Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (7)

7

И в кесията на Федим, и в кутията зад тезгяха имаше пари. В задната стая не се виждаше нищо друго, освен легло и разни дреболии.

— Сигурно държи плячката другаде — казах аз, щом се върнах в помещението отпред.

— Или пък са я прибрали.

Деган стоеше до входа и надничаше през пролуката на завесата, заместваща вратата.

— Но не са пипнали парите, така ли? Не, това е съобщение.

— От кого?

— От онзи, когото би трябвало да намеря.

— Нали уж трябваше да намериш Федим?

— Планът се промени.

Застанах над трупа и го огледах. Съвсем обикновен сродник с мургава кожа, оредяваща коса и дълъг нос. Ако не лежеше мъртъв на пода, изобщо не бих му обърнал внимание.

— Лоша работа…

— Брей, голяма изненада — присмя се Деган.

— За друго говоря. — Побутнах безжизненото тяло с ботуш. — От мен се искаше да направя това, след като си поприказвам с него.

Деган кимна.

— Прав си. Лоша работа. — Устните му се извиха в кисела усмивка. — Но каква ирония, а?

— Именно.

Преди да го намерим, Федим беше само дребен дразнител, който трябваше да бъде премахнат. Но мъртъв се превръщаше в огромно затруднение. В това се състоеше отчасти иронията — ако аз го бях убил, щеше да е само разчистване на сметки, само че го бе затрил друг, с което се беше подиграл на силата на Нико.

Най-вбесяващото беше, че каквото и да направех, мълвата щеше да се разнесе: „Нико не може да защити клиентите си. Нико е лесна мишена в Десетте пътя“. Тъкмо това той не искаше да допусне. И тъкмо това бях дошъл да предотвратя. Ако не стоварех бърза и жестока разплата върху виновника или виновниците, Нико щеше да загуби уважението на сродниците, а аз — главата си.

Ето я и другата страна на иронията — понеже аз трябваше да убия Федим, сега на мен се падаше да издиря убиеца и да му отредя същата участ.

Дрот, Ангелът на възмездието. Роля, която изобщо не ми допадаше.

Докато се взирах във Федим и пожелавах на душата му дълго и тягостно пътешествие към Последните селения, Деган щракна с пръсти два пъти. Обърнах се и той — бе опрял гръб в стената до входа — изпъна пръст и посочи навън.

Имахме си гост.

Огледах се за скривалище, но размислих. Седнах на масата на няколко стъпки от трупа, точно срещу входа. За да изглеждам по-внушително, извадих рапирата и я сложих на коленете си.

Зад завесата се чу тътрене на подметки по пръст. Някой се прокашля.

— Федим? — прошепна прекалено високо мъжки глас. — Ей, Федим!

Завесата се отмести и вътре надникна младолик тип, чиято коса се отдръпваше към темето и може би затова я бе обръснал наскоро. Очите на тясното му лице бяха присвити, но тутакси се опулиха, щом видяха трупа на пода. Погледна ме и щеше да побегне, но Деган вече го бе сграбчил за врата.

Тласна го в дюкяна. Мъжът прояви самообладание и не кресна, пък и това нямаше да му помогне. В този квартал писъците бяха обичайни почти колкото хлебарките.

Натрапникът се оказа нисък, макар и малко по-висок от мен, и слаб. Или по-скоро жилав. Усещаше се силата, скрита под торбестите дрехи и хлабавия колан. Дори Деган трябваше да се напряга, за да го задържи неподвижен. В едната си ръка мъжът държеше платнена торба, която притисна към гърдите си.

— Нищо не съм видял! — изхъхри той. — Не сте били тук!

— Колко жалко — отвърнах аз.

Той престана да се боричка и изви глава настрани, доколкото Деган му позволи. В очите му се разгаряше сметкаджийско, почти хищно пламъче.

— Как тъй?

— Ами имам нужда от човек, който е видял нещо — обясних му. Той се вторачи във Федим и си облиза устните.

— Например?

— Например кой е очистил прекупвача.

— Не си ли ти?

— Не съм. И той не е. — Посочих Деган с рапирата.

— Истината ли да кажа?

Усмихнах се.

— Ще ми е приятно да я чуя.

— Не знам.

— Това не е отговорът, който искам.

Той сви рамене.

— Съжалявам.

Вирнах брадичка към него и Деган стегна хватката си.

— Чакайте! — изхленчи мъжът. — Мога да науча. Мога! — Как?

— Мога да бъда и ухо.

— Имам си уши тук — излъгах.

Погледът му шареше по стаята.

— Но аз познавам… да де, познавах Федим. Знам кого да попитам, къде да слушам.

Кимнах, все едно обмислях предложението.

— Какво беше познанството ти с прекупвача?

— Той ми пази… тоест пазеше ми плячката.

Извих вежди.

— Пазел ти е плячката? Искаш да кажеш, че я е продавал?

Прекупвачите не съхраняват крадени вещи, а ги пробутват изгодно на когото и да е колкото се може по-бързо.

— Не, пазеше я.

Сигурно не изглеждах убеден, защото Деган пак го стисна силно за шията. Мъжът се преви от болка.

— Аз съм „сръчко“! — изохка той. — Федим ми пазеше нещата срещу дял от печалбата.

— Аха-а… — проточих аз.

Вече разбирах.

„Сръчковците“ са изкусни в двойните кражби — отмъкват нещо от някого, продават го на друг, после пак го крадат и го връщат на истинския собственик, щом той обяви награда. Предимството е не само в това, че се облажват двойно от една и съща вещ, но и в умението им да се отървават светкавично от плячката, за да не бъдат спипани с нея. Федим явно е бил посредникът — продавал е и после е посочвал на сръчкото от кого да открадне повторно. Двамата явно си бяха вярвали един на друг, защото всеки от тях би могъл да издъни лесно другия, за да припечели. Опитът ме е научил, че доверието подтиква да разчиташ на някого и да споделяш с него. А аз исках да чуя какво сръчкото е научил от прекупвача.

Посочих му трикракото столче в ъгъла.

— Седни.

Той се подчини, а Деган пак застана до завесата.

— Как се казваш, сръчко?

— Лариос.

— Лариос, разкажи ми каквото знаеш за Федим.

Вдигна рамене.

— Прекупвач. Добре се погаждахме.

— Имаше ли любима плячка?

— А, не. Вземаше почти всичко от почти всекиго — накити, платове, оръжия, книги, бира… а бе всичко. Все казваше, че щом е в Десетте пътя, трябва да наваксва с количество липсата на качество.

— Има ли някой, на когото често е пробутвал плячка?

— Не знам. Но винаги намираше кой да я купи.

— Случвало ли се е да мами?

Лариос изсумтя пренебрежително.

— Ясно. Знаеш ли да е мамил някого наскоро?

Ако можех да узная с кого си е имал вземане-даване Федим, може би щях да напипам нишката към онези, които са искали да умре, или хората, решили да го притиснат, за да изложат Нико. Или дори щях да науча и двата отговора.

Лариос се облегна на стената зад столчето.

— Не е споменавал. Но е говорил с някакъв човек. Не каза името, но често подхвърляше за „онзи“.

— Да знаеш за какво са говорили?

— За плячка, за какво друго.

— Връзва се. — Посочих торбата. — Лариос, какво носиш? Той се усмихна със стиснати устни.

— Плячка, какво друго.

— За това ли дойде? Да пробуташ плячката?

Усмивката се превръщаше в гримаса.

— Май не ти чух името…

— Точно така. Не си го чул.

Той примижа отново.

— Не си от квартала. Какво търсят външни братовчеди в Десетте пътя?

— Радваме се на хубавите гледки — обади се Деган. Погледнах го недоволно.

— Търсехме Федим — отвърнах неприветливо. — Но сега търсим онзи, който го е затрил.

— И това го има — вметна Деган.

— Нещо против да попитам защо? — Лариос се мръщеше. Пуснах въпроса му покрай ушите си и пак попитах:

— Каква работа имаше с Федим днес?

Той се взираше в мен през цепките между клепачите си.

Федим е бил от вашите, а? — изтърси накрая. — Онези са ви изпреварили.

— Кои са „онези“?

Този път той се престори на глух и се загледа в прекупвача.

— Мъртъв си по-важен, отколкото жив. — Ухили се на трупа.

— И не можеш да изкараш дори един ястреб от това. Така ти се пада.

Протегнах ръка и го побутнах с рапирата, като оставих върха й близо до гърдите му.

— Спомена за „онези“.

Той погледна острието и пак се взря в мен. Опита се да говори нехайно, но не успя.

— Зависи вие кои сте.

— Ами аз съм човекът с оръжието, който започва да губи търпение.

— Добър… ъ-ъ, довод. — Лариос пак огледа дюкяна, после се обърна към мен. — Федим се оплакваше, че някой го притиска. Все ми додяваше, че не знаел защо плаща за закрила, щом някой можел да го тормози, когато си поиска.

— Кой го е тормозил?

— Де да знам. В този квартал си имаме какви ли не, ако още не сте наясно. Помня само как Федим каза, че му се изсмели в лицето, когато ги заплашил да се оплаче на Нико.

Страхотно… Някой не само притискаше сродници, но и се присмиваше на главатарите над тях. Ако мълвата стигнеше до Нико… Не ми се мислеше за това в момента. Щях да мисля като му дойде времето.

— И освен това — продължи Лариос — онези типове сигурно имат много як гръб.

— Защо мислиш така?

— Ти да не ме поднасяш? Не само Нико го правят за смях в квартала, ами и Ниджан Червения пирон, бандата на Петте уши, може би и други. По дяволите, дори чух, че и хората на Келс в западния край са си изпатили…

— Я почакай! — Мислите ми изведнъж се заковаха на място.

— Келс наистина ли има хора в Десетте пътя?

Какво ли търсеше тук, да му се не види? А аз се надявах да си остане неприятен слух…

Лариос вдигна рамене.

— Ами…

— Имаме си компания — съобщи Деган.

— Какво?! — Извъртях се към входа.

— Остриета.

Извади меча си и съскането на стоманата в ножницата само подчерта зловещата новина. Погледнах Лариос, но той врътна глава.

— Не гледай мен. Аз си върша работата сам.

Стори ми се, че е уплашен.

— Колко са? — подвикнах на Деган.

— Достатъчно.

— Достатъчно за какво? За да стане интересно, за да се поизпотим или за да вкарат и двама ни в гроба?

— Достатъчно, за да помислим за задната врата.

Представих си стаята отзад.

— Няма такава.

— Значи не сме късметлии.

Опрях рапирата в Лариос.

— Кои са тези?

— Откъде да знам?!

Изритах столчето и той пльосна на пода. Наведох се над него и притиснах острието към гърлото му.

— Ако стане ясно, че ти си ни уредил забавлението, ще умреш бавно и мъчително.

— Нямаме време за това — каза Деган.

— Кълна се! — Лариос се обливаше в пот. — Дойдох сам. Просто исках да си прибера някои неща, които Федим пазеше, кълна се!

Изгледах го втренчено. Две възможности — да го убия или да му повярвам.

Ама че гадост. Деган беше прав — нямахме време за това. А и ако бяха толкова много, за какво им е първо да пращат вътре някого от своите? Бездруго не биха нападнали, докато го държим.

Отдръпнах се и посочих с брадичка дългия кинжал на колана на Лариос.

— Умееш ли да го въртиш това?

Той опипа дръжката и се усмихна. Не беше приятна гледка.

— Оправям се някак.

— Щом вече сме само приятели тук — обади се Деган до входа, — мога да умра щастлив. Сам, бранещ една завеса, но щастлив.

— Още не си умрял.

Изправих се и отидох при него, а Лариос се надигна от пода.

— Засега не се доближават — каза Деган.

Стоеше встрани от завесата и надничаше през пролуката между нея и рамката. Отдръпна се и аз застанах на мястото му, за да погледна навън в избледняващата светлина.

Най-лесно е да познаеш, че на улицата става нещо, като наблюдаваш местните хора. Те не тичат, не крещят и не се суетят, поне в онези части на града, с които съм свикнал. Просто се изсулват полека и изчезват. Нещо като шестото чувство на тълпата, общия инстинкт за самосъхранение. А в момента този инстинкт си вършеше работата усърдно, защото улицата се бе опразнила от всякакви случайни минувачи.

Вместо тях видях трима мъже, които стояха уж безцелно на ъгъла, и още двама вдясно. Вляво мъж и жена се редуваха да подмятат монети към стена и да ги ловят. Още трима чакаха при вход точно срещу мен. Различих смътно лъкове, подпрени на вратата зад тях. Всички тези хора поглеждаха прекалено често към дюкяна на Федим.

— Има още четирима от нашата страна на улицата — осведоми ме Деган, когато се отдръпнах. — Прикриха се във входове, преди да погледнеш.

Чак подсвирнах.

— Повече от дузина? Събрали са ги заради нас?

Той изви устни в ехидна усмивка.

— Ласкаят ни по малко стряскащ начин, не мислиш ли?

По-скоро плашещ според мен. Кой изпраща цяла дузина остриета срещу двамина? Такова надмощие е нелепо и ненужно, та ако ще единият противник да е деган. Някой искаше не толкова да ни очисти, колкото да ни изтрие от лицето на земята.

— Не ги ли видя да се събират, преди да заемат позиция?

Деган сви рамене.

— Кварталът си е техен, знаят как да се прокраднат.

Почуквах ботуша си с рапирата. Може би само ни бяха приклещили вътре, докато дойде още някой. Все пак още не се бяха раздвижили…

— Почва се — сепна ме Деган.

Отместих малко завесата с рапирата. Петима пристъпваха бавно към дюкяна. Тримата при вратата отсреща засега кротуваха.

— Няма да ни се нахвърлят, докато не доближат — отбеляза Деган. — Надяват се, че ще ни сплашат и ще хукнем да бягаме. Навън е по-лесно да ни бастисат.

— Добре, че не сме се уплашили — промърморих.

— Добре е, да — усмихна се той.

— Имаме ли нещо за хвърляне?

Той махна с ръка към лавица на стената.

— Вази.

Извадих ножа от ботуша си и го подадох на Деган. Онзи в ръкава запазих за себе си.

Деган завъртя глава.

— Аз не се бия като тебе.

Обърнах се към Лариос.

— Ти умееш ли да мяташ…

Нямаше го. Разбира се. По дяволите!