Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (17)

17

Бели пояси!

Смръзнах се и цялата ми напереност се изпари в миг. Защо, по дяволите, двама от елитните имперски бойци се бяха домъкнали тук да пребиват Лариос? Защо им беше притрябвал? В какво се бях натресъл току-що?

Отворих уста да кажа… Какво? Какво да кажа на мъже, чиито предшественици почти бяха изтребили сродниците? Мъже, които като нищо можеха да направят същото отново, ако всичко потръгнеше зле за нас? Реших, че няма за какво да говоря с тях, особено когато сме двама срещу двама.

Твърде лошо съотношение на силите.

Вдигнах рапирата нагоре и запристъпях назад с надеждата да се измъкна невредим от стаята. Охотно им отстъпвах Лариос. Щях да измисля някакъв друг ход. Щях да се посъветвам с Келс, може би дори да очистя Мардата или Железния Деган. Ако не припарех повече до Белите пояси, значи щях да съм на печалба.

И тогава Деган се втурна покрай мен и всичко се промени изведнъж.

Гледах с ужас как нападна стоящия по-близо до нас боец. Острието на меча му оставаше наведено ниско напред, от гърлото му се изтръгна ръмжене. А белият пояс само промени позата си едва забележимо. Дори не си направи труда да извади меча си.

Гадост. Ама че гадост!

В последния миг Деган подскочи и нападна не отдолу, а отгоре. Поясът се изви на място и опита да се оттласне встрани с изнесения напред крак. Това не го отърва напълно от удара на Деган, но острието се плъзна по нагръдника и се вряза в рамото.

Поясът кресна от болка, а Деган стъпи устойчиво и заби лакът в лицето му. Противникът му залитна назад и от носа му шурна кръв, но успя да измъкне меча си от ножницата, за да отбие следващия удар на Деган.

— Заеми се с този! — извика Деган и се отдръпна, за да вижда и двамата имперски бойци.

Вторият вече го застрашаваше със замах на меча си. Нямаше начин Деган да довърши единия, без да остане беззащитен пред атаката на другия.

„Да се заема с него ли?! И как по-точно? С какво? Аз съм нос, мамка му!“

Хвърлих поглед към Лариос. Ако опитахме двамата… Но той си оставаше проснат неподвижно на пода. Нямаше да дочакам помощ от него.

Вторият пояс притискаше Деган, мечът му проблясваше на свещите. Първият се бе задържал на крака и бършеше насълзените си от болка очи. Съвсем скоро щеше да се включи в схватката.

— Дрот! — В гласа на Деган се промъкна тревога. — Заеми се с ранения, да му се не види!

Мамка му…

Скочих с оглушителен вопъл. Първият пояс обра с длан кръвта от лицето си и се обърна към мен. Още го връхлитах, когато той с невероятно бързо движение се опита да ме прониже. Много трудно отбих удара с кинжала си.

Що за чевръст проклетник!

Направих крачка назад и протегнах ръката с кинжала така, че върховете на двете ми оръжия почти се събраха пред мен. Малкият триъгълник от стомана уж трябваше да ме предпазва по-добре, но изобщо не се чувствах в безопасност.

Поясът срещу мен явно не беше много добре с едната си провиснала ръка и течащата от носа кръв, но не личеше да е особено притеснен от състоянието си. Май нямаше признаци да се е лишил от превъзходството си над мен. Значи бях загазил.

Забавихме се миг-два, колкото всеки от нас да вземе мярката на противника. Той имаше по-тежка рапира, която повече приличаше на меча на Деган, но в неговата ръка изглеждаше твърде лека. Бронираният нагръдник също беше пречка, защото ме принуждаваше да се целя в главата и крайниците му — по-малки и по-трудни мишени. Нямах опит в бой срещу противници с броня, защото малцина и от сродниците, и от баламите я притежават. Ако не си съвсем сигурен, че ти предстои схватка, тя е твърде неудобна и тежка да я мъкнеш на себе си по цял ден из града. А и човек с броня привлича нежеланото внимание на парцалите.

Зървах откъслечно ожесточения дуел зад моя противник. Не смеех да се заглеждам внимателно в Деган и неговия пояс, но и малкото видяно беше плашещо с майсторството си — мълниеносни атаки, отбиване на косъм от смъртта, коварни движения на тялото, понякога и опити за сграбчване или юмручен удар със свободната ръка. Накратко казано — схватка, в която аз след секунди щях да се озова накълцан на пода.

И сякаш това не стигаше, Деган и имперският боец се хилеха един на друг. Хилеха се! Що за идиоти…

Раненият пояс дори не се усмихна, когато пристъпи и опита да съсече лявата ми ръка. Аз понечих да пресрещна удара с кинжала и внезапно видях как оръжието му се насочва право към гърдите ми. С лъжливия удар ме подмами да остана уязвим.

Замахнах нагоре с рапирата покрай гърдите си, докато се мъчех да отскоча. Той сигурно бе предвидил и това, защото неочаквано промени удара и върхът на рапирата му се заби в лявото ми бедро.

Едва усетих изумително наточеното острие. Изкрещях чак когато поясът го измъкна със завъртане и леко срязване надолу.

Но не болката изтръгна този вой от гърлото ми, а изгарящият бяс, че бях намушкан с такава лекота. Пет секунди след началото на боя той започваше да ме реже, все едно бях някоя печена патица в „При Проспо“. Ако продължавахме така, Деган щеше да се бие с двама след не повече от минута… макар че тогава за мен щеше да е все едно.

Отдръпнах се бързо и опрях левия крак зад себе си, за да се обърна странично към пояса. Протегнах рапирата напред, а ръката с кинжала остана близо до тялото ми. Така по-късото острие нямаше да е опасно за противника, но се надявах да имам повечко време, за да се защитя с него.

Позволих да проличи, че съм по-слабият противник, и то вече ранен. Ако имах късмет, можех да се възползвам от това.

Поясът нападаше някак небрежно. Справих се със следващите три атаки — замах, мушкане и пак мушкане в светкавична последователност, но всеки път се спасявах с огромно усилие. Дори не помислях за контраатака. Имперският боец се смръщи презрително, размърда раненото си рамо и налетя отново. Този път реагирах.

Щом се опита да ме прониже, плъзнах десния си крак назад и замахнах с кинжала, за да уловя острието му и да го приклещя, ако ще и за миг, в който да го намушкам с рапирата. Лявата му ръка беше безполезна и смятах, че това е най-добрият шанс да го надупча, за предпочитане някъде в главата.

Само че се налагаше да пренеса цялата тежест на тялото си върху левия крак. Стиснах зъби и го направих.

Огнена вълна премина по мен от крака през слабините към туловището. Изохках от болка и се постарах да я потисна, докато забивах напред кинжала и рапирата. Кинжалът пресрещна оръжието му, но прекалено слабо и под неподходящ ъгъл. С едно завъртане на китката той го изтръгна от пръстите ми и кинжалът отлетя нанякъде в стаята. Едновременно с това поясът се изви странично в последната частица от секундата.

Изпсувах и направих две тромави припрени крачки назад. Поясът се усмихна.

— Само това ли умееш? Да си беше тръгнал, когато можеше.

Зърнах зад него Деган и неговия пояс — недоловима за погледа ми вихрушка от стомана и неясни движения на ръце. Нямаше да получа подкрепа засега.

— Твърде късно ли е да се възползвам от любезното ти предложение? — подхвърлих и бавно преместих лявата си ръка назад.

Пак бях застанал странично, за да съм по-малка мишена.

— Твърде късно беше още когато влезе — отвърна поясът.

Значи Деган бе направил верния избор с изненадващата атака. Още един повод да го похваля.

Поясът ме доближи и остриетата ни се кръстосаха. Отстъпих и отбих. Той пристъпи отново към мен и аз пак пресрещнах удара. Тогава ми хрумна нещо.

Рискът беше голям и имаше твърде много възможности да се проваля, но бездруго щях да умра, каквото и да направех.

Усетих първото треперене в левия си крак. Повторно стиснах зъби и направих нова крачка назад. „Още съвсем мъничко“ — казах си. Или поясът щеше да се хване на уловката, или щеше да ме довърши. Краят щеше да настъпи скоро по един или друг начин.

Поясът ме притисна с острие над моето. Възползвах се от движението му, тръснах лявата си китка и ножът от ръкава се плъзна към дланта ми. Тялото ми скри това от противника, който май не забеляза нищо.

Не си позволих да се подсмихна.

Отместих тялото си назад, наглед готов да отстъпя за пореден път. После позволих на левия си крак да се подгъне. Извиках от болка, а върхът на рапирата ми се наведе към пода. Свличах се, кракът ме подвеждаше, победен от болката. Впрочем преструвката не беше много далече от истината. И докато ухиленият пояс направи крачка към мен, вдигнал оръжието за последен удар, проумях, че дори не знам дали ще мога да се изправя.

Само че нямах избор.

Избутах се с все сила върху левия крак въпреки болката, паренето и слабостта, за да превърна падането в някакво подобие на скок напред. В същия миг вдигнах рапирата над главата си, насочена към лицето на пояса, като острието й се изпречи пред неговата стоварваща се рапира.

Видях как той се ококори и побърза да превърне съсичането в отбиване. Нямах нищо против. В момента не ми пукаше за дългите остриета. Докато той беше зает да отблъсква встрани моята рапира, за да не го намушкам в лицето, аз пък бях зает да замахвам нагоре с лявата си ръка, за да го пробода с малкия кинжал.

Ножът потъна в плътта му заедно със сблъсъка на рапирите, от който рамото ми се разтресе, сякаш някой ме удари с юмрук. После поясът се стовари върху мен.

Просна ме по гръб и в бъркотията и неговата, и моята тежест се пренесоха върху левия ми крак. Изпищях и ми причерня пред очите.

Отново бях с моя пастрок Себастиан на поляната пред нашата къща в Балстуранската гора. Той държеше меч и ми показваше как да подлъжа противника, че отстъпвам, за да го пресрещна с острието. Майка ми стоеше на прага и ни гледаше, а Кристиана седеше на земята и подреждаше дървени кубчета. Само че беше пораснала и носеше рокля на придворна дама. Рекох си, че е странно малката ми сестричка изведнъж да се окаже по-голяма от мен и да цапа така хубавата си дреха. На нея всичко й се разминаваше безнаказано.

Себастиан подвикна името ми и тупна с меча си по земята. Кимнах и се постарах да наподобя движенията му, но пръстите ми все не хващаха добре дръжката на дървения меч. Сведох поглед — тя беше хлъзгава от кръв. Вдигнах глава и сега всички бяха мъртви, освен Кристиана, станала отново седемгодишна. Тя плачеше…

Болката нахлу в мен като потоп и изведнъж се освестих. Поясът опитваше да се отмести встрани. Опираше коляно в левия ми крак и проклинаше, но тихо. Отвърнах му със същото и се помъчих да го изблъскам. Той се надигна и се търкулна вдясно от мен. Веднага се превъртях наляво и затиснах левия си крак на пода.

Изревах, но продължих да се търкалям, макар че рапирата в дясната ръка ми пречеше. Успях да се обърна по гръб, подпрях се да седна и насочих оръжието към пояса.

Можех да си спестя усилието. Той още лежеше, а моят нож стърчеше от крака му малко под таза. Осъзнах, че ако бях ударил още два-три пръста по-нагоре, острието щеше да отскочи от броня, вместо да проникне в плът.

Поясът се подпираше на лакът и зяпаше объркано ножа. Досещах се какво си мисли: „Това не е нищо повече от драскотина, раната на рамото ми е по-тежка. Защо, по дяволите, не мога да си помръдна краката? Защо не мога да дишам?“

Опрях длани в пода, свих десния крак под себе си и се надигнах непохватно. Към края се наложи и левият крак да помогне и за миг ми се зави свят. Този път обаче нямаше видения, смесващи миналото с настоящето.

Докато се изправях, поясът се отпусна на гръб. Устните му посиняваха, започваха гърчовете. Скоро щеше да се почувства и по-зле.

Наведох се и опипах раната на крака си. Крачолът вече подгизваше в червено, имаше петна със същия цвят на пода, където се бях въргалял. Раната трябваше да бъде зашита. Вдигнах глава да видя докъде е стигнал Деган в своята схватка.

Още се биеха свирепо, но никой от двамата не се усмихваше. Шапката на Деган бе паднала по някое време, а кожата на едната страна на челото му изглеждаше сцепена от върха на рапира. Начесто вдигаше свободната си ръка, за да бърше стичащата се към очите кръв. И вторият пояс не бе останал невредим. Лявата му ръка все оставаше близо до гърдите, от свития юмрук капеше кръв. Когато отби един замах на Деган, ръката се отдели от тялото и забелязах, че липсва пръст.

Подвоумих се. Не знаех дали моята намеса ще помогне на Деган, или ще го затрудни, особено в сегашното ми състояние. Бих могъл да отвлека вниманието на пояса, но ако накрая се окажеше, че съм разсеял Деган? А и току-виж ме наръгали случайно.

Стиснах по-здраво дръжката на рапирата. Стига оправдания — онзи там беше Бял пояс, уж благословен от императора и любимец на Ангелите. Да убиеш един от тях беше все едно да се изсереш в някое имперско светилище. Само че приятелчетата на светилището не се настървяват и не те погват вкупом. Твърде късно беше да стоя настрана. Ако вторият пояс се измъкнеше жив, щеше да разкаже в двореца какво сме направили и двамата с Деган щяхме да сме трупове след седмица… или по-скоро.

Закуцуках към тях с цялата бързина, която ми позволяваше раненият крак. Поясът ме зърна почти незабавно, видя и своя проснат на пода съратник. Не беше глупак — започна да отстъпва, промъкваше се в кръг към изхода, за да стои настрана и от двама ни. Деган не му позволяваше да се отдалечи.

И аз промених посоката, за да му препреча пътя. Болката ме изгаряше при всяка крачка.

Тъкмо се добрах до широкия отвор в стената и поясът хукна към мен. Свари Деган неподготвен — той изостана на цели четири крачки, колкото и да се напъваше да го догони. Нямаше да го настигне навреме.

Отдръпнах се и гърбът ми се отърка в завесата. Сега се бях изпречил срещу пояса, не можеше да ме заобиколи. Пренесох тежестта си назад върху десния крак и се напрегнах, докато опитвах да облекча левия. Не беше най-устойчивата поза, особено срещу връхлитащ противник, но нямаше какво друго да сторя. Деган повтаря често, че се биеш както можеш, а не както искаш. Вдигнах рапирата на височината на раменете си, хванах дръжката с двете си ръце и завъртях острието под ъгъл спрямо тялото си.

Не си въобразявах, че поясът сам ще се наниже на оръжието — отдавна не бях имал такъв късмет. Надявах се обаче, че ще го накарам да се забави достатъчно, та Деган да го догони.

Не ми провървя дори толкова.

Вместо това той вдигна своята рапира и се забърза още повече. Аз стисках дръжката на моята и се зачудих твърде късно дали острието може да пробие нагръдника му, или ще се строши. Издишах и се приготвих да посрещна удара.

А той искаше точно това. В последния миг се гмурна под моето острие и замахна нагоре със своето.

Трескаво отстъпих и замахнах надолу с рапирата. Набутах се в оръфаната завеса и тя забави отскока ми, губех равновесие заради нея. По-скоро усетих, отколкото видях как моето острие пресрещна неговото, китката ми се разтресе, когато двата предпазителя се сблъскаха и застъргаха.

Тялото му се блъсна в мен отдолу нагоре. Той напираше да ме повдигне и да ме отхвърли настрана. Аз се оставих да увисна, за да се превърна в неподатлив товар. Е, не бях чак толкова бездеен — в бъркотията сварих да забия дясното си коляно. Ударих нещо твърдо. Поясът изпъшка, но устремът му не намаля. Юмрук се заби в ребрата ми. Помъчих се да го цапардосам по бъбрека с дръжката на рапирата.

Килнах се назад. Размахах лявата си ръка, за да се вкопча в пояса, в рамката на входа, в каквото и да било, за да не го пусна да се измъкне. Пращене, последвано от падане в мръсночервена тъмнина. Завесата… Чух как поясът изпсува, боричкаше се с плата, който се омота около нас. После той потрепери до мен, замята се, потрепери отново и замря.

— Добре ли си? — попита Деган някъде извън прашната тъмнина.

— По-добре няма накъде — изохках аз. — А ти?

— Чувствам се малко некадърен, иначе нищо ми няма.

Смъкна завесата от лицето ми. Кихнах от праха, напрегнах се да стана и пак кихнах.

Тялото на пояса притискаше лявото ми коляно и десния ботуш. Главата и раменете му още бяха омотани в завесата. През две дупки в плата се просмукваше кръв. Деган приклекна да провери дали е мъртъв. И видя крака ми.

— Какво стана?

— А ти как мислиш? Бих се с Бял пояс!

— По-традиционният начин е да се биеш срещу тях с оръжие, не с крак — отбеляза Деган.

Избута мъртвеца встрани и се наведе над крака ми. Аз понечих да се надигна, но той опря длан в гърдите ми и завъртя глава.

— Не шавай. Тази рана трябва да се превърже.

— Има време за това. Първо да проверим жив ли е Лариос и може ли да говори.

Деган обърна глава към свития на кълбо Лариос.

— Никъде няма да се дене. — Дръпна мокро от кръв парче плат от раната, без да обръща внимание на охкането ми, и се намръщи. — В тази твоя подвижна аптечка има ли нещо друго, освен обезболяващи и ахрами?

— Какво например?

— Ами игла и конец. Или нещо подходящо за превръзка?

Порових в чантичката, а той се извъртя към пояса. Чух пращене на разкъсан плат. Намерих малко сушен мъх и накъсана марля. Лапнах и три ахрами наведнъж, за да съм сигурен, че ще помогнат.

— Ето. — Дадох намереното на Деган, който пак се обърна към мен с парчета от пояса на имперския боец.

Има ли значение дребно символично оскверняване, след като вече си убил един от любимците на императора?

Почисти раната колкото можа без вода, покри я с мъх и марля, сложи тампон от сгънато парче коприна, а друга дълга ивица използва за превръзка. Не мърдах, доколкото ми беше по силите. Гледах как си върши работата сръчно, без излишни движения.

— Трябва ти и шиене — каза накрая, — но това ще почака.

Избърса си ръцете с още едно парче коприна и се изправи.

Помогна ми да стъпя. Кракът понасяше тежестта ми по-добре, отколкото очаквах, стига да не бързах.

Лариос лежеше на една страна, с гръб към нас. Потиснах желанието да го сритам, защото щях да си изпатя повече от него.

— Лариос! — подвикнах му. Нито звук в отговор. — Помниш ли ме, а? — изгуках му злобно. — Аз съм онзи „нос“ от дюкяна на Федим. Носът, когото излъга и се изсули тихомълком. — Гласът ми стана по-рязък. — Същият нос, който ще те накара да си мечтаеш поясите още да са живи, ако не ми кажеш каквото искам да знам.

Той понадигна глава и се обърна по гръб.

— Те мъртви ли са?

Горната му устна беше сцепена, долната — подута, дясното му око вече отичаше. Имаше доста синини, но явно аз и Деган се бяхме появили скоро след началото на побоя.

— Недей да се радваш толкова — охладих ентусиазма му. — Може ти да си следващият. Намушкаха ме в крака заради желанието да си поприказвам с тебе. Не съм настроен милосърдно.

Той се усмихна, доколкото беше възможно.

— Намушкали са те заради мен? Наистина ли?

Погледнах Деган.

— Ритни го, че аз не мога.

Деган се приготви за ритник.

— Чакайте! — извика Лариос. — Чакайте… говоря искрено! Длъжник съм ви — тези гадини щяха да ме затрият каквото и да им кажех.

— Щом е тъй, кажи го на мен — подканих го. — Къде е книгата?

— Каква книга?

Пак погледнах Деган и той изрита Лариос в ребрата така, че го помести две стъпки по пода. Затътрих се по-близо до крадеца.

— Обясних ти, че не съм настроен милосърдно. Сега да чуя къде е книгата.

Лариос стискаше клепачи, напъваше се да вдиша и обвиваше ръце около ребрата си. И стенеше. Въздъхнах.

— Да сме наясно — никой няма да излезе оттук, докато не чуя каквото искам да знам. Колкото и да се търкаляш, да пъшкаш и да кървиш, ще те бием, докато не проговориш.

Левият му клепач се понадигна. Дясното око вече беше прекалено подуто. Потръпнах, защото си спомних как Ател изглеждаше накрая. Лицето ми остана безизразно. Не исках пак да стигам дотам.

— Трябва да се махна от града — каза Лариос. — Твърде много хора ме подгониха… и трябва да се измъкна.

— Твърде много ли? — Спогледах се с Деган, който явно не се въодушеви от новината. — Що за хора?

Лариос се закашля и изплю кървава храчка. После бавно седна. Оставих болката от усилията да го убеди вместо мен.

— Ами да започна с ей тези. — Той посочи мъртвите пояси. — После сте вие. И онзи грамаден пестник — Железния. Неговите аверчета в Десетте пътя. Също и Келс…

— Спри за малко! И Келс ли те е подгонил?

Лариос кимна.

— От два дни. Е, поне е по-любезен от другите. Пусна по улиците приказка, че щял да ми плати една трета от парите, които може да струва книгата. Повечето от останалите направо размахаха ножовете. — Той тръсна глава. — Да бях приел предложението. Мамка му…

Поех си дъх. Отначало се питах дали Лариос някак е надушил, че съм свързан с Келс, но явно не беше така. Но защо Келс изведнъж бе заламтял за книгата? Аз я споменах само мимоходом в разговора си с него…

— Да не говоря и за всички сродници, работещи за своя сметка. — Лариос ме изгледа враждебно. — За тях трябва да благодаря на тебе. Нямаше да ме издирват, ако ти не беше обявил награда за главата ми.

Примигах. Внезапно стаята започна да се размътва пред очите ми. От загубата на кръв? От преумората? Опрях длан на стената и се смъкнах полека на пода.

— Когато въртиш номера на „нос“ — казах му, щом се облегнах, — и това може да ти се случи.

Започнах да виждам по-ясно.

— Ей, ти също си доста смачкан — подхвърли Лариос.

— Книгата — напомних.

— Казах ти — трябва да се измъкна от града.

— И аз ти казах — никакви пазарлъци.

— Ами защо не ме очистите още сега? Бездруго съм обречен.

Вдигнах глава към Деган.

— Нали чу желанието му?

Деган тъкмо замахваше, когато Лариос кресна, че ще ни заведе при книгата. Върхът на меча се заби на една педя от ухото му. Деган се усмихна. Седях на входа на порутения склад и надничах към дъжда навън. Лариос седеше зад мен с вързани ръце, глезените му също бяха вързани с толкова дълго парче пояс, че да ходи, но не и да бяга. И по-малко пострадалото му око отичаше така, че почти се затвори. Въпреки това не ми се вярваше, че не би побягнал дори полусляп и вързан.

Гледах връщащия се под дъжда Деган — сам, без с него да върви закачулен сродник. Нямахме водач за излизането от Изтърбушеното. Деган тръсна глава и от шапката му се разхвърчаха капки.

— Мръсникът ни е насадил на пачи яйца — отсъдих аз.

— Може би — със съмнение промърмори Деган. — А може би е чул крясъците и си е плюл на петите. Или…

Чаках, но той млъкна, само се взираше в просмуканата с влага нощ.

— Или какво? — попитах накрая.

— Или другият пояс му е видял сметката.

Вторачих се в него.

— Другият ли?

— Не е изключено — отвърна Деган. — Обикновено се движат на групи по трима. Или шестима, или деветима — стига числото да се дели на три. Така почитат трите безкрайно сменящи се въплъщения на императора.

— И защо третият не дойде да помогне на онези двамата?

Той завъртя глава.

— Не знам… и това ме тревожи.

Пак се взрях в тъмнината навън, но не видях нищо.

— Хайде да се разкараме оттук.

Деган ми помогна да се изправя. Изведнъж се почувствах още по-неспокоен, ако това изобщо беше възможно.

Валеше по-силно, с онези едри тежки капки, които незабавно попиват във всичко. А сега бяха и по-студени… или аз мръзнех. Както и да е, беше неприятно. От небето се изливаше толкова вода, че навсякъде жвакахме и се хлъзгахме. Единствената добра страна на дъжда беше, че донякъде прочисти въздуха от вонята.

Спирахме често и за да дам почивка на крака си, и за да се ориентира Лариос.

— Вземи — предложих му по едно време.

Облягахме се на къща, чийто тесен корниз над нас не ни пазеше кой знае колко от дъжда. Деган бе отишъл напред да провери дали е безопасно.

В шепата ми имаше семе. Лариос го погледна и попита:

— Ахрами ли е?

— Ще ти помогне да си бодър.

— Не, благодаря.

Върнах семето в кесийката. Дъвчех ги начесто след схватката с поясите и тя почти се беше опразнила. А пък аз си мислех, че ще ми стигнат за цяла седмица…

— За какво им беше книгата на Белите пояси? — попитах.

Видях как раменете на Лариос помръднаха.

— Сигурно за същото като на тебе.

— Съмнявам се.

Хич не ми се вярваше, че и поясите биха си послужили с книгата, за да изкопчат отстъпки от Железния и неговата Сива принцеса. Те смятаха, че колкото повече сродници умрат, толкова по-добре. Някой ги бе изпратил да намерят книгата със съвсем други подбуди. Досещах се, че за тях е важно съдържанието, а не за какво могат да я използват.

— Ти си видял книгата. Какво в нея е чак толкова важно, по дяволите?

— Аз откъде да знам? — учуди се крадецът. — Едва сричам. Пък и езикът ми е непознат. — Вдигна ръка да си избърше лицето и трепна от болка, щом докосна разранената кожа. — Да бях взел парите на Келс…

— Колко ти предложи той?

Нащърбената усмивка на Лариос лъсна срещу мен.

— Защо? Чудиш се дали да не я продадеш на него?

— Страхотна сделка ще е — подсмихнах се аз.

Чух рязко изсвирване и видях Деган на половината разстояние до следващата пресечка; махаше ни да отидем при него.

Лариос ни упътваше старателно, но поради пострадалите му очи и дъжда напредвахме мудно. Два пъти се връщахме, защото сбъркахме посоката, но накрая се озовахме пред изкорубена от пожар развалина. Само части от задната и дясната стена още стърчаха, всичко останало се бе срутило отдавна. Нямаше го и пода — виждах калната яма, където е било мазето.

Намирахме се насред Изтърбушеното.

— Скрил си книга в това? — Посочих калната локва.

— И какво толкова? Тъкмо тук никой няма да я търси.

— Говорим за книга… — казах смаяно. — Ами стихиите, ами плъховете… Знаеш ли какво може да стане с нея?

— Бързах. — Лариос спря на ръба на ямата и погледна надолу. — Нямах време да придирям.

И аз се завлякох при него да огледам ямата. Изкушавах се да го бутна долу, за да си изкарам яда, но се отказах.

Водата май беше дълбока до коленете. Безредно нападали почернели греди и камъни образуваха островчета в мръсното езерце. Навсякъде бяха избуяли бурени. Сред парчетиите вдясно от нас стърчеше фиданка. За миг ми се зави свят, отстъпих припряно назад и за малко да се блъсна в Деган.

Той ме хвана за раменете и се взря питащо в мен.

— Добре съм — натъртих.

Не личеше да ми е повярвал. Е, аз също не си вярвах. Чувствах се гнусно и с мъка различавах истинските боклуци наоколо от нещата, които умът и нощното ми зрение започваха да си измислят.

Сдъвках още едно ахрами, но ударите на сърцето ми вече се ускоряваха прекалено.

— Къде е книгата?

— При отсрещната стена — отвърна Лариос.

Ама разбира се. Отидохме наляво към част от стената на мазето, която бе паднала в подобие на стръмна рампа надолу. Деган по-скоро ме носеше, отколкото ходех. Остави ме на купчина тухли до ръба и аз изохках. Макар че главата ми сякаш стана прозирна като коприна, още усещах остро туптящата болка в левия си крак. Затворих очи и стиснах главата си с ръце. Нито семената, нито билките на Епирис ми помагаха.

Върнах се мислено към схватката с поясите. Виждах острието, усещах как се завърта и срязва плътта в бедрото ми. Виждах го…

Не. Трябва да мисля за нещо друго. Нещо…

Ател е вързан за бъчвата, главата му е провиснала настрани. Той ми се хили хитро и присмехулно. Погледът му е остър, съсредоточен, питащ: „И сега какво ще правиш, Дрот? И ти ли ще умреш заради книгата?“ Засмива се. „Дали вече не умираш заради нея?“

Дали?…

„Дрот!“

Подскочих.

— Какво?

Огледах се да видя кой ме вика. Открих, че съм полегнал неусетно на тухлите.

Деган стоеше над мен в дъжда. Гледаше ме разтревожено.

— Ти ли ме повика? — попитах го.

Той завъртя глава.

— Никой нищо не е казвал.

Примигнах да махна дъждовните капки от очите си.

— Така ли? Ами добре.

— Дрот, ти да не си…

— Къде е Лариос? — прекъснах го, защото забелязах, че сме само двамата.

— Отиде да вземе книгата — обясни Деган търпеливо. — Ти го прати.

— Аз ли?

Деган кимна и от шапката му се изля водопадче.

— Той искаше аз да отида, защото нищо не виждал, но ти каза, че не можем да губим времето, през което аз ще тършувам там в тъмнината.

Не се съмнявах, че бих могъл да кажа това. Проява на здрав разум. Реших да повярвам на Деган.

— Откога го няма?

— Отскоро. — Деган приклекна до мен. — Дрот, според мен трябва да те отведа на сухо място и някой да ти прегледа крака.

— Когато вземем книгата.

— Сградата отсреща още има покрив. Можем да гледаме Лариос през входа или някой прозорец.

Напрегнах волята си да се съсредоточа и се взрях в очите на Деган.

— Ще си тръгнем оттук, когато взема книгата. Не преди това. Всеки жадува да докопа тази проклета книга. Е, ще я докопам аз. И ще имам някакво предимство в цялата тази гадна бъркотия. За пръв път, откакто всичко започна, аз ще имам предимство. Аз. Разбираш ли?

Деган се взира в очите ми още един проточил се миг. Аз вече се разколебавах — да се скрия от дъжда наистина щеше да е добре, толкова добре… Но тътренето на крака по калния наклон ме спаси от изкушението.

— Ей, подайте ми ръка! — провикна се Лариос под ръба на ямата.

Деган се усмихна и ме тупна леко по рамото.

— Късметлия си.

— Инат съм — поправих го.

Той се изправи и отиде да помогне на Лариос, а аз пак полегнах на грубото си ложе. Ръбове на счупени тухли и парчета хоросан се забиваха в гърба ми и въпреки това възможността да полегна беше чудесна. Наместих се така, че да гледам към ямата.

Взирах се в Деган, който бе опрял коляно в земята и протягаше ръка към Лариос, когато чух зад себе си шляпане. Твърде тежка стъпка, за да е плъх или куче. Извих глава, за да се взра в мрака.

Той идваше с меч в ръка и развято зад гърба наметало. За миг се заблудих, че е нашият водач, издебнал ни коварно, после видях широката бяла ивица около кръста му.

— Деган! — опитах се да кажа, докато се мъчех да стана. — Бял пояс!

Не беше повече от мънкане.

Някак си успях да се изправя. Още държах рапирата, макар че не бих могъл да направя нищо особено с нея. Все пак я насочих към врага, колкото можах, и се изпречих между него и гърба на Деган.

Поясът ме видя, но изобщо не забави устрема си. Видях Усмивката му — и изведнъж проумях, че това е жена.

— Деган! Пояс!

Този път успях да го кажа високо.

Зад мен се разнесе вопъл, нечии подметки трескаво зашляпаха в калта.

Жената ме връхлетя. Усмивката й беше широка, искрена и жестока, придаваше й хубост в кехлибарения здрач на моето нощно зрение. Искаше ми се да кажа нещо на тази, която щеше да ме убие — колко е прелестна, колко е грациозна, колко ми напомня за моята сестра, но събитията изпреварваха ума ми. Още подреждах думите, когато тя замахна и ме цапардоса с предпазителя на рапирата си.

Ударът ме завъртя във въздуха. Зърнах Деган, който вадеше меча си, но в следващия миг се подхлъзна и залитна назад по наклона. Лариос беше зад него и крещеше нещо, притиснал към гърдите си мокра кожена торба. А жената скачаше с вдигната високо рапира, зъбите й лъщяха в нощта.

Земята ме доближи стремително. Стори ми се, че се чух да казвам: „Ана“, но може би умът пак ме подвеждаше. Стоварих се в калта и светът се преобрази в тъмно и тихо място.