Дъглас Хюлик
За честта на крадеца (15)

15

— Коя е тя? — попита Джелем.

Обикаляше бавно около увисналия във въздуха труп.

— Острие. Казваше се Таск — обясних от ръба на леглото си. — Добро острие. Много добро.

— Значи онзи, който й е видял сметката, ти е направил услуга.

— Аз съм си късметлия.

Джелем се усмихна, без да спира да кръжи около мъртвата наемна убийца. И сега носеше същата кремава роба, а вместо елек бе облякъл върху нея дълга тънка синя дреха от лен. Ивица плат със същия цвят бе увита на тюрбан около главата му. Досещах се, че изобщо не е мигнал, но изглеждаше по-бодър от половината хора, които бях видял на улиците по пътя към дома.

Веднага бях заръчал да го повикат. Той беше вещ в такива неща, за разлика от мен. Пък и случката имаше видима връзка с Тамас и омагьосаното въже — от колана на Таск висеше подобно.

— Кога можем да я свалим?

Исках да проверя какво друго е носела. Например някакви хартийки.

— Скоро — увери ме Джелем. — Премахването на магията, която я задържа над пода, не е непосилна задача, но не е и лесна. — Извади кесийка от телешка кожа, взе едно ахрами и го лапна. Засмука го разсеяно, без да спира обиколките си. — Направено е добре — каза и посочи трупа. — Магията е с по-високо качество от уличните заклинания, на които попадам обикновено. Има здрава основа и черпи направо от Отвъдното. Прекалено големи усилия са вложени само за да се задържи един труп във въздуха. Обикновено отблъскващо заклинание в пода щеше да свърши същата работа, но би отслабнало след няколко дни. А щом е направено по този начин, трупът може да си виси тук години.

И ме изгледа многозначително. В моя поглед имаше само недоумение.

— Явно искаш да ми подскажеш нещо, а не само да обясниш, че не е някаква дребна магийка, защото това вече го знам.

— Просто ти напомням, че има магия и магия.

Потърках си носа.

— Новината не е добра, нали?

— Задаваш ми този въпрос в стаята си, където над пода се рее мъртво острие?

Прав беше да ме упрекне.

— Добре де, казвай.

— Какво знаеш за теорията на магията?

— Може би каквото ти знаеш за отварянето на брави с шперц.

— М-да… Значи ще карам по-накратко. Най-същественото е, че магията черпи енергията си от онова, което ние сме нарекли Отвъдното. Повечето магьосници нямат разногласия по този въпрос. Споровете започват, когато се захванем с обсъждането на въпроса какво представлява Отвъдното. Няма да ти досаждам с всевъзможните теории за същността му…

— Само това оставаше — промърморих.

— … но бих могъл и да го направя, ако ме прекъснеш още веднъж. — Изгледа ме многозначително. — Важното е, че Отвъдното е нещо различно от нашия свят, но част от енергията му успява да проникне тук. За нашите занимания в момента няма особено значение дали се натрупва по естествен път, дали го привличат други сили, или е някакъв космически или религиозен дар. Уличната магия, с която си запознат, най-често се захранва с енергия, която вече се е просмукала самостоятелно от Отвъдното. Това пък означава, че обикновените „усти“ не привличат отнякъде енергия за заклинанията си, а по-скоро събират частица от енергията, която вече се е натрупала тук, и я насочват според желанията си. От начина, по който устата събира, насочва и оформя енергията, зависи какво ще върши магията и колко трайна ще бъде.

— Както описваш „устите“, приличат на вехтошари.

Джелем ме изгледа високомерно.

— Предпочитам да ги сравнявам с шивачи, които превръщат парче плат в нещо полезно с малко кроене и игли и конци.

— Аха… Е, добри ми шивачо, какво общо има всичко това с умрялата тук Таск?

— Деветдесет и деветима от всеки сто „усти“ биха използвали просто отблъскващо заклинание, за да я задържат във въздуха, както вече ти казах. То се прави лесно и използва достъпната енергия. Освен това повечето „усти“ умеят само така да захранват с енергия каквато и да било магия. — Джелем махна с ръка към трупа. — Но този заклинател е направил нещо друго — отворил е малък проток към Отвъдното и е свързал заклинанието си с него. Вместо да използва вече натрупаната тук магическа енергия, е прокарал пряка връзка с Отвъдното.

— И колко трудно е това?

— Много.

— А ти би ли могъл да го направиш?

— Правил съм го точно четири пъти, когато още бях в Джан. Всеки път имах нужда от много дни за подготовка, и то в условия, които ми бяха напълно подвластни. Но да го направя тук, в чужд дом, съвсем набързо? Не, нямаше да се справя. Нито пък бих искал да опитам.

— Каза обаче, че можеш да развалиш магията.

— Да, защото заклинателят е оставил възможност друга „уста“ да я развали.

— Нарочно ли?

— Именно.

Взрях се в трупа и ми хрумна нещо. Твърде неприятно нещо.

— Джелем… ти да не намекваш, че това е имперска магия?

— Какво?! — Той ме изгледа стреснато. — Не, в името на Семейството! Не. Ако беше така, вече щях да съм си у дома, щях да си измислям алиби и да избирам най-добрия път за бягство от Идрека. Тази магия е много могъща, но си остава улична магия. Имперската я превъзхожда неизмеримо. Или поне така съм чувал. Бездруго за имперската магия разполагаме само със слухове.

— Добре де, ще се задоволя да знам, че е „много могъща“ — подхвърлих кисело.

И все пак въпреки магията се чувствах странно невъзмутим. Струваше ми се, че съм прекрачил граница, отвъд която няма значение дали към трупащата се около мен бъркотия се е прибавила още някоя тухла. А уж трябваше да се безпокоя, че пак са пратили наемен убиец да ме довърши. Незнайният магьосник, който бе очистил жената, пък би трябвало да ме плаши до полуда. Аз обаче си оставах незасегнат от новите несгоди.

Подозирах, че ще видя всичко в доста по-мрачни оттенъци, когато си отспя.

Чух тежки равномерни крачки по стълбата. Джес Птичарката влезе видимо разярена.

— Хората ми твърдят, че нямало нищо необичайно през цялата нощ! — избухна тя. — Никой нищичко не е видял…

— Не се учудвам — каза й Джелем. Извади от един джоб малка четчица и започна да я размахва във въздуха около трупа.

— Онзи язани, който е направил магията, явно може да идва и да си отива незабелязано поне за очите на твоите хора. — Наплюнчи си палеца и потърка дрехата на Таск. — Дрот, защо не помислиш и за някаква магическа защита? Моите услуги са… е, не чак евтини, но ти можеш да си ги позволиш.

— Ще се справя с това сама! — сопна му се Птичарката. — И хич не ми трябва някакъв смотан заклинател да разхвърля наоколо магиите си, които само ще пречат на моите хора.

— Да — каза Джелем и пак започна да размахва малката четка. — Очевидно е, че досега се справяш безупречно. Я ми обясни нещо — трябва ли да си запиша час за убийството на Дрот, или няма ред — който сколаса пръв, той взема наградата? Все не успявам да вникна в тънкостите на добрите обноски при сродниците.

Протегнах ръка и хванах китката на Птичарката, която вече вадеше дългия си кинжал от канията. Завъртях глава. Джелем дори не се обърна към нас.

— А твоята магия щеше ли да спре гостенката? — попитах го.

— Тази ли? — Той посочи острието. — Твърде вероятно е, но не бих се учудил, ако е убита другаде и после е донесена тук. Много по-лесно е да скриеш от погледите на околните труп, отколкото жив човек. Но този, който я е оставил тук… Не ми се вярва, че с моите заклинания бих постигнал нещо друго, освен да подразня твоя неизвестен благодетел.

— Вече казах, че можем да си вършим работата — натякна Птичарката.

Пуснах ръката й. Тя прибра ножа и отиде до прозореца. Отвори рязко кепенците и се намести на перваза.

— „Благодетел“, казваш… — изхъмках аз.

Джелем кимна.

— Ами да, благодетел. Повярвай ми, ако е искал да те убие, вече щеше да си труп.

След тези думи и тримата се смълчахме. Джелем продължаваше заниманията си около висящото във въздуха тяло и мънкаше нещо под носа си на своя напевен джански език. Птичарката седеше на перваза и се мусеше. От време на време долавях прикритите й жестове към света навън — даваше знаци на хората си и получаваше съобщения от тях. Предполагах, че вече е удвоила броя на пазачите.

Опитвах се да разнищя новата загадка. Защо му е било да убива острието и да провесва трупа в стаята, щом с умело забит в гърба й нож и пъхната под вратата ми бележка можеше да постигне същото? Реших, че това е не само предупреждение, а послание. Някой бдеше над мен, но искаше да ми втълпи, че са му достъпни сили, за каквито не мога и да мечтая. Но щом закрилниците ми бяха толкова могъщи и се перчеха с това, какъв ли беше шансът и моите неприятели да са толкова страховити? Омагьосаното въже си беше голяма неприятност и само по себе си, но ако то беше само дреболия за тях?

Пак се вторачих в мъртвата Таск. А защо ли си губеха времето да наемат остриета? Ако онзи, който бе насъскал срещу мен Тамас и Таск, можеше да се мери по сила с моя благодетел, защо не бях мъртъв? Впрочем защо тези тайнствени особи изобщо проявяваха такъв интерес към мен?

Бръкнах в кесийката, но спрях. Не. Точно сега ахрами нямаше да ми помогне. Колкото и да схрусках, просто щях да съм буден, но не и бодър. В главата ми имаше хаос от въпроси и факти, които не се напасваха. Ровичкането в тях би приличало на бродене из лабиринт с превръзка на очите. Трябваше да се наспя. И то хубаво.

— Кога ще я сложиш на пода? — попитах Джелем и се наканих да опъна гръб на леглото.

— Трудно е да се каже. Но няма да е скоро.

— Нали било възможно да премахнеш магията?

— И всяка ключалка може да бъде отворена с шперц, но аз не стоя до тебе в тъмните улички и не ти додявам да побързаш, нали?

— И къде да се наспя сега, по дяволите?!

— Препоръчвам ти да не го правиш тук — отговори той и пак се обърна към трупа на Таск. — Не искам компания, а и ти не би искал да видиш какво трябва да направя, за да освободя тялото от магията. Ти си изкарваш прехраната, като намираш разни неща. Сигурен съм, че ще намериш и място, където да спиш.

Не беше трудно да намеря място, но как да знам, че е безопасно? Все пак Джелем беше прав — дори не ми се мислеше какво бих могъл да сънувам, ако остана тук.

Обърнах се към Птичарката.

— Не, по дяволите! — отсече тя.

— Джес…

— Дрот, ти привличаш злощастията като магнит. За нищо на света няма да те пусна в моята бърлога.

— Само за една нощ — опитах се да я убедя. — И освен това…

— Не го казвай! — Тя скочи от перваза. — Не смей да ми казваш, че съм ти длъжница или че е моя вината да нямаш къде да се подслониш. Ако те затрия, ще си съсипя доброто име, но в момента охотно бих понесла това, ако изръсиш някоя глупост.

Понеже се канех да направя тъкмо това, преглътнах напиращите думи и вместо това попитах:

— Не би ли пратила някого да ме пази, докато хъркам в някоя странноприемница?

Тя ме изгледа със съжаление. Явно продължавах да се държа глупаво.

— Само главоболия си имам, докато опитвам да държа сродниците настрана от твоето жилище. Хич не ми трябва и белята да те пазя в странноприемница, където може да влезе всеки — и острие, да не говорим пък за уста. Отиди там, където никой няма да те потърси. Това ще е по-безопасно от цяла армия пазачи около тебе.

Кимнах. Беше права. Място, където няма да ме търсят…

Изправих се и казах:

— Изчезвам.

— Толкова бързо ли го измисли? Къде отиваш? — попита Птичарката.

— На място, което и за самия мен е невероятно — уверих я и излязох.

Тежката дървена врата се отвори тъкмо преди да потропам втори път с чукалото. Дори да беше изненадан, икономът Джоузеф не се издаде. Само кимна сдържано и се отдръпна, за да вляза.

— Радвам се да ви видя, господине — каза ми, докато прекрачвах прага.

Аз смънках някакъв поздрав.

— Баронесата очаква ли ви? — осведоми се Джоузеф.

— А ти как мислиш?

Той се подсмихна и затвори вратата.

— В такъв случай трябва да й съобщя за вашето идване, нали?

— Да, съобщи й. Може да се каже, че е събитие в известен смисъл, нали?

— Така е — съгласи се той. — Ако позволите да отбележа, за мен е удоволствие да видя, че отново влизате в този дом през главния вход.

Откога ли не бях заставал пред тази врата? Поне от деня, когато умря Нестор. Оттогава не ми изглеждаше редно да влизам нехайно в дома му, но пък ми се струваше някак неуместно и да се прокрадна през оградата тази вечер. Може би потропах на вратата, защото за пръв път от толкова години щях да моля сестра си за услуга, вместо да се пазаря с нея, защото така налагат обстоятелствата.

Огледах фоайето. Нямаше много промени — все същите огледално гладки плочи на пода, същите мозайки по стените, същият изглед под арката към градината зад къщата. Почти очаквах моят зет Нестор да излезе безгрижно от някоя странична врата с разгърнат свитък в ръце, готов да се впусне в спор за най-новото си тълкуване на историята на Регентството. Усмихнах се за миг на това хрумване.

От всички, за които Кристиана би могла да се омъжи, Нестор беше най-изненадващият избор. Може би тъкмо заради това се събраха. Благородник чудак, на когото му беше все едно че жена му е бивша куртизанка. Със същото равнодушие се отнесе и към факта, че братът на жена му е престъпник. Всъщност дори погази всякакви дворцови норми за приличие и заяви, че е „очарователно“ да има за роднина човек от „сенчестия свят“. Наложи се Кристиана да го убеждава едва ли не цяла седмица, че ако ме представи на изисканото общество на тяхната сватба, камо ли пък в двореца, ще навлече и на двама им голяма беда. Накрая той отстъпи, но подозирам, че дълбоко в душата си бе затаил желанието просто да види как ще се разгори скандалът.

Прозях се. На стената срещу мен мозайка от стъкло и мрамор изобразяваше Релеской — ангела пазител на рода на Нестор.

Тук Релеской беше висок и с бяло-синя кожа, както повеляваше традицията, със златисти очи и светла коса като останалите Ангели. Но този негов образ имаше белег на лявата буза — знак, че родът на Нестор принадлежи към Ахадейската секта. Последователите й смятаха Ангелите по-скоро за свръхестествени, а не божествени същества. Виждаха ги като някогашните служители на мъртвите богове, а не като божествата, в които се бяха превърнали. Традиционните лисица и пустинен лъв клечаха в краката му. Неговият символ — жезъл, увит с изписани свети повели, се рееше пред гърдите му.

Пак се прозях.

— Голяма полза имаше Нестор от тебе, няма що — казах на ангела.

— Релеской е един от Съдните ангели — напомни ми Кристиана. — Съмнявам се, че може да направи кой знае какво, когато опре до отрови и заговори.

Понадигнах се на стола. Сестра ми стоеше под арката пред градината. Носеше обикновена сутрешна рокля от небоядисан лен, която не покриваше ръцете й. Тънък сребърен колан пристягаше в кръста гази иначе безформена дреха. Косата й бе вдигната небрежно и прихваната с две сребърни игли.

— Колко удобно за убиеца на Нестор — отбелязах аз.

Кристиана въздъхна и влезе в сенчестото фоайе.

— Дано не си дошъл отново да ми навираш в очите старите си обвинения. Ако е така, знаеш къде са и вратата, и оградата.

Обмислих особено гаден отговор на тези думи и се отказах от него. Нямаше смисъл да започваме нова разпра за смъртта на Нестор. Поне засега.

— Някой пак опита да ме очисти. Прати ми поредното острие… тоест наемен убиец.

Едната й вежда се изви нависоко.

— И не си дошъл да убиеш мен за отмъщение? Това е нещо ново.

— По-зле е, отколкото си мислиш — уверих я и й разказах случката.

Докато свърша, тя вече седеше до мен, вперила поглед в средата на фоайето.

— Значи онзи, който знае за нас, е магьосник — промълви с такъв тон, че каменната скамейка ми се стори топла и мека.

— За „нас“ ли? О, Ангели! Ана, не става дума за тебе — опитват се да убият мен!

— Като си послужиха с ливрея на мой слуга и с моето име. — Тя ме изгледа сърдито. — Не са те проследили дотук, нали?

— Поне за нещо ме бива, знаеш го.

Тя кимна и пак зарея поглед из фоайето.

— Между другото съм наясно, че се опитват да убият тебе. Но първия път използваха връзката между нас, за да те подмамят в клопка. Значи и аз съм замесена.

— Само отчасти.

— Толкова ми олеква от това, че няма накъде повече.

— Ана, какво искаш от мен, да му се не види? Дойдох да те предупредя, какво друго да направя?

— Ами за начало ми поднеси на тепсия главата на онзи магьосник.

Изсмях се.

— Непременно. Не бива баронеса Сефада да изпадне в неловко положение. Ти си стой тук да се пудриш, докато аз събера всички сродници да преровим града.

— Не ставай гаден. Искам онзи, който знае за нас, да изчезне. А това означава, че ще ти помогна. — Тя протегна ръка. — Дай ми онези хартийки. Бях куртизанка, а сега съм баронеса. И естествено имам опит с шифровани писма.

Зяпах я и се двоумях. Кристиана въздъхна.

— Дрот, за какво дойде?

— За да те предупредя. И за да си отспя.

— Аха… И кога за последен път си заставал пред главния вход?

— Ами…

— Дрот, затварят ти се очите, както си приказваш. Не си спал само Ангелите знаят откога, а в дома си имаш мъртва убийца и джански магьосник.

Бръкнах покорно в кесията и извадих хартийките. Тя беше права — занимаваше се с шифри и кодове по-често от мен.

Кристиана взе късчетата хартия почти нехайно, но държането й тутакси се промени, щом ги разгледа. Мръщеше се, въртеше ги на всички страни. Накрая отиде при арката, за да застане на слънце.

Аз се облегнах и казах на стърчащия над мен Релеской:

— Можеш да се обзаложиш, че няма да ги разгадае.

Той не прие облога и аз реших, че това е добро знамение.

Затворих очи.

Събудих се, защото Кристиана подритна подметката на единия ми ботуш.

— Откъде взе тези листчета, по дяволите?

Разтърках си лицето, за да се ободря малко, но не постигнах кой знае какво и измънках:

— Какво?

Тя размаха хартийките под носа ми.

— Питам за тези неща. Откъде ги взе?

— Нали ти казах — от един контрабандист и от един изменник. Защо?

— Само това ли знаеш за тях?

Погледнах листчетата, после се взрях в сестра си. Стори ми се доста напрегната. От това и аз се събудих истински.

— Ти какво научи за тях?

— Важно е какво не научих! — троснато отвърна тя. — Нито шифри, нито скрито значение, нито тайнопис. Нищо!

Установих, че докато съм спал, във фоайето са настъпили промени. Имаше ниско бюро, стол и маса. Върху масата бяха разхвърляни книги, някои разгърнати. На бюрото се виждаха още две книги, свещ, някакви паници и различни шишенца и стъкленици. Сянка бе покрила част от градината.

Следобедът клонеше към залез. Значи бях спал поне два маса.

— Не откривам нищо в тях — оплака се Кристиана и пак размаха хартийките. — Няма връзка и последователност, значи не може да има код — за него са нужни смислени думи или поне повтарящи се знаци. Проверих и огледалните им отражения за обратен или поне частичен шифър, но пак не намерих нищо. Няма съвпадения между надрасканото на хартийките, нито с познатите ми печатарски символи.

— Невидимо мастило? — сетих се аз.

— Опитах с четирите най-често използвани проявители. — Тя посочи бюрото си.

— А по-рядко използваните?

— Или са отровни, или са скъпи, или и двете заедно.

Спомних си мъртвото острие над пода в моята стая.

— Може би нито опасността, нито скъпотията биха възпрели онези, които са ги писали…

Кристиана вдигна рамене.

— Щом казваш. Мога да проверя с останалите химикали по-късно, но не ми се вярва да има полза от това.

— Защо?

— Погледни линията, която прекъсва всичко написано на голямо разстояние от края на листчето. — Тя ми подаде една от хартийките. — Това означава, че който и да е писал, е направил нещо със самото листче, за да има такава граница. — Прибра разсеяно един измъкнал се от косата й кичур. — Ако искаме да разгадаем написаното, ние също трябва да направим нещо с хартийките…

Вторачих се в откъслечните знаци, в чертичките и точките около тях и в невидимата права линия, след която на ивицата хартия нямаше нищо. Чувствах как нещо напира да се проясни в ума ми — нещо от отдавнашното ми минало. Но то избледня, без да го проумея.

— Опита ли да ги сгънеш някак?

— По безброй начини. Така някои драскулки съвпадат една с друга, но другото си остава безсмислица.

Опрях гръб на стената и раменете ми ми напомниха болезнено за скорошните ми преживелици.

— Нещо пропускаме — промърморих. — Тези хартийки са били съобщения между сродници, не между имперски шпиони. Ако някой е пращал заповеди на Ател и на Силос, едва ли е използвал твърде сложен шифър.

Кристиана също промърмори нещо. Дъвчеше долната си устна и увиваше един кичур около показалеца си.

Вдигнах глава към Релеской и казах:

— Да се беше обзаложил.

— Какво? — сепна се сестра ми.

— Нищо. — Станах и отидох до бюрото. — Онези проявители за невидимо мастило… Колко трудно е…

Вцепених се. Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше. Кичурът, който бе тормозила преди малко, висеше до ухото й леко накъдрен.

— Косата ти! — Посочих.

Кристиана неволно вдигна ръка към главата си.

— Косата ми ли? Дрот, какви ги дрънкаш?

Но аз вече се взирах в мозайката с Релеской, по-точно в неговия жезъл, около който бе увит пергаментът с изписаното верую на ангела.

Ама разбира се!

— Ето! — Показах й пергамента. — Там, на жезъла. И твоята коса. И проклетият ми навик да усуквам листчета между пръстите си. Трябваше да се сетя! — Размахах едното парче хартия. — Нито го прегъваш, нито го слагаш до огледало, нито търсиш тайнопис. Омотаваш го на спирала около нещо, та драскулките да съвпаднат и да образуват йероглифи!

Кристиана се ококори.

— Спирален шифър?! Не се използват от векове.

— Именно — казах. — Кой ще се сети за нещо толкова старо? Ти например не се сети.

Тя изсумтя, но не възрази.

— Да, добре са го измислили. Нужна е само пръчка със същия диаметър, за да увият около нея ивицата хартия и да напишат или да прочетат съобщението. Достатъчно просто е, за да го използва всеки. Намери ли във вещите на някой от двамата мъртъвци пръчка или нещо подобно? Някакъв съвсем безобиден наглед предмет, който не би събудил съмнения?

Не знаех какво е имал Силос, но помнех вещите на Ател Добре — нали ги бях преровил усърдно.

— Лула. Ател имаше дълга лула. Силос може би също е имал.

— Предполагам, че не си я взел…

— Не я взех. Помня обаче как изглеждаше. — Почнах да пъхам хартийките в кесията. — Ако отида на Пепелявата улица веднага, ще успея да обиколя поне няколко продавачи на лули преди…

— Глупости — прекъсна ме Кристиана и плесна с ръце. — Няма да ходиш никъде. И аз няма да седя бездейно тук да те чакам.

Джоузеф влезе, спря на почтително разстояние и се поклони.

— Джоузеф, установих, че са ми необходими лули — осведоми го сестра ми. — И то разнообразни лули.

— Както желаете, госпожо. Колко търговци бихте искали да ви покажат стоката си?

— Да започнем с една дузина.

— А кога бихте искали да ви се представят?

— Незабавно.

Джоузеф се поклони отново.

— Веднага ще пратя хора. В дневния салон ли да ги събера?

— Да, ако обичаш. И предай на готвача, че с Дрот ще вечеряме рано в градината.

Джоузеф се поклони за трети път и излезе припряно.

Кристиана се обърна към мен с доволна усмивка.

— Скъпи братко, това е то да си баронеса.