Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (9)

9

Улицата беше безлюдна. Нямаше ги нито жената, нито мъжа, които бяхме подслушали. Над нас тясната ивица небе чернееше между меднокехлибарените очертания на покривите в моето нощно зрение. Луната още висеше високо, значи не беше чак толкова късно.

Деган вдиша дълбоко.

— Кой да предположи, че Десетте пътя можел да ухае толкова хубаво?

Замълчах си. Още се опитвах да разнищя онова, което се бе случило в тунела. Клетвата… Деган бе стигнал до позоваване на Клетвата, за да не бъде откровен с мен, значи нещо се бе променило долу. То беше скрито в разговора на двамата над нас, свързано с него, с мен и с Десетте пътя. Не искаше да ми обясни — не можел, защото бил деган. Не можеше да ми каже дори защо този факт изведнъж е станал толкова важен.

Ако не го познавах толкова добре… Но аз го познавах. Не разбирах какво се е променило, нито защо, но поне в едно бях уверен — ако онова, което знаеше, можеше да наклони за мен везните между живота и смъртта, Деган щеше да го сподели. Не можех да не вярвам в това, иначе какъв смисъл имаше във всичко? Все на някого трябва да се довериш, поне на един човек да разчиташ и за живота си, за да си струва да живееш. Деган бе заслужил доверието ми многократно през годините, както и аз неговото.

Единственото, което бе казал за Клетвата, бе, че дори ако искам да я положа пред него, той няма да приеме. Нямах нищо против, защото поначало не исках да полагам Клетвата — не и заради някакъв си мъртъв прекупвач и засада в Десетте пътя. Ако ще подлагаме приятелството си на такова изпитание, нека поне да е заради нещо несравнимо по-важно.

Последвах примера му и напълних дробовете си с даровете на нощта — хич не беше зле.

— Тъй… — подхванах, защото не можех да откъсна мислите си от чутите думи. — Случайно да знаеш нещо за книгата, която търсят онези? Или и за нея не можеш да говориш?

— Нищо не знам, но мога да говоря. Каквато и да е книгата, някой я иска на всяка цена — толкова настървено, че да прати цяла дузина остриета при Федим.

— Или да се тревожи, че някой се е изтресъл при него, за да я вземе.

— За това не се сетих. — Деган сви устни. — Как мислиш, дали убиецът на Федим е отишъл при него по същата причина като всички останали?

— Тоест дали незнайният убиец е нахълтал, не е намерил каквото е търсел и е очистил Федим от яд? Може би. Само че това не е най-добрият начин да издириш нещо. Но пък наоколо гъмжи от сродници, които първо ръгат, а после мислят. — Поклатих глава. — Отначало си казах, че убийството на Федим е послание от онзи, който го е притискал. Но сега не съм убеден. Твърде много пътеки се пресичат тук, което ми напомня…

Пресегнах се зад гърба си и измъкнах изпод колана кутията, която бях намерил в шахтата. Правоъгълна, малко по-дълга от ръката ми до китката и широка горе-долу колкото нея. Извит капак и плоско дъно.

— Какво е това?

— Нещо, което намерих в дупката на Федим.

— Дали е плячката, която е търсел Лариос?

— Според мен е плячката, срещу която е мислел да размени книгата.

— Значи е носил книгата?

— Носеше нещо в торбата и адски упорстваше да не го покаже. Може да е била книгата, но може и да греша. — Размахах кутията. — Все едно, това е щяла да бъде неговата отплата.

Деган погледна кутията, после мен.

— Е?

Напипах с пръст кукичката и вдигнах кутията по-близо до очите си. Деган се наведе да погледне. Въпреки смрадливата мръсотия по кутията различавах палисандровото дърво в краищата и инкрустации от слонова кост на капака.

— Не — отказах се внезапно и пак пъхнах кутията под колана на кръста си. — Това може да почака, докато се измъкнем от Десетте пътя. В края на краищата може би още ни търсят.

Деган се изправи и ме изгледа отвисоко.

— Заради Клетвата е, нали? Връщаш ми го заради Клетвата.

Закрачих по улицата, за да не види как се хиля.

— Няма такова нещо! — подхвърлих през рамо.

— М-да… Стискай палци да не срещнем още дузина остриета.

На излизане от Десетте пътя през цялото време се озъртахме да не ни налети някой. И да ни търсеха, не ни намериха. А понеже и приличахме, и миришехме като обитатели на каналите, местните юнаци ни оставиха на мира. Никой не напада смърдящи отрепки, за да ги обере.

Докато се върнем на територията на Нико, вече бяхме открили, че не само сродниците ни отбягват — обикновените балами и дори градската стража бързаха да се махнат от пътя ни.

— Я какъв хубав начин да се отърваваме от „парцалите“ — отбелязах, докато гледах как червените пояси на поредния патрул се отдалечават припряно.

— Не става. Твърде лесно ще ни намират по вонята.

Деган се чешеше разсеяно по крака през крачола. И неговите дрехи също като моите вече се втвърдяваха и причиняваха сърбеж.

— Да отидем при Мориарти? — предложи той.

— Имаме ли друг избор?

Деган се засмя.

— Значи ще се видим там.

Разделихме се и аз тръгнах към дома си за чисти дрехи, които да облека след банята.

Дълга вечер при Мориарти — представата за нея ме обзе като похотлива фантазия, докато завивах към Керванджийския път. Гореща вана, за да отмия мръсотията от себе си. Студена, за да разтърся тялото си и да го върна в подобие на обичайното му състояние. И накрая топла, за да се порадвам отново на чувството, че съм човек. А после може би някое от момичетата на Мориарти…

Да. Точно така. След това пак щях да имам предостатъчно време, за да се замъкна повторно в Десетте пътя, да стискам ръце или да троша глави. И да събирам слухове и да издирвам сродници — особено Лариос.

Но засега исках само да бъда чист.

В дюкяна на аптекаря беше тъмно. Спрях под свода пред стълбата, за да огледам улицата и околните покриви. Никой. Добре. Щом аз не забелязвах хората, на които плащах да наблюдават дома ми, нямаше да ги види и човек без нощно зрение.

Кошницата с прането още беше на стълбището, както ми бе казала Козима. Напъхах обратно провиснал ръкав на риза, вдигнах я и се качих тихо по стъпалата, като прекрачих трите, които нарочно бях оставил да скърцат.

И накрая тъкмо прането ми спаси живота.

Убиецът нападна точно когато стъпих на горното стъпало. Плъзна се покрай парапета и мушна с все сила, преди да направя каквото и да било. Хитро — стоях с гръб към празно пространство, без опора зад себе си, а и нямах накъде да избягам лесно. И ръцете ми бяха заети. Можех само да се опуля, когато заби тънкия дълъг кинжал в гърдите ми… или по-скоро в кошницата, която държах пред себе си.

Чух как ракитената кошница запращя, започна да се огъва навътре. Усетих напора на тялото му в удара, който тласна кошницата в гърдите ми, а мен назад. Безстрастното лице насреща ми ми подсказа, че си имам работа с вряло и кипяло острие — нито мразеше, нито му пукаше. Просто убиваше.

Стори ми се смътно познат.

Докато залитах назад и краката ми се мъчеха да напипат несъществуваща опора, през смрадта от каналите в носа ми проникна натрапчива сладникава миризма. Парфюм… Познавах този парфюм!

А лицето…

Вестоносецът на сестра ми.

— Тамас — промърморих, докато прането политаше във въздуха, а аз се сгромолясвах.

Краткият миг на полета ми стигна, за да изпадна в мрачна, ледена ярост. Пак Кристиана! После се стоварих на стъпалата и болката измести яростта.

Наполовина се изтъркалях, наполовина се смъкнах надолу. Твърди ръбове, кух тропот, заслепяващи изблици на болка. Май поне веднъж се преметнах презглава. Знам, че креснах и усетих вкус на кръв.

Накрая се свлякох на кълбо под стълбата, а Тамас още стоеше горе. Дрехите се бяха изсипали по стъпалата между нас.

Видях как убиецът опря крак на следващото стъпало.

„Време е да се размърдаш, Дрот“. Трябваше да се измъкна на нощната улица, където можех да се отърва от него.

Подпрях се да стана. Светът се килна встрани. Сред новите ми болежки изпъкваше остро туптене — едно от стъпалата се бе запознало твърде интимно с тила ми.

Заклатушках се към улицата и се повлякох надясно. Трябваше да тръгна надясно, но защо? Имаше нещо там… нещо важно.

В жилището на Епирис вече се чуваха викове и плач. Пролуките на капаците се осветиха бледо. О, не, Епирис, само не изнасяй светлина навън. Трябва да виждам добре, за да се измъкна, по дяволите! Докопах дръжката на рапирата и я извадих. Острието лъщеше в кърваво-златно за моите очи. Опрях върха в калдъръма.

Въпреки кръвта в устата си я усещах суха. Опитах се да плюя. Не можах.

Надясно. Продължавай надясно.

Още гласове и тропот в сградата. Стой си вътре, аптекарю! Отворих уста да извикам, за да го предупредя, но от устата ми излезе гъгниво крякане.

— Не отиде на срещата — каза някой от стълбата. Тамас. — Неучтив си, нос.

Примигах. Среща ли? Да бе — писмото от Кристиана. Забравих, че искаше да говорим тази вечер.

— Откровено казано, не очаквах, че ще предпочетеш да се въргаляш в торище, вместо да приемеш поканата на една баронеса — продължи Тамас. — Но всеки с вкусовете си…

Гласът звучеше наблизо. Значи край на бягането, ако изобщо можеше да се нарече така. Обърнах се, изопнах рамене и отстъпих още малко в желаната посока. Вече си спомнях защо исках да отида там. Може и да не бях доближил целта достатъчно, но засега трябваше да се примиря с положението.

Насочих рапирата към очите му. Върхът й трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Тамас тъкмо бе излязъл изпод свода пред стълбата. Движеше се пъргаво и изглеждаше невъзмутим. Нямаше и помен от нервния притеснен вестоносец, ъгълчетата на устните му се извиваха в намек за присмех. Сега държеше с лявата си ръка широко, остро и от двете страни оръжие, нещо като мелез между дълъг кинжал и къс меч. А от дясната му ръка висеше въже, малко по-дълго от метър. По въжето имаше равномерно разположени възли и изглеждаше, че във всеки възел е стегнато късче хартия или плат. Въртеше въжето в мудни кръгове.

Бях загазил.

Той пристъпи към мен и аз се дръпнах, като не отклонявах рапирата. Виждах по-добре от убиеца в мрака, но пък той не бе паднал току-що по стълба. Можех да си кажа, че силите са изравнени, ако не беше скритата магия във възлите, провиснали от дясната му ръка.

Чух в дюкяна да се отваря врата, стълбата се освети. Епирис ме извика.

— Прибери се! — креснах му. — И залости вратата!

Светлината изчезна със затръшването на вратата.

Тамас погледна за миг натам, после пак се взря в мен.

— Не се безпокой. Платиха ми да очистя само тебе.

Отстъпих още една крачка и с лявата ръка извадих кинжала от колана си. Още малко ми оставаше…

— Не ти е платила достатъчно — подхвърлих.

Тамас се усмихна и вдигна рамене. Въжето се завъртя по-бързо. И самият той стана по-чевръст.

Доближи ме светкавично и мушна с меча. Аз завъртях рапирата надолу и отклоних острието му надясно. В същия миг пристъпих с левия крак, за да се възползвам от пролуката в защитата му. Тялото ми приклещваше дясната му ръка, а рапирата спираше лявата; надявах се да го изкормя на спокойствие с кинжала.

Добър замисъл, но за нещастие Тамас не пожела да участва в него. Щом го притиснах, той отскочи още по-надясно от мен и не можех да го достигна с кинжала. Замахна с въжето. Нямаше време да се измъкна и се опитах да отбия нападението с кинжала. Само че бях неточен.

Въжето се плъзна по лявата ми ръка, краят му ме плесна по гърба. Чух три тихи припуквания, три остри игли на болка се впиха в мен.

Сбъднаха се най-лошите ми опасения — във възлите бяха вързани руни.

Отскочих назад с къс замах на рапирата към лицето му, за да не се нахвърли веднага. Той отби лъжливия удар и се засмя. Три от възлите на въжето димяха и мъждукаха като жарава.

Проумях, че не съм сбъркал много, когато го заподозрях, че е уста. Само че истината беше още по-лоша. Нямаше нужда да казва нищо, та магията да подейства — стигаше да ме улучи с въжето.

Заех по-традиционна защитна позиция с дясната ръка напред, тежестта изнесена назад, рапирата малко над кръста. Извих се странично и отпуснах лявата ръка зад тялото си, готов да метна кинжала отдолу нагоре.

Поне исках да го заблудя, че е така. Всъщност лявата ми ръка вече изтръпваше от руните. Дори не знаех докога ще мога да държа кинжала, камо ли да го хвърля.

А ръката на Тамас пак въртеше въжето. Той блъсна по рапирата с меча си веднъж, втори път и скъси разстоянието в опит да приклещи острието ми. А въжето пак се стрелна — право към слабините ми.

Помъчих се да откопча рапирата, като промуших върха под неговото оръжие и пак го насочих към тялото му. Оръжието ми беше нужно, за да спра въжето. Нямах представа дали ще издържи на неговата магия, но какво друго да направя, освен да опитам? Въпросът обаче веднага стана излишен. Завъртането се оказа твърде бавно и едва в последния миг успях да протегна лявата си ръка напред, за да посрещна края на въжето с кокал четата на юмрука.

Пукот. Болка. Кинжалът ми издрънча на калдъръма.

Отдръпнах се отново. С движението на рапирата можах само да провра върха й покрай меча му и да го одраскам по гърдите.

Тамас разкърши рамене, без усмивката му да изчезне.

Още една крачка назад. Вляво от мен започваше тясна пресечка.

Нататък по улицата някой започна да вика гръмогласно стражата. Звънтенето на стоманата бе подплашило хората. Но като знаех какви парцали наглеждат квартала, щяха да се домъкнат чак тогава, когато биха могли да разгледат няколко кървави петна по камъните и да се почешат по главите. В края на краищата Нико им плащаше тъкмо за да се държат така.

Насочих лъжлив удар към главата на Тамас и щом той замахна да го посрещне, приклекнах и се постарах да го намушкам в слабините. Убиецът завъртя въжето, което изсъска над главата ми, а моето острие мина на един пръст от чатала му.

— С меча те бива повече, отколкото с кинжала — заядох се, докато се изправях в защитна позиция.

Тамас изду пренебрежително долната си устна.

— Просто извади късмет.

Сега пък аз свих рамене и се отдръпнах за пореден път.

— Искаш да се шмугнеш в уличката, а? — попита той и доближи.

Преди да отговоря, въжето полетя към главата ми и ме принуди да отстъпя вдясно. Убиецът вече стоеше между мен и началото на пресечката.

Цъкна с език.

— А уж си бил голяма работа. — Поклати глава с престорено съжаление. — Не очаквах, че ще е толкова лесно да се разправя с тебе.

— Свършвай вече! — сопнах се аз.

Тамас завъртя въжето още по-бързо.

— С удоволствие.

Засмях се.

— Не говорех на тебе, острие.

Трябва да призная, че наистина беше пъргав. Вече се обръщаше, но един от моите пазачи пристъпи от пресечката и го намушка. Въжето още се въртеше в ръката му, когато се свличаше.

Отпуснах върха на рапирата надолу и се опитах да свия пръстите на лявата си ръка в юмрук. Но ръката само си висеше безсилно. Затова пък болеше страшно.

— Защо се забави толкова, дяволите те взели?! — изръмжах на пазача.

Едрият мъжага с безизразно лице и прозвище Драката стъпи на трупа и измъкна меча си от него.

— Чак сега успях да притичам.

— Как тъй чак сега си притичал?!

— Тичах като луд, моето място беше ей там.

Сочеше покрив през няколко къщи от другата страна на улицата.

— А кой трябваше да пази тук?

Драката сбърчи „нос“ и се отмести по-далеч от мен.

— Рома.

— И къде е тя?

Той вдигна рамене.

— Повикай Птичарката — сопнах му се.

— Тя сигурно и без това идва.

— Просто я повикай.

Драката изсвири с уста дълго и треперливо, а аз приклекнах до Тамас. В раната на гърдите му, където се бе подал мечът на Драката, бълбукаха кървави мехурчета. Притворените очи вече се изцъкляха. Убиецът нямаше да ми отговори на нито един въпрос.

Претърсих набързо острието — шепа ястребчета, още два кинжала и почти нищо друго. Оставих железарията, подхвърлих парите на Драката и внимателно навих въжето върху калдъръма, без да докосвам възлите. Щом напрежението на двубоя отмина, отново усетих последствията от падането по стълбата.

— Махни го — наредих на пазача и станах. Държах въжето с показалец и палец.

Драката пъхна меча на Тамас под колана му и завлече трупа в уличката.

Върнах се при дюкяна. Епирис чакаше пред вратата на жилището си, запалена свещ зад него очертаваше силуета му. Светлината сякаш гореше в нощното ми зрение, в очите ми изскочиха сълзи. Искаше ми се да отместя поглед към хладните тъмни сенки на земята, но се взирах право напред, стиснал зъби.

Епирис не продума, докато вървях към него. Гордо изправен, изопнал рамене, с ъгловати челюсти и високо чело, аптекарят беше от онези мъже, които изглеждат по-високи, отколкото са. Всъщност едва ли стърчеше и една педя над мен, но с тази непреклонна стойка и неотстъпчивостта беше трудно да си го представиш нисък.

Иззад Епирис се чуваше гласът на Козима, която говореше тихо на двете момичета.

— Нещо за болката — казах му. Трепвах на всяка крачка, а и вече куцуках. — И то много.

Той кимна отсечено.

— В дюкяна. Там ще си поприказваме.

Преди да отворя уста, вече бе затръшнал вратата под носа ми.

Вечерта явно изобилстваше на приятни случки.

Замигах в тъмнината и зачаках очите ми да се опомнят от свещта. Знаех, че ако се съсредоточа достатъчно, ще ускоря възстановяването, но тъкмо сега нямах желание да проявя воля. Просто тръгнах към стълбата.

Навсякъде имаше пръснати дрехи. Наведох се, вдигнах кошницата и позяпах заклещения в нея кинжал.

Някой се прокашля зад гърба ми. Обърнах се — Джес Птичарката стоеше под свода.

— Нека ти кажа веднага, че не знам как се е промъкнал — подхвана тя.

— През входа, където стоиш, струва ми се — отвърнах и сложих кошницата на пода. — Което си е странно, защото някой уж трябваше да наблюдава този вход.

Тарторката на пазачите сплете пръсти зад гърба си и ме изгледа изпод русите си вежди. Имаше и гъста падаща на вълни коса със същия цвят, но сега я бе вързала на опашка и я бе покрила с провиснала зелена шапка, под която фините й черти и наглед крехки рамене сякаш се смаляваха още повече. Полата й беше тъмнокафява, но знаех, че чорапите под нея са зелени. Не ми се вярваше да е на повече от деветнайсет и ако не бях толкова вбесен, веднага бих я замъкнал в стаите си на горния етаж.

— Ние изобщо не го видяхме.

— „Ние“ ли?

— Добре де, аз. Само че аз обикалях, затова може да съм го пропуснала. Силос пазеше отпред. Ще говоря с него и ще видя какво се е объркало.

— Какво се обърка ли? — повиших глас. — За малко да бъда очистен в собствения си дом! Онзи ме изтъркаля по стълбата, подгони ме на улицата, а твоите хора само зяпаха отстрани! Ако не го бях примамил в уличката, Драката още щеше да си пощи въшките, а аз щях да съм труп!

— И аз идвах.

— И кога щеше да се дотътриш?

— Дрот, слизането от покрив отнема малко време.

— Ами Рома?

Птичарката наклони глава встрани и сви вежди.

— Защо питаш за нея?

Защото чух от Драката, че тя трябвало да е в уличката, където ме отърва той. Да, ама не беше там.

Тя погледна към уличката.

— Добре ще е да си провериш хората — казах. — Току-виж откриеш, че са подкупили някого зад гърба ти.

Тя се намръщи.

— Моите хора не се продават! Никого не прецаквам, те също. Затова ме нае и затова аз наех тях. Ще говоря с Рома, за да разбера какво е станало, но аз я познавам. Не може да те е изработила така.

— Не се задоволявай само с приказки — казах й. — Защото познавам хора, които няма да се зарадват много на тази история.

Птичарката опря юмруци на кръста си.

— Я ме чуй, Дрот. Оплесках се. Доволен ли си сега? Ти за малко не умря, а от мен се иска да не допусна това. Да, оплесках се. Но ако ще си изливаш яда, изливай го на мен. Драката, Рома, Силос и останалите са моя грижа. Ако нещо не е наред, аз ще се заема с това. Не заплашвай да притискаш моите хора. Мога сама да свърша тази работа.

Отпуснах дясната си ръка между шията и рамото й. Тя трепна, но не се дръпна.

— Сега ти ме чуй. Щом някой не ми пази гърба, когато трябва, се ядосвам. И го приемем лично. Поприказвай си с онези загубеняци, които наричаш пазачи, и им вкарай малко ум в главите. Но им кажи и още нещо — ако пак си имаме разправии, ще се заема с тях лично.

Птичарката стисна зъби и долната й устна щръкна. Човек, който не я познаваше, би помислил, че се цупи. Но тя трудно се сдържаше да не впие пръсти в гърлото ми.

— Дрот, те са мои хора, аз се разправям с тях.

— Моята кожа е по-важна за мен от твоите хора. Не го забравяй.

Зъбите й изскърцаха отново.

— Да бе, и какво ще… Ох, по дяволите! — Задави се, отстъпи назад и размаха ръка пред лицето си. — Не мога да споря с тебе, когато смърдиш така. С какво те нападна онова острие — Да не изля върху тебе нощното си гърне?

Преборих се с желанието да огледам дрехите си.

— Дълга история.

— Щом е тъй, разкажи ми я след дълго къпане. А аз ще се опитам да науча какво се е объркало, преди да съм си издрайфала вечерята. Искаш ли да ми ръмжиш за още нещо, преди да отида при хората си?

— Не. — Напрежението най-после стихваше и вместо него ме налягаше умора. — Чакай… Има още нещо.

Птичарката спря на крачка от свода и се обърна към мен. Залязващата луна превръщаше кичурите на шията й в изящен сребърен филигран.

— Какво?

— Прати някого да намери Джелем Хитреца. По това време е или на Бронзовата улица, или в Затворения квартал.

Тя кимна.

— Може да се забавя. — Махна с ръка към улицата. — Първо имам малко работа тук.

— Нищо, ще ме намериш.

— Не се и съмнявай.

Тя закрачи стремително, отново стиснала зъби. Не завиждах на хората й за разправията, която им предстоеше.

Седнах на стъпалата. Знаех, че Епирис ме чака, но засега не ми бяха останали сили да понеса още един спор. Нуждаех се от пет минути — само пет минути, без да мърдам.

Облегнах се назад и се намръщих — нещо се премести и някакъв ръб се заби в кръста ми. Как бях забравил…

Посегнах зад гърба си и извадих потрошената кутия. След въргалянето ми по стълбата капакът беше сцепен почти по цялата дължина, а от чудесно изработените пантички и кукичка имаше само жалки разкривени останки.

От засъхналата мръсотия се отчупваха парченца. Сега виждах част от инкрустациите и различавах златни нишки по слоновата кост… дори и блещукане, което подсказваше, че може да има скъпоценни камъни. Тъкмо в такава кутия човек би искал да…

— Кучи син! — възкликнах и предпазливо вдигнах счупения капак.

В меко гнездо от плюш с уханието на мирта бе сложена тясна кристална тръбичка. Около тръбичката се увиваше златен филигран в майсторски оформени цветя и сложни символи, които покриваха кристала почти изцяло. Нямаше нужда да се взирам, за да позная какво съдържа тръбичката. Въпреки това погледнах — старо, избледняло, леко зацапано перо с доста оскубана перушина.

Познавах това перо или по-точно знаех за него. С перото император Теодой написал Втората апология в опит да се помири с другите въплъщения преди около два века. Доколкото можеше да се съди по всичко, което ми беше известно, той и до ден-днешен си оставаше най-здравомислещото от трите въплъщения на императора, но това не му бе попречило по-късно да отправи далеч не толкова миролюбиви послания към другите двама.

Потиснах желанието да направя три поклона пред перото, после още три и накрая — още три. Толкова откраднати реликви бяха минали през ръцете ми, че Ангелите нямаше да се трогнат от проявената почит. Досега вече трябваше да са ме прокълнали поне два пъти.

— Кучи син… — повторих, вторачен в обвитата със злато тръбичка. — Дяволите те взели, Федим. Как моята реликва попадна при тебе?