Погледнах часовника си и продължих: — Това значи, че имаме да убием около два часа, тъй като не можем да влезем до мръкване, когато туристите ще са си отишли.

Рен изскочи от колата и ме последва до едно сенчесто местенце в парка. Легна на тревата, а аз седнах до него. Отначало подпрях гръб на тялото му, а после постепенно се отпуснах, облегната на него, използвайки гърба му като възглавница.

Загледана нагоре в дърветата, започнах да говоря. Разказах на Рен как растях при родителите си, за гостуванията при баба ми и ваканциите, на които ходехме семейно.

— Отначало мама била медицинска сестра в дом за стари хора, но после решила да си остане у дома и да ме гледа — обясних, възкресявайки мили спомени. — Правеше най-хубавите сладки с шоколадови парченца и фъстъчено масло. Мама вярваше, че да показваш любовта си, означава да приготвяш домашни сладки, което вероятно е причината, че като дете бях пълничка и бузеста.

Татко беше от онези типични татковци, които палят барбекюто в задния двор. Беше учител по математика и предполагам, че и аз съм прихванала нещичко, защото също харесвам математиката. Всички обичахме да четем и имахме уютна домашна библиотека. Книгите на д-р Зюс ми бяха любимите. Дори сега усещам родителите си близо до мен, когато взема някоя книга.

Когато пътувахме, родителите ми обичаха да отсядаме в малки пансиони, където се настанявах в собствена стая. Обикаляхме кажи-речи из целия щат и виждахме ферми с ябълкови дървета и стари мини, градчета в баварски стил, където продаваха немски палачинки за закуска, океана и планините. Мисля, че лесно щеше да се влюбиш в Орегон. Не съм пътувала по цял свят като теб, но не мога да си представя по-красиво място от родния си щат.

По-късно говорих за училище и как мечтая да постъпя в университет, макар че не можех да си позволя нещо повече от местен колеж. Говорих дори за автомобилната катастрофа на родителите си, за това колко самотна се почувствах, когато се случи и какво е да живееш с осиновители.

Опашката на Рен потрепваше напред-назад, затова разбрах, че е буден и слуша, което ме изненада, защото смятах, че просто ще заспи, отегчен от бъбренето ми. Накрая замлъкнах, защото и на мен ми се доспа, и задрямах от топлината, докато почувствах как Рен се размърдва и сяда.

Протегнах се:

— Време е вече да вървим, а? Добре, води.

Вървяхме през парка в продължение на два часа. Създаваше много по-голямо усещане за простор, отколкото резервата за диви животни „Яуал“. Между дърветата имаше по-големи разстояния. Красиви пурпурни цветя покриваха хълмовете. Когато се приближихме обаче, забелязах, че те вехнат от жегата. Предположих, че са поникнали за кратко по време на мусонните дъждове и скоро няма да ги има.

Подминахме тикови дървета и бамбук, но имаше и други видове, които не можах да разпозная. Няколко животни пресякоха светкавично пътя ни. Видях зайци, елени и таралежи. Когато погледнах нагоре към клоните, зърнах стотици птици във всевъзможни цветове.

Докато минавахме под група особено гъсти дървета, чух странни, тревожни, сумтящи звуци и забелязах дребни маймунки „резус“, които се люлееха толкова високо, колкото можеха да се покатерят. Бяха безобидни и познати, но когато навлязохме по-навътре в парка, видях и други, по-плашещи същества. Заобиколих гигантски питон, който висеше от едно дърво и ни наблюдаваше с черни, немигащи очи. Огромни гущери с дълги шии, мощни опашки и яки нокти, с раздвоени езици и издължени тела бързо притичваха по пътя ни, съскайки. Големи, тлъсти насекоми кръжаха и жужаха лениво във въздуха, отскачаха като пияни от бягащите създания, а после си продължаваха по пътя.

Беше красиво, но също и стряскащо, и се радвах, че си имам тигър наблизо. От време на време Рен се отклоняваше от пътеката и обикаляше в кръг наоколо по начин, който ме караше да мисля, че избягва определени места, или може би — потръпнах — определени неща.

След като вървяхме около два часа, пристигнахме в края на джунглата до пещерата Канхери. Гората беше оредяла, разтваряйки се към един хълм, където нямаше дървета. Каменни стъпала водеха нагоре по хълма към входа, но още бяхме твърде далече, за да зърнем нещо повече от малко късче от пещерата.

Тръгнах към стъпалата, но Рен скочи пред мен и ме побутна обратно към дърветата.

— Искаш да почакаме още малко? Добре, ще чакаме.

Седнахме под прикритието на някакви храсти и изчакахме един час. Леко нетърпелива, гледах как туристите излизат от пещерата, проправят си бавно път надолу по стъпалата и тръгват към някакъв паркинг. Чувах ги как бъбрят, докато потегляха с колите си.

Отбелязах завистливо:

— Толкова по-зле, че не можахме да влезем тук с кола. Със сигурност щеше да ни спести много ядове. Но предполагам, хората нямаше да разберат защо някакъв тигър ме следва неотлъчно. Плюс това лесничеят също щеше да ни следи внимателно, ако бяхме влезли с джипа.

Най-накрая слънцето залезе и хората си отидоха. Рен предвидливо пристъпи напред извън дърветата и подуши въздуха. Удовлетворен, тръгна към каменните стъпала, които бяха изсечени в каменистия хълм. Докато стигнем до върха, бях останала без дъх от дългото изкачване.

Веднъж вече влезли в пещерата, се натъкнахме на отворен каменен бункер с помещения, които ми напомниха за килийки в пчелен кошер. Всяко беше еднакво с другото. От лявата страна във всяка стая беше поставен каменен блок с размерите на малко легло, а на задните стени бяха разположени издълбани лавици. Един надпис отбелязваше, че някога на това място живеели будистки монаси и че пещерите били част от будистко поселище, датиращо още от трети век.

Не е ли странно, че търсим индуско пророчество в будистко поселище? — помислих си, когато продължихме нататък. Но пък всичко в това приключение е доста странно.

Когато влязох по-навътре, забелязах дълги каменни бразди, свързани чрез арки, които започваха от един камък в центъра и продължаваха нататък — вероятно по-нависоко в планините. Един надпис обясняваше, че браздите някога се използвали като акведукт, за да отвеждат водата до този район.

Когато стигнах до главното помещение, прокарах длани по дълбоките вдлъбнатини на покритата със сложни фигури стена. Древни индийски писмени знаци и йероглифи бяха издълбани в стените.

Останките от таван, все още придържани на няколко места от скални колони, хвърляха дълбоки сенки над мястото. В каменните колони бяха изваяни статуи и докато вървяхме постоянно ги гледах, просто за да се уверя, че няма да позволят остатъка от покрива да рухне върху нас.

Рен продължи да си проправя път към дъното на главното помещение, отправяйки се към черната зинала паст на пещерата, която водеше още по-навътре в хълма. Последвах го, прекрачих през отвора и стъпих върху песъчлив под в просторно, кръгло помещение. Спрях и оставих очите си да се приспособят за миг. Кръглата стая имаше много входове. Светлината, която влизаше вътре, стигаше точно колкото да очертае отвора, но не можеше да проникне в никой от другите коридори оттатък и бързо гаснеше с изчезването на слънчевата светлина.

Извадих фенерче и попитах:

— Какво ще правим сега?

Рен пристъпи до първия обвит в сенки вход и изчезна в тъмнината. Следвайки го, аз се шмугнах в малката стая. Беше пълна с каменни лавици. Запитах се дали е възможно някога да е била използвана като библиотека. Тръгнах бавно през нея и си проправих път до дъното, с надеждата да видя гигантски надпис, гласящ: „Пророчеството на Дурга-тук!“, когато почувствах нечия ръка върху рамото си. Подскочих при докосването на Рен.

— Не прави така! Не може ли първо да ме предупреждаваш някак?

— Извинявай, Келс. Трябва да потърсим във всяка стая символ, който прилича на Печата. Ти гледай нависоко, а аз ще гледам на ниско.

Той стисна за миг рамото ми и се преобрази отново в тигър.

Потръпнах. Не мисля, че някога ще свикна с това.

Не видяхме никакви издълбани знаци в помещението, затова продължихме към следващото и към по-следващото. На четвъртия вход потърсихме по-внимателно, защото стаята беше пълна с клиновидни писмени знаци. Прекарахме вътре поне час.

При петия също не извадихме късмет.

Шестото помещение беше празно. По стените нямаше дори една каменна лавица, но седмата врата бе тази, при която сполучихме. Отворът водеше към стая, много по-малка от другите. Беше дълга и тясна и имаше две лавици подобно на другите помещения. Рен откри издълбания символ под една от лавиците. Вероятно нямаше да го забележа, ако търсех сама.

Той ми изръмжа тихо и пъхна нос под издатината.

— Какво има? — попитах и се наведох.

Наистина под лавицата на стената в дъното на стаята имаше гравирано изображение, което съответстваше точно на Печата.

— Е, предполагам, че е това. Стискай палци… ъъ… нокти.

Свалих Печата от врата си и го притиснах в издълбаното място, извивайки се, докато почувствах как щракна на място. Изчаках, но не се случи нищо. Опитах се да извъртя Печата и този път чух механично бръмчене зад стената. След едно пълно завъртане усетих съпротивление и чух тих пневматичен съсък. От краищата на стената се надигна и повя прах, който разкри, че това изобщо не е стена, а врата.

Дълбок, приглушен тътен разтърси стената, когато тя бавно се спусна назад. Измъкнах Печата навън, сложих го отново на шията си и насочих слабата си светлина през вратата. Видях само още стени. Рен ме бутна настрани и влезе пръв. Останах възможно най-близо до него и на два пъти едва не го настъпих по лапите.

Осветявайки стената с фенерчето си, открих факла, окачена на метална поставка. Измъкнах няколко кибритени клечки и се изненадах, че факлата се запали почти веднага. Пламъкът освети коридора много по-ярко от мижавото ми фенерче.

Бяхме на върха на вито стълбище. Надникнах предпазливо над ръба в тъмна бездна. Тъй като единственият път беше надолу, взех факлата и започнах да слизам. Зад нас се чу щракаш звук и вратата се затвори с леко свистене, запечатвайки ни вътре.

Промърморих:

— Страхотно. Предполагам, че в такъв случай ще се тревожим за излизането по-късно.

Рен само вдигна поглед и потърка глава в крака ми. Разтърках тила му и продължихме надолу по стъпалата. Той разположи тялото си от външната страна на стълбите, което ми позволяваше да се държа за стената, докато слизахме. Обикновено не се страхувах от височини, но един таен проход плюс тесни стълби, плюс тъмна бездна и липса на парапет се равняват на нещо, което може да ми изкара ума. Бях признателна, че той застана от по-опасната страна.

Промъквахме се бавно и ръката започна да ме наболява от държането на факлата. Преместих я в другата си ръка, като внимавах да не накапя Рен с горещо масло. След като най-накрая стигнахме прашното дъно, пред нас зейна друг тъмен проход. Малко след началото му се натъкнахме на път, който се разклоняваше в две различни посоки. Изпъшках:

— Фантастично. Лабиринт. Кой път да хванем сега?

Рен пристъпи в единия коридор и помириса въздуха. После се премести при другия и вдигна глава да подуши отново. Върни се при първия и продължи. Аз също подуших въздуха, просто за да проверя дали мога да подуша онова, което бе усетил той, но единственото, което долових, беше парлив, противен сернист мирис. Горчивият мирис проникваше в пещерата и сякаш се усилваше с всеки завой, който правехме.

Продължавахме нататък в тъмното, лъкатушейки през подземния лабиринт. Факлата хвърляше потрепваща светлина върху стените, образувайки плашещи сенки, които танцуваха в зловещи кръгове. Докато си проправяхме път през подобния на гробница лабиринт, често се натъквахме на открити пространства, които се разклоняваха. Рен трябваше да спира и да души всяка пролука, преди да избере пътя, за който смяташе, че ни води в правилната посока.

Скоро след като минахме през един от откритите участъци, ужасяващ звук разтърси прохода. Разнесе се силно металическо блъскане, отекващо със стържещ звук, и увенчана с остри шипове желязна порта се стовари на земята точно зад мен. Обърнах се бързо и извиках уплашено. Не само бяхме в древен тъмен лабиринт, ами беше древен тъмен лабиринт, пълен със скрити капани.

Рен се премести до мен и остана много близо, достатъчно близо, за да държа ръка върху врата му. Зарових пръсти в козината му и се държах здраво, за да съм по-сигурна. Три завоя по-късно чух тихо жужене, идващо от един проход пред нас. Колкото повече приближавахме, толкова повече се усилваше жуженето.

Завивайки зад един ъгъл, Рен спря и погледна право напред. Козината му се изправи и запука в пръстите ми. Вдигнах факлата да видя защо бе спрял и се вкопчих в козината му, разтреперена.

Коридорът пред нас се движеше. Гигантски черни бръмбари, големи колкото топки за бейзбол, лениво пълзяха един върху друг, препречвайки целия проход пред нас. Странните създания изглежда ограничаваха движенията си само до коридора точно пред нас.

— Ъх… Рен, сигурен ли си, че трябва да тръгнем надолу в тази посока? Другият проход изглежда малко по-добре.

Той пристъпи по-близо до ъгъла. Аз също неохотно се приближих на една крачка. Насекомите имаха лъскави черни хитинови обвивки, по шест космати крака, потрепващи антени и по два заострени придатъка отпред, които щракаха напред-назад като остри ножици. Някои от насекомите разтвориха с пукот плътни морни криле и започнаха да жужат силно, като литнаха към отсрещната стена. Бодливите крака на други залепнаха за тавана.

Погледнах Рен и преглътнах с усилие, когато той тръгна напред, решен да мине през прохода. Той отвърна на погледа ми.

— Добре, Рен, ще го направя. Но това наистина, ама наистина ще ме подлуди. Ще тичам по целия път, така че не се надявай да те чакам.

Направих няколко крачки назад, стиснах по-здраво факлата и се втурнах в спринт. Стискайки очи толкова здраво, че се превърнаха в цепки, тичах със здраво затворени устни, издавайки гърлен крясък по целия път. Стрелнах се през прохода възможно най-бързо и едва не изгубих равновесие на няколко пъти, когато ботушите ми се подхлъзнаха по няколко насекоми едновременно и ги смачкаха. През ума ми светкавично премина ужасен образ: как се приземявам по лице в рояка. Реших да внимавам повече къде стъпвам.

Имах чувството, че тичам по огромна вълна от опаковъчен найлон с въздушни балончета и при всяка стъпка пукам по няколко огромни, пълни с течност мехурчета. Бръмбарите се пукаха като пакетчета кетчуп и пръскаха зелена слуз във всички посоки. Това оживление, разбира се, смути останалите насекоми. Няколко от тях литнаха и закръжиха на рояци около тялото ми, кацайки по джинсите, ризата и косата ми. Успях да ги отделя от лицето си със свободната си ръка, която щипците им прободоха няколко пъти.

Успявайки най-накрая да се добера до другата страна, разтърсих тялото си в силни конвулсии, за да се освободя от всякакви „стопаджии“. Наложи се да се пресегна и да сграбча няколко, които отказваха да се отделят, включително едно, което се катереше по конската ми опашка. После започнах да стържа обувките си в стената и се огледах за Рен.

Той тичаше бързо през сега изпълнения с жужене проход и с голям скок се приземи до мен, като се тръскаше ожесточено. По козината му все още имаше вкопчени няколко насекоми, които се наложи да смъкна със задния край на факлата си. Едно го беше ощипало по ухото достатъчно силно, че да го разкървави. За мой късмет, на мен ми се беше разминало, без някое да ме ужили толкова силно, че да разкъса кожата.

— Предполагам, че носенето на дрехи помага, Рен. В крайна сметка ощипват дрехите ти, вместо кожата. Горкичкият тигър. Целите ти лапи са в смачкани насекоми. Гадост! Аз поне имам предимството, че нося обувки.

Той тръсна всяка от лапите си подред, а аз му помогнах да измъкне телата на буболечките измежду възглавничките на пръстите на предните си лапи. Потръпвайки за последно, удвоих темпото, за да оставя възможно най-голямо разстояние между насекомите и нас.

Десетина завоя по-късно, стъпих на камък, който потъна в земята. Замръзвайки на място, зачаках да се появи следващият капан. Стените започнаха да се тресат и малки метални панели се плъзнаха назад и оставиха остри, бодливи метални шипове да изникнат от двете страни. Изпъшках. Не само че от стените стърчаха шипове, а и капанът се допълваше от хлъзгаво черно мазно вещество, което се изливаше от каменни тръби, покривайки пода.

Рен се преобрази в човек.

— По върховете на шиповете има отрова, Келси. Мога да я помириша. Стой по средата. Има достатъчно място да минем, но не допускай тези шипове дори да те одраскат.

Погледнах отново дългите остри шипове и потреперих:

— Но ако се подхлъзна?

— Дръж се здраво за козината ми. Ще използвам ноктите си, за да крепя и двама ни, докато се движим, и ще вървим бавно. Тук не бързай.

Рен се преобрази отново в тигър. Наместих раницата си и се вкопчих здраво в козината на тила му. Той стъпи предпазливо в локвата от масло, пробвайки я първо с една лапа. Лапата му се подхлъзна леко и загледах как ноктите му изплуваха и потънаха в маслото, и стъпиха на пръстения под. Заби ги със сила, дълбоко в мазния терен. След като заби здраво крака си вътре, той направи още една стъпка и потопи и ноктите на другата си лапа. След като и тя се закова на място, той трябваше да дръпне силно, за да вдигне другия си крак.

Процесът беше мъчително тягостен. Всички смъртоносни шипове бяха разположени на произволни интервали, затова не можех дори да се почувствам успокоена от някакъв ритъм. Трябваше да фокусирам цялото си внимание върху тях. Имаше един до прасеца ми, после до врата, до главата ми, до корема ми. Започнах да броя и спрях след петдесет. Цялото ми тяло трепереше от стискането на мускулите и от това, че се бях движила сковано толкова дълго. Щеше да е нужна само една секунда разконцентриране — една погрешна стъпка и щях да съм мъртва.

Радвах се, че Рен не бърза, защото едва имаше място да вървим един до друг. Имахме само по около един инч свободно пространство от двете си страни. Внимавах с всяка стъпка. По лицето ми се стичаха струйки пот. Някъде на половината път изпищях. Сигурно бях стъпила на особено мазно място, защото ботушът ме се изплъзна изпод тялото. Коляното ми поддаде и аз залитнах. Този шип беше на височината на гърдите, но за късмет се извих в последната секунда и шипът прониза раницата вместо ръката ми. Рен замръзна на място, търпеливо изчаквайки ме да се изправя.

С усилие си поех въздух и изправих треперещите си крайници един по един. Беше цяло чудо, че в крайна сметка не се нанизах на шиповете. Когато Рен издаде хленчещ звук, го потупах по гърба.

— Добре съм — успокоих го.

Имах късмет, голям късмет. Продължихме да се придвижваме още по-бавно и накрая излязохме от другия край, нестабилни, но в безопасност. Рухнах върху пръстения под и изпъшках, разтривайки схванатия си врат.

— След шиповете насекомите вече не ми се струват толкова лоши. Мисля, че по-скоро бих повторила преживяването с насекомите, отколкото това.

Рен близна ръката ми и аз го погалих по главата.

След кратка почивка продължихме нататък. Извървяхме още няколко отсечки без особени събития. Точно започвах да свалям гарда, когато отново се разнесе шум и една врата рухна зад нас. Друга започна да пада пред нас и ние хукнахме към нея, но не успяхме. Е, Рен можеше и да успее, но не искаше да мине през нея без мен.

Звук като от шуртене на вода заблъска по тръбите над нас и в тавана се отвори панел. Миг по-късно бяхме съборени на пода от бликнала като потоп вода, която се стовари върху нас. Тя угаси факлата ни и бързо започна да изпълва помещението. Докато успея да се изправя, водата вече беше стигнала до коленете ми. Рязко отворих един цип и започнах да опипвам сляпо. Намирайки дълга туба, аз я отворих рязко, разтърсих я и течността вътре засия. Цветът боядиса бялата козина на Рен в жълто.

— Какво да правим? Можеш ли да плуваш? Първо над твоята глава ще стигне!

Рен се преобрази в човек:

— Тигрите могат да плуват. Мога да задържа дъха си по-дълго като тигър, отколкото като човек.

Сега водата стигаше до кръста ни и той бързо ме дръпна покрай шуртящата тръба и до вратата пред нас. Когато стигнахме до нея, вече плавах. Рен се спусна отдолу, търсейки изход.

Когато главата му се показа отново на повърхността, той извика:

— На вратата има още един от знаците на Печата. Опитай се да вмъкнеш Печата и да го завъртиш, както направи преди.

Кимнах и си поех дълбоко дъх. Гмурвайки се под водата, потърсих опипом покрай вратата, за да открия знака. Накрая го намерих, но ми свършваше въздухът. Мъчейки се да се издигна на повърхността, заритах силно; тежката раница и Печатът на врата ми ме теглеха надолу. Рен посегна под водата, грабна раницата ми и ме издърпа на повърхността.

Сега се носехме плавно близо до тавана. Щяхме да се удавим всеки момент. Поех си дълбоко дъх няколко пъти.

— Можеш да го направиш, Келс. Опитай отново.

Отново си поех дъх и дръпнах Печата от врата си. Рен пусна раницата ми и аз се гмурнах отново, спускайки се до най-долния край на вратата. Притиснах Печата в жлеба и го завъртях в една посока, после в друга, но той не поддаде.

Рен се бе преобразил отново в тигър и сега плуваше надолу към мен. Лапите му пореха водата, а движението отмяташе козината от лицето му, правейки го да изглежда страховит, като бяло раирано морско чудовище. Гримасата с остри зъби не помагаше. Отново ми свършваше въздухът, но знаех, че помещението се е напълнило и няма повече варианти.

Паникьосах се и започнах да си мисля най-лошото. Ето къде щях да умра. Никога нямаше да ме намерят. Никой нямате да ми направи погребение. Какво ли щеше да е чувството да се удавя? Щеше да е бързо. Отнема само минута-две. Мъртвото ми тяло щеше да е подпухнало и подуто, носещо се вечно до тигровото тяло на Рен. Дали онези ужасни буболечки щяха да се промъкнат и да ме изгризат? По някакъв начин това ми се струваше по-ужасно от умирането. Рен можеше да задържа дъха си по-дълго. Щеше да ме гледа как умирам, запитах се как ли ще се чувства от това. Дали щеше да съжалява? Дали щеше да се чувства виновен? Щеше ли да се хвърли сам към вратата?

Преборих се с отчаяното желание да изплувам на повърхността. Нямаше повече повърхност. Нямаше повече въздух. Обзета от безсилен гняв и от ужас, ударих с юмрук Печата и почувствах леко движение. Ударих го отново, по-силно, и почувствах свистене. Вратата най-сетне започна да се издига и Печатът изпадна. Посегнах отчаяно надолу, едва успявайки да уловя панделката между двата си пръста, точно когато водата се изля от вратата, повличайки ни със себе си.

Стихията ни изхвърли в следващия коридор, а после се плъзна надолу през отворите на канализацията, оставяйки пода подгизнал и кален. Поех си мъчително дъх и се закашлях, поемайки дълбоко въздух през зъби. Погледнах Рен, засмях се, а после се закашлях отново. Дори след като взех да се давя, още се смеех.

— Рен — кикот-кашляне — приличаш на — кашляне-кашляне-кикот — удавена котка!

На Рен явно му убягна хуморът в ситуацията. Той изсумтя, дойде право при мен и се отръска като куче, пръскайки вода и кал навсякъде. Козината му стърчеше на мокри фитили във всички посоки.

Задавих се:

— Ей! Много благодаря. Е, не ми пука. Пак си е забавно.

Опитах се да изстискам цялата вода от дрехите си, окачих Печата на врата си и реших да проверя фотоапаратите, за да се уверя, че в чантите не е проникнала вода. Изсипах подгизналото съдържание на чантата на пода. Предметите паднаха в кална локва, която оплиска подгизналите ми дрехи. С изключение на мократа храна, всичко изглеждаше добре запазено. Благодарение на предвидливостта на господин Кадам, всички фотоапарати изглеждаха непокътнати.

— Е, не можем да ядем, но с изключение на това сме добре.

Неохотно се изправих отново. Разстроена и подгизнала, мрънках поне през следващите десет минути. Ботите ми издаваха жвакащи звуци, а мокрите ми дрехи лепнеха по тялото ми.

— Хубавото е, че отмихме буболечките и онова мазно нещо — промърморих.

Когато светлината от малката луминесцентна лампа на батерии избледня, извадих от раницата едно фенерче и го разклатих. Отвътре се чу мокър плискащ звук, но то още работеше, завихме няколко пъти наляво и веднъж надясно, и се натъкнахме на дълъг коридор, по-дълъг от всички останали. С Рен започнахме да си проправяме път през него. На около половината път по коридора Рен спря, скочи пред мен и започна да ме избутва да се върна назад — бързо.

— Страхотно! Сега пък какво има? Скорпиони?

В този момент мощен тътен разтърси тунела. Песъчливият под, на който току-що бях стояла, се срути. Отскочих тромаво назад, докато още участъци от пода рухваха и се стоварваха надолу, образувайки дълбока пропаст. Изведнъж тунелът спря да се тресе и аз се промъкнах до ръба да погледна надолу. Не ми беше от голяма помощ да държа фенерчето над ръба, защото все още не можех да видя колко дълбока е дупката.

Обзета от безсилно раздразнение, изпищях към дупката:

— Прекрасно! За кого ме мислите? Индиана Джоунс? Е, мисля, би трябвало да знаете, че в тази чанта няма камшик! — Изпъшках и се обърнах към Рен. Посочвайки пътеката от другата страна на пропастта, казах: — И предполагам, че това е посоката, в която трябва да тръгнем, нали?

Рен наведе глава и надникна в пропастта. После започна да обикаля напред-назад около ръба, като оглеждаше стените и гледаше пътеката, която продължаваше от другата страна. Тръснах се на пода с гръб към стената, извадих бутилка вода от раницата, отпих дълга глътка и затворих очи.

Почувствах една топла ръка да докосва моята.

— Добре ли си?

— Ако имаш предвид дали съм ранена, тогава отговорът е „не“. Ако питаш дали съм добре в смисъл дали съм уверена, че още съм с ума си, отговорът пак е „не“.

Рен се намръщи:

— Трябва да намерим начин да минем от другата страна на пропастта.

— Определено си добре дошъл да пробваш. — Отпратих го с махване на ръка и отново се заех да пия вода.

Той отиде до ръба и надникна от другата страна, оглеждайки замислено разстоянието. Преобразявайки се отново в тигър, изтича на няколко крачки обратно в посоката, от която бяхме дошли, обърна се и хукна с пълна скорост към дупката.

— Рен, не! — изпищях.

Той скочи, озовавайки се с лекота от другата страна на дупката, като се приземи леко на предните си лапи. После измина тичешком кратко разстояние и повтори упражнението, за да се върне. Приземи се в краката ми и отново се преобрази в човек.

— Келс, имам идея.

— О, непременно трябва да я чуя. Само се надявам, че не планираш да включиш и мен в този твой замисъл. А, нека позная. Искаш да вържа въже за опашката ти, да скочиш отсреща, да размотаеш въжето, а после да ме накараш да се издърпам по него, нали?

Той наклони глава, сякаш го обмисляше, а после поклати глава:

— Не, не би имала нужната сила да направиш нещо такова. Плюс това, нямаме въже и нищо, за което да го вържем.

— Правилно. Е, какъв е планът?

Той улови ръцете ми и обясни:

— Това, което предлагам, ще бъде много по-лесно. Имаш ли ми доверие?

Призля ми.

— Имам ти доверие. Просто… — Погледнах в загрижените му сини очи и въздъхнах: — Добре, какво трябва да правя?

— Видя, че успях да прескоча пропастта съвсем сполучливо като тигър, нали? Така че това, което ми е нужно да направиш, е да застанеш точно на ръба и да ме чакаш. Аз ще изтичам до края на тунела, ще набера скорост и ще скоча като тигър. В същото време искам да скочиш и да се вкопчиш във врата ми. Ще се преобразя в човек във въздуха, за да мога да се хвана за теб и ще паднем заедно от другата страна.

Изсумтях шумно и се засмях:

— Майтапиш се, нали?

Той не обърна внимание на скептицизма ми:

— Ще трябва да изчислим момента прецизно и ще трябва да скочиш в същата посока, защото ако не го направиш, просто ще се ударя в теб с всичка сила и ще блъсна и двама ни през ръба.

— Сериозно ли говориш? Сериозно ли искаш от мен да направя това?

— Да, сериозно говоря. Хайде. Застани там, докато направя няколко пробега за упражнение.

— Не можем ли просто да намерим друг коридор или нещо подобно?

— Няма никакви. Това е правилният начин.

Неохотно застанах до ръба и го загледах как скочи напред-назад няколко пъти. Наблюдавайки ритъма, в който тичаше и скачаше, започнах да схващам идеята за това, което искаше да направя. Твърде скоро Рен отново стоеше пред мен.

— Не мога да повярвам, че ме уговори да направя това. Сигурен ли си? — попитах.

— Да, сигурен съм. Готова ли си?

— Не! Дай ми минутка да съставя мислено последната си воля и завещание.

— Келс, всичко ще бъде наред.

— Естествено, че ще бъде. Добре, нека огледам обкръжението си. Искам да се уверя, че ще мога да отбележа в дневника си всяка минута от това преживяване. Разбира се, това вероятно е спорен въпрос, защото предполагам, че и без друго ще загина при скока.

Рен сложи ръка на бузата ми, погледна ме в очите и изрече ожесточено:

— Келси, довери ми се. Няма да те оставя да паднеш.

Кимнах, затегнах презрамките на раницата си и се приближих нервно до ръба на пропастта. Рен отново се преобрази в тигър и изтича чак до края на тунела. Сниши се, а после се втурна напред с бясна скорост. Огромно животно връхлиташе, устремено към мен, и всичките ми инстинкти ми подсказваха да бягам — да бягам колкото мога по-бързо в другата посока. Страхът от пропастта зад мен беше нищо в сравнение с това, да бъда прегазена от животно с неговите размери.

Едва не затворих очи от страх, но се съвзех в последната възможна секунда, пробягах две крачки и се хвърлих в бездната. Рен направи мощен скок точно в същото време и аз посегнах да обвия ръце около врата му.

Отчаяно понечих да се вкопча в козината му, усещайки, че падам, а после почувствах как за талията ме сграбчват ръце. Той ме придърпа здраво към мускулестите си гърди и се претърколихме във въздуха, така че той се озова под мен. Ударихме се в пръстения под от другата страна на пропастта с тежко глухо тупване, което ми изкара въздуха, докато за известно време се друсахме и буксувахме по гърба на Рен.

Всмуках огромно количество въздух в измъчените си дробове. Щом можех отново да дишам, прегледах гърба на Рен.

Цялата му риза беше мръсна и скъсана, а кожата му беше издраскана и кървеше на няколко места. Извадих една мокра тениска от раницата, за да почистя драскотините му, докато измъквах късчета чакъл, заседнали в кожата му.

Когато свърших, сграбчих Рен през кръста в силна прегръдка. Той обви ръце около мен и ме притегли към себе си. Зашепнах с лице, притиснато в гърдите му, тихо, но твърдо:

— Благодаря ти. Но не прави това никога… никога… повече!

Той се засмя:

— Ако получавам такива резултати, със сигурност ще го направя отново.

— Няма!

Рен неохотно ме пусна, а аз започнах да си мърморя под носа, сипейки оплаквания по адрес на тигрите, мъжете и насекомите. Той изглеждаше много доволен от себе си, че е оцелял след близко до смъртта преживяване. Почти можех да го чуя как си повтаря като мантра: „Оцелях. Победих. Аз съм мъж“, и т.н., и т.н. Подсмихнах се иронично. Мъже! Независимо от кой век са, всичките са еднакви.

Погледнах да проверя дали имам всичко, което ми е необходимо, а после отново извадих фенерчето си. Рен се преобрази отново в тигър и тръгна пред мен.

Извървяхме още няколко прохода и се натъкнахме на врата с гравирани върху нея символи. Нямаше топка или дръжка. От дясната страна, на около една трета от пътя надолу, имаше отпечатък от длан със знаци, подобни на моите. Погледнах надолу към ръката си и я завъртях. Символите бяха огледален образ.

— Същото е като рисунката от Фет!

Положих длан върху студената, каменна врата, вдигнах я на една линия с рисунката и почувствах топло изтръпване. Отдръпвайки ръка, погледнах дланта си. Символите сияеха в яркочервено, но, странно, не ми причиняваха болка. Отместих ръка обратно към вратата и почувствах как топлината се натрупва отново. Електрически искри започнаха да изскачат с пукот между вратата и ръката ми, когато се приближих. Изглеждаше, сякаш миниатюрна гръмотевична буря възникна между ръката ми и камъка, а после почувствах камъка да се раздвижва.

Вратата се отвори навътре, сякаш дръпната от невидими ръце, и ни пусна да минем. Влязохме в просторна пещера, която сияеше слабо от фосфоресциращи лишеи, растящи по каменните стени. В центъра на пещерата имаше висок правоъгълен монолит, пред който бе поставен малък каменен стълб. Изтупах прахта от каменния стълб и видях поредица отпечатъци от длани — дясна и лява. Десният отпечатък изглеждаше същият като онзи на вратата, но по левия имаше същите знаци, каквито и по гърба на дясната ми ръка.

Опитах се да положа двете си ръце върху каменния блок, но не се случи нищо. Поставих дясната си ръка с опакото надолу върху левия отпечатък. Символите отново засияха в червено. Преобръщайки ръка, аз я поставих надолу с дланта върху десния отпечатък от длан и този път почувствах нещо по-силно от топъл гъдел. Връзката пращеше от енергия, а от ръката ми се изля топлина и се вля в камъка.

Чух дълбок тътен на върха на монолита и влажен засмукващ, подобен на сърбане звук. Златиста течност се разля по върха на конструкцията и се стече надолу по четирите страни, събирайки се на локвичка в корито с форма на купа на дъното. Разтворът реагираше на нещо върху камъка. Камъкът засъска и от него се вдигна пара, докато течността се пенеше, правеше мехурчета и свистеше, като накрая закапа надолу в коритото.

След като съскането спря и парата се разнесе, ахнах шокирано, виждайки, че гравирани клиновидни знаци се бяха появили по всичките четири страни на камъка, където преди не бе имало нищо.

— Мисля, че е това, Рен. Това е пророчеството на Дурга! Това е, което търсехме!

Извадих дигиталния фотоапарат и започнах да правя снимки на монолита. После направих още няколко с обикновения апарат за всеки случай. После грабнах хартията и въглена на прах и направих копие на отпечатъците от длани по камъка и вратата. Трябваше да документирам всичко, за да може господин Кадам да разгадае значението му.

Започнах бавно да обикалям монолита, като се опитвах да различа някои от символите, а после чух как Рен изскимтя. Видях го как внимателно вдигна лапа, а после отново я свали предпазливо. Златистата киселина се процеждаше от коритото на малки вадички и пълзеше по каменния под, запълвайки всички пролуки. Погледнах надолу и видях, че от връзката на обувката ми се вдига пара в малката златиста локвичка, където лежеше.

И двамата току-що бяхме отскочили към песъчливата част от пода, когато нов силен тътен разлюля лабиринта. От високия таван започнаха да валят едри камъни. Падаха на каменния под и се разбиваха на мънички късчета. Рен ме бутна обратно до стената, където се сниших, закривайки главата си. Треперенето се усили и монолитът се разцепи на две с оглушителен пукот. Падна с мощен тътен на пода и се разтроши на едри късове. Златистата киселина забълбука през строшеното корито на дъното на монолита и започна да се разлива по пода, бавно унищожавайки камъка и всичко друго, до което се докоснеше.

Киселината пълзеше все по-близо до нас, докато не остана къде да отидем. Входът беше препречен, запечатвайки ни вътре, а изглежда, че нямаше друг изход. Рен стана, подуши въздуха и се отдалечи на кратко разстояние. Изправяйки се на задни крака, той опря нокти в стената и започна ожесточено да драска по нещо.

Приближавайки се към него, видях, че е отворил дупка и че от другата страна има звезди! Помагах му да копае и измъквах камъни, докато дупката стана достатъчно голяма, за да скочи през нея. След като излезе, аз метнах навън раницата си и започнах да се провирам, докато попаднах от другата страна и се търкулнах на земята.

В този миг огромен скален блок падна с гръмотевичен трясък, запечатвайки дупката. Треперенето се забави, а после спря. В тъмната джунгла, където стояхме, се възцари тишина, докато лек, фин прах се спусна от въздуха и се посипа леко върху нас.