Касандра Клеър
Повелител на сенките (8)

8
До бистри вир

Ема веднага видя Марк. Сянка на проблясващата пътека пред тях, с чиято светла коса лунните лъчи си играеха. Той като че ли все още не ги беше забелязал.

Ема се затича, следвана по петите от Кристина и Джулс. Пътеката се надигаше и спускаше под краката й, но тя бе свикнала да бяга по брега, където мекият пясък поддаваше под нея. Виждаше го съвсем ясно — беше спрял и се бе обърнал към тях със слисано изражение.

Бойното му облекло го нямаше. Носеше дрехи, подобни на онези, с които беше дошъл в Института, макар тези да бяха чисти и здрави: ленени и меки, щавена кожа, високи обувки с връзки и пътна торба, преметната на гърба му. Ема видя звездите, отразени в широко отворените му очи, когато се приближи до него.

Той пусна пътната торба в краката си и впери обвиняващ поглед в тримата си преследвачи.

— Какво правите тук?

— Ти сериозно ли? — Джулиън изрита торбата му настрани и го сграбчи за раменете. — Какво правиш ти тук?

Джулиън беше по-висок от Марк, нещо, което винаги се струваше странно на Ема, защото в продължение на години Марк беше по-високият от двамата. По-висок и по-голям. Ала сега не беше нито едното, нито другото. Сега приличаше на тънко, бледо острие в мрака редом до по-солидната сила и височина на Джулиън. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се превърне в лунна светлина върху вълните и ще изчезне.

Погледът му се обърна към Кристина.

— Получила си огненото ми съобщение.

Тя кимна и няколко кичура от тъмната й коса, прибрана на тила с шнола, инкрустирана със скъпоценни камъни, се обвиха около лицето й.

— Всички го прочетохме.

Марк затвори очи.

— Не мислех, че бихте могли да ме последвате по лунната пътека.

— Само че го направихме. — Джулиън го стисна по-силно за раменете. — Няма да ходиш в Царството на феите, още по-малко пък — сам.

— Става дума за Кийрън — простичко отвърна Марк.

— Кийрън те предаде — каза Джулиън.

— Те ще го убият, Джулс — каза Марк. — Заради мен. Кийрън уби Ярлат заради мен. — Той отвори очи и се взря в брат си. — Не трябваше да се опитвам да си тръгна, без да ти кажа. Не беше справедливо от моя страна. Знаех, че ще се опиташ да ме спреш, знаех и че не разполагам с много време. Никога няма да простя на Кийрън за онова, което се случи с теб и Ема, ала също така няма да го изоставя, за да бъде изтезаван и убит.

— Марк, елфите не хранят особено топли чувства към теб — напомни му Джулиън. — Принудени бяха да те върнат, а те ненавиждат да връщат нещо, което са взели. Ако отидеш в Царството на феите, ще те задържат там, стига да могат, и няма да ти бъде лесно. Ще те наранят. Няма да го допусна.

— Значи, ти ще се превърнеш в мой тъмничар, братко? — Марк разпери ръце с дланите нагоре. — Ще оковеш ли китките ми със студено желязо, а глезените ми с тръни?

Джулиън потръпна. Твърде тъмно бе, за да види чертите на Марк Блекторн, синьо-зеленото му око, и в сумрака братята сякаш бяха просто ловец на сенки и елф, отколешни противници.

— Ема — заяви Джулиън, сваляйки ръце от раменете на Марк, и в гласа му имаше отчаяна горчивина. — Марк те обича. Ти го убеди.

Ема почувства как горчилката на Джулиън се забива като тръни под кожата й и изтерзаните думи на Марк отново отекнаха в главата й: Значи, ти ще се превърнеш в мой тъмничар?

— Няма да ти попречим да отидеш. Ще дойдем с теб.

Дори на лунната светлина Ема видя как цветът се отцеди от лицето на Марк.

— Не. Отдалеч ви личи, че сте нефилими. В бойно облекло сте. Руните ви не са скрити. Ловците на сенки не са обичани в Земята под хълма.

— Очевидно само Кийрън е обичан — каза Джулиън. — Късметлия е да има твоята лоялност, Марк, за разлика от нас.

Марк пламна и се обърна към брат си; очите му лумнаха гневно.

— Добре, спрете… спрете — намеси се Ема и застана между тях. Блещукащата вода се извиваше и огъваше под краката й. — И двамата…

— Кой броди по лунната пътека?

Зад тях се зададе фигура, гласът й — дълбок тътен над вълните. Ръката на Джулиън се стрелна към дръжката на камата, висяща на кръста му. Ема вече бе извадила серафимската си кама, Кристина държеше своя нож пеперуда. Пръстите на Марк се бяха вдигнали към ямката на врата му, там, където някога почиваше елфическата стрела, която Кийрън му беше подарил. Ала тя вече не беше там. Лицето му се напрегна, а после се отпусна, когато разпозна идващия.

— Това е елф пука — обясни тихо. — Общо взето са безвредни.

Фигурата на пътеката пред тях бе дошла по-близо. Беше висок елф, облечен в парцалив панталон, придържан с помощта на колан от въже. Тънки златни нишки бяха вплетени в дългата му тъмна коса и грееха върху смуглата му кожа. Беше бос.

Проговори и гласът му беше като прилива по залез-слънце.

— През Портата на Лир ли искате да минете?

— Да — отвърна Марк.

Металически златни очи без ириси и зеници се плъзнаха по Марк, Кристина, Джулиън и Ема.

— Само един от вас е от прекрасната раса. Останалите са човеци. О, не… нефилими. — Тънките му устни се извиха в усмивка. — На това му се казва изненада. Колцина от вас искат да прекрачат през портата, отвеждаща в Земята на сенките?

— Всички — заяви Ема. — И четиримата.

— Ако кралят или кралицата ви открият, ще ви убият — каза елфът пука. — Феите не са добре настроени към онези, в чиито вени тече ангелска кръв, не и от Студения мир насам.

— Аз съм наполовина елф — рече Марк. — Майка ми беше лейди Нериса от Двора на тъмните феи.

Елфът пука повдигна вежди.

— Смъртта й натъжи всички ни.

— А това са моите братя и сестри — продължи Марк, възползвайки се от момента. — Те ще ме придружат; аз ще ги закрилям.

Елфът пука сви рамене.

— Не е моя грижа какво ще ви сполети в Земите — каза той. — Само че първо трябва да платите налог.

— Никакви плащания — заяви Джулиън и пръстите му още по-здраво стиснаха дръжката на камата. — Никакъв налог.

Елфът се усмихна.

— Приближи се, за да поговорим насаме за миг и после ще решиш дали си съгласен да платиш цената ми. Няма да те принудя.

Изражението на Джулиън потъмня, но той пристъпи напред. Ема напрегна слух, за да чуе какво казва елфът пука, ала шумът на вълните и вятъра се плъзна между тях. Зад гърба им въздухът се завихри и замъгли: на Ема й се стори, че зърва в него очертанията на врата.

Джулиън стоеше неподвижно, докато елфът говореше, но Ема видя как едно мускулче на бузата му потръпва. Миг по-късно той свали часовника на баща си и го пусна в шепата на елфа.

— Едно плащане — каза елфът на висок глас, докато Джулиън се извръщаше. — Кой е следващият?

— Аз — заяви Кристина и се приближи внимателно до него. Джулиън се върна при Марк и Ема.

— Заплаши ли те? — прошепна Ема. — Джулс, ако те е заплашил…

— Не ме заплаши — отвърна Джулиън. — Не бих допуснал Кристина да припари близо до него, ако беше така.

Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как Кристина сваля инкрустираната със скъпоценни камъни шнола от косата си, която се разсипа по раменете и гърба й, по-черна от нощното море. Подаде шнолата на елфа и се отправи към тях със замаяно изражение.

— Марк Блекторн ще бъде последен — заяви елфът пука. — Нека се приближи златокосото момиче.

Ема усети как останалите я проследиха с поглед, докато отиваше към елфа, Джулиън — най-напрегнато от всички. Спомни си картината, на която я бе нарисувал как се издига над океана, с тяло изтъкано сякаш от звезди.

Зачуди се какво ли бе сторил с тези картини. Дали ги беше изхвърлил. Дали вече ги нямаше, изгорени? Сърцето й се сви при тази мисъл. Такова прелестно произведение на Джулс, всяко докосване с четката бе шепот, обещание.

Тя стигна до елфа пука, който се усмихваше, както правеше неговата раса, когато бяха развеселени. Морето се простираше около тях, черно и сребристо. Елфът наведе глава към нея. Около тях се изви вятър и двамата се оказаха обградени от облаци, така че Ема вече не виждаше останалите.

— Ако ще ме заплашваш — заяви тя, преди елфът пука да успее да каже каквото и да било, — знай, че ще те накарам да ми платиш за това, ако не сега, то по-късно. И смъртта ти ще бъде бавна.

Елфът се разсмя. Зъбите му също бяха златни, със сребърни връхчета.

— Ема Карстерс. Виждам, че не знаеш много за елфите пука. Ние сме изкусители, не насилници. Когато ти кажа това, което имам да ти кажа, ще поискаш да отидеш в Царството на феите. Сама ще пожелаеш да ми дадеш онова, което ще поискам.

— И какво искаш?

— Стилито ти — отвърна той, посочвайки стилито на кръста й.

Всичко в Ема се разбунтува. Джейс й беше подарил това стили преди години в Идрис, след края на Тъмната война. То бе символ на всичко, белязало живота й след войната. Клеъри й беше дала думи и тя ги бе скътала като съкровище; Джейс й беше дал стили и с него бе дал на едно уплашено и съкрушено от скръб момиче цел. Всеки път, щом Ема докоснеше стилито, то й нашепваше тази цел: Сега бъдещето е твое. Направи го такова, каквото искаш.

— За какво му е на един елф стили? — попита тя. — Вие не рисувате руни, а и те действат само на ловците на сенки.

— Стилито няма да ми бъде полезно. Ала скъпата демонска кост, от която е изработена дръжката — да.

Ема поклати глава.

— Поискай нещо друго.

Елфът се приведе към нея. Миришеше на сол и водорасли, огрени от слънцето.

— Слушай — каза той. — Ако влезеш в Царството на елфите, отново ще видиш лицето на някого, когото си обичала и който е мъртъв.

— Какво? — Ема усети как я пронизва шок. — Лъжеш.

— Знаеш, че не мога да лъжа.

Устата на Ема беше пресъхнала.

— Не бива да споделяш с останалите онова, което ти казах, или то няма да се сбъдне — каза елфът. — Не мога и да ти кажа какво означава това. Аз просто предавам съобщение… но то е вярно. Ако искаш отново да видиш някого, когото си обичала и изгубила, ако искаш да чуеш гласа му, трябва да преминеш през Портата на Лир.

Ема извади стилито от колана си и му го подаде, пронизвана от болка. Извърна се слепешком, а думите му отекваха в главата й. Едва забеляза Марк, който мина покрай нея, последният, отишъл да говори с водния елф. Сърцето й думкаше прекалено силно.

Някой, когото си обичала и изгубила. Ала имаше толкова много, изгубени в Тъмната война. Родителите й… ала тя не смееше дори да мисли за тях — боеше се, че няма да е в състояние да мисли, да продължи напред. Бащата на семейство Блекторн, Андрю. Старата й учителка, Катерина. Може би…

Звукът на вятъра и вълните утихна. Марк стоеше пребледнял пред елфа пука. Останалите изглеждаха леко зашеметени и Ема изгаряше от желание да научи какво им беше казал елфът. Какво ли би могло да накара Джулс, Марк и Кристина да приемат предложението му?

Елфът пука протегна ръка.

— Портата на Лир се отваря — заяви той. — Преминете сега или бягайте обратно към брега; лунната пътека вече започва да се топи.

Разнесе се звук като от трошене на лед, топящ се под пролетните лъчи. Ема сведе поглед надолу: сияйната пътека под тях бе прошарена от черни ивици, пукнатини, през които избиваше вода.

Джулиън сграбчи ръката й.

— Трябва да вървим.

Зад Марк, който стоеше пред тях на пътеката, се беше появила ярка сребриста арка, вътрешността на която клокочеше от вода и движение.

Смеейки се, елфът пука скочи изящно от пътеката и се гмурна във вълните. Ема си даде сметка, че няма представа какво му беше дал Марк. Не че това имаше значение в този миг. Пътеката между тях бързо се пропукваше — ето че вече беше на парчета, като ледени късове, носещи се в Арктическия океан.

Кристина беше от другата страна на Ема. Тримата тичаха напред, скачайки от едно голямо парче на друго. Марк им махаше и викаше, а арката зад него ставаше все по-солидна. Ема зърна зелена трева от другата й страна, лунна светлина и дървета. Тя бутна Кристина напред, Марк я хвана и двамата изчезнаха през портата.

Ема понечи да направи крачка напред, ала пътеката поддаде под краката й и в продължение сякаш на много повече от секунди, тя като че ли падаше към черната вода. А после Джулиън я улови. Ръцете му се обвиха около нея и те паднаха заедно през арката.

* * *

Сенките на тавана се бяха удължили. Артър седеше неподвижно, загледан през прозореца със съдраната хартия към лунната светлина над морето. Досещаше се къде бяха сега Джулиън и останалите — познаваше лунната пътека, така, както познаваше и другите пътища в Царството на феите. Беше бягал по тях, преследван от крещящи глутници гоблини и пиксита, препускащи пред своите господари, неземно красивите принцове и принцеси на феите. Веднъж, в една зимна гора, бе паднал и тялото му бе строшило леда на едно замръзнало езеро. Спомни си как гледа кръвта си да се разлива върху пропуканата повърхност.

— Колко красиво — отбелязала бе една елфическа лейди, докато кръвта на Артър проникваше в леда.

Понякога мислеше за ума си по същия начин: пропукана повърхност, в която се отразяваше натрошена и несъвършена картина. Знаеше, че лудостта му не е като човешката лудост. Тя идваше и си отиваше. Понякога го оставяше едва докоснат и той се надяваше, че си е отишла завинаги, но тя се завръщаше, смазвайки го с върволицата от хора, които никой друг не можеше да види, гласове, които никой друг не можеше да чуе.

Лекарството помагаше, но то бе свършило. Открай време Джулиън му го носеше, още откакто беше малко момче. Артър не беше сигурен колко голям бе сега. Достатъчно голям. Понякога Артър се чудеше дали го обича. Дали обича което и да било от децата на брат си. Случвало се бе да се събуди от сънища, в които ги сполетяваха ужасяващи неща, и лицето му беше мокро от сълзи.

Ала това може и да бе чувството за вина. Не бе имал нито способността да ги отгледа, нито смелостта да остави Клейва да го замени с по-добър настойник. Макар че кой би ги задържал заедно? Никой, навярно, а семейството трябваше да си остане заедно.

Вратата в подножието на стъпалата изскърца и Артър се обърна нетърпеливо. Може би Джулиън се бе отказал от безумния си план и се бе върнал. Лунният път беше опасен. Самото море бе пълно с коварство. Той бе израснал край морето, в Корнуол, и не бе забравил чудовищата. Горчива като кръв е пяната; гребените — като хищни зъби.

А може би никога не бе имало чудовища.

Тя се появи на най-горното стъпало и го изгледа хладно. Косата й бе прибрана толкова силно назад, че кожата й сякаш беше обтегната. Тя наклони глава на една страна, обхождайки с поглед претъпканата мръсна стая и покритите с хартия прозорци. В лицето й имаше нещо — нещо, което раздвижи далечен спомен.

Нещо, от което го заля вледеняващ ужас. Той стисна здраво облегалките на стола, умът му зажужа от късчета стара поезия. Със кожа бяла като проказа, тя беше умъртвеният живот…^[1]

— Артър Блекторн, предполагам? — каза тя с предвзета усмивка. — Аз съм Зара Диърборн. Вярвам, че познавате баща ми.

* * *

Ема се приземи тежко върху гъста трева, оплетена с Джулиън. За миг той беше над нея, подпрял лакти на земята, бледото му лице сияеше на лунната светлина. Въздухът около тях бе студен, но тялото му до нейното бе топло. Ема почувства как гърдите му се издуха, когато си пое рязко дъх, усети въздуха, повял до бузата й, когато той извърна рязко лице от нейното.

Миг по-късно вече беше на крака, протегнал ръка, за да й помогне да се изправи. Ема обаче стана сама и се огледа наоколо.

Намираха се насред просека, заобиколена от дървета. Лунната светлина бе достатъчно силна, та тя да види, че тревата бе наситено зелена, а дърветата — натежали от яркоцветни плодове: лилави сливи, червени ябълки, плодове с формата на звезди и на рози, които Ема не познаваше. Марк и Кристина също бяха тук, под дърветата.

Марк беше запретнал ръкавите на ризата си, вдигнал ръце, сякаш за да докосне въздуха на елфическото царство, да го почувства върху кожата си. Отметна глава назад, полуотворил устни и докато го гледаше, Ема усети, че се изчервява. Това като че ли беше интимен момент, сякаш гледаше как някой отново среща своя възлюбен.

— Ема — ахна Кристина. — Виж. — Тя посочи към небето.

Звездите бяха различни. Те образуваха съзвездия, които Ема не познаваше, и имаха цветове — леденосиньо, скрежнозелено, проблясващо златно, ослепително сребърно.

— Толкова е красиво — прошепна. Видя как Джулиън я погледна, но Марк бе този, който проговори. Вече не изглеждаше така отдаден на нощта, но все още имаше мъничко замаян вид, сякаш въздухът в Царството на феите бе вино и той бе изпил твърде много.

— Понякога Ловът препускаше в небето на Царството на феите — каза. — Там горе звездите приличат на натрошени скъпоценни камъни — прах от рубини и сапфири, и диаманти.

— Знаех за звездите в Царството на феите. — Гласът на Кристина беше тих, благоговеен. — Ала не съм предполагала, че някога ще ги видя с очите си.

— Ще си починем ли? — попита Джулиън, който обикаляше по края на просеката и надничаше между дърветата. Много ясно, че Джулс щеше да зададе практичните въпроси. — Да съберем сили за пътуването утре?

Марк поклати глава.

— Не можем. Трябва да пътуваме през нощта. Мога да намеря пътя из Земите единствено по звездите.

— В такъв случай ще се нуждаем от руни за енергия. — Ема протегна ръка към Кристина. Не че целенасочено пренебрегваше Джулс (руните, нарисувани от ръката на твоя парабатай винаги бяха по-силни) но все още усещаше къде тялото му се бе блъснало в нея, когато бяха паднали заедно. Все още усещаше как нещо я беше прерязало дълбоко, когато дъхът му бе докоснал бузата й. В този миг имаше нужда той да не бъде твърде близо до нея, за да не види какво има в очите й. Начинът, по който Джулиън съзерцаваше елфическото небе — Ема предполагаше, че именно така тя гледа Джулиън.

Допирът на Кристина беше топъл и успокояващ — бързо и умело, стилито й прокара очертанията на руна за енергия върху кожата на Ема. Когато свърши, тя пусна китката й и Ема зачака обичайната пронизваща, разтърсваща горещина, като двойна доза кофеин.

Нищо не се случи.

— Не действа — намръщи се тя.

— Дай да видя… — Кристина пристъпи напред. Сведе поглед към ръката на Ема и очите й се разшириха. — Виж.

Знакът, черен като мастило, когато Кристина й го беше поставила, бе започнал да избледнява и да придобива сребрист цвят. Чезнеше, като топящ се скреж. След броени секунди вече го нямаше.

— Какво, по… — започна Ема, ала Джулиън вече се бе обърнал рязко към Марк.

— Руните — каза той. — Действат ли в Царството на феите?

Марк изглеждаше изумен.

— И през ум не ми е минавало, че биха могли да не действат. Никой никога не го е споменал.

— В продължение на години изучавах феите — каза Кристина. — Никъде не съм чела, че руните не действат в Земите.

— Кога за последен път се опита да използваш руна тук? — попита Ема Марк.

Той поклати глава и в очите му влязоха руси къдрици. Той ги отметна назад с тънките си пръсти.

— Не си спомням. Нямах стили, те го счупиха, но магическата ми светлина работеше… — Бръкна в джоба си и извади кръгъл, полиран рунически камък.

Затаили дъх, те всички се взряха в него, в очакване да грейне ярко в ръката на Марк.

Нищо не се случи.

Джулиън изруга тихичко и извади серафимска кама от колана си. Адамасът светеше мътно под лунните лъчи. Той го завъртя така, че острието легна върху дланта му, отразявайки многоцветното сияние на звездите.

— Майкъл.

Нещо припламна в острието — мимолетно, приглушено проблясване. А после изчезна. Джулиън се взря в него. Серафимска кама, която не можеше да бъде събудена за живот, бе общо взето толкова полезна, колкото и пластмасов нож — с тъпо острие, тежка и къса.

С рязко движение Джулиън запрати камата настрани. Оръжието се плъзна по тревата, а той вдигна очи. Ема усети с какво усилие се сдържа. Усети го като напрежение, стиснало собственото й тяло така, че й беше трудно да диша.

— Е — заяви Джулиън. — Ще се наложи да прекосим Царството на феите, място, където ловците на сенки не са добре дошли, водейки се единствено по звездите, и не можем да използваме руни, серафимски ками или магическа светлина. Това е положението, в общи линии.

— Бих казал, че това е положението съвсем точно — отвърна Марк.

— Освен това сме тръгнали към Двора на тъмните феи — добави Ема. — Който се предполага, че е като от някой от филмите на ужасите, които Дру харесва, но не чак толкова забавен.

— В такъв случай ще вървим през нощта — каза Кристина и посочи в далечината. — Има отличителни знаци, които познавам от картите. Виждате ли онези хребети в далечината? Според мен това са Трънливите планини. Земите на тъмните феи лежат в техните сенки. Не е толкова далеч.

Ема видя как Марк като че ли се поуспокои при звука на разумния глас на Кристина. Той обаче нямаше особен ефект върху Джулиън. Челюстта му бе все така напрегната, ръцете му — стиснати в юмруци до тялото.

Не че Джулиън не се ядосваше. Просто не си позволяваше да го показва. Хората мислеха, че е тих и спокоен, но това беше измамно. Ема си спомни какво бе прочела веднъж: че вулканите имали най-тучните и зелени склонове, най-прелестния и спокоен вид отвън, защото огънят, стаен в тях, не позволявал на земята им да замръзне.

Ала когато изригнели, били в състояние да донесат разруха на много мили от там.

— Джулс — обади се Ема. Той я погледна и в очите му проблясваше ярост. — Може и да нямаме магическа светлина и руни, но все още сме ловци на сенки. С всичко, което означава това. Можем да се справим. Можем.

Речта й се стори доста калпава, но ето че огънят в очите му угасна.

— Имаш право — отвърна. — Съжалявам.

— А аз съжалявам, задето ви доведох тук — каза Марк. — Ако знаех… за руните… ала то трябва да е нещо скорошно, много скорошно…

— Ти не ни доведе тук — възрази Кристина. — Ние те последвахме. И всички прекрачихме прага не само заради теб, но и заради онова, което елфът пука ни каза. Не е ли така?

Някой, когото си обичала и изгубила.

— За мен е вярно — заяви тя и погледна към небето. — Време е да вървим, обаче. До утрото вероятно остават само няколко часа. И след като не можем да използваме руни за енергия, ще трябва да се сдобием с нея по другия начин.

Марк изглеждаше озадачен.

— Наркотици?

— Шоколад — обясни Ема. — Донесох шоколад. Марк, откъде изобщо ти идват такива мисли в главата?

Марк се усмихна с неравната си усмивка и сви рамене.

— Елфически хумор?

— Мислех, че елфите се шегуват най-вече за сметка на другите и погаждат номера на мунданите — подхвърли Джулиън.

— Понякога разказват предълги истории в рими, които според тях са невероятно забавни — отвърна Марк. — Ала трябва да си призная, че никога не ми е било ясно защо.

Джулиън въздъхна.

— Това звучи по-ужасно от всичко, което съм чувал за Двора на тъмните феи.

Марк му отправи благодарен поглед, сякаш за да каже, че разбира, че брат му бе овладял гнева си отчасти заради него, заради всички тях, така че да са добре. Да продължат напред и да открият Кийрън, водени от Джулиън, както винаги.

— Хайде — заяви Марк и се обърна. — Оттук… Трябва да вървим, до зазоряване едва ли остават много часове.

Марк потъна в сенките между дърветата. Мъгла бе полепнала по клоните, като сребристобели въжета. Листата шумоляха тихичко над главите им. Джулиън застигна брат си и Ема го чу как пита:

— Игри на думи? Обещай ми поне, че няма да има игри на думи.

— Начинът, по който тези момчета си казват, че се обичат, е толкова странен — отбеляза Кристина, докато двете с Ема се навеждаха, за да минат под един клон. — Защо просто не го кажат? Толкова ли е трудно?

Ема се усмихна широко на приятелката си.

— Обичам те, Кристина — каза тя. — И се радвам, че получи възможност да посетиш земите на елфите, дори и при толкова необикновени обстоятелства. Може би ще си намериш някой секси елф и ще забравиш за Несъвършения Диего.

Кристина се усмихна.

— И аз те обичам, Ема. И кой знае, може би наистина ще го направя.

* * *

Списъкът на Кит с поводи за недоволство от ловците на сенки беше станал толкова дълъг, че бе започнал да си ги записва.

Глупави секси хора, беше написал, които не ми позволяват да си отида вкъщи и да си взема нещата.

Не ми казват нищо за това, какво би означавало да стана ловец на сенки. Ще трябва ли да отида някъде и да се обучавам?

Не ми казват колко дълго мога да остана тук, освен „колкото се наложи“. Не трябва ли, рано или късно, да тръгна на училище? Все някакво училище?

Отказват да говорят за Студения мир и за това, колко е отвратителен.

Не ми позволяват да ям курабии.

Помисли за миг и задраска последното изречение. Всъщност му позволяваха да яде курабии, но според него тайничко го съдеха за това.

Май изобщо не разбират какво е аутизъм, психични заболявания, терапия или медицинско лечение. Вярват ли в неща като химиотерапия? Ами ако се разболея от рак? Вероятно няма да се разболея от рак. Но ако се случи…

Не искат да ми кажат как Теса и Джем откриха баща ми. Или защо баща ми толкова мразеше ловците на сенки.

Най-трудно му бе да напише последното. Кит открай време смяташе баща си за дребен измамник, симпатичен мошеник, малко като Хан Соло от „Междузвездни войни“, който пътуваше из галактиката, мамейки всички. Само че симпатичните мошеници не ги разкъсваха демони в мига, в който сложните защитни магии около къщата им бъдеха развалени. И въпреки че Кит бе доста объркан от станалото на Пазара на сенките, беше научил едно: баща му не беше като Хан Соло.

Понякога, в малките часове на нощта, Кит се чудеше на кого прилича самият той.

И като стана дума за малките неща, имаше още един повод за недоволство, който да добави към списъка.

Карат ме да ставам рано.

Даяна, чиято официална титла беше учител, ала която приличаше на смесица от настойник и директор на гимназия, го беше вдигнала от сън в ранни зори и заедно с Тай и Ливи ги беше подкарала към един ъглов кабинет с панорамен изглед и масивно стъклено бюро. Изглеждаше сърдита по начина, по който възрастните понякога са сърдити, когато са ядосани на някой друг, но се канят да си го изкарат на теб.

Кит беше прав. В момента Даяна беше бясна на Джулиън, Ема, Марк и Кристина, които според Артър бяха отишли в Царството на феите, за да спасят някого, на име Кийрън, когото Кит не познаваше. По-нататъшното обсъждане го осведоми, че Кийрън бил син на краля на тъмните елфи и бивше гадже на Марк — два интересни факта, които Кит скъта в ума си за по-нататъшно обмисляне.

— Това е недопустимо — довърши Даяна. — На нефилимите им е категорично забранено да стъпват в Царството на феите без специално разрешение.

— Но те ще се върнат, нали? — попита Тай. Звучеше напрегнато. — Марк ще се върне?

— Естествено, че ще се върнат — заяви Ливи. — Това е просто мисия. Спасителна мисия — добави тя, обръщайки се към Даяна. — Клейвът няма ли да разбере, че са били принудени да го направят?

— За да спасят един елф, не — отвърна Даяна, поклащайки глава. — Те нямат право на нашата защита според условията на Съглашенията. Центурионите не бива да узнаят. Клейвът ще побеснее.

— Аз няма да им кажа — заяви Тай.

— Нито пък аз — съгласи се Ливи. — Очевидно.

И двамата погледнаха към Кит.

— Аз дори не знам защо съм тук.

— Имаш право — съгласи се Ливи и се обърна към Даяна. — Защо е тук?

— Ти като че ли притежаваш способността да знаеш всичко — каза Даяна на Кит. — Реших, че ще е по-добре да контролирам информацията ти. И да те накарам да ми обещаеш нещо.

— Че няма да кажа на никого? Естествено, че няма. Та аз дори не харесвам центурионите. Те са… — Такива, каквито винаги съм смятал, че са ловците на сенки. За разлика от вас. Вие всички сте… различни. — Задници — довърши на глас.

— Не мога да повярвам — заяви Ливи, — че Джулиън и останалите са си намерили забавно приключение, на което да отидат, а нас оставиха да разнасяме хавлии на центурионите.

Даяна изглеждаше изненадана.

— Мислех, че ще бъдеш разстроена — каза тя. — Притеснена за тях.

Ливи поклати глава. Дългата й коса, по-светла от тази на Тай, се разлетя около лицето й.

— За това, че са отишли да се забавляват и да видят Царството на феите? Докато ние тук се пребиваме от работа? Когато се върнат, ще си разменя някои думи с Джулиън.

— Кои думи? — За миг Тай изглеждаше учуден, а после лицето му се проясни. — Аа. Ще го наругаеш.

— Ще използвам абсолютно всяка груба дума, която знам, и дори ще взема някои нови от речника — заяви Ливи.

Даяна хапеше устната си.

— Наистина ли сте добре?

Тай кимна.

— Кристина е изучавала задълбочено Царството на феите, Марк е Ловец, а Джулиън и Ема са умни и смели — каза той. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.

Даяна изглеждаше слисана. Кит трябваше да признае, че и той беше учуден. Семейство Блекторн му се бяха сторили толкова близки, че думата „сплотени“ не беше достатъчно силна, за да го опише. Ливи обаче запази жизнерадостното си раздразнение и когато отидоха да съобщят на Дру и Тави, че другите бяха заминали за Академията за ловци на сенки, за да вземат нещо. Беше наистина убедителна и когато обясни, че Кристина бе отишла с тях, защото сега посещението на Академията било задължителна част от годината в чужбина. Повториха същата история и пред намръщения като буреносен облак Диего, както и пред цял куп центуриони, включително годеницата му, която в мислите си Кит бе започнал да нарича Гнусната Зара.

— Така че — довърши Ливи сладко-сладко, — може да се наложи сами да си перете хавлиите. А сега, ако ни извините, с Тай смятаме да заведем Кит на обиколка на периметъра.

Зара повдигна вежди.

— Периметъра?

— Магическите бариери, които вие току-що поставихте — заяви Ливи и се отправи решително навън. Не дърпаше буквално Тай и Кит след себе си, ала нещо в силата на личността й имаше същия ефект. Те вече слизаха по стъпалата, когато вратите на Института се затвориха зад тях.

— Видяхте ли само изражението върху лицата им? — попита тя, когато свиха зад ъгъла на Института. Носеше ботуши и дънкови шорти, които разкриваха дългите й, загорели от слънцето крака. Кит се мъчеше да не изглежда така, сякаш я зяпа.

— Не мисля, че им хареса, когато им каза, че сами ще трябва да си перат хавлиите — отбеляза Тай.

— Може би трябваше да им нарисувам карта, упътваща ги как да открият праха за пране — рече Ливи. — Нали се сещате, понеже толкова си падат по картите.

Кит се разсмя и тя го стрелна с леко подозрителен поглед.

— Какво?

Бяха подминали паркинга зад Института и бяха стигнали до невисок пелинов плет, зад който имаше градина със статуи. Древногръцки драматурзи и историци се възправяха в гипсови пози, стиснали лаврови венци. Изглеждаха странно не на място, но пък Лос Анджелис беше пълен с неща, които изглеждаха не на място.

— Беше смешно — отвърна Кит. — Това е всичко.

Ливи се усмихна. Синята тениска отиваше на очите й, а лъчите на слънцето откриваха медните кичури в тъмнокестенявата й коса и ги караха да греят. В началото Кит бе леко смутен от това колко много си приличаха Блекторновци (с изключение на Тай, разбира се), ала трябваше да признае, че ако се налага да делите семейни черти, искрящи синьо-зелени очи и вълниста тъмна коса не бяха толкова лоши. Единствената семейна черта, която той и баща му споделяха, бе склонността към потиснатост и кражби.

Що се отнася до майка му…

— Тай! — провикна се Ливи. — Тай, слез от там!

Бяха се отдалечили от къщата и се намираха в същинската обрасла с храсталаци пустиня. Кит бе идвал в планината Санта Моника само няколко пъти, на училищни екскурзии. Помнеше как бе вдъхвал въздуха на големи глътки, смесицата от сол и пелин, меката, спираща дъха горещина на пустинята. Чевръсти зелени гущери изникваха като внезапно разтворили се листа между кактусите и изчезваха също толкова мигновено. Навсякъде имаше огромни скали — пръснати от някой бързо движещ се ледник преди милион години.

— Ще сляза, когато приключа с това. — Тай се катереше по една от най-големите скали, намирайки ловко къде да се залови. Изтегли се невъзмутимо на върха, разперил ръце, за да запази равновесие. Изглеждаше така, сякаш се кани да полети, косата му — развяна като тъмни крила.

— Нали нищо няма да му се случи? — попита Кит, докато го гледаше как се изкачва по скалата.

— Страшно го бива в катеренето — увери го Ливи. — Когато бяхме по-малки, ми изкарваше акъла. Изобщо нямаше реална представа за това, кога се намира в опасност и кога не. Мислех си, че ще падне от скалите в Лео Карило и ще си строши главата. Ала Джулс ходеше с него навсякъде, а Даяна му показа как да го прави и той се научи.

Тя вдигна очи към брат си и се усмихна. Тай се изправи на пръсти, вперил поглед в океана. Кит почти можеше да си го представи, застанал насред безлюдно поле, с развяно около него черно наметало, като герой в някоя фентъзи илюстрация.

Той си пое дълбоко дъх.

— Не мислиш наистина онова, което каза на Даяна. — При тези думи Ливи се обърна рязко и го зяпна. — За това, че не се тревожиш за Джулиън и останалите.

— Защо мислиш така? — Тонът й беше предпазливо неутрален.

— Наблюдавах ви — отвърна той. — Всички вас.

— Знам. — Ясните й очи, вдигнати към него, изглеждаха мъничко развеселени. — Сякаш си водеше бележки наум.

— Навик. Татко ме научи, че хората се делят на две категории. Онези, които можеш да изиграеш и измамиш, и онези, които не можеш. Така че наблюдаваш хората. Опитваш се да ги разбереш. Как действат.

— И как действат?

— Като изключително сложна машина — отвърна Кит. — Всички сте така свързани, че ако само един от вас помръдне съвсем лекичко, това задвижва и останалите. Тръгнеш ли в обратната посока, това насочва и тях натам. По-тясно свързани сте от което и да било семейство, което познавам. Затова не можеш да ми кажеш, че не се безпокоиш за Джулиън и останалите — знам, че се тревожиш. Знам какво мислите за елфите.

— Че са зли? Не е толкова просто, вярвай ми.

Сините очи на Ливи се стрелнаха към брат й. Той лежеше по гръб на скалата, почти скрит от погледите им.

— И защо ми е да лъжа Даяна?

— Джулиън лъже, за да защити всички вас — каза Кит. — Когато него го няма, ти лъжеш, за да защитиш по-малките. Няма повод за тревога, Джулиън и Марк отидоха в Двора на тъмните феи, надявам се, че ще изпратят картичка, де да бяхме и ние с тях.

Ливи като че ли беше разкъсвана между раздразнение и облекчение — ядосана, че Кит се бе досетил за истината, облекчена, че има някой, с когото не беше нужно да се преструва.

— Мислиш ли, че успях да убедя Даяна? — каза най-сетне.

— Според мен успя да я убедиш, че ти не се притесняваш — отвърна Кит. — Тя все още се безпокои. Вероятно вече е задействала всички връзки, които има, за да намери начин да ги открие.

— Както сигурно си забелязал, нямаме кой знае какви връзки. В сравнение с повечето Институти, ние сме доста странни.

— Нямам с какво да ви сравня, но ти вярвам.

— Така и не ми отговори. — Ливи прибра кичур коса зад ухото си. — От коя категория сме? От тези, които можеш да изиграеш и измамиш ли сме, или не?

— Не сте — заяви Кит. — Ала не защото сте ловци на сенки. А защото наистина сте загрижени един за друг повече, отколкото за вас самите. Поради което би било трудно да ви убеди човек да постъпите себично.

Ливи направи няколко крачки назад и докосна малко червено цвете, разтворило главичка насред сребристозеления храсталак. Когато отново се обърна към Кит, косата се развяваше около лицето й, а очите й бяха неестествено искрящи. За миг Кит се уплаши, че ще се разплаче или ще му се разкрещи.

— Целуни ме — каза тя.

Кит не беше сигурен накъде си беше мислил, че отива разговорът, но определено не беше натам. Едва успя да не се разкашля.

— Какво?

— Чу ме. — Тя се приближи до него, с бавна и решителна стъпка. Кит отново положи усилие да не зяпне краката й. — Помолих те да ме целунеш.

— Защо?

По устните й започваше да се разлива усмивка. Зад нея. Тай все още беше върху скалата, загледан в морето.

— Никого ли не си целувал досега? — попита тя.

— Естествено, че съм. Но не разбирам какво общо има това с молбата ти да те целуна тук и сега.

— Сигурен ли си, че наистина си Херондейл? Защото съм почти убедена, че един Херондейл начаса би се възползвал от подобна възможност. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Има ли някаква причина, поради която не искаш да ме целунеш?

— Като за начало, имаш ужасяващ по-голям брат — заяви Кит.

— Нямам ужасяващ по-голям брат.

— Права си — съгласи се Кит. — Имаш двама.

— Добре тогава. — Ливи отпусна ръце и се извърна. — Щом не искаш…

Кит я улови за рамото. То бе топло под ръката му, горещината на кожата й беше осезаема през тънката тениска.

— Само че искам.

И за негова изненада наистина беше така. Светът му се изплъзваше; имаше чувството, че пропада към една тъмна неизвестност, към назъбения ръб на нежелани избори. А ето че едно хубаво момиче му предлагаше нещо, за което да се залови, начин да забрави, нещо, което да задържи, макар и само за миг.

Пулсът на шията й затуптя лекичко, когато тя полуобърна глава към него, при което косата й докосна ръката му.

— Добре.

— Кажи ми обаче нещо. Защо аз? Защо искаш да целунеш точно мен?

— Никога не съм целувала когото и да било — тихо отвърна тя. — През целия си живот. Не съм срещала почти никого. Ние сме сами срещу целия свят и аз нямам нищо против, готова съм на всичко за семейството си, но имам чувството, че пропускам всички шансове, които би трябвало да имам. Ти си на моите години, ловец на сенки си и не ми лазиш по нервите. Нямам кой знае колко възможности.

— Би могла да целунеш някой от центурионите — предложи Кит.

При тези думи Ливи се обърна изцяло към него с възмутено изражение. Ръката му все още беше върху рамото й.

— Е, добре, май прекалих малко — призна си той. Желанието да я целуне го беше завладяло напълно, така че престана да се съпротивлява и като обви ръка около рамото й, я притегли към себе си. Очите й се разшириха и тя отметна глава назад, обърнала уста към неговата и ето че устните им се срещнаха, учудващо нежно.

Беше лека и сладка, и топла целувка, и тя се мушна в кръга, направен от ръката му, отпускайки длани върху раменете му, първоначално колебливо, а после по-решително. Стисна го здраво и го притегли към себе си, а очите му се затвориха срещу синия блясък на океана в далечината. Кит забрави земята под краката си, света около себе си, всичко, освен усещането от утехата на това някой да го прегръща. Да го е грижа.

— Ливи. Тай! Кит!

Гласът на Даяна го изтръгна от замайването и той пусна Ливи; тя се отдръпна от него с учуден вид, а едната й ръка се вдигна към устните й.

— И тримата! — извика Даяна. — Елате тук, веднага! Имам нужда от помощта ви!

— Е, как беше? — попита Кит. — Добре като за първи път?

— Не беше лошо. — Ливи отпусна ръка. — Наистина даде всичко от себе си. Не го очаквах.

— Херондейловци не се целуват отгоре-отгоре — заяви Кит.

Тай слезе от скалата и се отправи към тях през шубраците.

Ливи се засмя тихичко.

— Мисля, че за първи път те чувам да се наричаш Херондейл.

Тай се присъедини към тях; бледото му овално лице беше непроницаемо. Кит не можеше да разбере нищо от изражението му — дали ги беше видял да се целуват, или не. Макар че защо би го било грижа, дори и да беше?

— Нощта май ще е ясна — каза той. — Не се задават облаци.

Ливи подхвърли нещо за това, че не било най-хубавото време за следене на съмнителни центуриони, и ето че вече вървеше до Тай, както правеше винаги. Кит ги последва, напъхал ръце в джобовете на дънките си; усещаше пръстена на Херондейл на пръста си така, сякаш едва сега си бе спомнил тежестта му.

* * *

Земята под хълма. Прелестната равнина. Мястото под вълната. Земите на вечно младите.

Докато часовете минаваха, всички имена на Царството на феите, които Ема бе чувала някога, се нижеха през главата й. Разговорът между четиримата постепенно беше замрял, отстъпвайки място на изнурена тишина; Кристина се тътреше безмълвно до Ема, а медальонът й блещукаше на лунната светлина. Марк ги водеше, като час по час проверяваше по звездите дали не са се отклонили от пътя си. В далечината Трънливите планини ставаха все по-ясни и по-близки, откроявайки се ярко и незабравимо на фона на небето с цвят на почернен сапфир.

Само че планините рядко се виждаха. През по-голямата част от времето пътят, който следваха, криволичеше между надвиснали дървета, които растяха толкова нагъсто, че клоните им понякога се преплитаха. Ема неведнъж зърваше ярки очи да проблясват в сенките. Когато клоните прошумоляваха, тя вдигаше поглед нагоре и за миг виждаше как над главите им пробягват сенки, зад които като мъгла се носеше смях.

— Това са земите на дивите феи — обясни Марк, докато пътеката завиваше зад един хълм. — Благородниците си стоят в Дворовете, а понякога и в града. Обичат удобствата.

Тук-таме се натъкваха на признаци, че някога тези места са били обитавани: порутени, обрасли с мъх парчета от стари каменни зидове, дървени огради, находчиво сковани без помощта на гвоздеи. Минаха през няколко селца в часа преди зазоряване: те до едно бяха тъмни, прозорците — счупени и празни. Когато навлязоха още по-навътре в Царството на феите, започнаха да се сблъскват с нещо друго. Първия път, когато то се случи, Ема се закова на място и възкликна — тревата, по която вървяха, изведнъж се бе стопила, разсипвайки се в облачета от бял и сив прашец като пепел около глезените й.

Огледа се слисано и видя, че останалите също се взират в краката си. Бяха стигнали до ръба на неравен кръг, обграждащ болна на вид земя, която напомни на Ема на снимките на житни кръгове, които бе виждала. Всичко във вътрешността на кръга имаше мътен, болезнено белезникав сив цвят: тревата, дърветата, листата и растенията. Костите на дребни животни бяха пръснати сред сивата растителност.

— Какво е това? — попита Ема. — Някаква тъмна елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Никога не съм виждал подобен мор преди. Не ми харесва. Да се махаме от тук.

Никой не възрази, но докато прекосяваха забързано хълмове и опустели градове, още няколко пъти попаднаха на кръгове, поразени от същото грозно опустошение. Най-сетне небето започна да изсветлява. И четиримата едва се държаха на крака от изтощение, когато оставиха пътя зад себе си и се озоваха насред хълмисто, обрасло с дървета място.

— Можем да си отдъхнем тук — предложи Марк, посочвайки едно възвишение насреща им, чийто връх бе скрит от няколко каменни грамади. — Те ще ни подслонят и ще ни скрият.

Ема се намръщи.

— Чувам вода. Поток ли има?

— Знаеш, че не можем да пием водата тук — напомни Джулиън, докато Ема поемаше надолу по склона, към ромона на вода, бълбукаща над камъни и около корените на дървета.

— Знам, но бихме могли поне да се измием в…

Гласът й заглъхна. Действително имаше поток, разделящ долината между две ниски възвишения, ала водата не беше вода. Беше алена и гъста. Пъплеше бавно, червена и процеждаща се между черните дънери на дърветата.

— „Защото всяка капка кръв, пролята на земята, тече в потоците на таз страна“ — обади се Марк до рамото й. — Ти ми го цитира веднъж.

Джулиън се приближи до ръба на кървавия поток и коленичи. Потопи пръсти в него с едно бързо движение; когато ги извади, те бяха алени.

— Съсирва се — каза, мръщейки се едновременно с интерес и отвращение, и избърса ръката си в тревата. — Наистина ли е… човешка кръв?

— Така твърдят — отвърна Марк. — Не всички реки в земите на феите са такива, но казват, че кръвта на убитите в човешкия свят тече в реките и потоците, и изворите в горите тук.

— Кои са те? — Джулиън се изправи. — Кой го казва?

— Кийрън — отвърна Марк простичко.

— Аз също съм го чувала — обади се Кристина. — Съществуват различни версии на легендите, но съм запозната с доста от тях и според повечето кръвта е човешка, мунданска кръв. — Тя се засили и прескочи потока, приземявайки се далеч от другата страна.

Останалите я последваха и се изкачиха с тежка стъпка до равния, тревист връх на хълма, откъдето пред тях се откриваше изглед към местността наоколо. Ема подозираше, че купчините натрошени камъни някога са били наблюдателна кула.

Разгънаха одеялата, които носеха, постлаха палтата си и се сгушиха под тях, за да се стоплят. Марк се сви на кравай и начаса заспа. Кристина легна по-предпазливо, увита в тъмносиньото си палто, с коса — разпиляна по ръката, върху която бе отпуснала глава.

Ема си намери местенце в тревата и сгъна бойното си яке, за да го използва като възглавница. Нямаше с какво да се завие и потрепери, когато кожата й докосна студената земя, докато се протягаше, за да закрепи внимателно Кортана върху един камък наблизо.

— Ема. — Беше Джулиън, примъкнал се към нея. Беше лежал така неподвижно, че тя си бе помислила, че спи. Дори не помнеше, че е легнала толкова близо до него. На светлината на зората очите му грееха като морско стъкло. — Имам резервно одеяло. Вземи го.

Беше меко и сиво, тънка покривка, която обикновено лежеше в долната част на леглото му. Ема с усилие потисна спомените за това как се събужда със същата тази завивка, омотана в краката й, как се прозява и се протяга на слънчевата светлина в стаята на Джулиън.

— Благодаря — прошепна и се пъхна под одеялото.

Тревата беше влажна от росата. Джулиън все така я гледаше, отпуснал ръка върху сгъвката на лакътя си.

— Джулс — прошепна Ема. — Ако магическата ни светлина не действа и серафимските ками не действат, и руните не действат… какво означава това?

Гласът му звучеше уморено.

— Докато минавахме през един от градовете, надзърнах в една странноприемница и видях ангелска руна, която някой бе надраскал на стената. Беше опръскана с кръв… изчегъртана и обезобразена. Не знам какво се е случило тук след Студения мир, но знам, че те ни ненавиждат.

— Мислиш ли, че медальонът на Кристина все още действа?

— Според мен единствено нефилимската магия е блокирана — отвърна Джулиън. — Медальонът на Кристина е елфически дар. Би трябвало да е наред.

Ема кимна.

— Лека нощ, Джулс — прошепна тя.

По устните му пробяга усмивка.

— Вече е сутрин, Ема.

Тя не каза нищо повече, просто затвори очи… но не съвсем, така че все още го виждаше. Не беше спала близо до него от онзи ужасен ден, в който Джем й беше разказал за парабатаите и тяхното проклятие, и до този миг не си бе давала сметка колко много й беше липсвало това. Беше изтощена, умората се процеждаше от костите й и попиваше в земята под нея, докато скованото й от болка тяло се отпускаше. Забравила бе какво е да оставиш съзнанието да те напусне бавно, докато човекът, комуто имаш най-голямо доверие на света, лежи до теб. Дори тук, в Царството на феите, където ловците на сенки бяха ненавиждани, тя се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото сама в собствената си спалня, защото Джулс беше до нея, толкова близо, че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне.

Само че не можеше да протегне ръка, разбира се. Не можеше да го докосне. И все пак, те дишаха заедно, съвсем близо един до друг, поемаха глътки от един и същи въздух, докато съзнанието й се пръскаше на късчета и Ема потъваше във въртопите на съня, а образът на Джулиън в светлината на зората я последва в сънищата й.