Първия път, когато Ема беше отишла в Идрис, бе зима, студена като смърт, смърт цареше навсякъде — родителите й бяха убити, а Тъмната война бе опустошила града. Не успяваха да изгарят достатъчно бързо телата на ловците на сенки, убити по улиците, и труповете се извисяваха на купчини в Залата, като захвърлени детски играчки.

— Ема. — Джулиън крачеше енергично по коридор в Гард, с многобройни врати, всяка от които отвеждаше в кабинета на различен служител. Между вратите имаше прозорци, през които струеше ярката светлина на късното лято, и гоблени, предаващи значими събития в нефилимската история. Над повечето имаше тъкани табелки, описващи какво изобразяват: БИТКАТА ПРИ БУНД, ПОСЛЕДНИЯ ОТПОР НА ВАЛЪНТАЙН, ПАРИЖКОТО СРАЖЕНИЕ, ВЪСТАНИЕТО. — Спомняш ли си…?

Да, спомняше си. Преди пет години стояха на съвсем същото място и слушаха как Лушън Греймарк и Джия Пенхалоу обсъждат изгнанието на Марк и Хелън, преди Ема да отвори вратата и да им се разкрещи. Това бе един от малкото моменти, в които бе видяла Джулиън да губи самоконтрол. Дори и сега чуваше гласа му в главата си. Обещахте, че Клейвът няма да изостави Марк, докато е жив… обещахте!

— Сякаш бих могла да забравя. Именно тук казахме на консула, че искаме да станем парабатаи.

Джулиън докосна ръката й със своята. Беше съвсем лек допир на пръсти, тъй като и двамата си даваха сметка, че всеки момент някой може да се появи по коридора.

Да стигнат до Аликанте, не беше никак лесно — Магнус бе успял да отвори Портал, макар че това сякаш му бе коствало и последната капчица енергия, по начин, който ужаси Ема. Докато познатата вихрушка от светлини се появи, той се беше свлякъл на колене и трябваше да се подпре на Марк и Джулиън, за да се изправи.

Той обаче беше омаловажил притесненията им и им беше казал, че трябва да минат през Портала възможно най-бързо. Идрис бе защитен с магически бариери и отварянето на Портали там бе сложно, тъй като някой трябваше да стои от другата страна, за да те посрещне. Ситуацията се утежняваше двойно повече сега, когато Кийрън бе с тях, и макар Джия да бе вдигнала временно антиелфическата защита около Гард, времето за безопасно пътуване бе кратко.

А после Порталът бе ужасил Анабел.

Никога дотогава не бе виждала Портал и въпреки всичко, което беше преживяла, въпреки ужасните магии, които бе видяла Малкълм да отприщва, гледката на завихрения хаос я беше накарала да изпищи.

В крайна сметка, след като останалите ловци на сенки преминаха през Портала, тя беше влязла заедно с Магнус, стискайки Черната книга в ръцете си и заровила лице в рамото му.

Само за да бъде посрещната от другата страна от тълпа членове на Съвета и самия консул. Джия беше пребледняла при вида й и бе казала слисано:

— Наистина ли е тя?

Магнус бе задържал погледа й за миг и бе заявил твърдо:

— Да. Тя е.

Последвал бе порой от въпроси. Не че Ема можеше да вини събралите се членове на Съвета. Джулиън също бе посрещнат с доста въпроси, когато се появи от библиотеката и заяви на очакващите го Магнус и Ема, че Анабел ще дойде с тях в Идрис.

Докато той им излагаше плана си, Ема бе зърнала изражението върху лицето на Магнус. Магьосникът гледаше Джулиън със смесица от удивление, респект и нещо, което като че ли мъничко приличаше на ужас.

Ала вероятно бе просто изненада. В крайна сметка, Магнус като че ли бе посрещнал чутото достатъчно спокойно и начаса се бе заловил да изпрати огнено съобщение на Джия, за да я предупреди какво да очаква.

Докато от пръстите на Магнус хвърчаха сини искри, Ема бе издърпала Джулиън настрани.

— Ами книгата? — прошепнала бе тя. — Ами кралицата?

Очите на Джулиън блестяха.

— Ако това успее, Анабел ще ни даде Черната книга — отвърнал бе той, също шепнешком, гледайки към вратата на библиотеката така, сякаш Анабел зад нея бе отговорът на всичките им молитви. — Ако ли не… имам план и за това.

Ема така и не бе успяла да го попита какъв бе този план, защото Анабел бе излязла от библиотеката, с боязлив и смутен вид. Изражението й бе станало още по-уплашено, когато глъчката наоколо се беше усилила; Кийрън бе успял да отклони част от вниманието от нея, пристъпвайки напред и обявявайки, че е пратеник на кралицата на феите, дошъл, за да говори със Съвета на нефилимите от името на Светлия двор. Бяха го очаквали, но въпреки това при появата му отново бяха изригнали разгорещени приказки.

— Върнете магическите бариери на мястото им — наредила бе Джия, кимвайки на Кийрън. Изражението й беше учтиво, но смисълът на думите й бе пределно ясен: въпреки че Кийрън беше тук, за да им помогне, Клейвът все така щеше да се отнася към всички пълнокръвни елфи с огромно подозрение.

Марк и Кристина се бяха приближили закрилнически до Кийрън, докато Магнус разговаряше тихичко с консула. След малко тя кимна и махна с ръка към Ема и Джулиън.

— Ако искате да говорите с Робърт, вървете. Но не се бавете — заседанието започва скоро.

Ема никак не се изненада да види, докато двамата с Джулиън се отправяха към офисите в Гард, че Ливи, Тай, Кит и Дру бяха заобиколили Анабел закрилнически. Тай, особено, беше вирнал брадичка и стиснал ръце в юмруци. Ема се зачуди дали се чувства отговорен за Анабел, защото неговото писмо я беше довело тук, или се чувстваше близък с онези, които не отговаряха на представите на Клейва за „нормалност“.

Една врата се отвори рязко.

— Може да заповядате — каза стражът. Беше Мануел Вилялобос, облечен в центурионската си униформа. Сепването му при вида им бързо отстъпи място на ехидна усмивчица. — Какво неочаквано удоволствие.

— Не сме тук, за да се видим с теб — отвърна Джулиън. — Макар че се радвам да науча, че тези дни отваряш вратата на инквизитора. Той тук ли е?

— Пусни ги да влязат, центурионе. — Гласът на Робърт, долетял отвътре, бе цялото разрешение, от което Ема се нуждаеше, за да избута Мануел настрани и да поеме по късия коридор. Джулиън я последва.

Коридорът свършваше пред кабинета на инквизитора. Робърт седеше зад бюрото си и изглеждаше почти същия, какъвто Ема го беше видяла за последно в Лосанджелиския институт. Едър мъж, на когото годините едва сега започваха да личат (раменете му бяха мъничко прегърбени, в тъмната му коса бе прошарена от сиви нишки), Робърт Лайтууд представляваше внушителна фигура зад масивното си махагоново писалище.

В стаята нямаше много мебели, освен бюрото и два стола. Имаше незапалена камина, над която висеше още един гоблен като онези отвън. Над този пишеше БИТКАТА В БУРЕН. Фигури, облечени в червено, се биеха с фигури, облечени в черно (ловци на сенки и Помрачени), а над схватката — тъмнокос стрелец, покачен върху една скала, опънал тетивата на лъка си. За всички, които го познаваха, беше очевидно, че това е Алек Лайтууд.

Ема се зачуди какви ли мисли минаваха през главата на Робърт Лайтууд, докато всеки ден седеше в кабинета си и гледаше портрета на сина си, герой от една вече прочута битка. Гордост, разбира се, ала трябва да имаше и мъничко удивление, че бе създал този човек… тези хора, всъщност защото Изабел Лайтууд по нищо не отстъпваше на брат си по геройство, които бяха станали такива невероятни бойци.

Един ден Джулиън щеше да се гордее по същия начин, помисли си Ема, с Ливи и Тай, и Тави, и Дру. Нейните родители обаче никога не бяха имали възможността да изпитат това чувство. Тя никога не бе имала възможността да ги накара да се гордеят с нея. Почувства познатата вълна от горчивина и гняв да стяга сърцето й.

Робърт им даде знак да седнат.

— Чувам, че сте искали да говорите с мен. Надявам се, че не е опит за отвличане на вниманието.

— От какво? — попита Ема, настанявайки се в неудобното кресло с висока облегалка.

— От каквото и да сте намислили. — Той се облегна назад. — Е, какво има?

Сърцето на Ема подскочи в гърдите й. Добра идея ли беше това, или ужасна? Имаше чувството, че всичко в нея се бе съпротивлявало на мисълта двамата с Джулиън да разстелят чувствата си пред нозете на Клейва, за да ги стъпчат.

Под погледа й Джулиън се приведе напред и заговори. Изглеждаше напълно спокоен, докато разказваше за ранното приятелство между тях двамата, привързаността им един към друг, решението им да станат парабатаи, породено от Тъмната война и загубата на родителите им. Описа го така, че то прозвуча като напълно разумно решение, никой не беше виновен, кой би могъл да ги вини, когото и да било от тях? Всички бяха понесли загуби в Тъмната война. Никой не можеше да бъде винен, че е пропуснал да забележи някои подробности. Че се бе заблудил относно чувствата си.

Очите на Робърт Лайтууд започнаха да се разширяват, докато слушаше мълчаливо Джулиън да разказва как нещата между него и Ема бяха започнали да се задълбочават. Как и двамата бяха осъзнали какво изпитват, независимо от един от друг, как се бяха борили с чувствата си мълчаливо, как ги бяха признали и как най-сетне бяха решили да прибегнат до помощта на инквизитора и дори прилагането на Закона.

— Знаем, че нарушихме Закона — довърши Джулиън, — ала не беше нарочно, нито зависеше от нас. Единственото, което искаме, е помощта ви.

Робърт Лайтууд се изправи. Ема виждаше стъклените кули през прозореца, греещи като пламнали знамена. Трудно й бе да повярва, че едва тази сутрин се бяха били с Ездачите в двора на Лондонския институт.

— Никой никога не ме е молил да бъде изпратен в изгнание — каза той най-сетне.

— Ала самият вие някога сте били заточен — рече Джулиън.

— Да — отвърна Робърт. — С жена ми, Мерис и Алек, когато беше съвсем малък. И с основателна причина. Самотно нещо е изгнанието. А за някой така млад като Ема… — Той ги погледна. — Някой друг знае ли за вас?

— Не. — Гласът на Джулиън бе спокоен и твърд. Ема знаеше, че се опитва да защити онези, които се бяха досетили, или на които те бяха казали… но въпреки това то я поуплаши, начинът, по който бе в състояние да звучи така абсолютно искрен, когато лъжеше.

— Сигурни ли сте? Това не е просто увлечение или пък… парабатайските чувства могат да бъдат наистина силни. — Сключил ръце зад гърба си, Робърт звучеше неловко. — Лесно е да бъдат изтълкувани погрешно.

— Напълно сме сигурни — заяви Джулиън.

— Обикновената мярка би била раздяла, не изгнание. — Робърт местеше поглед между тях, сякаш все още не вярваше на онова, пред което беше изправен. — Но вие не искате това. Разбрах го. Нямаше да се обърнете към мен, ако мислехте, че мога да ви предложа само обичайните мерки — раздяла, отнемане на Знаците.

— Не можем да рискуваме да нарушим Закона и наказанието, което това предвижда. — Гласът на Джулиън беше спокоен, но Ема виждаше ръцете му, стискащи облегалките на стола толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели. — Семейството ми се нуждае от мен. Братята и сестрите ми все още са млади и нямат родители. Аз ги отгледах и не мога да ги изоставя. Това е изключено. Но с Ема знаем, че не можем да си имаме доверие да стоим далеч един от друг.

— Значи, искате да бъдете разделени от Клейва — рече Робърт. — Искате изгнание, но не искате да изчакате да бъдете заловени. Дошли сте при мен, така че сами да изберете кой от вас да си отиде и за колко дълго, и какво наказание да ви бъде отредено от Клейва, който аз оглавявам.

— Да — потвърди Джулиън.

— И макар да не го казвате, мисля, че искате част от онова, което изгнанието може да направи за вас — продължи Робърт. — То ще притъпи връзката ви. Навярно си мислите, че така ще ви е по-лесно да престанете да се обичате.

Нито Ема, нито Джулиън отговориха. Робърт бе стигнал неудобно близо до истината. Лицето на Джулиън беше безизразно; Ема се опита да заповяда на чертите си да сторят същото. Робърт докосна връхчетата на пръстите си.

— Просто искаме да сме в състояние да бъдем обикновени парабатаи — каза Джулиън най-сетне, ала Ема чу неизречените думи зад онези, които беше изрекъл: Никога няма да се откажем един от друг, никога.

— Искате страшно много. — Ема се опита да долови гняв, укор или недоверие в гласа на инквизитора, но тонът му беше неутрален. И това я плашеше.

— Вие сте имали парабатай — каза тя отчаяно. — Нали?

— Майкъл Уейланд. — Тонът на Робърт беше вледеняващ. — Той умря.

— Толкова съжалявам. — Ема вече го знаеше, но съчувствието й беше истинско. Трудно й бе да си представи нещо по-ужасно от това, Джулиън да умре.

— Обзалагам се, че той би искал да ни помогнете — обади се Джулиън. Ема нямаше представа дали го казва, защото знае нещо за Майкъл Уейланд, или беше просто интуиция, умението му да разчита онова, което се криеше в очите на другите, истината в начина, по който те се мръщеха или се усмихваха.

— Да, Майкъл би искал… да — промълви Робърт. — Би искал. В името на Ангела. Изгнанието ще бъде тежък товар за Ема. Мога да се опитам да огранича условията на наказанието, но въпреки това ще изгубиш част от нефилимските си сили. Ще се нуждаеш от разрешение, за да посещаваш Аликанте. Ще има Знаци, които няма да можеш да използваш. Серафимските оръжия няма да се запалват в ръцете ти.

— Имам Кортана — заяви Ема. — Това е всичко, от което се нуждая.

Робърт се усмихна печално.

— Ако има война, няма да можеш да се биеш в нея. Това бе причината изгнанието ми да бъде отменено — защото Валънтайн се завърна и започна Войната на смъртните.

Изражението на Джулиън бе толкова напрегнато, че скулите му сякаш изпъкваха като остриета на ножове.

— Няма да приемем изгнанието, освен ако на Ема не й бъде разрешено да запази достатъчно от нефилимските си сили, за да бъде в безопасност. Ако тя пострада заради изгнанието…

— Изгнанието е ваша идея — напомни Робърт. — Сигурни ли сте, че ще успеете да превъзмогнете любовта си?

— Да — излъга Джулиън. — Раздялата така или иначе би била първата стъпка, нали? Просто искаме малко допълнителна сигурност.

— Чувал съм — каза Робърт, — че има причина за съществуването на закона против любовта между парабатаи. Нямам представа каква е тя, но предполагам, че е основателна. Ако смятах, че вие знаете каква е… — Той поклати глава. — Но няма как да знаете. Ще разговарям с Мълчаливите братя…

Не, помисли си Ема. Вече бяха рискували толкова много, но ако Робърт научеше за проклятието, щяха да се озоват в наистина опасни води.

— Магнус каза, че ще ни помогнете — обади се тя тихичко. — Каза, че можем да ви имаме доверие и че вие ще разберете и ще го опазите в тайна.

Робърт вдигна очи към гоблена над камината. Към Алек. Докосна пръстена на рода Лайтууд, който носеше; навярно — несъзнателно.

— Вярвам на Магнус — каза той. — И му дължа страшно много.

Погледът му беше далечен. Ема не бе сигурна дали се бе върнал в миналото, или си представя бъдещето; двамата с Джулиън седяха напрегнато, докато той мислеше. Най-сетне Робърт заяви:

— Добре. Дайте ми няколко дни. Двамата ще трябва да останете в Аликанте, докато уредя церемонията по заточаването, и ще трябва да отседнете в различни къщи. Искам да видя истинско усилие да се избягвате. Ясно ли е?

Ема преглътна мъчително. Церемонията по заточаването. Надяваше се Джем да бъде там: Мълчаливите братя бяха тези, които ръководеха всички церемонии и макар че той вече не беше един от тях, беше присъствал на парабатайската й церемония с Джулиън. Ако Джем беше там, Ема щеше да се чувства мъничко по-малко самотна.

По изражението на Джулиън разбра, че той изпитва същото, което и тя, сякаш и в него се бореха облекчение и ужас.

— Благодаря — каза той.

— Благодаря ви, инквизиторе — каза и тя.

Робърт изглеждаше изненадан — Ема подозираше, че никой никога не му беше благодарил за това, че ще бъде изпратен в изгнание.

* * *

Кристина никога досега не бе стъпвала в Залата на Съвета в Гард. Тя представляваше помещение във формата на подкова, с редица пейки, спускащи се към леко издигнат подиум; имаше и балкон с още пейки, издигащ се високо над първото ниво. Над подиума висеше огромен златен часовник, украсен с изящна спираловидна резба; едни и същи латински думи, ULTIMA THULE, обикаляха ръба му. Зад подиума имаше невероятна стена от прозорци, през които се разкриваше изглед към града под тях. Кристина се повдигна лекичко на пръсти, за да види лъкатушещите улици на Аликанте, прорязани от сините ленти на каналите, демонските кули, извисяващи се в небето като прозрачни игли.

Залата започваше да се пълни. Анабел и Кийрън бяха отведени в една стая, където да изчакат заедно с Магнус. На останалите беше позволено да отидат по-рано в залата, където те си бяха запазили две редици пейки в предната част. Тай, Кит и Ливи седяха, потънали в разговор. Дру седеше сама, потънала в мисли. Кристина тъкмо се канеше да отиде при нея, когато усети леко докосване по рамото.

Беше Марк. Беше се облякъл много грижливо за явяването си пред Съвета и Кристина усети как я жегва болка, когато го погледна — беше толкова красив в старателно изгладените си, старомодни дрехи, като невероятно оцветена стара снимка. Тъмното сако и жилетката му стояха отлично; беше сресал русата си коса така, че да скрива заострените връхчета на ушите му.

Дори се беше избръснал, при което се беше порязал лекичко на брадичката… което беше нелепо, защото Марк всъщност нямаше косми по лицето си. Приличаше й на малко момченце, което иска да направи добро впечатление в първия учебен ден. Кристина усети как сърцето й се свива от съчувствие и топлота — толкова много държеше на доброто мнение на група хора, които бяха решили да го изоставят на произвола на Дивия лов, въпреки молбите на семейството му, просто заради произхода му.

— Мислиш ли, че с Кийрън всичко ще бъде наред? — попита той. — Би трябвало да се отнесат към един пратеник на Двора с повече уважение. Вместо това те буквално се втурнаха да върнат магическите бариери на мястото им в мига, в който пристигнахме.

— Всичко ще бъде наред — увери го Кристина. И Кийрън, и Марк, помисли си, бяха по-силни, отколкото всеки от тях смяташе другия, може би защото бяха били толкова уязвими в Лова. — Макар че не мога да си представя как Анабел повежда приятелски разговор. Поне Магнус е с тях.

Марк се усмихна с усилие в същия миг, в който през стаята премина тих шепот. Центурионите бяха пристигнали, в пълно бойно облекло. Носеха червено-сиво-сребърните си униформи, сребърните им значки се виждаха отдалеч. Всеки от тях държеше тояга от чист адамас. Кристина разпозна неколцина от Лос Анджелис, като приятелката на Зара, Саманта, с нейното слабо, зло лице, и Раян, който се оглеждаше из стаята с тревожно изражение.

Зара вървеше начело на процесията, вирнала глава, устните й бяха тънка яркочервена линия. Ала защо Диего не беше до нея? Нима не беше дошъл? Но не, ето го и него, почти в края на колоната; изглеждаше посивял и уморен, но определено беше тук.

Той поспря пред Марк и Кристина, докато останалите центуриони го подминаваха.

— Получих съобщението ти — каза тихичко на Кристина. — Ако това искаш…

— Какво съобщение? — попита Марк. — Какво става?

Зара изникна до Диего.

— Повторна среща. Колко очарователно. — Тя се усмихна на Кристина. — Сигурна съм, че ще се радвате да научите колко добре мина всичко в Лос Анджелис, след като си тръгнахте.

— Много впечатляващо от твоя страна, да убиеш Малкълм. — Очите на Марк бяха непроницаеми и блестящи. — Изглежда, че е довело до голямо издигане за теб. Напълно заслужено, сигурен съм.

— Благодаря ти. — Зара се засмя задъхано и сложи ръка върху тази на Диего. — О! — възкликна с подчертано изкуствен ентусиазъм. — Виж!

В стаята бяха влезли още ловци на сенки. Бяха на най-различна възраст, стари и млади. Някои носеха центурионски униформи. Повечето бяха с бойно облекло или обикновени дрехи. Необикновеното у тях бе това, че държаха плакати и лозунги. РЕГИСТРИРАЙТЕ ВСИЧКИ МАГЬОСНИЦИ. ДОЛНОЗЕМЦИТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ КОНТРОЛИРАНИ. СЛАВА НА СТУДЕНИЯ МИР. ОДОБРЕТЕ РЕГИСТЪРА. Между тях имаше набит мъж с кестенява коса и безлично лице, от онези, които по-късно изобщо не си спомняш. Той намигна на Зара.

— Баща ми — заяви тя гордо. — Регистърът е негова идея.

— Какви интересни лозунги — подхвърли Марк.

— Прекрасно е да видиш как хората изразяват политическите си възгледи — каза Зара. — Естествено, Студеният мир създаде поколение от истински революционери.

— Не е много обичайно — отбеляза Кристина — за една революция да агитира за по-малко права за хората, вместо за повече.

За миг маската на Зара падна и Кристина зърна под учтивата фасада и гласчето и държанието на малко момиченце нещо студено, напълно лишено от топлина, емпатия и обич.

— Хората? — повтори тя. — Кои хора?

Диего улови ръката й.

— Зара. Да идем да седнем.

Марк и Кристина мълчаливо ги проследиха как се отдалечават.

* * *

— Надявам се, че Джулиън е прав — каза Ливи, вперила поглед в празния подиум.

— Обикновено е — отвърна Тай. — Не за всичко, но за подобни неща.

Кит седеше между близнаците, което означаваше, че те говореха през него. Не беше напълно сигурен как се беше озовал в тази позиция. Не че имаше нещо против или дори забелязваше точно в този момент. Беше занемял от удивление (нещо, което никога не се случваше) от това, къде се намира: в Аликанте, сърцето на нефилимската държава, взиращ се в легендарните демонски кули.

Беше се влюбил в Идрис от пръв поглед. Нещо, което изобщо не беше очаквал.

Беше като да пристъпи в приказка. И то не от онези, с които беше свикнал на Пазара на сенките, където феите бяха просто още един вид чудовище. А от онези, които бе виждал по телевизията и в книгите, когато беше малък, свят на великолепни замъци и гъсти гори.

Ливи му намигна.

— Изписано ти е върху лицето.

— Кое?

— Че си впечатлен от Идрис. Признай си, господин Нищо не ме впечатлява.

Кит нямаше намерение да направи нищо подобно.

— Харесва ми часовникът — посочи го той.

— Съществува легенда за него. — Ливи размърда вежди насреща му. — За секунда, докато звънът му отмерва часа, портите на Рая се отварят. — Ливи въздъхна и по лицето й пробяга нетипична за нея печал. — Що се отнася до мен, Раят е просто Институтът отново да бъде наш. И всички да си отидем у дома.

Думите й изненадаха Кит; беше си мислил за това пътуване до Идрис като края на хаотичното им приключение. Щяха да се върнат в Лос Анджелис и да се заловят с неговото обучение. Ала Ливи беше права: нищо не бе сигурно. Той хвърли поглед към Зара и обкръжението й, настръхнали с грозните си лозунги.

— Все още остава Черната книга — отбеляза Тай. Изглеждаше официален и грижливо сресан, за разлика от обикновено. Кит бе свикнал да го вижда небрежно облечен в дънки и суитшърти и този красив, сякаш по-голям Тай мъничко му връзваше езика. — Кралицата все още я иска.

— Анабел ще я даде на Джулс. Вярвам в способността му да очарова всекиго така, че да накара да направи всичко — заяви Ливи. — Да очарова всекиго или да го изиграе. Но да, ще ми се да не се налагаше след това да се срещат с кралицата. От онова, което чувам за нея, тя никак не ми харесва.

— Според мен има израз за това — каза Кит. — Нещо за мостове и да ги прекосяваш, когато стигнеш до тях.

Тай беше замръзнал, като ловно куче, забелязало лисица.

— Ливи.

Сестра му и Кит проследиха погледа му. Към тях през тълпата се задаваше Даяна, с усмивка върху лицето, рибката, татуирана върху мургавата й скула, проблясваше.

С нея имаше две млади жени на двайсет и няколко години. Едната доста приличаше на Джия Пенхалоу, с тъмна коса и решителна брадичка. Другата изглеждаше досущ като Марк Блекторн, чак до къдрещата се, бледоруса коса и заострените уши. И двете бяха увити в неуместно топли дрехи, сякаш идваха от студен климат.

Кит осъзна кои са, миг преди лицето на Ливи да грейне като слънцето.

— Хелън! — изписка тя и се втурна в прегръдките на сестра си.

* * *

Ударите на часовника в Залата на Съвета отекнаха из Гард, оповестявайки, че всички нефилими трябва да се съберат за заседанието.

Робърт Лайтууд бе настоял да заведе Джулиън в стаята, където бяха Магнус, Кийрън и Анабел. За съжаление, това означаваше, че Ема бе принудена да изтърпи Мануел да я съпроводи до Залата на Съвета.

Щеше й се да можеше да остане насаме с Джулиън поне за миг, но очевидно това нямаше да се случи. Двамата си размениха кисели погледи, преди да поемат в различни посоки.

— Очакваш ли с нетърпение заседанието? — попита Мануел. Беше напъхал ръце в джобовете си, мръснорусата му коса бе артистично разрошена. Ема се учуди, че не си подсвирква.

— Никой не очаква заседанията с нетърпение — отвърна тя. — Те са необходимо зло.

— Не бих казал никой. Зара обожава заседанията.

— Изглежда, си пада по всякакви видове мъчения.

Мануел се обърна и пое заднешком по коридора. Намираха се в един от по-големите коридори, построени, след като Гард беше изпепелен в Тъмната война. — Някога мислила ли си да станеш центурион?

Ема поклати глава.

— Не ти разрешават да имаш парабатай.

— Винаги съм си мислел, че това с Джулиън Блекторн е от съжаление — подхвърли Мануел. — Искам да кажа, виж се само. Ти си готина, способна, ти си Карстерс. Джулиън… прекарва цялото си време с малки дечурлига. Той е седемнайсетгодишен старец.

Ема се зачуди какво ли ще стане, ако метне Мануел през един от прозорците. Вероятно би забавило заседанието.

— Просто казвам. Дори ако не искаш да отидеш в Сколоманса, би могла да бъдеш страшно полезна на Кохортата. Ние сме бъдещето. Ще видиш. — Очите му блестяха и за миг те вече не бяха развеселени и шегуващи се. Това бе блясъкът на истински фанатизъм, и Ема се почувства изпразнена отвътре.

Бяха стигнали до вратата на Залата. Наоколо нямаше никого; Ема се протегна и изрита краката на Мануел изпод него. Той политна и се сгромоляса на земята, само за да се надигне на лакти с яростен вид миг по-късно. Ема се съмняваше, че го е наранила, освен може би там, където се намираше достойнството му… което и целеше.

— Оценявам предложението ти — заяви, — но ако да се присъединя към Кохортата, означава да прекарам живота си, забутана навръх някаква планина с цял куп фашисти, предпочитам да си живея в миналото.

Чу как Мануел изсъска нещо не особено приятно на испански, докато тя прекрачваше прага и влизаше в залата. Отбеляза си наум да помоли Кристина да й го преведе, когато й се удаде възможност.

* * *

— Не можеш да бъдеш тук, Джулиън — твърдо каза Джия.

Намираха се в огромна стая, от чиито големи прозорци се разкриваше изглед към Брослиндската гора. Беше учудващо изискана стая — Джулиън открай време смяташе, че Гард е място, в което властват тъмен камък и тежко дърво. По стените имаше тапети от брокат, позлатените мебели бяха тапицирани с кадифе. Анабел седеше в едно кресло с висока облегалка, и изглеждаше неспокойна. Магнус се беше облегнал на стената с отегчено изражение, а Кийрън стоеше до прозореца, приковал очи в небето и дърветата отвън.

— Искам да бъде с мен — каза Анабел. — Той е причината да дойда.

— Оценяваме присъствието ти, Анабел — рече Джия. — И си даваме сметка, че в миналото си имала лош опит с Клейва.

Звучеше спокойна и Джулиън се зачуди дали би звучала така, ако беше видяла как Анабел се надига от мъртвите, обляна в кръв, и пронизва Малкълм в сърцето.

Кийрън се извърна от прозореца.

— Познаваме Джулиън Блекторн — каза той на Джия. На Джулиън му се стори, че звучи много повече като човек, в сравнение с първия път, когато се бяха срещнали, сякаш елфическият му акцент избледняваше. — Теб не познаваме.

— Под „нас“ имаш предвид себе си и Анабел? — попита Джия.

Кийрън направи изразителен елфически жест, който обхващаше цялата стая.

— Тук съм като пратеник на кралицата. Анабел е тук по свои собствени причини. А Магнус е тук, понеже ви търпи заради Алек. Не си мислете обаче, че е добра идея да се разпореждате с нас.

— Анабел е ловец на сенки — започна Робърт.

— А аз съм елфически принц. Син на крал. Принц на Ледения двор, Пазител на студения път и Див ловец. Не ме гневете.

Магнус се прокашля.

— В думите му има истина.

— За Алек? — Робърт повдигна вежди.

— Изобщо. Кийрън е долноземец. Анабел понесе от ръцете на Клейва участ по-страшна от смъртта, защото обичаше долноземците. В Залата на Съвета се е събрала Кохортата. Днес те ще се опитат да се доберат до власт. Да го предотвратим е по-важно, отколкото да спорим за това, къде може и къде не може да стои Джулиън.

Джия погледна Магнус за миг.

— Ами ти? — попита го учудващо нежно. — Ти си долноземец, Бейн.

Магнус сви рамене, бавно и уморено.

— О, аз съм…

Чашата, която държеше, се изплъзна от ръката му. Тупна на пода и се счупи, а миг по-късно Магнус я последва. Прегъна се, сякаш беше от хартия, и главата му се удари в пода с грозен звук.

Джулиън се втурна към него, ала Робърт го сграбчи за ръката.

— Върви в Залата на Съвета — каза, докато Джия коленичеше до Магнус и слагаше ръка на рамото му. — Доведи Алек.

След това го пусна и Джулиън се втурна да бяга.

* * *

Ема си пробиваше път през залата в състояние на вцепенен ужас. Цялото удоволствие, което бе изпитала, когато събори Мануел по задник, се беше изпарило. Стаята кипеше от грозни крясъци и размахани лозунги: ПРОЧИСТЕТЕ КЛЕЙВА и ОГРАНИЧАВАНЕТО НА ВЪРКОЛАЦИТЕ Е РЕШЕНИЕТО и ДОЛНОЗЕМЦИТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ КОНТРОЛИРАНИ.

Проправи си път покрай групичка хора, в средата на която стоеше Зара, и чу някой да казва:

— Не мога да повярвам, че си била принудена да убиеш онова чудовище Малкълм Фейд сама, след като Клейвът се е провалил!

Тези думи бяха последвани от хор одобрителни гласове.

— Ето какво се случва, когато магьосниците бъдат оставени да правят каквото си поискат — каза някой друг. — Те са прекалено могъщи. Безумно е, от практична гледна точка.

Повечето лица в стаята бяха неизвестни на Ема. Би трябвало да познава повече от тях, помисли си, ала семейство Блекторн бяха живели изолирани и много рядко бяха напускали Института в Лос Анджелис.

Сред морето от непознати лица Ема зърна Даяна, висока и царствена, както винаги. Тя вървеше през тълпата, а зад нея бързаха две познати фигури. Ейлийн и Хелън, и двете — с порозовели бузи, увити в огромни палта и шалове. Вероятно току-що пристигаха от остров Врангел.

Сега Ема видя и останалите от семейство Блекторн — Ливи, Тай и Дру скочиха от местата си и се втурнаха към Хелън, която се наведе и разтвори ръце, за да прегърне всички наведнъж, притискайки ги силно до гърдите си.

Хелън отмяташе косата на Дру назад, прегръщаше близнаците, а по бузите й се стичаха сълзи. Марк също беше там, крачеше към сестра си и Ема с усмивка на уста видя как двамата обвиха ръце един около друг. Мъничко болеше — тя никога нямаше да има същото с родителите си, никога нямаше да ги прегърне отново, или да стисне ръцете им — но това бе хубава болка. Марк повдигна Хелън от земята, докато Ейлийн гледаше с усмивка как двамата се прегръщат.

— Мануел Вилялобос куца. — Кристина се беше приближила зад нея; Ема обви ръце около приятелката си и отпусна брадичка на рамото й. — Ти ли го направи?

— Възможно е — измърмори Ема и чу как Кристина се изкиска. — Опита се да ме убеди да се присъединя към Кохортата.

Тя се обърна и стисна ръката на Кристина.

— Ще ги сразим. Те не могат да победят. Нали? — Тя погледна към медальона на Кристина. — Кажи ми, че Ангелът е на наша страна.

Кристина поклати глава.

— Тревожа се. Тревожа се за Марк, за Хелън… и за Кийрън.

— Кийрън е свидетел, поканен от Клейва. Кохортата не може да го докосне.

— Той е елфически принц. Въплъщава всичко, което те ненавиждат. А докато не се появихме тук, май не си бях давала сметка, точно колко силна е омразата им. Няма да искат да му позволят да говори и определено няма да искат Съвета да го изслуша.

— Именно затова сме тук — за да ги накараме да го изслушат — започна Ема, но Кристина гледаше покрай нея със слисано изражение. Ема се обърна и видя Диего, останал по някакво чудо без Зара, да я вика с жест от една празна редица места.

— Трябва да отида да говоря с него. — Кристина стисна рамото й, придобила изведнъж обнадеждено изражение. Ема й пожела късмет и приятелката й потъна в множеството, оставяйки я да се оглежда за Джулиън.

Не го видя никъде, но за сметка на това забеляза гъста групичка ловци на сенки, сред които зърна Марк и внезапния сребрист блясък на оръжия. Саманта Ларкспиър бе извадила жестоко на вид острие. Ема се отправи натам, посягайки към оръжието си.

* * *

Марк обичаше еднакво силно всичките си братя и сестри. И все пак, Хелън беше специална. Тя беше като него — наполовина елф, привличана от съблазънта на елфическите земи. Хелън дори твърдеше, че си спомня майка им, Нериса, за разлика от него.

Той я сложи да седне, разрошвайки светлата й коса. Лицето й… изглеждаше различна, по-стара. Не от бръчки около очите или загрубяла кожа, а заради нещо в излъчването й. Зачуди се дали през годините и тя бе давала имена на звездите, както беше правил той: Джулиън, Тиберий, Ливия, Друзила, Октавиан. Тя би добавила още едно: Марк.

— Искам да говоря с теб. За Нене, сестрата на майки ни.

В гласа й, когато му отговори, се долавяше далечен повей от елфическа формалност.

— Даяна ми каза, че сте я срещнали в царството на феите. Знаех, че съществува, но не и къде би могла да бъде открита. Трябва да поговорим за нея, както и за други належащи въпроси. — Тя вдигна очи към него и въздъхна, докосвайки го по бузата. — Като например кога стана толкова висок.

— Според мен се случи докато бях в Лова. Трябва ли да се извиня?

— Ни най-малко. Тревожех се… — Тя се поотдръпна, за да го огледа изпитателно. — Мисля, че дължа благодарност на Кийрън Кралския син за грижите му за теб.

— А аз на Ейлийн за грижите й за теб.

Хелън се усмихна.

— Тя е светлината на дните ми — каза и хвърли поглед към големия часовник над подиума. — Сега нямаме много време, Марк. Ако всичко се развие така, както се надяваме, ще имаме цялото време на света, за да си говорим. Така или иначе, с Ейлийн ще прекараме тази нощ в Аликанте, а доколкото разбрах от Джия, вие също. Ще имаме възможност да си поприказваме.

— Зависи от това, как ще се развият нещата тази вечер, нали? — прекъсна ги рязък глас. Саманта Ларкспиър. Марк смътно си спомняше, че тя има брат, който страшно си прилича с нея.

Беше облечена в центурионска униформа и носеше плакат, на който пишеше ЕДИНСТВЕНИЯТ ДОБЪР ЕЛФ Е МЪРТВИЯТ ЕЛФ. В долната му част имаше нещо, което приличаше на петно черна боя.

— Кратко и ясно — подхвърли Марк, но Хелън се взираше в плаката пребледняла от шок.

— След днешното гласуване, страшно ще се изненадам, ако на измет като вас все още й е разрешено дори да стъпи в Аликанте — заяви Саманта. — Радвайте му се, докато можете.

— Говориш със съпругата на дъщерята на консула — обади се Ейлийн, с разширени от гняв ноздри. — Мери си приказките, Саманта Ларкспиър.

Саманта издаде странен, задавен, съскащ звук и като посегна към колана с оръжията си, извади кама, чиято дръжка представляваше метален бокс. Марк зърна брат й, със същата бледа кожа и черна коса, да си проправя път към тях през множеството. Хелън бе сложила ръка върху серафимската кама на кръста си. Инстинктивно, Марк посегна към собственото си оръжие, готов за битка.

* * *

Кит вдигна очи, когато Джулиън сложи ръка на рамото му.

Беше се свил на мястото си, загледан в Аликанте през големия прозорец зад подобното на сцена дървено нещо в средата на стаята. Нарочно не поглеждаше към Ливи и Тай, които посрещаха сестра си. Нещо в групичката Блекторновци, които се прегръщаха и говореха развълнувано един през друг, настойчиво му напомняше, че не бе един от тях, по начин, по който не го беше чувствал от Лос Анджелис насам.

— Сестра ти е тук — каза той на Джулиън и посочи. — Хелън.

Джулиън хвърли поглед към братята и сестрите си за миг; Кит имаше чувството, че вече знае. Изглеждаше напрегнат, по него сякаш пробягваха искри, като по скъсана електрическа жица.

— Искам да направиш нещо. Алек охранява източната врата на Залата. Върви да го намериш и го заведи при Магнус. Кажи му, че Магнус е в стаята за гости на консула; той знае къде е.

Кит свали крака от мястото пред себе си.

— Защо?

— Просто го направи. — Джулиън се изправи. — Нека да изглежда така, сякаш е идеята е твоя, сякаш искаш Алек да ти покаже нещо или да ти помогне да намериш някого. Не искам да разбудим ничие любопитство.

* * *

— Не мислиш наистина да се сражаваш насред Залата на Съвета, нали? — каза Ема. — Имам предвид, при положение че би било незаконно и така нататък. — Тя изцъка с език. — Не е добра идея, Саманта. Прибери камата.

Малката групичка — Хелън, Ейлийн, Марк и Саманта — се обърнаха към Ема, зяпнали я така, сякаш беше изникнала от нищото. И четиримата бяха прекалено ядосани, за да усетят приближаването й.

Златният часовник над главите им зазвъня настойчиво. Множеството започна да се разпръсва, всички си търсеха места в редиците, обърнати към подиума. Дейн Ларкспиър, който беше тръгнал към сестра си, беше спрял по средата на пътеката; Ема с изненада видя, че Мануел му препречва пътя.

Може би и Мануел мислеше, че центуриони, сбили се насред Залата на Съвета, не е особено добра идея. Зара също гледаше съм тях, свила алени устни в тънка, ядосана ивица.

— Не ми навирай ранга си в лицето, Ейлийн Пенхалоу — каза Саманта, но прибра камата си обратно в ножницата. — Не и когато си женена за… това нещо.

— Ти ли го нарисува? — прекъсна я Ема, посочвайки мацаницата върху лозунга на Саманта. — Това мъртва фея ли се предполага да е?

Почти бе сигурна, че е така. Мацаницата имаше ръце и крака и нещо, което приличаше на крилца на морско конче.

— Впечатляващо — каза Ема. — Притежаваш талант, Саманта. Истински талант.

Саманта изглеждаше изненадана.

— Наистина ли го мислиш?

— Естествено, че не — отвърна Ема. — А сега върви да седнеш. Зара ти маха.

Саманта се поколеба, а после се обърна. Ема улови Хелън за ръката и се отправи към дългата пейка, където се бяха настанили семейство Блекторн. Сърцето й биеше силно. Не че Саманта представляваше някаква заплаха, но ако започнеха нещо и останалите приятели на Зара се присъединяха, можеше да се превърне в истинска битка.

Ейлийн и Марк вървяха от двете им страни. Пръстите на Хелън се обвиха около ръката на Ема.

— Спомням си това — тихо каза тя. Връхчетата на пръстите й докоснаха белега, който Кортана бе оставила преди години, когато Ема бе притиснала оръжието до себе си след смъртта на родителите си.

Именно Хелън бе там, когато Ема се събуди в свят, от който родителите й си бяха отишли завинаги, макар Джулиън да бе този, който бе сложил меча в ръцете й.

Ала сега Кортана бе окачена на гърба й. Сега бе техният шанс да поправят неправдите на миналото — злото, причинено на Хелън и Марк, и останалите като тях, от Клейва; несправедливостта, понесена от семейство Карстерс, когато Клейвът бе пренебрегнал смъртта им. От това мисълта, че скоро ще бъде заточена, й причиняваше още по-голяма болка, мисълта, че няма да бъде със семейство Блекторн, когато отново се съберат.

Ускориха крачка, когато наближиха останалите Блекторновци, и ето го и Джулиън, застанал сред братята и сестрите си. Очите му срещнаха тези на Ема. Дори от това разстояние, тя видя, че са станали почти черни.

Разбра, без да е нужно да пита — нещо не беше наред.

* * *

На Кит му беше страшно трудно да не изостава от Алек Лайтууд. Той беше по-голям от него и имаше по-дълги крака, и се бе втурнал да бяга в мига, в който Кит му каза, че Магнус се нуждае от него.

Кит не беше сигурен дали претекстът им (че е помолил Алек да му покаже Гард) ще мине, ако някой ги спре. Никой обаче не го направи — силният звън на часовника все още отекваше и всички бързаха към главната зала.

Когато нахълтаха в стаята за гости на консула, откриха Магнус, легнал върху един дълъг диван. Кийрън и Анабел бяха в другия край на стаята и се оглеждаха наоколо като котки, пуснати на непознато място.

Джия и Робърт стояха до дивана; Алек понечи да се приближи, но баща му сложи ръка на рамото му.

Алек се закова на мястото; цялото му тяло беше напрегнато.

— Добре е — увери го Робърт. — Брат Енох току-що беше тук. Магията му е изчерпана и е слаб, но…

— Знам какво му има — каза Алек и мина покрай него. Пред очите на инквизитора той коленичи до дългия диван. Отметна косата от челото на Магнус и магьосникът се размърда и промълви нещо. — От известно време не е добре. — Алек като че ли говореше повече на себе си. — Магията му се изчерпва толкова бързо. Казах му да отиде в Спираловидния лабиринт, но все нямаше време.

Кит ги гледаше с широко отворени очи. Естествено, беше чувал за Магнус още преди да се запознае с него; Магнус беше прочут сред долноземците. А когато го беше срещнал, магьосникът преливаше от кинетична енергия, вихрушка от суховато остроумие и син огън. И през ум не му беше минавало, че Магнус може да се разболее или умори.

— Има ли нещо, което може да му помогне? — Анабел трепереше от напрежение, а ръцете й потръпваха до тялото. Кит едва сега забеляза, че на дясната й ръка липсваше един пръст. Досега не се бе вглеждал толкова отблизо. От нея го побиваха тръпки. — Аз… аз имам нужда от него.

Фактът, че Алек не избухна, бе достоен за възхищение.

— Нужна му е почивка — заяви той. — Бихме могли да отложим заседанието…

— Алек, не можем — меко каза Джия. — Естествено, че Магнус трябва да си почине. Анабел, ще се погрижим за теб. Обещавам ти.

— Не. — Анабел се притисна до стената. — Искам Магнус да бъде до мен. Или Джулиън. Повикайте Джулиън.

— Какво става? — Кит разпозна гласа на Зара, още преди да се обърне и да я види на прага. Червилото й приличаше на ярка кървава резка върху бледата й кожа. Гледаше към Магнус, а ъгълчето на устните й беше изкривено в усмивчица. — Консул Пенхалоу. — Тя се поклони на Джия. — Всички са се събрали. Да им кажа ли, че заседанието се отлага?

— Не, госпожице Диърборн. — Джия приглади бродираната си одежда. — Благодаря ви, но нямаме нужда да се ангажирате с това вместо нас. Заседанието ще се състои, както бе предвидено.

— Диърборн — повтори Анабел. Очите й бяха приковани в Зара, присвити и проблясващи като на змия. — Ти си Диърборн?

Зара изглеждаше озадачена, сякаш се чудеше коя е Анабел.

— Зара е страстна привърженичка на идеята за ограничаване правата на долноземците — подхвърли Джия неутрално.

— Загрижени сме за безопасността — заяви Зара, видимо жегната. — Това е всичко.

— Най-добре да вървим — каза Робърт Лайтууд. Не откъсваше очи от Алек, но Алек не го поглеждаше; беше приседнал до Магнус, сложил ръка на бузата му. — Алек, ако имаш нужда от мен, изпрати да ме повикат.

— Ще изпратя Кит — отвърна Алек, без да се обръща.

— Ще те повикам — каза Робърт на Кийрън, който стоеше безмълвно до прозореца, просто още една сянка сред сенките в стаята. Кийрън кимна.

Робърт стисна рамото на Алек за миг, а Джия протегна ръка към Анабел. След един дълъг миг, в който се взираше в Зара, Анабел последва консула и инквизитора навън.

— Болен ли е? — попита Зара, поглеждайки Магнус с бегъл интерес. — Не знаех, че магьосниците боледуват. Колко смешно би било, ако умре преди теб? Така де, при положение че той е безсмъртен, със сигурност сте очаквали да стане обратното.

Алек повдигна бавно глава.

— Какво?

— Искам да кажа, при положение че Магнус е безсмъртен, а ти, е, нали се сещаш, не си — поясни тя.

— Той е безсмъртен? — Кит никога не бе чувал гласа на Алек толкова студен. — Ще ми се да ми беше казала по-рано. Тогава щях да върна времето назад и да си намеря някой симпатичен смъртен съпруг, с когото да остареем заедно.

— Е, нима не би било по-добре? Така бихте могли да остареете и да умрете едновременно.

— Едновременно? — повтори Алек. Почти не беше помръднал, нито беше повишил глас, ала яростта му сякаш изпълни стаята. Дори Зара като че ли започваше да се чувства неловко. — И как предлагаш да го уредим? Да скочим заедно от някоя скала, когато здравето на единия от нас започне да се влошава?

— Може би. — Зара се нацупи. — Не можеш да отречеш, че положението, в което се намираш, е трагично.

Алек се изправи на крака и в този миг той беше легендарният Алек Лайтууд, за когото Кит беше чувал, героят от отминали битки, стрелецът със смъртоносна ръка.

— Това е, което искам и което избрах. Как смееш да го наричаш трагедия! Той никога не се е преструвал, никога не се е опитвал да ме заблуди, че ще бъде лесно, ала да избера Магнус, бе едно от най-лесните неща, които съм правил някога. Всички имаме един живот, Зара, и никой от нас не знае колко кратък или колко дълъг ще бъде той. Несъмнено дори ти го разбираш. Предполагам искаше да бъдеш груба и жестока, но се съмнявам, че възнамеряваше да прозвучиш като глупачка.

Зара се изчерви.

— Но ако ти умреш от старост, а той живее вечно…

— Значи, ще бъда част от живота на Магнус и това прави и двама ни щастливи — заяви Алек. — А аз ще бъде невероятен късметлия, защото на света ще има някой, който винаги ще ме помни. Който винаги ще ме обича. Магнус няма вечно да бъде в траур, но до края на времето ще ме помни и ще ме обича.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Зара, ала в гласа й имаше колебливи нотки.

— Защото той е хиляди пъти по-добър човек, отколкото ти някога ще бъдеш — заяви Алек. — А сега се махай оттук, преди да съм рискувал живота му, като го събудя, за да го накарам да те превърне в подпалено бунище. Нещо, което би подхождало на характера ти.

— О, колко грубо!

Според Кит бе повече от грубо. Според него Алек наистина го мислеше. Част от него се надяваше Зара да остане достатъчно дълго, за да открият дали наистина е така. Вместо това тя се отправи към вратата, поспирайки за миг на прага, за да ги погледне с неприязън.

— Хайде де, Алек. Истината е, че ловците на сенки и долноземците не са създадени, за да бъдат заедно. Двамата с Бейн сте истински позор. Ала ти не се задоволяваш само с това, че Клейвът ти позволява да оскверниш ангелското си потекло. Не, ти искаш да го натрапиш на всички нас.

— Наистина ли? — обади се Кийрън, за когото Кит почти бе забравил. — Всички вие трябва да спите с Магнус Бейн? Колко вълнуващо за вас.

— Затваряй си устата, елфически боклук. Скоро ще научиш. Избрали сте погрешната страна, ти и онези Блекторновци, и Джейс Херондейл, и онази рижава кучка Клеъри… — Дишаше учестено, лицето й бе пламнало. — Страшно ще ми хареса да ви гледам как ви смазват. — И с тези думи тя изхвръкна от стаята.

— Наистина ли каза „да оскверниш ангелското си потекло“? — Алек изглеждаше втрещен.

— Елфически боклук — повтори Кийрън замислено. — Това, както би се изразил Марк, беше нещо ново.

— Невероятно. — Алек отново седна на дивана, присвивайки колене до гърдите си.

— Нищо от казаното от нея не ме учудва — рече Кийрън. — Такива са те. Такива ги направи Студеният мир. Боят се от всичко, което е ново и различно, и са изпълнени с ледена омраза. Тя може и да изглежда абсурдно, Зара Диърборн, но не допускайте грешката да я подцените, нея и нейната Кохорта. — Той отново се обърна към прозореца. — Омраза като тази може да опустоши света.

* * *

— Това е наистина странно искане — каза Диего.

— Ти си този, който е във фалшива връзка — отвърна Кристина. — Сигурна съм, че са те молили и за по-странни неща.

Диего се засмя невесело. Двамата седяха на една пейка, далеч от семейство Блекторн. Ударите на часовника, отбелязващи началото на заседанието, бяха затихнали и стаята беше пълна, макар че на подиума все още нямаше никого.

— Егоистично е от моя страна, но се радвам, че Хайме ти е казал. Можех да понеса да ме мразиш, но не и да ме презираш.

Кристина въздъхна.

— Не съм сигурна, че някога съм те презирала наистина.

— Трябваше да ти кажа повече. Исках да те опазя в безопасност… и се опитах да убедя сам себе си, че Кохортата и техните планове не са твой проблем. Твърде късно разбрах, че се опитват да сложат ръка върху Лосанджелиския институт. И се излъгах в Мануел, също като останалите. Вярвах му.

— Знам — отвърна Кристина. — И всъщност не те виня за нищо. Аз… В продължение на толкова дълго време ние бяхме Кристина-и-Диего. Двойка. Заедно. И когато това свърши, се чувствах като половинка от себе си. Когато ти се върна, си помислих, че бихме могли отново да бъдем както преди, и се опитах, но…

— Но вече не ме обичаш по този начин — довърши той.

Кристина замълча за миг.

— Не. Не те обичам по този начин. Беше, като да се опиташ да се върнеш на място, което си спомняш като съвършено от детството си. Винаги ще го откриеш променено, защото самият ти си се променил.

Адамовата ябълка на Диего подскочи, когато той преглътна.

— Не те виня. Самият аз също не се харесвам особено точно сега.

— Може би това ще ти помогне да се харесваш малко повече. Ще ни направиш огромна добрина.

Той поклати глава.

— Май изобщо не трябва да се учудвам, че именно ти си съжалила един изгубен елф.

— Не е съжаление. — Кристина хвърли поглед през рамо. Зара беше излязла от стаята преди малко и все още не се беше върнала. Саманта се взираше яростно в нея, очевидно убедена, че Кристина се опитва да открадне годеника на приятелката й. — Те ме плашат. Ще го убият, след като даде показания.

— Кохортата наистина е плашеща — съгласи се Диего. — Ала Кохортата не са центурионите и не всички центуриони са като Зара. Раян, Дивя, Джен са добри хора. Също като Клейва, това е организация, в чието сърце се е появил тумор. Част от тялото е болна, друга част — здрава. Нашата мисия е да намерим начин да спрем болестта, без да убием цялото тяло.

Вратата на залата се отвори. Консулът, Джия Пенхалоу, прекрачи прага, а тъмните й одежди със сребърни пръски се развяваха около нея.

Оживените разговори, които кипяха до този миг в стаята, притихнаха до приглушен шепот.

* * *

— Благодаря ви, че се събрахте с толкова малко предизвестие, нефилими. — Консул Пенхалоу стоеше в предната част на нисък дървен подиум, чиято основа бе украсена с четирите букви на Съвета. В черната й коса имаше сиви нишки, които Ема не си спомняше да е виждала преди, бръчици — в ъгълчетата на очите й. Едва ли беше лесно да бъдеш консул по време на необявена война. — Повечето от вас знаят за Малкълм Фейд. Той бе един от най-верните ни съюзници или поне така смятахме. Преди няколко седмици той ни предаде и досега продължаваме да научаваме същинските размери на ужасяващите му, кървави престъпления.

Шепотът, пробягал из стаята, прозвуча на Ема като тътена на прииждащ прилив. Щеше й се Джулиън да беше до нея, за да може да докосне рамото му със своето, или да стисне ръката му, ала за да се съобразят с нареждането на инквизитора, бяха седнали в двата края на дългата пейка, след като той й каза, че Магнус е припаднал.

— Обещах на Анабел Магнус да бъде до нея — беше й прошепнал тихичко, така че децата да не го чуят и да се уплашат. — Дадох й думата си.

— Не би могъл да предположиш. Горкият Магнус. Нямаше откъде да знаем, че е болен.

Спомни си обаче как му казва: Недей да й обещаваш нещо, което не бихме могли да й дадем. И усети, че се вледенява.

— Зад предателството на Фейд се крие по-дълга история, която може би не познавате — продължи Джия. — През 1812 година той се влюбил в нефилимско момиче, Анабел Блекторн. Семейството й ненавиждало мисълта тя да се омъжи за магьосник. В крайна сметка тя била убита… от други нефилими. На Малкълм казали, че станала Желязна сестра.

— Защо не са убили и него? — обади се някой в тълпата.

— Той бил могъщ магьосник. Ценен съюзник — отвърна Джия. — В крайна сметка било решено да го оставят на мира. Ала когато открил какво наистина се е случило с Анабел, той обезумял. Прекарал последния век, опитвайки се да си отмъсти на ловците на сенки.

— Консул Пенхалоу. — Беше Зара, изпънала превзето гръб; току-що беше влязла в залата и стоеше на пътеката между редовете. — Разказвате ни тази история така, сякаш искате да съчувстваме на момичето и магьосника. Ала Малкълм Фейд беше чудовище. Убиец. Увлечението на едно момиче по него не оправдава делата му.

— Намирам — отвърна Джия, — че има разлика между оправдание и обяснение.

— Тогава защо трябва да слушаме това обяснение? Магьосникът е мъртъв. Надявам се това да не е опит да бъде изкопчено някакво обезщетение от Съвета. Никой, свързан с онова чудовище, не заслужава обезщетение за смъртта му.

Погледът на Джия беше като острие на нож.

— Разбирам, че напоследък вземаш доста дейно участие в работата на Съвета, Зара. Това не означава, че можеш да прекъсваш консула. Иди да седнеш.

След миг Зара се подчини със сърдито изражение. Ейлийн направи тържествуващ жест с юмрук.

— Само така, мамо — прошепна тя.

Някой друг обаче се беше изправил, за да заеме мястото на Зара. Баща й.

— Консул Пенхалоу — заяви той. — Не мислете, че сме толкова глупави; казано ни бе, че на това заседание ще бъдат изслушани важни показания, които ще имат сериозно отражение върху Клейва. Не е ли време да повикате свидетеля, който ще ги даде? Ако изобщо съществува такъв свидетел?

— О, тя съществува — увери го Джия. — Става дума за Анабел. Анабел Блекторн.

Шепотът, разнесъл се сега, приличаше на разбиваща се вълна. Миг по-късно се появи Робърт Лайтууд с мрачно изражение на лицето, следван от двама стражи, между които вървеше Анабел.

Изглеждаше съвсем дребничка, докато се качваше на подиума заедно с инквизитора. Черната книга висеше на гърба й, закачена с връвчица, и я караше да изглежда още по-малка, като момиченце, отиващо на училище.

През множеството пробяга съскащ шепот. Нежива, чу Ема и Нечиста. Анабел се притисна до Робърт.

— Това е нечувано — извика бащата на Зара. — Нима всички не пострадахме достатъчно от разяждащата мръсотия на Помрачените? Трябва ли да водите това нещо пред нас?

Джулиън скочи на крака.

— Помрачените не бяха неживи — каза той, обръщайки се с лице към залата. — Те бяха превърнати с помощта на Бокала на смъртните. Анабел е съвсем същата, каквато е била приживе. Била е измъчвана от Малкълм, прекарала е години в полуживо състояние. Тя иска да ни помогне.

— Джулиън Блекторн — процеди Диърборн подигравателно. — Дъщеря ми ми разказа за теб — чичо ти бил луд, цялото ти семейство е лудо, само един безумец би сметнал това за добра идея.

— Недей — обади се Анабел и гласът й отекна, ясен и силен, — да му говориш по този начин. Той е мой кръвен родственик.

— Блекторновци. Изглежда, че до един са луди, мъртви или и двете.

Ако Диърборн беше очаквал думите му да бъдат посрещнати със смях, остана разочарован. Стаята беше притихнала.

— Седни си — нареди му студено консулът. — Изглежда, че семейството ти има проблем с начина, по който се очаква да се държат нефилимите. Прекъснете ли ме още веднъж, ще бъдете изхвърлени от залата.

Диърборн си седна, ала очите му горяха от ярост. И не само неговите. Ема плъзна поглед из залата и видя множество побеснели очи, впити в подиума. Тя се опита да преглътне притеснението си; Джулиън беше излязъл на пътеката между редовете и стоеше, обърнат към подиума.

— Анабел — каза той, с нисък, насърчителен глас. — Разкажи им за краля.

— Тъмният крал — започна Анабел тихо. — Повелителят на сенките. Той беше в заговор с Малкълм. Важно е да го знаете, защото дори и сега той планира унищожението на всички ловци на сенки.

— Но феите са слаби! — Мъж, облечен в бродирана гандора^[1], бе скочил на крака, с пламнали от тревога тъмни очи. Кристина прошепна в ухото на Ема, че оглавява Института в Маракеш. — Годините на Студения мир са ги отслабили. Кралят не може да се надява да се изправи срещу нас.

— Не и в сблъсък на равностойни армии, така е — съгласи се Анабел с тихото си гласче. — Ала кралят е впрегнал могъществото на Черната книга за своите цели, и е научил как да унищожи силата на нефилимите. Как да обезсили руни, серафимски ками и магическа светлина. Ще се изправите срещу войските му с не повече сила, отколкото притежават мунданите…

— Това абсолютно не може да бъде вярно! — отсече слаб, тъмнокос мъж, когото Ема помнеше от отдавнашното обсъждане на Студения мир. Ласло Балог, глава на Института в Будапеща. — Тя лъже.

— Няма причина да лъже! — Даяна също беше скочила на крака, изпънала рамене назад в бойна стойка. — Ласло, ти, от всички хора…

— Госпожице Рейбърн. — Изражението на унгареца окоравя. — Според мен всички знаем, че вие не би трябвало да участвате в това обсъждане.

Даяна замръзна.

— Вие поддържате близки отношения с елфи — продължи той, примлясквайки, докато говореше. — Видели са ви.

— В името на Ангела, Ласло — каза консулът. — Даяна няма нищо общо с това, освен че има лошия късмет да не е съгласна с теб!

— Ласло е прав — заяви Хорас Диърборн. — Семейство Блекторн са поддръжници на елфите, нарушители на Закона…

— Но не сме лъжци. — Гласът на Джулиън бе като ледена стомана.

Диърборн налапа уловката му.

— Какво означава това?

— Не дъщеря ти уби Малкълм Фейд — заяви Джулиън. — А Анабел.

Зара скочи на крака като кукла, дръпната рязко на конците си.

— Това е лъжа! — изпищя тя.

— Не е лъжа — каза Анабел. — Малкълм ме възкреси от мъртвите. Използва кръвта на Артър Блекторн, за да го направи. И заради това, както и заради изтезанията, на които ме подложи и това, че ме изостави, аз го убих.

Сега вече стаята изригна.

Между стените отекваха викове. Саманта и Дейн Ларкспиър бяха на крака и размахваха юмруци. Хорас Диърборн ревеше, че Анабел е лъжкиня, че всички от рода Блекторн са лъжци.

— Достатъчно! — изкрещя Джия. — Тишина!

— La spada mortale. — Дребничка жена с маслиненомургава кожа се изправи от мястото си в задния край на залата. Беше облечена в простичка рокля, ала около врата си носеше масивна огърлица, искряща от скъпоценни камъни. Имаше тъмносива коса, която й стигаше почти до хълбоците, а гласът й бе пропит с достатъчно авторитет, за да се чуе над глъчката в стаята.

— Какво каза, Киара? — попита Джия. Ема знаеше името й — Киара Малатеста, главата на Римския институт.

— Мечът на смъртните — повтори Киара. — Ако съществува съмнение дали тази личност — ако изобщо може да бъде наречена така — казва истината, изпитайте я с него. Така ще си спестим ненужните спорове за това, дали лъже, или не.

— Не. — Очите на Анабел се стрелкаха из стаята в паника. — Не и Мечът…

— Виждате ли, тя лъже — каза Дейн Ларкспиър. — Страх я е, че Мечът ще разкрие истината!

— Страх я е от Меча, защото е била изтезавана от Съвета! — Джулиън опита да се приближи до подиума, ала двама от стражите на Съвета го сграбчиха, задържайки го назад. Ема понечи да се изправи, ала Хелън я натисна обратно на мястото й.

— Още не — прошепна тя. — Това само ще влоши нещата… тя трябва поне да опита…

Ала сърцето на Ема препускаше. Стражите все така възпираха Джулиън да не се приближи до подиума. Всеки нерв в тялото й крещеше, когато Робърт Лайтууд излезе и се върна, носейки нещо дълго, остро и сребърно. Нещо, което проблясваше като тъмна вода. Тя видя — почувства — как Джулиън си пое рязко дъх; беше държал Меча на смъртните и познаваше болката, която той причиняваше.

— Не го правете! — извика, ала гласът му бе удавен в морето на останалите гласове, шума в стаята, докато ловците на сенки се изправяха на крака, проточили вратове напред, за да видят какво се случва.

— Тя е мръсно, неживо създание! — крещеше Зара. — Би трябвало да сложите край на мъките й и да я убиете, не да я изправяте да говори пред Съвета!

Анабел пребледня. Ема усещаше напрежението на Джулиън, знаеше какво си мисли: ако Магнус беше тук, би могъл да им обясни. Анабел не беше нежива. Тя беше върната към живота. Магнус беше долноземец, на когото Съветът вярваше, един от малцината. Нищо от това нямаше да се случи, ако Магнус бе в състояние да присъства на заседанието.

Магнус, помисли си Ема, О, Магнус, надявам се, че си добре. Щеше ми се да беше тук с нас.

— Мечът ще реши дали Анабел е годна да даде показания. — Твърдият глас на Джия отекна чак до дъното на стаята. — Такъв е Законът. Дръпнете се назад и оставете Мечът на смъртните да си свърши работата.

Множеството притихна. След Ангела, Реликвите на смъртните бяха върховната сила, която нефилимите признаваха. Дори Зара затвори уста.

— Не бързай — каза Робърт на Анабел. Състраданието върху лицето му изненада Ема. Още помнеше как бе тикнал Меча в ръцете на Джулиън, а той бе едва на дванайсет години. Дълго след това изпитваше гняв към Робърт, макар че Джулиън като че ли му нямаше зъб.

Анабел дишаше учестено, като уплашен заек. Погледна към Джулиън, който й кимна насърчително, и бавно протегна ръка.

Когато пое Меча, през цялото й тяло премина тръпка, сякаш бе докоснала наелектризирана ограда. Лицето й се обтегна… но тя задържа Меча, без да пострада. Джия въздъхна с видимо облекчение. Мечът го беше доказал — Анабел беше ловец на сенки. Множеството в залата мълчеше, приковало очи в случващото се.

И консулът, и инквизиторът отстъпиха назад, давайки на Анабел повече място. Тя стоеше в средата на подиума, самотна фигурка в рокля, която не й беше по мярка.

— Как се казваш? — попита Робърт с измамно мек тон.

— Анабел Калисто Блекторн. — Анабел говореше между бързи поемания на дъх.

— И с кого стоиш на този подиум?

Синьо-зелените й очи се стрелнаха отчаяно между тях.

— Не ви познавам — прошепна тя. — Вие сте консулът и инквизиторът… но не онези, които познавах. Ти очевидно си Лайтууд, но… — Тя поклати глава, а после лицето й се проясни. — Робърт. Джулиън те нарече Робърт.

Саманта Ларкспиър се изсмя подигравателно и няколко от онези с лозунгите се присъединиха към нея.

— От ума й не е останало достатъчно, за да даде свестни показания!

— Замълчете! — изгърмя гласът на Джия. — Госпожице Блекторн, познавахте ли… бяхте ли възлюбена на Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис?

— Той бе обикновен магьосник, когато го познавах, без ранг. — Гласът на Анабел трепереше. — Моля ви. Попитайте ме дали аз го убих. Не мога да понеса това още дълго.

— Не ти решаваш какво обсъждаме тук. — Джия не изглеждаше ядосана, но Анабел потръпна видимо.

— Това е грешка — прошепна Ливи на Ема. — Трябва просто да я попитат за Малкълм и да приключат. Не могат да го превърнат в разпит.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Ема. — Всичко ще бъде наред.

Ала сърцето й препускаше. Останалите от семейство Блекторн гледаха случващото се с видимо напрежение. От другата страна на Ема, Хелън се бе вкопчила в облегалките на мястото си. Ейлийн потъркваше рамото й.

— Попитайте я — каза Джулиън. — Джия, просто я попитайте.

— Джулиън, достатъчно — нареди Джия, но се обърна към Анабел с очаквателни очи. — Анабел Калисто Блекторн. Ти ли уби Малкълм Фейд?

— Да. — Омраза кристализира в гласа на Анабел и го усили. — Аз го посякох. Гледах как кръвта му изтича. Зара Диърборн не е направила нищо. Излъгала е всички ви.

През стаята премина ахване. За миг Джулиън се отпусна и стражите, които го стискаха, го пуснаха. Зара беше зяпнала, лицето й бе пламнало.

Слава на Ангела, помисли си Ема. Сега вече трябва да се вслушат.

Анабел се обърна към залата, стиснала Меча в ръце, и за миг Ема видя момичето, в което Малкълм се беше влюбил. Изглеждаше горда, доволна, красива.

Нещо прелетя покрай главата й и се разби в катедрата. Бутилка, помисли си Ема, пръснала се на парчета. Някой ахна, а после се чу смях и във въздуха полетяха още предмети — тълпата като че ли мяташе каквото й попадне.

Не цялата тълпа, забеляза Ема, само Кохортата и техните поддръжници. Не бяха много… но бяха достатъчно. И омразата им бе по-голяма от цялата стая.

Ема срещна очите на Джулиън и видя отчаянието в тях. Бяха очаквали нещо по-добро. Дори след всичко, което бяха преживели, бяха очаквали нещо по-добро.

Наистина, мнозина ловци на сенки бяха станали на крака и крещяха на Кохората да престане, ала Анабел се беше свлякла на колене, навела глава, все така стискайки Меча. Не беше вдигнала ръце, за да се предпази от предметите, политнали към нея — те се удряха в пода и катедрата, и прозореца: бутилки и торби, монети и камъни, дори часовници и гривни.

— Престанете! — изкрещя Джулиън и студената ярост в гласа му бе достатъчна, за да накара поне неколцина да млъкнат. — В името на Ангела, това е истината. Тя ви казва истината! За Малкълм, за Тъмния крал…

— Откъде можем да сме сигурни? — изсъска Диърборн. — Откъде да знаем, че Мечът на смъртните действа върху това… това нещо? Тя е омърсена…

— Тя е чудовище — извика Зара. — Това е заговор, целящ да ни въвлече във война с Тъмния двор! Семейство Блекторн не ги е грижа за нищо друг, освен за техните лъжи и онези мръсни елфи, брат им и сестра им!

— Джулиън — ахна Анабел, стискайки Меча на смъртните толкова силно, че по ръцете й започна да избива кръв. — Джулиън, помогни ми… Магнус… къде е Магнус…

Джулиън се задърпа, мъчейки се да се отскубне от стражите. Робърт пристъпи забързано към нея, протегнал силните си ръце.

— Достатъчно — заяви той. — Ела с мен, Анабел…

— Остави ме! — С дрезгав крясък, Анабел се дръпна назад, вдигайки меча в ръката си. Ема изведнъж осъзна нещо с ледена яснота.

Мечът на смъртните не бе само инструмент на правосъдието. Беше и оръжие.

А Анабел беше ловец на сенки, с оръжие в ръка.

Сякаш не можеше да повярва какво се случва, Робърт направи още една крачка към Анабел, протегнал ръце към нея, като че ли би могъл да я успокои, да я убеди. Отвори уста, за да каже нещо и тя замахна с оръжието.

Острието потъна в одеждите на Робърт Лайтууд и прониза гърдите му.

* * *

Кит имаше чувството, че е влязъл в болничната стая на някое чуждо семейство по погрешка и сега не можеше да си тръгне. Алек седеше до Магнус и от време на време го докосваше по рамото или казваше тихичко нещо. Кийрън се взираше през прозореца, сякаш би могъл да излезе през стъклото.

— Искаш ли… имам предвид, някой трябва ли да каже на децата? Макс и Рафи? — попита Кит най-сетне.

Алек се изправи и отиде да си налее вода от каната, която стоеше на една масичка.

— Не точно сега. Те са на безопасно място в града с майка ми. Няма нужда… Магнус няма нужда… — Той отпи глътка вода. — Надявах се, че ще се оправи и няма да се наложи да им казваме нищо.

— Спомена, че знаеш какво му е — рече Кит.

— Не знам — отвърна Алек. — Едно обаче знам. Не е само той. Случва се и с други магьосници. Теса и Джем се опитват да открият причината или някакъв лек, но тя също е болна…

Той млъкна. До ушите им долиташе глух тътен; звук като от прииждащи вълни, готови да се разбият. Алек пребледня.

— И преди съм чувал този звук. Нещо се случва. В Залата.

Кийрън се извърна от прозореца с плавно движение.

— Това е смъртта.

— Не е задължително — каза Кит, напрегнал слух.

— Усещам мирис на кръв. И чувам писъци. — Кийрън се покатери на перваза и дръпна една от завесите. Улови корниза, който имаше заострен край, и скочи на пода, стискайки го в ръцете си. Сребърночерните му очи блестяха. — Няма да ме заварят невъоръжен, когато дойдат.

— Останете тук. И двамата. Ще отида да видя какво става — каза Алек. — Баща ми…

Вратата се отвори рязко. Кийрън метна корниза като копие. Диего, който тъкмо се беше появил на прага, се наведе, за да го избегне, и той се заби в стената.

— Que chingados? — възкликна със слисано изражение. — Какво, по дяволите?

— Мисли си, че си тук, за да ни убиеш — обясни Кит. — Така ли е?

Диего направи гримаса.

— Нещата тръгнаха на зле в Залата.

— Някой ранен ли е? — попита Алек.

Диего се поколеба.

— Баща ти… — започна той.

Алек остави чашата и отиде до Магнус. Наведе се и го целуна по челото и по бузата. Магнус продължи да спи спокойно, без да помръдне, котешките му очи бяха затворени.

Кит му завиждаше.

— Останете тук — нареди Алек на Кит и Кийрън, след което се обърна и излезе от стаята.

Диего го изпроводи с мрачен поглед. Кит усети, че му се повдига мъничко. Имаше чувството, че каквото и да се бе случило с бащата на Алек, не беше нещо дребно.

Кийрън издърпа корниза от стената и го насочи към Диего.

— Донесе съобщението си — заяви той. — Сега си върви. Аз ще защитавам момчето и магьосника.

Диего поклати глава.

— Тук съм, за да те взема със себе си в Сколоманса.

— Никъде няма да отида с теб — заяви Кийрън. — Ти нямаш морал. Навлече позор на лейди Кристина.

— Нямаш представа какво се случи между мен и Кристина — отвърна Диего с леден глас. Кит забеляза, че Съвършения Диего не изглежда чак толкова съвършен. Под очите му имаше дълбоки лилави сенки, мургавата му кожа беше придобила жълтеникав оттенък. Умора и напрежение обтягаха изящните му черти.

— Говорете каквото си искате за елфите — заяви Кийрън, — но ние никого не презираме повече от онези, предали сърцето, което някой им е подарил.

— Кристина бе тази, която ме помоли да дойда тук и да те заведа в Сколоманса. Ако откажеш, ти ще проявиш неуважение към нейното желание.

Кийрън се намръщи.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Бои се за безопасността ти. Омразата на Кохортата достигна връхната си точка и в Залата цари хаос. Ще бъдеш в безопасност, ако дойдеш с мен, но в противен случай не мога да ти обещая нищо.

— Как очакваш да бъда в безопасност в Сколоманса, заедно със Зара Диърборн и нейните приятели?

— Тя няма да бъде там — отвърна Диего. — Зара, Саманта и Мануел възнамеряват да останат тук, в Идрис, в центъра на властта. Властта е единственото, което са искали някога. Сколомансът е място за учене в мир. — Той протегна ръка. — Ела с мен. Заради Кристина.

Кит гледаше, затаил дъх. Беше странен миг. Беше научил достатъчно за ловците на сенки, за да е наясно какво означава това, че Диего е центурион и какви закони нарушава, предлагайки да вкара тайно Кийрън в Сколоманса. Познаваше достатъчно и гордостта на елфите, за да знае какво приема Кийрън, ако се съгласи.

Отвън отново долетя оглушителен шум.

— Ако останеш тук — обади се Кит предпазливо, — и Кохортата те нападне, Марк и Кристина ще се опитат да те защитят. И могат да пострадат заради това.

Кийрън остави корниза на земята и погледна към Кит.

— Кажи на Марк къде съм отишъл. И благодари на Кристина.

Кит кимна. Диего наклони глава настрани, преди да пристъпи напред и да улови неловко Кийрън за ръката. След това притисна пръстите на другата си ръка до значката с надпис Primi Ordines върху униформата си.

Преди Кит да успее да проговори, Диего и Кийрън изчезнаха, оставяйки след себе си ивица ярка светлина.

* * *

Стражите се хвърлиха напред, докато Джия посягаше да улови свличащото се тяло на Робърт. С разкривено от ужас от лице, тя коленичи, извади стилито си и нарисува иратце върху отпуснатата ръка на Робърт.

Кръвта му се разливаше около тях и образуваше алена локвичка.

— Анабел. — Гласът на Джулиън бе едва доловим шепот, шокиран до мозъка на костите. Ема почти можеше да види бездната от угризения и самообвинение. Той се задърпа трескаво, мъчейки се да се отскубне от стражите, които все още го задържаха. — Пуснете ме, пуснете ме…

— Дръпнете се назад! — извика Джия. — Никой да не се приближава!

Беше коленичила до Робърт, ръцете й бяха облени от кръвта му, докато отново и отново се опитваше да вдълбае целителна руна върху кожата му.

Двама стражи изкачиха стъпалата на бегом, но спряха неуверено при звука на гласа й. Анабел, синята й рокля — опръскана с кръв, бе вдигнала меча пред себе си като бариера. Кръвта на Робърт вече попиваше в острието, сякаш то бе направено от порест камък, който я изпиваше.

Джулиън се отскубна от стражите и скочи върху окървавения подиум. Ема се изправи рязко. Кристина стисна гърба на тениската й, но напразно — Ема вече се катереше през тясната облегалка на пейката.

Слава на Ангела за всички часове, които бе прекарала, упражнявайки се върху гредите на тавана в тренировъчната зала, помисли си, и скочи от пейката на пътеката. Гласове й крещяха, като рев на разбиващи се вълни, но тя не им обръщаше внимание. Джулиън се изправи бавно на крака срещу Анабел.

— Не се доближавай! — изпищя тя, размахвайки Меча на смъртните. Той сякаш грееше, пулсираше в ръката й, или пък то бе само във въображението на Ема? — Стой далеч от мен!

— Анабел, спри. — Джулиън говореше спокойно, вдигнал ръце с отворени длани, за да покаже, че са празни… празни? Къде беше мечът му, вбеси се Ема, къде бяха оръжията му? Очите му бяха широко отворени, без следа от преструвка. — Това само ще влоши нещата.

Анабел хлипаше на пресекулки.

— Лъжец. Дръпни се назад, не се приближавай до мен.

— Никога не съм те лъгал…

— Каза, че ще ми дадат имението Блекторн! Каза, че Магнус ще ме защити! Ала погледни! — Тя описа дъга с ръка, сочейки залата. — За тях аз съм омърсена… презряна, престъпница…

— Все още можеш да се върнеш. — Гласът на Джулиън бе същинско чудо на овладяност. — Остави Меча.

За миг Анабел като че ли се поколеба. Ема вече беше на стъпалата към подиума; видя как пръстите на Анабел около дръжката на оръжието се охлабват…

Джия се изправи. Одеждите й бяха подгизнали от кръвта на Робърт, стилито висеше отпуснато в ръката й.

— Мъртъв е — обяви тя.

Беше като ключ, превъртян в ключалката на клетка и освободил всички в нея: стражите се втурнаха по стъпалата и се хвърлиха към Анабел с протегнати оръжия. Тя се завъртя с нечовешка бързина, замахвайки с Меча и той посече гърдите и на двамата. Разнесоха се писъци, докато стражите рухваха на земята, а Ема тичаше по стъпалата, вадейки Кортана, скачайки пред Джулиън.

Оттук можеше да види цялата Зала на Съвета. Тя се бе превърнала в истинско меле. Някои се опитваха да избягат навън. Семейство Блекторн и Кристина бяха на крака и се мъчеха да си пробият път до подиума през кордона от стражи, които се опитваха да ги задържат назад. Пред очите на Ема, Ливи се промуши под ръката на един страж и се запровира към тях. В ръката й блестеше дълъг меч.

Ема отново се обърна към Анабел. Толкова отблизо бе очевидно, че нещо в нея се беше прекършило. Изражението й беше празно, очите й — безжизнени и далечни. Погледът й се плъзна покрай Ема. Алек току-що бе нахълтал в стаята и се взираше в подиума, а лицето му бе маска от тъга и шок.

Ема откъсна с усилие очи от него, когато Анабел се хвърли към Джулиън като котка, а мечът й разсече въздуха. Вместо да вдигне Кортана, за да посрещне удара на Анабел, Ема се метна настрани, поваляйки Джулиън върху полирания под.

За миг той беше до нея, бяха заедно, телата им — притиснати, и тя почувства как парабатайската мощ се разлива в нея. Мечът на смъртните отново изсвистя във въздуха и те отскочиха един от друг, с удвоена сила, докато острието посичаше дървото в краката им.

В залата кънтяха писъци. На Ема й се стори, че чува как Алек вика баща си: татко, моля те, татко. Помисли си за гоблена в стаята на Робърт. Помисли си за Изабел. Обърна се рязко с Кортана в ръка и тъпата страна на острието се удари в Меча на смъртните.

И двете оръжия потрепериха. Анабел дръпна ръката си назад; очите й бяха станали почти животински. Някой викаше Джулиън. Ливи, опитваща се да се изкатери върху подиума.

— Ливи! — изкрещя Джулиън. — Ливи, махни се оттук…

Анабел замахна отново и Ема вдигна Кортана, посрещайки удара й, влагайки цялата си сила в оръжието, така че остриетата се срещнаха с оглушително дрънчене.

И Мечът на смъртните се строши.

По острието плъзна назъбена пукнатина и горната половина се отчупи. Анабел изпищя и политна назад, а от строшения меч бликна черна течност, като мъзга от повалено дърво.

Ема рухна на колене. Имаше чувството, че ръката, с която държеше Кортана, бе ударена от мълния. Китката й пулсираше, разтърсена бе до кости така, че цялото й тяло трепереше. Тя сграбчи дръжката на Кортана с десницата си, обзета от паника, ужасена да не я изпусне.

— Ема! — Джулиън също държеше ръката си така, сякаш беше схваната, забеляза Ема, сякаш и той беше ранен.

Туптенето отслабваше. Ема се опита да стане и се олюля, прехапвайки устни раздразнено. Как смееше тялото й да я предаде.

— Добре съм… добре…

Ливи ахна при вида на строшения Меч на смъртните. Беше се качила на подиума; Джулиън протегна ръка и тя му подхвърли меча, който държеше. Той го улови умело и се обърна с лице към Анабел, която се взираше в счупеното оръжие в ръката си. Джия също бе видяла станалото и се приближаваше към тях с широки крачки.

— Всичко свърши, Анабел! — каза Джулиън. Не изглеждаше тържествуващ, просто уморен. — Всичко свърши.

Анабел издаде ниско, гърлено ръмжене и се хвърли напред. Джулиън вдигна меча си, но Анабел прелетя покрай него, а черната й коса се развяваше. Краката й се откъснаха от пода и за миг тя бе наистина красива, ловец на сенки в пълното си великолепие, преди да се приземи леко върху на ръба на подиума и да забие нащърбеното си, прекършено оръжие в сърцето на Ливи.

Очите на Ливи се отвориха широко. Устните й оформиха едно „О“, сякаш бе изненадана да открие нещо малко и учудващо, като мишка върху кухненския плот. Съборена ваза с цветя, счупен ръчен часовник. Нищо голямо. Нищо ужасно.

Анабел отстъпи назад, дишайки тежко. Вече не изглеждаше красива. Роклята и ръката й бяха подгизнали от алено и черно.

Ливи вдигна ръка и докосна озадачено дръжката, която стърчеше от гърдите й. Червенина се разля по бузите й.

— Тай? — прошепна. — Тай, аз…

Коленете й се подкосиха и тя се строполи с глух звук на пода. Острието приличаше на огромно грозно насекомо, кацнало върху гърдите й, метален комар, пиещ кръвта, която шуртеше от раната, смесваше се с черното на меча и се разливаше по пода.

На пътеката в Залата на Съвета Тай вдигна очи, лицето му беше пепелносиво. Ема нямаше представа дали може да ги види през множеството, дали вижда сестра си и онова, което се бе случило, ала ръцете му се вдигнаха към гърдите, притискайки сърцето му, и той се свлече безмълвно на колене, така, както бе направила Ливи, рухвайки на земята.

От Джулиън се откъсна звук. Беше звук, който Ема не би могла да опише, не беше нещо толкова човешко като рев или писък. Звучеше така, сякаш бе изтръгнат от вътрешността му, сякаш нещо брутално раздираше гърдите му. Мечът, който Ливи бе рискувала толкова много, за да му донесе, се изплъзна от пръстите му, а той коленичи и изпълзя до нея, вземайки я в скута си.

— Ливи, Ливи, моя Ливи — шептеше, докато я прегръщаше, отмяташе трескаво напоената с кръв коса от лицето й. Имаше толкова много кръв. За секунди той също плувна в нея; беше се просмукала през дрехите на Ливи, дори обувките й бяха подгизнали. — Ливия.

Извади стилито си с треперещи пръсти и го допря до ръката й.

Целителната руна изчезна така бързо, както я нарисува.

Ема имаше чувството, че някой я беше ударил в стомаха с юмрук. Имаше рани, срещу които никое иратце не можеше да помогне. Целителните руни изчезваха от кожата единствено тогава, когато бе намесена магическа отрова… или когато човекът вече беше мъртъв.

— Ливия. — Гласът на Джулиън се извиси, прекърши се и секна, като вълна, разбила се далеч в морето. — Ливи, мъничката ми, моля те, миличка, отвори очи, Джулс е, до теб съм, винаги ще бъда до теб, моля те, моля те…

Черна пелена се спусна над Ема. Болката в ръката й си отиде; вече не усещаше нищо, освен ярост. Ярост, която изтри всичко друго от света, освен гледката на Анабел, свила се ужасено до катедрата, приковала очи в Джулиън, който прегръщаше мъртвото тяло на сестра си. Приковала очи в онова, което беше направила.

Ема се обърна и тръгна към нея. Анабел нямаше къде да отиде. Стражите бяха обградили подиума. Останалата част от залата бе хаос.

Ема се надяваше, че Тай е в безсъзнание. Надяваше се, че не вижда нищо от това. Рано или късно щеше да се събуди и ужасът, който го очакваше тогава, я тласкаше напред.

Анабел политна назад. Подхлъзна се и падна. Вдигна глава, когато Ема се извиси над нея. По лицето й беше изписан неудържим страх.

Ема чу гласът на Артър да отеква в главата й. Милостта е по-добра от отмъщението. Ала той бе по-тих от шепота на Джулиън и хлиповете на Дру.

Кортана се спусна надолу, прорязвайки въздуха… и в същия миг от прозореца зад Анабел изригна мастилен дим. Изригна със силата на експлозия и ударната вълна запрати Ема назад. Докато се надигаше на колене, тя зърна очертанията на движеща се фигура в дима — блясъка на злато, символ, отпечатал се върху ума й: корона, прекършена надве.

Димът изчезна само след миг, а заедно с него — и Анабел.

Ема се сви до Кортана, притискайки острието до себе си, душата й беше проядена от отчаяние. Около себе си чуваше гласовете, отекващи в стаята, викове и писъци. Видя как Марк се навежда над Тай, който се беше свлякъл като безжизнена купчинка на пода. Раменете на Марк се тресяха. Хелън си пробиваше път през множеството, за да се добере до тях. Дру беше на земята и ридаеше в шепи. Алек се бе отпуснал до вратата на Залата и се взираше в опустошението.

А пред нея беше Джулиън, очите и ушите му бяха слепи и глухи за всичко, освен за Ливи, тялото й — притиснато до неговото. Тя приличаше на купчинка ситна пепел или пряспа сняг, нещо преходно, довеяно случайно в ръцете му: венчелистче на елфическо цвете, бялото перце от ангелско крило. Сънят за едно малко момиченце, споменът за сестричка, която протяга ръце към него: Джулиън, Джулиън, вдигни ме.

Ала душата, духът, който я правеше Ливи, вече го нямаше: беше отишъл някъде другаде, на едно далечно и недостъпно място, макар Джулиън отново и отново да я галеше по косата, молейки я да се събуди и да го погледне само още веднъж.

Високо над Залата на Съвета, ударите на златния часовник започнаха да отброяват часа.

Бележки

[1] Традиционна мароканска роба. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Касандра Клеър Повелител на сенките (29)

Метаданни

Данни

Повелител на сенките

Информация

История

Сваляне / Връзки

29Туле — накрая на света

Касандра Клеър
Повелител на сенките (29)

29
Туле — накрая на света