Касандра Клеър
Повелител на сенките (5)

5
Небето грабна, Земята похити

Ема водеше Джулиън през Института, по коридори, в които двамата можеха да се оправят дори на тъмно. Не говореха. Плитките на Ема се поклащаха, докато те вървяха. Джулиън се загледа за миг в тях, спомняйки си всичките пъти, в които бе вървял до Ема, докато излизат от Института, понесли оръжията си, смеейки се и бъбрейки, и подготвяйки се за онова, пред което щяха да се изправят.

Начинът, по който неизменно му олекваше в мига, в който прекрачеха прага на Института, готови да се качат в колата и да се понесат по магистралата, с вятър в косите и вкус на сол върху кожата.

Сега този спомен тежеше като камък в гърдите му, докато излизаха в равния песъчлив двор зад Института.

Джейс и Клеъри ги чакаха, в бойно облекло и с пътнически сакове в ръце. Бяха погълнати от разговор, доближили глави. Сенките им, остри като изрязани с бръснач на светлината на късното следобедно слънце, като че ли се сливаха в едно.

Ема се прокашля и те се отдръпнаха един от друг.

— Съжаляваме, че се налага да си тръгнем по този начин — каза Клеъри мъничко неловко. — Решихме, че ще е по-добре да избегнем въпросите на центурионите за мисията ни. — Тя се огледа наоколо. — Къде е Кит?

— Мисля, че е с Ливи и Тай — отвърна Ема. — Изпратих Друзила да го намери.

— Ето ме.

Кит, руса сянка с ръце в джобовете, отвори задната врата на Института с рамо. Лека стъпка, помисли си Джулиън. Нещо присъщо на ловците на сенки. Баща му беше крадец и лъжец. Те също имаха тиха стъпка.

— Имаме нещо за теб, Кристофър — каза Джейс, необичайно сериозно. — Или поне, Клеъри има.

— Заповядай. — Клеъри пристъпи напред и пусна в ръцете на Кит нещо, което проблесна със сребристо сияние. — Семейният пръстен на рода Херондейл. Принадлежал е на Джеймс Херондейл, преди да премине у Джейс. Джеймс беше близък с неколцина Блекторновци, докато беше жив.

Изражението на Кит беше непроницаемо. Той сви длан около пръстена и кимна. Клеъри го докосна по бузата. Беше майчински жест и за миг на Джулиън му се стори, че видя как по лицето на Кит пробяга уязвимост.

Ако момчето имаше майка, даде си сметка, никой от тях не знаеше нищичко за нея.

— Благодаря. — Кит си сложи пръстена и като че ли се изненада, когато той му пасна. Семейните пръстени на нефилимите винаги пасваха — това бе част от магията им.

— В случай че обмисляш да го продадеш — заяви Джейс, — на твое място не бих го направил.

— И защо не? — Кит вдигна глава. Сини очи се взряха в златни. Цветът на очите им беше различен, ала онова, което ги обрамчваше, бе едно и също: формата на клепачите, острите скули и зорките ъгли на лицата им.

— Просто не бих го направил — натърти Джейс. Кит сви рамене, кимна и изчезна обратно в Института.

— Защо се опитваше да го изплашиш? — попита Ема в мига, в който вратата се затвори зад него.

Джейс се ухили.

— Благодари на Марк за помощта — каза и я притегли за прегръдка, разрошвайки косата й. Следващите няколко минути бяха бъркотия от прегръдки и сбогувания; Клеъри им обеща да праща огнени съобщения винаги, когато може, Джейс още веднъж се увери, че знаят номера на Алек и Магнус, в случай че срещнат неприятности.

Никой не спомена дребната подробност, че имаха Клейва, в случай че срещнат неприятности. Ала Клеъри и Джейс от ранна възраст се бяха научили да гледат на Клейва с известно подозрение и годините не бяха притъпили подозрителността им.

— Не забравяй какво те помолих на покрива — тихо каза Клеъри на Ема, сложила ръце на раменете й. — Какво ми обеща.

Ема кимна, с необичайно сериозно изражение. Клеъри се извърна от нея и вдигна стилито си, готвейки се да отвори Портал, който да ги отведе в царството на феите. Тъкмо когато под ръцете й заструиха сенки и очертанията на вратата започнаха да блещукат на фона на сухия въздух, вратата на Института отново се отвори рязко.

Този път беше Дру; кръглото й личице беше притеснено и тя усукваше една от плитките около пръста си.

— Ема, май ще е най-добре да дойдеш — каза тя. — Нещо стана с Кристина.

* * *

Нямаше да играе глупавата им игра на шпиониране, помисли си Кит. Колкото и да изглеждаше, че се забавляват, скрити зад перилата, наблъскани в един ъгъл на втория етаж, откъдето се виждаше преддверието на Института.

Играта включваше най-вече опити да разберат какво си говорят хората долу само по езика на тялото и жестовете им. Ливи беше безкрайно изобретателна, способна да си представи драматични сценарии между хора, които вероятно просто си бъбреха за времето — вече беше решила, че хубавото азиатско момиче със звездите на якето е влюбено в Джулиън и че двама от другите центуриони бяха шпиони на Клейва.

Тай по-рядко изказваше мнение, но Кит подозираше, че неговите предположения бяха по-близо до истината. Страшно го биваше да забелязва малките подробности, като кой семеен символ върху чие яке беше и какво означаваше това за произхода им.

— Какво мислиш за Съвършения Диего? — попита Ливи Кит, когато той се върна, след като се сбогува с Клеъри и Джейс. Беше присвила колене до тялото си, прегърнала дългите си крака с ръце. Къдравата й опашка подскачаше върху раменете й.

— Самодоволно копеле — отсече Кит. — Косата му е прекалено хубава. Нямам доверие на хора, чиято коса е толкова хубава.

— Според мен момичето с кока му е ядосано — каза Тай, привеждайки се към перилата. Деликатното му лице сякаш се състоеше само от остри върхове и ъгли. Кит проследи погледа му и видя Диего, потънал в разговор със светлокожо момиче, което ръкомахаше оживено.

— Пръстенът. — Ливи улови ръката на Кит и я обърна. Пръстенът на Херондейл проблесна върху пръста му. Кит вече беше забелязал изящните птици с разперени крила, гравирани по протежение на цялата халка. — Джейс ли ти го даде?

Кит поклати глава.

— Клеъри. Каза, че е принадлежал на Джеймс Херондейл.

— Джеймс… — Ливи изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо. Миг по-късно изписка и пусна ръката му, когато над тях падна сянка.

Беше Ема.

— Окей, малки шпиони — каза тя. — Къде е Кристина? Вече проверих в стаята й.

Ливи посочи нагоре и Кит се намръщи — мислеше, че на третия етаж има само тавански помещения.

— А — каза Ема. — Благодаря. — Тя тръсна ръце до тялото си. — Само да се докопам до Диего…

От долното ниво се разнесе силно възклицание. И четиримата погледнаха натам тъкмо навреме, за да видят как бледото момиче зашлевява Диего през лицето.

— Какво…? — За миг Ема изглеждаше изумена, а после отново придоби яростно изражение. Обърна се рязко и пое към стълбите.

Тай се усмихна — с къдриците и светлите си очи приличаше на херувимче, нарисувано на стената на някоя църква.

— Онова момиче действително му е било ядосано — заяви той, видимо доволен, че се е оказал прав.

Кит се разсмя.

* * *

Небето над Института беше лумнало в най-различни цветове: яркорозово, кървавочервено, наситено златно. Слънцето залязваше и пустинята беше окъпана в сиянието му. Самият Институт блещукаше, блещукаше и водата, далеч, далеч, където очакваше слънцето да се потопи в нея.

Кристина беше точно там, където Ема очакваше: седнала прилежно, както винаги, кръстосала крака, якето й — постлано под нея.

— Не тръгна след мен — каза, когато Ема се приближи. Вятърът си играеше с черната й коса, перлите в ушите й проблясваха. Медальонът на шията й също искреше, а думите върху него изпъкваха на ярките слънчеви лъчи: Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.

Ема се отпусна на покрива до приятелката си, толкова близо, колкото беше възможно. Посегна и улови ръката й, стискайки я в своята.

— За Диего ли говориш?

Кристина кимна. По лицето й нямаше следи от сълзи; всъщност изглеждаше учудващо спокойна.

— Онова момиче просто се появи и заяви, че му е годеница — обясни Кристина. — Помислих си, че е някаква грешка. Дори когато се обърнах и избягах от стаята, мислех, че е някаква грешка, че ще дойде след мен и ще ми обясни. Но той не го направи, което означава, че е останал заради нея. Защото тя наистина му е годеница и е по-важна от мен.

— Не разбирам как би могъл да направи нещо такова — каза Ема. — Наистина е странно. Той толкова те обича… Дойде тук заради теб.

Кристина издаде приглушен звук.

— Та ти дори не го харесваш!

— Харесвам го — е, харесвах го — понякога. Това със съвършенството е леко дразнещо. Но начинът, по който те гледаше — не беше преструвка.

— Той има годеница, Ема. Дори не просто приятелка. Годеница. Кой знае откога е сгоден. Сгоден. За да се ожени.

— Ще отида непоканена на сватбата — предложи Ема. — Ще изскоча от тортата и то не по секси начин. А с гранати или нещо такова.

Кристина се разсмя с глас, а после извърна лице.

— Просто се чувствам толкова глупаво. Излъга ме и аз му простих, а после ме излъга отново… каква идиотка съм? Как можах да си въобразя, че мога да му имам доверие?

— Защото искаше да му вярваш — отвърна Ема. — Познаваш го толкова отдавна, Тина, и това има значение. Когато някой е бил част от живота ти толкова дълго, да скъсаш всякакви връзки с него е, като да прережеш корените под едно растение.

Кристина дълго не отговори.

— Знам — каза най-сетне. — Знам защо го разбираш толкова добре.

Ема усети парещата горчилка, надигнала се в гърлото й, и побърза да я преглътне. Точно в този миг трябваше да помогне на Кристина, не да се отдава на собствените си терзания.

— Когато бях малка — каза тя, — с Джулс на практика всяка вечер идвахме тук по залез-слънце и чакахме зеленото сияние.

— Кое?

— Зеленото сияние. Когато слънцето залезе, тъкмо когато потъва зад хоризонта, за миг проблясва зелена светлина. — И двете погледнаха към водата. Слънцето се скриваше зад хоризонта, небето бе обляно в червено и черно. — Ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

— Наистина ли? — Гласът на Кристина беше тих, очите й — отправени към хоризонта, като тези на Ема.

— Не знам — призна си Ема. — Вече съм си пожелала толкова много неща. — Слънцето се спусна още няколко сантиметра по-ниско. Ема опита да си намисли желание. Дори когато беше малка, знаеше, че има неща, които не можеш да си пожелаеш: мир по света, мъртвите ти родители да се върнат. Вселената не може да се обърне наопаки заради теб. Желанията помагаха само за по-простичките неща: сън без кошмари, още един ден безопасност за най-добрия ти приятел, слънце на рождения ти ден.

— Спомняш ли си — попита Ема, — преди отново да видиш Диего, каза, че би трябвало да отидем заедно в Мексико? Да прекараме една година там?

Кристина кимна.

— Ще мине още време, докато съм в състояние да пътувам — продължи Ема. — Навършвам осемнайсет години едва през зимата. Но когато го направя…

Да се махне от Лос Анджелис. Да прекара цяла година с Кристина, в учене, тренировки и пътуване.

Без Джулс. Ема преглътна от болката, надигнала се при тази мисъл. Болка, с която щеше да е принудена да се научи да живее.

— Много би ми харесало — увери я Кристина. Слънцето вече бе само златен сърп. — Наистина бих искала да го направим. И може би да забравя Диего.

— Ала тогава, заедно с лошите, ще трябва да забравиш и всички хубави неща. — Ема преплете пръсти с тези на Кристина. — Той не е правилният човек за теб. Не е достатъчно силен. Непрекъснато те разочарова. Знам, че те обича, но това не е достатъчно.

— Очевидно не съм единствената, която обича.

— Може би е започнал да излиза с нея, за да те забрави — предположи Ема. — А после успя да те спечели обратно, въпреки че не го е очаквал, и не е знаел как да скъса с нея.

— Ама че идиот — заяви Кристина. — Искам да кажа, ако беше вярно, а то не е.

Ема се засмя.

— Е, добре де, и аз не го вярвам. — Тя се приведе напред. — Виж, защо просто не ми позволиш да му дръпна един бой заради теб. Ще се почувстваш много по-добре.

— Ема, не. Да не си го докоснала с пръст. Говоря сериозно.

— Бих могла просто да го понаритам — предложи Ема. — Краката ми са не по-малко смъртоносни. — Тя ги размърда.

— Обещай ми, че няма да го докоснеш. — Кристина я погледна толкова свирепо, че Ема вдигна отбранително свободната си ръка.

— Добре, добре, обещавам. Няма да докосна Съвършения Диего.

— И няма да викаш на Зара — добави Кристина. — Тя не е виновна. Сигурна съм, че дори не подозира за моето съществуване.

— В такъв случай мога само да я съжалявам — заяви Ема. — Защото ти си един от най-страхотните хора, които познавам.

Кристина се усмихна. Слънцето вече почти се беше скрило. Цяла година с Кристина, помисли си Ема. Цяла година далеч от всичко, от всички, които й напомняха за Джулс. Една година, за да забрави. Стига да бе в състояние да издържи.

Кристина ахна.

— Виж, ето го!

В небето лумна зелена светлина. Ема затвори очи и си намисли желание.

* * *

Когато се върна в стаята си, Ема с изненада откри Марк и Джулиън да я чакат там, седнали в двата края на леглото, скръстили ръце на гърдите си.

— Как е тя? — попита Марк в мига, в който вратата се затвори зад Ема. — Кристина, имам предвид.

Погледът му беше разтревожен. Този на Джулиън бе по-суров — имаше непроницаемо, властно изражение, което, знаеше Ема, означаваше, че е ядосан.

— Разстроена ли е?

— Естествено, че е разстроена — отвърна тя. — Според мен не толкова, защото от няколко седмици отново са гаджета, а защото се познават от толкова отдавна. Животът на единия е напълно преплетен с този на другия.

— Къде е тя сега? — попита Марк.

— Помага на Даяна и останалите да приготвят стаите на центурионите. Кой да предположи, че разнасянето на чаршафи и кърпи би могло да разведри когото и да било, но тя ме увери, че ще помогне.

— В Царството на феите бих предизвикал Росалес на дуел заради нещо такова — заяви Марк. — Нарушил е даденото обещание, при това — любовно обещание. Би се изправил срещу мен в битка, стига само Кристина да ми позволи да защитя честта й.

— Забрави — каза Ема. — Кристина ме накара да й обещая, че с пръст няма да го докосна, и съм готова да се обзаложа, че това важи и за вас двамата.

— Искаш да кажеш, че нищичко не можем да направим? — Марк се намръщи; изражението на Джулиън бе също толкова буреносно. Макар да бяха като мрака и светлината, помисли си Ема, в този миг те приличаха на братя повече, отколкото от много време насам.

— Бихме могли да помогнем с оправянето на стаите, та Кристина да може да си легне — предложи Ема. — Диего се е затворил в един от кабинетите със Зара, така че няма особена вероятност тя да се натъкне на него, но малко почивка ще й се отрази добре.

— Ще си отмъстим на Диего, като сгънем кърпите му? — попита Джулиън.

— Строго погледнато, това не са неговите хавлии — изтъкна Ема. — А на приятелите му.

Тя се отправи към вратата и двете момчета я последваха неохотно. Ясно бе, че далеч повече биха предпочели битка на живот и смърт на поляната навън, пред това да застилат леглата на центурионите. Ема също не преливаше от желание — Джулиън много повече го биваше в прането и оправянето на легла от нея.

— Бих могла да остана да наглеждам Тави — предложи тя. Марк бе избързал напред по коридора и тя вървеше до Джулиън.

— Вече спи — отвърна той. Не обясни как бе намерил време да го сложи да си легне, с всичко останало, което се бе случило. Това беше Джулиън — той винаги намираше време. — Знаеш ли какво ми се струва странно?

— Какво?

— Диего трябва да е знаел, че истината ще излезе наяве. Дори и да не е очаквал Зара да се появи заедно с останалите центуриони, те всички знаят за нея. Все някой щеше да спомене за нея или това, че е сгоден.

— Имаш право. Диего може и да е непочтен, но не е идиот.

— Съществуват начини, по които би могла да му причиниш болка и без да го докосваш — каза Джулиън. Изрече го съвсем тихо, така че само Ема да го чуе и в гласа му имаше нещо толкова мрачно, че я побиха тръпки.

Тя се обърна, за да му отговори, но видя Даяна да се задава по коридора насреща им с изражението на човек, заловил някой, който се скатава от работа.

Набързо ги изпрати в различни части на Института: Джулиън на тавана, за да нагледа Артър, Марк — в кухнята, а Ема в библиотеката, за да помогне на близнаците да разчистят. Кит беше изчезнал.

— Не е избягал — информира я Тай услужливо. — Просто не искаше да оправя легла.

Беше станало наистина късно, докато приключат с почистването, решат кой центурион в коя стая да изпратят и да се погрижат на другия ден да бъде доставена храна. Освен това организираха патрули, които да обикалят на смени около Института и да се оглеждат за безчинстващи морски демони.

Докато отиваше към стаята си, Ема забеляза, че изпод вратата на Джулиън се процежда светлина. Всъщност тя беше открехната и отвътре се чуваше музика.

Без да го е решила съзнателно, тя се озова пред стаята му, вдигнала ръка, за да почука. Всъщност беше почукала. Отпусна ръка, наполовина в шок, но Джулиън вече беше отворил.

Тя примига насреща му. Беше по старо долнище на пижама, преметнал хавлия през рамо и с четка за рисуване в ръка. По голите му гърди и в косата имаше боя.

Въпреки че не я докосваше, Ема съвсем ясно си даваше сметка за тялото му, за топлината му. Черните Знаци, които криволичеха надолу по него, като лоза, увиваща се около колона. Някои от тях бе нарисувала самата тя, в миналото, когато да го докосва не караше ръцете й да се разтреперят.

— Какво искаш? — попита той. — Късно е и Марк сигурно вече те чака.

— Марк? — За миг почти бе забравила за Марк.

— Видях го да влиза в стаята ти.

От четката му капна вода и се пръсна на пода. Зад гърба му Ема виждаше стаята му — не беше влизала тук сякаш от цяла вечност. Част от пода беше застлана с найлон и тя зърна по-ярките петна на стената, където очевидно беше прерисувал стенописа, който покриваше цялата стая.

Спомняше си кога го беше нарисувал, след като се бяха върнали от Идрис. След Тъмната война. Лежаха будни в леглото, както често правеха, още от съвсем малки. Ема му бе разказала, че е намерила книга с приказки в библиотеката, от онези, които мунданите четели преди векове: как били зловещи и пълни с убийства и тъга. Разказала му бе за замъка на Спящата красавица, обграден от непроходими тръни и как според приказката стотици принцове опитали да си пробият път през тях, за да спасят принцесата, ала до един се наболи до смърт на бодлите, а костите им останали да се белеят на слънцето.

На следващия ден Джулиън бе изрисувал стаята си: замъка и стената от тръни, проблясващите кости и тъжния принц със счупен меч до себе си. Ема бе впечатлена, въпреки че цяла седмица бяха принудени да спят в нейната стая, докато боята изсъхне.

Никога не го бе попитала защо този образ и тази история бяха докоснали сърцето му. Знаеше, че ако иска да й каже, щеше да го направи.

Тя се прокашля.

— Каза, че бих могла да причиня болка на Диего, без да го докосна и с пръст. Какво имаше предвид?

Джулиън прокара свободната си ръка през косата си. Беше разрошен… и толкова привлекателен, че болеше.

— Вероятно ще е по-добре да не ти казвам.

— Той нарани Кристина — заяви Ема. — И не мисля, че изобщо го е грижа.

Джулиън вдигна ръка, за да потърка тила си. Мускулите на гърдите и корема му се раздвижиха, когато се протегна, и тя съвсем ясно си даде сметка за кожата му, така близо до нея, и отчаяно й се прииска да можеше да върне времето назад и отново да бъде онази, която не се пръсваше на безброй късчета само от вида на Джулиън (с когото бе израснала и когото бе виждала полугол безброй пъти) без риза.

— Зърнах лицето му, когато Кристина избяга от фоайето — обясни той. — Не мисля, че е нужно да се тревожиш за това, че не го боли. — Той сложи ръка на бравата. — Никой не може да прочете мислите на другите, нито да прозре мотивите им. — Нито дори ти, Ема.

И той затвори вратата пред лицето й.

* * *

Марк се беше излегнал на пода пред леглото на Ема. Беше бос и се бе увил наполовина в едно одеяло.

Изглеждаше заспал, очите му — засенчени полумесеци на фона на бледата му кожа, но той отвори едва-едва синьото си око, когато Ема влезе в стаята.

— Наистина ли е добре?

— Кристина? Да. — Ема приседна на пода до него, облягайки се на таблата на леглото. — Гадно се получи, но тя ще се оправи.

— Според мен ще бъде трудно — каза той с натежал от сън глас, — да бъде заслужена.

— Ти я харесваш — попита Ема, — нали?

Марк се обърна настрани и впи в нея онзи изпитателен елфически поглед, от който я обземаше чувството, че стои самичка насред поле и гледа как тревата се полюшва на вятъра.

— Естествено, че я харесвам.

Ема наруга наум интензивността на елфическия език — за тях харесвам не означаваше нищо: те живееха в свят на любов или омраза, презрение или обожание.

— Сърцето ти изпитва нещо към нея — каза тя.

Марк се надигна и седна.

— Според мен тя не би… не би могла да изпитва същото към мен.

— Защо не? — попита Ема. — Знаеш, че няма предразсъдъци по отношение на елфите. Харесва те.

— Тя е мила, нежна, с голямо сърце. Разумна, трезвомислеща, мила…

— „Мила“ вече го каза.

Марк я погледна свирепо.

— Изобщо не прилича на мен.

— Не е нужно да си приличаш с някого, за да го обичаш — изтъкна Ема. — Вземи нас двамата. Доста си приличаме, а не изпитваме нищо такова един към друг.

— Само защото ти си обвързана с другиго — заяви Марк простичко и Ема го зяпна учудено. Знае за Джулс, помисли си, обзета за миг от паника, преди да си спомни лъжата си за Камерън.

— За което може само да се съжалява — каза тя лековато, мъчейки се да забрани на сърцето си да задумка учестено. — Ти и аз заедно би било… толкова лесно.

— Страстта не е нещо лесно. Нито липсата й. — Марк се приведе към нея. Рамото му беше топло до нейното. Ема си спомни целувката им, пръстите си в меката му коса. Тялото му до нейното, податливо и силно.

Ала още докато се опитваше да се вкопчи в този образ, той се изплъзна между пръстите й като сух пясък. Като пясъка на плажа в нощта, когато двамата с Джулиън лежаха там, единствената нощ, която бяха споделили.

— Изглеждаш тъжна — каза Марк. — Толкова съжалявам, че заговорих за любов. — Той я докосна по бузата. — В един друг живот, може би. Ти и аз.

Ема отпусна глава до таблата на леглото.

— В един друг живот.