Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (16)

16

Нахълтах като разярен бик в работилницата на Балдезар тъкмо когато затваряха кепенците и се канеха да заключат входната врата. Един от по-старите писари се опита да ме скастри, че вече било затворено, и да ме спре. Цапнах го по главата. Докато се добера до стълбата към горния етаж, оставих следа от отскачащи встрани писари и падащи на пода хартии. Изкачих стъпалата през едно, пристъпих решително към кабинета на майстора и отворих вратата със замах.

Бюро, пергаменти, книги, пера и мастило. И никакъв Балдезар.

Обърнах се, опрях ръце на парапета от ковано желязо и огледах работилницата отгоре. Бях дошъл тук направо от дома на Кристиана. Недоспиването не допринасяше с нищо нито за настроението, нито за външността ми.

— Къде е? — изръмжах на всички.

Долу цареше тишина. Чух как един лист прошумоля. Някакво шишенце се търкулна от килнато бюро и тропна на пода.

— Къде е трижди проклетият ви майстор? — креснах аз.

— Излезе.

Ликонис стоеше на прага на стаята с палимпсестите — там остъргваха и чистеха пергаменти, за да ги използват повторно. Ръкавите му бяха навити над яките космати ръце. Престилката не бе опазила много добре писарската му роба от разпратената пемза и креда.

— И къде отиде? — попитах.

Ликонис вдигна рамене.

— Качи се тук — заповядах му. — Веднага.

Върнах се в кабинета на Балдезар. Лавиците зад бюрото бяха запълнени с книги и свитъци плюс кутии, в които имаше ножчета, точила, хаванчета и чукала, готови за подостряне пера, големи раковини за стриване на бои, просмукани със старо мастило парцалчета. Но на бюрото нямаше нищо друго, освен прилежно подредени затворени шишенца с мастила.

Проврях се зад бюрото и опитах да отворя двете чекмеджета, които се оказаха заключени. Извадих шперцовете от джоба си и се заех с тях.

Отвън се чуха тежки стъпки, после дойдоха вътре и спряха. Не вдигнах глава.

— Какво правиш? — попита сепнато Ликонис.

— Не и каквото се надявах да направя, повярвай ми — отвърнах.

Шперцът закачи едно зъбче, но само се хлъзна по него.

Опитах пак, но пак не стана. Реших, че ще ми трябва друг шперц.

Ликонис въздъхна и се намести на тесния стол от другата страна на бюрото.

— Какво ти е направил майстор Балдезар?

— Например излъга ме. — Подбрах друг шперц и го пъхнах в ключалката. — Написал е фалшиво писмо от моя… покровителка. За да ме вкара в клопка. И може би дори е пратил острие да се разправи с мен.

Този шперц си свърши работата и ключалката изщрака. Издърпах чекмеджето.

Погледнах Ликонис. Беше се опулил.

— Пратил ти е убиец?

— Да де. Не беше дошъл да ми донесе цветя.

— Но… значи е… наел…

— Може би. — Седнах на стола на Балдезар. — А може би не. Съмнявам се, че е имал достатъчно пари да плати на онези, които се опитаха да ме очистят. Но и той е бил замесен.

Извадих ивиците хартия от кесията с ахрами, после бръкнах при билките и извадих лулата, която с Кристиана бяхме купили от шестия търговец, дошъл да предложи стоката си в нейния дом.

— Знаеш ли как се използва спирален шифър? — попитах го и сложих листчетата и лулата на бюрото. — Чети, забавно е.

Ликонис увиваше хартийките около лулата, четеше, разгъваше, пак увиваше, четеше, а аз преравях чекмеджето. Нямаше нужда да следя изражението му, за да знам какво научава в момента, защото бях препрочел съобщенията толкова пъти, че ги знаех наизуст.

Написаното на листчето от торбата на Ател беше достатъчно ясно.

„Крадецът губи търпение. Размени имперската реликва срещу книгата. Протакай с онзи «нос», докато не уредим нещата по друг начин. Има нови случки в Десетте пътя, затова побързай“.

С когото и да бе имал вземане-даване Ател, явно бе решил, че за него е по-добре да размени реликвата, вместо да я продаде на мен. Подозирах, че споменатият „крадец“ е Лариос, който е поискал да му платят по-скоро, отколкото са очаквали. Не знаех дали книгата е трябвало да бъде залог, докато си получи ястребчетата, или тъкмо нея се е стремил да получи, но сделката накрая бе довела до смъртта на Ател, а може би и на Федим.

Защо Ател не си беше признал какво е направил с книгата? Дали той или господарите му се бяха опасявали, че ще хукна да я търся? И защо си заслужаваше за нея да умре някой?

Или някой да убива?

Листчето, намерено сред вещите на Силос, бе изписано по-припряно:

„Драскачът каза, че «носът» докопал Ател. Уредих нещата. Острието ще ти даде съобщението и ще разчисти. Улесни го“.

Не се съмнявах, че „драскачът“ е Балдезар, но исках да чуя потвърждението от неговата уста. Както и да науча защо според тях е било толкова наложително да ми видят сметката.

В първото чекмедже нямаше нищо друго, освен няколко писма, които можеха да навлекат беда на дребни благородници, и набор от фалшиви печати. Изсипах всичко върху бюрото, проверих отдолу и отстрани за тайници и се захванах с второто.

— Той каза, че така съм щял да се упражнявам — изтърси Ликонис.

— Какво?!

— Писмото до тебе — обясни той. — За мен било упражнение, а за тебе щяло да бъде урок.

Престанах да човъркам ключалката и се вгледах в него. Ликонис пък се бе вторачил в ивицата хартия, която държеше.

— Значи ти си написал фалшивото писмо от Кри… от баронесата?

— „Добрият писар трябва да има уменията за изписване на йероглифите с почти всеки стил“ — цитира Ликонис. — Поне така твърди Балдезар. Не споделям мнението му, но той е майстор от моята гилдия и аз работя при него. Ако искам и аз да стана майстор някой ден, длъжен съм да му се подчинявам. Затова понякога правя копия на документи или не особено важни фалшификати.

— Не се ли питаше защо те е накарал да съставиш фалшиво писмо до мен?

— Питах се.

— Е, и?

— Той е майстор от моята гилдия — повтори Ликонис почти жално. — Каза ми, че било за да не си вириш носа толкова… за да си научиш урока. Моля те, повярвай ми — не знаех какво става! Ако изобщо ми беше хрумнало, че той може да наеме…

— Схванах — прекъснах го кисело. — Балдезар е искал да си опази задника и е използвал тебе за това. — Пак се наведох към чекмеджето. — За да посочи грешките и да отрече, че той го е написал, ако не му провърви и аз дойда да се разправя с него.

„И за да набеди Ликонис, ако упорствам прекалено“-добавих наум. Изобщо не се съмнявах, че ако се бе стигнало дотам, Балдезар щеше да се погрижи устата на Ликонис да е затворена завинаги, за да не го разобличи.

Справих се с втората ключалка по-лесно. Сред цяла колекция от печати за восък и копринени панделки за връзване на свитъци намерих четири чисти хартиени ивици със същите размери като тези, които вече имах, и тясна дървена пръчка.

Под нея бе затисната пета ивица с драскулки. Взех това листче и го увих около пръчката. Знаците се подредиха съвсем точно.

„Чух, че и второто покушение се провалило. «Носът» ме подозира. Нуждая се от закрила, нуждая се и от…“

Съобщението не беше довършено. Или на Балдезар не му бе стигнало времето, или някой го беше заварил да пише, преди да изчезне. Надявах се първото обяснение да е вярно, защото го исках жив.

— Най-добре кажи на гилдията, че ще имат нужда от нов майстор тук — казах на Ликонис и станах.

Той погледна листчето, което разгънах и прибрах в кесийката с ахрами.

— Мъртъв ли е?

— И да не е, ще бъде, когато си разчистя сметките с него.

 

 

Постарах се по улиците да плъзне мълвата, че издирвам Балдезар, но не си позволявах особени надежди. Ако писарят беше хитър, вече щеше да е напуснал града, ако не — или се криеше, или вече беше труп. Тъй или иначе, нямаше голям шанс някой да го зърне някъде.

Значи ми оставаше да се заема с Десетте пътя.

Келс беше прав — трябваше да попреча на Нико да започне война или поне да го забавя. Десетте пътя приличаше на лавина, готова да се срине от първия звук… и можеше да ме завлече, ако не внимавах. Твърде много неща вече ме свързваха с този квартал и всичко можеше да потръгне зле по твърде много начини. Дори да не откриеха, че съм „дълъг нос“, ако сродниците започнеха да се избиват взаимно, някой би могъл да се възползва от суматохата, за да ме пречука. Лесно е да уреждаш стари сметки, когато улиците са почервенели от кръв.

Поразпитах и научих, че Нико се е върнал в Идрека. Намерих го в любимата му зала за борби при източния край на квартал Каменната арка. Съблечен по препаска, той се упражняваше на застланата с пясък арена срещу противник, който беше същинска канара от мускули, а и двойно по-млад от него. Нямаше как да не забележа, че по-младият е падал по-често в пясъка, пък и кървеше повече. Не се учудих. Дори в тренировките Нико имаше навика да използва мръсни хватки.

Тръгнах към арената, но на десетина крачки пред нея ме спря Сълзливия. Лош признак.

— Какво става, по дяволите? — Вдигнах глава да погледна пестника в очите.

— Той е зает.

— И какво от това? — Придадох си наперен вид.

Сълзливия се подвоуми, защото бе свикнал да минавам покрай него, без да ми обръща внимание. Но явно положението ми се бе променило, и то неотдавна, ако се съдеше по колебанието му.

— Майната ти — казах му, престорих се, че ще го заобиколя отляво, и се шмугнах отдясно.

Чух го как се завъртя и хукна след мен. Забързах се, но не прекалено, за да не се излагам.

— О, Дрот — подхвърли Нико, без да откъсва поглед от противника си. — Колко мило, че за разнообразие си дошъл да ме видиш по собствено желание. Сълзливия, остави го на мира.

Пестникът спря и се отдалечи.

— Опитах да говоря с тебе снощи, но ти беше извън града.

— Чух.

Нико направи лъжлив замах към краката на противника, но сплете ръце около шията и едното му рамо. Захватът му не беше добър и другият мъж започна да се измъква с лекота. И тогава Нико заби коляно в корема му с такава сила, че го подхвърли над арената. Когато по-младият мъж се стовари, Нико също падна, но успя да изрита и пясък в лицето му.

Нико стана, отръска се и доближи безгрижно края на арената. Изобщо не погледна нито противника си, който се мъчеше да почисти очите си от пясъка, нито начумерения наставник на борците, който му подаде паница вода, без да продума. Нико отпи, плю и излезе от арената. За него имаше значение само победата.

— Ела с мен.

Поведе ме към няколкото врати от едната страна на залата. Отвори една и ми посочи да вляза.

Влажният задух ме притисна мигновено. Това беше горещата стая — първата от трите в отделната баня, използва се за търкане и парене. Зад отсрещната врата бяха топлата и хладната стаи, където клиентите се мият и отдъхват. Надявах се Нико да отиде в последното помещение, но той седна на една скамейка и подложи плоска купа под чучура в стената.

Потта вече избиваше под мишниците и по лицето ми. Нико не обръщаше внимание, че разкопчавам яката и ръкавите си. Обля гърба си с вода и пак напълни паницата.

Ясно ми беше как ще потръгне разговорът.

Взех една от подредените в ъгъла кърпи, избърсах си лицето и приседнах на тежката мраморна маса за масажи в средата на стаята.

— Да знаеш, че вече си ми черен пред очите — подхвана Нико, вторачен в пълнещата се купа. — Чувам, че не ми съобщаваш сведения и че криеш от мен слухове за издайник. Разправят, че си платил на някакъв боклук на име Лариос да очисти прекупвача, за да не си цапаш ръцете. По дяволите, някои хора дори казват, че се опитваш да пречиш на Мардата — а значи и на мен — в Десетте пътя.

— И кои хора го казват? — попитах аз.

Нико сви рамене.

— Добре де, Мардата го казва.

— Говорил си с него?

— Преди час.

Гадост! Докато обикалях да спипам Балдезар, Мардата бе успял да настрои Нико срещу мен. Тъкмо това не исках да се случи. Май заприличвах на жонгльор, подхвърлил твърде много топки във въздуха.

— Повярва ли му?

Главатарят ме изгледа косо.

— А не бива ли да му вярвам?

Изпръхтях презрително.

— Е, ако слушаш измишльотините на Мардата, той може да ме изкара какъв ли не…

Нико вдигна ръка и аз си затворих устата.

— Знам как да намеря истината в думите на Мардата, знам как да я открия и в твоите сведения. Не ме зяпай толкова сащисано — на никого не вярвам напълно, на тебе също. Само че, Дрот, много ти се събра. Оплескваш си работата и това е лошо за тебе. И за мен.

— Ами аз…

— Не съм свършил — сопна се Нико. Изля водата върху главата си и въздъхна. — Дрот, няма да ти хареса, ако ме настроиш срещу себе си. Малко остава и това да се случи.

Загледах се в него, както си седеше почти гол със затворени очи, а водата се стичаше по лицето му.

А аз бях срещу него облечен… и въоръжен.

Какво изкушение. Една крачка, едно намушкване и всичко щеше да приключи. Без Нико не би имало война в Десетте пътя или поне за Келс войната нямаше да е толкова безмилостна. Нямах нищо против да е така.

Засърбяха ме пръстите от желание да посегна към кинжала.

И тогава си спомних за арената и измамно нескопосания захват на Нико, последван от ритника и пясъка в очите на противника. Капан ли ми залагаше? На изпитание ли ме подлагаше? Мен?

Взрях се зорко в главатаря, без да се издавам. Ами да, ето — клепачът трепна лекичко, под него се виждаше зеницата.

Кучият син ме наблюдаваше. Беше готов. Чакаше. Проверяваше ме.

В този миг прозрях, че съм загазил. Щом Нико искаше да знае дали ще се нахвърля върху него, дали ще потвърдя думите на Мардата, значи вече не ме смяташе за част от бандата. Сега вярваше повече на Мардата. Каквото и да кажех срещу подчинения му тартор, щеше да го припише на дребнава злоба… или на гузна съвест.

Опрях длани на масата, за да вижда добре ръцете ми, и се престорих, че не подозирам за изпитанието, на което ме подлага.

— Добре — казах му, — може и да съм си оплескал работата напоследък, може и да не е така. Ще ми се обаче да вярвам, че каквото съм направил за тебе през годините все още означава нещо и може да те подтикне да си малко по-търпелив към мен. Но не това е най-важното сега, а какво се случва в Десетте пътя. Някой те разиграва там. Не само тебе, а и целия квартал. Някой подклажда война от месеци…

— Знам — изстърга гласът на Нико. — Келс.

— Не! — почти извиках аз. — Не е Келс. Тъкмо това искат да…

Очите му зейнаха насреща ми.

— Не ми казвай, че не е Келс! — кресна Нико. — Петима от моите хора си намериха белята на улицата в Десетте пътя. Заедно с двамина от убийците им. И знаеш ли какво носеха онези двамата?

Сърцето ми сякаш пропадна в петите.

— Мога да се досетя.

— Сиво-червени ленти на ръкавите. Бойните цветове на Келс. Дрот, той вече се опитва не само да ме унижи. Шибанякът направо ме предизвиква. — Нико се изправи и закрачи около масата за масажи. — Бойни ленти! Не ми се вярваше, че му стиска, но щом толкова иска да ми хвърли тази ръкавица в лицето, аз ще я вдигна. Лента за лента, човек за човек.

Поклатих глава. Цветните ленти бяха нескопосано подражание на поясите, с които се отличаваха различните части от имперската войска. Също бяха и най-близкото подобие на униформа сред сродниците. Когато някой върже лента на ръкава си, той обявява на чия страна е. Отправя предизвикателство, дава повод за кръвопролитие и отмъщение. Лентите означават война между сродниците.

Но този път беше измама. Знаех добре, че Келс не е заповядал на никого в Десетте пътя да си сложи лента. Поне засега.

— Помисли малко. — Завъртях глава към Нико, който продължаваше да кръжи около мен. — Говорим си за Келс. Не става дума за това дали му стиска, а дали изобщо може да му хрумне такова нещо. Бойни ленти? Без първо да обяви война, и то в Десетте пътя? Не му е присъщо. Твърде очевидно е, твърде безцеремонно. Келс не си върши работата така.

Нико ме изгледа навъсено.

— Ти пък откога стана такъв шибан познавач на Келс?

Вдигнах кърпата да си избърша лицето, за да не види изражението ми. Изведнъж се зарадвах искрено, че Нико ме вкара в парната баня — тук поне имах оправдание, че съм се препотил.

— Забравяш — продължи Нико, без да ми обръща внимание, — че аз го познавам. Познавах го… и то адски добре. Той е студенокръвно пресметливо копеле, но хич не е толкова умен, колкото му се иска да си мислят хората. Понякога Келс е не по-малко избухлив и кръвожаден от всеки друг. Често се е държал така пред очите ми. И си мисля, че няма да се поколебае, ако смята, че ще му се размине. Особено ако е решил да тръгне срещу мен.

— Ами ако не е лична разправия? — опитах се да възразя. — Ако само изглежда така? Не ми се вярва, че…

— Не ми дреме какво не ти се вярва! — изръмжа Нико. — Вече заповядах на Мардата нашите хора също да си сложат лентите. Започваме война в Десетте пътя и ще повалим онзи мръсник на колене.

— Ще воюваш с Келс в Десетте пътя? — Опулих се. — Нямаш толкова хора там, че да се разправиш с него.

На Келс също не му стигаха хората в квартала, но нямах намерение да споделя с Нико тази дреболия.

— Помислил съм за това — отсече Нико. — Ако си беше вършил работата на „нос“, щеше вече да знаеш. — Спря и издиша шумно. Размърда рамене и нещо изпука. — Пък и ние имаме повече приятели, отколкото си мислиш. Мардата се погрижи. — Главатарят изсумтя. — Поне някой си върши шибаната работа.

Значи така било — Мардата не само се беше вмъкнал под кожата на Нико, но и го уреждаше с „приятели“ в Десетте пътя. Нямаше нужда да си напрягам ума, за да отгатна кои са те. Можех само да се питам дали Нико ще ми повярва, ако му кажа за Железния Деган и за Сивата принцеса. И дали ще му пука?

Майната му. Войната бе започнала и Нико вече не ми вярваше. Аз бях белязан дори ако главатарят още не бе решил моята участ. В момента нямах и нищожен шанс да го разубедя. Трябваше да измисля как да си върна доверието му или как да се измъкна. Нямаше да постигна нито едното, нито другото, ако умра, а тъкмо така щеше да завърши всичко, ако упорствах.

Смъкнах се от масата и стъпих на пода. Изведнъж се почувствах смазан от умора.

— Къде тръгна, по дяволите? — сопна ми се Нико.

— Отивам да си върша шибаната работа, ако Мардата не се е погрижил и за това.

Той не каза нищо, само се взираше в мен, когато минах покрай него и излязох през другите две помещения на банята. Тази нощ се отказах да слухтя по улиците. Завлякох се вкъщи и се стоварих на леглото. Забелязах смътно, че трупа на Таск го няма, но откровено казано нямаше да ме притеснява и ако още беше там.

След време някой потропа на вратата и ми се стори, че е твърде рано. Проникващата през процепите в кепенците светлина подсказваше, че е пладне. След последните два дни наистина беше твърде рано за мен.

— Кой е? — подвикнах към вратата, стиснал в ръка ножа от ботуша.

— Убийци! — весело отвърна Деган.

Въпреки това го пуснах да влезе.

Оказа се, че мълвата за Таск и странния й край в моето жилище е плъзнала. Бях в такова положение, че това изобщо не беше най-лошият слух за мен, който можеше да се разнесе. Поне щеше да се знае какви сили имам зад гърба си — по мое желание или не — и онези, които искаха да ме затрият, щяха да се затруднят в намирането на следващия убиец. Само че се опасявах да не попаднат на острие, което може да свърши работата въпреки тези пречки.

Измих си лицето и ръцете над легена, докато Бронзовия ми разказваше какво е научил за Железния. Не беше много. Железния Деган не бил приемал нова Клетва отдавна, поне от няколко години. Значи от доста време работеше за своята Сива принцеса. Бронзовия не бе успял да открие точно на кого служи Железния, но това не ме изненада. Да проследиш Сив принц е все едно да ловиш сянката на птица.

Деган обаче ми каза, че през последните години Железния щъкал усърдно из Десетте пътя. И три пъти пътешествал из империята. Всеки път отивал в някой от най-древните градове — някогашни престолнини или на Стефан Дорминикос, или на някое от въплъщенията му скоро след началото на поредицата от техните възкресявания. В онези времена императорът още държал на напредъка, обикалял да държи изкъсо своите благородници и земи, понякога години наред. Така било преди издигането на непристъпните стени около имперския квартал и първите слухове за неговата все по-натрапчива параноя.

— Като те слушам, Железния трябва да е търсил нещо — казах и си извадих чисти дрехи.

По прането в кошницата имаше дребни петънца кръв от нападението на Тамас, но не изглеждаха толкова зле, че да не мога да облека нищо.

— Сигурно е било нещо старо — продължих аз, — щом е ходил на такива места. Тирогенес, Лонпо, Ветросбор и Десетте пътя съществуват отпреди империята.

— Нещо старо — добави Деган — или поне съдържащо сведения за древността. В два от тези градове има прославени библиотеки.

— А в библиотеките пък има книги — промърморих. Стегнах на кръста си колана с ножницата и нагласих кинжалите по местата им. — Питам се нямаме ли познат, който също има книга…

— Лариос — каза той.

А това означаваше да тършуваме в Десетте пътя. Отново.

Отбих се в дюкяна на Епирис. Аптекарят не пожела да каже повече от четири думи дори след като му обясних за трупа на Таск… е, спестих историята с магията. Просто ми даде нов запас ахрами, затвори вратата на дюкяна и отиде в жилището си. Докато излизахме с Деган, чух как Епирис и Козима подхванаха разпален спор.

След случката с Таск се надявах, че Епирис ще убеди Козима да се махне. Дори реших, че ако не успее, аз ще се погрижа двамата да бъдат преместени, когато се върна. На Козима нямаше да й хареса, но се бе стигнало дотам, че трябваше да се отърва от излишните грижи…

Не беше трудно да познаем, че всички в Десетте пътя са настръхнали. Началниците на градската стража като че бяха надушили войната, затова пред главната порта на квартала имаше петдесетина парцали. Скупчени около големи полеви фенери — железни рамки, пълни с гориво, което стигаше да светят цяла нощ, — те проверяваха оръжията си и поглеждаха неспокойно към квартала. Неколцина се вторачиха в мен и Деган, докато влизахме, но никой не понечи да ни спре. Подозирах, че няма да е точно така, когато се опитаме да си тръгнем.

Още по здрач на улиците се мяркаха все по-малко от обикновените жители на това място. Но хората на Нико се набиваха на очи, докато обикаляха на групи със златистозелените бойни ленти на ръкавите си. Някои ми кимаха сдържано, повечето ме стрелкаха с неприязнени погледи. Мардата сигурно ги бе настроил срещу мен. А и аз не носех лента. Нямаше да го направя дори ако не работех за Келс. Един „нос“ е най-полезен, когато остава незабележим или поне не натяква видимо на кого е верен. Ако имах лента на ръкава, щях тутакси да се превърна в мишена извън територията на Нико.

Забелязваха се и други биячи — корави типове от задните улички, които или бяха получили пари, или използваха войната за собствена изгода. Това беше най-доброто време за тях — време да убиват и да насилват, понеже всички зверства можеха да бъдат оправдани с жестокостта на войната, а опасността да си получат заслуженото от местните тартори намаляваше. Подчинените на главатарите и техните съюзници щяха да са твърде заети с взаимното дебнене и не биха се занимавали с дребните досадници, стига да не им се мотаят в краката.

— Е, какъв е планът? — попита Деган.

— Шляем се и чакаме — отговорих в мига, когато двама мъже се търкулнаха на кълбо откъм входа на една къща, псуваха се, хапеха се и се бъхтеха.

— И докога?

— Докато ни намери онзи, с когото трябва да говоря.

— Докато той ни намери ли?

— Да.

Във врявата зад гърбовете ни се разнесе и женски глас. Чух глухия тежък удар на нещо здраво по нещо меко и чупливо. Единият мъж изпищя.

— Мислех си — продължи Деган, — че като си „нос“, можеш и ти да го потърсиш. Да поразпиташ наоколо…

— И това ще правя, но се съмнявам да ми провърви — не му знам името.

— Не му знаеш името… — проточи Деган. Куче се разлая към биещите се. — А нещо друго знаеш ли за него?

— Носи широко черно наметало.

Той цъкна с език.

— И този безименен мъж с широко черно наметало е най-добрият ти източник на сведения за Лариос?

— Засега да.

— Защо ли се тревожех, че нямаш никакъв план…

Но ние не само се шляехме. Нямах своя мрежа в Десетте пътя и се задоволявах с най-простите похвати в занаята — подслушвах, разменях слухове и купувах сведения. Обикаляхме по улиците, вмъквахме се и излизахме от безброй кръчми в мазета и свърталища за пушек.

Не открих веднага своя човек, но се наслушах на истории за случващото се в квартала. В почти всички надделяваха измишльотините, но след време успях да напипам основната нишка. Всяка от местните банди си го отнасяше и повечето обвиняваха за това или Нико, или Келс. Дори да нямаше доказателства, че те са замесени, уличните мъдреци смятаха, че всеки от двамата главатари напира да завземе целия квартал. А местните сродници никак не се радваха на новината.

Тъкмо от това се опасявахме двамата с Деган и във всичко личеше вещината на Сивата принцеса. Тя не само щеше да сблъска Нико и Келс, но насъскваше и местните банди да се бият срещу главатарите в нейна полза. Съмнявах се, че когато клането започне, тя ще може да насочва винаги събитията накъдето поиска, но пък бях уверен, че е готова накрая да се намеси и да се окаже героинята на цялата история. И ако бяхме прави, това щеше да е само началото…

Единственият ми шанс да не допусна всичко това беше книгата. Каквото и да представляваше, ясно беше, че Сивата принцеса я иска. Ако успеех да намеря Лариос и да докопам книгата, щях да я използвам в пазарлъците с нея. Не ми се вярваше, че бих могъл да спася Десетте пътя, но поне се надявах да откупя останалия подземен свят или поне да съхраня що-годе непокътната бандата на Келс… тоест моята банда.

Два часа след полунощ се измъкнахме от поредната дупка. Тази вонеше предимно на пот и повръщано — доста по-добре от предишните две.

— Защо не взема да подпаля целия проклет квартал и да приключим — споделих мечтата си с Деган, докато вдишвахме дълбоко навън. — Така на всички ще им олекне.

Той се разсмя.

— Десетте пътя ще ги има винаги. — Двамата закрачихме и той продължи: — Опожариш ли го тази нощ, утре сутринта някой вече ще строи нещо сред пепелищата.

— Но това ще бъде само прикритие, за да търси полуразтопени ястребчета сред въглените — промърморих аз.

— Ти си бил голям песимист — каза някой вдясно от нас.

Мечът на Деган вече сочеше към дълбоко хлътналия вход на къщата. Опрях ръка на рамото му, иначе не помръднах от мястото си. Познавах този глас.

— Убедих се, че песимизмът ме предпазва от разочарования.

Във входа шавна сянка и излезе напред. Висок, целият покрит с наметало и качулка — можеше да е кой ли не, ако не беше гласът.

— Това е благоразумно — съгласи се сродникът.

Качулката пак провисваше напред и сянката беше толкова плътна, че лицето не се виждаше. Качулката се обърна към Деган, високият мъж разпери празните си ръце с дланите нагоре и каза:

— С твоя приятел имаме уговорка.

— Нима?

— Да, имаме — потвърдих аз. — Той е човекът, който ще ни заведе при Лариос. — Изгледах сродника и добавих: — Стига да го е намерил.

Мъжът се поклони леко.

— Мога да ви покажа къде беше по залез.

Кимнах и извих глава към Деган, който не отместваше меча. Тъкмо щях да кажа нещо и моят приятел прибра оръжието в ножницата с едно рязко движение.

— Води ни — предложих на непознатия.

Качулката се завъртя наляво-надясно.

— Първо ми плати.

Протегна към мен ръка в ръкавица.

— Не и преди да видя Лариос — възразих аз.

Над нас изтътна гръмотевица. Подсмихнах се на намесата на природата.

— Има и други купувачи — отвърна равният глас. — Лариос е много търсен напоследък.

Тоест и Железния Деган предлагаше награда за него.

— Половината сега, половината след това — предложих аз.

— Разбрахме се.

Сложих малко ястребчета в ръката му, той се засмя и след кратък пазарлък се споразумяхме за цената.

Нашата ходеща сянка ни поведе в Десетте пътя. Уличките ставаха все по-тесни и сякаш събираха гъстия мрак около нас. А постройките от двете ни страни ставаха все по-занемарени, после все по-жалки и накрая почти негодни за обитаване. По няколко от тях се виждаха следи от пожари и онези, които още не се бяха срутили, май обмисляха дали най-после да не го направят. А вонята… Почти бях готов да предпочета отходните канали. Боклуци, мърша, гнилоч — повечето с човешки произход. По едно време заваля и поне тази смрад отслабна малко.

Най-лошото беше обаче, че всичко наоколо започваше да ми изглежда познато.

— Изтърбушеното… — казах накрая.

Качулката се изви към мен.

— Познаваш ли това място?

— Някога живеех тук. — Май повече подхождаше думата „оцелявах“, защото не можеше да се нарече живот. — И се зарекох да не се връщам.

— Човек ту се зарича, ту се отмята — отбеляза сродникът.

Чух как Деган изсумтя гърлено зад мен.

Колкото по-окаяно е мястото, толкова по-трудно се променя. Никому не би хрумнало да се втурне в Изтърбушеното и да започне да го преустройва. Тази част от квартала беше достъпна за всеки, тук никой нямаше власт и хората рядко задаваха въпроси или отговаряха на въпроси.

Затова беше още по-забележително, че нашият водач е намерил Лариос тъкмо тук. Няма как да издириш някого в Изтърбушеното, ако не си местен или много печен, или и двете. Не ми приличаше на местен, значи оставаше да е много печен. Но ако беше така, защо изобщо си губеше времето на това място?

Понякога най-добрият начин да получиш отговори е да оставиш нещата да се случат. Не очаквах този сродник да ми разкрие каква игра е подхванал, което обаче не означаваше и да се натъкна слепешком на някаква беда. Разхлабих рапирата в ножницата и отпуснах лявата си ръка по-близо до кинжала. Деган забеляза движенията ми и направи същото. Реших, че ако ни сполети нежелана случка, нашият водач пръв ще си докара белята.

Спряхме в края на особено тесен проход между няколко сгради.

— Ето там. — Водачът ни протегна ръка. — Четвъртата отляво. Лариос е на втория етаж.

Едва се проврях покрай него, за да видя накъде сочи.

— В коя стая е?

Качулката се обърна към мен.

— Откъде да знам? Късметлия си, че изобщо го намерих.

Взирах се в сградата през дъжда. Приличаше на някакъв стар склад, но не бях сигурен.

Дъждът винаги затруднява нощното ми зрение, все едно гледам през завеса от фини мъниста. Все пак различавам какво има насреща, но от време на време всичко става смътно. А този път беше по-зле — въпреки почивката и погълнатите ахрами още усещах товара на последните няколко дни. Умората размътваше зрението ми повече и от дъжда.

— А ние откъде да знаем, че той още е там? — заядох се аз.

— Лариос си е там — увери ме невъзмутимият глас. — Не се тревожи.

— Да не си го накарал да ти обещае, че няма да ходи никъде?

Качулката не помръдна задълго и предположих, че водачът се мръщи.

— Там е — повтори той.

— Да се надяваме. Иначе ще ми дължиш доста сериозна купчинка ястребчета.

— Ти не забравяй колко ще ми дължиш, когато приключите с него — натякна водачът.

Погледнах Деган.

— Готов ли си?

Той бе нахлупил шапката ниско над очите си, за да ги пази от дъжда. Това му придаваше зловещ вид. Кимна и двамата тръгнахме към постройката, а водачът ни остана в края на тесния проход.

Най-горният слой от пръст и мръсотия бе омекнал и поддаваше под краката ни. На входа нямаше врата. Влязохме.

На първия етаж вече се събираха локви. Звукът от капките се сливаше с шумоленето на дъжда, равномерният шум беше тих, но някак смущаващ. Тегнеше миризма на мухъл.

Долният етаж беше празен. Същинска гора от подпори бе крепила някога втори етаж, но поне една трета от него се бе срутила незнайно кога. Вървяхме към стълбата в дъното, когато чухме горе звучно трополене.

Спряхме и се спогледахме. Заслушахме се. Само падащи капки. После звуците се разнесоха отново. Нечии стъпки.

— Гадост! — изсъсках. — Той отива някъде.

Хукнахме към стълбата. Катерех стъпалата с цялата си бързина, Деган ги прескачаше през две. Стълбата скърцаше и пъшкаше, но не пропадна под краката ни.

Вторият етаж се състоеше от голямо помещение в средата с по няколко широки каси за врати от двете страни. Поне половината покрив се бе разтрошил на парчета по пода. Забелязах, че дъждът се е засилил. Сред отломките се виждаше разчистена пътека от стълбата към една от някогашните врати под оцелялата част на покрива. Завеса закриваше входа и покрай краищата на плата имаше бледи ивици светлина.

Втурнахме се безмълвно към завесата. Питах се дали закачуленият сродник ще спре крадеца, ако се изплъзне от сградата. Май беше по-вероятно само да го проследи, за да ми вземе пак пари за сведенията къде е новото му скривалище.

Когато отметнах плата встрани, рапирата беше в едната ми ръка, кинжалът — в другата, а Деган стоеше зад мен. Заварих Лариос с празни ръце. Още по-добре беше, че двамата мъже, които го пребиваха усърдно, не бяха извадили оръжията си.

Усмихнах се.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — казах им, — но се опасявам, че искам да не ритате повече задника на сръчкото. Това е моя работа.

Клекналият по-близо до нас мъж ме погледна почти нехайно, другият не спря нито за миг. И двамата носеха тъмни, подгизнали от вода наметала.

— Разкарайте се — отвърна първият. — Веднага.

Пристъпих напред, за да влезе и Деган. Стаята беше просторна. Близо до отсрещната стена пламъчетата на три свещи трепкаха над пода. Очите ме заболяха, но се приспособиха бързо. Завъртях острието на рапирата в малък кръг, за да блесне на мижавата светлина.

— Тъкмо щях да ви направя същото предложение — натъртих.

Мъжът се изправи бавно. Другият забави малко ударите си, но продължи да бъхти ритмично лицето и тялото на Лариос. Двамата с Деган ги доближихме полека.

Стоящият по-близо до нас ме огледа внимателно, после размърда рамене, за да отметне наметалото зад гърба си, и каза:

— Грешка.

Не му отговорих. Твърде зает бях да се блещя към белия пояс около кръста му и златния имперски ястреб върху бронирания му нагръдник.