Касандра Клеър
Повелител на сенките (7)

7
Морно-мъртви, заглъхнали води

Преди Джулиън или Ема да успеят да кажат каквото и да било, вратата на Института се отвори рязко, за да пропусне Даяна, следвана плътно от Марк, все още в тренировъчни дрехи. Даяна, облечена в бял костюм, изглеждаше красива и страшна както винаги.

Огромният петнист жребец на Гуин се изправи на задни крака, когато Марк се приближи до най-горното стъпало. Зърнал Ема и Джулс да идват към него, Марк придоби учудено изражение. Ема имаше чувството, че бузите й са пламнали, ала когато погледна към Джулиън, видя, че той изглежда овладян и спокоен както обикновено.

Присъединиха се към Марк, докато Даяна заставаше на най-горното стъпало. Четиримата ловци на сенки се взряха в Ловеца — очите на коня бяха кървавочервени, също като доспехите на ездача му: здрава алена кожа, скъсана тук-таме от хищни нокти и оръжия.

— Заради Студения мир не мога да те приветствам с добре дошъл — каза Даяна. — Защо си тук, Ловецо Гуин?

Прастарият поглед на Гуин се плъзна от горе до долу по Даяна; в него нямаше злонамереност, нито арогантност, единствено елфическото възхищение от нещо красиво.

— Прелестна лейди — заяви той. — Не мисля, че сме се срещали някога.

За миг Даяна придоби смутено изражение.

— Даяна Уейбърн. Аз съм учителката тук.

— Тези, които учат другите, са на почит в Земята под хълма — каза Гуин. Под мишницата си държеше внушителен шлем, украсен с еленски рога. Ловджийският му рог почиваше върху седлото.

Ема беше слисана. Гуин наистина ли флиртуваше с Даяна? Нямаше представа, че елфите го правят. Чу Марк да издава звук на раздразнение.

— Гуин — каза той. — Поднасям ти любезен поздрав. Сърцето ми се радва да те види.

Ема не можеше да не се зачуди дали каквото и да било от това бе вярно. Знаеше, че чувствата на Марк към Гуин бяха сложни. Беше й говорил за тях понякога, през нощите, прекарани в нейната стая, отпуснал глава върху ръката си. Сега тя имаше по-ясна представа за Дивия лов, за неговите наслади и ужаси, за странния път, който Марк се бе видял принуден да си проправи между звездите.

— Де да можех и аз да кажа същото — отвърна Гуин. — Нося мрачни новини от Двора на тъмните феи. Кийрън, избраникът на твоето сърце…

— Той вече не е в моето сърце — прекъсна го Марк. Това бе елфически израз. „Избраникът на моето сърце“ е най-близкото, което те имаха до „приятел“ или „приятелка“.

— Кийрън Ловецът бе признат за виновен за убийството на Ярлат — каза Гуин. — Беше съден в Двора на тъмните елфи, но всичко свърши бързо.

Марк се напрегна, а по лицето му се разля червенина.

— И присъдата?

— Смърт — заяви Гуин. — Ще умре утре вечер, когато изгрее луната, ако не се случи нещо неочаквано.

Марк не помръдваше. Ема се зачуди дали трябва да стори нещо — да се приближи до него, да му предложи утеха, нежно докосване… Ала изражението му беше непроницаемо — ако беше скръб, Ема не я разпознаваше. Ако беше гняв, по нищо не приличаше на гнева, на който бе давал израз досега.

— Печална новина — заяви най-сетне.

Джулиън бе този, който се раздвижи пръв — отиде до брат си и сложи ръка на рамото му; Ема усети как я залива облекчение.

— Това ли е всичко? — попита Гуин. — Нищо друго ли няма да кажеш?

Марк поклати глава. Изглеждаше толкова крехък, помисли си Ема разтревожено. Сякаш можеше да прозреш през кожата му и да видиш костите отдолу.

— Кийрън ме предаде — заяви. — Сега той не означава нищо за мен.

Гуин го погледна невярващо.

— Той те обичаше и когато те изгуби, опита да си те върне обратно. Искаше отново да яздиш с Лова. Аз също. Ти беше един от най-добрите измежду нас. Толкова ужасно ли е това?

— С очите си видя какво се случи. — Сега вече Марк звучеше ядосано; самата Ема нямаше как да не си спомни: самодивското дърво, на което се беше облегнала, докато Ярлат бичуваше Джулиън, а после и нея, пред очите на Кийрън, Марк и Гуин. Болката и кръвта, ударите на камшика, изгарящи кожата й като огън, макар че нищо не можеше да се сравни с болката от това, да гледа как причиняват болка на Джулиън. — Ярлат бичува семейството ми, приятелката ми. Заради Кийрън. Той бичува Ема и Джулиън.

— А ти се отказа от Лова заради тях — каза Гуин и стрелна Ема с разноцветните си очи. — Ето го отмъщението ти, щом искаше такова. Ала къде е състраданието ти?

— Какво искаш от брат ми? — намеси се Джулиън, без да сваля ръка от рамото на Марк. — Искаш да скърби пред очите ти, за твое забавление? Затова ли си тук?

— Вие, смъртните — каза Гуин, — мислите си, че знаете толкова много, а всъщност знаете толкова малко. — Тежката му ръка стисна по-здраво шлема. — Не искам да скърбиш за Кийрън. Искам да го спасиш, Ловецо Марк.

* * *

В далечината отекваха гръмотевици, ала пред Института цареше тишина, дълбока като крясък.

Дори Даяна като че ли бе останала без думи. Ема чуваше Ливи и останалите в тренировъчната зала, смеха и гласовете им.

Лицето на Джулиън беше безизразно. Преценяващо. Сега ръката му стискаше здраво рамото на Марк. Искам да го спасиш, Ловецо Марк.

В гърдите на Ема се надигна гняв и за разлика от Джулс, тя не го преглътна.

— Марк вече не принадлежи на Дивия лов — заяви тя разпалено. — Не го наричай „Ловецо“. Той не е такъв.

— Нима не е ловец на сенки? — попита Гуин. Сега, когато беше отправил странното си искане, изглеждаше по-спокоен. — Бил ли си веднъж ловец, винаги си оставаш такъв, по един или друг начин.

— И сега искаш да спася Кийрън? — Гласът на Марк беше особен, накъсан, сякаш гневът задавяше думите му. — Защо аз, Гуин? Защо не ти? Защо не който и да било от вас?

— Не ме ли чу? Той е в плен на баща си, на самия крал на Тъмните феи, в дълбините на Двора.

— А Марк е ненараним, така ли? Смяташ, че може да се изправи срещу Двора на тъмните феи там, където Дивият лов е безсилен? — Каза го Даяна; беше слязла едно стъпало надолу и тъмната й коса се развяваше на пустинния вятър. — Името ти е прочуто, Гуин ап Нийд. Яздиш с Дивия лов от стотици години на смъртните. Много истории се разказват за теб. Но досега не бях чувала, че предводителят на Дивия лов е паднал в плен на лудост.

— Дивият лов не се подчинява на Дворовете — заяви Гуин. — Ала ние се боим от тях. Лудост би било да не го правим. Когато дойдоха за Кийрън, аз и всички мои Ловци, бяхме принудени да се закълнем в живота си, че няма да се опитаме да оспорим нито процеса, нито резултата от него. Да се опитаме да спасим Кийрън сега, би било равносилно на смърт за нас.

— Ето защо си дошъл при мен. Защото аз не съм дал клетва. Защото дори да бях, аз мога да лъжа. Лъжец и крадец, ето от какво се нуждаеш — каза Марк.

— Онова, от което се нуждая, е някой, на когото мога да имам доверие — заяви Гуин. — Някой, който не е дал клетва, някой, който би предизвикал Двора.

— Не искаме неприятности с теб. — Ема подозираше, че единствено тя бе в състояние да усети усилието, с което Джулиън овладяваше гласа си. — Ала не може да не осъзнаваш, че Марк не би могъл да стори това, което искаш от него. Прекалено опасно е.

— Ние, които препускаме в небето, не се боим нито от опасности, нито от смърт — каза Гуин.

— Щом не се боите от смъртта — отвърна Джулиън, — нека Кийрън посрещне своята.

Студенината в гласа му накара Гуин да потръпне.

— Кийрън няма и двайсет години.

— Нито пък Марк. Ако смяташ, че се боим от теб, имаш право. Лудост би било да не се боим. Знам кой си ти, Гуин — знам, че веднъж си накарал един човек да изяде сърцето на баща си. Знам, че си извоювал властта над Лова на Хърн в битка за Кадаир Идрис. Ще се изненадаш какво още знам. Но Марк ми е брат и няма да допусна отново да рискува живота си в Царството на феите.

— Дивият лов също е братство — заяви Гуин. — Ако не можеш да си наложиш да помогнеш на Кийрън от обич, Марк, направи го от приятелство.

— Достатъчно — изплющя гласът на Даяна. — Уважаваме причината, довела те тук, Ловецо Гуин, но този разговор приключи. Марк няма да ни бъде отнет отново.

Гласът на Гуин изтътна басово:

— Ами ако той поиска да го направи?

Всички погледнаха към Марк. Дори Джулиън се обърна, сваляйки бавно ръка от рамото му. Ема видя страха в очите му и предположи, че е отражение на този в нейните. Ако Марк все още обичаше Кийрън… дори съвсем мъничко…

— Не искам да го направя — заяви Марк. — Не избирам това, Гуин.

Лицето на Гуин се обтегна.

— Нямаш капчица чест.

Светлина проряза облаците над главите им. Бурята отиваше към планините. Сивото сияние сякаш забули очите на Марк, правейки ги неразгадаеми.

— Мислех, че си ми приятел — каза той, а после се обърна и влезе, препъвайки се, в Института, затръшвайки вратата зад себе си.

Гуин понечи да скочи от седлото на коня, но Даяна вдигна ръка с разтворена длан.

— Знаеш, че не можеш да прекрачиш прага на Института.

Гуин спря. За миг, докато се взираше в Даяна, лицето му изглеждаше старо и набраздено от бръчки, макар Ема да знаеше, че той няма възраст.

— Кийрън няма и двайсет години — повтори. — Просто момче.

Чертите на Даяна омекнаха, но преди тя да успее да каже нещо, жребецът на Гуин се изправи на задните си крака. Нещо изхвърча от ръката на Гуин и се приземи на стъпалото в краката на Даяна. Гуин се приведе напред и конят му препусна неудържимо, гривата и опашката му се превърнаха в бял пламък, който се издигна в небето и изчезна, потъвайки в нощната плетеница от облаци.

* * *

Джулиън бутна вратата на Института с рамо.

— Марк? Марк!

Празното преддверие се люшна около него, докато той се завърташе. Страхът за брат му бе като физически натиск върху кожата му, стягаше вените, забавяше потока на кръвта му. Не беше страх, който би могъл да назове — Гуин го нямаше, Марк беше в безопасност. Беше просто молба, не отвличане.

— Джулс? — Марк се показа от дрешника под стълбището, където очевидно бе отишъл, за да закачи якето си. Русата му коса беше разчорлена, изражението му — объркано. — Отиде ли си?

— Отиде си.

Отговори му Ема, приближила се зад Джулиън. Даяна, на крачка зад нея, тъкмо затваряше входната врата. Марк прекоси помещението без никакво колебание и обви ръце около Ема.

Ревността, лумнала в гърдите на Джулиън, спря дъха му.

Мислеше си, че е свикнал да вижда Ема и Марк по този начин. Те демонстрираха чувствата си пред другите. Не се целуваха или прегръщаха. Ема не би го направила, мислеше си Джулиън. Не беше такава. Тя бе решителна и практична, и готова да направи онова, което беше необходимо. Ала не беше жестока.

Марк бе този, който я търсеше обикновено: за дребни, ненатрапчиви жестове — ръка на рамото, отмахване на паднала върху бузата мигла, бърза прегръдка. Болката да ги види по този начин бе толкова пронизваща, колкото не би била, дори ако ги видеше, вплетени в страстна прегръдка. Та нали когато умираш от жажда, копнееш за глътка вода, не за целия резервоар.

Ала сега… сега все още усещаше тялото на Ема, притиснато до неговото, вкусът й все още беше върху устните му, уханието й на розова вода — пропито в дрехите му. Знаеше, че отново и отново ще преживява сцената на целувката, докато тя не избледнееше и не се разпаднеше като снимка, сгъвана и разгъвана до безкрай.

Ала сега случилото се бе все още твърде близо, като току-що нанесена рана. И гледката на Ема в прегръдките на Марк бе като киселина, плисната върху разранена кожа, брутално напомняне, че не може да си позволи да бъде сантиментален, нито да мисли за нея като своя, дори и в едно въображаемо бъдеще. Да си представяш онова, което би могло да бъде, означава да станеш досегаем за болката. Трябваше да се съсредоточи единствено върху реалността… реалността и отговорностите към семейството му. В противен случай щеше да полудее.

— Мислиш ли, че ще се върне? — Ема се откъсна от прегръдката на Марк. На Джулиън му се стори, че му хвърли разтревожен кос поглед, но не беше сигурен. А нямаше смисъл да се чуди, така че смаза безмилостно любопитството си.

— Гуин? — попита Марк. — Не. Нали му отказах. Той няма да ме моли и няма да се върне.

— Сигурен ли си? — попита Джулиън и Марк го погледна сухо.

— Не се оставяй Гуин да те заблуди. Ако аз не му помогна, той ще намери някой друг, който да го стори, или ще го свърши сам. Кийрън няма да пострада.

Звук на облекчение се изтръгна от Ема. Джулиън не каза нищо — самият той се чудеше за Кийрън. Не беше забравил как заради него бяха бичували Ема до кръв и как бе разбил сърцето на Марк. Не бе забравил обаче и как им бе помогнал да победят Малкълм. Без него не биха имали никакъв шанс.

Не бе забравил и онова, което Кийрън му беше казал преди битката с Малкълм. Ти не си нежен. Имаш безмилостно сърце.

Ако можеше да спаси Кийрън, рискувайки собствената си безопасност, би го сторил. Нямаше обаче да рискува брат си. Ако това го правеше безмилостен, така да бъде. Ако Марк беше прав, с Кийрън нямаше да се случи нищо.

— Даяна — каза Ема. Учителката им се бе облегнала на затворената входна врата и се взираше в дланта си. — Какво ти подхвърли Гуин?

Даяна протегна ръка — върху кафявата й кожа блещукаше мъничък златен жълъд.

Марк изглеждаше учуден.

— Това е много ценен дар. Ако строшиш жълъда, Гуин ще бъде призован, за да ти се притече на помощ.

— Защо би подарил нещо такова на Даяна? — попита Ема и по устните на Марк пробяга мимолетна усмивка, докато поемаше нагоре по стъпалата.

— Той й се възхити. Рядко се е случвало да видя Гуин да се възхити на една жена. Мислех си, че сърцето му е затворено за такива неща.

— Гуин си пада по Даяна? — Очите на Ема грейнаха. — Искам да кажа, не че не си страшно привлекателна, Даяна, просто ми се струва доста внезапно.

— Такива са феите — каза Джулиън. Почти му дожаля за Даяна — никога не я беше виждал толкова смутена. Дъвчеше долната си устна и той си спомни, че не беше чак толкова възрастна — едва на около двайсет и осем години. Не много по-голяма от Джейс и Клеъри.

— Не означава нищо — отсече тя. — Освен това, имаме си много по-важни неща, за които да мислим.

Тя пусна жълъда в ръката на Марк в същия миг, в който входната врата се отвори и центурионите се изсипаха в преддверието. Изглеждаха обрулени от вятъра и подгизнали до кости. Даяна, видимо облекчена, че вече не обсъждат любовния й живот, отиде да им намери одеяла и хавлии (руните за изсушаване действаха без проблем върху кожата, но нямаха особен ефект върху дрехите).

— Открихте ли нещо? — попита Ема.

— Смятам, че идентифицирахме мястото, където най-вероятно е потънало тялото — отвърна Мануел. — Само че морето беше твърде бурно, за да се гмурнем. Утре ще трябва да опитаме отново.

— Мануел — обади се Зара предупредително, сякаш беше издал тайната парола, която щеше да накара вратата към Ада да зейне под краката им.

Мануел и Раян направиха физиономии.

— Не е като да не знаят какво издирваме, Зара.

— Тайните на Сколоманса са тайни. — Зара тръсна мокрото си яке в ръцете на Диего и се обърна към Ема и Джулиън. — И така, какво има за вечеря?

* * *

— Не ги различавам един от друг — каза Кит. — Заради униформите е. Карат ги да изглеждат напълно еднакви. Като мравки.

— Мравките не са еднакви — отвърна Тай.

Бяха седнали на ръба на галерията на втория етаж, откъдето се виждаше главното преддверие на Института. Мокри центуриони се щураха напред-назад; Кит видя как Джулиън и Ема, заедно с Даяна, се опитват да завържат с разговор с онези, които не се бяха отправили към трапезарията и камината там, за да се стоплят.

— Кои са всички те? — попита Кит. — И откъде са?

— Дейн и Саманта Ларкспиър. — Ливи посочи двама тъмнокоси центуриони. — От Атланта.

— Близнаци.

— Как смеят! — заяви Ливи, широко ухилена. Кит се беше притеснявал, че тя няма да остане очарована от идеята на Тай да го включи в детективските си планове, ала тя просто се беше подсмихнала, когато двамата се приближиха до нея в тренировъчната зала, и просто бе казала: „Добре дошъл в клуба“.

Сега Ливи посочи следващия от центурионите.

— Мануел Касалес Вилялобос. От Мадрид. Раян Мадуабучи, Института в Лагос. Дивя Джоши, Института в Мумбай. Не всички са свързани с някой Институт. Диего например не е, нито пък Зара или нейната приятелка Джесика, която е французойка, мисля. И разбира се, Джон Картрайт, Джен Уайтлоу и Томас Алдъртри, които са завършили Академията. — Тя наклони глава на една страна. — И на нито един от тях не му е стигнал акълът да се скрие от дъжда.

— Напомнете ми отново защо смятате, че кроят нещо? — попита Кит.

— Окей — каза Тай. Кит вече бе забелязал, че Тай отговаря директно на онова, което му кажеш и далеч не толкова на тона или интонацията, с която го направиш. Не че Кит имаше нещо против да му опреснят паметта за причината да се крият, покатерени нависоко, вперили погледи в група гадняри. — Тази сутрин седях пред стаята ти, когато забелязах Зара да влиза в кабинета на Даяна. Последвах я и видях, че рови из документите там.

— Би могла да си има причина — изтъкна Кит.

— Да рови из документите на Даяна? Каква причина би могла да има? — попита Ливи толкова сурово, че Кит бе принуден да признае, че щом изглежда съмнително, най-вероятно действително е така.

— Изпратих есемес на Саймън Люис за Картрайт, Уайтлоу и Алдъртри — продължи Ливи и подпря брадичка върху долната пречка на перилата. — Според него Джен и Томас са стабилни, а Картрайт бил спън, но безвреден.

— Може би не всички са замесени — каза Тай. — Трябва да открием кои от тях са, и какво искат.

— Какво е спън? — попита Кит.

— Комбинация от секси и пън, според мен. В смисъл — едър, но не особено умен. — Ливи му отправи своята широка усмивка и в същия миг над тях падна сянка — Кристина, с ръце на хълбоците и сбърчени вежди.

— Какво правите, вие тримата?

Кит изпитваше солидна доза респект към Кристина Росалес. Колкото и мила да изглеждаше, с очите си я беше виждал да мята своя балисонг от петнайсет метра и да улучва право в целта.

— Нищо — отвърна той.

— Разменяме си груби коментари по адрес на центурионите — отвърна Ливи.

За миг Кит си помисли, че Кристина ще им се скара, но вместо това тя се настани до Ливи, устните й бяха извити в усмивка.

— Включете и мен.

Подпрял ръце на перилото, Тай стрелна Кит с буреносносивия си поглед.

— Утре — заяви той тихичко, — ще ги проследим, за да видим къде ходят.

За свое учудване Кит установи, че няма търпение.

* * *

Вечерта беше неловка — дори след като се изсушиха, центурионите бяха изтощени и не изгаряха от желание да говорят за онова, което бяха свършили през деня. Вместо това нахълтаха в трапезарията и връхлетяха върху сервираната храна като прегладнели вълци.

Кит, Тай и Ливи не се виждаха никъде. Не че Ема можеше да ги вини. Да се хранят заедно с центурионите, ставаше все по-неприятно преживяване. Въпреки че Дивя, Раян и Джон Картрайт правеха всичко по силите си да поддържат дружески разговор за това, кой къде възнамерява да прекара годината си в чужбина, Зара скоро ги прекъсна с дълго описание на мисията си в Унгария, на която бе, преди да дойде в Института.

— Цял куп ловци на сенки се оплакаха, че стилитата и серафимските им ками престанали да действат по време на битката с група феи — каза тя и направи физиономия. — Обяснихме им, че е било просто илюзия — феите се бият нечестно — и че в Академията би трябвало да ги научат на това.

— Всъщност феите не се бият нечестно — обади се Марк. — Бият се забележително чисто. Имат много строг кодекс на честта.

— Чест? — Саманта и Дейн се изсмяха едновременно. — Съмнявам се, че знаеш какво означава това, неч…

Те млъкнаха. Дейн бе този, който го каза, ала Саманта бе тази, която се изчерви. Неизречената дума увисна във въздуха. Нечистокръвник.

Марк блъсна стола си назад и излезе от стаята.

— Съжалявам — каза Зара във възцарилата се тишина. — Ала не би трябвало да е толкова чувствителен. Ако отиде в Аликанте, ще му се наложи да слуша много по-лоши неща, особено на заседанията на Съвета.

Ема я зяпна невярващо.

— Това не означава, че е приемливо. Само защото ще чуе нещо грозно от тесногръдите членове на Съвета, не означава, че първо трябва да го чуе в собствения си дом.

— Или когато и да било в собствения си дом. — Бузите на Кристина бяха поаленели.

— Стига сте опитвали да ни накарате да се почувстваме виновни — сопна се Саманта. — Ние сме тези, които цял ден бяха навън, опитвайки се да оправят кашата, която вие забъркахте, доверявайки се на Малкълм Фейд, сякаш може да се има доверие на който и да било долноземец. Нищо ли не научихте от Тъмната война? Феите ни забиха нож в гърба. Така постъпват долноземците и Марк и Хелън ще сторят същото и с вас, ако не внимавате.

— Не знаеш нищо за брат ми и сестра ми — заяви Джулиън. — Ако обичаш, въздържай се да изричаш имената им.

Диего, който до този момент седеше до Зара в ледено мълчание, най-сетне проговори. Устните му едва помръдваха.

— Подобна сляпа омраза не прави чест нито на положението, нито на униформата на центурионите.

Зара вдигна чашата си, стиснала здраво тънкото столче.

— Не мразя долноземците. — В гласа й имаше хладна убеденост, която бе по-смразяваща отколкото би могла да бъде най-разпалената страст. — Съглашенията се провалиха. Студеният мир не действа. Долноземците не следват нашите правила, нито каквито и да било правила, които не са в техен интерес да следват. Нарушават условията на Студения мир, когато си поискат. Ние сме воини. Демоните би трябвало да се боят от нас. Долноземците би трябвало да се боят от нас. Някога бяхме велики: управлявахме строго и всички се страхуваха от нас. Сега сме бледа сянка на онова, което бяхме някога. Казвам просто, че когато нещо не работи, когато системата ни е стигнала до нивото, на което се намираме сега, значи, се нуждаем от нова, по-добра система.

Зара се усмихна, прибра кичур коса в безукорния си кок и отпи глътка вода. До края на вечерята никой не проговори.

* * *

— Тя лъже. Седи си там и лъже, сякаш мненията й са факти — каза Ема яростно. След вечерята двете с Кристина се бяха оттеглили в нейната стая; и двете седяха на леглото, Кристина си играеше с кичур от черната си коса.

— Според мен наистина са факти. За нея и другите като нея — отвърна Кристина. — Само че няма защо да си губим времето със Зара. Докато идвахме насам, каза, че имаш да ми съобщиш нещо?

Възможно най-сбито, Ема й разказа за посещението на Гуин. Докато тя говореше, лицето на Кристина все повече се сбърчваше от тревога.

— Марк добре ли е?

— Така мисля… понякога е много трудно да го разгадаеш.

— Той е от онези, в чиято глава се случва твърде много — каза Кристина. — Някога питал ли е… за теб и Джулиън?

Ема поклати яростно глава.

— Не мисля, че някога и през ум ще му мине, че изпитваме нещо повече от парабатайски чувства един към друг. С Джулс се познаваме толкова отдавна. — Тя разтри слепоочията си. — Марк предполага, че Джулиън изпитва към мен същото, което и той — единствено братски чувства.

— Странно е как някои неща ни заслепяват. — Кристина сви колене до гърдите си и обви ръце около тях.

— Опитвала ли си се да се свържеш с Хайме? — попита Ема.

Кристина облегна буза на коленете си.

— Изпратих му огнено съобщение, но не получих никакъв отговор.

— Бил е най-добрият ти приятел — каза Ема. — Ще ти отговори. — Тя завъртя късче от тъканото одеяло на Кристина между пръстите си. — Знаеш ли какво ми липсва най-много? У Джулс? Просто… да бъдем парабатаи. Да си бъдем Ема и Джулиън. Липсва ми най-добрият ми приятел. Липсва ми онзи, на когото казвах всичко, винаги. Онзи, който знаеше всичко за мен. Доброто и лошото. — Докато говореше, в мислите си виждаше Джулиън такъв, какъвто беше през Тъмната война, със слабички рамене и решителни очи.

Почукване на вратата отекна из стаята. Ема погледна към Кристина — очакваше ли някого? — ала приятелката й изглеждаше също толкова учудена; имаше също толкова учуден вид.

— Pasa^[1] — каза тя.

Беше Джулиън. Ема го погледна с изненада, по-младият Джулиън от спомените й — преливащ в онзи Джулиън, който стоеше пред нея, почти напълно пораснал, висок и мускулест, с непокорни къдрици и едва набола брада по линията на челюстта.

— Знаете ли къде е Марк? — започна той направо.

— Не е ли в стаята си? — попита Ема. — Тръгна си по време на вечерята, така че си помислих…

Джулиън поклати глава.

— Не е там. Възможно ли е да е в твоята стая?

Костваше му видимо усилие да зададе този въпрос, помисли си Ема. Видя как Кристина прехапа устни и можеше само да се надява, че Джулиън няма да забележи. Той никога не биваше да научи колко много знае Кристина.

— Не. Вратата ми е заключена — Ема сви рамене. — Нямам особено доверие на центурионите.

Джулиън прокара притеснено ръка през косата си.

— Вижте… тревожа се за Марк. Елате с мен и ще ви покажа какво имам предвид.

Кристина и Ема тръгнаха след него към стаята на Марк, която зееше широко отворена. Джулиън влезе пръв, следван от Ема и Кристина, които се огледаха неспокойно наоколо, сякаш очакваха Марк да се крие в някой дрешник.

Стаята му се беше променила доста от първите дни след като се беше върнал от Царството на феите. Тогава тя беше прашно, очевидно неизползвано помещение, което стоеше празно заради спомените. Всичките му вещи бяха прибрани, завесите, покрити с прах, бяха винаги пуснати.

Сега мястото бе съвсем различно. Марк беше сгънал дрехите си на спретнати купчинки в долната част на леглото; веднъж беше казал на Ема, че не вижда смисъл от гардероб или скрин, тъй като единственото, което те правеха, бе да крият дрехите ти от теб.

Первазите бяха покрити с дребни украшения: цветя, в различни фази на изсушаване, листа и кактусови бодли, мидени черупки. Леглото беше грижливо оправено — очевидно нито веднъж не беше спал в него.

Джулиън извърна поглед от прекалено спретнатото легло.

— Ботушите му ги няма. Той има само един чифт. Трябваше да му изпратят още от Идрис, но досега не са пристигнали.

— Якето му също го няма — каза Ема. То бе единственото му дебело яке, дънково, подплатено с вълна. — Торбата му… имаше пътна торба, нали?

Кристина ахна. Ема и Джулиън се обърнаха рязко към нея и я видяха да улавя лист хартия, появил се изведнъж във въздуха, реейки се на височината на рамото й. Беше запечатан със сияещи руни, които избледняха, когато Кристина го взе в ръка.

— Адресирано е до мен — каза тя и го отвори. — От Марк.

Очите й се плъзнаха по редовете; бузите й пребледняха и тя им подаде листа, без да каже нито дума.

Джулиън пое огненото съобщение и Ема го прочете над рамото му заедно с него.

Скъпа Кристина,

Знам, че ще го покажеш на правилните хора, в правилния момент. Имам ти доверие, че ще направиш каквото е необходимо, когато е необходимо.

Вече си узнала за станалото с Кийрън. Въпреки че нещата между нас приключиха лошо, той бе мой закрилник в продължение на дълги елфически години. Длъжник съм му и не мога да го оставя да умре в мрачния Двор на неговия баща. Тази нощ ще поема по лунния път, отвеждащ в Земите на феите. Кажи на братята и сестрите ми, че ще се върна при тях веднага щом мога. Кажи на Ема, че ще се върна. Веднъж вече се върнах при тях от Земята под хълма. Ще го направя отново.

Марк Блекторн

Джулиън смачка яростно листа с разтреперани пръсти.

— Тръгвам след него.

Ема понечи да посегне към ръката му, но после си спомни, и отпусна длан до тялото си.

— Ще дойда с теб.

— Не — каза Джулиън. — Не разбираш ли какво се опитва да направи Марк? Не може да нахлуе в Двора на тъмните елфи самичък. Кралят на сенките ще го убие, преди да успее да мигне.

— Естествено, че разбирам — заяви Ема. — Ето защо трябва да стигнем до Марк, преди да е проникнал в Царството на елфите. Веднъж влязъл в земите им, ще бъде на практика невъзможно да го спрем.

— Да не забравяме и проблема с времето — обади се Кристина. — Прекоси ли веднъж границата, то ще потече различно за него. Може да се върне след три дни, три седмици…

— Или три години — мрачно довърши Ема.

— Ето защо трябва да тръгна след него още сега — заяви Джулиън. — Преди да е стигнал до Царството на феите и времето да стане наш враг…

— Аз мога да помогна с това — каза Кристина.

Докато растеше, Кристина бе изучавала феите особено задълбочено. Веднъж беше признала на Ема, че е било отчасти заради Марк и онова, което научила за него като дете. Историята му я беше запленила — нефилимското момче, отвлечено от елфите по време на Тъмната война.

Кристина докосна златния медальон с образа на Разиел на шията си.

— Това е амулет, благословен от феи. Семейството ми има… — Тя се поколеба. — … много такива. Преди години били близки с феите. Все още притежаваме доста изрази на тяхното благоразположение. Рядко обаче говорим за това, тъй като отношението на Клейва към онези, които се сприятеляват с елфите, е… — Тя се огледа из стаята на Мрак. — Каквото го знаете.

— Какво прави този амулет? — попита Ема.

— Не позволява на времето да тече прекалено бързо за смъртните, докато се намират в Царството на феите. — Стиснала медальона между пръстите си, Кристина се взираше в Джулс с тих въпрос, сякаш за да каже, че крие още доста изненади, стига само той да поиска да ги чуе.

— Медальонът е само един — рече Джулиън. — Как може да защити всички ни?

— Ако отида в Царството на елфите с него, закрилата му ще се разпростре и върху теб, Ема и Марк, стига да не се отдалечавате твърде много от мен.

Джулиън се облегна на стената и въздъхна.

— И предполагам, че няма да се съгласиш просто да ми го заемеш, така че да мога да отида с него в Царството на феите? Сам?

— За нищо на света — отвърна Кристина престорено благопристойно. — Той е семейна ценност.

На Ема й идваше да я разцелува. Вместо това се задоволи просто да й намигне. Ъгълчето на устните на Кристина потръпна леко.

— В такъв случай ще отидем тримата — заяви Ема и Джулиън като че ли си даде сметка, че е безсмислено да се опитва да спори, така че й кимна и в очите му се появи мъничко от стария парабатайски поглед, който казваше, че очаква двамата да се изправят пред опасност. Заедно.

— Освен това, с помощта на медальона можем да поемем по лунния път — каза Кристина. — Обикновено само онези с елфическа кръв във вените имат достъп до него. — Тя изпъна рамене. — На Марк и през ум не му е минало, че бихме могли да го последваме — ето защо е изпратил бележката.

— Лунният път? — повтори Джулиън. — Какво всъщност представлява той?

Сега вече Кристина наистина се усмихна. Беше особена усмивка — не точно на щастие (Ема предполагаше, че е прекалено разтревожена за това), но в нея имаше възторженото удивление на човек, комуто предстои да изживее нещо, което никога не е подозирал, че ще има възможност да направи.

— Ще ви покажа — отвърна тя.

* * *

Бързо си събраха нещата. Къщата беше потънала в мрак, необикновено оживена от неравното дишане на цял куп спящи хора. Докато вървеше по коридора, премятайки презрамките на раницата си, Джулиън видя Тай да спи пред стаята на Кит, полуседнал, подпрял брадичка върху ръката си. На пода до него имаше отворена книга.

Той спря пред вратата на тавана и се поколеба. Би могъл да остави бележка и да отмине. Така би било най-лесно. Не разполагаха с много време, за да открият Марк, преди да е проникнал в Царството на феите. Не би било проява на страхливост. Просто практичност. Просто…

Бутна вратата и изкачи стъпалата на бегом. Артър си беше там, където го беше оставил — на бюрото си. Коси лунни лъчи струяха през таванския прозорец.

Артър пусна химикалката и се обърна да го погледне. Сива коса обрамчваше уморените му очи. Приличаше на размазана снимка на бащата на Джулиън, в която нещо се бе объркало при проявяването, разтегляйки ъглите на лицето му от познатите им форми.

— Трябва да замина за няколко дни — каза Джулиън. — Ако имаш нужда от нещо, говори с Даяна. С никой друг. Единствено с Даяна.

Очите на Артър бяха замъглени.

— Ти… къде отиваш, Джулиън?

Джулиън се поколеба дали да не излъже. Биваше го в лъжите и те му се удаваха естествено. Ала по някаква причина не искаше да го прави.

— Марк… се върна обратно. Отивам да го намеря. Да се надяваме — преди да е проникнал в Царството на феите.

Тръпка пробяга по тялото на Артър.

— Отиваш да намериш брат си в Царството на феите? — каза той дрезгаво и Джулиън си спомни откъслечните части от историята на чичо си, които бе чувал — че заедно с Андрю, бащата на Джулиън, беше прекарал години като пленник в Царството на феите; и докато Андрю се влюбил в елфическа благородница и тя му родила Хелън и Марк, Артър бил откъснат от него, пленен и изтезаван с магии.

— Да. — Джулиън намести раницата на рамото си.

Артър протегна ръка, сякаш искаше да улови тази на Джулиън и той се дръпна сепнато. Чичо му никога не го докосваше. Артър отпусна ръка.

— В Древен Рим — каза той, — към всеки генерал, спечелил война, бил придаван слуга. Докато генералът яздел по улиците, приемайки благодарностите на признателното множество, задачата на слугата била да шепне в ухото му: Respice post te. Hominem te esse memento. Memento mori.

— Погледни зад себе си — преведе Джулиън. — Помни, че си човек. Помни, че ще умреш. — По гръбнака му пробяга слаба тръпка.

— Ти си млад, ала не си безсмъртен — каза Артър. — Ако се озовеш в Царството на феите, а аз се моля това да не се случи, защото ако съществува ад, то той е там, ако се озовеш там, не се вслушвай в нищо, което феите ти казват. Не се вслушвай в обещанията им. Закълни ми се, Джулиън.

Джулиън изпусна дъха си. Помисли си за онзи генерал от отдавна отминали времена, когото призовавали да не допусне славата да го главозамае. Всичко си отива. Щастието си отива, отиват си загубата и болката.

Всичко, освен любовта.

— Заклевам се — отвърна той.

* * *

— Трябва да изчакаме момента — каза Кристина, — когато лунната светлина върху водата изглежда солидна. Ще го видите, стига да гледате внимателно… като зеленото сияние.

Тя се усмихна на Ема, която стоеше между нея и Джулс, тримата — застанали в редичка на брега на океана. Почти нямаше вятър и океанът се простираше пред тях, плътен и черен, поръбен с бяло там, където водата срещаше пясъка. Приливите на морска пяна там, където вълните, изчерпали силите си, се разбиваха на брега, оставяха след себе си водорасли и мидени черупки на плажа.

Бурята от по-рано бе отминала и небето се беше прояснило. Високо в него луната хвърляше върху водата съвършена, непрекъсвана линия от светлина, протягаща се към хоризонта. Тихият звук на вълните, разбиващи се около високите водоустойчиви обувки на Ема, бе като шепот.

Джулиън беше приковал очи в часовника си — някога той беше принадлежал на баща му, солиден, масивен, старовремски механичен часовник, който проблясваше върху китката му. Ема усети как нещо я жегва, когато забеляза, че все още носи гривната от морско стъкло, която тя му беше направила някога.

— Почти полунощ е — каза той. — Чудя се каква ли преднина има Марк.

— Зависи колко дълго е трябвало да чака мига, за да стъпи на пътеката — отвърна Кристина. — Правилните мигове идват и си отиват. Полунощ е само един от тях.

— Е, как възнамеряваме да го спрем? — попита Ема. — Стандартно препъване и хвърляне отгоре му или ще се наложи да му отвлечем вниманието със силата на танца и да метнем ласо около глезените му?

— Шегите не помагат — отбеляза Джулиън, вперил поглед във водата.

— Шегите винаги помагат — заяви Ема. — Особено когато не правим нищо друго, освен да чакаме водата да стане солидна…

Кристина изписка.

— Хайде! Сега!

Ема тръгна първа, прескачайки малката вълничка, която се разбиваше в краката й. Част от ума й все така й казваше, че се хвърля във водата и ще потъне в нея. Сблъсъкът на крака й с твърда повърхност я разтърси.

Тя направи няколко стъпки тичешком и се обърна към брега. Намираше се върху проблясваща пътека, която сякаш бе направена от корав като скала кристал, с дебелината на тънко стъкло. Лунната светлина върху океана бе станала солидна. Джулиън беше зад нея, балансиращ върху блещукащата линия, а Кристина тъкмо скачаше върху пътеката.

Ема я чу да ахва, когато се приземи. Като ловци на сенки те бяха виждали всякакви чудеса, ала в тази магия имаше нещо особено елфическо: тя като че ли се случваше в промеждутъците на обикновения свят, между светлина и сянка, между една минута и следващата. Като нефилими те съществуваха в свое собствено пространство. Това тук беше пространството между световете.

— Да вървим — подкани я Джулиън и Ема пое напред.

Пътеката бе широка и като че ли се огъваше и извиваше под краката й с полюшването на вълните. Беше, като да вървиш по мост, надвиснал над пропаст.

Само че, когато погледнеше надолу, не виждаше бездна, а нещо, от което се боеше много повече. Дълбокият мрак на океана, където се бяха носили мъртвите тела на нейните родители, преди вълните да ги изхвърлят на брега. В продължение на години си ги бе представяла как се борят, как умират под водата, заобиколени от безбрежното море, съвсем сами. Сега знаеше повече за това как бяха умрели, знаеше, че са били мъртви, когато Малкълм бе предал телата им на морето. Ала със страха не можеш да говориш, не можеш да му кажеш истината: страхът живее дълбоко в костите ти.

Толкова навътре в океана Ема бе очаквала водата да е непрогледна, ала лунната светлина я караше да сияе и тя можеше да надникне в нея, сякаш бе аквариум.

Видя водорасли, полюшващи се и танцуващи с ритъма на прилива. Пърполенето на рибните пасажи. Имаше и по-тъмни, по-големи сенки. Проблясващо движение, тежко и огромно, навярно кит или пък нещо по-огромно и по-ужасно — морските демони можеха да пораснат до размерите на футболно игрище. Ема си представи как пътеката се пръсва внезапно, как поддава под краката им и те пропадат в мрака, в необятността наоколо, студена и смъртоносна, и изпълнена със слепи, острозъби чудовища, и един Ангел знаеше какво друго, надигнало се от глъбините…

— Не поглеждай надолу. — Беше Джулиън, приближил се по пътеката. Кристина беше малко по-назад и се оглеждаше прехласнато. — Гледай напред, към хоризонта. Върви към него.

Ема вирна брадичка. Усещаше Джулс до себе си, усещаше горещината, струяща от кожата му, и тя караше косъмчетата по ръцете й да настръхват.

— Добре съм.

— Не си. — Гласът му беше равен. — Знам какво изпитваш към океана.

Брегът бе останал далеч зад тях — блещукаща линия в далечината, магистралата бе лента от движещи се светлини, къщите и ресторантите по крайбрежието проблясваха.

— Е, оказва се, че родителите ми не са умрели в океана. — Тя си пое накъсано въздух. — Не са се удавили.

— Това знание не може да заличи годините, изпълнени с кошмари.

Джулиън я погледна. Вятърът разпиляваше меките кичури на косата му върху скулите. Ема си спомни какво бе усещането да зарови пръсти в тази коса, как да го прегръща, я застопоряваше не само към света, но и към самата нея.

— Мразя да се чувствам по този начин — каза и за миг дори не беше сигурна за какво говори. — Мразя да се страхувам. Кара ме да се чувствам слаба.

— Ема, всеки се бои от нещо. — Той дойде мъничко по-близо и Ема усети как рамото му се докосна до нейното. — Боим се за нещата, защото ги ценим. Боим се да не изгубим хората, които обичаме. Боим се от смъртта, защото ценим живота. Недей да мечтаеш да не се боиш от нищо. Защото това би означавало единствено, че не изпитваш нищичко.

— Джулс… — Тя понечи да се обърне към него, изненадана от разпалеността в гласа му, но спря, когато чу Кристина да ускорява стъпки, а после да повишава глас, за да извика:

— Марк!