Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (23)

23

Спънах се и стиснах с пръсти парапета до стъпалата. Левият ми крак бе изтръпнал, десния пък го усещах като игленик. За кой ли път плъзнах натежала длан по лицето си, но това не ми помогна.

Колко часа бях останал при Келс? Светлината в прозорците на долния етаж показваше, че не са никак малко. Нямаше нищо чудно да ми се струва, че будувам от дни — така си беше.

Хванах се и с двете ръце за парапета и се смъкнах предпазливо по последните две стъпала до площадката. Седнах на долното стъпало и опрях глава на юмруците си. Така ми беше по-добре дори отколкото на стола при Келс. Разбира се, там не се чувствах удобно по други причини.

Разказах му каквото знаех за дневника на Йоклаудия: за имперските магии и разсъжденията за боравене с душите, за да бъдат овладени заклинанията, описах сблъсъците с Белите пояси. Не пожелах да спомена само разговора със Саможивата в моя сън и факта, че Джелем е онзи, който ми обясни какво съдържа дневникът. За първото още нямах желание да говоря, а второто премълчах за доброто на Джелем. Да насоча вниманието на Келс към него в такъв момент щеше да е мечешка услуга.

И сега имах угризения. Келс застана на моя страна и каза на Сянката да върви по дяволите. Не беше ли редно да му отвърна с откровеност? Знаех как би трябвало да постъпя, но не можах да се насиля. Трябваше да науча повече за сделката му със Сянката. В момента и двамата бяхме омразни на Сивия принц, обаче не ми беше ясно за какво се е договарял с Келс. И това ме безпокоеше, защото аз също бях въвлечен в кроежите им.

Докато разказвах, моят главатар не помръдваше, седеше си със затворени очи и опряна на облегалката глава. Рядко ме прекъсваше, за да попита нещо.

— Брей, наистина знаеш как да ми съсипеш деня — отбеляза, щом млъкнах.

— Дано ми простиш, че не преливам от съчувствие — отвърнах аз, — защото влязох тук и научих, че си послушното момче на Сянката. Да не говорим за откритието, че той ме е използвал кой знае откога.

— Той използва и двама ни. Както и аз се опитвам да го използвам. Това няма защо да те изненадва. И не съм му послушно момче.

— Добре, а какъв си му тогава?

Едното му око се поотвори.

— Да не мислиш, че само ти не се радваш да видиш накъде са тръгнали нещата? Не ми стига, че трябва да се разправям с Нико и Саможивата, ами сега ще се тревожа и дали империята няма да изтърбуши Десетте пътя, докато търси книга за светотатствена магия. Спомни си какво казах преди малко — намеси ли се империята, с всички ни е свършено.

— Помня. Но ти не отговори на моя въпрос.

— Вярно. Може би защото и аз вече не съм сигурен. Преди този разговор можех да ти обясня точно в какви отношения съм със Сянката, но сега… — Келс завъртя глава. — Сега той иска не само да премахне от пътя си Саможивата.

— Подозирам, че поначало е искал нещо повече.

— Твърде вероятно е. — Едната ръка на Келс се вдигна бавно и започна да опипва краищата на мустаците му. — Да не смяташ, че се стреми към същото като Саможивата? Иска да е следващият Тъмен крал?

— Откъде да знам? В момента се питам и тя какво иска. А Сянката… Да, мога да си го представя в тази роля.

— Дневникът на сигурно място ли е? — попита моят главатар.

— Засега.

— Добре. — Той пак си опипа мустаците. — Знаеш ли, трябва да се отървем от него.

— Нима?

Келс се вторачи в мен.

— Какво е това „нима“? Тази книга привлича неприятностите като магнит.

— И е единственото нещо, което ме опазва жив — добавих аз. — Докато само аз знам къде е скрит дневникът, Сянката, Саможивата и още кой ли не няма да ми посегнат.

— Вярваш ли си? — Келс скръсти ръце. — Ти какво би направил, ако някой крие нещо от тебе? Как постъпи с Ател? Дрот, говорим си за Сиви принцове. И за империята. Няма да се церемонят с тебе.

— Знам. Но засега не виждам добър за мен изход. Империята ще ме тикне в тъмница просто защото знам за дневника, а нищо чудно Сянката или Саможивата да ме очистят ей така, за да се отърват, щом го докопат. Докато го крия, аз съм ценен. И това ми харесва.

— Не и на мен — възрази Келс. — Твърде много хора го искат по твърде различни причини и всички те ще започнат да душат около тебе рано или късно. Ти си от моите хора, значи накрая ще дойдат и при мен. Така има опасност не само за мен, но и за цялата банда — за всички нас. Няма да търпя това.

Преглътнах и изправих гръб.

— Не решаваш ти.

— Какво каза?

— Дневникът е при мен. Аз съм неудобният тип, когото искат да премахнат. Не казвам, че и за тебе няма да стане по-напечено, но аз ще си го отнеса най-зле. Значи решението е мое, а не твое.

Ръката на Келс пусна мустаците му и той се надигна зад бюрото.

— Кой си ти бе, шибаняк, та ще решаваш как е най-добре за моята банда? Аз губя проклета война между сродниците, а ти ми казваш, че няма аз да решавам? Работиш за мен, проклет да си — аз ще ти кажа какво да правиш и ти ще се подчиниш!

— И какво искаш? Да дадем дневника на Сянката, за да нарита задника на Саможивата? Какво ще стане с нас после? Ще ни върти на малкия си пръст ли? Защото след това няма кой да му се опре. Или искаш да откупиш бандата си от Саможивата? Ще й поднесеш и дневника, и Сянката на тепсия ли? Само че за нея знаем още по-малко, отколкото за него!

— Поне със Сянката вече имаме уговорка — напомни Келс. — И той ще ни бъде благодарен.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Готов си да направиш тази твар — посочих вратата — следващия Тъмен крал?

— По-добре познато зло, отколкото непознато — сопна се Келс.

— Извинявай, но не беше ли ти, който преди малко му каза да се разкара? Тъкмо от твоята уста чух адски убедителни доводи защо няма да му дадеш дневника.

— Значи си чул и какво казах накрая. Ще му го дам чак когато измъкне задника ми от огъня!

— Твоя задник — натъртих. — Не моя. Не задниците на всички сродници.

Келс опря длани на бюрото и се насили да вдиша бавно и дълбоко.

— Дрот, обмисли това, както на мен се налага да го обмислям. Ако Сянката наистина ме отърве, не бих могъл да му откажа. Единствената причина все още да имам банда в момента е неговата помощ. Затова говорех сериозно — ако успее, ще получи книгата. Дадох дума и държа на нея.

— Ами империята? — напомних отново. — Какво ще стане, когато и те дойдат да потърсят дневника?

— Той е едрата риба, ще привлече най-много вниманието им. Пък и все още нищо не подсказва, че Сянката ще свърши като Исидор. Току-виж изненада всички ни и се закрепи.

Изведнъж проумях, че се боя тъкмо от това.

„Не го давай на никого. Дори и на мен“.

Казаното от Келс звучеше разумно, но ми се струваше неправилно. В неговите очи дневникът си оставаше плячка като всяка друга — щом му се махне от ръцете, край на затрудненията. Но аз си знаех, че не е така. Дневникът на Йоклаудия беше прекалено важен, за да го забравят. Нямаше да забравят и при кого е бил — например при нас.

— Нали знаеш — казах на Келс, — че аз и ти ще бъдем нарочени първи за изкупителни жертви, каквото ще да разправя Сянката?

— Знам. Но ще мине време, докато отблъснем Нико и Саможивата, а дотогава Сянката няма да получи дневника. Мен ако питаш, можем да измислим как да подложим под ударите някой друг.

Аз продължих да възразявам, а Келс се преструваше, че ме слуша. Не очакваше да променя решението си веднага, но се надяваше накрая да стана сговорчив. Досега винаги му се подчинявах. Миналото обаче май бе останало далече зад гърба ми.

После говорихме за Нико, Десетте пътя и стратегията във войната, но не за дълго. Твърде изцеден бях, за да има някаква полза от мен, и Келс ме отпрати да поспя. Осъзнах колко съм преуморен чак когато излязох от стаята.

Изпъшках и вдигнах глава. Някъде по долните етажи имаше постели. Цели редици постели… Само две стълбища по-надолу… Меки постели…

Още си мислех за тях, когато се свлякох на площадката и се свих на кълбо, за да посрещна мрака с радост. Събудих се, защото някой подритваше ботуша ми.

Обърнах се по гръб. Над мен стоеше Деган. Държеше бастунче, с което упорито ме потупваше по подметката. После забелязах, че съм на легло в някаква стая. Не загубих време да питам как съм се озовал тук или как той ги е убедил да го пуснат в къщата.

— Хайде, изплюй камъчето! — изръмжах му. — Държиш се толкова досадно само когато носиш лоши вести.

Той пъхна бастунчето под мишницата си.

— Империята обгради квартала.

Да, новината си беше лоша. Седнах на леглото и се смръщих от болката в схванатия си гръб.

— Подробности?

— При всяка порта на Десетте пътя пазят кашици и общо наброяват поне един легион. Не пускат никого да влезе или да излезе… освен Белите пояси, разбира се.

— И редовна армия, и пояси? — Посърнах.

— Носи се мълва, че вече започнали набези навътре в квартала.

— Защо?

— А ти как мислиш?

Първо се сетих за дневника, но не се връзваше. Да, императорът би го искал, но дори да обкръжеше Десетте пътя с два пъти повече войска, нямаше да накара никого да го даде. Пък и би привлякъл излишно внимание към нещо, което най-вече той би предпочел да запази в тайна.

— Войната — отвърнах. — На императора му е писнало момченцата на Нико да си играят на „Да надупчим парцалите“. Сега се е заел да ни напомни кой е върховният владетел на Десетте пътя. — „И вероятно да срути квартала върху главите ни“ — добавих наум. Маркино бе остарял и вече не беше настроен нито търпеливо, нито снизходително. — Кога обградиха квартала?

— Преди три часа. Чух, че в един миг всичко си било както обикновено, а в следващия навсякъде гъмжало от Черни пояси. Откъснали квартала от града за по-малко от четвърт час. Никой нямал време да се измъкне.

Деган въздъхна и разбрах, че съжалява, че не е видял как войската е извършила тази маневра.

— Преди три часа ли? Защо не ме събуди по-рано?

— Току-що ти казах — Десетте пътя е обграден. Къде щеше да отидеш? Пък и Келс нареди да те оставим да се наспиш.

— Като го спомена… Той как прие новината?

— Излезе да огледа.

— Значи наистина сме загазили.

Изправих се. Усещах крака си скован, но изобщо не беше толкова зле, колкото очаквах. С приятна изненада открих, че ходя почти нормално, докато следвах Деган по коридора. Да му се не види, Джелем си беше майстор.

Вече се здрачаваше. В коридора горяха свещи, а някой бе запалил мангал на двора.

Хората на Келс щъкаха насам-натам с припряност, каквато може да породи само безизходицата. Никой не говореше за това, но го виждах в погледите, чувах го в пъхтенето им. „Империята е тук — мислеха си те. — Поясите ще ни ударят както по времето на Исидор“. А всички знаеха какво е сполетяло Тъмния крал и подчинените му сродници. Нямало пленници, нямало пощада, нямало пазарлъци.

И този път щеше да е същото. А може би и по-лошо.

— Да вървим, че аз трябва да… — започнах, но спрях като закован насред двора.

Пазарлъци… Императорът не бе приемал уговорки предишния път, но какво биха могли да му предложат сродниците тогава? А сега…

— Какво трябва да направиш? — попита Деган.

Вдигнах ръка в безмълвна молба да ми даде време, за да помисля.

Сега имахме книгата на Йоклаудия. Ако нещо можеше да прикове вниманието на императора, да го убеди да остави на мира и квартала, и сродниците, дневникът на една отдавна мъртва Недостижима беше най-подходящ.

Стига да не го направеше още по-непреклонен. Оставаше рискът, че би пожелал да изтрие от лицето на земята всеки, който може да е зърнал дневника. Но така списъкът ставаше твърде дълъг, пък и поясите вече бяха в квартала и може би бездруго щяха да ни изтребят.

Да, имаше риск, но имаше и възможност да се измъкнем. Само че се налагаше да предам Келс. И сродниците. А и себе си — в известен смисъл.

Това си е основен принцип — ние не отиваме при империята, а я прецакваме. Смеем й се в лицето и се преструваме, че не ни плаши. Ние сме сродниците. Ние сме печени и умеем да живеем извън правилата, защото сме по-хитри. Империята е система, от която се възползваме, тежка ръка, изпод която се изплъзваме, понякога дори джоб за опразване. Но за нас тя никога не е партньор, на който се доверяваме.

Не се доверяваме и на никой сродник, който има вземане-даване с империята. Станеш ли изменник, обръщат ти гръб всички, които преди са те наричали братовчед или брат. Ако успеех да сключа тази сделка, всяка врата щеше да се затвори за мен, всяко приветливо лице, към което съм подвиквал поздрав на улицата, щеше да се извръща на другата страна. За сродниците щях да съм мъртъв. На никого нямаше да му пука защо съм го направил — за тях щеше да е важно единствено, че съм го направил. Аз щях да съм онзи, който е прекрачил границите на бандата, на цялото огромно семейство на сродниците, за да си оправя затрудненията не с кого да е, а с империята. Дори Келс не помисляше за това, над което умувах сега, а той имаше да губи много повече от мен.

А сделка с империята не само щеше да ме направи чужд за тях, но и щеше да ги накара да ме подгонят. Защо ли изобщо ми бе хрумнало това?

Защото другите възможности бяха още по-лоши — Сянката като Тъмен крал, Келс негов прислужник, а аз на дъното под тях. Можеше да стане и още по-зле — Саможивата властва над всички, а Нико е рамо до рамо с нея. Не харесвах нито едното, нито другото бъдеще, защото слегнеше ли се прахолякът, не бих могъл да си намеря удобно местенце в тях. Или щях да работя за човек, който нямаше как да не бъде смачкан и подчинен, или щях през цялото време да бягам от остриета, които Нико би пращал на тумби по дирите ми. А накрая сродниците бездруго щяха да бъдат пометени от империята.

Не. Много по-добре бе да стана онзи „нос“, който влязъл в леговището на императора и спасил сродниците… или поне се опитал. Та ако ще после всички да ми обърнат гръб заради това. Поне никой нямаше да ме забрави. Щях да го понеса някак.

Жалко, че се налагаше да предам Келс, за да успея, но знаех, че той никога няма да одобри начинанието. Той вече бе избрал да застане на страната на Сянката, а сърце не ми даваше да гледам бездейно как тръгва по този път.

— Какво трябва да направиш? — повтори Деган.

— Трябва да се разкарам тутакси от този квартал, дяволите го взели.

— Няма да споря. И все пак — защо?

— Келс иска да даде дневника на Сянката.

Деган се сепна.

— Сянката ли?! А ти как…

— Просто знам — прекъснах го.

— Значи да смятам, че идеята не ти допада?

— Така е. Не искам да попадне и в ръцете на Саможивата.

Той ме погледна втренчено.

— Саможивата… Значи тя е Сивата принцеса, която забърка тази каша?

— Онази от съня ми? Да.

Деган ме позяпа още малко и накрая каза:

— Знаеш ли, вече не си ми особено симпатичен. Ама никак.

— Нареди се на опашка след останалите.

— А много дръзко ли ще бъде да попитам какво ти възнамеряваш да правиш с дневника?

Поколебах се за миг, после казах:

— Искам да го дам на онзи, комуто принадлежи.

— На Йоклаудия? — учуди се Деган. — Това ще е адски мъчен номер, като се знае, че… А-а… Не на Йоклаудия. На него.

— Ъхъ.

Той поумува.

— Е, това би решило цял куп проблеми наведнъж.

— И аз си го помислих.

— Стига той да те остави жив.

— Да, има я и тази спънка — признах.

— А измисли ли как ще му предадеш дневника?

— Ще измисля.

— Поне в едно не се съмнявам — отсече Деган, хвана ме за лакътя и ме поведе извън останките на имението. — Няма да намериш императора, ако киснеш тук.

Неоспоримо заключение. Дадох му лента с цветовете на бандата на Келс, вързах една и на своя ръкав.

Тръгнах на изток, навътре в територията на Келс, после свърнах на север. Така щяхме да стигнем до едно от свърталищата на Нико, но най-голям шанс да се измъкнем от Десетте пътя имахме тъкмо в тази посока. Имперските войски едва ли можеха да спрат всякакво движение по Шосето на танцьора, а и в тази част на квартала имаше порутени части от оградата и няколко съблазнителни решетки на отходни канали.

Улиците бяха почти безлюдни, мяркаха се само патрули от сродници и двама-трима излишно смели или заплеснали се балами. Захвърлихме лентите на Келс близо до границата на територията му, за да намалим риска някой да ни спре.

— А като се измъкнем — попита Деган, докато клечахме в сянката на един вход, — къде ще отидем?

Чувахме шум от схватка на няколко преки от нас.

— При Кристиана. Трябва да се вмъкна в двореца или поне да пратя вест по някой придворен, а тя има връзките да ми помогне.

— Обаче дали ще иска? — промърмори той с нескрито съмнение.

— Майтапиш ли се? Ще се инати, ще вдига врява и ще заплашва, но ще се съгласи. Често ли се пада шансът да направиш такава услуга на императора? Това ще укрепи като по чудо положението й в двореца. Пък и възможността да завися така от нея и всичко, което ще може да изкопчи от мен занапред в отплата, ще са прекалено изкусителни, за да откаже. — Погледнах го. — Какво има?

Той се усмихваше.

— Нищо, просто забелязах семейната прилика.

— Я си прехапи езика.

Но и аз се засмях.

Сражаващите се не ни доближаваха, така че тръгнахме пак. Оставаха ни четири преки до територията на Нико. Оттам щяхме да се промъкваме на зигзаг до част от Шосето, където смятах да си опитаме късмета. Провървеше ли ни, щяхме да сме извън Десетте пътя след не повече от час.

И изведнъж една медна сова се превъртя пред мен, иззвънтя на улицата, отскочи, после пак…

Ама че гадост…

Деган се озова пред мен с меч в ръката още преди монетата да спре. Аз не шавнах. Гледах покрай Деган празната улица пред нас и чаках.

Сянката се появи, сякаш петно мрак придоби плътност. Деган леко раздвижи рамене и надигна мъничко върха на меча според ръста на противника. Иначе не помръдна.

Сянката спря на пет крачки от нас. Тъмната качулка се обърна към Деган.

— Не съм тук заради тебе — изрече дълбокият глас, напомнящ и за кадифе, и за стомана.

— Знам.

— Известно ли ти е кой съм?

— Да.

— Е, ще се отместиш ли?

— Не.

Сянката скръсти ръце на гърдите си.

— Значи имаме проблем.

— Единият от нас има — уточни Деган. — Другият само трябва да измисли какво да прави с трупа.

Протегнах ръка и го докоснах по рамото.

— Няма страшно. В момента съм прекалено ценен, за да ме очисти.

Сянката не възрази, а предложи:

— Повърви с мен. Налага се да поговорим.

— За какво да говорим? — възразих. — Знам какво искаш. Знам и какво можеш да ми направиш. Впечатлен съм. Въпреки това няма да получиш дневника, докато аз не реша.

— Ти ли? Мислех, че на Келс се полага да решава.

— С него още обсъждаме дали е така.

— Допусках, че си прекалено свикнал да си вършиш работата сам, за да се примириш тепърва с каишката. Явно съм познал.

— Много си проницателен — отбелязах и понечих да продължа по уличката.

— Ако искаш да се измъкнеш от Десетте пътя, мога да ти помогна. Ако поговориш с мен. Ако откажеш… — Той разпери ръце. — Легионите преградиха Шосето на танцьора, а аз съм разположил свои хора при повечето пролуки в оградата. Не се съмнявам, че все пак ще измислиш как да се провреш, но знае ли се какво… или кой може да те чака от другата страна?

Спрях. Всяка секунда забавяне намаляваше шансовете ми да изпратя навреме вест на императора. И то ако Сянката изобщо ми позволеше да си тръгна.

— Да речем, че си поприказваме — казах. — Какво ще стане, когато ти кажа да вървиш по дяволите и отхвърля предложението ти?

— Ще си продължиш по пътя. — Той се отдръпна крачка назад и посочи улицата. — Но поне повърви с мен и ме изслушай.

Очите на Деган питаха безмълвно: „Да го убия ли?“ Завъртях глава. Разговорът нямаше да е чак толкова опасен, колкото опита да се отървем от Сянката.

— Добре — съгласих се. — Ти върви отпред, ние ще сме на крачка зад тебе.

— Не съм включвал и твоя деган в поканата.

— Така да бъде.

Бездруго правилата на сродниците го изискваха — щом Сянката щеше да е сам по време на пазарлъка, аз също трябваше да съм сам. Поне привидно той се държеше с мен като с равен. Не се почувствах особено поласкан в тези обстоятелства.

— Следвай ни на половин пресечка — заръчах на Деган.

Той се намръщи, но кимна и аз тръгнах със Сянката.

— Сигурно разбираш, че Келс ще бъде пометен без моята подкрепа — започна Сянката след малко.

— Не му потръгна кой знае колко добре и с нея. Ако стоиш настрана, може би ще има повече полза за него, отколкото вреда.

— И двамата знаем, че не е така. Откакто империята обгради квартала, Келс няма изход. Преди може би щеше да се изсули от Десетте пътя и да отблъсне набезите на Нико в другите си територии, но не и сега.

— Значи е късметлия, че има верен приятел като тебе — подметнах.

— Щях да съм още по-добър приятел, ако разполагах с повече начини да се намеся.

— Знаеш условието — първо спасяваш Келс и всички нас, после получаваш дневника.

— Но ти вече изтъкна съвсем уместно, че решението не зависи изцяло от него, нали?

— Аз съм човек на Келс.

Не посмях да добавя нищо друго, за да не се издам.

— Да, такъв си. И то един от най-доверените му хора. — Сянката подритна безцелно парче от дъска, което изтрака по камъните и спря в бъчва за събиране на дъждовна вода. — Тъкмо това ме подтиква да се питам защо те отпраща от квартала в такъв решаващ момент? Именно тебе — единствения, който знае къде е скрит дневникът на Йоклаудия. Така рискува твърде много.

Мълчах си, но лявата ми ръка опипа въжето на Таск, пъхнато под колана на кръста ми. Исках да се уверя, че не е паднало някъде.

— Недоверчив човек — продължаваше Сянката — би могъл да помисли, че Келс се мъчи да наруши някак уговорката си с мен. А крайно недоверчив човек би могъл да помисли, че Келс ти е наредил да пазиш дневника от мен поне докато осъществява другите си замисли. Ти какво би казал?

— Ще кажа, че недоверчивите хора прахосват твърде много време в мислене.

От качулката се разнесе гърлен смях.

— Може би си прав, но е твърде късно да се откажа от този навик. Затова ще споделя с тебе някои подозрения. Не мога да си представя, че Келс е поискал да унищожиш дневника, понеже той е прекалено ценен. А ти не можеш да го криеш безкрайно дълго — рано или късно някой ще реши, че предпочита дневникът да бъде изгубен, вместо да попадне в ръцете на враговете му. Това е най-лесно за постигане, като бъдеш убит, но тогава Келс губи шанса да се спаси. Ако му хрумне да предизвика наддаване за дневника между враждуващите страни, все едно сам си е прерязал гърлото. Значи остава само възможността ти да предложиш дневника зад гърба ми на някой друг от името на Келс.

— Спипа ме — отвърнах с пресилено ехидство. — Намислил съм да продам дневника на императора.

Сянката пак се разсмя.

Завихме наляво по тясна уличка, после се шмугнахме надясно в още по-тясна. Тук мракът се сгъстяваше, сякаш се стичаше от надвисналите етажи и извираше от хлътналите врати. Някъде над нас заплака бебе. Някой изруга сънено и след малко плачът стихна до тих хленч. Миришеше на котешка пикня и мухъл.

— Не харесвам предателството — с внезапно охладнял глас заяви Сянката, — когато е насочено към мен.

— Че кой ли го харесва? — отвърнах. — Но това си е риск във всяка уговорка. Да се довериш някому означава и че му даваш шанс да злоупотреби с доверието ти.

— Именно.

Изрече думата така, че ме накара да спра насред уличката. Звучеше твърде самодоволно.

Сянката спря две крачки по-нататък и се обърна към мен.

— Налага се да избереш — натърти той.

— Между тебе и Келс ли? Отговорът ми няма да ти хареса.

— Не. — Качулката се разклати. — Между Келс и баронеса Кристиана Сефада. С чие доверие си готов да злоупотребиш?

Сърцето ми се сви. Ококорих се. Бях прекалено стъписан, за да се преструвам. Толкова старателно криехме истината, че знаехме само аз, Ана, Деган и Джоузеф. Как?…

— Стига де — подхвърли Сянката, защото веднага разгада изражението ми. — Ти не си единственият, който знае как да се докопа до тайни. Дрот, отдавна имаш някаква връзка с тази жена. Направо се набива на очи, ако човек се вгледа по-внимателно и знае къде да се спотайва…

Да не би да ме беше следил през последната седмица? Но пък как да забележиш, камо ли да се скриеш от сянка?

— Не е обикновено изнудване — продължи той. — Изнудвачите не отиват в домовете на жертвите си, както постъпваш ти. Нямам представа дали е твоя покровителка, любовница или партньорка. Честно казано, за мен е все едно. Важното е, че тя означава нещо за тебе. Не съм сигурен колко държиш на нея, но скоро ще науча.

Вдишах през зъби, умът ми се луташе трескаво. Бе казал „покровителка, любовница или партньорка“. Не „сестра“. Тоест не бе научил всичко. Може би още имахме шанс…

— Ще те улесня в избора — каза Сянката. — Ако не получа дневника още сега, не само ще съсипя Келс и бандата му, но и ще стоваря недоволството си върху баронеса Кристиана Сефада, вдовицата на барон Нестор Сефада от Литос. Но ако го получа… ами, всички ще си останат щастливи и невредими. Ето, решението вече би трябвало да ти е ясно.

Така беше. Нямах друг избор.

Сянката трябваше да умре. Веднага.