Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (3)

3

Балдезар беше „драскач“, тоест можеше да чете и да пише на стари наречия и чужди езици, както и да прави копия или фалшификати на документи — според нуждите на клиента. Освен това беше майстор, който притежаваше писмовна работилница в квартал, съседен на моя. И то голяма работилница с десетина калфи и чираци, трудещи се под придирчивия му поглед. Балдезар никога не би продал съдържанието на поверена му книжнина, но охотно копираше каквото му донесеш… или го подправяше, ако поискаш.

Влязох в светлата оживена работилница. И прозорците, и плъзгащите се капаци на покрива бяха отворени, за да влиза свободно светлината на утрото. Основното помещение беше запълнено с високи наклонени бюра. На повечето се виждаха закрепени страници, а до тях — копия, по които се работеше. Но на някои имаше истински творения. Пред тези бюра заставаха най-изкусните писари и илюстратори. Всяка страница, всеки ред бяха продължаваща история, същинско произведение на изкуството.

Вдишах дълбоко, за да се насладя на миризмата на мастило, бои, хартия и креда. За мен това беше уханието на знанието, на историята. Обожавах го. Не ме засягаше дали преписват стари трактати или складови товарителници — долавях истинска магия в техния труд.

— Дрот, малко си подранил — обади се някой.

Обърнах се. Беше Ликонис. Доближи ме с наръч пергаменти в месестите си ръце и кротък присмех в очите. Беше по-висок от мен — което може да се каже за мнозина — и с телосложение по-скоро на селянин, а не на писар. Широки рамене, яки ръце и крака, могъща шия и открито доверчиво лице, което винаги малко ме притесняваше. Не съм свикнал да се навъртам около стъписващо честни хора.

— Цяла нощ ли си будувал? — подхвърли Ликонис.

— Толкова ли си личи?

— Уви, да. — Той махна с ръка към дъното на стаята. — Ако искаш, ще ти сложа табуретка до моето бюро. Довърших още една глава от историята.

— Онази за Четвъртото регентство ли?

— Че коя друга?

Облизах устни. Какво изкушение… Четвъртото регентство беше период в историята на империята, когато легендата се сливала с действителността, неизменната власт на Стефан Дорминикос била застрашена за пръв път, а в разсъдъка на нашия император се появили първите едва забележими пукнатини.

Дотогава императорът заемал трона в едно или друго от въплъщенията си повече от две столетия. Вярно, не звучи толкова внушително като завършека на шестия век, който чествахме наскоро в Идрека, но никой вече не се съмнявал, че е избран от Ангелите да бъде наш постоянно превъплъщаващ се император. Той бил Вечното триединство, той бил повелителят с душа, разделена на три части, за да се преражда завинаги в един от трите си облика — Маркино, Теодой и Лусиен. Всяка от версиите му сменяла предишната с всяко ново поколение, за да властва и бди над империята. Такава била волята на Ангелите.

Това обаче не означавало, че всички са доволни.

Подобно на всички нас Стефан Дорминикос започнал живота си като смъртен и хората не забравяли този факт. Някои си казвали, че щом човек може да се роди — или дори да се прероди, — значи може и да умре. И това се случило. Няколко пъти. По тази причина императорите учредили Регентството — посочвали кой да управлява, ако някое от въплъщенията умре, преди да бъде намерено другото. Второто и Третото регентство били последствие от покушения и дворцови заговори. Но за да започне Четвъртото регентство, трябвало чумата да тръшне две поредни въплъщения на Стефан. Естествено злощастие, за което империята се била подготвила отдавна, и точно затова настъпилият хаос бил толкова изненадващ.

Две от версиите на Стефан били мъртви и някой се замислил (не е съвсем ясно точно кой) какво ли ще се случи, ако и трите облика на императора са покойници по едно и също време. Дали би успял да се върне към живота? След първия път, когато Стефан умрял и се пренесъл при Ангелите, в империята винаги имало поне едно негово живо въплъщение. В писанията на имперския култ се намеквало за пълната съсипия, която щяла да се стовари, ако на земята няма император, но никой не знаел дали предупрежденията са апокрифи, или пророчества.

Разбира се, някой решил да провери. За нещастие на Стефан това били собствените му регенти.

Така започнали Войните на регентството — осемдесет и една години игра на котка и мишка между узурпаторите и въплъщенията на Стефан Дорминикос. Лусиен умрял два пъти — веднъж от чумата, втория път от нож в гърба. Маркино още като пеленаче бил отнесен от същата чума. Теодой бил съсечен, докато настъпвал начело на армията си към крепостните стени на Идрека. В шестдесет и четвъртата година от Четвъртото регенство регентите обявили, че на земята, камо ли пък на престола, вече няма въплъщения на Дорминикос.

Императорите били мъртви.

Но седемнайсет години по-късно Маркино ги опровергал, като се появил с войска не откъде да е, а от Джан. И тогава станало много интересно.

— Стигна ли до Чистките? — попитах Ликонис.

По време на похода от Джан към Идрека Маркино заповядал на войниците си да заличават всяко изображение на предишните му въплъщения, на което се натъквали. Заявил на всеослушание, че така „прочиствал“ храмовете и давал ново начало на империята след Регентството. Другите му версии се придържали към мнение, различно от неговото. Изобщо не им допадало да бъдат изтривани, докато отсъстват. Така започнали точещите се векове свади между въплъщенията на императора. Ликонис ми бе намекнал, че е открил нов източник по темата, но не пожела да го назове.

И днес беше същото. Усмихна се загадъчно или поне се опита. Това изражение не пасваше добре на лицето му.

— Няма да ти кажа — натърти той.

— Не съм и очаквал.

Почудих се дали да не упорствам с въпросите, защото Ликонис обичаше да говори за заниманията си и накрая щеше да отстъпи, но само въздъхнах.

— Много ми се иска да я прочета, но дойдох при твоя господар по работа.

Той се понавъси. Не знаеше подробности за отношенията ми с Балдезар, но схватливостта му стигаше да реши, че предпочита да си остане неосведомен.

Отидох в задната част на стаята и се качих по виещата се стълба към галерията. Балдезар ме чакаше горе.

— Младият Ликонис май не цени твоя занаят толкова, колкото ти неговия.

Гласът чегърташе, думите бяха сухи като пергаментите наоколо.

— По-скоро не одобрява твоето вземане-даване с мен — отвърнах аз.

— Твърде вероятно е. — Майсторът се обърна и повлече крака към кабинета си. — Но тъй като мнението на по-низшите не означава нищо за мен…

Сякаш остави недовършеното изречение да увисне и да се свлече на пода.

Оставих погледа си да се плъзга по събраните тук писмена. Книги и свитъци запълваха тесните ивици от стените между прозорците в галерията, лавиците бяха наредени от пода до тавана. Много от тях бяха ценни само за писарите, но имаше достатъчно истории и сборници с предания, за да потъна в тях завинаги. Балдезар склоняваше от време на време да ми даде нещо назаем, но без особено желание и срещу много пари.

— Не пипай и не взимай — подхвърли през рамо.

Нямаше и помен от шеговитост в тона му. Наежих се.

— Гледай си работата, драскач.

— Това ми е работата и си я гледам, да. Ти също си гледай работата, обирджия.

— Не съм влизал с взлом никъде от години — сопнах се аз.

Той само изсумтя.

Влязохме в кабинета. Балдезар се настани като владетел зад бюрото си, а аз седнах на тясното столче срещу него. Капаците бяха отворени, за да влиза светлина, но не и остъклените прозорци, за да не прониква шум и прахоляк от улицата. Така стаята ми се струваше тясна, ярка и топла. Преборих се с прозявката, затова пък кихнах.

Повечето хора биха изглеждали в цветущо здраве или поне по-жизнени в такава стая, но светлината само подчертаваше ъглите и ръбовете по лицето на Балдезар. Забелязвах под изцапаната с мастило туника подобни издатини, които подсказваха колко е мършав. Той се вторачи в мен изпод отпуснатите си клепачи и подхвана:

— Дано не си дошъл заради поръчката. Казах ти, че няма да е готова преди идната седмица. Дори още не съм получил подходяща ленена хартия от работилницата.

Махнах с ръка.

— Изобщо не бързам. Свърши си работата спокойно.

Фалшификатът беше поръчка, поискана от моята сестра, но не беше зле тя да почака още малко. Това дори би могло да я направи по-търпелива, макар че ме човъркаха съмнения по въпроса.

— Дойдох да се допитам до тебе за нещо.

Кимна, сякаш бе очаквал да чуе такава молба. В края на краищата той беше самият Балдезар.

Бръкнах в кесийката с ахрами и извадих парчето хартия, което бях взел от Ател. Веждите на писаря се извиха за миг в малки подобия на планини.

— Може ли да видя?

Пръстите като изсъхнал папур се пресегнаха към хартийката. Дадох му я и той я обърна към светлината.

— И какво всъщност търсим тук? — попита след дълго мълчание.

Макар че се бях престрашил да му дам листчето, се подвоумих. Усетът ми подсказваше да държа настрана от делата си колкото може повече хора. Напомних си обаче защо съм дошъл при него.

— Надявам се, че е шифър, който ще разпознаеш.

— Шифър като в тайно писмо ли?

Кимнах.

— Откъде се сдоби с това?

Впих поглед в него и не отговорих.

— Питам само защото произходът би ми помогнал да…

Умората надделя над търпението ми и отвърнах рязко:

— Няма значение как съм се сдобил с това. Искам да чуя какво можеш да ми кажеш ти.

— Ясно. — Балдезар потърка хартията с пръсти. — И за какво се отнася?

— Драскач, картофчето е горещо, затова не ми се прави на голям отворко!

Устните му се извиха презрително.

— Дрот, въпреки че разбирам изразите ти, не съм длъжен да ги харесвам. В разговорите с мен се придържай към нормалния език на империята или се омитай оттук.

Наведох се напред, но се сдържах, преди да скоча от стола. Балдезар се ококори, притиснал гръб в облегалката на своя стол.

Вдишах бавно и дълбоко.

— Добре — изстърга гласът ми. — На нормален език — никак не се радвам на тази хартийка. По-точно съм вбесен. Това парченце ми съсипа деня и не мисля, че ще е така само днес. И двамата знаем какво означава това. Съветвам те просто да ми кажеш какво виждаш. Иначе моите изрази няма да са единственото, което не харесваш.

Балдезар отвори уста, после стисна устни и се прокашля.

— Шифър значи… Любопитно.

Сложи листчето на масата и се взря в него. След минута ръцете му престанаха да треперят. Завъртя хартийката няколко пъти, за да огледа драсканиците под различен ъгъл, накрая разгледа и празната обратна страна. Плъзгаше пръсти по нея и сумтеше. След малко се облегна.

— Не знам.

— Какво?!

Той вдигна ръце в помирителен жест.

— Не е език, който мога да разпозная, ако изобщо е език. В написаното не откривам никакъв ред, никаква логика. Нищо не показва, че е шифър.

Станах и се наведох над масата.

— Ето тук и тук… Пистос и имус. А какво ще кажеш за повтарящите се знаци тук… тук и ето тук? И тези двата. Може да са части от обичайните символи.

— Дрот, не всички хора пишат с имперски йероглифи.

Вярно, само повечето жители на империята…

— Добре де, може да са онези неща, с които пишат в западните васални кралства…

— Букви ли?

— Да, букви.

Балдезар въздъхна дълбоко.

— Може би. Или пък някой се е упражнявал да украсява заглавни букви. Или са грешки, които не си е направил труда да попие и заличи. Или са опит за използване на онези безполезни печатарски машини. Само че, Дрот, не виждам дори следа от шифър. Разполагаш с хартийка от кошчето за боклук на някой писар. — Побутна листчето с пръст. — Нещо, заради което не си струва да заплашваш някого.

Понечи да го смачка, но аз протегнах ръка.

— Ако не възразяваш…

Балдезар се отказа от намерението си, погледна листчето и го побутна към мен. Аз го прибрах в кесийката с ахрами. Когато вдигнах глава, той се бе вторачил в мен.

— Убеден си, че е много важно, така ли?

Не, по дяволите, не бях убеден. Може и наистина да беше обикновен фитил за лула или дори боклуче, попаднало случайно в торбата на Ател. Но само него бях успял да взема от контрабандиста, който може би ме лъжеше до последния си дъх. Имах нужда от нещо, с което да потвърдя историята му или да разкрия лъжата. Нямах друго, освен хартийката, колкото и жалка да беше тази плячка.

Затова излъгах.

— Изобщо не се съмнявам.

Писарят потропа с пръсти по масата.

— Хрумна ми — каза замислено, — че мога да се обърна към един колега, който знае повече от мен за тези неща. Няма да ти излезе евтино и ще се нуждая от „документа“, за да му го покажа, но нищо чудно да получиш все някакъв отговор.

Личеше, че му е неприятно да признава възможността някой да знае повече от него и особено нуждата да се посъветва с такъв човек. Добре…

— Съблазнително предложение, но ще откажа — отсякох. — Листчето остава при мен. — Сетих се нещо. — И кой е този твой „колега“?

Двоуменето му се проточи прекалено.

— Не ми се вярва да го познаваш.

Изгледах го с лека усмивчица. Дали искаше да ме държи настрана от приятелчето си, или се надяваше да вдигне цената така, че да остане и за него? И в двата случая сигурно щях да надплатя излишно срещу почти никаква полза.

— Опита си късмета, но няма да го бъде — уверих го. Възпрях с жест възраженията му и се протегнах на стола с прозявка. — Зарежи игричките. Твърде уморен съм за това. Или ми помогни, или недей, твоя воля.

Балдезар впи задълго в мен неприветлив поглед. И подвикна, без да извива глава:

— Ликонис!

Чух забързания тропот на едрия писар по стъпалата: но не дишаше тежко, когато влезе в кабинета на своя майстор.

— Какво желаете? — И кимна почтително на Балдезар.

— Дрот донесе някакво боклуче и иска да му хвърлиш един поглед. Можело да е шифър.

— Шифър ли? — повтори писарят. Стори ми се, че ако господарят му не беше в стаята, щеше да потърка длани от удоволствие. Направо усещах вълнението му. — Може ли да го видя?

Озърнах се питащо към Балдезар, докато вадех хартийката за втори път.

— Едно от увлеченията на Ликонис е изучаването на тайни съобщения, както и делата на шпионите от ранните години на империята — сухо обясни майсторът. — И за моя изненада може би все пак ще има полза от това.

Ликонис си прехапа устните от този укор и наведе глава над листчето. Въртеше го по същия начин. Намръщи се.

— Откъде го взе?

Скръстих ръце на гърдите си и не отговорих. Ликонис се изчерви.

— Да, разбира се… Моля да ме извиниш, че попитах. Предполагам, че вече си забелязал символите пистос и имус. — Писарят пак обърна хартийката към светлината, сви рамене и ми я върна. — Може и да има нещо, но по-скоро наистина е боклук. Важно ли е?

— Въпрос на живот и смърт — отсякох аз, защото се сетих за Ател.

Лицето на писаря помрачня. А аз се усмихнах неволно — дали Ликонис се тревожеше за мен, или за човека, у когото е било листчето? Може би и едното, и другото беше вярно.

— Жена на име Йоклаудия подсказва ли ти нещо? — попитах го.

— Коя? — сепна се Балдезар.

Обърнах се към майстора. Дали погледът му не бе станал пронизващ?

— Йоклаудия.

— Ако не броим някои исторически трактати от по-неизвестни автори, не съм срещал това име. А ти, Ликонис?

Писарят завъртя глава.

— Не. — Усмихна ми се смутено. — Поне не през последните три столетия.

— Все така ми върви днес, затова не се учудвам — оплаках се и станах.

Кимнах на Балдезар, поклоних се на Ликонис — само за да ядосам господаря му — и излязох от работилницата.

В нормален ден стигах бързо от работилницата на Балдезар до дома си. Днес ходенето не се проточи кой знае колко повече, но разстоянието сякаш беше пет пъти по-дълго. Слънцето изглеждаше по-ярко, тълпите — по-гъсти, улиците — по-мръсни. Нямах сили да ги понасям.

Когато се добрах до аптекарския дюкян, над който живеех, не бях нищо повече от тътреща се торба, пълна с притъпени сетива. Позволих си да въздъхна облекчено. За миг се поколебах дали да не вляза в дюкяна и да изкрънкам още ахрами от Епирис, но мисълта за моя дюшек на буци победи. Обърнах се към стълбата.

— Нос!

Гласът се разнесе от много далече… може би на цели десет стъпки зад мен. Да се обърна ли? Не, по-добре да го пренебрегна. Ще се махне.

— Ей, нос!

Още ли беше там? О, Ангели, този човек не разбираше от намеци. Направих красноречив, искрен и твърде мръснишки жест, без да се обърна, и продължих да се влача напред.

— Ама че проклетник… — отбеляза гласът.

Нещо тежко се стовари върху рамото ми и ме завъртя.

Навиците и кипналата кръв си свършиха работата. Докато се обръщах, малкият кинжал (онзи с отровата) се хлъзна от калъфа под ръкава в лявата ми длан. В същия миг дясната ми ръка напипа рапирата.

Бяха двама, извисяваха се така, че ми засенчваха слънцето и много ги биваше.

С изписана на лицето скука единият приклещи лявата ми ръка и взе кинжала. Другият стисна дясната ми китка и не ми позволи да извадя рапирата от ножницата.

Познавах ги.

— Нос, Никодемус иска да те види — каза ми Соленото око.

— Веднага.