Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (14)

14

— Загазихме — споделих с моя главатар. — И то много зле.

— Досетих се — отвърна той. — Иначе нямаше да си тук.

Бяхме в кабинета му — малка спретната стая в малка спретната сграда. Подът, стените, мебелите — всичко беше от лакирано дърво, украсено с няколко чудесни гоблена. Но истинската изненада вътре беше изобилието от камък — мрамор и гранит, варовик и пемза. Навсякъде, във всевъзможни форми. Статуи, вази, кълба, дори изваяната камина. Сътворено от ръцете на Келс, някогашен чирак на каменоделец и настоящ тартор на престъпници.

— Някой подклажда война в Десетте пътя — продължих аз.

Келс кимна, но не каза нищо. Все още приличаше на човек, свикнал с тежък труд. С плешивото си теме, пищните бели мустаци и вежди и навитите ръкави на могъщите ръце изглеждаше по-склонен да се пазари за цената на услугите си, а не да обсъжда нечия смърт. Аз бях присъствал и на едното, и на другото. Той можеше да прескочи с един скок ограда, която аз едва преодолявах. Но през повечето време си седеше с простодушен вид и плетеше паяжините си.

— Значи знаеш? — попитах.

— Мога да открия признаците не по-зле от всеки друг.

— И какво?

— Сега Нико е на ход. — Келс плъзна длан по гранитната сова, която сякаш излиташе от лавицата над камината. Знаех, че ако се вгледам отблизо, ще различа перата по нея. — Негова работа си е дали ще продължи да напира в Десетте пътя. Но аз няма да седя със скръстени ръце и да го търпя. И други главатари няма само да плетат палци и да чакат. На Рис Синия плащ малко му трябва, за да се вкопчи в гърлото на Нико, така е настроена и Мег Свенливата. И двамата искат да се намеся на тяхна страна. Да си призная, изкушавам се. — Келс избърса ръката си в ризата и ме погледна намусено. — Ако още веднъж прати биячи в моята територия, ще го…

— Чакай малко. Значи казваш, че Нико притиска тебе в Десетте пътя?

— И то поне от два месеца. Използва други да му вършат мръсната работа, но следата винаги води към него. — Бухналите вежди на Келс се събраха на челото му. — Защо питаш? Какво си чул?

— Същото чувам и от Нико, но обърнато наопаки — ти си използвал местни биячи, за да го изместиш от някои далавери, напираш и в други части от квартала.

Дори Мардата май беше убеден, че Келс стои зад опитите Нико да бъде изтласкан от Десетте пътя. Сетих се и че Железния не се опита да го разубеди.

Железния… И Сивия принц. Ама че гадост.

— А Нико наистина ли се опитва да ме изтика? — попита Келс.

— Не и доскоро. Но сега…

Пръстите му се свиха в юмрук, после се отпуснаха.

— Някой ни разиграва, нали?

— Като кукли на конци — съгласих се. — И вас двамата, и целия проклет квартал.

— Защо?

Ухилих се кисело.

— Защото войните между сродници плашат хората — отвърнах, като си припомних думите на Железния. — Защото понякога ги правят безразсъдни от страх.

— Колко безразсъдни?

— Достатъчно, за да мислят за немислимото.

— Немислимото… — промърмори Келс. Чак сега се взря по-внимателно в мен. — Я седни, че ще се свлечеш на пода.

Послушах го. Обърнах стола, за да подпра ръце на облегалката. Какво прекрасно облекчение…

Келс излезе за малко, после се върна и застана до камината.

— Ей сега ще донесат храна и вино. А дотогава… — Подаде ми чаша вода. Аз отпих, а той повтори: — Немислимото значи… Говориш за нещо повече от обичайното съюзяване, което споменах преди малко?

— Може и това да е в плана, но според мен има още нещо.

— Например?

— Какво ще стане, ако ти и Нико започнете война в Десетте пътя?

Почти можех да чуя как парченцата се наместват в главата му — война, хаос, безвластие, сгоден случай…

— Нов главатар налага властта си в Десетте пътя и ни изритва оттам. Достатъчно е да изчака, докато загубим опора под краката си, после той ще се намеси и ще разчисти територията.

— Тя ще изчака и ще разчисти — натъртих аз. — Но не е само това.

Едната му вежда се изви.

— Намекваш, че после ще навлезе и в нашите квартали, така ли? Като гледам, тази жена не си играе на дребно.

— Представа нямаш. — Поклатих глава, оставих чашата на масата и го погледнах. — Тя е зинала да налапа Идрека. Целия град.

— Като Исидор ли? — Келс изсумтя. — Е, ако си прав, едва ли има за какво да се…

— Има за какво — прекъснах го. — Принц. Във всичко е намесен Сив принц. Поне аз мисля, че е така.

Келс протегна ръка към совата, не я напипа и щеше да залитне към камината, но се хвана за ръба с другата ръка. Изправи се и опипа мустаците си, като ги позацапа със сажди.

— Това… променя положението.

Гласът му като че ли трепна. Той издърпа стола иззад бюрото си и го пренесе да седне срещу мен. После попита:

— Досещаш ли се вече кой от Принцовете?

— Опитвам се да науча.

— Разкажи ми всичко. От самото начало.

Подчиних се и му казах всичко… освен за Клетвата, която положих с Бронзовия Деган. Ако имах малко време и се бях наспал, сигурно щях да проумея какво ме възпря, но в момента не разчитах на преценката си и просто реших да премълча. Бездруго Келс се бе замислил за последствията от онова, което вече бе чул.

— Да, всичко се връзва — каза накрая. — Цялата гадна история се изяснява. Двамата с Нико пасваме чудесно. От години го сърбят ръцете да ме докопа, а аз за нищо на света няма да отстъпя, ако започне да ми се ежи. Твърде стара е тази вражда, за да се откажем. И докато се бъхтим един друг, истинският подстрекател ще кротува отстрани и ще трупа сила. — Тръсна глава. — Проклети да са лукавите, коварни Принцове…

— Има нещо, което никак не ми харесва — споделих аз.

Келс се засмя.

— Ще ми се и моят списък да беше толкова кратък. Ти си голям оптимист, драги ми, „дълъг нос“. Добре, да чуя какво е твоето трънче в задника.

— Империята. Кажи ми откровено — вярваш ли, че Маркино ще си кротува и ще държи войската си настрана, ако войната се разгори чак толкова?

Келс се облегна на стола и приглади мустаците си. Тъмното петно по тях стана още по-тъмно.

— Мисля — започна той бавно, — че който и да е започнал това, е намерил някакво място и за империята в кроежите си. Не виждам какво е то, защото самият аз никога не бих опитал да дърпам конците на императора, особено на Маркино. Той остарява, което означава, че е по-малко склонен към… снизходителност.

Прихнах. Келс се бе изразил твърде сдържано. Докато годините се трупаха върху раменете на въплъщенията на императора, те неизменно полека се поддаваха на лудостта. Подозрителност към всеки и какви ли не необичайни мании често спохождаха въплъщенията към края на живота им, но въздействието им си оставаше ограничено от крепостните стени на императорския двор — или поне така се говореше. Но ако до ушите на Маркино стигнеше вестта, че сродниците се опитват да му въртят номера, а той вече е изпаднал в злобно недоверие към целия свят… Потреперих.

— Важното е — продължи Келс, — че никой не би подхванал толкова голяма игра, без да помисли за империята, ако ще ние да не виждаме каква роля й е отредил Принцът в замислите си.

— Не бива да позволим да се стигне дотам. Не бива да допуснем война между сродниците в Десетте пътя.

— Може би — промърмори Келс.

— Как тъй „може би“?! Не чу ли нищо от това, което ти казах? Война между сродници. Сива принцеса. А мишената си ти… всички ние!

Той ме гледаше невъзмутимо.

— Чух те, Дрот, но и ти трябва да си спомниш нещо. Аз не съм като Нико. Не подскачам да търся какво гори още щом подуша дим. Тази история може да има какъв ли не край и не искам сам да се натикам в безизходица, защото не съм отделил време първо да обмисля всичко. Да, най-добре е да не допуснем тази война, но може да се окаже, че това не ни е по силите. Защото си говорим за Нико. Той може да не се вслуша в гласа на разума, особено ако гласът е моят. Ако си науми, че аз стоя зад размириците в Десетте пътя, ще го сметне за разчистване на сметки помежду ни. И ще ми налети с все сила. А аз няма да му отстъпя, та дори да знам, че нарочно са ни насадили на пачи яйца. Трябва да мисля за бандата си, за всички свои хора.

— И ще направиш каквото иска Принцесата ли?

— Може да нямам друг избор. — Келс се ухили. — Това обаче не означава, че ще си играя ролята, както я е написала тя.

— Я задръж малко! — Сепнах се. — Да не ми казваш, че си решил да се опълчиш на Сива принцеса?

Имаше огромна разлика между моето намерение да подхвана игра срещу нея и хрумването на Келс. Ако ми провървеше, бих могъл да остана незабелязан. Но не и Келс — той беше от твърде големите играчи.

Той пак плъзна пръст по мустаците си, сякаш подчертаваше усмивчицата си.

— Съблазнително, нали? Да ги надцакам в собствената им игра. Да докажа, че не само мога да се изправя срещу тях, но и да им бъда равен. Да, доста привлекателна идея.

— Тоест ти да станеш Сив принц?

Дали беше възможно? Досега дори не бях помислял за подобен обрат, но нали и Сивите принцове все се пръкваха отнякъде…

— Защо, според тебе не ми ли отива да съм величие в сянка? — Келс въздъхна и искриците в очите му угаснаха. — Е, прав си. Рискът е прекалено голям, особено в положение като сегашното. Наистина е опасно да опитвам, без да съм се подготвил, но пък мога да използвам каквото сме научили, за да насоча събитията накъдето искам, да направя Нико по-примамливата мишена за Принцесата. Нищо чудно да уредя всичко така, че накрая да докопам част от територията на Нико… и то внушителна част.

— Значи не искаш да се опълчиш срещу Сива принцеса — отбелязах сухо. — Само ще се помъчиш да й дърпаш конците.

Този път той се ухили до ушите.

— Общо взето.

— А ако не можеш?

Той се разсмя.

— Ами че аз още не съм измислил как да я надхитря, а ти искаш да ти кажа какво ще правя, ако планът ми се провали с гръм и трясък. Дрот, дай ми поне малко време! — Наведе се към мен и ме посочи с пръст. — Но и аз мисля, че дори ако не успеем да спрем тази война, не можем да позволим да се разпали неудържимо. Ако се разпростре така, че да привлече вниманието на империята, както ти се опасяваш… — Келс размаха ръка. — Бум! Всичко, поне всичко за такива като нас, ще изчезне. Тогава ни остава само надеждата да се спотайваме и Белите пояси да ни подминат.

— Не звучи много весело.

— В последната надежда никога няма нищо весело.

Прозях се и си разтърках очите. По пладне навън беше нетърпимо ярко. С тази моя преумора въпреки че нощното ми зрение не можеше да се пробуди, очите ме боляха от светлината. Можех само да добавя мъчението към дългия списък от болежки, които почти бях забравил, докато седях при Келс, но те ме налегнаха още по-неприятно, щом излязох и закрачих. По-точно щом се затътрих. Докато вървях, намирах утеха в предвкусването на прахчета против болки и непробуден сън с помощта на някоя отвара. Заслужил си ги бях.

С Келс бяхме умували още два часа, предъвквахме тревогите си и възможностите, отхвърляхме повече идеи, отколкото запазвахме. Както някога. Само в твърде редките случаи, когато отивах при него, разбирах колко ми липсват тези разговори.

Келс беше онзи, който ме издигна сред сродниците. Забеляза ме в Десетте пътя и отсъди, че мога да съм нещо повече от дребен взломаджия. Подтикна ме да стана „широк нос“, като в началото ми задаваше внимателно подбрани въпроси, искаше по някоя услуга и ми подхвърляше откъслечни сведения. Разбира се, тогава не се досещах, но с годините дочух по нещичко тук-там, за да схвана, че Келс ме е обучавал ненатрапчиво. Не само като „широк нос“ — той бе видял в мен заложби на „дълъг нос“.

Ето защо в онези времена тъй и не стана всеизвестно, че работя за него, макар да го молех неведнъж за това. Ако се бе разчуло, че съм свързан с Келс, Нико за нищо на света нямаше да ме направи свой човек. Келс все повтаряше, че било по-добре да си остана „независим“. И аз го послушах, защото той ми помогна да се измъкна от Десетте пътя и ме научи как да си върша работата като „нос“, а и защото той беше сред най-умните престъпници, които съм виждал. Но преди всичко, защото в началото само той ме подкрепяше и вярваше в мен.

Подхвърляхме си, разчепквахме и стъкмявахме идеи, докато той не ми каза да си вървя. Изобщо не се съмнявах, че в главата на Келс вече има наченки на някакъв план, но знаех, че той няма да го сподели с мен, защото така беше най-благоразумно. Не можех да издам онова, което не знаех — най-добрият подход спрямо „дългите носове“.

Моята задача си оставаше почти същата както досега — да направя каквото мога, за да възпра Нико от война в Десетте пътя. Смятах, че шансът да успея не е по-малък от шанса да се проваля, след като бях подслушал кроежите на Мардата, но не се залъгвах, че ще ми е лесно. Щом Нико си бе наумил, че Келс му подлива вода, неговото най-силно желание си оставаше да му го върне. Трябваше да го убедя, че е по-добре да си излее гнева върху Мардата и Железния.

За по-пряко минах по една уличка на три пресечки западно от Десетте пътя. Прехвърлях в мътната си глава различните пътища, по които можеше да потръгне всичко.

Някой каза от сенките:

— Търсиш Лариос.

Звучен глас, който се лееше в ушите като стар коняк в гърлото. По навик се присвих и в двете ми ръце се появиха кинжали. В тази теснотия рапирата нямаше да ми е от полза. Огледах сенките в търсене на говорещия, но отгоре се процеждаше достатъчно светлина, за да попречи на нощното ми зрение.

Гласът ми се стори смътно познат. Отговорих:

— Така разправят.

Аз бях пуснал тази мълва преди два дни, но не очаквах да чуя нещо толкова скоро. Доколкото бях могъл да взема мярката на Лариос, той беше от сродниците, които умеят да се притаят при нужда.

В сумрака пред мен се открои силует, сякаш го породиха сенките. Виждах само, че е мъж, висок, нищо друго не личеше под сиво-черното наметало с качулка.

— Само че е добре да платиш повечко от предишния път — подхвърли той.

— Предишния път ли?

Той беше на пет крачки от мен, когато покрита с ръкавица ръка се показа изпод наметалото и подметна нещо. Монета блесна мътно за миг в мъждив слънчев лъч. Медна сова. Звънна веднъж, после и втори път, търкулна се по калдъръма и спря в покрита със слуз локва от… нещо пред краката ми.

Мъжът се засмя и от този смях паметта ми се пробуди. Беше същият, който ми подшушна къде да намеря Илайза Тихата в първата вечер, когато отидох в Десетте пътя.

— Ако ме заведеш при Лариос, ще платя повече — обещах. — Много повече.

Качулката помръдна в знак на съгласие.

— Стига Лариос да е невредим, когато го докопам — добавих. — Ако е труп, нямам полза от него.

— Това си е твой проблем — отвърна той. — Ще ти помогна да го намериш, но не мога да ти обещая да е жив и здрав.

— А знаеш ли къде е?

— Общо взето.

Намръщих се.

— Това не стига. Значи и цената пада.

Този път раменете му размърдаха наметалото.

— Дай ми един ден и ще знам повече подробности.

— Какви?

— Такива, за които ще платиш с удоволствие.

Прибрах ножовете и скръстих ръце на гърдите си.

— Доста си самонадеян, знаеш ли?

В гласа му се промъкна насмешка.

— Мога да си го позволя. А ти можеш ли?

— Аз съм онзи, който ще ти изсипе ястребчета в шепата.

— Ястребчетата не придават тежест на никой сродник.

— Нито пък свиренето в сенките — сопнах му се аз.

Той се засмя отново.

— Не бъди толкова сигурен.

Сля се с тъмнината в уличката и когато минах покрай мястото, където беше стоял, вече го нямаше. Когато свърнах на моята улица, все още въртях между пръстите си медната монетка, която ми бе върнал закачуленият сродник.

Лариос… Ако успееше да ми намери Лариос, току-виж успея да изтръгна някакви отговори за реликвата и за книгата.

— По дяволите, Лариос може би знаеше нещо дори за онази проклета хартийка. Всъщност бих се изненадал, ако не знаеше. Пътищата на твърде много хора се пресичаха заради книгата и реликвата — Ател, Лариос, Сивата принцеса и Железния Деган, а и интересите на Нико и моите, свързани с Федим. Нямаше как да е съвпадение. Колкото и крехко мостче да изглеждаше това късче хартия в кесийката с ахрами, май тъкмо то свързваше всички — направо ме влачеше от Ател към реликвата, после към Федим, към Лариос, към нападателите, към книгата.

Да, нямаше съмнение, че исках сродникът в черно да намери Лариос.

Оставаше да подмина две къщи, когато видях Козима да изтръсква килимче пред прага. Тя ме забеляза в същия миг, но вместо да ме поздрави или дори само да се усмихне, се извъртя, влезе вътре и затръшна вратата.

Що за?…

Момент — тя защо още беше тук?

Пристъпих към тяхната врата и потропах. Нито звук.

— Козима?

— Няма да се махна — сопна се тя иззад вратата. — И ти няма да ме накараш.

— Не те карам да вършиш нищо. Нали Епирис смяташе да прати за известно време тебе и децата при твоето семейство?

— Рена и София вече са при майка ми.

— Но ти и досега си тук — посочих очевидното.

— Докато Епирис е тук, оставам и аз.

Въздъхнах и опрях чело във вратата.

— Той само се опитва да ви опази. И като знаем какво се случи снощи, може и да е прав.

Тя помълча.

— А според тебе прав ли е?

Умувах, докато си поемах дъх.

— Според мен един съпруг има право да се тревожи за жена си и децата си.

— Това не е отговор.

— Само такъв отговор мога да ти дам.

Вратата се отвори рязко и аз залитнах напред към Козима. Тя опря длан в гърдите ми и ме задържа да не падна.

— Ти си човекът, когото се опитваше да убие онзи мъж — напомни ми. — Значи ако някой може да ми отговори, това си ти.

— Той има право да говори само за собствения си живот — вметна сърдит глас зад мен. Обърнах се. Епирис, препасан с кожената си престилка, стоеше до стълбата. Вратата към дюкяна беше отворена. — А нашият живот е наша грижа, не негова.

Не си позволих да изрека думите, които напираха на езика ми, макар че впих поглед в очите му. Те живееха в моята сграда, значи животът им беше моя грижа. Засягаше ме всичко, което се случваше под моя покрив. Да допусна, че не е така, означаваше да призная, че не мога да защитя собствените си интереси, не мога да държа настрана другите сродници.

Само че Епирис виждаше положението другояче. И аз го разбирах.

— Направете каквото е нужно според вас — казах и на двамата. — Останете или се махнете оттук. И в двата случая нищо не ви заплашва.

Загърбих ги и тръгнах ядно нагоре по стъпалата. Вратите зад мен се затвориха. Не погледнах кой къде е влязъл.

Джес Птичарката ме чакаше горе, седнала до вратата.

— Добре ги успокои, няма що — каза ми.

— Я се разкарай…

Огледах я. Косата й стърчеше изпод шапката, която бе падала неведнъж от главата й, ако се съдеше по полепналата мръсотия. Кокалчетата на единия й юмрук бяха ожулени наскоро, а новият й панталон беше разпран.

— С кого си имала разправии? — попитах я, докато вкарвах ключа в ключалката.

Половин завъртане наляво, после половин завъртане надясно. Сега беше отключено, но имаше нужда от още едно пълно завъртане, за да се откачи пружината в бравата. Иначе с натискането на дръжката към мен щяха да полетят цял рояк назъбени остриета.

— Със Силос — осведоми ме Птичарката.

Извадих ключа и я изгледах.

— Той трябваше да пази отпред, когато Тамас се промъкна вътре, нали?

— Да.

— И какво имаше да каже в свое оправдание?

— Нищо не каза. Хукна презглава, щом ме видя.

Чух как ключът издрънча на пода, макар че не усетих как го изтървах.

— Той ли е бил? Той ли е пуснал Тамас?

Птичарката кимна.

— Искам да го видя — настоях аз. — Веднага!

— Ами късмет ти пожелавам — каза тя и вдигна ключа от пода. — Подхлъзна се и падна от един покрив. Пльосна четири етажа по-надолу в Ръбатите ридове.

— Да му се не види, трябваше ми жив!

— На тебе ли ти трябваше жив? — Тя подскочи така, че се отдръпнах, за да не ме блъсне с глава в ченето. — Дрот, знаеш ли какво направи тоя мръсник?! След като те оставих тук онази нощ, намерих трима от хората си заклани. Трима! Не знам той ли ги е убил, или ги е дал на остриетата, но все тая — продаде мен и хората ми много по-гадно, отколкото тебе. Не ми приказвай колко ти трябвал жив, защото аз така исках да го докопам, докато диша, че няма да повярваш…

Щях да задълбая в спора, но видях очите й. Нямаше жестокост или ярост, както очаквах — бяха зейнали от мъка. Тя бе загубила трима от хората си, а аз — само спокойствието си.

— Извинявай — промърморих. — Отдавна не съм бил задружен с други хора. Забравил съм какво е.

Тя кимна и аз попитах:

— Той каза ли изобщо нещо?

— Преди или след като изскочи през прозореца, за да побегне? — уточни Птичарката заядливо. — Не беше много приказлив. Ти сигурно би изтръгнал от някого признание и докато го гониш по покривите, но аз не съм чак такава майсторка.

— А трупът?

— Какво да ти кажа… Намерихме няколко ястребчета, шепа златни соколи — поне са му платили щедро — и малко негови вещи. А, да, и поклоннически жетон. — Тя изсумтя. — Много му помогна, няма що.

— Чакай, чакай… Поклоннически жетон ли? Какъв по-точно?

— Откъде да знам? Да не ти приличам на човек, който ще тръгне на поклонение? — Птичарката бръкна в малката кесия на колана си, порови и извади парче олово. — Ето.

Взех го. Беше същият като онзи, който бях взел от Ател — кръгъл, с три печата, стар.

— Ами хартия?… — попитах, без да откъсвам поглед от жетона. — Намерихте ли някакви хартии?

Ръката й пак бръкна и извади две смачкани на топчета късчета хартия. Взех едното и го разгънах внимателно. Същите драсканици, които познавах толкова добре от листчето на Ател.

— Каква е тая щуротия? — попита Птичарката и си навря главата над листчето така, че ми пречеше да го разглеждам.

— Не съм сигурен.

Взех хартийката на Ател от моята кесия и я доближих до онази на Силос. Драскулките се различаваха, но не и по големината и общото си разположение.

— Тази я взех от един мръсник, който ме прецака в друга далавера — обясних на Птичарката. — И той имаше поклоннически жетон.

— Каква е връзката между тях?

Завъртях глава.

— Де да знаех.

Бях мислил и за възможността не Кристиана, а някой от съперниците й в двореца да е пратил Тамас — просто един благородник е решил да лиши друг от полезен инструмент. Това би обяснило и ливреята, която носеше убиецът, и фалшивото писмо, както и източника на внушителната сума за предмет, наситен с магия. Но догадката ми вече не пасваше. Силос нямаше нищо общо с реликвата и не виждах никаква причина да има почти същата хартийка както Ател.

Само че тя беше пред очите ми.

Взирах се в парченцата и се мъчех да открия нишката, която свързваше всичко. От Ател към Федим, към Лариос, към Железния и към Сивата принцеса. После следата се разклоняваше и към Десетте пътя, и към книгата на Лариос. От другата страна като че ли имаше следа от Силос към фалшивото писмо и Тамас, а името на Кристиана бе използвано само за да се доберат до мен.

И нищо, освен хартийките не свързваше двете следи.

Започвах да съжалявам, че бях проявил милосърдие към Ател в онзи склад.

— Проклет да си, Ател! — изръмжах и натиках хартийките и жетона в кесията си. — Защо, дяволите те взели, не ми даде и друга насока, освен…

— Дрот!

Птичарката ме връхлетя с крясък и двамата се стоварихме на пода. В почти същия миг нещо се заби с глух удар във вратата.

— Малоумник! — изрева Джес в ухото ми, лежеше върху мен.

— Уф…

Усещах болезнено и тежестта й, и твърдостта на дъските под мен, и всичките си синини.

— Ще ти дам аз едно „уф“ — закани се тя и стана. — Къде ти е умът?

— Няма го — признах си и се надигнах по-мудно от нея. — Там е работата, че съм твърде уморен да мисля.

На височината на гърдите ми от вратата стърчеше стрела от арбалет, забита толкова дълбоко, че върхът изобщо не се виждаше. Долетя от сенките над стълбата. Бях сложил капана там преди повече от година и бях прокарал жица през стената към вратата. И когато понечих да отворя, без първо да освободя края на жицата, бях задействал арбалета.

Тъпа, много тъпа грешка.

— Да му се не види, Дрот! — кипна Джес. — Ако си въобразяваш, че ще губя хора само за да се очистиш сам с шибания си капан, намери си други пазачи! Ако не бях тук, сега щеше да си прикован към вратата като някакъв загубеняк. О, Ангели!

— Колко пъти да ти повтарям, че няма нужда да се престараваш чак толкова, ама кой да чуе? И сега…

Не си загубих времето да й напомням, че ако тя не беше тук, нямаше да се разсейвам с мисли за Ател, Силос и разни хартийки. Вместо това вдигнах ръка в помирителен жест и казах:

— Права си. Благодаря ти. Много съм ти задължен. Повече от всеки друг път. Но ще ми направиш ли услугата да заклещиш дъската на пода? Точно сега си нямам вяра…

— Не само ти си нямаш вяра.

— Джес…

— Добре де, добре.

Задиша дълбоко, докато ръцете й не престанаха да треперят. После приклекна, открехна вратата и се пресегна, за да дръпне малката ръчка, която закрепваше хлабавата дъска точно зад прага. Стъпехме ли на дъската, без да я заклещим, скритият под нея мях щеше да избълва нагоре към лицата ни негасена вар.

— Между другото, откога не си спал? — попита тя, щом се изправи.

— От ден-два. Май дори това не помня.

Тя бутна вратата.

— Е, тогава ти предлагам… Мамка му!

Не знаех дали ми предлага да легне и тя при мен, но колкото и да ме възбуждаше в постелята, нямах сили за това в момента. Оказа се, че няма нужда да се чудя как да откажа. Възклицанието и скованата й поза бяха достатъчно доказателство.

Неволно протегнах ръка, за да я дръпна и да затръшна вратата, после видях онова, което бе видяла тя. И също се смръзнах.

В спалнята ми имаше жена. Мъртва жена. Трупът висеше една стъпка над пода и не се виждаше какво го задържа във въздуха.

— Имаме си неприятности — отбеляза Птичарката. — И то големи неприятности.