Касандра Клеър
Повелител на сенките (4)

4
От онзи край, де Сън витай и сред мъгли забулен дреме

Кристина стоеше на върха на хълма, където някога се намираше къщата на Малкълм Фейд, и се взираше в развалините наоколо.

Малкълм Фейд. Не го познаваше така, както го бяха познавали семейство Блекторн. Той бе техен приятел (или поне така си мислеха те) от пет години насам, живеещ само на няколко километра от там, във внушителна къща от стъкло и стомана насред сухите хълмове на Малибу. Кристина беше идвала тук веднъж, заедно с Даяна, и бе останала очарована от непринудените маниери и чувството за хумор на Малкълм. Беше си помислила, че й се ще върховният магьосник на Мексико Сити да беше като Малкълм — младолик и очарователен, а не кисела старица с прилепови уши, която живееше в парка „Линкълн“.

А после Малкълм се беше оказал убиец и всичко беше рухнало. Лъжите бяха разкрити, доверието им в него — разбито, а животът на Тави — изложен на опасност, докато не бяха успели да си го върнат, а Ема се беше разправила с Малкълм, забивайки меч в корема му.

До ушите на Кристина долиташе шумът на колите, фучащи по магистралата под нея. Бяха се покатерили по хълма, за да стигнат до тук, и тя се чувстваше потна, а тялото я сърбеше. Клеъри Феърчайлд стоеше върху купчината отломки от къщата на Малкълм, въоръжена с причудлив предмет, който приличаше на нещо средно между серафимска кама и една от онези машинки, които мунданите използваха, за да намират метал, скрит под пясъка. Марк, Джулиън и Ема се бяха пръснали из рухналата къща и пресяваха метала и стъклото.

Джейс бе изявил желание да прекара деня заедно с Кит в тренировъчната зала на Института и Кристина му се възхищаваше за това. Бяха я възпитали да вярва, че нищо не е по-важно от семейството, а Кит и Джейс бяха единствените ловци на сенки, в чиито вени течеше кръвта на Херондейл. Освен това момчето имаше нужда от приятели. Особено хлапе беше той — прекалено малък, за да е красив, ала големите му сини очи те изпълваха с желание да му вярваш, дори докато ти пребърква джоба. В него имаше палава искрица, която й напомняше за Хайме, най-добрия й приятел от детството… палавост, която лесно можеше да премине в престъпност.

— En que piensas?^[1] — попита Диего, приближавайки се зад нея. Носеше дънки и туристически обувки. На Кристина й се искаше да не я дразни това, че настояваше да закачи центурионската си значка дори на ръкава на напълно обикновената си черна тениска.

Беше наистина красив. Много по-красив от Марк например, ако трябваше да бъде напълно обективна. Чертите му бяха по-правилни, челюстта — по-строга, гърдите и раменете — по-широки.

Кристина отмести няколко парчета боядисан хоросан. Двамата с Диего се бяха заели с източната част на къщата, където, почти бе сигурна, трябва да се бяха намирали спалнята и дрешникът на Малкълм, защото непрекъснато откриваше парчета от дрехи.

— Всъщност си мислех за Хайме.

— О. — Тъмните очи на Диего бяха пълни със съчувствие. — Нормално е да ти липсва. И на мен ми липсва.

— Тогава защо не се чуеш с него?

Знаеше, че думите й прозвучаха рязко. То бе по-силно от нея. Не беше сигурна защо Диего я побъркваше, и то не по един хубав начин. Може би защото толкова дълго го беше обвинявала, задето я беше предал, че й беше трудно да надмогне гнева си. Може би защото това, че вече не го винеше, означаваше, че още повече вини Хайме, което не й се струваше справедливо, при положение че Хайме не беше тук, за да се защити.

— Нямам представа как да го намеря — отвърна Диего.

— Никаква ли? Не знаеш къде е или как да се свържеш с него? — Май беше пропуснала тази част. Може би защото Диего не я беше споменал.

— Не иска да му досаждам — обясни той. — Всичките ми огнени съобщения се връщат. Не говори и с баща ни. — Майка им беше починала. — Нито с когото и да било от братовчедите ни.

— Откъде изобщо си сигурен, че е жив? — попита Кристина и начаса се разкая. Очите на Диего пламнаха.

— Той все още е малкият ми брат. Щях да разбера, ако беше мъртъв.

— Центурионе! — Беше Клеъри, викаща го от върха на хълма.

Диего се затича нагоре през отломките, без да поглежда назад. Кристина си даваше сметка, че го беше разстроила; чувство на вина се разля по тялото й и тя изрита голямо парче хоросан, от което, като клечка за зъби, стърчеше метален прът.

То се търкулна настрани и Кристина примига срещу предмета, който се показа отдолу, след което се наведе и го вдигна. Ръкавица… мъжка кожена ръкавица, мека като коприна, ала хилядократно по-здрава. Върху кожата беше отпечатана рисунка на златна корона, прекършена надве.

— Марк! — извика тя. — Necessito que veas algo!^[2]

Миг по-късно осъзна, че бе толкова слисана, че го бе извикала на испански, но то като че ли нямаше значение. Марк вече бе дошъл, скачайки пъргаво през камъните. Стоеше над нея, а вятърът повдигаше меките бледозлатисти къдрици от заострените връхчета на ушите му. Изглеждаше разтревожен.

— Какво има?

Кристина му подаде ръкавицата.

— Това не е ли символът на един от Дворовете на феите?

Марк я обърна в ръката си.

— Счупената корона е символът на краля на тъмните феи — измърмори той. — Смята се за истинския крал и на двата Двора и докато не се възцари над тях, короната ще си остане строшена надве. — Той наклони глава на една страна, като птица, изучаваща котка от безопасно разстояние. — Ала тези ръкавици… Кийрън имаше такива, когато дойде в Лова. Изработката им е прекрасна. Малцина, освен елфическите благородници, могат да ги носят. Всъщност малцина, освен синовете на краля.

— Не мислиш, че е на Кийрън, нали? — попита Кристина.

Марк поклати глава.

— Неговите бяха… унищожени. В Лова. Но това означава, че този, който е посетил Малкълм и я е оставил, е бил или някой с високо положение в Двора, или самият крал.

Кристина се намръщи.

— Много странно, че е тук.

Косата й се бе изплъзнала от плитките и дългите къдрици се развяваха около лицето й. Марк се пресегна, за да прибере една от тях зад ухото й. Пръстите му докоснаха бузата й. Очите му бяха замечтани, далечни. Кристина потръпна лекичко от интимността на този жест.

— Марк. Недей.

Той отпусна ръка. Не изглеждаше ядосан, както ставаше с доста момчета, когато ги помолеха да не докосват едно момиче. Изглеждаше озадачен и мъничко тъжен.

— Заради Диего?

— И Ема — отвърна Кристина съвсем тихо.

Учудването му нарасна.

— Но ти знаеш, че…

— Марк! Кристина!

Беше Ема, която заедно с Джулиън се беше присъединила към Диего и Клеъри. Благодарна, че не се налага да отговори на Марк, Кристина изкачи на бегом купчината камъни и стъкло, доволна, че тежките обувки и бойното облекло я предпазват от всякакви остри ръбове.

— Намерихте ли нещо? — попита, когато стигна до малката групичка.

— Някога искала ли си да разгледаш отблизо едно гнусно пипало? — попита Ема.

— Не — отвърна Кристина, приближавайки се предпазливо. Клеъри наистина държеше нещо отблъскващо увиснало, набучено на върха на странното й оръжие. То имаше зелена, петниста кожа с розови смукалца и се гърчеше лекичко.

— Никой никога не отговоря с „да“ на този въпрос — заяви Ема тъжно.

— Веднъж Магнус ме запозна с един магьосник, който имаше същите пипала — отбеляза Клеъри. — Името му беше Марвин.

— Предполагам, че това не са останките на Марвин — обади се Джулиън.

— Не съм сигурна дали са чиито и да било останки — отвърна Клеъри. — За да заповядваш на морски демони, ти трябва или Вокалът на смъртните, или нещо такова — парче от могъщ демон, което да омагьосаш. Според мен разполагаме с неоспоримо доказателство, че смъртта на Малкълм е свързана с наскорошните нападения на морски демони.

— И сега какво? — попита Ема, гледайки пипалото накриво. Тя не обичаше особено океана, нито чудовищата, които го обитаваха, макар на сушата да бе готова да се бие с всеки и всичко.

— Сега се връщаме в Института — заяви Клеъри, — за да решим какъв ще бъде следващият ни ход. Кой иска да носи пипалото?

Нямаше доброволци.

* * *

— Шегуваш се — отсече Кит. — За нищо на света няма да скоча от там.

— Не бързай да отказваш. — Джейс се наведе от гредата. — Учудващо лесно е.

— Пробвай се — извика и Ема.

Беше се появила в тренировъчната зала, след като се бяха върнали от къщата на Малкълм, любопитна да види как върви. Беше открила Тай и Ливи да седят на пода и да гледат как Джейс се мъчи да убеди Кит да хвърли няколко ножа (което той беше готов да стори), след което да се научи как да скача и да пада (което не беше).

— Баща ми ме предупреди, че ще се опитате да ме убиете — заяви Кит.

Джейс въздъхна. Облечен в бойни дрехи, той балансираше върху сложната плетеница от греди, опасваща стръмния таван на тренировъчната зала, на височина между пет и десет метра. Ема се бе научила как да пада именно от тях, чупейки си някоя и друга кост през годините.

Всеки ловец на сенки трябваше да знае как да се катери — демоните бяха бързи и нерядко — многокраки, пъплещи по сградите като паяци. Също толкова важно бе да се научи как да пада.

— Можеш да го направиш — извика Ема.

— Нима? И какво ще стане, ако се разпльоскам на пода? — попита Кит.

— Ще бъдеш погребан с цял куп почести — отвърна Ема. — Ще положим тялото ти в лодка и ще те бутнем от някой водопад като викинг.

Кит я изгледа свирепо.

— Това е от един филм.

Ема сви рамене.

— Възможно е.

Губещ търпение, Джейс скочи от най-високата греда. Направи грациозно салто във въздуха и се приземи безшумно, полуприклекнал, след което се изправи и намигна на Кит.

Ема потисна усмивката си. Доста беше хлътнала по Джейс, когато беше на дванайсет години. По-късно увлечението й се беше превърнало в желание да бъде Джейс, да бъде най-добрата — най-добрата в оцеляването, най-добрият боец, най-добрият ловец на сенки.

Все още не го беше постигнала, но и не беше престанала да се опитва.

За миг Кит изглеждаше впечатлен, а после отново се намръщи. Изглеждаше дребничък, застанал до Джейс. Беше горе-долу с ръста на Тай, но не толкова атлетичен. Ала потенциалната нефилимска сила беше там, в очертанията на ръцете и раменете му. Ема го беше виждала да се бие, когато животът му беше в опасност. Знаеше на какво е способен.

— Можеш да го направиш — заяви Джейс, посочвайки към гредата, а после към Кит. — Стига да искаш.

Ема съвсем ясно разчете какво казваха очите на Кит. Ами ако никога не поискам?

— Какво беше мотото на нефилимите?

— Ние сме прах и сенки — обади се Тай, без да вдига поглед от книгата си.

— Някои от нас са особено красив прах — добави Джейс в същия миг, в който вратата се отвори и Клеъри подаде глава в стаята.

— Елате в библиотеката. Пипалото започна да се топи.

— Направо ме подлудяваш с тези твои секси приказки — каза Джейс, докато си обличаше якето.

— Възрастни — каза Кит с нотка на отвращение в гласа и излезе от стаята. Ема видя развеселено как Тай и Ливи начаса се изправиха и го последваха. Какво ли беше предизвикало интереса им към Кит — дали само това, че бяха на една възраст? Джейс, предполагаше, би го отдал на прословутия чар на Херондейловци, макар че от онова, което тя знаеше, Херондейловците, които го бяха предшествали директно, определено не преливаха от чар.

В библиотеката цареше известен хаос. Пипалото действително бе започнало да се топи, превръщайки се в лепкава зелено-розова локвичка слуз, която ужасяващо напомняше на Ема за разтопени желирани бонбони. Както Даяна изтъкна, това означаваше, че времето, с което разполагаха, за да идентифицират на какъв демон принадлежи то, значително бе намаляло. Тъй като Магнус не си вдигаше телефона, а никой не искаше да замесват Клейва, не им оставаше друго, освен доброто старо ровене из книгите. На всекиго беше връчена купчина дебели томове върху морските създания и те се пръснаха из библиотеката, за да разглеждат рисунки, скици, чертежи, както и по някоя прикачена снимка тук-там.

По някое време Джейс реши, че имат нужда от китайска храна. Очевидно пиле гунбао и нудли в сос от черен боб бяха от първа необходимост всеки път, когато нюйоркският екип трябваше да се занимава с проучвания. Той завлече Клеъри в един празен кабинет, за да отвори Портал — нещо, на което никой друг ловец на сенки, освен Клеъри, не беше способен, обещавайки им най-страхотната китайска храна, която можеше да се намери в Манхатън.

— Открих го! — обяви Кристина двайсетина минути след като вратата се беше затворила зад Джейс и Клеъри, и вдигна масивно копие на „Carta Marina“.

Останалите се скупчиха около голямата маса и Даяна потвърди, че пипалото действително принадлежи на морски демон от вида Макара, който, според рисунките между картите „Carta Marina“, приличаше на нещо средно между октопод и гол охлюв с огромна пчелна глава.

— Стряскащото не е, че е морски демон — обясни Даяна, сбърчила вежди, — а това, че останките на демоните Макара могат да оцелеят на сушата само ден-два.

Джейс отвори вратата на библиотеката. Двамата с Клеъри бяха натоварени със зелено-бели кутии за храна с надпис НЕФРИТЕНИЯТ ВЪЛК.

— Малко помощ?

Проучвателният екип беше разформирован за кратко, за да подредят храната върху дългите маси в библиотеката. Имаше ло-мейн, обещаното пиле гунбао, мапо тофу, нудли в паста от соева паста, пържен ориз с яйца и вкусни сусамови топки, които имаха вкус на горещи сладки.

Всеки получи картонена чиния, дори Тави, който подреждаше оловни войничета зад една етажерка. Диего и Кристина се настаниха на креслото за двама, Джейс и Клеъри бяха на пода и деляха нудли. Децата Блекторн се разправяха за пилето, а Марк се мъчеше да разбере как да използва клечките за хранене. Ема предположи, че в царството на феите вероятно няма такива. Джулиън седеше на масата срещу Ливи и Тай, мръщейки се на почти стопилото се пипало. Колкото и да бе изумително, това като че ли не влияеше на апетита му.

— Вие сте приятели с великия Магнус Бейн, нали? — попита Диего Джейс и Клеъри, след като няколко минути преминаха в приятно дъвчене.

— Великият Магнус Бейн? — Джейс се задави със залък пържен ориз. Чърч се беше настанил в краката му, дебнейки за всяко паднало парченце пиле.

— Да, приятели сме. — Устните на Клеъри потръпнаха в крайчетата. — Защо?

Джейс започна да придобива лилав цвят и Клеъри го тупна по гърба. Чърч заспа, с вирнати във въздуха крака.

— Бих искал да му задам някои въпроси — обясни Диего. — Мисля, че от него ще излезе добър обект за една студия за Спираловидния лабиринт.

— Точно сега е доста зает покрай Макс и Рафаел — рече Клеъри. — Искам да кажа, би могъл да го попиташ…

— Кой е Рафаел? — попита Ливи.

— Вторият им син — обясни Джейс. — Току-що си осиновиха едно момченце в Аржентина. Ловец на сенки, изгубил родителите си в Тъмната война.

— В Буенос Айрес! — възкликна Ема, обръщайки се към Джулиън. — Когато го видяхме у Малкълм, Магнус спомена, че Алек е в Буенос Айрес и че той отива при него. Ето какво са правили.

Джулиън кимна, но не я погледна, за да потвърди общия им спомен. Не би и трябвало да го очаква, напомни си Ема. Джулиън още дълго занапред нямаше да бъде такъв, какъвто тя си го спомняше. Ако някога изобщо станеше отново такъв.

Усети, че се изчервява, макар че никой не забеляза, освен Кристина, която й отправи загрижен поглед. Диего я беше прегърнал през раменете, ала нейните ръце бяха отпуснати в скута й. Тя помаха лекичко на Ема, само с връхчетата на пръстите си.

— Няма да е зле да се върнем към настоящия проблем — обади се Даяна. — Ако останките на демоните от вида Макара издържат на сушата само ден-два…

— Значи, демонът е бил в къщата на Малкълм съвсем наскоро — довърши Ливи. — Доста след смъртта му.

— Което е странно — каза Джулиън, хвърляйки поглед към книгата. — Това е дълбоководен демон, доста смъртоносен и много голям. Нещо подобно едва ли би останало незабелязано. Освен това, невъзможно е да е търсил нещо в рухналата къща.

— Кой знае за какво жадува един морски демон — подхвърли Марк.

— Ако приемем, че не се е опитвал да се докопа до колекцията на Малкълм от елегантни ръкавици за пипала — каза Джулиън, — трябва да допуснем, че най-вероятно е бил призован. Демоните от вида Макара не излизат просто така на сушата. Те се спотайват на дъното на океана и понякога потапят цели кораби.

— Значи, си имаме работа с друг магьосник — предположи Джейс. — Някой, който е работил с Малкълм.

— Катарина не вярва, че Малкълм е работил с някого — каза Даяна. — Беше приятел с Магнус, но иначе си беше малко единак… по обясними причини, както се оказва.

— Но ако все пак е работил с друг магьосник, едва ли би го обявил на всеослушание — изтъкна Диего.

— Определено изглежда така, сякаш Малкълм е бил твърдо решен да продължи да създава неприятности и от отвъдното, ако му се случи нещо — каза Даяна.

— Е, пипалото не беше единственото, което открихме — обади се Кристина. — Марк, покажи им ръкавицата.

Ема вече я беше видяла, на връщане от къщата на Малкълм, но и тя, както всички останали, се наведе, за да я разгледа, когато Марк я извади от джоба на якето си и я сложи върху масата.

— Символът на краля на тъмните феи — каза Марк. — Подобна ръкавица е нещо рядко. Кийрън носеше такива, когато дойде в Лова. Понякога разпознавах братята му, по време на елфическите празненства, по наметалата и ръкавиците им като тази.

— Значи, е странно Малкълм да има такава — отбеляза Ливи. Ема забеляза, че Тай не беше до нея; да не би да беше отишъл между книгите?

— Никой елфически принц не би се разделил доброволно с нещо подобно — каза Марк. — Освен ако не е в израз на особено благоразположение или за да скрепи обет.

Даяна се намръщи.

— Знаем, че Малкълм работеше с Ярлат.

— Само че той не беше принц. Нито дори благородник — възрази Марк. — Ръкавицата навежда на мисълта, че Малкълм е сключил сделка със самия Двор на тъмните елфи.

— Знаем, че преди години се е обърнал към краля — напомни Ема. — Именно кралят му е дал стиха, с чиято помощ да съживи Анабел. „Първо пламък, след него — порой и вода…“

— „… а накрая — на Блекторн кръвта“ — довърши Джулиън вместо нея.

И за малко да стане именно така. За да възкреси Анабел, Малкълм се нуждаеше да принесе в жертва някой от рода Блекторн. Така че беше отвлякъл Тави и едва не го беше убил. Ема я побиваха тръпки само при спомена за това.

— Ала по онова време прекършената корона не е била символът на краля — обясни Марк. — Този е едва от началото на Студения мир. Времето тече различно в царството на елфите, но… — Той поклати глава, сякаш за да каже: но не чак толкова различно. — Боя се.

Джейс и Клеъри се спогледаха. Канеха се да отидат в царството на феите, нали така, за да търсят някакво оръжие? Ема се приведе напред, с намерението да ги попита какво знаят, но преди да успее да го направи, звънецът на Института отекна из къщата.

Те се спогледаха, изненадани. Тави обаче бе този, който проговори пръв, вдигайки глава от ъгъла, в който си играеше.

— Кой е там?

* * *

Ако имаше нещо, в което Кит го биваше, то бе да се измъква незабелязано. Правеше го, откакто се помнеше, докато баща му се срещаше в дневната им с нетърпеливи магьосници или нервни върколаци.

Така че не беше кой знае какво предизвикателство да се изнесе от библиотеката, докато останалите говореха и похапваха китайска храна. Клеъри имитираше някой, наричан инквизитора, и всички се смееха. Кит се зачуди дали не им се струва странно да подкрепят управленски пост, чието название навяваше мисли за изтезания.

Вече няколко пъти беше идвал тук — това беше една от любимите му стаи, наистина уютна със сините си стени и голяма мивка. А и хладилникът беше добре зареден. Предполагаше, че ловците на сенки сигурно често огладняват, като се имаше предвид колко много тренират.

Зачуди се дали и той щеше да е принуден да тренира непрекъснато, ако станеше ловец на сенки. Зачуди се дали един ден и той щеше да има такива мускули и плочки на корема, и всичко останало, като Джулиън и Джейс. В момента беше по-скоро жилав, като Марк. Вдигна тениската си и погледна гладкия си стомах. Нито следа от плочки.

Пусна тениската и извади пластмасова кутия с курабии от хладилника. Дали пък нямаше да успее да подразни ловците на сенки, като откаже да тренира и просто си седи и се тъпче с въглехидрати. Правя ви напук, ловци на сенки, помисли си, докато отваряше капака на кутията и пъхаше една курабия в устата си. Подигравам ви се с моя апетит за захар.

Остави вратата на хладилника да се затвори и едва не извика на глас. Преглътна инстинктивно курабията и зяпна.

Тай Блекторн стоеше в средата на кухнята, напъхал ръце в джобовете си, а слушалките висяха около врата му.

— Тези си ги бива, но аз предпочитам онези с карамел.

Всякакви мисли за курабиен бунт изхвърчаха от главата на Кит. Въпреки че спеше пред стаята му, досега Тай почти не беше разговарял с него. Най-многото, което му беше казал, вероятно бе докато бе опрял нож до врата му в къщата на семейство Рук, а Кит не смяташе, че това може да се брои за разговор.

Кит остави кутията на плота. Отново изпита чувството, че Тай го изучава, може би броеше плюсовете и минусите му или нещо такова. Ако беше някой друг, Кит вероятно би се опитал да улови погледа му, но знаеше, че Тай няма да го погледне право в очите. Беше някак успокояващо да не трябва да се притеснява за това.

— На ръката ти има кръв — каза Тай. — Забелязах го по-рано.

— А, да. — Кит сведе поглед към ожулените си кокалчета. — Нараних си ръката на Пазара на сенките.

— Как? — попита Тай, облягайки се на плота.

— Цапардосах една табела — обясни Кит. — Бях ядосан.

Веждите на Тай подскочиха. Имаше интересни вежди, лекичко заострени на върха, като обърнато наопаки V, и много черни.

— Почувства ли се по-добре?

— Не — призна си Кит.

— Аз мога да го оправя. — Тай извади един от магическите моливи на нефилимите от джоба си. Стилита, така им казваха. Протегна ръка.

Кит предполагаше, че би могъл да откаже, както бе сторил в колата, когато Джулиън му беше предложил същото. Само че не го направи. Протегна доверчиво ръка, с китката нагоре, излагайки сините си вени пред момчето, което неотдавна бе опряло нож в гърлото му.

Пръстите на Тай бяха хладни и внимателни, докато поемаха ръката на Кит, за да я задържат неподвижно. Имаше дълги пръсти… като всички ловци на сенки, забелязал бе Кит. Може би беше свързано с нуждата да боравят с цял куп оръжия. Кит бе достатъчно погълнат от тези мисли, за да потръпне само лекичко, когато стилито се плъзна по ръката му, оставяйки след себе си усещане за горещина, сякаш някой беше прокарал ръката му над пламъка на свещ.

Тай беше навел глава и косата падаше пред лицето му. Когато свърши, прибра стилито и пусна китката на Кит.

— Погледни си ръката.

Кит обърна дланта и видя как разкъсаната кожа на кокалчетата зараства пред очите му. Той се взря в черния Знак, нарисуван под лакътя му. Зачуди се кога ли ще започне да избледнява. Плашеше го лекичко — ярко доказателство, че всичко това бе вярно. Че действително беше ловец на сенки.

— Доста готино — призна. — Може ли да излекувате абсолютно всичко? Като диабет или рак?

— Някои заболявания — да. С рака невинаги се получава. Майка ми умря от това. — Тай пъхна стилито в джоба си. — Ами твоята майка? И тя ли е била нефилим?

— Не мисля — отвърна Кит. Според баща му, тя била танцьорка в Лас Вегас, изоставила ги след като Кит се родил, но през последните две седмици му беше минало през ума, че баща му може и да не му беше казал самата истина. Определено не го беше направил с всичко останало. — Тя е мъртва — добави, не защото наистина вярваше, че е така, а защото осъзна, че не иска да говори за нея.

— Значи, майките и на двама ни са починали — каза Тай. — Мислиш ли, че би искал да останеш тук? Да бъдеш ловец на сенки?

Кит понечи да отговори… и спря, когато из къщата отекна нисък, мелодичен звън като от камбана.

— Какво е това?

Тай вдигна глава и за миг Кит зърна цвета на очите му — истинско сиво, онова сиво, което бе почти сребърно.

Преди да успее да отговори, вратата на кухнята се отвори. Беше Ливи, стиснала кутия с газирана напитка в лявата си ръка. Не се учуди да завари Кит и Тай там, просто мина между тях и се покатери на масата, кръстосвайки дългите си крака.

— Центурионите пристигнаха — оповести. — Всички се щурат насам-натам като мухи без глави. Даяна отиде да ги посрещне, Джулиън изглежда така, сякаш иска да убие някого…

— А ти искаш да знаеш дали ще дойда да ги шпионирам заедно с теб — довърши Тай. — Нали така?

Ливи кимна.

— Бих предложила да отидем някъде, където няма да ни видят, защото ако Даяна ни хване, ще прекараме следващите два часа, оправяйки легла и сгъвайки кърпи за центурионите.

Това като че ли реши въпроса — Тай кимна и се отправи към вратата на кухнята. Ливи скочи от масата и го последва.

Спря с ръка върху бравата и погледна през рамо към Кит.

— Идваш ли?

Той повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че искаш да дойда? — И през ум не му беше минало да се самопокани — близнаците изглеждаха толкова съвършен екип, сякаш не се нуждаеха от никого, освен един от друг.

Ливи се усмихна широко. Кит се усмихна колебливо в отговор; свикнал бе с момичета, дори и с хубави момичета, ала нещо у Ливи го правеше неспокоен.

— Разбира се — увери го тя. — Да те предупредя обаче — груби или заядливи коментари по адрес на хората, които шпионираме, са задължителни.

— Получаваш двойно повече точки, ако успееш да разсмееш Ливи — добави Тай от коридора.

— Е, в такъв случай… — Кит тръгна след тях. Какво беше казал Джейс? Херондейловци не можели да устояват на предизвикателства.

* * *

Кристина се взираше поразена в групата от двайсетина центуриони, които крачеха напред-назад из внушителното фоайе на Института. Имала бе съвсем малко време да свикне с мисълта, че ще се запознае с приятелите на Диего от Сколоманса и определено не беше възнамерявала да го направи, докато бе с прашно бойно облекло и прибрана на плитки коса.

Е, какво да се прави. Тя изпъна гръб. Работата на нефилимите нерядко цапаше, несъмнено никой не очакваше тя да бъде безупречно чиста. Макар че, даде си сметка, докато се оглеждаше наоколо, те изглеждаха точно така. Бойното им облекло беше обикновено нефилимско бойно облекло, но с войнишко яке с метални копчета и отвесни кантове с десен на лозови пръчки. На всяко яке беше изобразен символът на рода на центуриона, който го носеше: русоляво момче имаше на гърба си вълк, момиче с тъмнокафява кожа — кръг от звезди. Момчетата бяха с къси коси, момичетата носеха своите вързани или прибрани на плитка. Изглеждаха чисти, способни и мъничко стряскащи.

Даяна си бъбреше с двама центуриони до вратата на светилището: тъмнокожо момче със знака Primi Ordines и момчето с вълка на якето. Те се обърнаха и помахаха на Диего, когато той слезе по стълбите, следван от Кристина и останалите.

— Не мога да повярвам, че вече са тук — измърмори Ема.

— Бъдете любезни — предупреди ги Даяна тихо, приближавайки се до тях.

Лесно й бе да го каже, помисли си Кристина. Тя не беше потънала в прах. Даяна хвана Ема за китката, улови Джулиън с другата си ръка и ги поведе да се запознаят с центурионите, тиквайки Джулиън към красиво индийско момиче със златно топче на носа и оставяйки Ема пред тъмнокоси момиче и момче (очевидно близнаци), които я изгледаха с повдигнати вежди.

Видът им напомни на Кристина за Ливи и Тай и тя се огледа наоколо, за да види дали не надничат от втория етаж, както правеха често. Дори и да бяха там някъде, не ги видя — вероятно бяха отишли да се скрият и тя не ги винеше. По пода беше пръснат багаж: някой трябваше да заведе центурионите в стаите им, да ги приветства с добре дошли, да измисли как ще ги хранят…

— Нямах представа — каза Марк.

— За какво нямаше представа? — попита Диего. Беше се върнал, след като бе отишъл да поздрави двете момчета, които говореха с Даяна по-рано. Те поеха през стаята към тях.

— Колко много центурионите приличат на войници — отвърна Марк. — Предполагам, че мислех за тях като за учени.

— Ние сме учени — рязко каза Диего. — Дори след като завършим, продължаваме да учим. — Другите двама центуриони стигнаха при тях преди Марк да успее да отговори; Диего ги потупа по гърба и се обърна, за да ги представи. — Мануел, Раян, това са Кристина и Марк.

— Gracias — каза момчето с русолявата коса. Всъщност беше светлокестенява, прошарена от слънцето с руси кичури. Имаше непринудена, леко крива усмивка. — Un placer conocerte.^[3]

Кристина ахна тихичко.

— Говориш испански?

— Es mi lengua materna.^[4] — Мануел се засмя. — Роден съм в Мадрид и отраснах в тамошния Институт.

Той действително имаше онова, което Кристина смяташе за испански акцент — мекото „с“, начина, по който gracias звучеше като grathiath, когато й благодари. Беше очарователно.

Зърна как в другия край на стаята Дру, уловила Тави за ръка (бяха я помолили да остане в библиотеката и да го наглежда, но тя искаше да види центурионите), се приближава до Ема и я подръпва за ръкава, за да й прошепне нещо в ухото.

Кристина се усмихна.

— За малко да изкарам годината си в чужбина в Мадрид.

— Само че плажовете тук са по-хубави — намигна й той.

С крайчеца на окото си Кристина видя как Ема се приближи до Джулиън и го потупа неловко по рамото. Каза му нещо, което го накара да кимне и да я последва навън от стаята. Къде отиваха? Страшно й се искаше да ги последва, вместо да стои тук и да си бъбри с приятелите на Диего, дори и те да бяха симпатични.

— Избрах предизвикателството на това, да говоря английски през цялото време… — започна Кристина и видя как изражението на Мануел се промени… а после Раян я улови за ръкава и я издърпа настрани от пътя на някой, който се втурна към Диего и го сграбчи за ръката. Беше момиче с бледа кожа, кръгли бузи и гъста кестенява коса, прибрана в стегнат кок.

Тя се блъсна в гърдите на Диего, а той придоби воднист цвят, сякаш всичката кръв се беше отцедила от лицето му.

— Зара?

— Изненада! — Момичето го целуна по бузата.

На Кристина започваше да й се завива леко свят. Може би слънцето при развалините на къщата на Малкълм й беше дошло в повечко. Ала в действителност, не беше чак толкова горещо.

— Не знаех, че ще дойдеш — каза Диего. Все още изглеждаше шокиран. Раян и Мануел бяха придобили неловки изражения. — Ти каза… каза, че ще бъдеш в Унгария…

— О, това ли. — Зара махна пренебрежително с ръка. — Оказа се такава глупост. Група нефилими, твърдящи, че стилитата и серафимските им ками не работят както трябва. А всъщност си беше просто некомпетентност. Много по-важно е да бъда тук! — Тя улови Диего под ръка и се обърна към Кристина и Марк, грейнала в усмивка, която застина върху лицето й, докато Кристина и Марк стояха зяпнали мълчаливо, а Диего придобиваше вид, сякаш ще повърне.

— Аз съм Зара Диърборн — каза тя най-сетне и извъртя очи. — Сигурна съм, че сте чували за мен. Аз съм годеницата на Диего.