Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (20)

20

Погледите ни се срещнаха над умиращия пестник. Видях в очите й свирепа ярост и мрачна решимост, но тези чувства като че не бяха насочени към мен. И като я видях такава, стиснала ножа, изправена над труп, тутакси си спомних защо я смятах за толкова привлекателна. Въпреки това едната ми ръка се плъзна към дръжката на кинжала.

Някой най-после зърна тялото, после и ножа, и се разпищя. Още някой кресна. Хората наоколо се разтичаха, бутаха се, сочеха.

Проклети балами, какво да очакваш от тях, освен да развалят такъв миг.

Отместих поглед от Птичарката навреме, за да видя как жена от нейните хора преряза гърлото на Матиас изотзад. Намигна ми и ловко се скри в гъмжилото.

Някой ме хвана за ръката. Птичарката.

— Ела! — Не помръднах и тя ме напсува. — Поне още двама от пестниците на Нико са малко по-нататък на улицата и хич не ми се мисли как ще ги победим в честна схватка.

Спрях да се инатя и я последвах.

Джес ме поведе към Каменоделската улица, до чието начало се размотаваше Драката. Щом го подминахме, той събори купчина празни бъчви и препречи уличката.

Шмугнахме се в някаква врата, слязохме по няколко стъпала, минахме по коридор и изтичахме нагоре по други стъпала. Озовахме се сред кожите в стаята зад обущарската работилница на Петрус. Още една врата, още стъпала — провирахме се през лабиринт от свързани мазета, градинки и почти допиращи се горни етажи. Накрая спряхме в сводест вход на четири улици от моята.

— Явно вече не съм от любимците на Нико — изхърках, опрял длани на коленете си.

Раненият крак ме болеше.

— Сериозно ли говориш? — подхвърли Птичарката, тя също се беше задъхала. — Острият усет ли ти го подсказа, или това, че моите хора отърваха жалкия ти задник?

— По малко и от двете — признах аз, — но повече ценя отърваването на жалкия си задник.

— Така е по-добре, по дяволите.

Странно задавеният й глас ме накара да вдигна глава.

Взираше се пронизващо в мен.

— Откога, Дрот? — попита Джес.

— Какво откога?

— Откога работиш за Келс?

Вцепених се. Най-малко това очаквах от нейната уста, пък и от устата на всеки друг. Келс? Как, да му се не види, бе успяла да открие, че съм свързан с Келс?

Примигах и се постарах да изглеждам по-скоро обиден, а не изненадан.

— Какво?! — сопнах се. — Това пък от кого го чу?

— Все едно. Просто ми кажи. Откога?

— Аз не…

— Откога?!

По навик се обърнах към улицата, после и към коридора на къщата зад нас.

Птичарката настръхна; може би се чудеше дали ще си плюя на петите, или пък ще ми хрумне да я премахна, защото изведнъж е станала неудобна с осведомеността си. Тръснах глава, за да я успокоя. Тя ми бе спасила живота преди малко, като бе изложила на опасност всичките си хора. Не бих и помислил да затрия тъкмо Джес.

А и щом тя знаеше, значи и други бяха научили.

— Как ме разкри? — попитах.

Птичарката ме зашлеви с все сила и кресна:

— Ти си призна току-що, гадино!

Да, лесно паднах в капана. Ама че съм тъп.

— Добре, хитрушо. Браво на тебе. Изработи ме. Сега ми кажи защо изобщо реши да ми зададеш този въпрос.

— Първо ти ми кажи откога.

— Аз съм човекът, с когото щяха да се разправят двама от пестниците на Нико. И сега е мой ред да питам, затова бъди търпелива и изчакай.

Видях я как стиска зъби, преди да кимне неохотно.

— Разчу се от бандата на Нико. Стигна до мен само защото… И това ще ти кажа, но след минутка. Според мълвата Нико вече те смята за излишен.

— Съмнявам се да е избрал точно тази дума.

„Излишен“ беше твърде слабо, за да изрази чувствата му спрямо мен и Келс.

— Сигурно има защо да се съмняваш — съгласи се Птичарката. — Както и да е, според слуховете на някои хора още не им се вярва, че си станал издайник. Други пък те наричат „дълъг нос“, без да им мигне окото. — Млъкна и ме опари с поглед. — Важното е, че Нико те е изритал от бандата, което значи, че всеки може да ти види сметката. И сега трябва да си доволен, че изобщо не се постара да настроиш мнозина срещу себе си, докато беше негов човек, нали?

— Да, щастлив съм — изсумтях аз. И при Нико бях „нос“, значи си беше част от работата ми да имам врагове. — Имаш ли представа как е плъзнала мълвата? Тоест от кого в бандата?

Тя завъртя глава.

— Никаква. Вече ти казах, че научих случайно. Ако те не бяха нахълтали в твоите стаи…

— Чакай! — прекъснах я. — Нико е пратил хора да влязат насила в жилището ми?

Птичарката огледа улицата и в двете посоки.

— Не ми се говори за това на негова територия, особено след като постъпих така с двама от хората му. Хайде първо да се махнем оттук, бива ли?

Не възразих. Излязохме на улицата и тя избра обиколен път с внезапни завои и привидно връщане назад. Накрая стигнахме до тиха тясна уличка в квартала Ръждива вода, където територията на Нико свършваше.

— Е, откога? — упорито повтори Джес.

— Май още е мой ред — заинатих се и аз.

— Отговори на проклетия въпрос най-после!

Поех си дъх.

— От самото начало съм човек на Келс.

Тя помълча, после изтърси:

— Шибаняк.

Какво друго да очаквам? Едно е да говориш за някакви дълги носове, друго е да откриеш, че някой те е лъгал още от деня, когато сте се запознали. Тази лъжа не е лично оскърбление към излъгания, само че на хората им е трудно да я преглътнат. Вкопчват се само във факта, че нещо много важно е било премълчавано пред тях години наред. А Птичарката се чувстваше още по-уязвена. Дори да пренебрегнеше редките ни приключения в спалнята, тя бе изгубила свои хора, за да ме опази жив. Бе заложила живота, доброто си име и пазачите си за мен, а пък аз бях крил от нея кой съм и какво върша.

— Искаш ли да ми биеш шута?

— Де да знам. Може би. Май искам. — Тя избълва мръсна ругатня и изрита някакво камъче. — По дяволите, Дрот, защо ти трябваше да ставаш издайник?

— Не съм издайник — натъртих. — Още когато влязох в бандата на Нико, бях човек на Келс, а него никога не съм предавал. Прилича на мръсотия само ако гледаш отстрани. Честен съм, но работата ми е гадна.

Не изглеждаше да съм я убедил, но Джес бездруго не си падаше по изкусните увъртания.

— Хич не ми се вярва Нико да погледне толкова философски на твоите номера — отбеляза тя.

— Това си е ясно.

— Не ми се вярва и ти да останеш философски настроен, когато ти разкажа някои подробности.

Изгледах я косо.

— Казвай.

— Къщата не беше съвсем празна, когато Нико дойде да те търси. Аптекарят беше вътре.

— Епирис? Мислех, че е отвел Козима и момичетата.

— Да. Жената и децата не бяха там, но той остана.

— И какво стана?

— Нико и биячите му го обработиха здравата.

Имаше още нещо, долавях го как тегне неизречено.

— А после?

Птичарката се прокашля.

— Щом им писна да го бият, Нико го накара да отвори вратата на твоя етаж.

Вратата… Олеле!

— Когато успях да отида при него — продължи тя, — той вече едва си стискаше душата със зъби. Доведохме лечител да го закърпи и да спре кръвта от по-големите рани.

— Много ли е зле?

— Ами след побоя и твоите… капани… Ще си остане сакат, а може и да ослепее. Научих от ваш съсед къде са жена му и децата му. Накарах Драката и Картаджията да го занесат при тях, щом лечителят го закрепи.

— Ще оживее ли?

Птичарката само сви рамене.

Опитах да си представя Епирис без аптеката или Козима и момичетата без него. Можеше да се случи като нищо. Постарах се да прогоня тези мисли.

— Защо Нико е влязъл толкова лесно?

— Какво? — Тя се наежи.

— Защо Нико е влязъл толкова лесно в моя дом? — повиших глас. — Къде беше ти, къде бяха хората ти?

— Да не си посмял! — изфуча Джес. — До вчера си мислех, че работиш за Нико. Ако знаех какво ще се случи, лично щях да го изкормя тоя грамаден мръсник. Само че виждах на улицата твоя тартор — защо ще ми хрумне да го спра? Научихме какво са направили чак когато на излизане ги видяхме да бършат кръвта от ръцете си.

— И ги оставихте да си отидат по живо, по здраво?

— Това беше шибаният ти главатар! Може би ако бях научила, че все пак не си негов човек и че няма да ми клъцнеш гръкляна, защото аз съм клъцнала неговия — тогава може би щях да се намеся. Но не знаех, затова си кротувах.

— Значи оставихте Нико да си…

— Я стига, Дрот! — прекъсна ме Птичарката. — Ти не беше вътре. А моята работа е да пазя тебе, не всеки, който влиза и излиза в скапаната ти къща!

Отворих уста, поколебах се и стиснах устни. И да си излеех яростта върху Джес, нищо нямаше да оправя. Отмъщението нямаше да изцели Епирис, нямаше да утеши Козима, но пък беше нещо присъщо и за мен, и за Нико. Той ме бе подгонил, защото за него бях изменник. Аз пък щях да го подгоня не само за да предпазя себе си, но и защото заради него бе пострадал човек под моя закрила, в собствения ми дом. Улично правосъдие, прости сметки, които всеки сродник разбираше и които трябваше да бъдат разчистени. Нико не се бе задоволил с това да ме пречука, бе се престарал в желанието си да ме унижи и обиди. Ако исках и занапред да гледам в очите останалите сродници, се налагаше да направя нещо. И то лично.

Изведнъж сенчестата тишина в тази тясна уличка започна да ме потиска. Нуждаех се от хора около себе си.

— Някой пази ли Епирис и семейството му?

Нямаше да се учудя, ако Нико ги издири, за да ми натрие носа повторно.

— Пратих Картаджията да се навърта на тяхната улица — отвърна Птичарката.

— Нека още трима бдят над тях — наредих и я поведох към главната улица в квартала.

Скоро излязохме на площада. Навсякъде виждах минувачи, каруци и дюкяни. Олекна ми мъничко.

— Отиди и ти — добавих. — Искам да ги пазите добре.

— Така не остава никой да те наглежда — възрази тя.

— Сам ще се оправя.

— Да бе, виждам как се оправяш досега…

— Толкова хора са ми вдигнали мерника, че май е по-добре никой да не ми се мъкне по петите… О, свети Ангели!

— Какво? — стресна се Птичарката и ръката й светкавично посегна към ножа.

Не й отговорих. Спрях и се вторачих напред, без да обръщам внимание на хората, които ме заобикаляха с ругатни. Преди малко в тълпата се бе отворила пролука… и в нея се бе мярнало лице.

Стоях и чаках.

Да! Ето го!

Без да се помайвам, започнах да си пробивам път през навалицата.

— Дрот? — обади се Птичарката зад мен по-скоро с досада, а не с тревога.

Пренебрегнах я. Съсредоточих се върху високия кльощав мъж, който тъкмо бе станал от стола на една подвижна бръснарница. Бършеше с кърпа остатъците от сапунена пяна.

— Балдезар… — прошепнах, сякаш произнесеното име щеше да го задържи да не си тръгне. — Ангели, нека е достатъчно тъп, за да си стои така на открито.

Той протегна ръка и в нея лъсна монета — подаваше я на обръсналата го жена. Да, това беше драскачът.

— Благодаря ви… — прошепнах пак.

Ускорих крачка и посегнах към кинжала на колана си, докато се промушвах в гъмжилото. Чух как Птичарката ме повика отново, вече отдалече.

Оказа се, че не е достатъчно далече. Тя изкрещя името ми трети път и Балдезар извъртя глава стъписано. Опитах да се шмугна зад една минаваща каруца, но закъснях. Очите му се ококориха, когато ме зърна, и след миг той вече тичаше стремглаво по улицата.

„Идиот!“ — рекох си, щом се втурнах подире му. И аз бях идиот, защото не бях дал знак на Птичарката да си мълчи, и той беше идиот, защото се отдалечаваше от бръснарницата. Твърде малко са местата, където ние — сродниците, не се избиваме с удоволствие помежду си. Но ако бръснарките си вършат работата някъде, мястото се превръща в нещо като убежище. Примирието между сродниците и Сестринството на бръснарките не е нарушавано от цели сто и осемдесет години, още от Седемте месеца на бръснача, последвали смъртта на Исидор. И нямаше да съм аз този, който да го погази, дори заради Балдезар. Ако бе останал в бръснарницата, не бих могъл и с пръст да го пипна, но той се втурна по улицата…

Псувах почти неспирно, докато се провирах в блъсканицата. Понякога успявах да зърна тила на Балдезар — главата му подскачаше над тълпата.

Той свърна надясно, после — наляво. Не го изпусках от поглед и дори започнах да скъсявам разстоянието. Позволих си кръвожадна усмивка. Трябваше само да поддържам темпото. Той беше драскач — още колко би могъл да издържи?

Повече, отколкото ми допадаше, както се оказа. Може би заради всички стъпала, по които слизах и се качвах с Птичарката допреди малко, може би бързах прекалено, а може би чародейството на Джелем още не бе излекувало докрай крака ми. Все едно — когато започна да личи, че силите на Балдезар са на привършване, левият ми крак вече се схващаше. Стисках зъби и се напъвах да не изостана, но от това само се почувствах по-зле. Той едва не пльосна, когато зави в някаква безлюдна уличка, но въпреки усилията си не можах да се възползвам и от това. Балдезар се препъваше и залиташе като пияница, аз обаче куцуках като сакат ветеран от войската.

И тогава Птичарката профуча край мен, размахала ръце, нахлупила шапката си ниско, а под нея косата й се развяваше. Не знам колко бързо тичаше, но в този миг ми се стори, че може да се надбягва и с вятъра. Забавих крачка и позяпах с наслада прилепналия по бедрата й панталон, докато тя настигаше Балдезар.

Щом го настигна, тя не прахоса нито време, нито сили. Не го блъсна, не го затисна в някоя стена, не опита да го спъне. Просто извади дългия си нож и с едно чевръсто движение сряза сухожилията зад едното му коляно.

Той се стовари с писък на калдъръма.

Забързах отново. На тясната улица имаше малко врати, само че бяха широки, здрави и украсени с дърворезба, а и каменните зидове около тях си ги биваше. Тук живееха хора с пари. Значи не бяха свикнали на улицата да се пролива кръв, а случеше ли се, стражниците щяха да дотърчат, без да се помайват. Не биваше да се размотаваме тук.

Птичарката бе приклекнала до Балдезар, който се превиваше на камъните с ръка върху раната и охкаше през стиснати зъби. И от носа му течеше кръв заради падането, имаше дълбока драскотина на брадичката и отдясно на челюстта. Само че вече не пищеше. Знаех си, че Птичарката го е заплашила с още по-лоша участ, ако не мълчи.

— Само това носеше. — Тя се изправи и ми подаде нож и малка кесия, после кимна към него. — Дано не си искал да е невредим.

— Достатъчно е да е приказлив.

Застанах така, че Балдезар да ме вижда. Надявах се, че е пребледнял не само от болката и загубата на кръв.

— Иди да гледаш кога ще дойдат парцалите — казах на Птичарката.

— Но…

— Върви!

Тя изруга под нос, но тръгна. Забелязах поне три глави да се подават от прозорци високо над улицата. Щом вдигнах поглед обаче се скриха незабавно.

— Тъй… Нямам време да те подхвана, както ми се ще, затова ти предлагам да избереш. Ако си сговорчив, ще те оставя тук да се разправяш със стражниците. Ако се инатиш, ще се спънат в трупа ти. Решавай.

Балдезар отвори уста, закашля се, изви глава и изплю зъб заедно с кървава храчка.

— Дрот — започна той, все още долепил буза до калдъръма, — моля те да разбереш, не исках да стане така. Аз само…

— Значи труп — казах и извадих рапирата.

— Не, почакай! — Балдезар вдигна ожулената си ръка към мен. — Какво искаш да знаеш?

Озъбих се твърде гадно, за да може да се нарече усмивка.

— Разумен човек си ти. Започни с остриетата и фалшивото писмо от баронеса Сефада.

— Не го измислих аз.

— То се знае, че не си бил ти — отвърнах и вдигнах рапирата да го намушкам.

— Не, не, изслушай ме! — Балдезар се надигна на лакът. — Когато дойде в работилницата, помислих, че е заради писмото, което съставях по поръчка на баронесата. Но ти ми показа шифрованата бележка до Ател и аз много се уплаших. Не знаех как е попаднала в твоите ръце, дали Ател е жив или мъртъв и как си се забъркал в тази история. — Изгледа ме враждебно. — Но бях сигурен, че ме разиграваш, за да ме накараш да се разприказвам. Не съм глупак.

Постарах се лицето ми да е безизразно, докато проумявах какво чувам. Глупак ли? Всъщност Балдезар се бе оказал прекалено хитър. Бе съзрял в разговора ни скрит смисъл, какъвто изобщо нямаше. От самото начало беше участвал, а аз изобщо не бях подозирал. Ако в момента на тази улица имаше глупак, това бях аз.

— После ти дойде с фалшивото писмо — продължи Балдезар — и аз очаквах, че ще ме убиеш. Още не знам защо ме остави жив, но понеже те познавам, реших да не ти давам трети шанс. Положението ми стана твърде лошо, затова реших да бягам.

— А за Ликонис какво ще кажеш? Подхвърли ми го с надеждата да се заблудя, че той е виновен, а?

Балдезар сведе поглед и не каза нищо.

— Гордият и властен майстор от гилдията — изсъсках, — който доблестно и усърдно напътства подчинените си…

Балдезар мълчеше.

— И какво направи — попитах го, — когато си тръгнах от работилницата първия път?

— Отидох при Железния. Той не се зарадва на новината.

Засмях се.

— Не се съмнявам.

Железния сигурно се бе заблудил за причината да отида в работилницата — помислил беше, че знам какво става в Десетте пътя, особено щом Балдезар му е пробутал напразните си страхове. А щом аз съм знаел, значи и Нико е научил… или е щял да научи. Само дето аз нямах какво да му кажа.

— И кой реши да ми прати острието? Ти ли?

— Не! — бързо отрече писарят. — Не… Искахме да те подмамим и да те хванем. Чак когато намериха Федим мъртъв и книгата изчезна, се стигна до решението да бъдеш убит.

Лъжеше ме, разбира се. Дори ако Железния е искал първо да си поприказва с мен, накрая щях да се превърна в труп. Съобщението до Силос беше достатъчно доказателство. Освен това не можех да си представя, че Балдезар се е престрашил да напише фалшиво писмо от името на Кристиана, ако не е бил сигурен, че няма да му потърся сметка.

Пронизително изсвирване прекъсна умуването ми. Обърнах се — Птичарката подтичваше към нас.

— Парцали! — извика тя. — На пет улици оттук. Идват насам.

— Как…

Не довърших въпроса. Кой, ако не Джес, би успял на мига да събере шайка от хлапаци и просяци, за да дебнат по околните улици?

— Кажи ми, когато са на две улици оттук — казах високо.

Тя кимна и се върна на поста си. Аз пак погледнах Балдезар, който се усмихваше, и пак му се озъбих.

— Недей да си вириш носа. Времето стига да умреш.

Оказваше се, че всичко е започнало с една грешка. В паниката си Балдезар бе стигнал до погрешен извод, който после бе пробутал на Железния. Бяха пратили Тамас, който бе убит, а това бе направило положението в техните очи още по-лошо. И от онзи момент всичко, което правех — появата ми в дюкяна на Федим, все по-силният ми интерес към Десетте пътя, проникването в тавана над свърталището на Мардата, смъртта на второто острие, — само бе потвърждавало заблудите им. Сигурно се бяха тревожили, че винаги съм крачка пред тях и ту изниквам, ту изчезвам в най-неподходящото време, а всъщност аз се лутах от една улика за деянията им към друга, без дори да подозирам. И то само защото не споделих с Балдезар защо разпитвам за хартийката, която бях взел от Ател.

Не можах да сдържа смеха си. Толкова нелепо беше, че нямаше как да не прихна. Погледнах уплашеното лице на Балдезар, заглушах се в дърдоренето му как всичко било недоразумение и се разкикотих още по-неудържимо. О, Ангели, чак ме заболя.

Подпрях ръце на коленете си. Смехът най-сетне заглъхна и ми остави болка в хълбока, за да прави компания на другата в крака. Чувствах силите си изцедени, но ми олекна, колкото и да беше странно.

Балдезар се взираше в мен и прозрението измести страха в очите му — но скоро го смени яд.

— Не знаеше нищо, докато не ти казах, нали?

— Да — потвърдих. — Не знаех нищо.

Той примига.

— Значи…

— … влоши още повече положението си? — Той трепна. Признавам си, насладих се на гледката. — Съмнявам се, че би могъл да се оплескаш по-зле дори да го правеше нарочно. — Надигнах се и изпъшках от усилието. — Железния ще се захласне от радост, щом разбере какво си направил.

— Железния ли?

— И неговата Принцеса.

Балдезар пребледня.

— Принцеса ли? Говориш за Сива принцеса?

Ухилих се.

— Все пак и ти не си знаел всичко…

— Дрот! — заломоти припряно писарят. — Не знаех, че се е намесила и Принцеса. Кълна се! Моля те, трябва да ми…

Второ изсвирване. Птичарката тичаше към нас.

— Парцалите са на три улици оттук и бързат насам! Поне шестима са.

Обърнах се към Балдезар.

— Няма да ти досаждат много, ако ги излъжеш, че си жертва на обир. — Засмях се. — Но с Железния и Принцесата може и да не ти провърви.

— Чакайте! — кресна писарят. — Вземете ме с вас. Мога да ви обясня за книгата.

Погледнах го.

— Какво ще ми обясниш?

— Вземете ме и ще ви кажа.

Погледнах Джес, която се бе задъхала от тичането.

— Да не си се нагълтал с пушек? — сопна се тя. — Не мога да го нося сама, а ти нямаш сили дори да ходиш. — Изплю се. — Няма да го бъде. Да се махаме. Веднага!

Вторачих се в Балдезар.

— Кажи ми сега и Железния няма да научи какво сме си говорили тук.

— Трябва да ми обещаеш нещо по-добро.

— След като сам си призна какво си направил, имаш късмет, че получаваш и това! — казах му троснато. — Би трябвало да те заколя и да оставя трупа ти на парцалите.

Балдезар си облиза устните и се вторачи в мен.

— Направи ме свой човек.

— Какво?! — възкликнахме и двамата с Джес.

— Вземи ме под своя закрила — избълва писарят. — Бъди мой тартор и ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

— Твой тартор ли? Че аз нямам банда, по дяволите!

— Ами започни с мен — предложи Балдезар. — Ако ме приемеш, ще си длъжен да ме закриляш. Не можеш да ме пречукаш без причина, а аз ще знам, че ако те предам, ще си заслужавам смъртта.

Едва не се разсмях на наивността му.

— Ти май не знаеш много за сродниците, а?

— Но знам достатъчно за тебе — натърти писарят. — Това ми стига.

Впих поглед в него. Птичарката пристъпваше нервно от крак на крак, докато наблюдаваше улицата.

— Дрот… — обади се тя.

— Затваряй си устата!

Закрила? От мен? Не бях успял да опазя дори Епирис и семейството му, а сега Балдезар искаше да се грижа за неговата безопасност? Как по-точно? Не можех да му предложа нищо.

Но пък кой ли сродник можеше? С този наш занаят, с този наш живот защо да се преструваме, че можем да разчитаме на нещо? В най-добрия случай имахме късмет да опазим самите себе си. Но това не ме възпря да остана верен на Келс толкова години, нито да заплашвам с гнева на Нико онези в неговата банда, които бяха недоволни от мен. Бях дълъг „нос“ — а кой друг знае по-добре какво е да си търсиш непрекъснато белята, без да имаш истинска подкрепа? И все пак бях готов да призная, че дори мижавата закрила, която имах, помагаше донякъде. И сега това чувство ми липсваше.

Подадох му ръка, поколебах се, но довърших движението. Балдезар я хвана в непохватно подобие на ръкостискане. И ето — вече беше мой човек.

— Ще оставим хубавите думи за друг път — казах му. — Говори!

— Не знам точно какво съдържа книгата, но ми е известно, че част от нея се отнася за магия.

— Знам.

— Имперска магия.

— И това знам.

Той примига от изненада.

— Значи знаеш и за императора?

Пуснах ръката му.

— Какво трябва да знам за императора?

— Доколкото разбрах, имат намерение да използват магията срещу него.

— Срещу него?

— Или срещу империята. Не беше ясно, но успях да схвана поне това от откъслечни подмятания на Железния.

— Ангелите да ми го начукат… — промърмори Птичарката.

Изгледах втрещено Балдезар.

— Какво са намислили да…

Джес ме хвана за ръката.

— Няма време! Чуй!

Чувах крясъци, приближаваха се бързо.

— Проклятие… — Наведох се и дадох на писаря пакетче от моята чантичка. — Еленови боровинки. Ще притъпят болката.

Той погледна недоверчиво пакетчето и се взря в очите ми.

— Не мисля, че…

— Ако те исках мъртъв, щеше вече да си труп — прекъснах го. — Защо да се занимавам с отрови?

Той пак погледна пакетчето и кимна.

— Колко трогателно — отбеляза Птичарката и ме дръпна. — Давай да се разкараме оттук, преди да се появи истинска причина за сълзи!

Позволих й да ме извлече по улицата до първия ъгъл, зад който свърнахме. Чух как зад нас Балдезар се развика. Зовеше доближаващите го парцали и молеше някой да спре и да му помогне.

— Според тебе ще го оставят ли жив? — попита Птичарката, когато завихме зад следващия ъгъл.

— Той е писар и майстор от гилдията. За какво им е да го убиват?

— А ние какво ще правим? — подхвърли тя.

Нямаше нужда да я гледам, за да знам, че мисли за стъписващата новина как Железния смята да използва дневника.

— Никакво „ние“ — отсякох. — Ти нищо не си чула.

— Дрот…

— Замъкни си задника при аптекаря и семейството му. Ще ги пазиш, докато всичко това не отмине.

— Ами ти?

— Аз съм „нос“. Науча ли опасни вести, които не ми харесват, отивам при тартора си.