Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (18)

18

Тичах през гората. Носех се през дърветата от двете ми страни, прескачах пъргаво корени и гниещи дънери. През листата над мен небето сияеше в ярката синева, която помнех от детството си, и внезапно осъзнах къде съм — в родната си Балстуранска гора.

Само че пак си бях аз — носът Дрот, порасъл, обръгнал на всичко, с удряща ме по бедрото ножница на рапирата. Юношата, който трябваше да бъда, го нямаше. Вместо него бях аз. Незнайно защо си помислих, че това е добре — можех да направя нещо, което нямаше да му е по силите.

После чух писъците и ударите на стомана в стомана и си спомних. В онзи ден всичко свърши. Денят, когато съсипаният ми живот потръгна накриво. Денят, когато убиха моя пастрок Себастиан и загубих всякаква надежда да имам семейство.

Напрегнах силите си докрай, за да тичам и да се провирам с цялата си бързина, но болката неочаквано скова левия ми крак. Наведох глава и видях стичащата се по него кръв, която оставяше червена следа в гората. Изпъшках и продължих напред упорито.

Куцах и се спъвах, тичах и се провирах както можех. Къщата беше прекалено далече, а аз — твърде муден. Някогашното момче можеше да бяга по-бързо, но щеше да е безпомощно, когато стигне до целта. Трябваше да съм аз, за да попреча. Длъжен бях да спра това!

Изскочих между дърветата, ту тичах, ту залитах, препънах се в гроба на майка си, отдавна обрасъл с трева. Изтървах рапирата. Опрях ръце в пръстта и се изправих.

Очаквах да видя как Себастиан довършва един от убийците, а друг се прицелва внимателно с арбалет, за да го повали. Очаквах да видя тринайсетгодишната Кристиана просната в несвяст на прага с окървавена глава. Очаквах мъката, която ме прогори преди толкова години.

Само че видях настлан с мрамор двор, стените му покрити с цъфнали пълзящи растения. Фонтан от камък с цвят на рози и наподобяващ букет от тези цветя заемаше средата на двора. Вода бълбукаше тихичко от всяка каменна роза и се стичаше в кръглото езерце. През прозорците, врязани в една от стените, проникваше слънчева светлина, която сякаш превръщаше мокрите плочи в разтопена лава.

Мястото ухаеше на зеленина, на свежест, на живот. Но не ми вдъхваше доверие.

Жена с широк златист панталон и прилепваща по тялото кафява куртка бе застанала с гръб към мен до един прозорец. Косата й беше в невзрачен оттенък на кафявото, вързана на къса опашка с бяла панделка. Мънички сребърни звънчета висяха от края на панделката.

Жената не се обърна, когато се надигнах. Огледах двора за рапирата си, но явно я бях оставил в другото видение.

Направих крачка — кракът ми пак си беше здрав. После още една. Чак тогава чух гласа на жената.

— Защо искаш книгата? — попита тя, протегна ръка и откъсна бяла роза от стъбло, впито в стената.

Не се съмнявах, че Деган би измислил остроумен отговор, а Джелем — толкова ехиден, че да бъде изритан от този сън обратно в действителността. Аз просто изсумтях:

— А на тебе за какво ти е, по дяволите?!

Ръката с розата направи нехаен жест.

— Твърде дълго е за обясняване, а нямаме време.

Поднесе цветето към лицето си и се обърна. Изведнъж стоеше само на една стъпка от мен. Едва не паднах, докато се отдръпвах.

Вдишваше уханието на розата със затворени очи и се усмихваше.

— В спомените винаги са по-ароматни — промълви с копнеж.

Пусна цветето на плочите и ме погледна. До този миг бих казал, че не е нищо особено — обикновени устни, тънък нос, ниско чело и небрежно сресана тъмнокафява коса над него. Но щом клепачите се вдигнаха и откриха нефритенозелените очи със златисти искрици, вече знаех, че няма да я забравя.

— Откровено казано — започна тя, като пренебрегна въздействието на очите си върху мен… а може би разчиташе на него, — съм впечатлена, че още си жив. Това е похвално. Но ако продължаваш да се щураш слепешком наоколо както досега, дори онзи деган, който се мъкне с тебе, няма да те спаси.

— Как… — измънках; думите излизаха от устата ми бавно и завалено.

Тя махна с ръка двойно по-бързо, отколкото бих могъл да го направя аз.

— Дрот, не си блъскай главата над „как“. Съсредоточи се върху „кой“. Още кой знае? Кой те е подгонил? Напоследък привличаш доста внимание, а аз съм от най-дребните участници в играта.

Малко оставаше да се изсмея на последните й думи. Не можеш да се намъкнеш в нечий сън, без да си някой. Знаех си обаче, че е неразумно да споря. Ако тя искаше да знам коя е, щеше да ми каже, а ако не искаше… Нямаше как да я принудя.

— Добре — смотолевих, думите бяха като омекнало олово в устата ми, — кой иска книгата? И защо?

Този път тя ме зяпна, но само за миг. После отметна глава и се разкикоти. Звънчетата в косата й й пригласяха.

— Значи не знаеш?! Имаш книгата на Йоклаудия, но дори не знаеш за какво става дума? — Погледна ме, засмяна до ушите. Усмивката й беше пленителна почти като очите. — Ох, как ме развесели…

Книгата на Йоклаудия ли? Значи Ател е изтървал името на жената, написала книгата? Нямаше защо да се чудя, че не я бях издирил — ако книгата беше твърде стара, както вече подозирах, Йоклаудия беше мъртва от векове.

Вторачих се в жената пред мен. Звънчета. И книги… И тогава прозрях.

— Принцесо — промълвих с дълбок и малко пресилен поклон.

Тя беше онази, която бяхме подслушали близо до дюкяна на Федим, нейните звънчета бях чул от каналите, когато си тръгна. Железния Деган служеше на нея. Значи разговарях със Сива принцеса.

— Приятно ми е да се уверя, че поне това успя да проумееш — подхвърли тя.

— И още проумях — кипнах аз изведнъж, — че са ме погнали пестници, Бели пояси, две-три остриета, да не споменавам и дресирания ти деган. Само дето още не знам защо. Ако ти е чак толкова смешно, заличи тази градина от ума ми и намери друг, с чиито сънища да си играеш, защото аз имам по-важна работа.

Обърнах се с намерението да изляза и неочаквано се озовах седнал на пейка до фонтана. Досега в двора нямаше пейки. Жената седеше до мен.

— Съжалявам. — Погледна ме в очите. От нейната уста думата не прозвуча като извинение, а като споменаване на факт.

— Просто очаквах, че ако някой се е набъркал толкова в тази история, ще знае колко големи са залозите.

— Да, ако се бях набъркал по свое желание — сопнах се аз. — Заблудила си се. Ето, сега можеш да ми обясниш.

Между веждите й се появи бръчица. Тя килна глава настрани и се загледа някъде зад мен. Стори ми се, че дочух слабичък шепот, сякаш градината й говореше с ветреца. След малко жената кимна и пак впи поглед в очите ми.

— Сега не мога да задълбавам в дреболии, но те предупреждавам да внимаваш много на кого ще дадеш книгата накрая.

— О, да не се боиш, че е станало по-трудно да я докопаш?

Тя си позволи кисела усмивчица.

— Не мога да отрека, но не това ме тревожи най-силно. По-загрижена съм за…

В крака ми избухна болка, а дворът угасна като духнато пламъче на свещ. Отворих очи и видях под себе си ботуши, които стъпваха по мокър мръсен калдъръм. Подрусването стигаше да проумея, че някой ме е метнал на рамо и ме носи по улиците. Опитах да се смъкна, за да падна и да му избягам, исках и да попитам кой ме носи, по дяволите. Успях само да залюлея главата си и да изломотя жалко. Онзи, който ме носеше, изсумтя и ме намести на рамото си. Това движение разпали отново огъня в крака ми. Изстенах и стиснах клепачи, за да избягам в мрака от страданието.

— … става? — викаше жената.

Този път отворих очи над каменните плочи на двора. Лежах с присвити към гърдите колене. Жената стоеше до пейката, извърната към сенчеста полупрозрачна фигура, която не беше там преди. Силуетът беше по-нисък дори от мен, но друго не можах да различа. Размахваше ръце, докато говореше — и пак чух онзи шепот във ветреца.

Значи бе потърсила уста да сътвори с магия този сън. Ами добре. От мисълта, че Сива принцеса е способна да нахълта във виденията ми, когато си поиска, започваше да ми призлява.

Кракът още ме болеше, но не беше непоносимо. Разгънах тялото си и се надигнах бавно на четири крака. Забелязах, че жилките в мрамора като че ли се местят по своя воля. Това май не беше добър знак.

— Колко дълго можем да го задържим? — попита жената и помълча. — Ама че гадост.

С крайчеца на окото си я зърнах да прикляка до мен. Тук вече не ухаеше на зеленина — несъмнено още един лош признак.

— Дрот…

Не ми се умилкваше. Говореше властно. Неволно вдигнах глава към нея.

— Чуй ме — заповяда тя. — Каквото и да правиш, не давай книгата на никого.

— Освен на тебе, нали? — изпъшках аз.

Тя завъртя глава.

— И на мен също. Скрий я. Не казвай на никого къде е — това ще ти опази живота поне за известно време. Предпочитам книгата на Йоклаудия пак да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неподходящ човек.

Тъкмо щях да я попитам за какво говори и кракът ми пак се сгърчи от болка. Когато отворих очи, цветовете наоколо бяха избледнели. Жената се пресегна и хвана раменете ми. Пръстите й не спряха, когато ме докоснаха, а сякаш потънаха малко в плътта ми. Колкото и да беше чудно, това не ми изглеждаше странно.

— Скрий книгата! — Образът й се размиваше. — И нека остане скрита.

После останах сам в тишината, която бързо се превърна в забвение. Нямаше нищо постепенно — нито бавно посивяване на мрака пред мен, нито бръмчене в ушите, нарастващо до рев. В един миг бях в несвяст, в следващия — в съзнание.

Нищо не беше същото. Вместо да ме мъчат студ, влага и болка, бях на топло и сухо, лежах на пухен дюшек. Завит с чиста завивка. Дрехите ми ги нямаше, усещах на себе си мека нощница. И бях жив. Тъкмо този факт ме изненада най-силно.

От любопитство размърдах крака си и събудих само трудно забележима болка. Това също не беше както трябва — очаквах болка, от която в очите ми да изскочат сълзи. Притиснах крака си към дюшека, стиснал зъби в очакване на мъчението. С усилието си изпросих само остро парене, нищо повече.

Магия — нямаше друго обяснение. Иначе беше немислимо да се чувствам толкова добре.

И това вече ме разтревожи истински.

Очите ми останаха затворени, ослушвах се. Долавях звуците на Идрека по тъмно, но не привичната смесица от писъци, пиянски песни и врещене на разгонени котки. Вместо тях чувах цвърчене на нощни буболечки, откъслечен груб смях и леко потупване на пръсти по барабан някъде в далечината. В който и квартал да се намирах, не беше Десетте пътя, камо ли Изтърбушеното.

Тъкмо да се размърдам, когато прошумоля плат и някой отпи нещо — чух преглъщането. Смръзнах се, после насила си върнах спокойствието. Пазач? Болногледач? Или враг? Лекичко изтрака чаша, оставена на някаква повърхност.

Вдишах бавно и дълбоко и с радост открих дъх на свежа зеленина. Но имаше и още нещо във въздуха — смътно познато, само дето не успявах да го налучкам. Босилек? Стрита мащерка?

Вдишах отново. Да, чаршафите ухаеха така. Познавах само един човек, който искаше да спи на ароматна постеля. Кристиана. А това означаваше, че другият човек в стаята е…

— Да му се не види, Деган — казах, завъртях се настрана и отворих очи. — Защо ти щукна да ме донесеш тук, като знаеш, че не обичам да…

Думите ми приседнаха.

Джелем ме дари с кисела усмивка.

— И аз не съм въодушевен, че си тук. Но щом жена ми видя как ти изтича кръвта… — Сви красноречиво рамене. — Под този покрив моята дума не се чува.

Седеше отпуснато на тапицирано кресло, изпружил напред краката си, скръстени в глезените. Тъмната му коса беше разрошена, а дългият кафтан в черно и зелено изглеждаше омачкан, което не беше присъщо на Джелем. Сребърен светилник на масата до него хвърляше сенки из стаята. До светилника чаша вино сияеше в наситено червено. А през отворения прозорец над тях се виждаше късче нощно небе.

Огледах стаята. Нямаше съмнение, че не съм попаднал в дома на сестра ми. Тя за нищо на света не би търпяла обикновени белосани стени. Сред благородниците бяха на мода пъстрите мазилки. Но може би пък щеше да се примири със стените, щом зърнеше шарените стенни килими, окачени с вкус къде ли не. Златни, зелени, алени и яркосини нишки се сплитаха в изящни орнаменти, насищаха с цвят и изящество иначе съвсем обикновената стая.

Забелязах, че нито дрехите ми, нито останалите ми вещи се виждат накъде наблизо. Извих глава да попитам Джелем къде са и тогава обърнах внимание на оръфаната книга с кожена подвързия, разгърната в скута му. По дяволите дрехите…

— Това нали е каквото си мисля, че е? — попитах.

Джелем погледна за миг надолу.

— Това ли? — Пипна с пръст ъгълчето на един лист. — Ако питаш дали е просмуканият с вода том, който изсуших по правилния начин с такова старание — да, точно той е.

— Остави я! — настоях аз.

Едната му вежда се изви.

— Моля?

Пренебрегнах мълчаливия протест на мускулите си, надигнах се, седнах и посочих книгата.

— Остави я. Веднага.

Дори без предупреждението в странния сън не бях джапал в отходни канали и не се бях сражавал с Бели пояси, за да си я разлиства Джелем на спокойствие.

Той се вторачи в мен задълго и кротката му изненада се смени със студено недоволство. Затвори бавно книгата и я сложи на масата.

— Както желаеш.

Взе чашата и се смъкна още малко в креслото. Отпи с наслада и вдигна чашата пред светилника, загледан във виното. Накрая се усмихна.

Познавах тази усмивка. Джелем бе открил нещо… в книгата. И искаше да го използва в пазарлък.

Нека си се хили. Какво ли би могъл да намери само за…

Погледнах към прозореца и ясното звездно небе — бе скрито зад тъмни облаци последния път, когато бях буден.

Олеле…

— Откога съм тук?

Усмивката му направо грейна, щом чу въпроса — и тона, с който го зададох.

— Нощ, цял ден и почти цяла нощ. Скоро ще настъпи Бухалов ден, значи по вашия календар започва нова седмица.

— Бухалов?…

Проклятие! Може и да беше прочел предостатъчно от книгата, за да намери нещо. Но защо беше у него?

— Къде е Деган?

— Ту притичва, ту хуква нанякъде като квачка, а не като пестник. — Джелем пийна още глътка вино и ме погледна в очите. — Питай направо, бездруго вече ме обиди.

— Щом казваш. Защо книгата е у тебе?

Той кимна.

— Така е по-добре. Казано накратко — ти искаше все да ти е пред очите. Накарал си Деган да обещае, че ще я остави до тебе. Послушал те е.

— И ти реши да се възползваш?

— Никой не е искал от мен обещание, че няма да го направя.

— Досещам се, че си открил нещо интересно в нея…

Джелем ме поздрави с вдигната чаша.

— И то ще ми струва скъпо — добавих аз.

Той сложи чашата на масата.

— Това зависи само от тебе. — Отново взе книгата. — Убеден съм, че и ти щеше да разгадаеш немалка част или щеше да платиш на някого, за да я проучи вместо тебе, но за това са нужни и време, и доверие. Съмнявам се, че точно сега имаш в изобилие и едното, и другото.

Не виждах смисъл да възразявам. Той ме беше притиснал в ъгъла и и двамата го знаехме.

— Колко? — попитах и се напрегнах в очакване да чуя зашеметяващо число.

Учудих се — Джелем отхвърли въпроса ми с пренебрежителен жест.

— Пари? За това? Забрави. Вече си ми длъжник, а и защо да ставам алчен?

Явно вече се владеех, щом не се изсмях в лицето му за тези думи.

— Не — продължи Джелем, — мислех си за нещо, от което ще имам по-пряка полза…

— Например?

Той многозначително потропа с пръсти по корицата на книгата.

— Не — наежих се. — Няма да го бъде! Книгата остава при мен.

— Не ме разбра. Не искам книгата — нито съм глупак, нито се стремя към смъртта. Искам обаче да знам защо е толкова важна за тебе. Дрот, ти обикновено не се забъркваш с магии, особено с имперските, затова аз…

— Какво?!

Отметнах завивката и спуснах крака към пода. Изправих се или поне опитах. Краката ми отказаха да носят тежестта на тялото ми и се задържах прав само защото се хванах за таблата на леглото.

— О, внимавай — небрежно ме посъветва Джелем. — Ще мине време, докато краката ти могат да те крепят. Лечебната магия изсмука силата от мускулите около раната, та тя да зарасне по-скоро. Ще се възстановят за ден-два.

— Благодаря, че ме предупреди навреме — изръмжах и се наместих тромаво на постелята.

Вдишах пресекнато и издишах не по-малко пресекнато.

— Значи казваш, че тази книга е за имперската магия!

Той се подсмихна лениво.

— Доколкото мога да преценя — да. И в същото време не. Тя е…

— Как тъй „доколкото можеш да прецениш“? Или ще ни екзекутират, защото е при нас, или няма. Тук ти си „уста“, по дяволите… Забранено ли е написаното в книгата, или не е?

Джелем се поизправи в креслото и ме изгледа неприветливо.

— Мога да ти кажа, че тази книга е запълнена с онази смехотворна смесица от следи на термити и миши барабонки, която вие в империята наричате писменост. Мога да ти кажа, че е написана на различно наречие от това, на което говорите днес. Мога да ти кажа и че една жена, Йоклаудия Неф, принадлежаща към имперските Недостижими, е написала тази книга — преди всичко, защото е била любезна да се подпише. Но не мога да ти кажа точно какво е написала Йоклаудия, защото някой се събуди сърдит на целия свят и поиска да затворя книгата, преди да стигна до края.

— Щом я е написала една от Недостижимите, за какво друго може да бъде, освен за магия? — отвърнах аз.

— Имперски указ разрешаваше само на Недостижимите да се занимават с имперска магия.

— След като не съм я прочел докрай, предпочитам да не гадая.

Взирах се в Джелем и самодоволната му усмивка. Гадникът знаеше повече и искаше да ми натрие носа.

— Добре де, щом не искаш книга, която може би е за имперската магия, а може и да не е, тогава какво искаш?

— Казах ти.

— Да, чух те, но ако научиш защо аз искам книгата, с какво ще ти помогне това?

— Лесно е да се обясни — отвърна Джелем. — Ако знам защо се интересуваш толкова от книгата, ще знам и защо други искат да я притежават. Пътищата на сродниците и на имперската магия не се пресичат често. Щом знам, че сега се е случило и съм замесен лично в това, значи ми се е паднал рядък шанс.

— Тоест ще имаш с какво да притиснеш онзи, при когото книгата попадне накрая, независимо дали е имперски служител, или престъпник.

Джелем сви рамене.

— Общо взето, така е. Убедил съм се от собствен опит, че винаги е полезно да си осигуриш средство за натиск.

— Този път то може да се окаже твърде опасно.

— Сечивото не е опасно, опасна е ръката, която го държи.

Облегнах се на възглавницата и се замислих. Предложението на Джелем беше изгодно за него — колкото повече знаеше, толкова по-лесно можеше да си осигури предимство. А ако можех да съдя по намеците, които ми подхвърляше, той вече бе поровил усърдно в книгата. Само че това нямаше да му помогне, ако не знаеше с кого да подхване игра, а от кого да стои настрана.

Какво можех да му кажа? Твърде много. Уж започнах с две отделни задачи — да разчистя една бъркотия и да си взема изчезналата реликва, а затънах в гадна плетеница, в която се набъркаха сестра ми, наемни убийци, Сиви принцове, война между сродници, Бели пояси, а сега и отдавна мъртва Недостижима и нейните писания за имперска магия. Знаех, че мога да споделя повечето сведения с Джелем, без да издам Келс или Деган, и въпреки това идеята никак не ми допадаше.

Аз съм „нос“ и по инстинкт се стремя да пазя каквото знам в тайна, докато не разнищя всичко докрай. Този път обаче не ми се вярваше да живея достатъчно дълго, ако не разбера на какво съм се натъкнал.

Пък и исках да знам за какво е цялата тази бъркотия.

— Имаш ли семена? — попитах Джелем.

Той бръкна в единия си ръкав и ми подхвърли кесийка. Изсипах в шепата си две от тъмните топчета, потърках ги набързо с пръсти и ги лапнах. Великолепен аромат.

— Трябва да си мълчиш за това, което ще чуеш — казах след малко. — Знам, че не мога да очаквам да не се възползваш от сведенията, но не бива да се разчува. Разбрахме ли се?

— Напълно.

— Добре.

Разказах му как бях изпратен да очистя Федим, как подслушах под решетката на канала онзи разговор, как се опитваха да ме премахнат. Също и за изчезналата реликва, за ивиците хартия, за Железния Деган, Сивата принцеса и Десетте пътя. Джелем научи всичко, което беше свързано с книгата на Йоклаудия, Десетте пътя, стълкновението между Нико и Келс, дори за разговора насън със Сивата принцеса. Не споменах само, че съм дълъг нос, нито Клетвата, разменена с Деган, нито кръвната си връзка с Кристиана.

Когато най-сетне затворих уста, Джелем мълча дълго. Бавно поклащаше виното на дъното на чашата си и зяпаше играещата по ръба й светлина. Накрая заговори тихо, сякаш беше далече.

— Сънят… Този сън ме… притеснява.

— Не само тебе — уверих го.

Той завъртя глава.

— Не говоря за предупреждението на жената, макар че според мен е добре да се вслушаш в думите й, за да се опазиш.

— А за какво говориш?

Джелем вдигна глава и ме погледна.

— Намесата в сънища е… Просто никой не го прави. Поне аз не съм чувал за това. Не и в империята.

— Но другаде го правят, така ли?

— Има истории, които се разказват в най-старите уаджик талс в Джан… да речем, че са академии за магьосници, но вие нямате нищо подобно тук. Истории за древни майстори, които умеели да прекрачват от една действителност в друга, както ние минаваме от стая в стая. Тези проучвания са забранени отдавна. Деспотите решили, че наподобяват твърде много пътешествията на нашите богове, следователно са някакво светотатство. Говори се, че първата стъпка в това странстване е способността да проникнеш в чужди сънища.

— Да не ми подсказваш, че и някой джански язани се домогва до книгата?

— Не. Казвам, че щом сънят ти е бил насочван, значи човекът, който го е направил, владее форма на магия, забранена в моята родина от много поколения. Не знам дали вашата имперска магия дава такава власт.

— Но защо е цялото това суетене? — попитах. — Защо не са използвали магия, за да си намерят проклетата книга?

— По две причини. Първо, много трудно е да използваш магия, за да намериш предмет. Ако не познаваш до последната подробност онова, което търсиш, шансът да откриеш на кое място е то, си остава нищожен и в най-добрия случай. Едва ли можеш да се справиш по-зле, ако хвърляш ези-тура на всяко кръстовище в града. Второ, ако подозираш, че и други могъщи магьосници, а и самият император, се стремят да придобият същия предмет, ще искаш ли да се разчуе, че им се пречкаш?

— Забравяш — възразих, — че аз правя точно това. Непрекъснато.

— Е, ти си глупак. — Джелем поклати глава. — Хората, които искат книгата, няма да си търсят белята като тебе. От самото начало са разбирали колко висок е залогът, докато ти тепърва започваш да проумяваш рисковете.

— Хайде, кажи ми най-после какво й е особеното на тая скапана книга.

Джелем сложи чашата на масата и взе книгата. Кориците й проскърцаха тихо, сякаш се възмутиха.

— Както вече ти обясних — той започна да разгръща коравите листове със смущаващо безразличие към окаяното им състояние, — още не съм съвсем сигурен какво съдържа. Изписването е особено и още не съм го проумял докрай. Да не говорим, че онова, което смятате за теория на магията във вашата империя, все още ме озадачава понякога. Джанската магия изобщо не е толкова чудата.

— Не си търси оправдания — скастрих го. — Говори по същество.

Той помълча колкото да ме опари с поглед и продължи да разлиства книгата.

— Това е личен дневник. Част от написаното е посветено на политиката в императорския двор, друга част — на магията. Трудно се различават. Йоклаудия е прескачала от тема на тема като развълнувано дете — подобно на мнозина други в империята, тя явно никога не е изучавала реторика. Но когато споменава магия, няма съмнение, че мисли за имперската разновидност. Пък и става ясно, че Йоклаудия Неф е била сред личните съветници на императора в магическите дела, част от кръга на най-приближените. Когато е искал на нещо или на някого да бъде наложено заклинание, тя е била сред хората, на които е разчитал. Сведения, наказание, отбрана, влияние… Вършила е всичко това за императора.

Подсвирнах тихичко.

— Ама че Недостижима…

— Такава е трябвало да бъде, за да прави заклинания за императора или върху самия него. Но не това е най-интересното в книгата.

— Така ли?

— Точно така. — Той ми подаде книгата и посочи едно място на отгърнатата страница. — Прочети този текст.

Оказа се, че книгата не е толкова зле, колкото си представях. Държал съм религиозни и исторически писания, които бяха по-скоро гнилоч, отколкото книги, а повечето от тях не бяха и на една трета от годините на тази. Да, имаше следи от вода — и стари, и нови, тук-там мастилото бе избледняло, а подвързията — разхлабена. Но книгата си бе цяла и годна за четене. Ако не бяха следите от калта в Изтърбушеното, можех да се заблудя, че досега е съхранявана в библиотека.

Завъртях книгата към светилника. Джелем беше прав за ужасното изписване. Йероглифите бяха стилизирани и изписани твърде небрежно. Трудно различавах в тях смислени знаци.

— Я да видим… — промърморих. — „Открих, че все още имам затруднения с третия дял на… заклинанието. Дали е възможно пречката да е в насочването? Вероятно, но подозирам, че по-скоро се дължи на самата същност на магията. Съгласно Теоремата на Хистия…“

Погледнах Джелем.

— Каква е тази Теорема на Хистия?

— Бъди по-търпелив. Чети нататък.

Пак нагласих книгата в скута си.

— „Съгласно Теоремата на Хистия, макар че магията може да бъде насочена чрез… фала н’арим…“ Това какво е?

— Джански термин. Чети.

— „… не може да бъде използвана, за да му въздейства. Това е всеизвестна Истина, разкрита ни от Ангелите, неизменна във времето. И все пак ние открихме пропуски в Теоремата. Макар че фала н’арим е идеалната леща за насочване, може да служи и за образец. Възможно е една леща да бъде полирана, възможно е също и да бъде променено фокусното й разстояние. Дали е така и с фала н’арим? Признавам, че това сравнение има своите недостатъци, но ако е вярно, значи можем да направим много повече, отколкото предполагахме. Много повече, отколкото ни казваха, че можем…“

Пак вдигнах глава.

— Добре де, тя е на прага на нещо страхотно, поне за нея. Значи не всичко е такова, каквото е изглеждало. Чудесно. И какво означава това?

Джелем взе книгата и се върна на креслото. Вторачи се в страницата.

— Фала н’арим е древно понятие в джанското чародейство. Не може да се преведе точно на имперския език, нито има точно съответствие във вашата теория на магията. — Плъзна разсеяно пръст по ръба на листа и бързо отдръпна ръка. — Фала н’арим се отнася до сърцевината на заклинателя, до същината на човека. Всички велики язани на Джан са писали за необходимостта фала н’арим да бъде защитаван, да бъде опазен чист и неопетнен. Ако внесеш в него могъщество, ти го покваряваш, значи покварява се самият човек. Това е един от най-старите принципи на магията. Но Йоклаудия пише за използването му, за да фокусира магията си чрез него, за внасянето на сила и оформянето й вътре в него. Тя дори намеква, че фала н’арим може да бъде използван за извличане на сила от Отвъдното. — Млъкна и потърка с пръст долната си устна. — Струва ми се, че мога да си го представя… на теория. Това би могло да отвори път към неимоверно могъщество, и все пак…

— Джелем — прекъснах го, — фала н’арим душата ли е?

— Да, защото няма по-подходяща дума за него. — Той се взря в мен. — Йоклаудия пише за това как би могла да се възползва от самата си същност, за да черпи направо от силата на Отвъдното. Не да събира просмукалата се тук енергия като повечето „усти“, не да я извлича чрез ограничени протоци — само Йоклаудия и Отвъдното.

— В това ли се състои имперската магия — заклинания чрез собствената душа?

— Поне изглежда, че Йоклаудия си е мислела именно това, доколкото успях да разбера. Има още много текст, който трябва да прочета.

Вторачих се в книгата. Не съм много вещ в теологията, но нямаше как да не понауча това-онова, щом търгувам с откраднати реликви. И малкото, което знаех, ме накара да настръхна.

— Значи тя е писала за светотатство. И то за страшно светотатство. Дори Ангелите се поколебали, преди да разделят душата на Стефан Дорминикос на три части и да започнат цикъла на превъплъщения на императора. Никой не си играе с душите. Това е третата Повеля в „Книгата на завръщането“, веднага след „Почитай Ангелите“ и „Ангелите са истинските наследници на Мъртвите богове“.

Светотатство и имперска магия накуп…

— Това си е двойно гарантирана смъртна присъда — отсякох аз.

— И възможност за постигане на огромно могъщество — напомни Джелем.

— Вече не се чудя, че поясите искаха книгата. — Опипах крака си и усетих притъпено боцкане там, където острието бе срязало плътта ми. — Провървя ни. Можеше да стане много по-лошо, ако се бяха измъкнали, за да съобщят на императора у кого е книгата.

— Все още може да стане много по-лошо — вметна Деган.

Трепнах и се обърнах. Той стоеше на прага с платнена торба под мишница. Не е редно едър мъж да стъпва толкова безшумно.

Под очите му се бяха врязали тъмни сенки. Макар че не беше с дрехите, които носеше в Изтърбушеното, тези също изглеждаха смачкани и протрити. Видях на лявата му китка мръсна превръзка.

— Къде е третият пояс? — попитах го.

— Офейка.

Затворих очи.

— Проклятие.

Тройно гарантирана смъртна присъда…