Касандра Клеър
Повелител на сенките (9)

9
Във таз земя

Кит много скоро добави още една точка към списъка с нещата, които не харесваше у ловците на сенки. Събуждат ме посред нощ.

Ливи бе тази, която го беше събудила, изтръгвайки го от сън за демоните мантиди. Той седна в леглото, поемайки си рязко дъх, с нож в ръка — една от камите, които беше взел от стаята с оръжия. Беше я оставил върху нощното си шкафче и не помнеше кога я е вдигнал.

— Не беше зле — отбеляза Ливи. Беше се надвесила над леглото му, с прибрана коса, бойното й облекло едва се виждаше в мрака. — Бързи рефлекси.

Ножът беше на няколко сантиметра от гърдите й, но тя не помръдна. Кит го пусна върху шкафчето и той изтрополи.

— Шегуваш се.

— Ставай — каза тя. — Тай току-що видя Зара да се измъква през входната врата. Следим я.

— Какво правите? — Кит стана от леглото, като се прозяваше, и Ливи му връчи купчинка тъмни дрехи. Повдигна вежди при вида на боксерките му, но не каза нищо.

— Сложи си бойно облекло. Ще ти обясним по пътя.

С тези думи тя излезе от стаята, оставяйки Кит да се облече. Отдавна се чудеше какво би било усещането от нефилимското бойно облекло. Тежките обувки, панталонът, ризата и якето от здрава, тъмна материя и солидният колан за оръжия изглеждаха неудобни… ала не беше така. Униформата беше лека и гъвкава, макар да бе толкова здрава, че когато Кит се опита да среже ръкава на якето с камата, острието не остави дори следа върху материята. Обувките му паснаха съвършено, също като пръстена, а коланът за оръжия легна удобно и леко около хълбоците му.

— Добре ли изглеждам? — попита, когато излезе в коридора. Тай се взираше замислено в свитата си дясна шепа, върху опаката страна на която сияеше руна.

Ливи вдигна одобрително палци насреща му.

— Определено би могъл да бъдеш отхвърлен от годишния календар със секси ловци на сенки.

— Отхвърлен? — повтори Кит, докато поемаха по стълбите.

Очите на Ливи танцуваха.

— Защото си твърде малък, естествено.

— Няма такова нещо като календар със секси ловци на сенки — заяви Тай. — А сега мълчете. Трябва да излезем от къщата, без да ни усетят.

Измъкнаха се през задната врата и поеха по пътя към брега, като внимаваха да не се натъкнат на нощния патрул. Ливи обясни шепнешком на Кит, че Тай държи в шепата си шнола, която Зара беше оставила върху една маса: шнолата действала като нещо като сигнален огън, който ги водел в нейната посока. Тя като че ли беше отишла на плажа и бе поела по пясъка. Ливи посочи следите от стъпките й, които приливът вече отмиваше.

— Възможно е да е бил някой мундан — подхвърли Кит, просто от любов към спора.

— Последвал съвсем същия път? — отвърна Ливи. — Виж, та ние дори вървим на зигзаг там, където го е сторила и тя.

Кит нямаше какво да възрази, така че се съсредоточи върху това да не изостава от Тай, който почти хвърчеше през дюните и камъните, и неравните скали, осейващи все повече брега, колкото по на север отиваха. Изкатери се по една плашещо висока каменна стена, осеяна с вдлъбнатини, и се спусна от другата страна. Когато го последва, Кит се препъна и едва не се пльосна по очи в пясъка.

Успя да си възвърне равновесието и изпита облекчение. Не беше сигурен пред кого по-малко искаше да се изложи — пред Ливи или пред Тай. Май беше поравно.

— Ей там — прошепна Тай и посочи тъмна дупка, зейнала в канарата, която разделяше плажа от магистралата. Купчини натрошени скали бяха изпопадали в океана и вълните се разбиваха в тях, хвърляйки облаци сребристобяла пяна високо във въздуха.

Пясъкът бе отстъпил място на скалист риф и те си запроправяха внимателно път през него. Тай се наведе да разгледа нещо във водата и миг по-късно се изправи с усмивка и с морска звезда в ръка.

— Тай — заяви Ливи. — Върни я обратно, освен ако не възнамеряваш да замериш Зара с нея.

— Би било похабяване на съвсем добра морска звезда — измърмори Кит и Тай се засмя.

Соленият въздух беше оплел съвършено правата му черна коса, очите му грееха като лунната светлина върху водата. Кит просто го гледаше, неспособен да измисли още нещо находчиво, което да каже, докато Тай връщаше внимателно морската звезда във водата.

Стигнаха до входа на пещерата, без да спират повече заради фауната наоколо. Ливи влезе първа, следвана от Тай и Кит. Кит спря за миг, когато непрогледният мрак на пещерата го обгърна.

— Нищо не виждам — каза, мъчейки се да потисне надигащата се в гърдите му паника. Мразеше непрогледния мрак, но пък кой не го мразеше?

Около него лумна светлина, като появила се внезапно падаща звезда. Руническият камък в ръката на Тай.

— Искаш ли руна за нощно виждане? — предложи Ливи с ръка върху стилито си.

Кит поклати глава.

— Никакви руни.

Не беше сигурен защо се дърпа толкова. Та нали от иратцето не го беше заболяло. Просто това му се струваше последното препятствие, последното признание, че наистина е ловец на сенки, не просто момче, в чиито вени течеше нефилимска кръв и което бе решило да поостане в Института, докато измисли по-добър план.

Какъвто и да беше този план. Кит опита да не се замисля твърде много над това, докато навлизаха все по-дълбоко в тунелите.

— Мислиш ли, че това е част от средоточието? — чу да прошепва Ливи.

Тай поклати глава.

— Не. Скалите по крайбрежието открай време са пълни с пещери. Искам да кажа, тук вътре може да има всичко — леговище на демони, вампири — но не мисля, че е свързано с Малкълм. А и лей-линиите не минават оттук.

— Наистина ми се ще да не беше казал „леговище на демони“ — отбеляза Кит. — Звучи сякаш говориш за паяци.

— Някои демони са паяци — отвърна Тай. — Най-големите, виждани някога, били високи шест метра и имали близо еднометрови челюсти.

Кит си спомни гигантската богомолка, разкъсала баща му на парчета. Трудно бе да измислиш остроумен отговор по темата за гигантски паяци, когато със собствените си очи си видял как белеят ребрата на баща ти.

— Шшт. — Ливи вдигна ръка. — Чувам гласове.

Кит напрегна слух, но не чу нищо. Подозираше, че му липсва друга руна, нещо, което би му дало свръхестествен слух. За сметка на това видя светлини да се движат в далечината пред тях, зад един завой на тунела.

Те поеха напред, Тай и Ливи — начело, Кит — последен. Тунелът се разшири, превръщайки се във внушителна зала, помещение с напукани гранитни стени, под от отъпкана пръст и мирис на мухъл и разложение. Таванът се издигаше високо в мрака.

В средата на стаята имаше дървена маса и два стола. Единствената светлина идваше от руническите камъни, подредени върху масата; на единия стол седеше Зара. Кит инстинктивно се притисна до стената; насреща му, Ливи и Тай сториха същото.

Зара разглеждаше някакви документи, които беше разстлала върху масата. До лакътя й имаше чаша и бутилка вино. Не носеше бойно облекло, а обикновен тъмен костюм, косата й бе прибрана в невъзможно стегнат кок.

Кит се опита да види какво чете, но беше твърде далеч. За сметка на това успя да различи някои от думите, вдълбани в масата: ОГЪНЯТ ИСКА ДА ГОРИ. Нямаше представа какво означават. Зара като че ли не правеше нищо интересно. Може би идваше тук, за да чете на спокойствие. Може би тайничко й беше писнало от Съвършения Диего и се криеше. Кой би могъл да я вини?

Зара вдигна очи, сбърчила вежди. Някой идваше — Кит чу бързи стъпки и в другия край на стаята се появи разчорлена фигура по дънки.

— Мануел — прошепна Ливи. — Може би имат афера?

— Ману — каза Зара; определено не звучеше така, сякаш прелива от любов. — Закъсняваш.

— Съжалявам. — Мануел й отправи обезоръжаваща усмивка, след което завъртя свободния стол към себе си и се настани с ръце, обвити около облегалката. — Не ми се сърди, Зара. Трябваше да изчакам, докато Раян и Джон заспят — бяха в настроение за приказки и не исках да рискувам някой да ме види, че излизам от Института. — Той махна към листовете. — Какво имаш тук?

— Най-новата информация от баща ми. Разочарован е от изхода на последното заседание на Съвета, естествено. Решението да оставят онзи нечистокръвник, Марк Блекторн, да живее между благоприлични нефилими, би обидило всекиго.

Мануел взе винената й чаша. В дълбините й проблясваха червени светлинки.

— Все пак, трябва да гледаме към бъдещето — заяви той. — Целта на идването ни тук не беше да се отървем от Марк. Той е просто дребен дразнител, като братята и сестрите си.

Тай, Кити и Ливи се спогледаха объркано. Лицето на Ливи бе обтегнато от гняв. Това на Тай беше безизразно, ала ръцете му се движеха неспокойно до тялото.

— Така е. Първата стъпка — съгласи се Зара и потупа листовете, при което те прошумоляха. — Баща ми твърди, че Кохортата е силна в Идрис и вярват, че Лосанджелиският институт е готов да ни падне в ръцете. Инцидентът с Малкълм пося голяма доза съмнение в умението на Западното крайбрежие да прави правилни преценки. А това, че и върховният магьосник на Лос Анджелис, и главата на местния вампирски клан се оказаха забъркани в тъмна магия…

— Вината не беше наша — прошепна Ливи. — Нямаше откъде да знаем…

Тай й изшътка да замълчи, ала Кит вече бе пропуснал края на думите на Зара. Виждаше единствено усмивката й, като тъмночервена резка върху лицето й.

— Доверието не е много голямо.

— Ами Артър? — попита Мануел. — Предполагаемият ръководител на това място? Когото нито веднъж не съм видял.

— Умопобъркан — заяви Зара. — Баща ми каза, че подозира нещо такова. Познава го от Академията. Лично разговарях с Артър. Мислеше, че съм някой, на име Аматис.

Кит погледна към Ливи, която сви объркано рамене.

— Лесно би било да го изправим пред Съвета и да докажем, че е луд — продължи Зара. — Не съм сигурна кой ръководи Института вместо него — Даяна, предполагам — но ако искаше да оглави мястото, вече да го е направила.

— Значи, баща ти се намесва, Кохортата се погрижва вотът да мине и Институтът е негов — каза Мануел.

— Наш — поправи го Зара. — Аз ще ръководя Института заедно с него. Ще бъдем екип.

Мануел не изглеждаше особено впечатлен. Вероятно и преди го беше чувал.

— И тогава — Регистърът.

— Абсолютно. Ще бъдем в състояние незабавно да предложим да бъде гласуван като закон и веднъж приет, ще започнем да ги идентифицираме. — Очите на Зара грейнаха. — Всеки долноземец ще трябва да носи знака.

Стомахът на Кит се разбунтува. Това бе достатъчно близо до историята на мунданите, за да го накара да усети вкуса на жлъчка в гърлото си.

— А ако не са съгласни да бъдат регистрирани, лесно могат да бъдат убедени с помощта на малко болка — добави Мануел.

Зара се намръщи.

— Според мен мъченията ти доставят удоволствие, Ману.

Той се приведе напред, опрял лакти на масата, лицето му беше открито, красиво и очарователно.

— Според мен — на теб също, Зара. Виждал съм те да се възхищаваш на работата ми. — Той размърда пръсти. — Просто не искаш да си го признаеш пред Съвършения Диего.

— Сериозно? Те също го наричат така? — измърмори Кит под носа си.

Зара отметна глава назад, а Мануел се ухили.

— Рано или късно ще трябва да му кажеш какъв е целият план на Кохортата. Знаеш, че няма да одобри. Той симпатизира на долноземците.

Зара издаде звук на отвращение.

— Глупости. Изобщо не е като онзи гнусен Алек Лайтууд и тъпия му съюз, и онова отвратително демонско изчадие, гаджето му. Семейство Блекторн може и да са обичащи елфите идиоти, но Диего е просто… объркан.

— Ами Ема Карстерс?

Зара се залови да събере листовете от писмото на баща си, без да поглежда към Мануел.

— Какво за нея?

— Всички твърдят, че е най-добрият ловец на сенки от Джейс Херондейл насам. Титла, която знам, че отдавна искаш за себе си.

— Според Ванеса Ашдаун тя е луда по мъжете уличница — заяви Зара и грозните думи сякаш отекнаха между стените. Кит си представи Ема с меч в ръка, Ема, която му спасява живота, Ема, която прегръща Кристина и гледа Джулиън така, сякаш бе окачил луната на небето, и се зачуди дали би му се разминало, ако следващия път, когато види Зара, я настъпи с всичка сила по крака. — А и не съм особено впечатлена от нея на живо. Тя е съвсем, съвсем обикновена.

— Така си е — съгласи се Мануел, докато Зара се изправяше с листовете в ръка. — Но все още не разбирам какво толкова виждаш в Диего.

— Няма как да разбереш. Това е семеен съюз.

— Уреден брак? Колко мунданско и средновековно. — Мануел се залови да събере руническите камъни от масата и за миг светлината в помещението сякаш затанцува, необуздана плетеница от сияние и сенки. — Е, ще се връщаме ли?

— Няма да е зле. Ако някой ни види, ще кажем, че сме проверявали магическите бариери. — Зара смачка писмото на баща си и го натъпка в джоба си. — Съветът скоро ще се събере. Баща ми ще прочете писмото ми там, ще заяви, че Артър Блекторн не е в състояние да ръководи Института и ще се кандидатира за мястото му.

— Няма да разберат откъде им е дошло. — Мануел напъха ръце в джобовете си. — А когато всичко свърши, разбира се…

— Не се тревожи — заяви Зара подразнено. — Ще си получиш това, което искаш. Макар че би било добре, ако беше по-отдаден на каузата.

Тя се извърна и Кит видя как очите на Мануел припламнаха изпод клепачите му, докато я проследяваше с поглед. В изражението му имаше отблъскващ копнеж… но дали бе за Зара, или нещо по-загадъчно, Кит не знаеше.

— О, отдаден съм — увери я той. — Искам да видя света, прочистен от долноземците толкова, колкото и ти, Зара. Просто не обичам да правя нещо в замяна на нищо.

Зара хвърли поглед през рамо, докато поемаше по коридора, по който беше дошъл Мануел.

— Няма да бъде за нищо, Ману — каза тя. — Обещавам ти.

И те си тръгнаха, оставяйки Кит, Тай и Ливи, сгушени в началото на тунела, в поразено мълчание.

* * *

Звукът, който събуди Кристина, бе толкова слаб, че в началото реши, че си го е въобразила. Остана да лежи, все още уморена, примигвайки срещу мъгливата слънчева светлина. Зачуди се колко ли време остава до залеза, когато отново можеха да се водят по звездите.

Звукът се разнесе отново, мелодичен далечен вик, и тя се надигна, тръсвайки мократа си от росата коса. Прокара пръсти през нея, мечтаейки си за нещо, с което да я върже. Вече много рядко я носеше пусната по този начин и тежестта върху шията й я дразнеше.

Виждаше Джулиън и Ема, все още заспали — две сгушени фигури на земята. Ала къде беше Марк? Одеялото му беше метнато настрани, високите му обувки лежаха до него. Видът на обувките му я накара да скочи рязко на крака. Те всички бяха спали обути, за всеки случай. Защо би ги свалил?

Поколеба се дали да не събуди Ема, но си каза, че сигурно се държи абсурдно. Марк вероятно бе отишъл да се поразходи. Извади ножа си от колана с оръжия и пое надолу по хълма. Докато минаваше покрай Джулс и Ема, сърцето й се сви от болка, когато видя, че ръцете им бяха сключени между тях. Незнайно как се бяха намерили в съня си. Почуди се дали не би трябвало да посегне и нежно да ги раздели. Ала не, не можеше да го направи. Невъзможно бе да разделиш Джулс и Ема нежно. Самият акт на разделяне би бил акт на насилие, разкъсване в материята на света.

Навсякъде тегнеше гъста мъгла, която слънцето успяваше да пробие смътно тук-там, създавайки искрящ бял воал, през който тя виждаше само откъслечно.

— Марк? — повика тихичко. — Марк, къде си?

Отново долови звука, който беше чула преди, и този път той беше по-ясен — музика. Звука на гайда, подръпването на струната на арфа. Напрегна се, за да чуе още… и едва не изпищя, когато нещо я докосна по рамото. Обърна се рязко и видя Марк, вдигнал ръце пред себе си, сякаш за да се предпази.

— Не исках да те стресна.

— Марк — ахна тя, а после замълча за миг. — Наистина ли си Марк? Феите създават илюзии, нали?

Той наклони глава на една страна и русата му коса се посипа по челото. Кристина помнеше времето, когато косата му стигаше до раменете и той изглеждаше като рисунка на елфически принц в книга. Сега беше къса, мека и чуплива. Кристина му беше направила модерна прическа, която изведнъж й се стори странно не на място в Царството на феите.

— Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Това бе едно от първите неща, които й беше казал някога.

— Ти си — въздъхна тя с облекчение. — Какво правиш? Защо не спиш? Трябва да си починем, ако искаме да стигнем до Двора преди изгрева на луната.

— Не чуваш ли музиката? — попита той. Беше се усилила — ясните звуци на цигулки и духови инструменти, както и шум от танци… смях и тропот на крака. — Веселие.

Сърцето на Кристина прескочи един удар. Елфическите веселия бяха легендарни. Феите танцуваха на омагьосана музика, пиеха омагьосано вино и понякога това продължаваше с дни. Храната, която ядяха, опияняваше, изпълваше с любов или пък с лудост… можеше да прониже сънищата…

— Върви да поспиш още — каза Марк. — Веселията могат да бъдат опасни.

— Винаги съм искала да ги видя. — У Кристина се надигна бунтовнически порив. — Ще се приближа още малко.

— Кристина, недей. — Звучеше задъхан, докато тя се обръщаше и поемаше надолу по хълма, натам, откъдето се носеха звуците. — Заради музиката е… от нея ти се иска да танцуваш…

Кристина се обърна рязко, къдрица от черната й коса бе залепнала за влажната й буза.

— Ти ни доведе тук — заяви, а после продължи решително напред, към музиката, която се издигна и я заобиколи, и тя чу как Марк изруга, но я последва.

Стигна до поляната в подножието на хълма и спря с широко отворени очи. Поляната беше размазано, пъстроцветно петно от движение. Музиката ехтеше около нея, пронизващо сладостна.

И разбира се, навсякъде имаше феи. Групичка феи, насред танцуващите, които свиреха на инструментите си, отметнали глави назад, потропвайки ритмично с крака. Имаше зеленокожи горски феи, които танцуваха, с чворести ръце и грейнали жълти очи с цвета на мъзга. Сини и зелени феи, блещукащи като вода, с коси като прозрачни мрежи, спускащи се до краката им. Прелестни момичета с цветя, вплетени в косите, опасали кръстовете и шиите им, и с копита вместо стъпала; красиви момчета в парцаливи дрехи с трескаво-ярки очи, които се въртяха, разперили ръце.

— Ела и танцувай — викаха те. — Ела и танцувай, красиво момиче, chica bella^[1], ела и танцувай с нас.

Кристина понечи да отиде при тях, при музиката и танците. Поляната все така бе обвита в мъгла, която рисуваше бели ивици по земята и скриваше синевата на небето. Мъглата сияеше, когато Кристина пристъпи в нея, натежала от странни ухания: плодове и вино, и дим, подобен на тамян.

Тя започна да танцува, движейки тяло в ритъма на музиката. Веселието сякаш се вливаше в нея с всяка глътка въздух, която си поемаше. Внезапно вече не беше момичето, оставило Диего Росалес да я излъже неведнъж, а цели два пъти, не беше момичето, което следваше правилата и вярваше на хората, докато те не измамеха доверието й така небрежно, сякаш събаряха чаша от масата. Не беше момичето, което стоеше назад и оставяше приятелите й да бъдат диви и необуздани, и чакаше да ги улови, когато паднат. Сега тя бе тази, която падаше.

Две ръце я уловиха и я обърнаха. Марк. Очите му горяха. Притегли я към себе си и обви ръце около нея, ала прегръдката му беше гневна.

— Какво правиш, Кристина? — попита с нисък глас. — Знаеш какви са феите, знаеш, че е опасно.

— Именно заради това го правя, Мрак.

Не го беше виждала толкова бесен от деня, когато Кийрън бе дошъл в Института заедно с Ярлат и Гуин. Усети как в гърдите й затуптя мъничко тайна възбуда от това, че бе в състояние да го ядоса толкова.

— Те ненавиждат ловците на сенки, забрави ли?

— Не знаят, че съм ловец на сенки.

— Вярвай ми — заяви Марк, привеждайки се към нея, толкова близо, че тя усети горещия му дъх до ухото си. — Знаят.

— Тогава не ги е грижа — каза Кристина. — Това е веселие. Чела съм за тях. Феите се изгубват в музиката, като хората. Танцуват и забравят, също като нас.

Ръцете на Марк се обвиха около кръста й. Беше закрилнически жест, повтаряше си тя. Не означаваше нищо. Ала въпреки това пулсът й се ускори. Когато Марк за първи път пристигна в Института, беше тънък като вейка, с хлътнали очи. Сега тя усещаше мускулите, покриващи костите му, коравата му сила до себе си.

— Никога не те попитах — каза той, докато се движеха сред множеството. Бяха близо до две момичета, които танцуваха заедно; и двете имаха дълги черни коси, в които бяха вплетени корони от горски плодове и жълъди. Носеха червеникавокафяви рокли и панделки около шията, и дръпнаха полите си настрани от Марк и Кристина с тихо шумолене, смеейки се на тяхната непохватност. Кристина нямаше нищо против. — Защо феи? Защо избра да изучаваш именно тях?

— Заради теб. — Тя отметна глава назад, за да го погледне, и видя изненадата, пробягала по изразителното му лице. В ъгълчетата на устата му се появиха нежните извивки на удивление. — Заради теб, Марк Блекторн.

Мен?, оформиха устните му.

— Бях в розовата градина на майка ми, когато чух какво се е случило с теб — каза тя. — Бях едва на тринайсет години. Тъмната война свършваше, Студеният мир беше обявен. Всички в света на нефилимите знаеха за изгнаничеството на сестра ти и за това, че ти беше изоставен. Прачичо ми дойде, за да ми каже. В семейството ми открай време се шегуваха, че съм мекосърдечна, че лесно се разплаквам, и той знаеше, че се тревожех за теб… така че ми каза: „Твоето изгубено момче вече никога няма да бъде намерено“.

Марк преглътна. Емоции се гонеха като буреносни облаци зад очите му; нямаше я у него предпазливостта на Джулиън, защитните му бариери.

— Е, направи ли го?

— Кое?

— Разплака ли се? — попита той.

Все още танцуваха, но сега движенията им бяха почти механични: Кристина бе забравила за стъпките на краката си, усещаше единствено дишането на Марк, пръстите си, сключени зад шията му, Марк в нейните прегръдки.

— Не заплаках — отвърна. — Ала реших, че ще се посветя на отменянето на Студения мир. Не беше справедлив тогава и никога няма да бъде.

Устните му се разтвориха.

— Кристина…

Прекъсна ги глас като гълъб — мек, ефирен и лек, който каза напевно:

— Нещо за пиене, госпожице и господине? Нещо, което да ви разхлади след танците?

Елф с котешко лице — с козина и мустачки — стоеше пред тях, облечен в дрипи от едуардиански костюм. В ръцете си държеше златен поднос, върху който имаше множество малки чашки, пълни с разноцветни течности: сини, червени и кехлибарени.

— Омагьосани ли са? — попита Кристина, останала без дъх. — Ще ми изпратят ли странни сънища?

— Ще утолят жаждата ви, лейди — отвърна елфът. — А единственото, което искам в замяна, е усмивка от устните ви.

Кристина грабна една чаша, пълна с кехлибарена течност. Имаше вкус на маракуя, сладък и тръпчив… тя отпи глътка, преди Марк да избие чашата от ръката й. Чашата падна със звън в краката им, опръсквайки го с кехлибарената течност. Марк я изблиза с език от кожата си, вперил гневен поглед в нея.

Кристина направи крачка назад. В гърдите й се разля приятна топлина. Продавачът на напитки се сопна на Марк, който го отпрати с една монета (мунданско пени) и тръгна след Кристина.

— Спри — каза той. — Кристина, забави крачка, отиваш към центъра на веселието… там музиката ще бъде още по-силна.

Тя спря и му протегна ръка. Чувстваше се безстрашна. Знаеше, че би трябвало да е ужасена: беше отпила от елфическа напитка и всичко можеше да се случи. Вместо това имаше чувството, че лети. Рееше се, свободна, и единствено Марк я задържаше към земята.

— Танцувай с мен — каза.

Той я улови. Все още изглеждаше ядосан, ала въпреки това я прегърна силно.

— Достатъчно танцува. И достатъчно пи.

— Достатъчно е танцувала? — Отново бяха момичетата в червеникавокафявите рокли, алените им устни се смееха. Само очите им имаха различен цвят, иначе изглеждаха досущ еднакви. Едното от тях свали панделката от шията си… и Кристина зяпна — вратът й беше покрит с ужасяващи белези, сякаш главата й почти е била отсечена от тялото. — Танцувайте заедно — каза момичето… почти го изплю, сякаш беше проклятие, и обви панделката около китките на Марк и Кристина. — Наслаждавай се на обвързването, Ловецо. — Момичето се усмихна широко на Марк и зъбите му бяха черни, сякаш бяха боядисани, и остри като игли.

Кристина ахна и политна назад, повличайки Марк със себе си, тъй като панделката все така ги свързваше. Тя се разтегна като ластик, без да се скъса. Марк я настигна и улови ръката й, преплитайки пръсти в нейните.

Притегли я след себе си, бърз, със сигурна стъпка въпреки неравния терен, намирайки пролуки в гъстата мъгла. Проправиха си път между танцуващите двойки, докато тревата под тях вече не беше отъпкана, а музиката се чуваше едва-едва в далечината.

Марк свърна настрани, отправяйки се към малка горичка. Мушна се под клоните, задържайки най-ниските настрани, така че Кристина да го последва. След като тя се пъхна под тях, той ги пусна, затваряйки ги в заслон с пръст под краката им, скрит от външния свят от дълги, отрупани с плодове клони, които стигаха до земята.

Марк седна и извади един нож от колана си.

— Ела — повика я и когато Кристина се настани до него, улови ръката й и преряза панделката, която ги свързваше.

Тя изписка тихо, като ранено животинче, но поддаде под острието и се скъса. Марк пусна Кристина и остави ножа настрани. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха между клоните над главите им и на мътната светлина панделката, която все още беше около китката му, приличаше на кръв.

Другата половинка беше върху ръката на Кристина; вече не пареше, а самотният й край се влачеше в прахта. Кристина я задърпа с нокти, докато не я свали от китката си и я остави да падне на земята. Пръстите й не я слушаха. Вероятно беше заради елфическата напитка, която все още бе в тялото й.

Погледна към Марк. Лицето му беше напрегнато, очите му, златно и синьо, бяха помрачени.

— Можеше да свърши много зле — каза и захвърли остатъка от панделката настрани. — Магия като тази може да обвърже двама души и да подлуди единия, да го накара да се удави, повличайки и другия със себе си.

— Марк, съжалявам. Трябваше да те послушам. Ти знаеш за веселията повече от мен. Имаш опит. Аз имам само книгите, които съм прочела.

— Не — заяви той неочаквано. — Аз също исках да отида. Хареса ми да танцувам с теб. Хубаво бе да бъда там с някой…

— Човек? — довърши Кристина.

Топлината в гърдите й се бе превърнала в странно, стягащо чувство, горещо напрежение, което се усилваше, когато го погледнеше. Извивките на скулите му, вдлъбнатините на слепоочията му. Широката му риза с пшеничен цвят беше отворена на гърлото и тя виждаше онова местенце, което открай време смяташе за най-прекрасното в тялото на един мъж — гладкия мускул на ключицата и уязвимата ямка.

— Да, човек — отвърна той. — Всички сме човеци, знам. Ала никога не съм познавал друг, който да е надарен с повече човещина от теб.

Кристина усети, че й е трудно да диша. Елфическата мъгла трябва да й беше отнела дъха, мъглата и цялата магия около тях.

— Толкова си добра — продължи Марк. — Един от най-добрите хора, които съм срещал някога. В Лова нямаше много доброта. Когато си помисля, че след произнасянето на присъдата на Студения мир е имало някой, намиращ се на стотици мили от Идрис, който никога не ме е срещал, ала въпреки това е заплакал заради едно изоставено момче…

— Казах ти, че не заплаках. — Гласът на Кристина й изневери.

Ръката на Марк бе неясно бледо петно. Тя почувства пръстите му върху лицето си. Когато ги отдръпна, те лъщяха на мъгливата светлина.

— Плачеш сега.

Когато Кристина улови ръката му, тя бе влажна от собствените й сълзи. А когато се приведе към него и го целуна, усети вкуса на сол.

За миг Марк беше слисан, вкаменен, и Кристина усети как я пронизва ужас, по-страшен от вида на който и да било демон. Че може би Марк не иска това, че ще бъде ужасен…

— Кристина — каза той, когато тя се отдръпна, и като се изправи на колене, обви ръка около нея, малко неловко, заравяйки пръсти в косата й. — Кристина — повтори отново с пресеклив глас — дрезгавият звук на желанието.

Тя сложи ръце от двете страни на лицето му, дланите й бяха върху ямките на бузите му — и се удиви от мекотата там, където Диего имаше набола брада, драскаща кожата й. Остави този път той да я намери, обгръщайки я с лявата си ръка, откривайки устните й със своите.

Звезди изригнаха зад клепачите й. И то не какви да е звезди, а пъстроцветните звезди на елфическото царство. Видя облаци и съзвездия; вкуси нощния въздух върху устните, които се движеха жадно върху нейните. Все още шепнеше несвързано името й между целувките. Свободната му ръка се обви около кръста й и се плъзна нагоре. Простена, когато нейните пръсти намериха яката на ризата му и помилваха ключицата му, докосвайки туптящия пулс на гърлото му.

От устните му се отрониха думи на език, който Кристина не разбра; в следващия миг той лежеше по гръб на тревата, а тя беше върху него и той я притегляше към себе си, вкопчил ръце в гърба и раменете й, и тя се зачуди дали е било по същия начин с Кийрън — не нежно, а яростно. Спомни си как ги бе видяла да се целуват в пустинята зад Института, трескава целувка, сблъсък на тела, разпалил в нея същото желание, което гореше в тялото й и сега.

Гърбът на Марк се изви в дъга и Кристина чу как си пое рязко дъх, когато се плъзна надолу по тялото му, целувайки гърлото, гърдите през ризата му, а после пръстите й намериха копчетата му и тя го чу да се смее задъхано и да изрича името й.

— Никога не съм си и помислял, че ще ме погледнеш дори, не и някой като теб, нефилимска принцеса…

— Невероятно е какво може да направи малко омагьосана елфическа напитка. — Възнамерявала бе думите й да прозвучат закачливо, шеговито, ала Марк се вкамени под нея. Миг по-късно, с едно бързо и изящно движение, вече седеше на поне една крачка разстояние, вдигнал ръце, сякаш за да я задържи настрани.

— Елфическа напитка? — повтори.

Кристина го погледна изненадано.

— Сладката напитка, която мъжът с котешкото лице ми даде. Ти я опита.

— В нея нямаше нищо — каза Марк необичайно рязко. — В мига, в който устните ми докоснаха кожата ми, разбрах, че е просто сок от калина, Кристина.

Кристина потръпна лекичко, както от гнева му, така и от осъзнаването, че всичко, което беше направила току-що, не беше обвито от замайващата пелена на магията.

— Но аз си мислех…

— Мислеше си, че ме целуваш, защото си опиянена — довърши Марк вместо нея. — Не защото го искаше, или защото наистина ме харесваш.

— Но аз те харесвам. — Надигна се на колене, но Марк вече беше на крака. — Харесвам те, откакто те срещнах.

— Затова ли отново се събра с Диего? — попита Марк, а после поклати глава и отстъпи назад. — Може би не трябва да го правя.

— Кое? — Кристина се изправи, олюлявайки се.

— Да бъда с човек, който лъже — отвърна Марк безстрастно.

— Но ти също лъжеш. Лъжеш за това, че си с Ема.

— Лъжа, в която ти също участваш.

— Защото е необходима — заяви Кристина. — За доброто и на двамата. Ако Джулиън не беше влюбен в нея, нямаше да е нужно да мисли…

Тя млъкна, а в сенките Марк пребледня.

— Какво каза?

Кристина закри устата си с ръка. Чувствата на Ема и Джулиън един към друг бяха толкова неразделна част от онова, което знаеше за тях, че й беше трудно да си спомни, че останалите не го знаеха. Та то бе толкова очевидно във всяка тяхна дума, всеки жест, дори и сега; как бе възможно Марк да не знае?

— Но те са парабатаи — каза объркано. — Незаконно е. Наказанието… Джулиън не би го направил. Просто не би го направил.

— Толкова съжалявам. Не трябваше да казвам нищо. Просто догадка…

— Не беше догадка. — Марк се извърна от нея и си проправи път навън между клоните на дърветата.

Кристина го последва. Той трябваше да разбере, че не бива да казва нищо на Джулиън. Предателството тежеше в гърдите й като камък, унижението — забравено заради страха за Ема и осъзнаването на онова, което бе направила. Тя излезе изпод клоните, а сухите ръбчета на листата одраскаха кожата й. Миг по-късно вече бе на зеления хълм и видя Джулиън.

* * *

Събуди го музиката — музиката и обгърналата го топлина. Толкова отдавна не бе изпитвал подобна топлина, нито дори нощем, увит в одеялата си.

Джулс примига и отвори очи. Отнякъде в далечината долиташе музика, ефирните й нишки рисуваха плетеница по небето. Той обърна глава и потръпна от така познатата гледка на Ема до себе си. Главата й бе отпусната върху якето й, ръцете им — сплетени на тревата между тях, загорелите му от слънцето пръсти — здраво стиснати между нейните.

Бързо издърпа ръка с разтуптяно сърце и скочи на крака. Зачуди се дали той бе посегнал към нея през нощта, или пък тя го беше потърсила. Не, тя не би го потърсила. Тя си имаше Марк. Може и да го беше целунала, него, Джулиън, ала името на Марк бе онова, което бе изрекла.

Мислел си бе, че няма да има проблем да спи толкова близо до нея, но очевидно беше грешал. Все още имаше чувството, че ръката му гори, ала тялото му отново беше сковано от студ. Ема промълви нещо насън и се обърна, а русата й коса се разпиля по ръката й, сега отпусната с дланта нагоре върху тревата, сякаш го търсеше.

Джулиън не бе в състояние да го понесе. Грабна якето си от земята, облече го и отиде да погледне от върха на хълма. Навярно би могъл да прецени колко далеч са от подножието на планините. Колко би им отнело да стигнат до Двора на тъмните феи и края на тази безумна мисия. Не че винеше Марк, не. За него Кийрън бе като семейство, а Джулиън разбираше какво означава семейството по-добре, отколкото разбираше почти всичко друго.

Ала вече се тревожеше за децата в Института, дали бяха ядосани, уплашени, сърдити. Никога преди не ги беше напускал. Никога.

Вятърът промени посоката си и музиката се усили. Джулиън стига до ръба на хълма, а под него се бяха ширнали зелени поля, осеяни тук-таме с горички, които се спускаха до просека, където се виждаше неясно петно от пъстри цветове и движение.

Танцьори. Движеха се в ритъма на музика, която сякаш извираше от недрата на земята. Беше настойчива, повелителна. Зовеше те да се присъединиш, да бъдеш повлечен и отведен надалеч, така, както една вълна можеше да те отнесе от морето до брега.

Джулиън усети притеглянето й, но бе достатъчно далеч, та то да не е некомфортно. Пръстите го боляха да хванат четката, обаче. Навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше движение и цветове толкова пищни, че копнееше да бъде пред статива в ателието си. Струваше му се, че гледа картини, в които цветовете бяха предадени с максимална яркост. Листата и тревата бяха наситено, почти отровно зелени. Плодовете грееха по-силно от скъпоценни камъни. Перата на птиците, които се стрелкаха из въздуха, бяха толкова ослепително пъстри, че Джулиън се запита дали нищо тук не ги ловува… дали единствената причина за съществуването им не бе красотата.

— Какво не е наред?

Обърна се и я видя зад себе си, на самия край на хълма. Ема. Дългата й коса беше разпусната и се развяваше около нея като невероятно тънък метален лист. Сърцето му подскочи, усетило притегляне безкрайно по-силно от това на елфическата музика.

— Няма нищо. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото беше възнамерявал. — Просто търся Марк и Кристина, намеря ли ги, можем да тръгваме. Чака ни още много път.

Тя се приближи до него, лицето й беше изпълнено с копнеж. Слънцето си пробиваше път през облаците, къпейки косата й в наситения цвят на шафран. Джулиън стисна с всичка сила ръце, отказвайки да ги вдигне, да ги зарови в светлата коса, която Ема обикновено разпускаше само нощем. Тя му напомняше за миговете на покой между привечер и зазоряване, когато децата спяха и той оставаше сам с Ема; мигове на тихи разговори и интимност, много преди той да осъзнае, че те са нещо повече от парабатаи. В извивката на спящото й лице, във водопада на косата й, в сенките, които миглите й хвърляха върху бузите, имаше покой, какъвто рядко бе познавал.

— Чуваш ли музиката? — попита тя и направи още една стъпка към него. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. Джулиън се зачуди дали наркоманите се чувстваха по този начин. Жадуващи нещо, което знаеха, че не трябва да имат. Мислещи си: Само този един-единствен път няма да има значение.

— Ема, недей. — Не знаеше за какво я моли. Не бъди близо до мен, не мога да го понеса. Не ме гледай по този начин. Недей да бъдеш всичко, което искам и не мога да имам. Не ме карай да забравя, че принадлежиш на Марк и че така или иначе, никога не би могла да бъдеш моя.

— Моля те — каза тя. Гледаше го с широко отворени, изпълнени с болка очи. — Моля те, имам нужда…

Онази част от Джулиън, която открай време не бе в състояние да устои, когато имаха нужда от него, отпусна стиснатите му пръсти, напрегнатите му крака. За броени секунди отново се намираше в сферата на нейното присъствие, телата им почти се сблъскаха. Джулиън сложи ръка на бузата й. Не носеше Кортана, забеляза с учудване. Защо не беше взела меча със себе си?

Очите й пламнаха и тя се изправи на пръсти, вдигайки лице към него. Устните й се раздвижиха, ала Джулиън не чуваше какво му говори заради грохота в ушите си. Спомни си как веднъж една вълна го беше съборила, приковала го бе към дъното на океана, останал без въздух и неспособен да се изправи. В онова изживяване имаше ужас, но и усещането за това да се остави на течението: повлякло го беше нещо по-могъщо от него и вече нямаше нужда да се съпротивлява.

Ръцете й бяха около врата му, устните й — върху неговите и той се остави на случващото се, предаде се. Цялото му тяло потрепери, сърцето му препускаше, експлодираше, вените му туптяха от кръв и енергия. Ахна, неспособен да диша, и вкуси сладката тръпчивост на кръв.

Но не и Ема. Не можеше да вкуси Ема, нейната познатост, уханието й — сега те бяха различни. Нямаше я сладостта на сгряна от слънцето кожа, дъхът на билките в сапуна и шампоана й, миризмата на бойно облекло и злато, и момиче.

Не можеше да израснеш с някого, да му позволиш да оформи душата ти и да остави отпечатъка си върху сърцето ти, и да не си в състояние да разбереш, че онзи, когото целуваш, не е същият човек. Джулиън се дръпна рязко и избърса уста с опакото на ръката си. Кръв изцапа кокалчетата му.

Взираше се в елфическа жена с гладка, бледа кожа, като празно, неизрисувано платно. Алените й устни бяха разтеглени в усмивка. Косата й имаше цвета на паяжини… косата й беше паяжини, сиви и тънки, и реещи се на вятъра. Би могла да бъде на всякаква възраст. Единствената й дреха беше парцалива черна туника. Беше красива и едновременно с това — отблъскваща.

— Харесваш ми, ловецо на сенки — каза тя напевно. — Защо не се върнеш в прегръдките ми за още целувки?

Протегна ръце към него и Джулиън отстъпи назад, препъвайки се. Никога не бе целувал друга, освен Ема и сега усети, че му става лошо, в сърцето и в корема. Искаше да извади серафимската си кама, да изгори въздуха между тях, да почувства познатата топлина, плъзнала по ръката и във вените му, за да пропъди погнусата.

Едва бе обвил пръсти около дръжката на оръжието, когато си спомни — то не действаше тук.

— Остави го на мира! — изкрещя някой. — Махни се от брат ми, лиананши!

Беше Марк, който тъкмо излизаше от една малка горичка, следван от Кристина. В ръката си държеше кама.

Елфическата жена се разсмя.

— Оръжията ти няма да подействат в това царство, ловецо на сенки.

Нещо изщрака и сгъваемият нож на Кристина изникна в ръката й.

— Ела и изречи предизвикателството си пред моето острие, могилна жено.

Феята се дръпна назад, изсъсквайки, и Джулиън видя собствената си кръв по зъбите й. Усети, че му се завива свят от прилошаване и гняв. Тя се обърна рязко и изчезна само за миг, сиво-черно петно, спуснало се по хълма.

Музиката беше спряла; танцьорите бяха започнали да се разотиват. Слънцето залязваше, върху земята бяха легнали гъсти сенки. Каквото и да бе онова там долу, очевидно не обичаше нощта.

— Джулиън, братко. — Марк забърза към него, очите му бяха разтревожени. — Изглеждаш болен… седни, пийни малко вода…

Отнякъде по-нависоко долетя тихо изсвирване. Джулиън се обърна и зърна Ема да стои на хребета, закопчавайки ножницата на Кортана. Джулиън видя облекчението върху лицето й, когато ги забеляза.

— Чудех се къде сте се дянали — каза тя, докато слизаше забързано по склона. Усмивката й, когато ги погледна, беше пълна с надежда. — Притесних се, че може да сте хапнали елфически плодове и сега да тичате голи по моравите.

— Никаква голота — увери я Джулиън. — Никакви морави.

Ема пристегна ножницата на Кортана. Косата й беше прибрана на дълга плитка, от която се бяха спасили само няколко светли кичура. Тя обходи с поглед напрегнатите им лица и кафявите й очи се разшириха.

— Всичко наред ли е?

Джулиън все още усещаше пръстите на феята по себе си. Знаеше какво представляваха лиананшите — диви феи, които приемаха очертанията на онова, което искаш да видиш, съблазняваха те и се хранеха с кръвта и кожата ти.

Добре, че той бе единственият, видял Ема. Марк и Кристина несъмнено бяха видели феята в истинската й форма. Това поне бе едно унижение и една опасност, която им беше спестена.

— Всичко е наред — отвърна той. — Най-добре да тръгваме. Звездите започват да изгряват, а ни чака дълъг път.

* * *

— Окей — заяви Ливи, поспирайки пред тясна дървена врата. Тя изобщо не приличаше на останалата част от Института, стъкло и метал, и модерност. Приличаше на предупреждение. — Да го направим.

Ала въобще не изглеждаше така, сякаш прелива от желание да го направи.

Бяха решили (Кит общо взето беше гледал мълчаливо отстрани) да отидат направо при Артър Блекторн. Дори и да беше два часът през нощта, дори и той да не искаше да го занимават с нищо, свързано с центурионите, трябваше да знае какво планира Зара.

Опитваше се да сложи ръка на Института, обяснила бе Ливи, докато бързаха през камъните и по брега, за да се приберат. Несъмнено именно затова бе наговорила онези неща за Артър, несъмнено беше излъгала.

Кит никога не се бе замислял особено за Институтите — те открай време му се струваха нещо като полицейски участъци, жужащи кошери на нефилими, чиято цел бе да държат различни места под око. Приличаха му на малки градове държави, отговарящи за различни области, но ръководени от семейство, избрано от Съвета в Идрис.

— Ама наистина ли има цяла отделна държава, само за ловците на сенки? — попита Кит, докато поемаха по пътя, отвеждащ в Института, който се издигаше като сянка на фона на планините зад себе си.

— Да — отвърна Ливи отсечено. С други думи, Мълчи и слушай. Кит имаше чувството, че осмисля станалото, докато му го обяснява. Той млъкна и я остави да го направи.

Всеки Институт се ръководеше от един човек, чието семейство живееше с него; освен това приютяваше семейства, изгубили членове или пък нефилимски сираци… каквито имаше много. Главата на Института притежаваше значителна власт: повечето консули биваха избирани именно измежду техните редици, освен това можеха да предлагат нови закони, които биваха приемани, ако получеха достатъчно гласове.

Всички Институти бяха също толкова празни, колкото този в Лос Анджелис. Всъщност заради присъствието на центурионите, в момента той беше необичайно пренаселен. Нарочно беше така, в случай че се наложеше спешно да приютят цял взвод ловци на сенки. Нямаше персонал, тъй като такъв не беше необходим: ловците на сенки, които работеха за Института, бяха пръснати из целия град и живееха в собствени домове.

Не че и те бяха кой знае колко, добави Ливи мрачно. Толкова много бяха загинали във войната преди пет години. Но ако бащата на Зара успееше да оглави Лосанджелиския институт, не само че щеше да е в състояние да прокара фанатичния си закон, ами и семейство Блекторн щяха да бъдат изхвърлени на улицата, без да имат къде да отидат.

— Толкова ли е зле в Идрис? — попитал бе Кит, докато изкачваха стъпалата на Института.

Не че той искаше да го изпратят в Идрис. Тъкмо бе започнал да свиква с Института. Не че щеше да остане, ако го оглавеше бащата на Зара… не и ако приличаше на нея дори малко.

Ливи хвърли поглед към Тай, който не я беше прекъснал нито веднъж по време на тирадата й.

— В Идрис е окей. Дори страхотно. Ала това е нашият дом.

Именно тогава бяха стигнали до вратата на Артър и всички се бяха умълчали. Кит се зачуди дали не трябва да влезе пръв. Не го вълнуваше особено дали ще ядоса Артър Блекторн, или не.

Тай погледна разтревожено към вратата.

— Не трябва да безпокоим чичо Артър. Обещахме на Джулс.

— Налага се — заяви Ливи простичко и бутна вратата.

Тясно стълбище отвеждаше до потънала в сенки стая под самия покрив на къщата. Вътре имаше цял куп бюра, върху всяко от които грееше лампа… толкова много лампи, че стаята бе изпълнена със светлина. Всяка книга, всеки надраскан лист хартия, всяка чиния с недоизядена храна в нея, бяха ярко осветени.

Зад едно от бюрата седеше мъж. Носеше дълъг халат над окъсан пуловер и дънки; краката му бяха боси. Халатът някога навярно е бил син, ала сега имаше мръснобял цвят от многобройните пранета. Мъжът очевидно беше от рода Блекторн — посивялата му коса се къдреше като тази на Джулиън, очите му имаха наситен синьо-зелен цвят.

Очи, които подминаха Ливи и Тай и се приковаха в Кит.

— Стивън — каза той и изпусна писалката, която държеше. Тя тупна на пода и мастилото й се изля, образувайки тъмна локвичка върху дъските.

Устните на Ливи бяха полуотворени. Тай се беше притиснал до стената.

— Чичо Артър, това е Кит — каза Ливи. — Кит Херондейл.

Артър се изсмя сухо.

— О, да, Херондейл. — Очите му горяха; в тях имаше нещо болестно, като горещината на треска. Изправи се на крака и се приближи до Кит, взирайки се в лицето му. — Защо последва Валънтайн? Ти, който имаше всичко. „И не е ли дори сам Аполон, тоз златокос бог, красив за очите, за преклонение тъй жесток?“ — Миришеше горчиво, като старо кафе. Кит направи крачка назад. — Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?

— Чичо — обади се Тай. Нарочно го каза високо, макар гласът му да трепереше лекичко. — Трябва да говорим с теб. За центурионите. Искат да сложат ръка на Института. Не искат ти да го ръководиш повече.

Артър се обърна рязко към него с остър поглед… почти яростен, но не съвсем. А после избухна в смях.

— Вярно ли е това? Е, вярно ли е? — Смехът му се усили, докато заприлича почти на хлип. Той се обърна и тежко се отпусна в стола. — Ама че шега — каза свирепо.

— Не е шега — започна Ливи.

— Искат да отнемат Института от мен — продължи Артър. — Сякаш аз го ръководя! Никога през живота си не съм управлявал Институт, деца. Той прави всичко — води кореспонденцията, планира срещите, говори със Съвета.

— Кой прави всичко? — попита Кит, макар да знаеше, че няма място в този разговор.

— Джулиън. — Каза го Даяна. Стоеше на върха на стълбището и се оглеждаше из стаята, сякаш ярката светлина я беше изненадала. Върху лицето й беше изписано примирено изражение. — Има предвид Джулиън.