Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (27)

27

Железния профуча покрай мен по-бързо, отколкото ми се виждаше възможно за толкова едър мъж. Бронзовия закъсня с частица от секундата и докато вадеше меча си, вече знаех, че няма да успее. Проклятие, аз го бях разсеял. Острието още не бе излязло докрай от ножницата, когато Железния го връхлетя.

Нападна с празни ръце, за да спечели време. Стисна дясната му китка с лявата си ръка и му попречи да измъкне меча. В същия миг десният му юмрук се заби в челюстта на Бронзовия с такава сила, че отметна главата му. Последваха още три свирепи удара със светкавичен, но плавен ритъм в главата, гърлото и корема. Бронзовия извиваше тяло и въртеше рамене, колкото можеше. Затова последните два удара бяха встрани от целта — юмрукът на Железния се плъзна по рамото и по ребрата му, вместо да го довърши.

Хората наоколо се развикаха, някои блъскаха навалицата, за да се махнат, други напираха да се насладят на зрелището.

По инстинкт посегнах към рапирата, като направих две крачки назад, за да имам място. И се сковах.

Всъщност на кого исках да помогна?

Железния замахваше отново, но Бронзовия се завъртя и лявата му ръка се стрелна към лицето на другия деган. Железния се дръпна, ръката на Бронзовия го подмина и той понечи да се усмихне, но точно тогава лакътят на Бронзовия го натресе в лицето със силен пукот.

Железния залитна, а Бронзовия се възползва от това, за да отскубне дясната си ръка. Блеснаха остриетата на мечове.

Този път тълпата се люшна задружно и възможно по-далече от извадените оръжия. Търговци, които тъкмо обявяваха с крясъци специални намаления покрай сбиването, започнаха да викат гръмогласно парцалите. Кръцльовци и обикновени джебчии, които се присламчваха за по-примамлива плячка, докопаха каквото можаха и се изсулиха, преди да е станало наистина опасно.

А аз още не помръдвах, хванал дръжката на рапирата. Колкото и да увещавах сам себе си, не се насилих да се включа в схватката. Не че ми пукаше за Железния, който беше тук само за да не позволи да се отметна от сделката. Колебаех се заради работата му за Саможивата, заради империята, заради безопасността на сестра ми, а и заради собственото си оцеляване. Помогнех ли да бъде повален, всичко това пропадаше. Да си призная, не бях готов и да погазя отново дадена дума толкова скоро след последния път — раната в душата ми още беше твърде болезнена.

Само че се бях обвързал и с обещание към Бронзовия. И то не какво да е, а Клетвата. Той я спазваше толкова беззаветно, че се изправи срещу Сянката заради мен. Нима щях да си позволя да се отметна? Как да го погледна в очите и да му кажа, че обещанието към Саможивата е по-важно? Та той беше Бронзовия Деган — можеше ли изобщо да има нещо по-важно от дълга ми спрямо него?

Що за гадост! Само да не беше дневникът, само да не беше империята…

Проклет да съм, но продължавах да се двоумя.

Бронзовия и Железния започнаха да се обикалят бавно. Мечът на Бронзовия беше по-дълъг с цяла длан, но оръжието на Железния изглеждаше по-тежко и имаше лека извивка. И неговият предпазител беше инкрустиран с изящни арабески от метала, на който се бе нарекъл.

Направих поредната крачка назад. Исках да стоя настрана от тях, докато не реша какво да правя.

Бронзовия вдигна ръка, опипа долната си челюст и я поразмърда. Засмя се и изплю кръв.

— Да не съм ти избил зъб? — подхвърли Железния.

Лакътят на Бронзовия бе сцепил до кръв кожата на скулата му.

— Само ми раздруса мозъка — отвърна Бронзовия. — Зъбите ми са си на място.

— Момко, занемарил си се, щом ме остави да те доближа толкова.

— На всеки му се случва да получи нещо безплатно. Това беше твоят шанс.

Железния сви рамене и пристъпи напред. Острието му се отклони едва забележимо наляво. Бронзовия отговори, като извъртя предпазителя на меча си напред. Железния се взря в него и пак отстъпи.

— Помня това движение още от Биантия. Използва го срещу капитана на стражата, нали?

— По-точно срещу самия херцог — поправи го Бронзовия.

И преди думите да са заглъхнали, краката му се оттласнаха с невероятна пъргавина, мечът се превърна в тесен сребрист пламък под залязващото слънце. С две крачки острието се озова до Железния, полетяло в яростна дъга към рамото му. В последния миг върхът на оръжието описа малък кръг и замахът премина в неочаквано мушкане нагоре.

Железния се дръпна назад и опря коляно в земята. Мечът му се стрелна нагоре и срещна ръба на другото острие. Двете ивици стомана изсъскаха, върхът на меча на Бронзовия се плъзна над главата на Железния. После двата предпазителя се сблъскаха с трясък.

Такова сближаване беше чудесен сгоден случай за кинжали, но видях, че и двамата не ги вадят. Бронзовия предпочете да забие коляно в гърдите на Железния, който пък халоса с дръжката на меча си другия му крак над коляното. Бронзовия кресна. Железния изохка и двамата се стовариха на калдъръма.

Бронзовия се надигна пръв, погледна ме, извъртя очи към торбата, която бе донесъл, и пак се взря в мен.

И аз се вторачих в торбата. Изглеждаше толкова безформена, че в нея можеше да има какво ли не. Нима бе взел онова, което бях дошъл да прибера, за да ме накара да спазя своята част от уговорката? Дневникът ли беше в торбата, захвърлен насред улицата?

За нещастие имаше само един начин да проверя.

Когато тръгнах натам, Железния вече бе приклекнал. И макар че се задъхваше, мечът му не потрепваше във високата защитна позиция, сякаш сам си знаеше мястото. Погледна за миг към мен и пак насочи цялото си внимание към Бронзовия, на когото пък му личеше, че не стъпва с цялата си тежест на ударения крак.

Торбата лежеше точно между двамата.

— Остави я засега, после… — посъветва ме Железния и вдиша дълбоко. — После ще имаш предостатъчно време.

— Негова си е — изтъкна Бронзовия.

Железния се подсмихна.

— Толкова ли си сигурен, че ти е в кърпа вързан, а? Само че, братко, той вече даде дума два пъти — и на тебе, и на Саможивата. Как мислиш, кого ще предпочете?

Бронзовия се намръщи.

— Дрот, вземи торбата.

Признавам си, че успя да ме изненада. Олекна ми да се уверя, че ми се доверява напълно… а може би не се съмняваше, че ще ми отнеме торбата, ако промени решението си.

— Не я пипай — властно каза Железния. — Нека го разсейва.

Изгледах поред и двамата.

— Майната му! — отсякох, дръпнах ръката си от рапирата и продължих напред.

Това беше първата ми грешка.

Бронзовия отскочи наляво и тялото ми го скри от очите на Железния. Това нямаше да продължи повече от секунда, но за един деган вероятно и тя стигаше.

Железния пък скочи в обратната посока, прехвърли меча в лявата си ръка и когато пак се обърна към мен, вече можеше да продължи с мощен мушкащ удар.

Понечих да отскоча, но ми попречи опряна в кръста ми длан.

— Недей — каза Бронзовия до ухото ми.

Острието на Железния прелетя покрай ръката ми и се насочи към Бронзовия.

Чух пъшкане и стъргане на метал в метал зад гърба си. Лицето на Железния беше само на три стъпки от моето и го видях как стисна зъби. След това връхлетя върху мен.

Че отхвърчах, е меко казано. Така ме блъсна, че сякаш ме метна с все сила. А и ръката на Бронзовия ме тласна, така че се озовах на улицата на цели четири-пет крачки от деганите.

Превъртях се и видях Бронзовия и Железния, застинали един срещу друг като статуи.

Видях торбата. На пет стъпки вляво от мен.

Щях да пльосна по лице от бързане да стигна до нея. Искаше ми се да попитам Бронзовия как е взел дневника, а също и Мендрос какво го е прихванало, че му го е дал, но това можеше да почака. Засега исках най-после да си прибера проклетото нещо, за да се отърва от него възможно по-скоро.

Само че щом хванах торбата, ми стана ясно, че дневникът не е в нея. Вътре имаше нещо меко. Не беше книга.

Бръкнах и предпазливо извадих навито въже с възли. Във възлите бяха вързани малки листчета и вече знаех, макар да не ги виждах, че около всеки възел е омотан мой косъм.

Значи след схватката със Сянката Бронзовия се бе върнал, за да вземе въжето, което Джелем бе превърнал в мое лично оръжие. Или пък бе успял някак да го вдигне от улицата, без да задейства магията, още преди да тръгне след мен.

Да му се не види, той правеше решението ми още по-мъчително.

Чух вик, последван от толкова бърза поредица удари, че се сляха в един проточен звън. Вдигнах глава, готов да се намеся.

Бронзовия неуморно изтласкваше Железния назад с режещи и мушкащи удари, острието му свистеше. Смайваща гледка. За пръв път виждах меч да се върти толкова светкавично и точно. Всяко движение беше отмерено, всяка атака се преливаше безупречно в следващата. Нямаше и следа от неувереност.

А Железния посрещаше атаките също толкова безукорно, отбиваше меча на Бронзовия с необходимата сила, за да остане незасегнат, но нито веднъж не прекали. Нямаше грешки в защитата му — във всеки миг се намираше там, където трябваше да бъде, за да е невредим. Но не постигаше нищо с контраударите. Както и да се стараеше, не можеше да се възползва от атаките на Бронзовия, за да ги обърне срещу него.

Прекрасно, омайващо зрелище. Само едно му беше лошото — двамата ме доближаваха.

Отскочих трескаво две крачки назад и тъкмо умувах към кого да се хвърля, когато Железния неочаквано се дръпна встрани, едва ли не с гръб към Бронзовия, и заби меча си напред. Бронзовия се изви назад, понечи също да направи крачка встрани, но острието на Железния се плъзна по дясната му ръка. С другата си ръка Бронзовия отби меча и видях дълга плитка рана по десния му бицепс и рамо.

Пак се отдръпнаха един от друг и се огледаха. И продължиха да кръжат.

Стомахът ми се сви от раната на Бронзовия, а умът ми се вцепени от мисълта да му дам дневника. Адско положение…

Погледът ми шареше из пазара, докато навивах въжето и го пъхах под колана си. Тълпата се бе поотдръпнала, но гледаше и някой вече сигурно приемаше залози.

Прокраднах се по-далече от деганите, без да доближавам навалицата, за да се добера до сергията на Мендрос.

Търговецът стоеше пред сергията с внушителна сопа в ръце. Доколкото зависеше от него, никой нямаше да отмъкне и една фурма. Щом обаче се появих, той забрави за плодовете.

— Дегани?! — изръмжа Мендрос. — Дегани се бият за книгата, която ми даде да пазя? Книгата, която никой нямало да търси при мен?

— Не очаквах да се стигне до това — оправдах се аз.

Мендрос пристъпи към мен, стиснал здраво сопата.

— Дрот, чух за Сянката. И за Саможивата. Не са имена, които ми харесва да чувам!

— Не си само ти — отвърнах и направих крачка към сергията.

Мендрос се поколеба, но свали сопата.

— Искам книгата да се махне от моята сергия. Веднага!

— Като ме гледаш, да не би да съм дошъл за друго?

Търговецът се обърна, дръпна платнището и викна:

— Спиро!

Главата на момчето се подаде иззад един отворен чувал с фурми. Косата му беше разрошена, клепачите — подути.

— Момко, понякога се чудя дали няма да проспиш и Пришествието на Ангелите! — скастри го Мендрос. — Застани отвън и пази да не окрадат стоката.

От желание да излезе по-скоро Спиро се оплете в собствените си крака.

Докато се вмъквах под платнището, погледнах през рамо. Двамата дегани се бяха вкопчили взаимно в ръцете си. Железния буташе Бронзовия към сергия с метални съдове, Бронзовия пък се мъчеше да премести тежестта на тялото си така, че да го запрати върху нея. Платнището се спусна и ги закри, но миг по-късно чух трясък и дрънчене на разпилени светилници и поставки за лампи. Запитах се кой от двамата ги е съборил. Но вместо да надникна, се обърнах към Мендрос.

Търговецът безцеремонно изсипа на земята кошница фурми и заедно с тях падна нещо, увито в плат.

— Вземи. — Мендрос взе дневника и ми го подаде. — Нищо не искам да знам. Никога. Ясно ли ти е?

Усмихнах му се криво.

— Повярвай ми, не бих ти причинил това.

— Хъм… Преди два дни може би щях да ти…

Прекъсна ни Спиро, който провря главата си покрай платнището и извика:

— Татко! Ела!

Чак сега забелязах, че не се чува шум от схватка.

Изскочих от сергията, като за малко да съборя Спиро. И спрях.

Бронзовия и Железния стояха насред площада с мечове в ръце и дишаха тежко. Около тях бяха пръснати всевъзможни предмети от месинг, които отразяваха мътно последните слънчеви лъчи.

Но двамата не стояха един срещу друг и дори не се поглеждаха, а се взираха в доста оредялата тълпа. По-точно в десетината мъже и жени, които стояха пред останалите и бяха извадили оръжията си.

Отначало се заблудих, че са парцали, дошли да прекратят нарушаването на реда. После видях, че жената най-близо до мен не носи червен пояс, а зацапана от мръсотия златиста ивица плат около ръката си.

Бойна лента. С цветовете на Нико. Ама че гадост…

Докато неволно отстъпвах към сергията, над площада отекна мощен глас. Глас, който още имаше силата да ме смрази.

— Сгащих те, продажно копеленце!

Вдясно от мен хората се дръпнаха встрани и главатарят излезе пред сергиите.

Стори ми се, че войната го е изтощила, защото с тези подпухнали очи, сплъстена коса и омачкани дрехи сякаш току-що го бяха вдигнали от сън. Но забелязах Рал’ад в навалицата зад него и разбрах, че Нико наистина е бил събуден преди малко.

Продавачът на риба забеляза, че го гледам, ухили ми се присмехулно и се свря по-назад сред зяпачите.

Подла гадинка. Ако успеех да отърва кожата, щях да опека лицето му на собствената му скара.

— Ще те боли, Дрот! — обеща Нико, пръстите на изпънатите покрай краката му ръце се свиваха и изправяха. — Ще те боли много. — И преди да успея да отворя уста, се обърна към деганите. — Няма за какво да се карам с вас. Сбихте се на моя територия, но ще си затворя очите. По дяволите, можете да направите пазара на парчета, не ми пука. Моите пестници няма да ви посегнат. — Той ме посочи. — Но ако се опитате да застанете между мен и онова нищожество, ще си имаме разправии.

Пак огледах мъжете и жените, които бе довел Нико. Носеха само качествена стомана, виждах само начумерени лица. И мнозина от тях имаха поне някакво подобие на броня. Четирима с плетени ризници, други двама с елеци от корава дебела кожа, повечето с един или друг вид шлем на главите, а на един лъщеше истински брониран нагръдник. Не беше обичайно да излязат така на улицата, значи очакваха сериозни неприятности.

Сред тях имаше познати лица — Митиас, Сери Бръснача, Янос Изкормвача, близнаците Гняв и Бяс, Кретена… На площада се бяха събрали най-способните убийци, които налагаха властта на Нико.

Колкото и да е смахнато, се почувствах някак поласкан, че е довел тази сбирщина, макар и да не се страхуваше от мен. Плашех се обаче от мисълта, че тези пестници накуп може да се окажат твърде смъртоносни дори за двама дегани.

Железния плъзна бавен, изпитателен поглед по мъжете и жените, които го бяха обкръжили. Бронзовия просто се вторачи в Нико.

— Е? — подхвърли Железния към него.

Бронзовия не отговори. Стоеше насред площада с меч в ръка, а по ръката му се стичаше кръв. Мълчанието му сякаш се разстилаше на вълни и накрая дори джебчиите и водоносците си затвориха устите.

Нико го погледна в очите.

— Не ставай глупак. — Гласът на главатаря прозвуча като вик в тишината. — Той не заслужава.

— Какво ли знаеш пък ти… — промълви Бронзовия и се стрелна напред.

Кретена, който стоеше поне на четири крачки от него, вече падаше, след като Бронзовия извади върха на меча си от окото му.

Само за миг вцепенението избухна в хаос. Последните зяпачи тутакси усетиха колко страшно е станало и се пръснаха. Навалицата повлече в паниката си и двама пестници, но другите се втурнаха към деганите. Железния прихна, пресрещна трима и уби първия с вледеняваща небрежност. Двамата живи се преместиха, за да му попречат да отиде при Бронзовия, а той само се разсмя отново и ги привика към себе си с лявата си ръка.

А Бронзовия изобщо не се спираше. Без да погледне надолу, подритна дръжката на меча, изтърван от Кретена, и го хвана с лявата си ръка. Устреми се към Нико.

Пресрещнаха го четирима пестници. Той замахна с левия меч, отби с десния, направи лъжливо движение и пак удари с левия. В гърлото на най-високия пестник зейна рана, плисна кръв и той се свлече. Замах, отбиване, мушкане с двете остриета и още един противник падна на калдъръма.

Изглеждаше, че Бронзовия ще си пробие път до Нико без много усилия, и аз се усмихнах. Но друг пестник му се нахвърли отстрани, принуди го да мине в отбрана и да отбива атаки от две страни. Устремът му секна.

Нико пребледня, щом видя как Бронзовия напира към него, но сега му остана време да помисли. И се сети за мен.

— Хванете скапания „нос“! — изкрещя сякаш на целия площад.

После се насочи към мен.

Не беше нужно да чуя тези думи повече от веднъж. Докато стоях на място, бях лесна мишена. Ако исках да съм полезен на някого с нещо, трябваше да се махна от тази сергия, и то без да се набивам на очи. Колкото по-малко хора знаеха къде съм, толкова по-опасен можех да бъда.

Обърнах се, за да се шмугна зад платнището. И зърнах Сери Бръснача, която прелетя над купчина щайги със зла усмивка на костеливото си лице и стъпи пред мен.

Не каза нищо. И да искаше, не би могла, защото езикът й бил отрязан преди години. Ако се вярваше на слуховете, осакатил я тогавашният й съпруг, защото го излъгала. Щом се опомнила, Сери си послужила с бръсначите, които носеше и до днес, за да го накълца и да продаде парчетата за храна на свинете.

Бръсначите в ръцете й се отваряха и затваряха с щракане в неясни дъги от стомана. Макар че имах по-голям обсег с рапирата, не се престрашавах да я нападна — виждал я бях как за секунди реже на мръвки и по-големи майстори от мен.

— Хайде де, опитай си късмета с нея — подкани ме някой отдясно.

Погледнах натам. До сергията стоеше Леандър, друг от пестниците. Опираше на рамото си широкото острие на пехотински меч — спомен от службата му в имперските легиони.

Аз срещу двама пестници… Дори шансът за печалба на балама в уреден бой с петли е по-голям. Ако дневникът на Йоклаудия не заемаше лявата ми ръка, бих опитал внезапно хвърляне с кинжала от ръкава.

Платнището зад Сери помръдна, макар да не подухваше никакъв вятър. Потиснах усмивката си и погледнах Леандър.

— Колко?

Той присви очи.

— Какво „колко“?

— Колко искате, за да ме пуснете?

Леандър се опули за миг, после се разкикоти.

— Значи колко искам, за да прецакам Нико? Да не съм…

Сопата на Мендрос изскочи през пролуката и цапардоса Сери зад ухото. Главата й изпращя и коленете й се подгънаха.

А аз запратих дневника към Леандър. Не ми харесваше да го правя, чак ме присви коремът, но иначе трябваше да метна рапирата, а имах нужда от нея.

Успях да го изненадам. По инстинкт той пресрещна книгата с меча си и ме остави да го наръгам с рапирата. Върхът се заби под долната челюст, изкриви главата му назад и той умря.

Още се опитвах да стъпя добре и се обръщах да благодаря на Мендрос, но нещо ме халоса отстрани по главата. Първо си помислих: „Мендрос, какви са тези щуротии?!“ Но докато залитах и падах, видях търговеца да стои облещен до отметнатото платнище. Нико прекрачи над мен и разбрах кой ме е повалил.

Мендрос размаха сопата, но в тясната сергия нямаше как да се бие добре. Нико протегна ръка и му отне оръжието едва ли не разсеяно. После стисна търговеца за гушата и започна да го налага със собствената му сопа.

Напънах се да стана. Земята под мен се люшкаше и подскачаше, но нямах време да се тревожа и за това. Пресегнах се към падналата рапира, не я напипах нито първия, нито втория път, но при третия опит я докопах. Изведнъж я усетих тежка и неудобна. Не беше на добро.

Бях съвсем близо до Нико и в мен забушува буря от страх, неувереност, омраза, паника, отчаяние, дори — ако ще да е странно — въодушевление. Но под всичко това кипеше мрачната жажда да си отмъстя — за Келс и хората му, за изтърпените шамари и юмруци, за пребития Мендрос, за Епирис, Козима и техните дъщери. Копнеех да си отмъстя за всичко, което бях понесъл от този мръсник през последните седем години, защото такава беше работата ми. Е, с работата беше свършено и бе дошло времето да си върна гордостта — и да го върна и на него.

Изправих се.

Нико пусна Мендрос и той тупна на земята. Течеше му кръв от толкова места, че не успях да ги преброя, повечето по главата. След като падна, не шавна повече. Нико пусна сопата върху тялото му, без да я погледне.

Вдигнах върха на рапирата и заех най-добрата позиция, която ми беше по силите. Светът стана малко по-устойчив, за което му бях благодарен.

Ухиленият Нико се приведе в позата на борец с ръце пред тялото си. Носеше „трошачки“ — кожени гладиаторски ръкавици с железни шипове отвън и фино наплетени стоманени халки отвътре за хващане на остриета. Чудех се защо още съм в съзнание след негов удар с трошачка.

— Сега сме само двамата, дребосък — избоботи Нико. — Без дегани, пазачи, пестници и търговци. — Плесна с ръце и халките изстъргаха. — Ще ми хареса, знам си.

— На мен също.

И се опитах да го намушкам. Нико сигурно разчиташе, че ще ме сплаши само с присъствието си, защото атаката ми май го изненада истински. Той изви туловището си назад и трудно отклони острието нагоре. Притиснах го с още две мушкания и нисък замах в бърза последователност. Нико отбиваше и отстъпваше, докато не усети зад краката си една от масите на Мендрос. Посрещна следващия режещ удар с метала по ръкавицата, наведе глава и сви рамене. Очите му се присвиха.

Познавах този поглед. Означаваше, че лошо ми се пише.

Преди обаче да ми налети и да ме просне с огромната си тежест, аз отскочих, хвърлих се на земята, търкулнах се два пъти под една маса и се озовах на площада. Нико изпсува и ме подгони сред облак от размятани щайги и кошници.

Огледах се припряно. Притиснат в подножието на статуята, Бронзовия отблъскваше няколко пестници с двата си меча. Железния пък бе предпочел да не стои на място — пъхаше се в сергии, тичаше зад палатки, използваше всяко препятствие, за да обърква преследвачите си.

Огледах се за дневника на Йоклаудия и го видях вляво от мен, близо до краката на Леандър. Не можех да го взема лесно, но и не беше чак толкова далече. Сандък се стовари с трясък между мен и книгата и бях принуден да насоча цялото си внимание към Нико.

Посегнах към кинжала на колана си. Ако Нико успееше да ме доближи покрай рапирата, все трябваше да го посрещна с нещо. Пръстите на лявата ми ръка тъкмо докоснаха дръжката и Нико нападна.

Избута острието на рапирата нагоре и се хвърли напред снишен, за да ме помете с брониран юмрук. Ръката ми се дръпна от кинжала, отстъпих забързано, прибрах рапирата към тялото си и мушнах с острието към очите му. Нико обаче бе хитър — отдръпна се и върхът на рапирата не го достигна. Той го блъсна настрана и скочи към мен.

Бях забравил колко дълги са ръцете му и колко бързо замахва. Рапирата поначало не е подходяща за предпазване от юмручни удари, а Нико беше майстор в отбраната от дълги остриета. Веднага бях принуден само да се защитавам, а уж не биваше да е така — в повечето случаи три стъпки стомана стигат, за да държат на разстояние як бияч като Нико. Но в този ден бившият ми главатар се бе настървил да ме докопа, без да го е грижа за някоя и друга дребна рана.

И освен това налиташе толкова упорито, че нямах време да извадя кинжала. Успееше ли да ме хване, с мен беше свършено.

Нещо трябваше да се промени.

Бронзовия несъмнено би измислил смъртоносен и съвършен ход. А аз… просто отскочих крачка назад и присвих колене. Протегнах рапирата напред, сгуших глава в раменете си и я закрих с вдигнатата си лява ръка. Миг по-късно острието се разтресе по цялата си дължина. А в следващия Нико се стовари върху мен.

Проснах се на калдъръма. Остра болка прониза дясната ми ръка от лакътя до върховете на пръстите и обратно. Рапирата издрънча на камъните.

Надигнах се да седна, а Нико вече се надигаше на колене до мен. Притискаше ръка към ребрата си отдясно. Покрай ръкавицата се процеждаше кръв.

Посегнах към кинжала, Нико се наведе и ме халоса с опакото на ръката си. Аз пак се проснах и кинжалът отхвърча. Усетих как Нико измъква ножа от ботуша ми, после болезнена тежест притисна лявата ми ръка точно над скрития под ръкава калъф. Камъчетата на улицата се врязаха в мускулите ми.

Лицето на Нико се кривеше от болка, но все пак той успя да се ухили гадно.

— Дрот, да не ти свършиха играчките? Твърде добре те познавам, ясно ми е къде ги слагаш. — Стовари железата по юмрука си в дясното ми коляно. — В ботуша. — Удари ме в корема. — В колана. — Натисна ръката ми още по-силно. — В ръкава. Пропуснах ли нещо?

Дъхът ми спираше от всяко поредно мъчение, но не виках. Нямах сили.

Яростта изчезна. Сега бях кух отвътре, лишен от всичко, освен от напиращото отчаяние. Епирис и Козима, Кристиана, Бронзовия Деган, Келс, дори Саможивата — не бях спазил дадената дума, не бях изпълнил и едно-единствено обещание. Заблуждавах се, че докато съм в стихията си по улиците, докато имам дневника, ще мога да надхитря всекиго. И че дори в сделката със Саможивата ще избегна някак цената, която трябваше да платя.

Каква самонадеяност. Стигаше да огледам площада, за да видя какво сполетява другите заради мен. Мендрос лежеше пребит и окървавен в собствената си сергия. Бронзовия беше принуден да се бие и срещу Железния, и срещу половин дузина пестници. Рискувах живота на мнозина, без дори да се замисля за това.

Шибан нос…

Нико се размърда и на лявата ми ръка й олекна малко. Кръвта нахлу в нея с бодежи и болки от новите натъртвания.

— С тебе ще си поприказваме хубавичко и дълго — обеща Нико. — Много дълго.

Огледа площада, за да е спокоен, че никой от деганите няма да се намеси, и стана. Моята рапира само се бе плъзнала през кожата и мускулите му над хълбока, е, може и да бе одраскала някое ребро. Край на надеждите да го отнеса със себе си в гроба. Нико ме сграбчи за яката и ме изправи. Стиснах натъртената си лява ръка с изтръпналата дясна. Китката ми се плъзна по колана и усетих грапавите намотки.

И внезапно нещо се пробуди. Не надежда, все още не, а може би безразсъдство, а също и искрица злобно коварство.

Но и това беше достатъчно.

Оставих пръстите на дясната си ръка да се отпуснат полека надолу.

— Хайде — подкани ме Нико, дъхтеше на олио и маслини. Пръстите ми напипаха целта и я стиснаха. — Наел съм трима мъчители, вече те чакат — изръмжа той. — Всеки е готов да работи по осем часа в денонощието и да не спира, докато аз не кажа.

Вторачих се в очите му. Не знам какво видя Нико, но стигаше, за да отдръпне глава. Усмихнах се озъбено.

Ето я. Вече чувствах как ме изпълва. Надеждата. И омразата.

— Дано си им платил предварително — казах му.

И го ударих с навитото въже на Джелем между краката. С все сила.