Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (31)

31

Облягах се бездейно на една стена срещу Имперския квартал и старателно си придавах безгрижен вид. Не беше лесно под втренчените погледи на цяла дузина Златни пояси.

Улицата, която ме делеше от тях, беше широка колкото три обикновени и явно я поддържаха безупречно. По западната й страна, където стоях, се редяха имения с внушителни порти, преуспяващи дюкяни за взискателни купувачи, кръчми с благоприличен вид и бардаци с най-добра слава. А по източната страна се проточваше Стената — огромна ивица от червени и бели тухли, дълга над една миля от север на юг, където се извиваше величествено и опираше в морската защитна стена около Идрека. По-висока от околните сгради и по-дебела от повечето, Стената бележеше границата на Земния рай, ако можеше да се вярва на жреците, или свърталището за забавления на разглезените властници, ако човек беше по-настроен да се заслушва в мълвата. Каквато и да беше истината, там не допускаха такива като мен.

Но не това беше причината поясите да ме пронизват с погледи.

Аз ги пренебрегвах подчертано и зяпах небето. Тъмно петно зацапваше иначе безметежната синева. Десетте пътя гореше, и то от почти цяло денонощие, благодарение на двама ни със Сянката. Пожарът не се разпростря извън квартала — оказа се, че легионите могат да свършат и нещо полезно, но из целия град се стелеше пепел според капризите на вятъра, сякаш в навечерието на пролетта настъпваше мрачна зима.

Щукна ми, че пепелта може би ме следва, за да не забравям как съм стигнал дотук. Не че бих забравил дори небето да беше чисто.

Затръшването на малката врата, вградена в портата на крепостната стена, привлече погледа ми обратно към земята. Златните се бяха изпънали почтително пред позната фигура, появила се от Имперския квартал. Жена с бял пояс и панделки в плитката. Лирия.

Тя поговори с един от Златните и той ме посочи. Лирия ме огледа, намръщи се и погледна листчето, което бях помолил да й предадат. „Да поговорим за твоята Клетва. Отвън“. Без подпис. Явно бе очаквала друг — плещест мъжага със страховит меч. Железния Деган.

Лапнах едно ахрами и закрачих по улицата.

Чух зад мен доближаващи ме стъпки. И тъкмо да се обърна, силни пръсти ме стиснаха за врата. Другата ръка хвана рамото ми и ме запрати в стената. Семето изхвърча от устата ми и се затъркаля по паважа. Откъм портата долетя смях и ехидни подвиквания.

Лирия изсъска в ухото ми:

— Никой не ме вика да изляза от Имперския квартал, особено червей като тебе!

— По-кротко, пояс — посъветвах я. — Правя услуга.

— На кого — на Железния Деган ли? Той ли те изпрати?

— Железния умря. Дойдох да направя услуга на тебе, тъпа бяла патко.

Пръстите на врата ми за миг се отпуснаха и аз се отскубнах. Тя не се опита да ме сграбчи отново.

— Как така умря? — възкликна изумено.

— Ами както се умира, по дяволите! Би трябвало да знаеш как, след като си убила толкова хора.

— Сигурен ли си?

— Видях с очите си как стоманата го изцели от житейските несгоди.

— Кой го уби?

Завъртях глава.

— Няма значение. Важното е, че дойдох да помогна на тебе.

— Ти!? На мен!? — Лирия пристъпи към мен и ме принуди да се долепя до стената. — Да не си забравил, че ти и приятелчето ти убихте двама от бойните ми побратими? Жив си само защото бях дала дума на Железния Деган. — Ухили се злобно. — Но щом е мъртъв, вече не съм му задължена, нали?

— Тъкмо в това бъркаш — казах. — Той е мъртъв, но дадената дума си важи.

Гърбът й се вдърви, сякаш бе чула командата „Мирно!“.

— Какво?!

Така вече беше по-добре.

— Твоята Клетва не е уговорка само с Железния, а обещание към целия Орден на деганите. Ако приелият Клетвата ти деган умре, другите дегани могат да поискат да изпълниш дълга си.

— За идиотка ли ме смяташ? — сопна се Лирия. — Знам условията на уговорката. Изпълних дълга си, като те предадох в ръцете му!

— Аз пък си спомням друго от разговора ви пред онази винарна.

Ръката й посегна към меча. Май преливаше от желание да го използва.

— Според мен, червей, спомените ти са объркани.

Извих глава и се изплюх на улицата. Лирия се наежи още повече.

— Никога не бъркам — казах троснато. — Особено когато става дума за пояси и дадена дума.

Тя ме притисна към стената с тялото си. При други обстоятелства не бих възразил — имаше интересни извивки под тази нейна униформа. Само че в момента дори не можех да си поема дъх.

— Ти да не ме заплашваш бе, дребосък?

— Не те заплашвам, само ти обяснявам. Железния е мъртъв. И ако някой не подшушне на деганите, че си изпълнила Клетвата, ще те смятат за своя длъжница. Ще поискат да спазиш уговорката и си мисля, че няма да зачитат онова, което вече си направила. Ще си изплащаш дълга отначало.

Виждах в очите й как проумява положението си — и веднага пролича и страхът й. От Белите пояси се очаква да се посветят изцяло и единствено на императора. Немислимо е да дължат услуги на друг, особено на хора като деганите. Нямах представа каква е уговорката на Лирия с Железния, но пък се досещах какво ще я сполети, ако бъде разобличена — позор, изгнание, а защо не и публична екзекуция за измяна. Нерадостно бъдеще за всеки, който е обрекъл живота и душата си на императора.

Тя искаше да опази тайната.

Значи се нуждаеше от мен.

— И ти можеш да ме измъкнеш, така ли? — промърмори кисело.

— Аз съм единственият свидетел, забрави ли? Когато ме отведе при Железния, бяхме само тримата. Ако кажа на деганите, че си спазила уговорката си с Железния, ще се отървеш от тях.

— И как ще ги убедиш?

— Ти ме преби и ме завлече при Железния Деган. Пък и аз съм сродник. Да не мислиш, че ще очакват да лъжа в полза на Бял пояс, особено след като си ме спукала от бой?

— А не ти ли хрумва, че ако сам им пробуташ историйката, може да се усъмнят?

Въздъхнах и затворих очи.

— Наистина не разбираш как се правят тези номера, нали?

Ама че са тъпи тези Бели пояси… Вдигнах глава и я погледнах в очите. Гневът още тлееше, но личеше, че вече внимава. Добре.

— Чуй ме. Няма аз да отида при тях. Ще чакаме те да дойдат при тебе. И тогава ще им кажеш, че между тебе и Железния всички сметки са уредени. Няма да ти повярват, но ти ще споменеш, че аз съм бил там. Деганите ще ме издирят и ще ме разпитат. Аз ще отговарям уклончиво и изобщо ще се държа нахално, но те така ще ме сплашат накрая, че ще призная неохотно — да, Железния казал, че си изпълнила задължението си. — Разперих ръце и се усмихнах. — Край на проблема.

— А ако не повярват, че си бил там?

— Знам къде попадна неговият меч накрая — успокоих я. — Ще повярват.

Лирия се вторачи в мен, после попита:

— Колко?

— Ще ми направиш една услуга. Както си се уговорила и с Железния Деган.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Каква услуга?

— Удари ме.

— Какво?!

— Твърде дълго си приказвахме тихо и кротко. Твоите приятели пред портата сигурно вече подозират нещо. Удари ме и ще ти кажа каква услуга искам.

— С удоволствие.

Зърнах неясно движение и нещо разтресе челюстта ми. Свлякох се.

— Ако не стига, за да ги убедим, мога да повторя — предложи Лирия малко прекалено развеселено.

— Няма нужда — изсумтях.

Надигнах се и я погледнах отдолу нагоре. Не се смееше, но искриците в очите я издаваха. Опипах си ченето, за да проверя дали още е цяло.

— Е? — подкани ме тя.

Надявах се, че свитите й юмруци са само част от представлението.

— Помниш ли книгата, която търсехте в Изтърбушеното? Онази, заради която ти и Деган… тоест Бронзовия Деган едва не се заклахте взаимно?

— Ами… да.

— Искам да кажеш на императора, че е изгоряла при пожара в Десетте пътя.

— Какво?!

— Не се тревожи, останките са при мен. Ще имаш доказателство.

— Книгата наистина ли изгоря в пожара?

— За тебе е изгоряла.

Зъбите й изскърцаха.

— Няма да лъжа за нещо, което ми бе заповядано да намеря, и то от императора!

— Ясно ти е, че те изнудвам, нали? — казах спокойно. — И че за да получиш каквото искаш, трябва да направиш каквото искам аз?

— Да, но няма да го направя.

— Защо, по дяволите?

Лирия пак се взря задълго в мен, обърна се и понечи да си тръгне.

— Не мога — подхвърли през рамо.

Хванах я за рамото и я завъртях към себе си.

— Не разбираш! — натъртих. — Нямаш избор. Или аз, или деганите. Съвсем просто е.

— Не е! — сопна се тя. — Веднъж вече наруших клетвата, която дадох на императора. Няма да го направя отново.

— Клетвата! — възкликнах. — Майната й на твоята клетва! През последните дни видях погазени толкова клетви и обещания, че не ми се иска да си спомням. И все пак научих нещо за тях — не можеш да спазиш всички. Колкото и да се стараеш, не е възможно. Значи трябва да избираш не само кои да спазиш, но и как ще ги спазиш. Трябва да видиш какво има зад думите, зад онова, което ти се иска да означават, за да прозреш истината. Лесно е да се вкопчиш в смисъла, който са имали думите, когато си ги изрекла. Но не в това е същината на една клетва. Такова обвързване се променя неизбежно, докато и ти се променяш, за да се приспособи към всичко, което светът стоварва върху тебе. Важно е не дали държиш на дадената дума, а на намерението, вложено в нея. — „Дори когато твоят Орден не е съгласен с тебе“, добавих наум. — Ако сега ми обърнеш гръб, не само няма да върнеш на императора книгата, която той иска, а ще си останеш длъжница на деганите. Ти — Бял пояс, вярна пазителка на императора, ще им бъдеш задължена. Вече си имала някаква уговорка с Железния, но знаеш ли какво могат да поискат от тебе другите дегани?

Лирия се извърна. Нямах намерение да спомена, че всъщност деганите служат на същото дело като нея, макар и да тълкуват дълга си малко по-свободно. Така не бих си помогнал да я склоня на своя страна.

— Чуй ме — продължих. — Можеш да теглиш чертата сега, след като вече си я престъпила веднъж, и да се преструваш на невинна, но и двамата ще знаем, че това е лъжа. Деганите ще дойдат да си поискат дължимото и ти ще затънеш още повече. А може и да направиш това, което искам, и да се освободиш от всякакви задължения. Кое ще е по-добре за службата ти на императора в крайна сметка?

Тя се загледа в стената на Имперския квартал, сякаш виждаше през тухлите и хоросана, и след малко попита:

— Защо искаш да излъжа за книгата?

— Защото само така ще възпра тебе и твоите приятели да разпердушините и града, и някои от моите приятели, докато я търсите. Ще са в безопасност само ако императорът смята, че книгата се е превърнала в пепел.

„И само така ще се опазя да не ме одере жив заради това, което знам“ — вметнах безмълвно.

Лирия въздъхна. Когато заговори, трудно чух думите й, но долових примирението.

— Така да бъде. Какво да направя?

Бръкнах в торбата и й показах овъгления дневник. Все още беше ясно, че е написан от Йоклаудия, но не и че нещо липсва. Лично го бях дообгорил, след като се измъкнах от склада.

— Когато пожарът в Десетте пътя угасне, ще се върнеш в склада насред Изтърбушеното, където другите двама Бели пояси… — Запънах се и краят на изречението натежа помежду ни. Лирия заплашително вдиша през зъби. — Където загинаха твоите побратими — поправих се. — Ще намериш там книгата при изгорял труп и меч. Не пипай меча, но вземи книгата. Погрижил съм се да изглежда, че огънят не е успял да я изпепели докрай.

Пъхнах дневника в торбата и извадих малка кутия, увита в плат.

— Вземи и това. Ще се отличиш пред големия си началник.

Лирия посегна да я вземе, но се подвоуми.

— Какво е това?

— Реликва. — „Подкуп“, добавих наум. — Ковчежето е пострадало малко, но вещта вътре е непокътната. — „Ще послужи, за да не си ми прекалено ядосана, че те използвам“. Пъхнах кутийката в ръката й. — Това е перото, с което Теодой е написал Втората апология.

„Точно сега нямам никаква нужда от още врагове“.

— А ти как…

— Дълга история — прекъснах я. — По-добре не питай.

Лирия се вгледа още веднъж във вързопчето, после го пъхна грижливо под колана си.

— И повече няма да те видя, нали? Никога?

— Дори насън — обещах аз.

— За твое добро ще е — увери ме тя и ми протегна ръка.

Зяпнах я с изненада и по навик отвърнах с ръкостискането на сродниците. Само че нямах сродник насреща. Пръстите ни се докоснаха и Лирия се вкопчи в китката ми, за да ме задържи на място, докато забиваше коляно в корема ми.

Превих се, тупнах на колене и започнах да повръщам.

— Не бива да изглежда, че се разделяме с добро — обясни тя хладнокръвно. — Някой може да ни заподозре.

Гледах как ботушите й се отдалечават към портата.

Ако ми бе останал дъх, щях да се засмея, обаче можех единствено да се давя и да гледам пръснатите по камъните остатъци от обяда си.

А в следващия миг пред очите ми се появиха меки кафяви обувки. Краката нагоре бяха обути в избледнели червени чорапи.

— Явно все си намираш приятели, където и да отидеш.

Познавах този глас. Не би трябвало да го чувам. Вдигнах глава и погледнах Келс.

Сърцето ми подскочи, че го виждам жив, но не знаех дали от радост, или от страх. Изглеждаше здрав, бодър и дори мъничко напълнял. Освен това се усмихваше.

Това не можеше да е на добро.

След миг ножът от ръкава падна в дланта ми.

— А-а, не! — Келс размаха укорително пръст. — Поясите гледат, а те обикновено се ядосват на такива неща.

— Двама сродници да се трепят на улицата ли? — уточних и станах. — Защо да им пука?

— Пука им тъкмо защото сме сродници. — Келс ме огледа от главата до петите. — Износени дрехи, същите стари ботуши, току-що насинено лице… Поне знам, че не си ме предал за пари.

— Не съм те предал — възразих аз.

— Вярно — съгласи се той невъзмутимо. — Но ме заряза. Остави ме на съдбата, на милостта на Нико, приклещен в квартал, обкръжен от имперски войски. Думата „предателство“ не стига да опише такова пълно прецакване.

Опитах се да срещна погледа му, но не можах. Имах обяснение, разбира се, но не му го предложих. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи като оправдание. Келс знаеше само, че не бях изпълнил заповедите му, не му бях занесъл дневника, за да го даде на Сянката. И заради мен беше главатар без банда, пропаднал сродник, бродещ по улиците — също като мен.

Келс не искаше оправдания и аз не понечих да се оправдая, за да не го обидя.

— Заклех се, че ще има разплата за това — каза той. — Дълга и мъчителна разплата. Ще те накарам да си платиш, не се съмнявай, но не както си го представяш. — Напрегнах се и той въздъхна. — Да вървим — подхвърли, докато ме подминаваше. — Ще те черпя едно питие.

Аз стоях втрещен. Келс спря и се обърна.

— Какво има? — Видимо се наслаждаваше на объркването ми. — Да не мислиш, че ще те пречукам? Ти си неприкосновен. И с пръст да те пипна, Саможивата ще ми вземе главата.

— Саможивата ли?

— Дрот, толкова зле ли те преби оная имперска кучка? Самият ти уреди сделката за измъкването ми от Десетте пътя, не помниш ли? Саможивата спази обещанието си и отърва мен и половината ми хора, преди имперските войски да нахълтат в квартала с цялата си мощ. Сега работя за нея.

Закрачи отново и аз го последвах, макар и да не исках.

— Ти работиш за Саможивата? — промърморих след малко.

— Каква ирония, нали?

— Може да се нарече и иначе. Не очаквах Саможивата да спази която и да е част от сделката между нас след онова, което направих.

— Тоест след като я изработи ли? И аз не бих очаквал на твое място, но тя не е като нас. Макар че ти не изпълни обещанието си докрай, тя се промъкна при нас и си послужи с твоето име, за да привлече вниманието ми. И преди да се опомня, вече си стискахме ръцете, както подобава между сродници. Няма да те лъжа — не съм възхитен от условията й, но поне съм жив също като мнозина от хората си. Не мога да й се сърдя за това.

— Не можеш да се сърдиш на нея… — казах. — А на мен?

— Вече казах, че ти си неприкосновен.

Нататък вървяхме смълчани. Навлязохме от Имперския квартал в по-приветливи части на града. Келс посочи малко кафене на тясна пресечка. Седнахме под навеса на алени ивици. Поръчах си каничка кафе, пастички със стафиди и свежо меко сирене. Келс поиска кана вино.

— Чу ли за територията на Нико? — попита той, след като поднесоха храната.

— Чух.

Разчупих една пастичка. По-скоро приличаше на бисквита — суха и ронлива, но маслената й сладост подхождаше на стипчивите стафиди. Намазах малко сирене, което добави приятен вкус на ядки.

— Каква част успя да заграби Мардата? — попитах Келс.

— Около една трета или малко повече. Останалото още е ничие.

Изсумтях и задъвках. Щях да съм по-доволен Мардата да получи само три стъпки стомана между ребрата, но животът невинаги поднася подаръци. Той бе научил пръв за неизбежната война, сигурно не му е било трудно да организира хората си така, че да отхапе голям залък, щом настъпи хаос… или дори преди това.

Мардата не беше глупак… но все пак трябваше да го затрия този мръсник някой ден.

Келс отпи глътка вино и се загледа към улицата. Накрая се прокашля.

— Чух за тебе и Деган. Напоследък много те бива да настройваш хората срещу себе си, ако нямаш нищо против аз да ти го кажа.

Не отговорих.

— Имаш ли някакви вести от него? — попита Келс.

Спомних си как Деган ми обърна гръб безмълвно в склада.

— Нямам.

— Ще се опиташ ли да го намериш?

— Не.

— А защо не?

— Да не мислиш, че каквото и да кажа, ще промени нещо? И той ще ми прости, ако седнем на сладкиши и питиета да си побъбрим?

Келс огледа масата и се намръщи.

— Няма да ти прости.

— Ти също. Впрочем защо си тук? Щом няма да ме очистиш и няма да ми простиш — защо? Няма да повярвам, че Саможивата ти е заръчала да ми донесеш вест… не и след последната ми среща с нея.

Келс се облегна удобно.

— Тук съм, за да ти кажа, че ти постъпи правилно. На мен ми би шута, прекара Сянката и прецака Саможивата. Не мисля, че аз бих го направил, дяволите да ме вземат, но ти успя. Инатеше се докрай, дори когато почти всеки друг щеше да се покрие. И постигна нещо.

— Може би — отвърнах. — Но не беше достатъчно, като си спомня всички хора, които съсипах по пътя си.

— Не съм казал, че е достатъчно — подчерта Келс. — Казах само, че това означава нещо. Ето каква цена плащаш, когато решиш да се бориш за някаква цел. Ако го проумееш по-скоро, ще е по-добре и за тебе, и за хората, които ще използваш. А ти ще ги използваш, повярвай ми. Нямаш друг избор.

— Ами ти? — попитах го. — Бориш ли се за някаква цел?

— Питаш дали съм на страната на Саможивата срещу императора ли? — Той зарея поглед към улицата. Не се учудих особено, че е научил и това. Та той беше Келс в края на краищата. — Де да знам. Бях готов да се подчинявам на Сянката, но щеше да е различно — просто мръсна сделчица със Сив принц. А това нещо е… — размаха ръка в двусмислен жест — по-голямо. Не знам. — Стрелна ме с поглед. — Защо питаш? Да нямаш планове за собствена банда?

Едва не се задавих с поредната пастичка.

— Аз ли?

— Дрот, ти извъртя страхотна игра съвсем сам. По улиците плъзнаха приказки.

— Аз ли? — повторих и преглътнах.

Не бях мислил за нищо, освен за оцеляването си, след като се отърва от дневника. Това трябваше да е последният ход в играта.

— Ако не си забелязал — казах на Келс, — сега също съм съвсем сам — без съюзници, без банда, без биячи. Как се очаква да направя нещо, по дяволите?

— А как се очакваше да жонглираш с двама Сиви принцове, още толкова главатари, война между сродниците и империята? — попита на свой ред Келс. — Може и да не си симпатичен на мнозина от сродниците заради всичко, което направи, но те уважават повече от всякога. Постигна нещо, което никой не смяташе за възможно. И това струва адски много, повярвай ми.

Опулих се. Хората наистина ли се заблуждаваха, че съм имал някакъв план, че съм искал всичко да завърши така? Сведох поглед към трохите в чинията си, поклатих глава и промърморих:

— Ангелите да са ми на помощ…

— Може ли да те попитам нещо? — каза Келс.

Погледнах го. Хилеше се.

— Питай.

— Как беше?

— Кое?

— Да разиграваш Сиви принцове, да надхитриш империята, да сновеш между мен и Нико, да постъпваш както трябва поне в собствените си очи? Как се чувстваше, докато вършеше всичко това?

Взрях се в очите му и открих копнеж, жадно нетърпение да научи какво е да го направиш — да успееш въпреки нищожния шанс, да избереш страна, да постъпиш добре или зле, но устремен към целта. И за пръв път се зачудих колцина сред сродниците или сред всички останали изпитват същия копнеж.

— Чувствах се добре — отговорих. — И се чувствах зле. Болеше и плашеше до полуда. И още не мога да кажа дали си струваше.

Келс кимна рязко.

— Каза го честно. — Избута стола си назад и опря коляно в земята. И преди да шавна, хвана пръстите ми с двете си ръце.

— Щом е така, ти си моят Принц, ако желаеш да бъда твой човек.

Отскочих толкова припряно, че малко оставаше да катурна масата.

— Какво?! — изломотих.

Келс се разсмя.

— Извинявай. Не можах да се сдържа. — Подкани ме с жест да си седна на стола и също седна. — Но трябва да признаеш, че набързо ти втълпих истината.

— Каква истина? Че си гадняр с извратено чувство за хумор ли?

— Не. Че улицата вече те повиши.

Облещих се. Знам, че беше уместно да кажа нещо… или да побягна и да се спотая някъде… но можех само да зяпам ококорено бившия си главатар.

— Вярно е — настоя Келс. — Плъзна мълва как нов Сив принц се е издигнал от пепелищата на войната, как надвил Сянката, Саможивата и цял куп главатари — включително и мен, и вече разпростира мрежа от свои хора из Идрека. — Отпи още от чашата си, видя нещо на дъното и лисна остатъка на улицата.

— Не знаеше ли, че някои вече носят твоите цветове?

— Цветове ли? Аз нямам никакви цветове!

— Улицата и може би двайсетината сродници, които са се окичили с тях, са на друго мнение. Между другото, надявам се, че харесваш сиво и зелено. — Келс пак си напълни чашата. — Дори шепнат, че Рис Синия плащ искал да се срещне с тебе. Препоръчвам ти да му поискаш тутакси двайсет процента от всичко, защото той те е потърсил пръв, а после да налагаш по-голям дял на следващите главатари и тартори. Така Рис ще се смята за твой фаворит и ще ти е по-верен, пък и ще подтикнеш онези, които се помайват, да се присламчат по-скоро към тебе. Сега трябва да градиш организацията си по-чевръсто.

— Но аз не съм…

Погледът му ме накара да млъкна.

— Да, такъв си! — изсъска Келс. — Ти наистина си Сив принц. Улицата го казва, сродниците го казват, а ако съдя по приказките на Саможивата за тебе, тя също е готова да го каже. Щом толкова хора вярват в това, все едно е дали ти си съгласен, защото те ще се държат с тебе като с Принц. Значи така ще се държат и другите Принцове.

Другите Принцове… Гадост. Стомахът ми се сви, а очите ми веднага започнаха да търсят остриета сред минувачите.

— Вече схващаш — похвали ме Келс. — На Саможивата май й е весело от цялата тая история, но не можеш да очакваш същото и от останалите.

— Значи трябва да набирам хора и да се покрия. Веднага.

— Хъм… Как не се сетих за това.

Не обърнах внимание на присмеха, а продължавах да оглеждам улицата. Онзи кръцльо не ме ли гледаше особено? Ами просякът ей там? Преценяваха колко лесна мишена съм или само взимаха мярката на най-новия Сив принц?

Твърде подозрителен ли ставах?

Жена с дете мина покрай мен и се усетих, че ги следя с поглед, а ръката ми вече е хванала дръжката на ножа.

Да, това беше прекалено.

Седнах по-отпуснато и си разтърках лицето. Сив принц? Аз? И какво означаваше това, да му се не види? Какво трябваше да правя? Единствените ми примери от собствен опит бяха жена, която се намесваше в чужди сънища и искаше да убие императора, и използващ чародейства интригант, скрил лицето си зад маска от мрак. Някак си не можех да си представя, че ще се загръщам в черно наметало и ще си уреждам уклончиви разговори в пустеещи имения. Значи нямах особена полза от наученото.

А и какво представляваше Сивият принц? Главатар на банда, прикрита в други банди. Сивият принц беше сродник, чиято власт се разпростира отвъд улицата, отвъд квартала, дори отвъд града. Помнех какво искаха Саможивата и Сянката и знаех, че мислеха с размах. И смело. И за далечното бъдеще.

Прозрях и че са скътали дълбоко желанието да бъдат равни на Исидор, на мъжа, подчинил всички сродници и превърнал се в Тъмен крал. Принцовете искаха да покажат, че са крале.

Аз обаче не исках да бъда крал. Исках просто да бъда сродник. Само че май не ми бяха оставили избор.

Погледнах Келс. Той ме наблюдаваше, по устните му играеше усмивчица, а очите му бяха студени като лед. Осъзнах, че няма нужда да се уча от Саможивата и Сянката, от другите Принцове, дори от Исидор. Години наред мой наставник беше един от най-способните сродници. И щеше да си остане мой наставник, ако имах късмет.

— Това, което предложи преди малко… — казах. — Още ли важи?

— Важи. Също и за дузина мои хора, които сега са под крилото на Саможивата. Твои сме, ако ни искаш.

— Засега не мога да ви предложа нищо.

— Ти ни спаси и най-малкото, което можем да направим, е да ти върнем услугата. А когато придобиеш по-голяма тежест на улицата, можем да обсъдим цената.

Поклатих глава и зареях поглед из града. Дрот, Сив принц на… На какво? На драскач, който се опита да ме очисти? На джански магьосник, продаващ услугите си? На шепа биячи, които си вързали ленти с моите цветове, без аз да подозирам? И сега на тринайсет сродници, внедрени при Сива принцеса. Що за скапано начало беше това?

Тръснах глава и се разсмях.

— Кое е толкова смешно? — обади се Келс.

— Моята банда.

— Че какво й е на бандата ти?

— Почти наполовина се състои от „дълги носове“. Кой, по дяволите, започва да събира банда с цял куп дълги носове, но без никакви пари?

Келс също прихна.

— Работа тъкмо като за тебе.

Кимнах.

— Май си прав.

Глътнах малко студено кафе и се замислих. Да, тези „носове“ щяха да ми свършат работа, когато се наложеше да усмирявам Саможивата някой ден. В края на краищата имах да спасявам империя и да опазя сродниците живи. Проклет да съм, ако й позволя да оплеска всичко.

Когато си тръгнахме, Келс настоя той да плати сметката. Така било редно, понеже съм бил неговият главатар.