Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (24)

24

Изтръсках ножа от скрития под левия ръкав калъф и замахнах. В същия миг дясната ми ръка хвана въжето на Таск като бич.

Сянката стоеше само на крачка от мен и въпреки това успя да изплющи нагоре с края на наметалото си, за да пресрещне острието. Усетих съпротива, върхът на ножа проникна в плата, но заседна. Побързах да отдръпна ръката си, за да не остане оръжието хванато в гънките на наметалото. А въжето се разгъна в дъга нагоре.

Исках да цапардосам противника си през кръста. Не бях използвал тази проклетия досега и нямаше да опитвам изкусни удари. Затова замахнах към средата на тялото му с надеждата да постигна нещо.

Сянката вече отстъпваше заднешком. Вдигна наметалото като щит пред въжето и избълва поредица звуци, сякаш пияница ломотеше с пълна уста. И когато въжето удари, ми се стори, че съм стоварил железен прът по тухлена стена. Въжето се вкорави по цялата си дължина и така раздруса ръката ми, че малко оставаше да го изтърва. Чух четирикратен отчетлив пукот от въздействието на руни. Сянката залитна назад и едва не падна, аз пак се опитах да го намушкам, но той вече беше извън обсега ми.

— Деган! — креснах и пак настъпих към Сивия принц. — Деган, сега!

Противника ми си го биваше. Стъпи устойчиво и когато го доближих достатъчно за нов удар, краят на наметалото пак плющеше и се мяташе пред него — не можех да открия пролука в защитата му. Той отстъпваше, аз напирах. Трябваше да стоя близо до него, за да нападам с ножа и да не му позволя да извади някакво дълго острие изпод наметалото, защото тогава щях да загазя сериозно въпреки нощното си зрение.

Стараех се да го притискам. Мушках и замахвах с ножа, въртях въжето като бич. Изобщо не успявах да го доближа втори път, но поне с удоволствие виждах как наметалото дими там, където го бяха докоснали възлите.

Нужно беше само едно порязване, само една дълбока драскотина и всичко щеше да свърши. Отровата по ножа действаше бързо и после просто щях да се браня и да чакам Сянката да се свлече. Но той всеки път пресрещаше острието с наметалото си и започвах да се тревожа, че отровата ще остане по плата.

— Ти си глупак — отбеляза Сянката.

Престорих се, че ще нападна отдясно, и опитах отляво. Той се извъртя и плъзна назад крака си навреме, та въжето да не стигне до него.

— Каза човекът без оръжие — изсумтях аз, пуснах въжето, скочих встрани и сграбчих наметалото.

Спипах го.

Сянката се разсмя. Дясната му ръка се стрелна покрай лицето ми, докато още мушках нагоре с ножа, за да го довърша. Зърнах в пръстите му малко парченце свещ — и той го смачка. Заля ме непоносима болка.

Сияние с яркостта на дневна светлина пламна пред очите ми, заличи нощното ми зрение и нахлу в главата ми. Всичко друго изчезна. Вместо очи имах огън — два бездънни кладенеца от пронизваща, безмилостна болка.

Когато се свестих, пищях. Усещах юмруците си притиснати към очите, надушвах калните камъни до лицето си. Устата ми бе пълна с кръв и мръсотия. Плюх, за да я махна.

И тогава чух звънтящите удари на метал в метал — Деган и Сянката продължаваха схватката.

Смъкнах ръце от лицето си и примигах предпазливо. Пред мен се рееха кехлибарени искрици и тъмни петна, по краищата се мяркаха променливи пъстри дъгички. Призрачното видение на пръсти в елегантна ръкавица, хванали парче восък с фитил, още плуваше в главата ми.

Още имаше болка. Твърде силна болка.

Някъде отпред се чуваше плъзгане на подметки по калдъръм, забързано дишане, стържене и звънтеж на стомана. Май не се биеха толкова яростно, колкото очаквах. А после чух затихващо съскане. Деган изпсува. Още стъпки и предпазлив сблъсък на остриета.

Откога ли се точеше схватката? Болката може да изкриви странно усета за време, но предположих, че съм бил в несвяст за малко, защото Деган не се помайваше, когато трябваше да убие някого.

Разтърсих глава и потърках очите си с юмруци. Петна и мрак.

Случвало се бе и преди да ме заслепят, когато се е пробудило нощното ми зрение, но не и така — отблизо, с магически ярка светлина.

Още веднъж чух съскане. Деган изохка и почти незабавно последва ожесточена размяна на удари. Някой притискаше другия, но нямаше как да позная кой кого. По-лошото беше, че ме доближаваха. Запълзях припряно назад с надеждата ако случайно препъна някого, това да е Сянката.

След миг-два чух как Сянката изпъшка. Затаих дъх в очакване тялото му да тупне на земята. Деган изсумтя и каза:

— За малко.

— На косъм — съгласи се Сянката.

И продължиха да се бият.

Проклятие! Какво ставаше, по дяволите?! Всичко трябваше вече да е приключило. Значи Сянката бе измъкнал още нещо изпод наметалото. Но какво? И що за гадно съскане чувах? Имах нужда от зрението си. И то веднага.

Превъртях се по корем и притиснах лице в калдъръма. Вонеше на кал, говна и гнил лук. Обвих главата си с ръце, за да се откъсна от всичко останало в нощта. Вонята се засили непоносимо, започнах да се давя, но бях принуден да защитя очите си от всякакво мъждукане.

Тъмнината беше моят целебен мехлем в онази първа нощ, когато двамата със Себастиан се прибрахме у дома.

Кристиана бе запалила фенер и ни чакаше. Посрещна ни на вратата, когато отворихме. Себастиан още не ме бе предупредил какво може да ми причини светлината. Аз погледнах право към фенера и изкрещях от болка.

Мракът в гората уталожи страданието, върна ми зрението под наставленията на Себастиан. Можех само да се надявам, че същото ще се случи и сега.

Мигах и се взирах напрегнато в тъмния кръг между ръцете си. Очите ми вече се насълзяваха от уличните миризми. Болката се завърна с цялата си мощ, изпълваше очите, главата, ума ми.

Стомана срещна стомана вдясно от мен. Съскане. Вопъл.

С нови, ритмични приливи на болка осъзнах, че блъскам глава в камъните. Чудех се дали да не престана, но не посмях. Всяко движение, всеки удар внасяше блед оранжев проблясък. Продължих да налагам улицата с чело. Още един път, внушавах си, само още един път. Още веднъж и или ще прогледна, или ще умра.

Изведнъж ме заля вълна от цвят — светлина и сенки, очертания и повърхности. Пак замигах и загледах как линиите се избистрят в кехлибарено обагрен отпечатък от сандал.

Виждах! Болката беснееше зад очите ми, но по-важното беше, че виждах.

Оттласнах се от плочите и отворих очи.

И почти веднага зърнах Деган и Сянката. Бяха на четири-пет крачки от мен, обгърнати от червено-златни ореоли, оръжията им готови за удар или отбиване. Гледаха се преценяващо. С лявата си ръка Деган държеше шапката си на височината на гърдите си, леко встрани от тялото. Веднъж вече си бе послужил с шапката, за да отклонява оръжията на противниците, само че тогава се би срещу седмина. Щом си помагаше с шапката срещу един, това не вещаеше нищо добро.

А Сянката сякаш държеше в лявата си ръка посребрен лунен лъч — лек, бърз и прекрасен. Острието беше малко по-тясно и малко по-дълго от меча на Деган. С всяко движение лунната светлина се лееше по стоманата на плавни вълни чак до синьо-черния предпазител. И този меч беше от Черния остров, но може би още по-добре закален, ако можех да съдя по играта на отблясъците.

Другата ръка на Сянката беше свита в хлабав юмрук. Забелязах блещукане на метал между пръстите му. Дали не държеше метателни стрелички? Или беше месингов бокс, с който да потроши лицето на Деган, ако успее да го доближи достатъчно?

Присвих очи, за да виждам по-добре, и се надигнах. От движението всичко се размъти. А когато погледът ми се проясни, Сянката нападаше.

Пристъпи напред и мечът му се стрелна да пресрещне оръжието на Деган и да го отклони. В същия миг дясната му ръка метна по Деган две късчета метал. Изумен различих монети — стори ми се, че са медни сови.

Деган извъртя тяло и замахна с шапката, за да пресрещне монетите, докато се мъчеше да се предпази с острието, та Сянката да не го наръга. Направени от всеки друг, тези съчетани движения щяха да изглеждат тромави, но Деган приличаше на опитен танцьор.

Мечовете им се сблъскаха високо и встрани. Деган улови монетите с шапката и тутакси я обърна надолу, за да ги изтръска на камъните. Но вместо две монети се пръснаха капки разтопен метал. И от калта се издигнаха струйки пара.

Преносима магия, която парцалите не биха могли да разпознаят, докато не бъде използвана. А Сянката май имаше пълна шепа от омагьосаните монети.

Взрях се по-внимателно в Деган. Да, имаше поне една обгорена черта по плата върху ръката, с която държеше меча. Забелязах и че шапката му е надупчена и похабена — хванеше ли още няколко пъти монети с нея, тя щеше да се разпадне.

Огледах улицата за ножа си и го открих от другата страна на сражаващите се. Нямаше да се намеся с ловко отровно порязване. А не бях толкова уверен в нощното си зрение или точността си, че да метна някой от другите си ножове. Злополучно пристъпване в неподходящ момент… и можех да го забия в Деган, а не в Сянката.

Но въжето беше по-наблизо, паднало в тъмна локва зад Сянката, възлите му бълбукаха и бълваха изпарения във водата.

Залазих към въжето. Светът още се размиваше и избистряше.

Приклекнах до локвата. Пръстите ми опипваха за въжето, а очите ми следяха широкия сиво-черен гръб на Сянката на десетина крачки от мен.

Усмихнах се. Нямах нужда от ясно нощно зрение или сигурна опора под краката, нито дори от безупречна точност, за да се разправя с него този път. Достатъчно беше да притичам чевръсто и да замахна с въжето.

Не се съмнявах, че поне с това ще се справя.

Тъкмо хващах въжето и ботуш настъпи китката ми.

— А-а, не — сгълча ме тихо мъжки глас. — Няма време за игрички, Дрот — поканен си другаде.

И без да се оглеждам, знаех кой говори.

— Марда, много те бива да пречиш — казах му.

— В това ми е чарът.

Ботушът притисна ръката ми по-тежко и аз се присвих. Нещо остро и хладно опря в тила ми.

— Пусни желязото — заповяда Мардата и аз сложих рапирата на улицата. — Сега остави въжето където си е и стани. Бавно.

Кракът му се вдигна и аз прибрах ръката си към тялото. Притиснах я към бедрото си, сякаш ме болеше много от настъпването.

Извих глава и го погледнах отдолу нагоре. Хладният натиск на шията ми беше от острието на къс меч. Мардата ми се хилеше със злобно самодоволство. Тогава ме осени прозрението.

— Ти си бил, нали? Ти си внушил на Нико, че работя за Келс.

Усмивката му стана още по-широка.

— Или ти трябваше да го отнесеш, или аз. За мой късмет ти се оплеска толкова, че можех да му разкажа историйката убедително. Признавам — чудя се, че още си жив.

Късмет ли? Убедително ли? Значи Мардата не беше знаел, че работя за Келс?

Смяташе, че е измислил всичко!

Ох, с какво удоволствие щях да очистя този мръсник…

Зад мен закънтяха ударите на остриета.

— Трябва да тръгваме — настоя Мардата и натисна меча по-силно. — Стани!

Подчиних се, като държах „наранената“ си лява ръка отпусната до тялото. Докато се надигах, Мардата се дръпна крачка назад, за да ми направи място. И мечът му вече не натискаше шията ми. Тъкмо това чаках.

Отблъснах се от земята с двата си крака. В същия миг замахнах с левия лакът. Очите му се разшириха, а после направо зейнаха, когато лакътят ми се заби в слабините му с цялата сила и тежест на тялото ми.

Бях навел глава и все пак усетих плиткото порязване по шията си. Струваше си обаче, за да видя как Мардата рухна на улицата до мен. Измъкнах кинжала от ботуша си и си взех въжето, а той се превиваше и повръщаше.

— Щеше ми се да се насладя на гледката — казах му. — Ангелите са свидетели, че ти ме прецака твърде зле и си го заслужи, но имам по-важна работа и не мога да се занимавам с тебе.

Той примигна и ме погледна… не, очите му се вторачиха в някого зад мен.

— Убий го това копеле! — изграчи през зъби.

По дяволите! Откога Мардата си водеше и партньори?

Изправих се, извъртях се и опитах да ударя с въжето.

Жената обаче стоеше прекалено далече от мен и щом краят на въжето я подмина, пристъпи ловко и заби юмрук в лицето ми. Залитнах и се опитах да мушна с кинжала, но тя го изтръгна от ръката ми. Чак сега забелязах белия пояс на кръста й.

Тази пък какво търсеше тук? Къде бяха хората на Нико? Или дори Железния Деган? Ако Мардата искаше някой да му пази гърба, защо не бе довел тях…

Тя ме цапардоса отново. След нейните удари и магията на Сянката главата ми сякаш щеше да падне от раменете.

Понечих да отскоча, но тя ме награби за жакета и замахна пак.

— Спри! — креснах и пуснах въжето на улицата. Показах й празните си ръце. — Стига толкова.

Тя впи поглед в мен.

— Изобщо не ти стига, но засега ще се задоволя и с толкова.

И аз се взирах в нея, нещо се пробуди в паметта ми… Свирепа усмивка, развято в скок наметало, дръжката на меча й ме отхвърля встрани…

— Изтърбушеното! — възкликнах. — Ти ни издебна там.

— А ти си шибанякът, който участва в убийството на двама от моите побратими — изчегърта гласът й. — Сега да вървим.

И ме придърпа към себе си. Беше висока, с широки рамене и тясна талия, веднага си личаха и коравите мускули, и бързината й. Очите й приличаха на две медни монети в зимно утро, а устните й като че бяха свикнали да са стиснати в сурова линия на недоволство. Само в косата й имаше намек за мекота — дълга кестенява плитка, в която беше вплетена бяла панделка с дантела.

Спомних си, че ми се стори красива в Изтърбушеното. Такава си беше — с красотата на умело насочен меч или на току-що замръзнало езеро рано сутринта. Красота, която веднага ти внушава да не припарваш до нея.

Хвърлих поглед към Деган. Той усърдно притискаше Сянката, изтласкваше го назад, макар че Сивият принц бъркаше в кесията си, за да извади още монети. Изпъшках. Ето го сгодния случай да се промъкна към Сянката изотзад…

Жената проследи погледа ми.

— Онзи там е Сив принц — казах й. — Сянката. Помисли само как можеш да се проявиш пред императора…

Тя прехапа устна, но завъртя глава.

— Имам заповеди.

И пак ме дръпна за жакета.

— Да ти го начукам, пояс! — изръмжах и забих пети в улицата. — Няма да се…

Изведнъж лицето й се озова само на педя от моето. Но по-важно беше усещането, че съм неумолимо сграбчен за топките.

— Точно сега хич не ми пука за приятелите ти! — изръмжа тя. — Размърдай си задника, и то веднага, иначе ще останеш без някои ненужни части от тялото си. — И стисна по-силно, за да ме насърчи. — Разбра ли?

— Разбрах — изохках аз.

Тя пусна топките ми и ме завъртя, за да ме бутне напред. Сигурно щях да побягна, но краката ми още трепереха от нейното… опипване. Преди да намеря сигурна опора, усетих на рамото си ръка и острие зад гърба си.

— Ами аз, проклета да си?! — изхърка Мардата от калдъръма.

— Следващия път не стой толкова близо — посъветва го тя. — А ти тръгвай.

Чудех се дали да я попитам какви проклети общи далавери има с Мардата, но вероятно щях да си изпрося юмрук в бъбреците. Щом беше на негова страна, значи за нищо на света не можех да я използвам, за да предложа по-скоро дневника на императора.

Направих три неохотни крачки накъдето ме побутваше. И чух вика на Деган:

— Дрот!

Усмихнах се и погледнах назад покрай рамото й. Деган се отдалечи от Сянката, май се канеше да хукне след мен. Тогава и Сянката отдели секунда да погледне към нас и кресна:

— Спрете!

Още по-добре.

И двамата тръгнаха към нас, макар че не се затичаха. Всеки стрелкаше с поглед другия, готов да пресрещне с меча си каквато и да е проява на коварство.

— Страхотно, мамка му! — измърмори жената. Пръстите й се впиха в рамото ми. Нещо ме бодна в кръста. — Искам да ти е ясно, че ще те убия, но няма да те дам на тях. Размърдай се!

И аз се размърдах. У мен напираше желанието да се спъна, да се тътря… да направя нещо, за да дам на Деган шанс да ни догони, но ножът зад гърба ми ме подтикваше да се откажа. Свърнахме зад ъгъла и проумях, че дори да бях успял да спечеля време, не бих имал никаква полза.

Уличката беше почти запълнена от цял патрул парцали.

— Зад нас има две отрепки — каза им жената. — Не искам да вървят подире ми.

— Не се безпокойте — отвърна онзи, който носеше металния знак на командир. — Ще ги спрем.

— Няма да ги спрете — промърмори жената, докато те ни подминаваха, но толкова тихо, че я чух само аз.

Парцалите бяха поне десетима и все пак знаех, че тя е права — можеха най-много да забавят Деган и Сянката, не и да ги спрат. През това време ние обаче щяхме да се отдалечим.

— Много мило, че ги изпрати да умрат — казах й, когато закрачихме отново. — Така ли повелява уставът?

— Затваряй си устата — сопна се тя и ножът ме бодна по-силно.

— Не, наистина се справи добре — уверих я, щом продължихме по друга улица. — Дори някои от познатите ми главатари биха те похвалили.

— Млъкни!

Тръгнахме по тясна пресечка. Едва би имало място да разперя ръце между стените на къщите. Поех си дъх и издишах бавно.

— Знаеш ли, ако някога ти писне да работиш за императора, може би ще успея да те уредя при сродниците.

Най-сетне я вбесих.

Тя изрева и ме тласна към близката стена, вероятно с намерението да ме блъска в нея до насита. Извъртях се и замахнах със свит юмрук. Лошото беше, че ударих не толкова силно, колкото ми се искаше, но поне я улучих в шията. Тя залитна и се задави.

И аз побягнах.

Нямаше как да се промъкна покрай нея в теснотията, затова се устремих в посоката, накъдето вървяхме. Заобикалях купчини боклук, дори успях да изритам някаква кофа, пълна с дъждовна вода. Всичко, което можеше да й попречи, беше добре за мен. Зад себе си чувах проклятия и първите й тромави стъпки.

Изскочих на друга улица. Вляво от мен имаше ограда, затова препуснах надясно. Малко по-нататък улицата се разширяваше и по средата имаше редица дръвчета. Втурнах се по лявата страна с надеждата дръвчетата да ме закриват, когато поясът се измъкне от тясната пресечка.

На ъгъла пред мен имаше винарна, от отворената врата се лееше светлина. До дърветата бе сложена една-единствена маса. И макар че империята бе обградила Десетте пътя, някой седеше до масата под луната.

Как да не се възхитиш на местните хора!

Кривнах, за да подмина масата, и се напънах да тичам колкото сили имах. Само да стигна до следващия ъгъл, после още няколко завоя — и съм в безопасност. Ще се върна по друг път, за да помогна на Деган, а после ще мисля какво да правя.

Само че първо налетях на стол. Полетя откъм масата, твърде ниско и бързо, за да го избягна. Въпреки това скочих, но се оплетох в краката на стола и пльоснах тежко. Нещо изпращя и мина цяла плашеща секунда, докато разбера, че се е потрошил столът, а не аз.

Голяма сянка надвисна над мен. Примигвах, нощното ми зрение изчезваше в светлината. Сянката се избистри в мъж с яки рамене и къса стоманеносива коса под плоска сива шапка. Мъжът ми се усмихна и лъснаха малките равни зъби. Побутна назад шапката с внушителните си пръсти.

— Провървя ми, че реших да си пийна под звездите, нали? — отбеляза Железния Деган. — Иначе бих могъл да те изтърва. Впрочем… — Той погледна натам, откъдето бях дошъл. — Къде е хубавицата, с която имаше среща?

Изстенах и започнах да се отмествам предпазливо от останките на стола. Още болки се прибавиха към досегашните, но май нямах нищо счупено или изкълчено.

Надигнах се на четири крака и преброих наум. Стоманата, която имах подръка, бе намаляла потискащо и ножът на колана ми ставаше най-добрият избор. Не че който и да било избор е добър, когато имаш насреща си деган. Изстенах още веднъж, а ръката ми се прокрадна към оръжието.

— Недей — посъветва ме Железния, без да отмества поглед от улицата. — Ще ми е много неприятно, ако пострадаш още по-зле, но точно това ще те сполети, опиташ ли да размахаш ножа.

Въздъхнах, извадих съвсем бавно ножа от канията и го хвърлих пред краката му. Проклети дегани.

Чух стъпки на тичащ човек. Забавиха и спряха до нас. Чух и тежко дишане. Вдигнах глава. Да, Белият пояс.

— Май си изгубила някого — отбеляза Железния.

Жената махна с ръка към мен.

— Той повали Мардата.

— И ти го заряза там?

— Ами да. Защото ни подгониха Сянката и другият деган.

— Интересно… И кой докопа Мардата?

— Изпратих натам патрул от Червените. Ако има малко ум в главата. Мардата се е изсулил, докато всички останали са били заети един с друг.

Железния сви рамене.

— Засега няма какво да направим. Мардата или ще се върне, или няма да се върне. — Наведе се и ме стисна за врата. — Никакво бягане повече, чуваш ли? — натърти тихо, сякаш предупреждаваше малко дете.

— Чух те — отвърнах, докато той ми помагаше да се изправя.

— Аз се заемам с него оттук нататък — каза Железния на жената. — Ти по-добре изчезвай.

— Не бързай толкова — каза тя с неприязън. — Между нас всичко е уредено, нали? Аз изпълних своята част от уговорката.

— Уредено ли? — Смехът на Железния беше като срутване на купчина камъни. — Дори наполовина не е уредено, Лирия. Да не си въобразяваш, че като ми довлечеш един окаян „нос“, вече сме квит? Как пък не!

— Но…

— Не! — тросна се деганът. — Няма да обсъждаме това тук. Аз ще ти кажа кога дългът помежду ни е уреден, ясно?

Лирия скръсти ръце на гърдите си.

— Адски удобно за тебе става, не мислиш ли?

Железния пусна врата ми и пристъпи към нея. Тя беше малко по-висока дори от него, но това май изобщо не го притесняваше.

Знаех, че няма смисъл да бягам. Той беше много по-свеж от мен и ако се наложеше пак да ме хване, само щях да го ядосам. Пък и разговорът им бе взел да става твърде интересен.

— Деганите не нарушават дадената дума — каза той бавно. — Ние не променяме уговорката в своя полза. И не понасяме да се съмняват в нас. Разбра ли ме?

Устните на Лирия се свиха в тънка безкръвна линия.

— Още веднъж — каза тя след малко. — Вече ти дължа само още една услуга.

— Дължиш ми дадената дума — поправи я Железния. — Тепърва ще видим кога ще можеш да ми се издължиш.

Лирия ме погледна за миг.

— Обвързана съм с клетва и пред друг — напомни и плъзна ръка по белия си пояс.

— Това си е между тебе и императора. Но ако питаш мен, тъкмо сега не от него трябва да се притесняваш.

Тя посегна към меча, но веднага отпусна ръката си.

— Още веднъж, деган — повтори натъртено. — И ще изплатя дълга си.

Железния поклащаше глава, докато се взираше в гърба й.

Щом се скри от поглед, той пак седна до масата.

А аз още зяпах мястото, където бе стояла Лирия. Значи Железния Деган бе разменил Клетвата с Бял пояс? Какво, по дяволите, би могъл да направи за нея? Но по-важно беше какво друго вършеше тя за него, освен залавянето ми?

Той побутна към мен бутилка вино.

— Вземи. Пийни си, вместо да изръсиш някоя глупост.

Отпих. Виното беше червено, с мек и леко стипчив вкус.

Изплакнах си устата с него и го изплюх към близкото дърво.

Железния се ухили.

— Предпочиташ бяло, а? Баща ми казваше, че на човек, който пие бяло вино, не може да се вярва.

— Изобщо не пия вино — отвърнах аз.

— Значи трябва да ти клъцна гърлото още сега. — Той се разсмя, взе бутилката, напълни чашата си и пи. — И как е моят боен побратим Бронзовия? — попита, загледан в чашата.

Постарах се тревогата ми да не проличи нито в погледа, нито в гласа.

— Бодър и опасен. И може би идва да ме търси.

Надявах се да е вярно. А всъщност нямах представа какво може да му се е случило с онези парцали и Сянката накуп. Неведнъж го бях виждал да се справя с мнозина противници. Но този път… Достатъчен е един късметлийски удар или случаен замах, за да промени всичко. А и Сянката май имаше още от онези монети в кесията.

— Така и трябва да бъде — подхвърли Железния. — В края на краищата е длъжен да спазва Клетвата. — Аз си замълчах и той вдигна глава да ме погледне. — Изненадан си, че знам ли? Ха… Досега не знаех, но подозирах. — Отпи още една голяма глътка. — Бронзовия се е обвързал с тебе, а аз с… с друг човек. Никак няма да ми хареса оправянето на тази бъркотия. Я ми кажи — той знаеше ли, че и аз съм замесен, преди да положи Клетвата с тебе?

Вторачих се в Железния и скръстих ръце. Гърбът ме болеше от падането на улицата, но аз се облегнах на дървото и се опитах да не обръщам внимание на болката.

— Както искаш — каза той. — Да си призная, щях да остана разочарован, ако беше отговорил. Но държа да знаеш нещо. Ние — деганите, не се бием помежду си, ако можем да го избегнем. Ако Бронзовия е приел твоята Клетва, като е знаел, че може би ще се наложи да се изправя срещу него, значи е постъпил зле. И да победи, и да бъде победен, няма да стане любимец на Ордена с това. Напомни му го от мое име, ако го видиш преди мен… както се надявам.

— И аз се надявам на същото. — Пак погледнах към мястото, където бе стояла Лирия. — Затова си използвал нея. Изпратил си я, за да не рискуваш да се натъкнеш на Де… да де, на Бронзовия, докато гониш мен. А и кой би посмял да се репчи на Бял пояс? Всеки би си помислил, че тя е дошла по имперска заповед.

— Казаха ми, че си схватлив. Така си е, затова я използвах, поне донякъде. А другите причини… Нека проверим колко схватлив можеш да бъдеш. — Опразни чашата, остави я на масата и заговори съвсем делово: — Трябва да тръгваме. Не бива да закъснеем, защото си „поканен“.

— Поканен ли?

— Лично от дамата, момко. — Железния ме тупна по рамото. — Ще се срещнеш със Саможивата.