Метаданни
Данни
- Серия
- История за Сродниците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Among Thieves, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Алтернативен свят
- Епическо време (Епоха на герои)
- Линеен сюжет
- Път / пътуване
- Трикстер (хитрец, измамник)
- Оценка
- 5,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Дъглас Хюлик
Заглавие: За честта на крадеца
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 16.12.2013
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-450-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9324
История
- —Добавяне
29
— Какво е това, по дяволите? — попита Саможивата, вперила поглед в купчината листове, която оставих пред нея.
Седяхме в закрито със завеса сепаре до общата зала на една кръчма в квартал Двете корони. Навън грееше слънце и хората тепърва започваха да се отбиват за по някое питие в ранния следобед. Бяха минали три дни от битката на Площада на Петия ангел, но още усещах болки на най-различни места по тялото си.
— Това е дневникът на Йоклаудия. Или поне най-важните части от него.
— „Най-важните части“ ли? — смаяно повтори тя.
Този път бе избрала кафяви дрехи — кожена куртка и пола, малко по-светла блуза и обувки с ръждив оттенък, над които се виждаха яркожълти чорапи. И както винаги в косата и по дрехите й висяха амулети. Не забелязах обаче сред тях да има поклоннически жетони.
— А какво се случи с остатъка от дневника? — попита Саможивата.
Заставих се да срещна погледа й.
— Нужен ми е за друго.
Тя се изправи със скок.
— Какво?!
— Само така мога да…
— Какво можеш? Да ме прецакаш ли? — Саможивата изпъна показалец към листовете. — Даваш ми огризки и си къташ другите части от дневника? Това изобщо не ми прилича на уговорката между нас, доколкото си я спомням!
— Трябва да донагласим някои неща.
— Да ги „донагласим“ ли? Какво означава тази щуротия?
Потупах с ръка купчината и заговорих по-тихо.
— Означава, че в този свитък е всичко написано за императора и въплъщенията му. Имаш каквото поиска и каквото според тебе ти е нужно, за да спасиш империята. Останалото трябва да бъде дадено на друг.
Тя присви очи.
— На кого по-точно?
— На Сянката.
Нямаше да спомена за Джелем или за листовете, които той поиска за услугата с въжето на Таск, камо ли за преписаното от други страници — отплата за заниманията му със самата книга. Саможивата беше в такова настроение, че не биваше да чува нищо излишно.
Очаквах пак да се разлюти, но тя ме изненада. Прехапа устна за миг, после подвикна:
— Гриф!
Стоящият пред сепарето пестник надникна при нас.
— Опразни кръчмата — заповяда Саможивата. — Всички вън, дори съдържателят.
Гриф се скри зад завесата. Краткото суетене в залата скоро стихна.
— Празно е — осведоми ни гласът му зад завесата.
— И ти излез.
Стъпките му се отдалечиха, затвори се врата и настана тишина.
Саможивата се вторачи в мен.
— Какво си въобразяваш бе, шибаняк?! Имахме сделка. Нямаш право да решаваш какво да правиш с дневника, камо ли да го разделяш на части! Поне да беше…
— Нямам право ли? — прекъснах я. — Имам по-голямо право да се разпореждам с този дневник от всеки друг в целия скапан град! Проливах пот и кръв, убивах и предавах заради тази проклетия. Докато ти ми пращаше остриета и си играеше със сънищата ми, аз се бих със Сиви принцове, усти и пестници по улиците. Видях да изтезават и да пребиват хора, които имаха лошия късмет да се навъртат твърде близо до мен. Този дневник е повече мой, отколкото твой, на Сянката, на императора или който ще да е. Ако някой е заслужил правото да решава какво да прави с дневника, това съм аз!
— И те осени гениалното хрумване да дадеш на Сянката имперска магия!! Така ще го направиш най-опасния сродник в Идрека! А още по-лошото е, че започне ли да използва магията, империята ще се стовари върху всички ни по-тежко от чук върху наковалня. Или това не те безпокои? Може би ще дадеш малко листове и на императора, за да отървеш собствената си кожа? — Тя разпери ръце от яд. — Дрот, няма как да угодиш на всички. Не бива дори да опитваш.
— Не ми дреме дали ще угодя на всички — уверих я. — Ако исках да отърва кожата, имаше доста по-лесни начини. Правя го, защото така най-добре помагам на тебе, на империята, но и на близките ми хора, за да останат живи. Вече само това е важно.
— Ами Сянката? Какво ще стане, когато всички си го отнесем заради него?
Подсмихнах се.
— Е, Сянката ще получи дневника, но той няма да му е особено полезен.
— Сега пък какво искаш да кажеш? — озъби се Саможивата.
— Никога не го е виждал, нито знае какво съдържа. Просто е научил, че ти го искаш и че в него има нещо за имперски чародейства. — Посочих сложените пред нея листове. — Когато накарах… моите хора да извадят това, поисках от тях да променят и дневника. Нещо липсва, друго е добавено, има нови петна от влага. Остават някакви записки за магия, но той има дълго да се мъчи, докато открие в тях нещо смислено.
— Наистина ли смяташ, че няма да забележи?
— Моите хора са много способни.
Саможивата се взираше в мен, ноктите й драскаха по масата.
— Проклятие! — изтърси накрая. — Имахме уговорка!
— Спазих я възможно най-добре.
— Най-добре за теб — възрази тя. — Не е същото.
— Не е същото, защото разбрах, че имам задължения и към други хора, които са не по-малко важни.
— Колко удобно — ти си угаждаш на съвестта, а аз съм прецакана. — Понечих да отговоря, но Саможивата вдигна ръка и продължи: — Затвори си шибаната уста за малко. Мисля. — Взе листовете и ги прегледа набързо. — Ами хората, които са изпълнили тази поръчка за тебе? Нужно ли е да се тревожим и за тях?
— Не.
Предполагах, че Джелем ще се задоволи с полученото, но Балдезар… Сега имаше сведения, с които да ми навреди. Не бих се изненадал, ако някой ден се изкуши да ги използва. Единствената подбуда, която би го накарала да си мълчи, беше собственото му съучастие. Фалшифицирането на част от реликва все пак беше светотатство, а въпреки цялата си надменност Балдезар си оставаше страхливец по душа.
— И какво ще поискаш от Сянката срещу дневника?
— Да стои настрана.
— От какво?
— От всичко свързано с мен.
— Надяваш се, че ще се съгласи?
— Нямам особен избор. Самата ти ми каза, че не мога да опазя никого от него, значи остава той сам да се откаже.
— А ако не се откаже?
Свих рамене.
— Очакваш да повярвам, че не си измислил още нещо? — Саможивата скръсти ръце на гърдите си. — Непременно има и друго.
— Зависи как ще потръгне — казах уклончиво. — Още ли съм твой човек?
Тя завъртя глава.
— Не и след това, което направи. Мога само да те пусна да си тръгнеш невредим оттук, макар че и това е прекалено щедро. Като си помисля колко знаеш и как постъпи, най-добре ще е да те очистя тутакси.
— Но няма да го направиш.
— Няма — потвърди Саможивата. — Ти спази поне част от уговорката и това е в твоя полза. Можеше да дадеш всичко на Сянката, а ти чак си се престарал, за да скриеш какво даваш на мен. Не се заблуждавай — изобщо не съм доволна, дори съм вбесена, но няма да те очистя.
— Благодаря ти — казах мило.
Тя махна нетърпеливо към завесата.
— Просто се разкарай.
Станах и излязох от сепарето, но тя подвикна след мен:
— Дрот, последен въпрос…
Спрях, без да се обръщам.
— Какъв?
— За Железния… Кажи ми какво се случи наистина.
Поех си дъх и издишах бавно.
— Той се опита да ми помогне да спазя обещанието си към тебе. Не знам дали за тебе е все едно, но тогава още не знаех, че ще го направя. Той умря верен на своята Клетва.
Зад завесата не се чуваше нито звук.
Почаках малко, после излязох. Стъпалата в дъното на някогашния склад насред Изтърбушеното скърцаха под краката ми. Усърдно отбягвах да гледам към кървавите петна отпреди седмица, които нощното ми зрение открояваше, както пренебрегвах старателно и призрака на болката, припламващ в крака ми при всяко движение.
И този път беше тъмно, и този път лъхаше на мръсотия и мухъл. Само че сега не валеше, а и не бях упътен от Сянката да намеря някого. Всъщност идвах за лична среща със Сивия принц. Сам.
Това беше най-странното — Деган не ми пазеше гърба. Усещах отсъствието му, докато се провирах през Изтърбушеното, а в порутината ми натежа още повече. Не само защото не беше наблизо сигурната му ръка, готова да размаха меча на мига. Нямаше го самия него, не чувах гласа му, липсваше ми дори мрачното му чувство за хумор. Чувствах се уязвим. Струваше ми се, че я няма част от собствената ми сянка.
През последните три дни се бях затворил в убежището с Джелем и Балдезар. Когато отидох при Саможивата, вървях по улиците за пръв път, след като бях убил Нико. Мнозина искаха да ме пречукат за това, а и по какви ли не други причини. Чудесен момент за разчистване на стари сметки, особено със загубил всякаква подкрепа нос. Въпреки това се измъкнах навън два пъти — за да помоля Птичарката да издири Деган, а после да чуя от нея, че не е успяла да научи нищо.
Още не знаех дали ми олекна, или тъкмо обратното. Някаква част от мен искаше да поговоря с Деган за последен път, да се опитам да му обясня, да чуя от него, че ме разбира или дори да ми каже да потъна вдън земя… стига да имам шанса да му се извиня. Но друга част знаеше, че няма смисъл, че каквото и да кажа, нищо не може да бъде поправено помежду ни. И тази част се радваше, че ще й се размине мъчението да обяснява онова, което не може да бъде обяснено.
Съдраното одеяло още се въргаляше на входа. Прекрачих го и отидох в задната половина на помещението. Оставих на пода донесената голяма торба и извадих свещта, която ми бе дал Джелем. Дебела колкото китката ми и тежка, направена от мръсно жълт восък, дълга наполовина колкото ръката ми до лакътя, равно подрязана и от двете страни.
Сложих я на пода, извадих огнивото и я запалих.
Фитилът пламна, изсъска като ядосан котарак и угасна. Чаках. Точно както каза Джелем, свещта се разпали отново. Пламъчето беше малко и жълто, обрамчено от почти невидимо сребристо сияние. Ако човек не знаеше, че трябва да търси тази следа от магия, би могъл лесно да я пропусне. Разчитах на това.
Огледах голямата стая — четири прозореца, единствен вход, никакви столове. Отидох да взема одеялото и го сгънах. Пъхнах дневника между гънките, за да не се вижда, после се настаних върху одеялото до осветения кръг срещу входа. Сложих торбата с меча на Железния зад себе си, извадих кесийката с ахрами, която ми бе дал Джелем, и зачаках.
Сянката се появи след час, тоест три часа по-рано от уговореното време за срещата. Не знаех дали да се чувствам поласкан, или уплашен.
Разбира се, свещта ме бе издала. Сянката нахълта без колебание и тръгна право към мен. Наметалото му се развяваше, мяркаха се смътно сив жакет и черна куртка, високи ботуши за езда и меч със сребро по дръжката. Лицето му си оставаше скрито зад булото от мрак.
Аз не мърдах, но пулсът ми туптеше в ушите по-гръмко с всяка негова крачка. Когато той стигна до границата на светлината, отворих уста:
— Достатъчно близо си.
Сянката нарочно направи още две крачки, спря в осветения кръг и каза:
— Подранил си.
— А ти не си ли?
— Не бях аз, който извади нож при предишната ни среща. Реших, че е по-добре да дойда по-рано, за да се убедя, че не си ми подготвил някаква изненада.
— И може би за да подготвиш на свой ред две-три изненади за мен?
Той махна нехайно с ръка.
— И двамата знаем, че това не е необходимо.
Качулката се завъртя наляво-надясно.
— Той не е тук — осведомих го, защото беше ясно, че Сянката проверява дали Деган не се е притаил в някой тъмен ъгъл. — Няма и други. Само ти и аз сме.
— Тоест ти на практика си се оставил в ръцете ми. — Скръсти ръце на гърдите си и дясната му китка се озова в смущаваща близост до дръжката на меча. Не забравях, че бе оцелял в схватка с Деган. — Явно имаш нещо примамливо, щом си мислиш, че ще ме убедиш да не те убия.
Подчертано бавно извадих едно семе от кесийката и го лапнах.
— Имам дневника на Йоклаудия. Искам да се споразумеем.
Той се разсмя така, че чак отметна глава назад.
— Значи все пак реши да го направиш. Първо предаде Нико, а сега и Келс. Великолепно! Дрот, ти ставаш голям интригант. С повечко пари и време би могъл да се превърнеш в доста добър главатар.
— Ако това е предложение за работа, не ме блазни.
Той също заговори сериозно.
— Не ти предлагам работа. Опита се да ме убиеш. Не мога да си затворя очите за това. Проявя ли снизхождение, камо ли благосклонност, ще си подроня доброто име. А кой от нас не разчита не само на постъпките, а и на славата си? — Пъхна палци под колана си. — Мога да подаря живота на баронесата. И тебе ще пощадя, но трябва да има видими последствия — отрязан пръст или ухо, нещо дребно. Ти задължително ще заминеш далече от Идрека. За пет години, може би и за седем — докато хората забравят.
— Ще забравят по-бързо.
— Но не и аз.
Ето, издаде се — за него беше по-скоро лично отмъщение, а не делова уговорка. Аз го бях нападнал и останах жив и това го вбесяваше повече от риска Саможивата да получи нещо, което иска той. Трябваше да го убедя, че му предлагам по-ценна придобивка от шанса да ме докопа, иначе нямаше да се измъкна невредим оттук.
Наместих се на одеялото и усетих дневника под себе си.
— Забрави ли какво има в тази книга? — попитах го. — И какво изтърпях, за да се сдобия с нея? — Завъртях ръка към мрака покрай стените. — Двамата с Деган се бихме срещу Бели пояси тук. Империята прати войска в Десетте пътя заради дневника. По дяволите, промъквах се между отрядите им, за да дойда. Това е шибана имперска магия! А ти ми казваш, че в замяна на нещо, което ще ти позволи да стиснеш сродниците за гушите, искаш да режеш парчета от мен и да ме прогониш от Идрека? — Засмях се презрително. — Защо ли си мисля, че мога да протакам още?
— Дрот, протакай колкото си щеш. Но и ти трябва да си втълпиш едно правило — пазарлъците са възможни, когато и двете страни имат какво да губят. А дали ще изляза оттук с дневника в ръка, или с нещо отрязано от тебе, няма особено значение. Ще съм доволен и в единия, и в другия случай. Накрая ще взема и дневника.
— А ако съм уредил за него нещо друго?
— В случай че не се върнеш ли? И какво би могъл да направиш? Да го унищожиш? Жалко, но пък тогава никой няма да го получи. Ще го дадеш на Саможивата? Ако искаше това, вече щеше да си го направил и тя щеше да ти осигури подкрепа за пиеската, която ми разиграваш. Ще го продадеш на империята, за да си го върне? — Той прихна. — И двамата знаем, че имаш по-голям шанс да се разбереш с мен, отколкото с императора. Ако дневникът не е унищожен, ще го намеря. В края на краищата ти сам показа, че това е възможно.
Взирах се в качулката. Чувах горе-долу каквото очаквах — Сянката не беше от онези, които се пазарят без нужда. Та нали беше Сив принц! И за мен, и за него беше ясно, че единственото ми предимство е в книгата. Ако не беше в мои ръце. Сянката си връщаше цялото надмощие. Поне беше откровен.
В моя полза беше само фактът, че не се опита да ме очисти още с влизането си, но и това не можеше да ме радва кой знае колко.
— Няма да повторя предложението си — натърти Сянката.
Въздъхнах и се надигнах от одеялото.
— Знам.
Извадих дневника и се изправих. Сянката се подсмихна.
— Седял си върху него? Поне никой не може да каже, че ти липсва нахалство.
И протегна ръка.
— Значи това е? — казах, докато правех крачка към него. — След толкова гръмки слова, магии и загадки накрая се държиш като обикновен бияч на улицата? „Давай плячката, за да не те пребия!“ Надявах се на повече от един Сив принц.
— Получаваш си заслуженото — отвърна Сянката. — За тебе, това е предостатъчно.
Спрях до свещта. Взрях се в книгата, вдигнах глава и срещнах погледа на Сянката.
Усмихваше се. Самодоволна усмивка, извила пълните му устни с подрязана брада отдолу и дълъг „нос“ отгоре. Смаяха ме обаче бръчиците от смях около очите и устата му. Кой очаква от един Сив принц да се смее толкова искрено и често, че да му проличи?
И аз се усмихнах, а неговата усмивка посърна. Той долови, че нещо се е променило, но още не можеше да се досети какво е. Не проумяваше, че сега мога да го видя, защото цялата магия в стаята бе изгорена от свещта на Джелем.
— Не, заслужавам повече — отсякох и хвърлих дневника към него.
Зърнах за последен път лицето му с ококорените очи, когато се хвърли напред да го хване. После ритнах свещта и стаята потъна в мрак.