Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (30)

30

Търкулнах се вдясно, за да не ме порази веднага по някакъв начин. Пламъчето беше мъждиво и все пак щеше да мине малко време, докато нощното ми зрение се приспособи. Не исках да ме свари неподвижен, докато чакам да видя как смъртта ме връхлита.

Но дали нощното ми зрение щеше да се пробуди? Моят пастрок бе извършил ритуала преди почти двайсет години. Джелем не можа да прецени какво ще причини свещта на толкова стара магия. Това също беше риск като всичко останало тази вечер.

Преместих се още две крачки надясно в тъмнината и извадих безшумно рапирата. Чувах как пред мен Сянката мънка нещо. После зърнах неясно движение, обагрено в кехлибарено — стори ми се, че на няколко крачки от мен се размахва ръка, бързо. И още веднъж. И трети път. Веднага след това различих покрита с наметало фигура, присвита и правеща някакви жестове в мрака, а в краката й — правоъгълните очертания на забравената засега книга.

Въздухът пред Сянката пустееше, нямаше сила, светлина или опасност. Промъкнах се още по-надясно, за да му изляза в гръб, а той посегна към колана си и пръсна пред себе си няколко монети. Издрънчаха на дъските, без да се топят и горят както в боя срещу Деган.

Сянката не беше глупак. Щом се убеди, че преносимата магия няма да му помогне, се обърна и хукна в посоката, откъдето бе дошъл. Разбирах го — ако и аз се намирах на тъмно с човек, който ми е отнел светлината, също бих поискал да офейкам. Никой няма да те насади така, ако не е намислил как да се възползва от положението.

Тръснах лявата си ръка, усетих как ножът падна в дланта ми и го метнах. Изобщо не опитах да го улуча — той се движеше в тъмнината, а аз хвърлях с лявата ръка. Едва ли имаше надежда да го цапна дори с дръжката. Но гръмкият удар в стената, последван веднага от изтропването на ножа на пода, свърши добра работа.

Сянката се закова на място. Мечът му изскочи от ножницата мигновено и разряза въздуха пред него, отстрани и зад гърба му в смъртоносен кръг. Никой не се опита да го намушка обаче и той започна да отстъпва: правеше по две къси крачки и се ослушваше.

— Заради свещта е, нали? — каза в мрака. — Някак е попречила на магията.

Виждах как качулката се върти в търсене на всякакво движение или звук. Пореден жест на лявата ръка. Нищо.

— Не мога да си представя и че тъмнината е случайност — продължи Сянката. — Значи си имаш начин да ме намериш, така ли?

Не се издавах, само се местех, за да го доближа в гръб под ъгъл.

Сянката размаха меча и пак промени посоката. Нов замах, две крачки в нова посока, няколко изсвистели във въздуха разсичащи удара, отскок встрани и бързо мушкане напред.

Не можех да отгатна дали е отработена многократно система, или случайна поредица от защити, но движенията и на тялото му, и — което беше още по-важно — на меча му ставаха непредвидими. Той правеше всичко възможно, за да създаде около себе си същинска стена от стомана, и аз трябваше да проникна през нея, за да сложа по-скоро край на всичко това.

Налагаше се да е по-скоро.

Посегнах към ножа в ботуша си. Много ми се искаше да го довърша с един удар, но желанията невинаги се сбъдват. Острие като моята рапира може и да убие, и само да рани, но прокраднеш ли се наблизо с кинжал, шансът да видиш сметката на някого е много по-голям… особено ако не те вижда.

Свалих върха на рапирата ниско над пода и продължих към него.

Сянката се местеше наляво, за да стигне до някоя от стените. Мечът му не спираше, пръстите на лявата ръка — също. Промъкнах се по-наблизо. Оставаха ми най-много две крачки.

— На нощното зрение ли разчиташ? — подхвърли той, докато разсичаше въздуха около себе си.

Вцепених се. Лицето му беше обърнато точно към мен. После той се изви встрани и аз си отдъхнах.

— Чувал съм за това, разбира се — продължи Сянката, — но досега не бях срещал човек с тази дарба. — Качулката се въртеше наляво-надясно. — Само да знаех… Как бих могъл да те използвам!

Изправих се в цял ръст и казах:

— Използва ме предостатъчно.

И веднага приклекнах.

Сянката мигновено се опита да ме разпори, като се ориентираше по гласа ми. Биваше си го: дори приклекнал усетих повея от движението на меча му и разбрах, че се целеше в тялото, а не в главата — по-голяма мишена, по-голям шанс.

И аз направих същото, само че с удар почти от пода нагоре. Рапирата го улучи, спря и… се огъна.

Чегъртането на метал в метал разтърси оръжието по цялата му дължина, чух и стържене, докато завъртах рапирата, с цел да го изкормя, но само успях да пробия и да усуча плата на куртката му. Сянката изпъшка, но нито падна, нито пусна кръв.

Броня ли носеше под дрехите? Или плетена ризница?

Ама че гадина!

Натиснах по-силно, та острието да проникне през ризницата, и вдигнах дръжката над главата си, докато замахвах с ножа към крака му. Ножът стигна до крака му в мига, когато той стовари меча си върху моята рапира. Това не завърши добре и за двама ни. Аз го порязах непохватно над ботуша, а той пречупи острието на рапирата. Надявах се тъкмо силата, която Сянката вложи, да наподоби удара на чук по пирон и да вкара върха на рапирата през брънките на ризницата, но с напора си само го улесних да ме лиши от дългото ми оръжие.

Проклетият Сив принц и неговият меч от Черния остров…

Отскочих назад и едва се изплъзнах от следващия му замах.

— Добър опит — каза Сянката наперено. — Какъв късмет за мен, че не съм от доверчивите, а?

— За бронята ли говориш? — отвърнах, докато бързах към торбата си. — Значи ще се наложи да те режа парче по парче, като започна от краищата.

Захвърлих шумно остатъците от рапирата някъде надясно. Качулката се завъртя натам, щом дръжката падна на пода, но веднага се обърна към мен. Пръстите на лявата му ръка пак зашаваха. Видях, че стъпва по-тромаво с десния крак.

— Тъй ли било? — изсумтя той. Мечът отново описваше смъртоносни кръгове около него. — Ти току-що загуби оръжие срещу човек, който не вижда в тъмнината. Няма да ти е толкова лесно.

Ухилих се, докато бърках в торбата.

— Провървя ти — казах и извадих меча на Железния Деган.

Измъкнах го тихо от ножницата, станах и се опитах да усетя как е новото оръжие. Стоманата от Черния остров сякаш сама играеше в ръката ми. Не бях свикнал с толкова тежко острие, предназначено по-скоро да сече, а не да намушква, а и леко извито. Но нямах друго.

— Не ми се вярва, че имам нужда от друго, освен кинжала, за да се справя с теб — казах на Сянката. — Поне на тъмно.

Усмихнат направих крачка към него. И усмивката ми изчезна.

Ето там… Искрица по върховете на пръстите му, трудно доловима дори с нощното ми зрение.

Примигах. Да не ми се привиждаше? А ако беше вярно, дали и той бе забелязал?

Пръстите му се размърдаха бавно и внимателно. Призрачно мъждукане се плъзна по тях и угасна. Сянката се засмя гърлено.

Забелязал беше.

Магията се връщаше.

Джелем нямаше представа колко ще трае въздействието на свещта, защото не знаеше колко дълго ще гори и колко магия ще погълне. Колкото по-дълго, толкова по-добре. Бях дошъл с надеждата да си осигуря поне три часа, но Сянката бе подранил и ми бе дал само около час. И изглеждаше, че магията е била премахната за не повече от пет минути.

Хвърлих се напред с вдигнат меч и насочен ниско нож. Нямаше време за тихо прокрадване — никакво пробождане в мрака, никакво кръжене в търсене на точния удар, никаква проточена гавра с мръсника, каквато заслужаваше. Просто трябваше да го довърша, преди да разполага с магия. Имах шанс само ако успеех да го изпреваря — в края на краищата мракът беше на моя страна. Иначе… вече бях виждал как се бие тази гадина.

Оставаха ми три крачки, когато огънят пламна в ръката му. Сърцето ми се сви, очите ми засмъдяха, но не спрях, а връхлетях с крясък.

Не знам дали заради вика, или заради изненадата, че изведнъж ме вижда толкова близо, но Сянката залитна назад. И това беше добре за мен, защото подобният на камшик дълъг пламък се стрелна над лявото ми рамо, вместо да ми опече лицето. Но лошото беше, че усетих изгарящия полъх до ухото и бузата си.

Присвих се и това стигаше, за да ударя неточно. Вместо да се впие между шията и рамото на Сянката, тежкото острие се отклони надолу към левия му крак. Сянката го пресрещна със своя меч и се възползва от сблъсъка, за да прехвърли острието си над моето, готов на свой ред да ме съсече.

Нахвърлих се припряно, за да не може да замахне. При удар в дъга върхът е най-опасен, значи беше по-сигурно да съм близо до противника. Мушках неспирно с кинжала отдолу нагоре. Ножът всеки път отскачаше от ризницата, но ми беше все едно, просто трябваше да съм близо до Сянката, за да превърна ръста си и късото оръжие в преимущество. Макар че не проникваше между брънките, кинжалът набиваше ризницата в кожата и мускулите му, и то много болезнено. С малко късмет можех да му счупя две-три ребра или дори да ги вкарам във вътрешностите му.

Сянката се въртеше, за да отбягва атаката. Дръжката на меча му ме налагаше по гърба, но той нямаше как да вложи истинска сила в това блъскане. Притиснах го още по-ожесточено и започнах да редувам мушкането — ниско, високо, отстрани, за да не приклещи китката ми с другата си ръка. Ако успеех да забия ножа под мишницата му или дори някак в слепоочието…

И тогава видях как лявата му ръка се вдига, за да мине пред лицето ми както в онзи ден.

Извърнах се и се тръшнах на пода. Миг по-късно ослепителен проблясък зад мен открои сянката ми.

Запрепъвах се настрани. Очите ми пареха, но не толкова зле както първия път. Все още виждах пода, различавах и ръката си, но всичко пред очите ми плуваше. Кехлибарено се смесваше с жълто и покриваше всичко на вълни, сякаш…

Олеле!

Вдигнах глава. Стената в дъното на стаята гореше. Запратеният от Сянката пламък сигурно бе пробил през мазилката до вехтата дървения. Все още не се бе разгорял в огнен ад, но поглъщаше стената толкова бързо, че не след дълго и това щеше да се случи.

Обърнах се припряно. Сянката стоеше на десетина крачки от мен леко приведен, притиснал дясната си ръка с меча към ребрата си. В лявата пред гърдите му лъщяха монети.

— Дрот, вече нямаш тъмнина — каза той в разпалващото се все по-ярко зарево. — Нямаш омагьосани свещи. Сега е мой ред.

Пристъпи напред и аз хукнах, но не към изхода, а към одеялото, на което бях седял. Само един от нас щеше да се измъкне оттук. Опитах ли се да избягам, щях да си изпрося меч или нещо още по-лошо в гърба.

Захвърлих кинжала и грабнах одеялото с лявата си ръка. Извъртях се и едва успях да се спася от първата разтопена капка метал, полетяла към мен. Разгънах одеялото и изплющях с него два пъти, за да го омотая около ръката си. Краят му увисна почти две стъпки надолу — гъвкава стена от дебел плат, с която да си служа като щит или камшик.

Пометох друга монета с одеялото, после трета. Още две литнаха към мен, последвани от Сянката.

Нямаше да си играе с мен. Не започна премерено, за да скъси разстоянието полека, нито остана надалече, за да мята монети, докато ме превърне в димяща обгорена буца плът. Нападна светкавично, мечът му се губеше в неясни огнени отблясъци. Посичащ удар към главата ми, последван от втори, рязка промяна със замах отвън, мушкане и нов режещ удар в такава стремителна поредица, че описанието й заема прекалено много време. Първите два отбих с меча, провървя ми да пресрещна третия с одеялото, с мъка се отдръпнах от четвъртия и само изгледах острието, което мина на три пръста от лицето ми при петия.

Опитах контраудар, но Сянката го отклони почти разсеяно и хвърли монета към шията ми. Нямах време да вдигна одеялото и само извих глава встрани, колкото можах.

Усетих пареща болка в лявото рамо. Изкрещях и отскочих.

Приклекнах и се прикрих с одеялото. В стаята ставаше все по-светло, пламъците пълзяха нагоре по стената. На трепкащата светлина видях, че ръката ми трепери. Дължеше се и на напрежението, но и на умората. Непривично ми беше да боравя с меча на Железния, а дори съвсем малко по-тежко острие бързо изтощава ръката.

Ако схватката се проточеше, нямаше как да се браня успешно. Но пък тогава и двамата можеше да умрем под рухналия покрив или от задушаване, или от горещината. Нито един вариант на близкото бъдеще не ми допадаше, но нямаше какво да направя — прекалено зает бях да се бия срещу превъзхождащия ме противник.

Сянката запрати три монети по мен и изведнъж проумях какво трябва да направя.

Трите монети означаваха, че не мога да се изплъзна от всички, а бях принуден да ги отбия с одеялото. Значи той щеше да нападне тутакси, като разчиташе да е отклонил вниманието ми.

И значи това беше сгодният случай за мен… или само се надявах да е така.

Докато монетите се раздалечаваха една от друга и се превръщаха в огнени капки, замахнах с одеялото навън и нагоре, хванах ги в гънките и ги изтръсках встрани. Продължих движението на лявата ръка, обърнах се ребром към Сянката и протегнах меча напред.

Деган бе правил това пред очите ми, аз също бях опитал един-два пъти. Той го наричаше „да опразниш мястото си“, а аз — адска хитрина. Същината е в преместването на тялото, докато оръжието остава неподвижно. Така подмамваш противника сам да се наниже на острието ти. Направено от Деган, изглеждаше като произведение на изкуството, направено от мен — като детски драсканици с клечка в пясъка. Но вършеше работа.

Обикновено.

Зърнах лъскавото острие и чух свистенето му, когато Сянката прониза празното пространство. Още по-приятно беше, усещането, че моето оръжие се заби… само че не както трябва.

Погледнах по дължината на острието и се смръзнах. Бях протегнал меча на Железния срещу Сянката съвсем правилно, но бях забравил, че е извит. Рапирата щеше да прониже Сянката в лицето… но върхът на меча сочеше вдясно. Вместо да го прободе смъртоносно, се плъзна покрай лицето му и проби качулката. Дори да ми бе провървяло, може би само го одрасках по бузата, но изобщо не успях да го довърша тоя гаден Сив принц.

Завъртях меча, за да разсека лицето му, но лявата му ръка се стрелна и сграбчи моята дясна. После я изви.

Мускули и кости се изопнаха и усукаха неестествено по цялата дължина на ръката ми. Болката ме дръпна напред, смъкна ме на колене, а ръката ми остана изпъната нагоре. Пръстите ми омекнаха и мечът на Железния изтрака на пода. Сянката ме халоса с нещо твърдо — с дръжката или предпазителя на меча си — по тила.

Свлякох се на колене, после и на длани, защото той най-сетне пусна ръката ми.

Чувах бумтене, но не само заради удара. Вдигнах глава. Огънят бе погълнал задната стена. А над Сянката кълбящ се черен дим скриваше тавана. Дори таванът засега да не гореше, скоро щеше да пламне.

Но Сянката или не забелязваше, или нехаеше. Върхът на меча му спря пред лицето ми. Той вдигна лявата си ръка и пъхна пръст през дупката, която бях пробил в качулката му. Усмихна се. Мечът не помръдваше.

— За малко не успя — призна Сянката и се вторачи в мен. — Трябваше просто да приемеш предложението ми.

— И накрая пак щях да съм труп.

Той сви рамене.

— Разбира се. Ти се опита да ме пречукаш, а това не може да бъде простено. Но краят ти поне щеше да е… сравнително бърз. А сега… — Сянката махна с ръка към бушуващия зад мен пожар. — Чувал съм, че димът убива преди огъня. Да се надяваме, че е така, за да не се мъчиш.

И вдигна меча за удара, с който щеше да ме направи безпомощен.

Поне вече нямаше причина да стори зло на Ана. И това беше някаква утеха.

— Майната ти — казах му и се напрегнах в очакване да ме парализира.

Ръката на Сянката вече се спускаше, когато нещо изскочи от мрака и се строши в тила му. Кафяви и бежови парченца се пръснаха около качулката. Той залитна. Мечът се заби в пода до ботушите ми.

Без да се замисля, посегнах към колана му и грабнах кесията. Сянката се изправи и издърпа меча си от дъската. Обърна се към входа и ме погледна чак след това — с което ми даде време да разхлабя вървите на кесията със зъби и да запратя всичко от нея към качулката му.

„Дано не са обвързани с него както въжето с мен — молех се на Ангелите. — Дано не са обвързани!“

И в бученето на огъня чух съскането, с което литнаха монетите, а после и влажното мляскане, с което разтопеният метал срещна лицето на Сянката.

Той запищя и се стовари на пода, впил ръце в качулката. Протегнах ръка и придърпах меча на Железния към себе си. Надигнах се от пода.

След като забих острието в качулката за втори път, гърченето на Сянката спря. Чак тогава се обърнах.

Деган стоеше на прага. В дясната си ръка държеше нащърбено гърне, което сигурно бе взел от скривалището на някой бездомник. Лявата стискаше украсената с бронз дръжка на меча.

Разсмях се гръмогласно и едва не седнах на пода. Деган пак ме беше спасил. След всичко, което бях направил.

Дори не бих посмял да се надявам…

Мен ли бе проследил, или Сянката? Някаква част от мен, където бях скътал гордостта от вещината си в занаята, искаше да е вярно второто обяснение, но се съмнявах да е така. Ако някой можеше да ми пази гърба, без да се усетя, това беше Деган. Нямах нищо против.

И покривът вече гореше, а паднала греда разделяше стаята на две. Имаше малка пролука в края й, но пламъците по стената пълзяха натам и или щяха да я стеснят прекалено, или да я преградят напълно.

Понечих да заобиколя, но си спомних за дневника на Йоклаудия. Лежеше в моята част на стаята близо до горящата греда и вече тлееше, но още не бе пламнал.

Деган видя накъде гледам, завъртя глава и пусна гърнето на пода. След това се извърна.

— Чакай! — креснах му.

Деган пак се обърна към мен. Взирах се в него с насълзени от дима очи, а той изправи рамене и вдигна меча пред устните си. Същият жест както при Клетвата между нас, само че сега бе впил поглед право в очите ми. Не мигна, когато целуна острието, завъртя го в светлината на пожара и го стовари с все сила в пода пред себе си. Просто ме гледаше. А после се обърна и изчезна.

Край на всичко — на Клетвата, на приятелството ни, на живота му като деган. Знаех го без никакво съмнение, сякаш самият аз го бях решил. Той бе приключил с всички дългове. Случи се точно каквото предсказа: Клетвата, с която се обвързахме, разруши всичко друго между нас, а и не само това.

Не се опитах да тръгна след него. Не бих го посрамил, не бих гонил нещо, което вече не съществува.

Аз бях „нос“ и знаех кога една следа е изстинала.

Разкашлях се от дима. Отидох до дневника и го изритах встрани от пламъците. Корицата беше почти овъглена, а един ъгъл — напълно почернял.

Това ми подсказа нещо.

Усмихнах се криво в своето малко кътче от ада и увих дневника в одеялото. Не биваше да изгори… поне засега.

Взех меча на Железния и го сложих върху тялото на Сянката. След няколко подходящи думи в подходящи уши Орденът на деганите щеше да намери разкривените останки от меча при овъгления труп. Нека си мислят, че Сив принц е убил техния побратим и е запазил меча му като трофей — Сянката се бе прославил достатъчно с наглостта си, за да повярват в това. Нямаше да облекча съвестта на Бронзовия, но може би щях да го отърва от жаждата за мъст на бившите му побратими.

Не беше подаръкът на раздяла, какъвто исках, но друго не можех да направя.

Проврях се към външната стена. Лазех на четири крака, почти ослепял от пушека. Усещах как късчета жарава падат на шията ми, опърлят косата ми и прогарят дупки в дрехите ми, но въздухът беше толкова горещ, че усещах тези места само малко по-топли.

Стигнах до стената по-скоро, отколкото очаквах, и пропълзях покрай нея до прозореца. Прехвърлих се през перваза и просто се пуснах.

Макар да паднах от два етажа, нямаше от какво да се оплача.