Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (4)

4

На „жаргона на подземния свят“, както несъмнено би се изразил Балдезар, ме наричат „нос“. Това означава, че си изкарвам прехраната, като се пъхам където не ми е работата, душа за мръсотии и, общо взето, съм голям досадник. Купувам и продавам сведения и си ги набавям по всеки достъпен ми начин: платени доносници, подкупи, подслушване, изнудване, взлом и всякакви долни номерца… а понякога, в редки случаи, и изтезания. Всичко, с което да се домогна до истината.

Тъкмо по това един „нос“ се различава от обикновения любител на слухове — ние не само събираме парчетата, но и ги сглобяваме. Всяко „мрънкало“ ще ви продаде слух, ако платите достатъчно. Но ако искате да знаете какво се крие зад този слух, кога и къде всичко ще се събере накуп и откъде е тръгнало, отивате при някой „нос“. Ние не само слушаме уличната мълва, а я пресяваме и подреждаме, за да видим онова, което повечето сродници пропускат. Не само научаваме, че нещо се случва, а откриваме защо се случва.

След това продаваме сведенията.

От това какъв „нос“ си зависи на кого ги продаваш. Ако си „широк нос“, душиш по улиците и продаваш каквото научиш на предложилия най-висока цена. Ясно и просто. Занятието е опасно, защото не всеки би желал да казваш на други какво знаеш, но хитрият „нос“ умее да запази в тайна достатъчно сведения, за да не бъде тормозен. „Дългият нос“ обаче си кротува и мълчи. Тези типове проникват в бандите на съперничещи главатари и предават сведенията на истинския си тартор. За да бъдеш „дълъг нос“, е нужна онази особена смесица от дързост и тъпота, присъща преди всичко на мангустите и имперските бирници. Обикновено не можеш да се досетиш, че някой е бил „дълъг нос“, докато трупът му не изплува във водите на пристанището.

Третият вид е „тесният нос“. Тъкмо такава работа върша аз за Нико — следя какво правят подчинените му, откривам кой го мами, а кой — не и се старая да решавам дребните проблеми, преди да са станали големи. Тази работа не ме прави любимец на сродниците, затова пък ми дава нещо, което липсва на другите два вида „носове“ — широк здрав гръб. Ако някой реши да ме бастиса, първо трябва да помисли каква отплата ще стовари върху него Нико. Не е зле човек да е в моето положение. Но както всичко останало то си има и лоши страни. Една от тях е задължението ми да се явявам пред Нико, и то често. Вратата над стълбата се отвори и двамата „пестници“ ме набутаха в канцеларията. Стаята беше почти празна — бюро, два стола, четири голи стени и прозорче с изглед към улицата. На бюрото имаше чиния с остатъците от закуската на Нико и от нея се разнасяше миризма на печено месо и лой. Двама мъже ме чакаха сред тези аромати.

Нико стоеше пред прозореца с ръце зад гърба. Примигах заради яркия лъч светлина, която го обливаше, но не отклоних поглед, за да не проявя неуважение.

В разцвета си Нико беше същинска канара от кости и мускули, в тялото му спокойно можеха да се поберат двамина като мен. Но вече беше късно, клонящо към залез подобие на самия себе си. Още беше грамаден и силен, но мускулите му не изпъкваха толкова. Кожата под брадичката му започваше да провисва, натежаваше от плюскане. Под очите му се бяха впили сивкави сенки, които при неподходящо осветление му придаваха изнурен вид. И косата му оредяваше. Но дори с натрупаните години Никодемус Алудрус си оставаше по-корав от повечето мъже. Доказа го само преди три месеца, като счупи гръбнака на наемен убиец, който вече стягал примката около шията му. Никой не се съмняваше, че Нико още е подходящ за главатар.

Другият в стаята се бе облегнал на отсрещната стена и бе скръстил ръце. Сребърни пръстени блещукаха по пръстите и ушите му. В този кльощав дългуч се долавяше нещо рязко и наежено — и в ума, и в лицето, и дори в дрехите. Имаше странния прякор Мардата и беше един от старшите улични тартори, подчинени на Нико. Ако за Нико можеше да се каже, че предпочита да премахва пречките с оловна тръба в ръка, Мардата харесваше кинжала. С него би трябвало да се погаждаме чудесно — еднакъв подход, сродни души и така нататък. Само че бяхме като куче и котка.

И двамата не изглеждаха в добро настроение. Също като мен.

Нико заговори, без да ме погледне.

— Дрот, много любезно от твоя страна, че дойде. Седни.

Подчиних се. Чух как пестниците застанаха зад мен от двете страни на вратата. И те, и Мардата останаха в стаята, което не ми хареса. Обикновено говорех с Нико насаме — той предпочиташе да научава пръв новините.

— Не съм свикнал да чакам никого два дена — натърти Нико.

Сковах се на стола. Два дена ли? Гадост… Мендрос не спомена, че главатарят ме е повикал вчера. Разтърках си очите в опит да се посъбудя. Лапнах едно ахрами.

— Бях зает с една далавера, когато ми предадоха. Не знаех, че си чакал дълго.

— Както чувам, предали са ти, след като си видял сметката на контрабандиста.

Примигах. По дяволите, как Нико бе научил за Ател? Доста се постарах да не се разчува…

А-а… Разбира се.

— Чул си от Трошача — промърморих.

— Онзи мъчител ми наприказва за тебе доста неща — сподели Нико, все още загледан през прозореца. — Но не чух и една добра дума.

— Мръсникът е вбесен, защото аз…

Нико вдигна месестата си ръка, за да млъкна.

— Дрот, хич не ми пука с какво се захващаш за своя сметка. Стига ми да получавам своя дял. Много ми пука обаче, когато моите хора не си вършат работата.

Не беше трудно да позная, че говори за мен.

— Виж какво, моля те да ме извиниш, че се забавих. Наистина не знаех, че си ме чакал толкова…

Нико се извъртя към мен и изрева:

— Майната му на чакането! Защо трябваше аз да те повикам, а? Ако си вършеше работата, вместо да търсиш скапани реликви, още онзи ден щях да чуя от тебе какво става в Десетте пътя. Вместо това до мен стигнаха само слухове от улицата. Дрот, не е моя работа да събирам слухове, защото плащам на тебе за това!

— Десетте пътя ли? — смънках и засмуках семето. Припомних си всичко, което Мендрос ми каза преди малко, прехвърлих в ума си и станалото през последните два месеца. Пак не открих нищо важно. — Но защо, да му се не види, се тревожиш толкова за Десетте пътя?

— Заради приказките на улицата — обади се Мардата.

Изгледах го.

— Май не говорех на тебе.

Той се подсмихна невъзмутимо.

— Според приказките на улицата някой се готви да изтласка Нико от Десетте пътя.

— На улицата значи… — изсумтях аз. — Ти кога се научи да слушаш какво говорят на улицата?

— Имам си уши.

— Да, виждам ги и оттук. Добре си ги украсил.

— Говори се, че ще стане напечено.

— Напечено… Щом казваш. Но я ми отговори на два-три въпроса, познавачо на улицата. Провери ли слуховете чрез още някого? Да речем, друг „нос“ или човек от квартала? Завлече ли си ленивия задник дотам, за да провериш лично? Не ти ли хрумна да помислиш, че може да е само слух и нищо повече? Или си дотичал да съобщиш още щом си го чул?

Мардата се наежи.

— Нямам нужда от поученията на някакъв си „нос“!

— Нямаш, естествено. — Обърнах се към Нико. — Той дрънка врели-некипели.

— Защо? — ухили се Мардата. — Защото не говоря същото като тебе ли?

Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах на стола. Светлината от прозореца тормозеше изтощените ми очи, започваше да ме мъчи и гадно главоболие, но все пак се усмихнах снизходително.

— Отговори му — заповяда Нико.

— Защо? Ако Мардата е готов да вярва на всичко, което чува, негова си работа. Няма да му изнасям безплатни уроци.

Подът под краката на Нико изскърца.

— Казах да му отговориш.

Сдъвках семето и пращенето се чу в цялата стая.

— Чуй ме… — Обзе ме досада. Заради това ли ме бяха домъкнали тук? — Той дрънка глупости. Притиснали са някого и изведнъж излиза, че искат да изтласкат тебе? Помисли — така си върви животът в Десетте пътя. Ако някой говори друго, значи е глупак. Щом Мардата иска да…

За размерите си Нико беше необикновено пъргав. Нямах време дори да трепна, когато пристъпи към мен и ме зашлеви с опакото на дланта си.

Ударът ме повдигна над стола и в главата ми заехтя звън. За миг бузата ми изтръпна, после дойде ред на болката. Усетих как ме сграбчиха и ме натиснаха да седна. Отначало се заблудих, че го е направил Нико, но той си стоеше пред мен. Разбрах, че двамата пестници не са останали в стаята само за да ме сплашат. Държаха ме така, че не можех да шавна.

Размърдах челюстите си и усетих вкус на кръв. Капките се стекоха по брадата ми. Бузата ми се подуваше. Не ми стигаше това, ами и главоболието, започнало преди малко, се развихри в цялата си нетърпима мощ.

По навик ръката ми посегна към кесийката с билки на колана. В нея имаше и лекове за болки — прахчета, сушени листа, мазила. Може би малко от Мехлема на светеца за бузата…

Единият бияч ми попречи, преди да съм пипнал кесийката.

— Внимавай — предупреди ме Нико, който си разтриваше ръката. — Внимавай какво правиш, Дрот.

Наведе се към мен и надуших, че в закуската му е имало чесън.

— Знаеш ли защо си го отнесе?

Кимнах и отдръпнах полека пръстите си от колана.

— Защото си съгласен с Мардата ли?

— Донякъде. За друго сещаш ли се?

— Защото те нарекох глупак, без да искам ли?

Юмрукът му се заби в корема ми. Щях да се превия, но пестниците ме държаха за раменете. Седях изправен, мъчех се да вдишам въпреки гърчовете. Реших, че ако повърна, ще се опитам да оплескам ботушите на Нико.

— За това не бях помислил — осведоми ме Нико и се отдръпна. — Друго?

Чакаше, докато аз хриптях и се задавях. Когато си поех дъх, изпъшках:

— И защото не му отговорих още щом ми каза първия път.

— Първите два пъти — поправи ме Нико. — Не си насилвай късмета повече.

Кимнах немощно и вдишах на пресекулки. Наистина ставаше нещо лошо. Нико беше избухлив гадняр, но нямаше навика да ме бъхти само защото съм си позволил да възразя. Явно се тревожеше.

Мигах и се опитвах да подредя мислите си. Заради болката и недоспиването не се справях чак толкова добре.

— Все си е така в Десетте пътя — подхванах, за да спечеля време. Гласът ми звучеше по-уверено, отколкото очаквах. Сигурно заради сдъвканото ахрами. — Кварталът е същинска дупка, гъмжи от бандитчета и дребни тартори. И почти всеки от тях опитва нещо по някое време. Само така може да си създаде име, само така може да се измъкне оттам. Ако налага волята си достатъчно често или направи по-голям удар, може да се докопа и до по-свястно положение. И този път е същото. Някой иска да се покаже корав, като опитва колко може да те притисне в квартала. Не сме много силни в Десетте пътя, затова сме примамлива плячка. Изпрати две „остриета“ там, нека да раздадат тупалки, може и да оставят една-две мърши след себе си. И сродниците в квартала ще си научат урока.

— Вече пратих хора — натърти Нико.

— Ами добре — казах аз.

— И те не се върнаха.

— Тъй ли?

Нико седна зад бюрото си и кимна на Мардата.

— Разкажи му.

— Три остриета влязоха в квартала — започна Мардата — и повече не излязоха. Това стана онзи ден. Снощи изпратихме двама пестници с още четири остриета. Единият от пестниците се измъкна с последни сили сутринта, целият накълцан. Умря след час.

Подсвирнах тихичко. Лесно ми беше да си представя как остриетата са си намерили белята. Те бяха свестни биячи, но се намираха и наемници, които по нищо не им отстъпваха. Но пестниците… Сред хората от занаята нямаше по-страховити от тях. Ако главатар като Нико загубеше двама пестници и цяла тълпа остриета за два дни във воняща дупка като Десетте пътя, това беше не само лош признак, но и същински позор.

Проумях защо е толкова недоволен. Трябваше да си го върне тъпкано на виновниците, и то по-скоро, иначе щеше да се посрами сред себеподобните си. И то така, че други тартори биха започнали да оглеждат владенията му с намерение да си отрежат някое по-голямо парче. Никой пес не остава начело на глутницата, ако позволява на дребосъци да го препикават.

— Още не бях чул нищо, а това е добре — казах и двамата ме зяпнаха. — Защото нашите хора не са позволили да се разчуе. Значи ще можем да помислим какво да правим.

— Хич не ми е до умуване — сопна се Нико и се озъби на Мардата. — Изобщо не биваше да се случва!

Мардата вдигна рамене и аз изведнъж се досетих, че точно на него е било възложено да наглежда Десетте пътя. Малко оставаше да прихна от удоволствие, че тъкмо него са натресли в онази помийна яма.

Нико извъртя глава към мен.

— Какво се хилиш бе, мамицата ти?!

— Ами…

— Идваш ми с цели два дни по-късно, дуеш се, казваш ми неща, които трябваше да знам вчера, а сега седиш и се хилиш?

— Ами…

— Затваряй си шибаната уста!

Послушах го.

Нико отопи соса от чинията си с един залък и го лапна.

— Няма да си хабя приказките — започна с пълна уста и изпружи показалец към Мардата. — Искам мръсниците, които са виновни, да си платят прескъпо. Няма да се бъзикат с мен, които ще да са. Ще напомниш това на скапаняците в Десетте пътя.

Мардата пресметна нещо наум и попита:

— Докъде искаш да стигна?

— Докъдето се налага. Но… — Нико преглътна — не и дотам, че целият проклет квартал да ми се стовари на главата, ясно?

Мардата като че ли остана малко разочарован, но кимна.

И аз кимнах. Наум. Нико беше далновиден. Десетте пътя бяха воняща дупка, само че горда воняща дупка. Там едва търпяха тартори натрапници от други места, и то само в по-дребни далавери. Дори градската стража разполагаше патрулите си по границите на квартала, но не и вътре. Ако Мардата започнеше да си търси белята с гръм и трясък, повечето хора от занаята в Десетте пътя щяха да се обединят, за да му се опълчат.

Нико махна на Мардата.

— Добре, изчезвай.

Дългучът се поклони сдържано, усмихна ми се презрително и излезе. Пестниците си стояха неподвижно зад мен. Схванах намека и не мръднах от стола.

Нико допи остатъците в чашата си, смръщи се и я остави настрана.

— И ти отиваш.

Подскочих на стола.

— Къде?

— В Десетте пътя, къде.

Радост… Тъкмо от това се боях. Пет години се свирах в онази яма, преди да изпълзя със зъби и нокти. Пълзенето не беше нито лесно, нито приятно, а се бях зарекъл, че повече няма да се върна. Пък и докато си губех времето там, не бих могъл да търся Йоклаудия или реликвата.

Облизах устни и се помъчих да мисля по-чевръсто.

— Не знам дали съм най-подходящият човек за това. Още ме помнят там…

— Значи ще ти е по-лесно. Познаваш квартала.

— Познавах го. Много време мина оттогава. А онези, които ме помнят, по-скоро ще ми забият нож в гърба, вместо да говорят с мен. Докато се напъвах да се махна оттам, не се сприятелявах с хората.

— Ами вземи някое и друго острие да ти правят компания.

— Знаеш, че не си върша работата така. — Плъзнах пръсти по брадата си. — По дяволите, Нико, аз…

Нико щракна с пръсти и пестниците ме натиснаха надолу с такава сила, че очаквах столът под мен да се разтроши всеки миг. Примижах от болка, но се постарах да остана невъзмутим. Май не успях да заблудя никого.

Нико разглеждаше ноктите си.

— Дрот, пак ли ще спорим?

— Не. Аз само…

— Попитах те нещо. Пак ли ще спорим?

Пестниците ме притискаха с цялата си тежест. Чух нещо да проскърцва плашещо. Може би столът, но дали не беше моят гръбнак?…

— Не — изграчих припряно. — Няма такова нещо!

— Добре. — Нико кимна и натискът изчезна. — Излезте.

Пестниците ме пуснаха, излязоха и затвориха вратата. Той изчака стъпките им надолу да заглъхнат.

— Дрот, имаш голям късмет, че си ми симпатичен.

— Да, бе… — промърморих, докато си разтривах раменете. Май всичко си беше на мястото. — Иначе наистина съм си късметлия.

— Ама че си проклетник! — избухна Нико. — Трябваше да кажа на пестниците да те смажат от бой. Какво те прихвана? Дърлиш се с мен пред тях и пред Мардата? Що за тъпотия… — Изгледа ме свирепо. — Понякога се чудя дали не прекалявам с търпението към тебе, ако ще и да си нос. Не си знаеш мястото.

— Повярвай ми, винаги си знам мястото.

— Недей да ми се репчиш, Дрот. Особено сега.

Вдигнах ръце в помирителен жест.

— Ясно — без пререкания пред прислугата. — Всъщност никакви пререкания. Поне в момента. Дори моят преуморен мозък успя да разбере това. Трябваше да му играя по свирката.

— И какво искаш да правя в Десетте пътя?

— Искам да научиш що за гнусотия става там.

Свих вежди. Предполагах, че ще ми заповяда да дебна какво върши Мардата и да му съобщавам.

— Това не е ли задачата на Мардата? Нали той командва там сега…

— Мардата го бива да сритва задници и да изкопчва имена, но ще пропусне много дреболии. А ти ще ги видиш — затова пращам тебе като „нос“ в квартала. И искам да не споделяш наученото с никой друг. Само с мен.

— Нямаш ли му доверие?

— Не става дума за доверие. Искам да сравня какво говорите двамата.

Аха… Не вярваше нито на него, нито на мен. Прекрасно, няма що.

Пак се почесах по брадата. Още беше влажна от собствената ми кръв.

— Ако Мардата не знае защо съм там, няма да му хареса, че душа.

Всъщност не би му харесало и да знаеше, но беше излишно да го споменавам.

— Ще го преглътне някак. — Нико пак застана до прозореца. — Няма нужда да знае всичко, за да свърши своята част от работата.

Наострих уши.

— Той не знае всичко и сега, нали? Имаш още нещо за мен.

Нико не се обръщаше към мен. Плъзна пръст по рамката на прозореца и огледа прахоляка отблизо.

— Пестникът, който се измъкна от квартала, успя да каже две имена, преди да издъхне. Едното беше Федим.

Завъртях глава.

— Не го познавам.

— Той е прекупвачът, който се оплакал, че не го защитаваме добре. — Нико издуха праха от пръста си. — В Десетте пътя и без това е напечено, не искам някакъв смотан прекупвач да дрънка излишно. Излага ме пред хората. Поговори с него, чуй каквото знае, а после му виж сметката.

Изкривих устни, но не посмях да възразя.

— А другото име?

Нико зяпа показалеца си толкова дълго, че се отказах да чакам кога ще ми каже името. Накрая го потърка с палец и се усмихна неприятно.

— Келс.

Ако под мен нямаше стол, щях да тупна на пода. Едва не се хванах за седалката, за да не падна.

— Келс? — повторих.

Ето това вече си беше истинска гадост.