Касандра Клеър
Повелител на сенките (6)

6
Но пътникът щом дойде в таз страна

Тъй като кухнята беше прекалено малка, за да побере обитателите на Института, плюс още двайсетина центуриони, закуската беше поднесена в трапезарията. Портрети на различни Блекторновци наблюдаваха отвисоко чинии с яйца и бекон и поставки с препечени филийки. Кристина си проправяше път сред множеството, опитвайки се да остане незабелязана. Съмняваше се, че изобщо би дошла на закуска, ако отчаяно не се нуждаеше от кафе.

Огледа се наоколо за Ема и Марк, но те все още не бяха слезли. Ема не беше от онези, които стават рано, а Марк все още имаше склонност към нощта. Джулиън беше тук и сипваше храна, ала лицето му имаше приятното, почти празно изражение, което надяваше винаги, когато се намираше сред непознати.

Странно бе, помисли си Кристина, че го познаваше достатъчно добре, за да знае това. И двамата обичаха Ема и това ги свързваше, но той не подозираше, че Кристина го знае. Джулиън се опитваше да скрие любовта си към Ема, а Кристина се опитваше да скрие, че знае. Щеше й се да можеше да му предложи съчувствието си, но той само би се дръпнал ужасено…

— Кристина.

Тя едва не изпусна кафето си. Беше Диего. Изглеждаше ужасно: лицето му беше обтегнато, косата — разчорлена, под очите му имаше торбички. Носеше обикновени дрехи и като че ли си беше изгубил центурионската значка.

Кристина вдигна ръка.

— Aléjate de mί, Diego.^[1]

— Просто ме изслушай…

Някой застана между тях. Испанското момче с русолявата коса… Мануел.

— Чу я — заяви той, на английски. Все още никой не им обръщаше внимание — всички бяха погълнати от собствените си разговори. — Остави я на мира.

Кристина се обърна и излезе от стаята.

Вървеше, изпънала гръб, отказвайки да ускори крачка… заради когото и да било. Тя беше Росалес. Не искаше съжалението на центурионите.

Излезе през входната врата и пое бавно по стъпалата. Щеше й се Ема да беше будна. Можеха да отидат в тренировъчната зала и да си изкарат раздразнението с ритници и юмруци.

Вървеше почти слепешком, докато не се блъсна в усуканото стъбло на самодивското дърво, растящо сред рехавата трева пред Института. Издигаше се там заради елфите — дърво за бичуване, използвано за наказание. Беше останало дори след като наказанието беше свършило, а дъждът бе отмил кръвта на Ема от тревата и камъните.

— Кристина, моля те. — Тя се обърна рязко. Беше Диего, очевидно решил да не обърне внимание на Мануел. Действително изглеждаше ужасно. Сенките сякаш бяха вдълбани под очите му.

Беше я пренесъл през тази трева, спомни си Кристина, едва преди две седмици, когато беше ранена. Беше я прегърнал с всичка сила, шепнейки името й, отново и отново. И през цялото това време е бил сгоден за друга.

Тя облегна гръб на дървото.

— Наистина ли не разбираш защо не искам да те видя?

— Естествено, че разбирам — отвърна той. — Ала не е каквото си мислиш.

— Нима? Не си сгоден? От теб не се очаква да се ожениш за Зара?

— Тя ми е годеница. Само че… Кристина… по-сложно е, отколкото изглежда.

— Наистина не виждам как е възможно.

— Писах й — рече Диего. — След като с теб се събрахме. Казах й, че всичко свърши.

— Не мисля, че е получила писмото ти — заяви Кристина.

Диего зарови пръсти в косата си.

— Не, получила го е. Каза ми, че го е прочела и именно заради това е дошла тук. Сериозно, и през ум не ми е минавало, че ще го направи. Когато не ми отговори, реших, че всичко е свършило. Реших… наистина мислех, че съм свободен.

— Значи, снощи скъса с нея?

Той се поколеба и в този миг на колебание всяка мисъл, която Кристина бе таила в дълбините на сърцето си, всяка мимолетна надежда, че това е просто една голяма грешка, се стопи като мъгла, разпръсната от слънцето.

— Не съм — отвърна той. — Не мога.

— Но нали току-що каза, в писмото ти…

— Сега нещата са различни. Кристина, просто трябва да ми повярваш.

— Не — заяви тя. — Не трябва. Веднъж вече ти повярвах, въпреки това, което виждах с очите си. Не мога да съм сигурна дали каквото и да било от онова, което ми каза, е вярно. Не знам дали онова, което ми каза за Хайме е вярно. Къде е той?

Диего отпусна ръце до тялото си. Изглеждаше съкрушен.

— Има неща, които не мога да ти кажа. Ще ми се да ми повярваш.

— Какво става? — Високият, звънлив глас на Зара проряза сухия въздух; тя идваше към тях, а центурионската й значка проблясваше на слънцето.

Диего я погледна и върху лицето му се изписа болка.

— Говорех си с Кристина.

— Виждам. — Устните на Зара бяха свити в тъничка усмивка, изражение, което като че ли никога не слизаше от лицето й. Тя плъзна поглед по Кристина и сложи ръка върху рамото на Диего. — Ела вътре. Тъкмо обсъждаме къде да търсим днес. Ти познаваш това място добре. Време е да помогнеш. Хайде, времето не чака. — Тя си докосна часовника.

Диего погледна още веднъж към Кристина, а после се обърна към годеницата си.

— Добре.

С един последен поглед на превъзходство, Зара мушна ръка в неговата и почти го задърпа обратно към Института. Кристина ги проследи с очи, а кафето, което беше изпила, разяждаше стомаха й като киселина.

* * *

За разочарование на Ема, центурионите отказаха да позволят на когото и да било от семейство Блекторн да им помогне в издирването на тялото на Малкълм.

— Не, благодаря — каза Зара, която очевидно се беше самоназначила за неофициален лидер на центурионите. — Обучени сме за това и да се занимаваме с не толкова опитни ловци на сенки в подобна мисия, само ще ни спъва.

Ема хвърли свиреп поглед на застаналия до Зара Диего. Той извърна очи.

Нямаше ги почти през целия ден — върнаха се едва за вечеря, която семейство Блекторн се оказаха принудени да приготвят. Спагети… цял куп спагети.

— Липсва ми вампирската пица — измърмори Ема, взирайки се яростно в огромната купа червен сос.

Джулиън изсумтя, застанал над тенджера с кипяща вода; парата се издигаше и извиваше косата му на влажни къдрици.

— Може би поне ще ни кажат, ако намерят нещо.

— Съмнявам се — заяви Тай, който се готвеше да подреди масата. Беше нещо, което от малък обичаше да прави; обичаше да поставя всеки прибор в строго определен и неизменен ред. Ливи му помагаше; Кит се бе измъкнал и никой не можеше да го открие. Той като че ли се дразнеше от натрапването на центурионите повече от всеки друг. Не че Ема можеше да го вини — едва бе успял да попривикне към Института и ето че се бяха появили цял куп хора, на които се очакваше да угажда.

Тай се оказа общо взето прав. Вечерята беше многолюдно, шумно преживяване. Незнайно как, Зара бе успяла да се настани начело на масата, измествайки Даяна, и им поднесе кратък разказ за деня: части от океана били претърсени, нищо съществено не било открито, въпреки че бегли следи от тъмна магия насочвали към място по-навътре в океана, където морските демони се събирали.

— Ще го проверим утре — заяви тя, навивайки елегантно спагети около вилицата си.

— Как претърсвате? — попита Ема; за миг желанието й да научи повече за по-напредналите нефилимски похвати надви антипатията й към Зара. В края на краищата, както Кристина беше казала по-рано, вината не беше на Зара, а на Диего. — Имате ли специална екипировка?

— За съжаление, тази информация е поверителна — отвърна Зара с хладна усмивка. — Дори и за някого, за когото се предполага, че е най-добрият ловец на сенки от своето поколение.

Ема се изчерви и се облегна в стола си.

— Какво означава това?

— Знаеш как говорят за теб в Идрис. — Гласът на Зара беше небрежен, ала лешниковите й очи режеха като остриета на ками. — Сякаш ти си новият Джейс Херондейл.

— Но нали все още имаме стария Джейс Херондейл — отбеляза Тай объркано.

— То е просто израз — обясни Джулиън тихо. — Означава, че някой е също толкова добър.

Обикновено би добавил: Ще ти го нарисувам, Тай. Визуални изображения на някои объркващи изрази, като „съдра се от смях“ или „обирам си крушите“, нерядко водеха до адски забавни рисунки на Джулиън, с обяснителни бележки за истинското значение на израза.

Фактът, че този път не го каза, накара Ема да го изгледа по-изпитателно. Беше настръхнал заради центурионите. Не че можеше да го види. Когато Джулиън нямаше доверие на някого, закрилническият му инстинкт минаваше на по-горна предавка: да скрие любовта на Ливи към компютрите, необичайния начин, по който Тай преработваше информацията, филмите на ужасите на Дру, нарушаването на правилата от Ема.

Джулиън вдигна чашата си с вода, грейнал в изкуствена усмивка.

— Не трябва ли цялата информация на нефилимите да бъде споделяна? Борим се с едни и същи демони. Не е ли несправедливо, ако един клон на нефилимите има преимущество над останалите?

— Не е задължително — отвърна Саманта Ларкспиър, женската половинка на близнаците, с които Ема се беше запознала предишния ден. Брат й се казваше Дейн. Двамата имаха еднакви слаби, като на хрътка лица, бледа кожа и права тъмна коса. — Не всеки е обучен да използва всяко оръжие, с което разполагаме, а оръжие, което не знаеш как да използваш, би било похабено.

— Всеки може да се научи — заяви Марк.

— В такъв случай навярно един ден би могъл да отидеш в Сколоманса и да бъдеш обучен — обади се едно момиче центурион от Мумбай. Името й беше Дивя Джоши.

— Малко вероятно е Сколомансът да приеме някой с елфическа кръв във вените — отсече Зара.

— Клейвът е тесногръд и назадничав — обади се Диего. — Това е вярно.

— Не харесвам тези думи — заяви Зара. — Те са традиционалисти. Искат да възстановят разделението между долноземци и нефилими, което съществува открай време. Смесването води до объркване.

— Ами да, вижте само какво се случи с Алек Лайтууд и Магнус Бейн. — Саманта размаха вилицата си. — Всички знаят, че Магнус използва влиянието си над семейство Лайтууд, за да убеждава инквизитора да оставя на долноземците да им се разминава. Дори и за неща като убийство.

— Магнус никога не би го направил — възрази Ема. Беше престанала да се храни, въпреки че когато седнаха на вечеря, умираше от глад.

— Освен това инквизиторът не съди долноземци, само нефилими — добави Джулиън. — Робърт Лайтууд не би могъл да остави „да им се размине“, дори да искаше.

— Все тая — каза Джесика Босежур, момиче центурион със слаб френски акцент и пръстени на всички пръсти. — Съюзът между долноземци и ловци на сенки много скоро ще бъде развален.

— Никой няма да го развали. — Устните на Кристина бяха свити в тънка линия. — Това е само слух.

— И като стана дума за слухове — каза Саманта, — чух, че Бейн е принудил Алек Лайтууд да се влюби в него с помощта на магия. — Очите й блестяха, сякаш не бе сигурна дали намира тази мисъл за привлекателна, или отблъскваща.

— Не е вярно — заяви Ема с разтуптяно сърце. — Това е лъжа.

Мануел повдигна вежди насреща й. Дейн се изсмя.

— Чудя се какво ли ще стане, когато действието й отмине — каза той. — Лоши новини за долноземците, ако инквизиторът вече не е толкова добре настроен.

Тай изглеждаше объркан и Ема не го винеше. Никой от кръга на Зара като че ли не го беше грижа за фактите.

— Не чухте ли какво каза Джулиън? Инквизиторът не отговаря за случаите, в които долноземците са нарушили Съглашенията. Той няма…

Ливи сложи ръка върху китката му.

— Всички тук подкрепяме Съглашенията — заяви Мануел и се облегна в стола си.

— Съглашенията бяха добра идея — каза Зара. — Ала всеки инструмент има нужда да бъде наточен. Съглашенията трябва да бъдат доизпипани. Магьосниците, например, трябва да бъдат контролирани. Прекалено могъщи са и прекалено независими. Баща ми възнамерява да предложи пред Съвета създаването на регистър за магьосници. Всеки магьосник ще е длъжен да предостави информация за себе си на Клейва и ще бъде наблюдаван от нас. Ако се окаже успешно, начинанието ще бъде приложено и върху останалите долноземци. Не можем да допуснем да ходят където си поискат, без да сме в състояние да ги държим под контрол. Вижте какво стана с Малкълм Фейд.

— Зара, приказваш нелепици — обади се Джон Картрайт, един от по-големите центуриони, на около двайсет и една години, предположи Ема, възрастта на Джейс и Клеъри. Единственото, което си спомняше за него, бе, че има гадже, на име Марисол. — Като някой престарял член на Съвета, който се бои от промени.

— Съгласен съм — каза Раян. — Ние сме учени и воини, не законотворци. Каквито и намерения да има баща ти, те нямат никакво отношение към Сколоманса.

Зара изглеждаше възмутена.

— Става дума просто за регистър…

— Аз ли съм единственият, който е чел „Х-Мен“ и си дава сметка защо това е ужасна идея? — попита Кит. Ема нямаше представа кога се беше появил, но ето че беше тук и навиваше лениво спагети около вилицата си.

Зара се понамръщи, а после лицето й се проясни.

— Ти си Кит Херондейл. Изгубеният Херондейл.

— Не знаех, че съм изгубен — каза Кит. — Никога не съм се чувствал изгубен.

— Трябва да е вълнуващо, да откриеш изведнъж, че си Херондейл — продължи Зара и Ема трябваше да потисне порива да изтъкне, че ако не знаеш много за ловците на сенки, да откриеш, че си Херондейл, е горе-долу толкова вълнуващо, колкото и да откриеш, че си нов вид охлюв. — Веднъж срещнах Джейс Херондейл.

Тя се огледа очаквателно наоколо.

— Леле — каза Кит. Действително беше Херондейл, помисли си Ема. Успял бе да вкара достойни за Джейс нива на безразличие и сарказъм в една-единствена дума.

— Бас държа, че нямаш търпение да влезеш в Академията — продължаваше Зара. — Тъй като си Херондейл, несъмнено ще блеснеш. Бих могла да кажа някоя добра дума за теб.

Кит не отговори. Даяна се прокашля.

— Е, какви са плановете ви за утре, Зара, Диего? Има ли нещо, с което Институтът би могъл да ви е от помощ?

— Сега, като го спомена — започна Зара, — би ни било невероятно полезно…

Всички, дори и Кит, се приведоха заинтригувано напред.

— … ако докато ни няма през деня, се погрижите за прането ни. Океанската вода страшно бързо съсипва дрехите, не смятате ли?

* * *

Нощта се спусна с внезапността на сенки в пустинята, ала въпреки шума на вълните, долитащ през прозореца, Кристина не можеше да заспи.

Измъчваха я мисли за дома. За майка й, за братовчедите й. За едни по-хубави, отминали дни с Диего и Хайме. Спомни си уикенда, който бяха прекарали веднъж, по следите на един демон в порутения, опустял Гереро Виехо. Призрачният пейзаж, който ги заобикаляше: полупотопените къщи, избуялите бурени, сгради, отдавна обезцветени от водата. Легнали на една скала под безбройните звезди, двамата с Хайме си бяха споделяли за какво най-много мечтаят на света: тя — да сложи край на Студения мир; той — да възвърне честта на семейството си.

Обзета от раздразнение, Кристина стана от леглото и слезе на долния етаж, осветявайки пътя си единствено с руническия си камък. Стълбището беше тъмно и притихнало, и тя стигна до задната врата на Института без да вдига никакъв шум.

Лунни лъчи обливаха малкото парче земя, където беше паркирана колата на Института. Зад него имаше градина, в която класически статуи от бял мрамор стърчаха нелепо от пустинния пясък.

Липсваше й розовата градина на майка й, с нейната неочаквана интензивност. Мирисът на цветята, по-сладостен от пустинния пелин; майка й, която се разхождаше между спретнатите лехи. Кристина се шегуваше с нея, че сигурно прибягва до помощта на магьосник, за да ги поддържа разцъфтели дори в най-горещите месеци.

Отдалечи се от къщата, отправяйки се към редиците диви сливи и елши. Когато дойде по-близо, зърна някаква сянка и замръзна, давайки си сметка, че не беше взела никакво оръжие със себе си. Глупачка, помисли си — пустинята беше пълна с опасности, не всички от които бяха свръхестествени. Пумите не правеха разлика между мундани и нефилими.

Не беше пума. Сянката се приближи и тя се напрегна, а после се отпусна. Беше Марк.

Косата му беше сребристобяла на лунните лъчи. Стъпалата му, подаващи се изпод ръба на дънките, бяха боси. Учудване пробяга по лицето му, когато я забеляза, после се приближи до нея без колебание и сложи ръка на бузата й.

— Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? — попита той. — Мислех си за теб и ето те тук.

Беше съвсем в стила на Марк да каже нещо такова, откровено описание на онова, което изпитваше. Понеже феите не можеха да лъжат, смяташе Кристина, и тъй като бе израснал край тях и се бе научил как да говори за любов с Кийрън, който бе горд и арогантен, ала неизменно честен. Елфите не свързваха истината със слабост и уязвимост, както правеха хората.

Това я изпълни със смелост.

— Аз също си мислех за теб.

Марк прокара палец по скулата й. Дланта му, уловила лицето й в шепа, беше топла до кожата й.

— Какво за мен?

— Изражението ти, когато Зара и приятелите й говореха за долноземците по време на вечерята. Болката ти…

Марк се засмя невесело.

— Би трябвало да го очаквам. Ако през последните пет години бях живял като ловец на сенки, несъмнено щях да съм свикнал с подобни приказки.

— Заради Студения мир?

Той кимна.

— Когато властващите вземат подобно решение, то вдъхва на онези, които вече са изпълнени с предразсъдъци, смелостта да дадат израз на дълбоко спотаяваната си омраза. Смятат, че просто имат куража да изрекат на глас онова, което всички мислят в действителност.

— Марк…

— Според Зара аз съм ненавиждан. — Очите на Марк бяха потъмнели. — Сигурен съм, че баща й е част от онази група, която настоява Хелън да остане заточена на остров Врангел.

— Хелън ще се върне — заяви Кристина. — Сега, когато ти си тук и се би толкова лоялно на страната на нефилимите, несъмнено ще й позволят да се върне.

Марк поклати глава, ала единственото, което каза, бе:

— Съжалявам за Диего.

Кристина вдигна ръка и я сложи върху неговата, пръстите му бяха нежни и хладни като върбови клонки. Изведнъж й се прииска да докосне повече от него, искаше да почувства кожата му под тениската, очертанията на челюстта му, там, където очевидно никога не се бе бръснал и никога нямаше да му се наложи да го направи.

— Не — каза тя. — Всъщност не съжаляваш. Нали?

— Кристина — прошепна Марк, мъничко безпомощно. — Може ли…?

Кристина поклати глава — ако го оставеше да я попита, никога нямаше да успее да му откаже.

— Не може — отвърна тя. — Ема.

— Знаеш, че то не е истинско. Обичам Ема, но не по този начин.

— Ала онова, което тя прави, е важно. — Кристина се отдръпна от него. — Джулиън трябва да го вярва.

Марк я погледна объркано и тя си спомни: той не знаеше. Не знаеше за проклятието, за това, че Джулиън обича Ема, нито пък че Ема обича Джулиън.

— Всички трябва да го повярват. Освен това — побърза да добави — да не забравяме за Кийрън. Ти току-що сложи край на връзката си с него. А аз току-що сложих край на връзката си с Диего.

Марк придоби още по-объркано изражение. Кристина предположи, че елфите не бяха възприели човешките идеи за това, че е нужно малко време, за да превъзмогнеш една неуспяла връзка.

Пък и тези идеи може би бяха глупави. Може би любовта си беше любов и намериш ли я, трябва просто да я вземеш. Тялото й определено крещеше на ума й да млъкне: искаше да обвие ръце около Марк, искаше да го прегърне, докато той я прегръщаше, да усети гърдите му до своите, всеки път, когато си поемеше дъх.

Нещо отекна в мрака. Прозвуча като счупването на огромен клон, последвано от протяжен, влачещ се звук. Кристина се обърна рязко, посягайки към своя меч пеперуда. Ала той беше вътре, върху нощното й шкафче.

— Мислиш ли, че е нощният патрул на центурионите? — прошепна на Марк.

Той също се взираше в мрака, присвил очи.

— Не. Това не беше звук на човек. — Той извади две серафимски ками и пъхна едната в ръката й. — Нито пък на животно.

Тежестта на оръжието в ръката й беше познато и успокояващо. След моментно забавяне, за да си сложи руна за нощно виждане, Кристина последва Марк в сенките на пустинята.

* * *

Кит открехна вратата на стаята си и надникна навън.

Коридорът беше празен. Никакъв Тай, седнал пред вратата с книга или пък излегнат на пода със слушалки в ушите. Никакви светлини, процеждащи се изпод другите врати. Само приглушеното сияние на редиците бели светлини по тавана.

Почти очакваше да се разнесе аларма, докато се прокрадваше през притихналата къща и отваряше входната врата, пронизителен писък или ярка светлина. Не се случи обаче нищо такова — чу се единствено звукът от обикновена тежка врата, която изскърца и се затвори зад него.

Ето че беше навън, на верандата над стъпалата, спускащи се до изпотъпканата трева пред Института и пътя, водещ към магистралата. Гледката на урвата над морето в далечината бе окъпана в лунна светлина, сребриста и черна, бяла пътека прорязваше водата.

Красиво е, помисли си Кит, премятайки сака си през рамо. Ала не достатъчно, за да остане. Не можеш да замениш свободата си за една гледка.

Той пое по стъпалата. Сложи крак върху първото и изгуби равновесие, дръпнат рязко назад. Сакът отхвръкна. Една ръка го стискаше силно за рамото; Кит се дръпна настрани, при което едва не падна по стълбите. Разпери ръце и се блъсна в нещо солидно. Чу приглушено сумтене и видя неясните очертания на една фигура, сянка сред сенките, да се надвесва над него, закривайки луната.

Миг по-късно и двамата падаха — Кит се сгромоляса по гръб на верандата, а тъмната сянка се строполи отгоре му. Той усети как в тялото му се забиха остри колене и лакти, а миг по-късно лумна светлина — едно от онези тъпи малки камъчета, които те наричаха магическа светлина.

— Кит — разнесе се глас над него… гласът на Тиберий. — Стига си се дърпал.

Тай отметна тъмната си коса от лицето. Беше коленичил върху Кит (на практика седеше върху слънчевия му сплит, от което на Кит му беше трудно да диша), облечен изцяло в черно, както правеха ловците на сенки, когато отиваха да се бият. Единствено ръцете и лицето му бяха непокрити и светлееха в мрака.

— Да не се опитваше да избягаш?

— Излязох да се поразходя — отвърна Кит.

— Лъжеш — каза Тай, вперил поглед в сака му. — Бягаше.

Кит въздъхна и отпусна глава на земята, така че тя издумка.

— Защо те е грижа какво правя?

— Аз съм ловец на сенки. Ние помагаме на хората.

— Сега ти лъжеш — заяви Кит убедено.

Тай се усмихна. Беше искрена усмивка, от онези, при които цялото лице грейва и извика у Кит спомена за първия път, когато беше срещнал Тай. Тогава той не седеше върху него, но за сметка на това беше опрял кама в гърлото му.

Кит го беше погледнал и бе забравил ножа, мислейки си колко е красив.

Красив така, както бяха красиви всички ловци на сенки, като лунна светлина, пречупвана в парченца натрошено стъкло: прекрасни и смъртоносни. Красиви, жестоки, по онзи начин, по който можеха да бъдат само хората, които вярват безрезервно в правотата на своята кауза.

— Имам нужда от теб — каза Тай. — Вероятно ще се изненадаш да го чуеш.

— Действително — съгласи се Кит. Зачуди се дали няма да дотича някой. Не чуваше приближаващи се стъпки, нито гласове.

— Къде е нощната стража?

— Вероятно са на половин миля оттук — отвърна Тай. — Опитват се да не допуснат демони да се доберат до Института, не ти да не избягаш от него. А сега, искаш ли да научиш защо се нуждая от теб, или не?

Почти против волята си, Кит усети, че го обзема любопитство. Повдигна се на лакти и кимна. Тай седеше отгоре му така нехайно, сякаш Кит беше диван, ала пръстите му (дълги, бързи пръсти, които, не беше забравил Кит, боравеха умело с ножа), бяха над колана с оръжията му.

— Ти си престъпник — заяви Тай. — Баща ти беше мошеник, а ти искаш да бъдеш като него. Сакът ти вероятно е пълен с неща, които си откраднал от Института.

— Ами… — започна Кит, но не довърши, когато Тай се пресегна, дръпна ципа на торбата и се взря в множеството откраднати ками, кутии, ножници, свещници и всичко останало, което Кит бе успял да задигне, грейнали на лунната светлина. — … възможно е — довърши. — Какво те засяга теб? Не ти принадлежат.

— Искам да разследвам престъпления — каза Тай. — Да бъда детектив. Ала тук никой не се интересува от подобни неща.

— Не заловихте ли току-що един убиец?

— Малкълм ни изпрати бележка — обясни Тай със смразяващ тон, сякаш бе разочарован, задето Малкълм му бе развалил разследването със своето самопризнание. — А после се потвърди, че го е направил.

— Е, това доста стеснява кръга на заподозрените — съгласи се Кит. — Виж, ако се нуждаеш от мен, за да ме арестуваш за забавление, държа да отбележа, че това е нещо, което можеш да направиш само веднъж.

— Не искам да те арестувам. Искам партньор. Някой, който разбира от престъпления и хората, които ги извършват, и може да ми помогне.

— Искаш… я чакай, през цялото това време спиш пред стаята ми, защото искаш нещо като Уотсън за своя Шерлок Холмс?

Очите на Тай грейнаха. Все още обхождаха неспокойно Кит, сякаш се опитваше да го разчете, да го проумее, без да среща погледа му, ала това не намаляваше блясъка им.

— Знаеш за тях?

Целият свят знае за тях, почти каза Кит, но вместо това отговори:

— Няма да бъда ничий Уотсън. Не искам да разследвам престъпления. Не ме е грижа за престъпленията. Не ме е грижа дали ги извършват, или не…

— Не мисли за тях като за престъпления. А като за мистерии. Освен това, какво друго можеш да направиш? Да избягаш? И къде ще отидеш?

— Не ме е грижа…

— Не е вярно — каза Тай. — Искаш да живееш. Също като всички останали. Просто не искаш да бъдеш пленник, това е всичко. — Той наклони глава на една страна, очите му бяха бездънни и почти бели на сиянието на руническия камък. Луната се беше скрила зад един облак и това бе единствената светлина.

— Как разбра, че ще избягам тази нощ?

— Защото беше започнал да свикваш тук — отвърна Тай. — Да свикваш с нас. Ала центурионите, тях не ги харесваш. Ливи първа го забеляза. А след онова, което Зара каза днес за теб и Академията… сигурно се чувстваш така, сякаш оттук нататък няма да имаш никакъв глас в онова, което се случва с теб.

Беше учудващо вярно. Кит не бе в състояние да открие думите, за да изрази как се бе почувствал на масата на вечеря. Сякаш да стане ловец на сенки означаваше да го натикат в машина, която щеше да го сдъвче и да изплюе центурион.

— Гледам ги — призна той — и си мисля: „Невъзможно е да бъда като тях, а те не търпят никой, който е различен“.

— Не е нужно да ходиш в Академията — заяви Тай. — Можеш да останеш с нас толкова дълго, колкото искаш.

Кит се съмняваше, че Тай има властта да даде подобно обещание, но въпреки това го оценяваше.

— Стига да ти помагам да разгадаваш мистерии — отвърна. — Колко често има мистерии за разгадаване или ще се наложи да изчакам, докато някой друг магьосник изперка?

Тай се облегна на една от колоните. Ръцете му трепкаха до тялото му като нощни пеперуди.

— Всъщност дори в момента се разиграва една мистерия.

Кит беше заинтригуван против волята си.

— Така ли?

— Според мен не са тук по причината, поради която твърдят, че са. Според мен са намислили нещо — каза Тай. — И определено ни лъжат.

— Кой лъже?

Очите на Тай проблеснаха.

— Центурионите, разбира се.

* * *

Следващият ден беше изпепеляващо горещ, един от онези редки дни, в които въздухът сякаш застиваше, и дори близостта на океана не носеше никакво облекчение. Когато Ема слезе на закуска (доста късно), рядко използваните вентилатори на тавана в трапезарията се въртяха с пълна скорост.

— Пясъчен демон ли беше? — тъкмо питаше Дейн Ларкспиър Кристина. — Демоните акван и иблис се срещат често в пустинята.

— Знаем това — заяви Джулиън. — Марк вече обясни, че е бил морски демон.

— Изпълзя нанякъде в мига, в който лъчите на магическата ни светлина паднаха върху него — добави Марк. — Ала остави след себе си вонята на морска вода и мокър пясък.

— Не мога да повярвам, че наоколо няма магически бариери — заяви Зара. — Как така никой не се е погрижил за това? Би трябвало да си поговоря с господин Блекторн…

— Магическите бариери не успяха да възпрат Себастиан Моргенстърн — изтъкна Даяна. — След случилото се престанахме да ги използваме. Магическите бариери по периметъра рядко действат.

Звучеше така, сякаш полага огромно усилие да не избухне и Ема не можеше да я вини.

Зара я изгледа с високомерно съжаление.

— Е, с всички тези морски демони, които изпълзяват от океана (което нямаше да правят, ако тялото на Малкълм Фейд не беше там някъде), според мен са необходими. Не смятате ли така?

Разнесе се жужене на гласове: повечето от центурионите, с изключение на Диего, Джон и Раян, като че ли бяха съгласни. Докато те правеха планове да поставят магически бариери по периметъра още тази сутрин, Ема се опита да улови погледа на Джулиън, за да сподели неговото раздразнение, но той беше обърнал очи към Марк и Кристина.

— Какво правехте навън посред нощ?

— Не можахме да заспим — отвърна Марк. — Случайно се натъкнахме един на друг.

Зара се усмихна.

— Естествено, че сте. — Тя се обърна и прошепна нещо в ухото на Саманта. И двете момичета се изкискаха.

Кристина се изчерви от гняв. Ема видя как Джулиън стисна вилицата си с всичка сила, а после я остави бавно до чинията.

Тя прехапа устни. Ако Марк и Кристина искаха да се срещат, щеше да им даде благословията си. Щеше да инсценира скъсване с Марк; тяхната „връзка“ вече бе свършила доста от онова, което трябваше да свърши. Джулиън едва бе в състояние да я погледне, а тя именно това искаше, нали така?

Не изглеждаше обаче щастлив при мисълта, че нещата между нея и Марк може би щяха да свършат. Ни най-малко. Ако изобщо мислеше за това. Имаше време, когато Ема винаги знаеше какво се случва в главата на Джулиън. Сега можеше да прочете единствено мислите на повърхността. По-дълбоките му чувства бяха скрити.

Диего погледна от Марк към Кристина, а после се изправи, блъсвайки стола си назад, и излезе от стаята. След миг Ема пусна салфетката си в чинията и го последва.

Той вече бе излязъл през задната врата на паркинга отвън, преди да забележи, че тя го следва — сигурен знак, че е разстроен, като се имаше предвид нивото му на подготовка. Обърна се към нея и тъмните му очи проблеснаха.

— Ема. Разбирам, че искаш да ми се накараш. От дни насам искаш да го направиш. Ала сега не е най-подходящият момент.

— И кога ще дойде подходящият момент? Искаш да си го отбележиш в списъка със задачи за деня под заглавието „Никога няма да го бъде“? — Ема повдигна вежди. — Така си и мислех. Ела.

Тя заобиколи Института и Диего я последва неохотно. Стигнаха до малка купчинка пръст, издигаща се между кактусите, която Ема познаваше от опит.

— Ти застани тук — каза и му посочи мястото. Диего я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си. — За да не ни видят от прозорците — обясни Ема и той се подчини начумерено, скръстил ръце на гърдите си.

— Ема. Не разбираш и няма как да разбереш, а аз не мога да ти обясня…

— Обзалагам се, че не можеш — отвърна тя. — Виж, знаеш, че не съм най-голямата ти почитателка, но имах по-добро мнение за теб.

Едно мускулче върху лицето му потрепна. Челюстта му беше напрегната.

— Както казах, ти не можеш да разбереш, а аз не мога да обясня.

— Едно е, ако просто изневеряваше — заяви Ема. — Пак би било отвратително, но… Зара? Ти си причината тя да бъде тук. Знаеш, че ние не… Знаеш, че Джулиън трябва да бъде внимателен.

— Не трябва да се тревожиш толкова много — отвърна Диего глухо. — Зара се интересува единствено от онова, от което може да има изгода. Не смятам, че проявява какъвто и да било интерес към тайните на Артър, вълнува я единствено да привлече вниманието на Съвета с това, че е приключила успешно мисията.

— Лесно ти е на теб да смяташ.

— Имам си причини за всичко, което правя, Ема — увери я той. — Кристина може и да не ги знае, но един ден ще ги научи.

— Диего, всички си имат причини за всичко, което правят. Малкълм си имаше причини за онова, което направи.

Устните на Диего се свиха в тънка линия.

— Не ме сравнявай с Малкълм Фейд.

— Защото беше магьосник? — Гласът на Ема беше нисък и опасен. — Защото споделяш мнението на годеницата си? За Студения мир? За магьосниците и елфите? За Марк?

— Защото беше убиец — процеди Диего през зъби. — Каквото и да мислиш за мен, Ема, аз не съм безмозъчен фанатик. Не вярвам, че долноземците са по-нисши и че трябва да бъдат регистрирани и измъчвани…

— Ала признаваш, че Зара го мисли — заяви Ема.

— Не съм й казвал нищо.

— Навярно можеш да разбереш защо ми е чудно как е възможно да я предпочетеш пред Кристина — каза Ема.

Диего се напрегна… и изкрещя. Ема беше забравила колко бързо можеше да се движи, въпреки едрото си тяло: отскочи назад, като ругаеше и риташе с левия си крак. Мърморейки, той си събу обувката. Колони от мравки маршируваха по глезена му и пъплеха нагоре по крака му.

— Я виж ти — рече Ема. — Трябва да си стоял върху мравуняк с червени мравки. Нали се сещаш, случайно.

Диего пляскаше мравките с длан, без да престава да ругае. Беше съборил върха на купчината пръст и от нея продължаваха да извират още и още мравки.

Ема отстъпи назад.

— Не се тревожи. Не са отровни.

— Подмами ме да застана върху мравуняк? — Беше напъхал босия си крак в обувката, ала Ема знаеше, че няколко дена ще го сърби, освен ако не използваше иратце.

— Кристина ме накара да й обещая, че няма да те докосна, така че се наложи да проявя изобретателност — обясни Ема. — Не трябваше да лъжеш най-добрата ми приятелка. Degraciado mentiroso^[2].

Той я зяпна.

Ема въздъхна.

— Надявам се, че това означаваше онова, което си мисля, че означава. Никак няма да ми е приятно, ако току-що съм те нарекла ръждясала кофа или нещо такова.

— Не — увери я той. За нейна изненада, в гласа му се долавяше уморена развеселеност. — Означава каквото си мислиш.

— Отлично. — Ема се отправи обратно към къщата. Беше се отдалечила доста, когато Диего я повика. Обърна се и го видя да стои там, където го беше оставила, очевидно забравил за мравките и палещите лъчи на слънцето, които се сипеха по раменете му.

— Повярвай ми, Ема — каза той, достатъчно силно, че тя да го чуе, — никой не ме мрази повече, отколкото се мразя аз в този момент.

— Наистина ли мислиш така? — Ема не извика, ала знаеше, че думите й стигнаха до него. Той я изгледа безмълвно в продължение на един дълъг миг, преди тя да се отдалечи.

* * *

Денят остана горещ чак до късния следобед, когато над океана се разрази буря. Центурионите бяха излезли още преди обяд и Ема се взираше тревожно през прозореца, докато слънцето се скриваше зад тежките черно-сиви облаци на хоризонта, раздирани от далечни мълнии.

— Мислиш ли, че всичко с тях е наред? — попита Дру, играейки си неспокойно с дръжката на метателния си нож. — Не излязоха ли с лодка в открито море? Бурята изглежда лоша.

— Нямаме представа какво правят. — Ема почти добави, че благодарение на високомерното желание на центурионите да запазят дейността си в тайна от обитателите на Института би било доста трудно да ги спасят, ако действително се случеше нещо опасно, ала изражението върху лицето на Дру я накара да се откаже. Дру направо беше боготворила Диего… и въпреки станалото, вероятно все още го харесваше.

За миг Ема се почувства виновна заради мравките.

— Всичко ще бъде наред — заяви Кристина уверено. — Центурионите са много внимателни.

Ливи повика Дру, за да се дуелира с нея, и Дру се затътри към тепиха, където сестра й стоеше заедно с Тай и Кит. Незнайно как, бяха успели да убедят Кит да си сложи тренировъчно облекло. Приличаше на умалено копие на Джейс, помисли си Ема развеселено, с русите си къдрици и остри скули.

Зад тях Даяна показваше тренировъчна стойка на Марк. Ема примига — само допреди миг Джулиън също беше там. Сигурна бе в това.

— Отиде да нагледа чичо ви — каза Кристина. — Спомена, че не обичал бурите.

— Не, Тави е този, който не обича… — Ема не довърши. Тави седеше в ъгъла на тренировъчната зала и четеше книга. Тя си спомни колко пъти Джулиън бе изчезвал, когато се развихреше буря, с обяснението, че Тави се бои от тях.

Тя пъхна Кортана в ножницата.

— Ей сега се връщам.

Кристина я проследи с разтревожен поглед. Никой друг като че ли не забеляза, когато тя се измъкна от тренировъчната зала и пое по коридора. През внушителните прозорци струеше особена сива светлина, прошарена със сребърни пръски.

Ема стигна до вратата на тавана и изтича по стъпалата; въпреки че не си направи труда да се опита да заглуши шума от стъпките си, нито Артър, нито Джулиън като че ли не я усетиха да влиза.

Прозорците бяха плътно затворени и облепени с хартия, всички, освен един над бюрото, на което седеше Артър. Хартията беше скъсана и през нея се виждаха облаците, които се гонеха по небето, сблъскваха се и се разплитаха като огромни къдели сива и черна прежда.

По няколкото бюра в стаята бяха пръснати подноси с недоядена храна. Въздухът миришеше на плесен и на гнило. Ема преглътна, чудейки се дали не беше сбъркала, като беше дошла.

Артър седеше прегърбен в стола на бюрото си, провиснала коса падаше пред очите му.

— Искам да си вървят — тъкмо казваше. — Не ми харесва, че са тук.

— Знам. — Джулиън говореше с нежност, която изненада Ема. Как бе възможно да не е изпълнен с гняв. Самата тя бе изпълнена с гняв — заради всичко, което бе принудило Джулиън да порасне прекалено бързо. Всичко, което го беше лишило от детство. Как можеше да не си го мисли всеки път, щом погледне Артър. — Аз също искам да си вървят, ала не мога да направя нищо, за да ги отпратя. Трябва да бъдем търпеливи.

— Нуждая се от лекарството си — прошепна Артър. — Къде е Малкълм?

Ема потръпна при вида на изражението върху лицето на Джулиън… И Артър като че ли изведнъж я забеляза. Вдигна очи, погледът му беше прикован в нея… не, не в нея. В меча й.

— Кортана — каза той. — Изкован от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите: „Милостта е по-добра от отмъщението“.

Ема погледна към Джулиън. Таванското помещение тънеше в сумрак, но тя видя ръцете, стиснати до тялото му. Дали й беше ядосан, задето го беше последвала?

— Ала Кортана никога не е бил строшаван — изтъкна тя.

— Това е просто история — каза Джулиън.

— В историите има истина — рече Артър. — Има истина в една от твоите картини, момче, или в залеза, или в един стих от Омир. Литературата е истина, дори да не е факт. Ако вярваш единствено във фактите и забравиш историите, мозъкът ти ще живее, ала сърцето ти ще умре.

— Разбирам, чичо. — Джулиън звучеше уморено. — Пак ще дойда. Моля те, хапни нещо. Става ли?

Артър зарови лице в ръцете си, поклащайки глава. Джулиън се отправи към стълбището, като по пътя си улови Ема за китката и я издърпа след себе си.

Не приложи истинска сила, но тя го последва въпреки това, слисана от физическото усещане на ръката му върху китката й. Тези дни той я докосваше единствено когато й поставяше руна и на Ема й липсваше дружеският допир, с който беше свикнала през годините на приятелството им: ръка, докоснала нейната, потупване по рамото. Тайният им език: пръсти, които рисуваха букви и думи върху кожата на другия, безмълвни и невидими за останалите.

Сякаш бе минала цяла вечност. И сега от мястото, където я беше докоснал, по ръката й пробягаха искри и тялото й бе горещо, парещо, объркано. Пръстите му се обвиха около китката й, докато излизаха през входната врата.

Когато тя се затвори зад тях, той я пусна и се обърна към нея. Въздухът беше тежък и плътен, и лепнеше по кожата й. Магистралата бе обвита в мъгла. Ема виждаше бушуващата сива повърхност на вълните, разбиващи се в брега; от тук те изглеждаха големи като китове. Виждаше луната, мъчеща се да изплува между облаците.

Джулиън беше запъхтян, сякаш беше тичал в продължение на мили. Облегна се на стената на Института, от влагата във въздуха тениската бе залепнала за гърдите му.

— Защо дойде на тавана?

— Съжалявам — отвърна Ема сковано. Ненавиждаше да се чувства така в присъствието на Джулс. Те рядко бяха имали скарване, което да не приключи с небрежно извинение или шега. Имах чувството, че се нуждаеш от мен и не можех да не дойда. — Разбирам, ако си сърдит…

— Не съм сърдит. — Над морето лумна мълния, от която цялото небе побеля за миг. — Това е най-ужасното, не мога да се сърдя, нали така? Марк не подозира за теб и мен, не се опитва да ме нарани, нищо от това не е по негова вина. А ти, ти постъпи правилно. Не мога да те мразя заради това. — Джулиън се оттласна от стената и закрачи неспокойно напред-назад. Енергията на надвисналата буря като че ли пращеше по кожата му. — Ала не издържам. Какво да правя, Ема? — Той прокара ръце през косата си; от влагата тя се къдреше на масури, които полепваха по пръстите му. — Не можем да живеем така.

— Знам — отвърна Ема. — Аз ще се махна. Само още няколко месеца, докато навърша осемнайсет. Ще прекараме годините си в чужбина далеч един от друг. Ще забравим.

— Нима? — Устните му се извиха в невъзможна усмивка.

— Трябва да го направим. — Ема бе започнала да трепери; беше студено, облаците над тях кипяха като дим в овъглено небе.

— Изобщо не биваше да те докосвам — каза Джулиън. Беше се приближил до нея или пък тя се бе приближила до него, копнееща да улови ръцете му, както правеше винаги. — Не съм си и помислял, че онова, което имахме, може да бъде разрушено толкова лесно.

— То не е разрушено — прошепна Ема. — Допуснахме грешка… но грешката не бе в това, че бяхме заедно.

— Повечето хора допускат грешки, Ема. Ала не е нужно това да съсипе целия им живот.

Ема затвори очи, но все още го виждаше. Все още го усещаше, на сантиметри от себе си. Топлината на тялото му, уханието на карамфил, с което бяха пропити дрехите и косата му. Всичко това я подлудяваше, караше коленете й да се разтреперват, сякаш току-що бе слязла, препъвайки се, от въртележка.

— Животът ни не е съсипан.

Ръцете му се обвиха около нея. За миг Ема понечи да се възпротиви, ала беше толкова уморена… толкова уморена да се съпротивлява на онова, което искаше. Не беше вярвала, че някога отново ще има това, че пак ще почувства Джулс в прегръдките си, жилави мускули и напрежение, силни ръце на художник, които я милваха по гърба, пръстите му — рисуващи думи, върху кожата й.

А-З С-Ъ-М С-Ъ-С-И-П-А-Н.

Ема отвори очи, потресена. Лицето му беше толкова близо, че почти се бе превърнало в размазано петно от светлини и сенки.

— Ема. — Ръцете му я държаха в плен, притегляйки я още по-близо.

А после Джулиън я целуваше; те се целуваха. Той я притисна към себе си; телата им си пасваха съвършено, извивки и вдлъбнатини, мускули и мекота. Устните му върху нейните бяха отворени, езикът му се плъзна нежно по ръба им.

Около тях изригна гръм, мълния се разби в планините, прокарвайки пътека от суха горещина от вътрешната страна на клепачите на Ема.

Тя отвори устни под неговите, притисната в тялото му, обвила ръце около шията му. Имаше вкус на огън, на дъхави подправки. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, по хълбоците й. От гърлото му се изтръгна нисък звук, звук на мъчителен копнеж.

Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш свърши за миг. Ръцете му като че ли извайваха очертанията на раменете й, извивката на тялото й под ребрата; палците му обхванаха хълмчетата на хълбоците й. Повдигна я от земята и я притисна до себе си така, че да запълнят празнините между себе си, докато от устата му се изливаха думи: трескави, отчаяни.

— Ема… нуждая се от теб, винаги, винаги мисля за теб, мечтаех си да си с мен на онзи проклет таван, а после се обърнах и ти беше там, сякаш ме беше чула, както винаги си до мен, когато се нуждая от теб…

Отново лумна мълния, огрявайки света: Ема видя ръцете си върху ръба на тениската му… какво, по дяволите, мислеше, да не възнамеряваше да се съблекат на предната веранда? Реалността отново възтържествува и тя го отблъсна с разтуптяно сърце.

— Ем?

Той сведе поглед към нея, замаян, очите му — премрежени и горещи, и изпълнени с копнеж. Погледът му я накара да преглътне мъчително, ала думите му отекваха в главата й: беше имал нужда от нея и тя бе дошла, сякаш бе чула неговия зов… сякаш бе почувствала нуждата му и не бе в състояние да й противостои.

Всички тези седмици, в които се бе опитвала да убеди себе си, че парабатайската им връзка отслабва, а ето че сега той й казваше, че на практика бяха прочели мислите си.

— Марк — каза тя. Беше една-единствена дума, но бе достатъчна, най-жестокото напомняне за положението им. Съненият поглед си отиде от очите на Джулиън; той пребледня, обзет от ужас. Вдигна ръка, като че ли се канеше да каже нещо — да обясни, да се извини, — и небето сякаш се раздра надве.

Двамата се обърнаха и пред очите им облаците над тях се разтвориха. Във въздуха се появи тъмна сянка и се разрасна във въздуха, потъмнявайки, докато се приближаваше: фигурата на мъж, огромен и облечен в доспехи, възседнал без седло и поводи червеноок, запенен петнист жребец, черно-сив, като буреносните облаци над тях.

Джулиън понечи да бутне Ема зад себе си, но тя не помръдна. Просто се взираше в жребеца, който изцвили и спря пред стъпалата на Института, риейки пръстта с копита. Мъжът вдигна поглед към тях.

Очите му, също като тези на Марк, бяха разноцветни — синьо и черно. Лицето му беше ужасяващо познато. Това беше Гуин ап Нийд, повелителят и водач на Дивия лов. И определено не изглеждаше доволен.