Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (12)

12

Половината нощ обикалях, за да открия Нико, но накрая научих, че отпътувал от града по залез. Отишъл във вилата си с новата си курва, като заповядал строго никой да не го безпокои. Блазнеше ме идеята въпреки това да тръгна натам, но останалият в града телохранител, с когото поговорих, ме убеди да не си губя времето. В най-добрия случай щях да си подбия петите, в най-лошия — да остана без някой и друг зъб.

Нико нямало да приеме никого. Той се отнасяше сериозно към задоволяването на похотта си.

Но ако аз не можех да се добера до него, същото важеше и за Мардата. Не че беше особена утеха, но трябваше да се задоволя с това поне до сутринта. А дотогава можех да си поприказвам с един човек за едно въже. Да отидеш в квартал Рафа На’Ир е все едно да пристигнеш в деспотството Джан, но не ти се налага да плаваш по Корсийския проток или да преминеш през обрулената пустош на южната имперска граница. В Рафа На’Ир няма изваяни ангели, които бдят над площадите, няма и храмове на трите въплъщения на императора. Но по стените на всеки ъгъл се виждат малки правоъгълни плочи, всяка с образа на някой от множеството бродещи богове, които почитат джаните. Преселници от Джан гъмжат по улиците, купуват, продават, крадат и живеят почти както в родината си, само че тук са още по-нащрек за синовете и дъщерите на империята, които бродят сред тях. Във вражеския стан трябва да си бдителен всеки миг.

Вървях без притеснения по притъмнелите улици. Империята преживяваше един от не особено продължителните периоди на мир с деспотството Джан и тук враждебността към нас бе притихнала. Разбира се, това не означаваше, че никой не би ме ограбил, измамил или дори тупнал с нещо тежко по главата. Но едва ли щяха да ме очистят само заради произхода ми. По време на война рисковете нарастваха, но и тогава местните хора не забравяха, че е по-добре да пречукат някой имперски поданик извън пределите на квартала, а не вътре. В края на краищата животът им тук зависеше от нашето търпение.

Заварих Джелем седнал пред кафене „Лумар“ с още четирима свои сънародници. От дървените решетки над тях висяха фенери и разстилаха по верандата плетеница от мека светлина и дълбоки сенки. Всеки от мъжете имаше подръка месингов кафеник и малка чаша от същата сплав. Двама бяха сложили до себе си и наргилета. Дори от улицата надушвах дима от билкова смес и ганар — слабия наркотик, който мнозина джани харесват.

Играеха аджа. В тази игра се използват белязани плочки от кост, зарове и сложни правила за залагане, които тъй и не съм проумял докрай. Според мен има и не чак толкова объркващи начини да губиш пари.

Спрях до верандата, та очите ми да свикнат със светлината. Джелем вдигна глава и се усмихна, зъбите му белееха на лицето с цвят на орех. Както винаги излъчваше нехайство, сякаш нищо не можеше да е толкова интересно, че да привлече цялото му внимание. Наполовина седеше, наполовина се изтягаше на стола, дългите тъмни пръсти на едната му ръка премятаха разсеяно плочка, а пръстите на другата се плъзгаха по шевиците на аления елек. Обутите в чехли крака бяха скръстени в глезените под дългата роба. Дори резките черти на лицето му привидно се размиваха под фенерите. Но въпреки ленивото равнодушие на тази поза аз веднага се взрях в очите му — две безизразни, непреклонни черни кръгчета. Пресметливите очи на магьосник.

— Добра ти вечер, Дрот — каза Джелем. — Чух, че си ме търсил.

От погледите на останалите не личеше да са видели нещо повече от хлебарка, пълзяща под масата.

Отношенията между сродниците и закур — подземния свят на джаните в Идрека, открай време са си сдържани и предпазливи. Те ни дават дължимия дял (в повечето случаи) и ние ги оставяме на мира (в повечето случаи). Покрай контрабандата на старинни предмети имам общи далавери с джаните по-често, отколкото почти всички останали сродници. Това обаче не означава, че съм на по-голяма почит сред тях. Те са джани, аз съм от империята. Никой не забравя този най-важен факт.

Джелем е сред малкото изключения. Готов е да работи за всекиго, ако цената му хареса.

Кимнах му.

— Добра вечер и на тебе. Може ли да поговорим на спокойствие за малко?

Той погледна купчинката монети в средата на масата, погледна и плочката, която бе сложил пред себе си преди малко.

— Дрот, това не е най-удобното време.

Лицето ми остана безстрастно, докато бърках в торбата и вадех въжето на Тамас. Подхвърлих го на масата.

Не знаех какво ще се случи, просто исках да привлека вниманието на Джелем. Успях.

Въжето допря плочката и тя се натроши със силен пукот. Парченцата се разхвърчаха, отскочиха от монетите и накараха комарджиите да се отдръпнат уплашено от масата.

— Син на имперска курва! — разкрещяха ми се на своя език. — Любител на камилски задници! Проклет от боговете крадец на лайна!

Последваха и обичайните нелюбезни думи за моите родители, деди и прадеди. Но никой не налетя на бой. Знаеха, че съм дошъл при Джелем, и се опасяваха от гнева му.

Преструвах се, че не разбирам какво казват, и наблюдавах Джелем. Само той не помръдна от мястото си. Разглеждаше невъзмутимо димящото въже. Накрая бавно протегна ръка и го хвана между възлите.

— Няма да участвам в следващите хвърляния — каза на останалите, избута стола си назад и стана.

Другите мърмореха и ме зяпаха враждебно, докато сядаха, тъмните им очи тлееха ядосано.

С Джелем седнахме до малка маса при стената на кафенето. Едно момче надникна от предната врата, за да провери каква е тази врява, и аз му махнах да дойде при нас. Поръчах на джански един кафеник за себе си, друг за Джелем и нещо по-леко за хапване — каквото им се намира в кухнята.

През стената чувах тиха ритмична музика и приглушен говор в кафенето.

— Виждам, че някои от заклинанията са били използвани — каза Джелем накрая.

— Мога да потвърдя това от собствен опит.

Джелем ме изгледа.

— Предполагам, че не дължиш опита си на Нико?

— Не е в неговия стил. — Намръщих се. — Защо питаш?

Той вдигна рамене.

— Защото е сред малцината, които могат да платят за това. Все пак си прав — ако той искаше да ти види сметката, или щеше да си мъртъв, или щеше да си на два дена път от града.

— Острието се казваше Тамас.

— Имаш ли представа кой го е наел?

Момчето ни донесе кафето. С Джелем само се споглеждахме, докато то ни наливаше.

— Затова дойдох — казах, щом момчето се прибра вътре.

— Тъй ли било… — Джелем сведе поглед към въжето, цъкна с език, сложи го настрана и отпи голяма глътка кафе. — Лошо.

Знаех, че не говори за кафето.

Казвали са ми, че има различни определения за видовете магия, но за сродниците само три вида имат значение — законна, незаконна и имперска. На законната магия не обръщаме внимание. Не можем да изкараме пари от нея. Имперският култ си е присвоил благословиите, успокояването на душите в отвъдното и „чудотворните“ лекове, а братството на уличните усти не допуска никой друг до заклинанията за поправяне, премахването на брадавици, амулетите и останалите всекидневни нужди на клиентите. Няма къде да се наместим.

Но с незаконната магия е друго. От памтивека тя е една от най-изгодните далавери за сродниците. Искаш някой да пострада, без да останат белези? Или да изгори каменна къща? Или товарът на конкурент да изгние на пристанището? Има си хора, които могат да изрекат такива заклинания… но това струва пари. Много пари.

Срещу още повече пари могат да изработят за тебе и предмет, носещ в себе си магия. Всеки може да я използва. Магия, която да нарани, да чупи, да убива, без използващият я да вложи никакво усилие. Магия, която е под възбрана от три века след Бунтовете на големите в Нимения. Накратко — магия, заради която ще те обесят, ако те спипат да носиш такъв предмет.

А имперската магия… Дори ние сме достатъчно благоразумни да не припарваме до нея. Да дразниш империята с парче въже като на Тамас е едно. Но да си играеш с магия, която Ангелите са дарили на императора и неговия двор, която може да изравни здание със земята или да опожари гора за минути? Ще го кажа така — онези, които изработват или носят магически предмети, умират. А хората, които си играят с имперска магия, се превръщат в пример за назидание — пример, траещ десетилетия или дори по-дълго.

— Трябва да науча кой е изпратил острието да ме пречука — казах на Джелем. — И може би ще си помогна, ако знам кой е изработил въжето. Ти си познавач на преносимата магия, затова…

Многозначително оставих изречението недовършено.

— Невъзможно е — отвърна той, вперил поглед в чашата кафе пред себе си. — Язани — устите, както ги наричате вие, — не пишат имената си върху онова, което изработват. Поне умните сред тях не го правят, а аз подозирам, че направилият това въже е от умните.

— Ако е така, как Недостижимите успяват да ги издирят?

Джелем вдигна рамене.

— Не съм имперски магьосник. Не знам.

Налях си още кафе.

— И все пак… — каза той.

Ухилих се. Предполагах, че отговорът му е нещо повече от обикновено „не“.

— Това не означава, че не мога да огледам самото въже.

— На определена цена? — уточних аз.

— Особено в този случай — потвърди Джелем.

— И колко ще струва?

Той разпери плавно ръце.

— Трудно е да се каже. Зависи колко сложна е магията. Щом си изясня кой може да е омагьосал въжето, ще мога по-добре да…

— Я почакай — спрях го. — Нали каза, че не можеш да научиш кой го е направил?

— Вярно.

— Но…

Джелем вдигна ръка.

— Потърпи малко.

Наведох се към него.

— Не ми казвай да търпя! Ако ме разиграваш…

— Не — пак ме възпря Джелем._ — Потърпи._ Донесоха ти храната.

Озърнах се и едва не заврях лицето си в чинията, минаваща покрай рамото ми. Чинията ме заобиколи в последния миг, момчето се усмихна смутено и сложи вечерята на масата пред мен.

В чинията имаше салата от ядки, зелени листа и нарязани плодове, разбъркани с лютива мазнина. Момчето сложи до нея купчинка тънки питки и купичка с нарязани чушки и боб, киснати в тъмен оцет. Типични джански гозби.

Поклони се и ни остави да се храним и аз изведнъж осъзнах колко съм прегладнял. Започнах да се тъпча в захлас. Джелем се засмя снизходително и подхвърли нещо за превъзходството на техните ястия над имперските. Свих рамене небрежно, защото устата ми беше прекалено пълна.

След няколко минути станах по-умерен в храненето. На масата се появи нов кафеник и аз използвах силния аромат на напитката, за да укротя малко приятния огън в устата си. Вече забелязвах вкуса на храната — беше превъзходен. Споменах задоволството си пред Джелем.

— Разбира се. — Той се ухили до уши. — Да не мислиш, че иначе щях да идвам в това кафене? — Приведе се над масата и добави по-тихо: — Пък и съдържателят е втори братовчед на жена ми. Всички в рода им готвят прекрасно. Аания няма да ми прости, ако ходя другаде.

И аз се усмихнах. Лесно си представих как дребничката и крехка, но сприхава Аания гълчи своя съпруг магьосник.

Облегнах се удобно, откъснах залък от питката и реших да се възползвам от благото настроение на Джелем.

— Каза нещо — подхванах, докато топях залъка в купичката с боба и чушките — за въжето на Тамас…

Той въздъхна и притвори очи.

— Казах, че не мога да открия кой е направил въжето, и това е самата истина. Мога обаче да науча как е било направено. Няма чак толкова много начини да събереш на едно място магията и да я вплетеш в такъв предмет.

— И с какво ще ни помогне, ако знаем как е направено? — попитах аз.

Джелем отвори очи и ме изгледа, сякаш съм фазан, който пита защо ще бъде изяден.

— Отговорът на „как“ ни показва кой подход към магията е бил използван. И доколко изкусен в магията е този човек. И приблизително колко е готов да похарчи някой, за да се отърве от тебе. И освен това може би ще ми разкрие как самият аз да правя такива очарователни дреболийки. — Докосна въжето за миг. — Магията е обвързана в руните, което би трябвало да ме улесни.

Взрях се в късчетата хартия, които стърчаха от възлите. Поддадох се на внезапно хрумване, бръкнах в кесията и извадих ивицата хартия, която бях намерил сред вещите на Ател Хилежа.

— А какво можеш да откриеш в това нещо?

Джелем взе хартийката с дългите си пръсти и я обърна към висящата над нас лампа.

— За мен не означава нищо — призна след малко. — Защо питаш?

Взех си хартийката.

— Не успях да разгадая какво е написано на листчето. Просто ми щукна, че може да са някакви знаци или символи, използвани в магията.

— Дори да е така, досега не съм виждал подобни.

— Наслушах се на такива приказки напоследък.

Вторачих се за кой ли път в хартийката на мъждивата светлина. Изглеждаше си все същата — точки, чертички, завъртулки и ъгли, тук-там с намеци за нещо разбираемо. Но не виждах нищо смислено, освен знаците „император“ и „реликва“.

— Важно ли е? — попита Джелем.

— Дано да е важно — обади се някой вдясно от мен. — Иначе ще се окаже, че е търчал насам-натам за нищо.

Огледах се — Деган пристъпи на верандата. Обърна се към Джелем и докосна периферията на шапката си. Устата се усмихна лениво в отговор на поздрава.

— Понякога е най-добре да търчиш за нищо — подхвърли Джелем.

— В живота на Дрот нищото обикновено носи меч и си води неколцина въоръжени до зъби приятели — осведоми го Деган.

— А-а, за такова нищо ли говорим — промърмори Джелем и седна по-изправено. — Значи нямаме и нищо друго за обсъждане. — Пак докосна въжето. — Споразумяхме ли се?

— Споразумяхме се — отвърнах, защото нямах особен избор. — Само не ми дери кожата с цената. И побързай.

Той стана и направи кратък, но елегантен поклон, докато очертаваше с пръст във въздуха сложна спирала.

— Ще бъде както решат Потомците на Великия род.

Нави въжето, взе го и се върна при останалите играчи. Погледнах Деган, който се настани на стола му.

— Надявах се да те намеря тази нощ.

— Значи ти е провървяло. — Деган откъсна залък и го натопи в купата с боба. — Или на мен.

— Ще ми се да те попитам за едно име.

— Да чуем.

— Железния.

Деган се смръзна с парчето хляб пред устата си. После, без да ме поглежда, остави залъка и се изправи.

— Тръгваме си.

Не успях да кажа нищо, а той вече се отдалечаваше. Надигнах се припряно и го последвах.

Докато излизахме от квартала Рафа На’Ир, Деган мълчеше. Понякога подтичвах, за да наваксам дългите му крачки. Накрая спрях на малък площад и опрях ръка на фонтана по средата му. Задъхвах се.

— Достатъчно — настоях. — И това място е добро.

Деган се озърташе, сякаш нямаше представа къде ме е довел. Може и да беше точно така. Дойде, гребна с шепа вода от фонтана, отпи и изплю глътката на паветата. После попита:

— Къде чу това име?

Поколебах се за миг, чудех се дали да не настоявам той да се разприказва пръв. Но тежкият поглед в очите му ме разубеди.

— Той беше при Мардата.

— Мардата, който се подчинява на Нико ли?

— Познаваш ли друг? — заядох се аз. — Те бяха в Десетте пътя.

— И какво правеха?

Разказах му за подслушания разговор, за явния сговор между Мардата и Железния и за кратката среща на покрива.

— Той и жената подклаждат раздорите в Десетте пътя — казах накрая. — И то от доста време. Май се мъчат да обединят местните банди по някакви свои подбуди.

— Какви? — озъби се Деган.

— Де да знам. За да станат господари на квартала? Засега никой няма надмощие там. Но щом имат такава сила зад себе си, защо си губят времето с Десетте пътя? Има по-свестни квартали, които са по-лесна плячка.

— Да, защо? — изсумтя Деган. Плъзна ръка по изваяната каменна глава на един паун и топна палеца си в струята, която течеше от нея. — Защо кварталът е ценен за тях? Има ли нещо в Десетте пътя, заради което им е нужно да наложат властта си там?

— Освен очарованието на квартала ли? — Ухилих се.

Задавах си същия въпрос — за какво им е да са господари на адска дупка като Десетте пътя, особено като знаех колко е трудно да постигнат целта си? Ако изобщо беше възможно…

— Може би някой иска да се кичи с тази победа — казах. — След Исидор никой не е успявал да обедини Десетте пътя, а той накрая станал Тъмен крал. Ако някой повтори успеха му, всички ще започнат да го сравняват с… — Запънах се. Деган се бе вторачил в мен. — Не може да е това — отрекох дрезгаво. — Тръгнал е по стъпките на Тъмния крал? За да има отново в Идрека повелител на всички сродници? Не може да е това…

Първия път е било постижение на гений, същинско чудо, невероятна случайност. Никой не би могъл да повтори това. Ами ако?…

— Нищо не пречи някой да опита — възрази Деган.

Кимнах, докато снаждах късчетата сведения в главата си.

— А война между двама видни главатари — да речем, Нико и Келс, само ще му бъде от полза. По дяволите, ако си върти игричките както трябва, може да въвлече в това всички главатари и тартори от три квартала околовръст.

— Тоест половината сродници в Идрека ще се вкопчат един в друг — съгласи се Деган.

— А местните юнаци в Десетте пътя също ще грабнат оръжията. Ако съседите се набъркат в тяхната война, това няма да им хареса.

— И може би ще се окаже достатъчно да ги обедини около някого.

— Да, около онази, която звънка на всяка крачка и си има Железния да й върши мръсната работа — отбелязах кисело. — Само трябва да изчакат, докато всички останали се изтощят във взаимното изтребление. И когато стане най-зле, онези двамата изведнъж се озовават начело на Десетте пътя.

— Съвсем по имперски — промърмори Деган.

Прав беше. Тези хитрини вършеха работа на империята от векове — насъскваш местните крале или вождове да се счепкат помежду си, после се намесваш и подкрепяш онзи, който ти изглежда най-подходящата кукла на конци.

А сега някой искаше да направи същото със сродниците.

— Обясни ми кой е Железния — настоях аз.

— Ами…

Деган плъзна длан по лицето си.

— Не го казвай! — изпъшках.

— Не мога.

— Да му се не види! Как тъй не можеш? — Гласът ми отекна от околните сгради. Някъде се разлая куче. — Говориш с мен, да се славят Ангелите!

— Да, говоря с тебе. — Той ме доближи и сниши глас. Едва го чувах в шума на фонтана. — Затова ти казвам да не се набъркваш. Стой настрана. Съобщи сведенията на Нико и приключвай с тази история.

— Какво?! — Успях някак да овладея гласа си. — Ако сме прави, значи някой урежда война между сродниците в Десетте пътя… може би дори навсякъде в града. А случи ли се това, знаеш какво ще последва.

— Не е сигурно, че империята ще се намеси — възрази той не особено убедително.

— Само да им се стори, че някой може да се издигне подобно на Исидор, не само парцалите ще плъзнат по улиците. Ще излязат и легионите. И Белите пояси. А аз няма да позволя някой да съсипе моя живот и да ми отнеме прехраната, защото си е наумил да нахлузи тъмната корона на главата си.

— Не знаеш дали ще се стигне дотам — упорстваше Деган. — Може би всичко е заради Десетте пътя. Нали самият ти каза, че на Исидор му е провървяло невероятно… и никой не може да обедини повторно сродниците? Остави ги да изпързалят Нико. Остави него да се въвлече във война. Остави него да умре. Бездруго не понасяш този мръсник. Измъкни се от това още сега.

Вдигнах глава и с нощното си зрение видях добре лицето на приятеля си. Отстъпих назад.

— Уплашен си. — Не беше за вярване. — Ангелите да са ми на помощ. Ти си уплашен!

Той се смръщи.

— Не съм уплашен, а разтревожен.

— За какво?

— В какво ще те въвлече това. И тебе, и мен.

— В какво щяло да ме въвлече… — Идеше ми да прихна, само дето не беше смешно. — Ако не си забелязал, от два дена всичко около мен вече върви от зле към по-зле. Точно сега не са ми нужни тревогите ти, а помощта ти.

Главата му се стрелна към лицето ми и аз се дръпнах така рязко, че малко оставаше да пльосна по гръб.

— Не мога да ти помогна в това! — изрева той. — Не разбираш ли? Не мога! Не и докато…

— Докато какво? — подканих го троснато.

Деган ме изгледа свирепо и се извърна. Пое си дъх с такава сила, че раменете му се надигнаха.

— Зарежи това. Моля те.

Чак тогава прозрях и наистина се ядосах.

— А, всичко е заради Ордена на деганите, нали? Няма да ми кажеш нищо, ако не положа скапана ви Клетва! — Пресегнах се и сграбчих ръката му, за да го завъртя към мен. Той не се възпротиви. — Добре де. Ще се закълна. Щом толкова искаш, ще го направя.

Деган изтръгна ръката си от пръстите ми и се сопна:

— Не това искам от тебе! Но дори да го исках, не опира само до Клетвата, а и до други неща. Има и други причини, не само това, че съм деган.

— Например приятелството ли? — Думите ми изплющяха като камшик. — Например проливането на кръв един за друг толкова пъти, че спрях да ги броя? Досега не сме имали нужда от Клетвата!

Той трепна, но аз не бях свършил.

— Що за дивотии са вашите с тези клетви?! Тайни, обети за мълчание, обещания… Ами че и вие сте пестници като другите! И вие носите мечове и ножове и трепете враговете на други хора! Ако някой трябва да иска обет за мълчание, това съм аз! Защото от двама ни аз съм нос. Какво толкова важно е свързано с Железния, че не можеш…

Изведнъж млъкнах и впих поглед в Деган. В Бронзовия Деган. Ами да… Прекалено бях свикнал да пропускам тази част от пълното му име.

— Не е само прякор, нали? — попитах тихо. — Не е само Железния. Той е Железния Деган.

Той не ми отговори, но изражението му правеше всякакви думи излишни. За онези, които имахме насреща си, работеше друг деган. И щом Бронзовия не искаше да говори за това, можех да се досетя, че жената и Железния вече са положили Клетвата.

Значи ако исках Бронзовия да ми помага срещу тях, трябваше да направя същото. Имаше само една спънка — внезапно ми се отщя да полагам тази Клетва.