Касандра Клеър
Повелител на сенките (28)

28
Душата измъчена

— Това е тя! — извика Етна с плътен, мелодичен глас и като притегли детето по-близо до себе си, вдигна острието в другата си ръка. — Това е убийцата на Фал.

— Беше битка. Той щеше да ме убие. — Ема погледна към останалите Ездачи. Те стояха един до друг, обърнати към нея, като редица зловещи статуи. — Мислех, че воините знаят разликата.

— Трябва да бъдеш убита като родителите си — изсъска друг от Ездачите. Делан. — Изтезавана и накълцана с ножове като тях.

Сърцето на Ема се сви в гърдите й. Страхът за момиченцето все още беше там, ала в него започваше да се промъква ярост.

— Пуснете детето. Пуснете го и елате да се биете с мен. Отмъстете си на мен, както искате.

Чуваше блъскане по вратата зад гърба си. Много скоро щяха да я отворят — не хранеше никакви илюзии, че руната ще ги задържи до безкрай. Сега руните й притежаваха изненадваща сила, заради Джулиън… но Джулиън не бе в състояние да се мери с нея.

Вдигна Кортана и лъчите на утринното слънце се плъзнаха по острието като разтопено масло.

— Убих брат ви с този меч. Искате отмъщение? Пуснете момиченцето и аз ще се бия с вас. Ако продължите да го заплашвате още само миг дори, ще се върна обратно в Института. — Тя ги изгледа един по един. Мислеше за родителите си, за телата им, голи и захвърлени на брега, кълвани от чайките. — Плячкосахме трупа на Фал — излъга ги. — Свалихме доспехите му, строшихме оръжието му, оставихме го на плъховете и враните…

Етна изпищя пронизително и блъсна момиченцето настрани. Детето падна на земята и Ема ахна, но то успя да се изправи и хукна към улицата, хлипайки. Погледна през рамо само веднъж, с широко отворена уста върху обляното си в сълзи лице, преди да изскочи през портата и да изчезне.

Ема усети как я залива вълна на облекчение. Момиченцето беше в безопасност.

А после Етна се хвърли в атака, копитата на коня й бяха беззвучни върху каменните плочи в двора. Беше като копие, политнало във въздуха, безшумно и смъртоносно; Ема присви колене и скочи, използвайки височината на стъпалата и ускорението от падането, за да усили замаха на меча си.

Оръжията им се срещнаха във въздуха и ударът разтърси Ема до кости. Ръката на Етна отлитна настрани; Ема се приземи приклекнала и замахна нагоре, но елфическата жена вече беше скочила от гърба на коня си. Стоеше на крака и се смееше; останалите Ездачи също бяха слезли. Жребците изчезнаха, сякаш погълнати от въздуха, докато децата на Манан се втурваха към Ема, вдигнали оръжия.

Тя се изправи, описвайки широка дъга над главата си с Кортана, отбивайки мечовете им един по един — движението й напомни за ръка, плъзнала се по клавишите на пиано, удряща всяка нота поред.

Само че й се размина на косъм. Последният меч, този на Делан, одраска рамото й. Ема усети как бойното й облекло се разкъса, почувства парването в кожата си. Още един белег, който да добави към всички останали.

Завъртя се рязко… и откри Етна пред себе си. В ръцете й блестяха два бронзови меча и тя замахна към Ема първо с единия, а после и с другия. Ема отскочи назад в последния момент. Ако не беше в бойно облекло, знаеше, щеше да е мъртва, вътрешностите й — изсипали се върху каменните плочи. Усети как якето й се раздра и дори в студа на битката по гръбнака й плъзна горещ страх.

Това беше невъзможно. Никой не бе в състояние да се бие с шестима Ездачи. Лудост бе, че се бе опитала, но тя отново видя краката на момиченцето в розовите им гуменки, и усети, че не съжалява. Дори когато се обърна и откри трима от Ездачите да й препречват пътя към Института.

Вратата на Института бе престанала да се тресе. Много добре, помисли си Ема. Останалите трябваше да останат на сигурно място вътре; така беше най-разумно, най-правилно.

— Приятелите ти те изоставиха — подхвърли ехидно един от Ездачите, които й препречваха пътя. Бронзовата му коса беше къса и къдрава, и му придаваше вид на древногръцки курос^[1]. Беше прелестен. Ема го ненавиждаше с цялото си същество. — Предай се и ще умреш бързо.

— И сама мога да направя така, че да умра бързо, стига да исках — заяви Ема, протегнала меча си, за да не позволи на останалите елфи да се приближат. — По една случайност.

Етна я гледаше яростно. Останалите Ездачи (тя разпозна Армед, но не и другите) си шепнеха; Ема долови последните думи от едно изречение:

— … е мечът, както ти казах.

— Ала оръжията, покрити с руни, не могат да ни навредят — отвърна Армед. — Нито серафимските ками.

Ема се хвърли към Етна. Елфическата жена се завъртя, замахвайки с оръжията си в ножичен удар.

Ема подскочи. Беше ход, който бе упражнявала заедно с Джулиън в тренировъчната зала, отново и отново, използвайки лост, който всеки ден вдигаха мъничко по-високо. Остриетата профучаха под краката й и в ума си Ема видя Джулиън, протегнал ръце, за да я улови.

Джулиън. Приземи се от другата страна на Етна, обърна се рязко и заби Кортана в гърба й.

Или поне се опита. Етна се завъртя в последния момент и острието разсече бронзовите й доспехи; отстрани на тялото й зейна рана. Етна изпищя и политна назад, а Ема издърпа оръжието си, опръсквайки каменните плочи с кръв.

Ема вдигна меча.

— Това е Кортана — каза задъхано; гърдите й се повдигаха и спускаха учестено. — От същата стомана и закалка като Екскалибур и Дюрендал. Няма нищо, което Кортана да не е в състояние да посече.

— Оръжие, излязло изпод ръцете на Уейланд Ковача — извика Ездачът с бронзовите къдрици и за изумление на Ема, в гласа му имаше страх.

— Мълчи, Карн — сопна се един от другите. — Все още е само едно оръжие. Убий я.

Красивото лице на Карн се разкриви. Той вдигна оръжието си (огромна бойна секира) и тръгна към Ема; тя стисна Кортана…

Вратата на Института се отвори рязко и през нея се изсипаха цял куп ловци на сенки.

Джулиън. Него видя пръв — размазано петно от бойни дрехи и меч, и тъмна коса. А после Марк, Кристина. Кийрън, Тай, Ливи. И Кит, който трябва да беше дошъл направо от лечебницата, защото си беше облякъл бойни дрехи върху пижамата. Поне си беше обул ботуши.

Те оттласнаха Ездачите от стъпалата, Джулиън и Марк начело, стиснали блестящи оръжия в ръцете си. Никой от тях не носеше серафимска кама, забеляза Ема — всички бяха взели обикновени оръжия, без руни, от онези, с които убиваха долноземци. Дори Кийрън носеше такова — меч, чийто ефес искреше от злато и сребро, вместо от стомана.

Един от Ездачите нададе яростен рев при вида на Кийрън.

— Изменник! — изръмжа той.

Кийрън направи изящен поклон.

— Иохаид — поздрави го. — И Етарлам. — Той намигна на шестия Ездач, който направи кисела физиономия. — Добра среща.

Иохаид се нахвърли отгоре му. Кийрън приклекна, замахвайки с меча с лекота и умение, които изненадаха Ема.

Сблъсъкът на оръжията им като че ли оповести началото на много по-голяма битка. Изненадвайки ги с появата си, Джулиън и Марк бяха отблъснали Ездачите. Сега останалите се изсипаха след тях, притискайки и тормозейки ги с оръжията си. Марк, стиснал двуостър прав меч, се нахвърли на Делан; близнаците се заловиха с Армед, докато Кристина, с повече от свиреп вид, се изправи срещу Етарлам.

Джулиън си запроправя път през хаоса на битката, замахвайки наляво и надясно с оръжието си. Изведнъж очите му се разшириха. Зад теб!

Ема се обърна. Беше Етна, лицето й — разкривено от безкрайна омраза. Остриетата й описаха движение като ножица… Ема вдигна Кортана тъкмо навреме и двете оръжия се стовариха върху меча със свирепа сила.

И се строшиха.

Елфическата жена ахна изумено. Секунда по-късно вече отстъпваше назад, а ръцете й се движеха във въздуха. Джулиън промени посоката си и се хвърли след нея, ала ново оръжие вече приемаше очертания в ръката й, този път — с извито острие, като персийски шамшир.

Мечът на Джулиън се удари в този на Етна. Ема почувства сблъсъка между оръжията им да преминава през нея като мълния. Изведнъж всичко сякаш потече невероятно бързо: Джулиън се изви изящно встрани от острието й, ала ръбът го ужили по ръката. Ема усети болката от докосването, болката на своя парабатай, така сигурно, както бе усетила как оръжието му се удря в това на Етна. Тя се хвърли към тях, ала Иохаид се изпречи пред нея и върхът на един меч се насочи към лицето й, неясно сребърно петно, прорязало въздуха.

Оръжието му се отклони настрани. Иохаид изрева — брутален, яростен звук — и се извърна от нея, замахвайки свирепо към приближилата се иззад него фигура, чието острие бе пронизало рамото му. Кръв оплиска бронзовите му доспехи.

Беше Кийрън. Разчорлената му коса, бъркотия от черни и бели кичури, бе залепнала от кръв на слепоочието. По дрехите му имаше алени петна, устната му беше разцепена. Взираше се в Ема, дишайки тежко.

Иохаид се нахвърли върху него и двамата се вкопчиха в свирепа схватка. Светът сякаш се превърна в звънтене на оръжия: Ема чу вик и видя как Кристина се мъчи да се добере до Кит, повален на земята от Делан. Ездачите бяха изкачили стъпалата, за да им препречат достъпа до вратата на Института. Джулиън се опитваше да задържи Етна; близнаците се биеха, допрели гърбове, опитвайки се да си проправят път по стъпалата до Марк.

Ема започна да се блъска слепешком към Кит с вледенено сърце. Ездачите бяха прекалено свирепи, прекалено силни. Те нямаше да се уморят.

Делан се беше надвесил над Кит, вдигнал високо оръжие. Кит се мъчеше да се привдигне на лакти. Меч проблесна пред Ема; тя го отби с Кортана и чу как някой изруга. Делан беше приковал настойчив поглед в Кит, сякаш в лицето му се криеше някаква загадка.

— Кой си ти, момче? — попита, застинал с оръжие във въздуха.

Кит избърса кръвта от лицето си. Върху камъните до него, там, където не можеше да я достигне съвсем, лежеше кама.

— Кристофър Херондейл — отвърна, а очите му припламнаха арогантно. Ето че наистина беше ловец на сенки, помисли си Ема, до мозъка на костите; никога нямаше да се моли за живота си.

Делан изсумтя.

— Qui omnia nomini debes^[2] — каза и понечи да стовари меча си върху него в същия миг, в който Ема се наведе и се претърколи под острието; Кортана проблесна и посече китката му.

Елфическият воин изпищя, отекващ вик на гняв и болка. Въздухът се изпълни с кървава мъгла. Ръката на Делан тупна на земята, все така стискайки меча; миг по-късно Кит вече беше на крака, грабнал камата си с пламнали очи. Ема беше до него и заедно, двамата започнаха да отблъсват Делан назад; кръвта оцветяваше плочките на двора, докато той отстъпваше.

Елфът обаче се смееше.

— Убийте ме, ако смятате, че можете. Ала огледайте се наоколо. Вече загубихте.

Кит беше вдигнал оръжие, насочено право към гърлото на Делан.

— Ти погледни — каза той, без гласът му да трепне. — Аз ще го пронижа.

Ема завъртя рязко глава. Армед беше притиснал Тай и Ливи до една стена. Етна беше опряла оръжието си в гърлото на Джулиън. Етарлам бе принудил Кристина да коленичи. Марк гледаше към нея с ужас, ала не бе в състояние да помръдне — Иохаид беше опрял меча си в гърба му, там, където би могъл да му пререже гръбнака.

Карн стоеше на върха на стъпалата, извадил оръжие, с широка усмивка върху жестокото си, прекрасно лице.

Ема преглътна. Кит изруга тихичко. Карн проговори и снежнобелите му зъби проблеснаха.

— Дайте ни Черната книга и ще ви пуснем.

Кийрън стоеше като вкаменен, местейки поглед между Марк и Кристина.

— Не го слушайте! — извика той. — Ездачите са дива магия — те могат да лъжат.

— Книгата не е у нас — заяви Джулиън твърдо. — Никога не е била у нас. Нищо не се е променило.

Изглеждаше спокоен, ала Ема виждаше под повърхността зад очите му. Чуваше звука на думкащото му сърце. Той гледаше към нея, към Марк, към Тай и Ливи, и беше ужасен до смърт.

— Искате нещо, което не можем да направим — продължи той. — Но навярно бихме могли да сключим сделка. Бихме могли да ви се закълнем, че ще ви я донесем, когато я открием…

— Клетвите им не означават нищо — изръмжа Етна. — Да ги убием още сега и да дадем на кралицата да разбере, че номерата й няма да бъдат търпени!

Карн се разсмя.

— Мъдри думи, сестро. Пригответе оръжията си…

Ема стисна още по-здраво Кортана. Умът й бушуваше — не можеше да ги убие всичките, не можеше да предотврати онова, което щяха да направят, но в името на Ангела, щеше да отнесе някои от тях със себе си на оня свят…

Портата на двора зейна широко. Не беше заключена, но сега се отвори с такава сила, че макар да бяха тежки, крилата й отхвърчаха настрани и се блъснаха в каменните стени на двора, дрънчейки като разкъсани вериги.

Отвъд портата имаше мъгла — гъста и някак не на място в такъв слънчев ден. Биещите се замръзнаха, вкаменени от шок, докато пред очите им мъглата се разсея и една жена пристъпи в двора.

Беше слабичка и не особено висока, с тъмнокестенява коса, която се спускаше до кръста й. Носеше скъсана широка риза над дълга пола, която не й беше по мярка, и чифт ниски ботуши. Голата кожа на ръцете и раменете й, покрита с белези, издаваше, че е ловец на сенки. Върху дясната й ръка се виждаше руната с отвореното око.

Не носеше оръжия. Вместо това притискаше до гърдите си книга — стара, подвързана с тъмна кожа, ожулена и захабена от времето. Между две от страниците стърчеше сгънат лист хартия. Тя вдигна глава и обходи сцената пред себе си с нетрепващ поглед; по лицето й нямаше и капчица изненада, сякаш не бе очаквала нищо друго.

Сърцето на Ема задумка в гърдите й. Беше я виждала и преди, в една тъмна, корнуолска нощ. Познаваше я.

— Аз съм Анабел Блекторн — заяви жената с ясен, равен глас с лек акцент. — Черната книга е моя.

Иохаид изруга. Имаше изящно, жестоко лице, като орел.

— Излъгахте ни — озъби се той на Ема и останалите. — Казахте ни, че нямате представа къде е книгата.

— И действително нямаха — рече Анабел, все така спокойно. — Беше у Малкълм Фейд, а аз я взех от мъртвото му тяло. Но тя е моя и винаги е била моя. Мястото й беше в библиотеката на дома, в който израснах. Тази книга винаги е принадлежала на рода Блекторн.

— Въпреки това — заяви Етна, макар да гледаше Анабел с изпълнен със съмнение респект. Респект, който вероятно трябваше да бъде отдаден на неживите, предположи Ема. — Ще ни я дадеш или ще понесеш гнева на Тъмния крал.

— Тъмния крал — промълви Анабел. Лицето й бе спокойно по начин, който вледеняваше Ема… несъмнено никой не би могъл да бъде толкова спокоен в ситуация като тази, никой, който не беше луд. — Предайте му моите поздрави. Кажете му, че знам името му.

Делан пребледня.

— Знаеш какво?

Истинското име на един елф даваше власт над него на онзи, който го знаеше. Ема не можеше да си представи какво би означавало за краля името му да бъде разкрито.

— Името му — повтори Анабел. — В продължение на дълги години Малкълм беше много близък с него. Научи името на вашия крал. Аз също го знам. Ако не си отидете още сега и не му отнесете посланието ми, ще го кажа на всички в Съвета. На всички долноземци. Кралят не е обичан. Резултатът ще му се стори крайно неприятен.

— Лъже — каза Армед, присвил орловите си очи.

— Рискувайте с краля си, тогава. Оставете го да научи, че вие сте отговорни за разкриването на името му.

— Лесно би било да те накараме да замълчиш — каза Етарлам.

Анабел не помръдна, когато той тръгна към нея, вдигнал свободната си ръка, сякаш се канеше да я зашлеви през лицето. Замахна и тя улови китката му, така леко, сякаш бе дебютантка, поела ръката на партньора си за валс.

И го преметна във въздуха. Той прелетя през двора и се блъсна в една стена с дрънчене на доспехи. Ема ахна.

— Етар! — изкрещя Етна. Понечи да отиде при брат си, изоставяйки Джулс… и се вкамени. Извитият й меч се издигаше над ръката й. Посегна към него, но той се рееше над главата й. Останалите Ездачи също нададоха викове — и техните мечове се носеха във въздуха над главите им. Етна впи свиреп поглед в Анабел. — Ти, глупачке!

— Не беше тя — разнесе се провлачен глас откъм вратата. Беше Магнус, подпрян на рамото на Дру, която като че ли го подкрепяше. От пръстите на свободната му ръка изскачаха сини искри. — Магнус Бейн, върховен магьосник на Бруклин, на вашите услуги.

Ездачите се спогледаха. Ема знаеше, че лесно могат да си повикат нови оръжия, ала каква полза от това, ако Магнус просто извадеше и тях от ръцете им? Очите им се присвиха, устните им се изкривиха.

— Това не е свършило. — Докато го казваше, Карн се взираше право в Ема. Това между нас не е свършило.

А после изчезна, последван от останалите Ездачи. В един миг те бяха там, в следващия ги нямаше, като угаснали звезди. Мечовете им лежаха върху камъните.

— Хей — измърмори Кит. — Безплатни мечове.

Магнус изстена тихо и се отпусна тежко назад; Дру го улови, големите й очи бяха пълни с тревога.

— Влизайте вътре, веднага. Всички до един.

Те побързаха да се подчинят, невредимите — поспирайки, за да помогнат на онези, които бяха пострадали, макар че никой не беше ранен сериозно. Ема откри Джулиън, без дори да е нужно да го търси — парабатайските й сетива все още бяха изострени до краен предел, с цялото си тяло знаеше, че е бил ранен, че ще трябва да бъде излекуван. Обви ръка около него възможно най-нежно и той потръпна. Очите му срещнаха нейните и Ема разбра, че усеща раната й, порязването на рамото й.

Искаше й се да го прегърне, да изтрие кръвта от лицето му, да целуне затворените му очи, ала знаеше как би изглеждало това. Сдържа се със самоконтрол, който й причини по-голяма болка, отколкото раната й.

Джулиън стисна ръцете й и се отдръпна неохотно.

— Трябва да отида при Анабел — каза с нисък глас.

Ема се сепна. Почти бе забравила за Анабел, но тя все още беше там, насред двора, притиснала Черната книга до гърдите си. Останалите стояха несигурно около нея — след цялото време, което бяха прекарали в търсене на Анабел, очевидно никой не си бе представял, че тя може сама да дойде при тях.

Дори Джулиън поспря за миг, преди да се приближи до нея, колебаейки се, като че ли се опитваше да реши как да наруши тишината. Тай, Кит и Ливи стояха наблизо и се взираха в Анабел, сякаш беше привидение и не бе там наистина.

— Анабел. — Беше Магнус. Беше слязъл по стъпалата, сложил съвсем леко ръка върху рамото на Дру, макар че под очите му имаше тъмни полумесеци от изтощение. Звучеше тъжно, с онази бездънна тъга, която идва от времето, от живот, толкова дълъг, колкото Ема дори не бе в състояние да си представи. — О, Анабел. Защо дойде?

Анабел извади сгънатия лист хартия от Черната книга.

— Получих писмо. — Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. — От Тиберий Блекторн.

Единствено Кит не изглеждаше учуден. Той сложи ръка върху рамото на Тай, който бе впил поглед в земята.

— В него имаше нещо — продължи тя. — Мислех, че светът се е обърнал срещу мен, но когато прочетох това писмо, ми се стори, че съществува шанс да не е така. — Тя вирна брадичка, с онзи типичен, предизвикателен Блекторновски жест, който всеки път разбиваше сърцето на Ема. — Дойдох, за да говоря с Джулиън Блекторн за Черната книга.

* * *

— В библиотеката ни има нежив. — Ливи седеше на едно от дългите легла в лечебницата. Всички се бяха събрали там… всички, освен Магнус, който се бе затворил в библиотеката с Анабел. До един бяха в различни фази на почистване и превързване на рани и слагане на руни. Върху плота имаше постепенно увеличаваща се купчинка окървавени дрехи.

Тай седеше до Ливи, опрял гръб в таблата на леглото. Както винаги след битка, забеляза Ема, той се беше отдръпнал мъничко в себе си, сякаш се нуждаеше от време, за да се възстанови от шума и шока. Въртеше нещо между пръстите си с обичайните си ритмични движения, макар че Ема не можеше да види какво бе то.

— Не е нашата библиотека — изтъкна той. — А на Евелин.

— Въпреки това е странно. — Нито Ливи, нито Тай бяха пострадали в битката, но Кит беше, и тя тъкмо довършваше едно иратце върху гърба му. — Готово — заяви и го потупа по рамото, докато той издърпваше тениската си надолу, потръпвайки.

— Тя не е нежива, не точно — каза Джулиън. Ема му беше сложила иратце, но част от нея се боеше да му дава руни и беше спряла дотам, превързвайки го вместо това. Имаше дълга рана от порязване, проточила се над лакътя, и дори след като си облече тениската, превръзките се очертаваха под плата. — Тя не е зомби или призрак.

Една чаша падна с трясък от нощното шкафче.

— На Джесамин това не й хареса — обясни Кит.

Кристина се засмя. Тя също не беше пострадала, но подръпваше медальона около врата си, докато гледаше как Марк се грижи за нараняванията на Кийрън. Ловците бързо оздравяваха, знаеше Ема, но май и лесно им излизаха синини. Върху раменете и гърба на Кийрън имаше същинска синьо-черна карта, една от скулите му също потъмняваше. Стиснал кърпа, която Кристина беше намокрила, Марк внимателно бършеше кръвта му.

Елфическата стреличка проблясваше около врата му. Ема нямаше представа какво точно се случва между Марк, Кийрън и Кристина (Кристина като че ли нямаше никакво желание да й обясни), но знаеше, че Кийрън е научил истината за отношенията си с Марк. Въпреки това не си беше взел стреличката обратно, което все пак беше нещо.

Осъзна с известна изненада, че се надява нещата между тях да се оправят. Щеше й се да вярва, че не проявява нелоялност към Кристина. Само че вече не беше ядосана на Кийрън — той може и да беше допуснал грешка, но оттогава насам я беше изкупил многократно.

— Къде беше Джесамин по-рано? — попита Джулиън. — Не се ли предполагаше, че трябва да пази Института?

Нов трясък на стъкло.

— Казва, че не може да излиза извън пределите на Института. Може да го защитава единствено отвътре. — Кит замълча за миг. — Не съм сигурен дали би трябвало да повторя остатъка от онова, което каза. — След секунда се засмя. — Благодаря ти, Джесамин.

— Какво каза? — попита Ливи, вдигайки стилито си.

— Че съм истински Херондейл. — Кит се намръщи. — Какво изтърси онзи метален тип, когато му казах името си? На елфически ли беше?

— Колкото и да е странно — на латински — обясни Джулиън. — Обида. Нещо, което Марк Антоний казал на Цезар Октавиан: „Ти, момче, който дължиш всичко на едно име“. Искал да каже, че нямало да постигне нищо, ако не бил Цезар.

Кит изглеждаше подразнен.

— Херондейл съм едва от три седмици — заяви той. — И не съм сигурен какво толкова съм спечелил от това.

— Не обръщай особено внимание на приказките на елфите — обади се Кийрън. — Те ще се опитат да ти влязат под кожата по всеки възможен начин.

— Това включва ли и теб? — попита Кристина с усмивка.

— Очевидно — отвърна Кийрън и също се усмихна едва забележимо.

Това трябва да беше най-странното приятелство, което бе виждала някога, помисли си Ема.

— Отклонихме се от темата — каза Ливи. — Анабел Блекторн е в библиотеката ни. Това е странно, нали? Никой друг ли не го намира за странно?

— Защо да е по-странно от вампири? — попита Тай, видимо озадачен. — Или върколаци?

— Е, на теб, естествено, няма да ти се струва странно — каза Кит. — Нали именно ти й каза да дойде.

— И като стана дума за това — започна Джулиън. — Има ли някаква специална причина да не кажеш на никого от нас…

Вратата на лечебницата се отвори и това спести на Тай лекцията на брат му. Беше Магнус. На Ема не й хареса как изглежда — пребледнял, със сенки под очите и сковани движения, сякаш беше насинен. Устата му беше стисната в сериозна линия.

— Джулиън. Би ли дошъл с мен?

— Защо? — попита Ема.

— Опитвам се да говоря с Анабел — отвърна Магнус. — Мислех си, че би предпочела да се довери на някой, който да не е ловец на сенки, но тя е упорита. Остава си любезна, но настоява, че ще разговаря единствено с Джулиън.

— Не те ли помни? — попита Джулиън, докато се надигаше.

— Помни ме. Но като приятел на Малкълм. А тези дни не е най-голямата му почитателка.

Неблагодарност, спомни си Ема да казва Кийрън. Сега обаче той мълчеше, зает да закопчава скъсаната си риза, навел посинените си очи надолу.

— Защо не иска да говори с Тай? — попита Ливи. — Той й изпрати съобщението.

Магнус сви рамене, сякаш за да каже: „Нямам представа“.

— Е, добре, няма да се бавя — заяви Джулиън. — Заминаваме за Идрис възможно най-скоро, така че всички да си съберат нещата, от които смятат, че ще се нуждаят.

— Съветът ще заседава днес следобед — добави Магнус. — Ще имам достатъчно сили, за да отворя Портал, след няколко часа. Тази нощ ще спим в Аликанте.

В гласа му се долавяше облекчение. Двамата с Джулиън се отправиха навън. Ема бе възнамерявала да не се намесва, но не можа да се сдържи — втурна се след тях преди вратата да се затвори.

— Джулс.

Той вече бе поел по коридора заедно с Магнус; при звука на гласа й и двамата се обърнаха.

Не би могла да го направи в лечебницата, но тук бе само Магнус, а той вече знаеше. Тя се приближи до Джулиън и обви ръце около него.

— Бъди предпазлив. Тя ни заложи капан в онази църква. Възможно е това също да е капан.

— Аз ще бъда отвън, до вратата — каза Магнус приглушено. — Готов да се намеся. Ала, Джулиън, при никакви обстоятелства не се опитвай да й отнемеш Черната книга, дори ако не е в ръцете й. Книгата е привързана към нея с много силна магия.

Джулиън кимна и Магнус тръгна надолу по коридора, оставяйки ги насаме. В продължение на няколко дълги мига те просто се прегръщаха, оставяйки напрежението на деня да се отцеди от тях: страхът им за другия в битката, страхът за децата, тревогата им за онова, което щеше да се случи в Аликанте. Джулиън беше топъл и солиден в ръцете й, пръстите му прокарваха успокояваща линия по гърба й. Миришеше на карамфил, както винаги, както и на антисептик и превръзки. Ема усети брадичката му в косата си, докато пръстите му пишеха по гърба на тениската й.

Н-Е С-Е Т-Р-Е-В-О-Ж-И.

— Естествено, че се тревожа — каза тя на глас. — Видя какво направи Анабел с Етарлам. Мислиш ли, че просто ще успееш да я убедиш да ти даде книгата?

— Не знам — отвърна Джулиън. — Ще разбера, когато говоря с нея.

— Толкова много са я лъгали — каза Ема. — Недей да й обещаваш нещо, което не бихме могли да й дадем.

Джулиън я целуна по челото. Устните му се раздвижиха до кожата й, гласът му беше толкова тих, че никой, който не го познаваше така добре, както Ема, не би могъл да го разбере.

— Ще направя онова, което трябва да се направи.

Ема знаеше, че наистина го мисли. Нямаше какво повече да се каже и тя го проследи с тревожни очи, докато той се отправяше към библиотеката.

* * *

Кит беше в стаята си и събираше оскъдните си вещи, когато Ливи влезе. Беше се облякла за пътуването до Идрис — дълга черна пола и бяла риза с кръгла яка. Пуснатата й коса бе разпиляна по гърба й.

Тя погледна към Тай, който седеше върху леглото на Кит. Двамата бяха обсъждали Идрис и онова, което Тай си спомняше от него.

— Не прилича на никое друго място — беше казал той на Кит, — но когато пристигнеш, ще се почувстваш така, сякаш си идвал и преди.

— Тай-Тай — рече Ливи. — Бриджет каза, че можеш да вземеш една от старите книги за Шерлок Холмс от библиотеката и да я задържиш.

Тай грейна.

— Коя?

— Която поискаш. Ти избираш. Само че побързай — ще тръгнем възможно най-скоро, така каза Магнус.

Тай се втурна към вратата, а после, спомнил си сякаш за Кит, се обърна.

— Можем да поговорим още по-късно — предложи и изхвръкна навън.

— Само една книга! Една! — извика Ливи след него през смях. — Ау! — Тя посегна към нещо на тила си и сбърчи подразнено лице. — Закачил се е в косата ми…

Кит посегна, за да отплете тънката златна верижка. От нея висеше златен медальон и целуваше ямичката на шията й. Толкова отблизо, Ливи миришеше на портокалов цвят.

Лицата им бяха на сантиметри, бледата извивка на устата й беше съвсем близо до неговата. Устните й бяха светлорозови. Объркване се надигна у Кит.

Ливи обаче поклати глава.

— Не бива, Кит. Никакви целувки повече. Искам да кажа, така или иначе го направихме само веднъж. Не мисля, че ни е било писано.

Верижката се освободи и Кит побърза да отдръпне ръцете си, объркан.

— Защо? Да не би да направих нещо не както трябва?

— Ни най-малко. — Ливи го погледна за миг със своите мъдри, сериозни очи; у Ливи имаше едно тихо щастие, което го привличаше, макар и не по романтичен начин. Беше права и той го знаеше. — Всичко е наред. Тай дори подхвърли, че според него трябва да станем парабатай, след като всичко това се оправи. — Лицето й грееше. — Надявам се, че ще дойдеш на церемонията. И винаги ще бъдеш мой приятел, нали?

— Разбира се — отвърна Кит и едва по-късно осъзна, че бе казала мой приятел, не наш, неин и на Тай. В този миг обаче изпитваше само облекчение, че не се чувства наранен или подразнен от решението й. Вместо това изпитваше приятно очакване — да приключат със заседанието на Съвета и да се приберат у дома, в Лос Анджелис, където би могъл да започне подготовката си, а близнаците можеха да му помагат с по-трудните части. — Приятели завинаги.

* * *

Джулиън усети как стомахът му се сви леко, докато прекрачваше прага на библиотеката. Част от него почти очакваше Анабел да е изчезнала или да се рее около купчините книги, като дългокос призрак в някой филм на ужасите. Беше гледал един, в който призракът на някакво момиче беше изпълзял от кладенец, бледото му лице беше скрито зад пелена от мокра, черна коса. От спомена и до днес го побиваха тръпки.

Библиотеката беше добре осветена от редица зелени настолни лампи. Анабел седеше край най-дългата маса, с Черната книга зад себе си, сплела пръсти в скута си. Косата й бе дълга и тъмна, и закриваше отчасти лицето й, но не беше мокра, а в Анабел нямаше нищо очевидно зловещо. Тя изглеждаше… обикновена.

Джулиън се настани срещу нея. Магнус трябва да й беше донесъл дрехи от раклите на Института: сега тя бе облечена в простичка синя рокля, ръкавите на която й бяха малко къси. Джулс предположи, че трябва да е била на около двайсет години, когато бе умряла.

— Онова беше страшен номер — отбеляза той, — с бележката в църквата. И демона.

— Не очаквах да изгориш църквата. — Акцентът й се долавяше силно, странният начин, по който говореше, беше остарял отдавна. — Изненада ме.

— Ти също ме изненада като дойде тук. И заяви, че ще говориш единствено с мен. Мислех си, че дори не ме харесваш.

— Дойдох заради това. — Анабел извади сгънатия лист хартия от книгата и му го подаде. Пръстите й бяха дълги, ставите им — странно разкривени. Доказателство, даде си сметка Джулиън, че пръстите й бяха чупени, повече от веднъж, и костите бяха зараснали накриво. Видимите останки от изтезания. Усети, че му се повдига мъничко, докато поемаше писмото и го отваряше.

До: Анабел Блекторн

Анабел,

Може и да не ме познаваш, но ние сме роднини. Името ми е Тиберий Блекторн.

Със семейството ми издирваме Черната книга. Знаем, че е у теб, защото брат ми Джулиън те е видял да я вземаш от Малкълм Фейд.

Не те виня. Малкълм Фейд не беше наш приятел. Опита се да нарани семейството ни, да ни унищожи. Той е чудовище. Работата е там, че сега се нуждаем от книгата. Нуждаем се от нея, за да спасим семейството си. Ние сме добро семейство. Би ни харесала, ако ни познаваше. Семейството ни се състои от мен — аз искам да стана детектив. Ливи, моята близначка, която умее да се фехтува, и Друзила, която обожава всичко страшно, и Тави, който обича да му четат истории. Имаме си също така Марк, който е наполовина елф. Той е страхотен готвач. Хелън, която бе изпратена в изгнание, за да пази магическите бариери, но не защото е сторила нещо нередно. И Ема, която строго погледнато не е Блекторн, но в действителност ни е като сестра.

И Джулс. Него сигурно най-много ще харесаш. Той се грижи за всички ни. Той е причината да сме добре и да сме заедно. Не мисля, че знае, че го знаем, но е така. Понякога може и да ни нарежда какво да правим, или да не ни слуша, но е готов на всичко за нас. Хората казват, че нямаме късмет, защото си нямаме родители. Но аз смятам, че те нямат късмет, защото си нямат брат като моя.

Джулиън трябваше да спре. Напрежението зад очите му заплашваше да изригне. Искаше му се да отпусне глава върху масата и да избухне в немъжествени, неподобаващи му сълзи… за момчето, което бе някога, уплашено и ужасено, и едва дванайсетгодишно, което гледаше по-малките си братя и сестри и си мислеше_: Сега те са мои._

За тях, за вярата им в него, за очакването им обичта му да бъде безрезервна и че самият той няма нужда да чуе в отговор, че го обичат, защото то се разбираше от само себе си. Тай мислеше всичко това за него и вероятно смяташе, че то е очевидно. Ала Джулиън никога не се бе досетил.

Заповяда си да запази мълчание, накара лицето си да остане безизразно. Сложи писмото върху масата, така че да не се вижда, че ръката му трепери. От написаното оставаше съвсем малко.

Не си мисли, че те моля да ни направиш услуга, без нищо в замяна. Джулиън може да ти помогне. Той може да помогне на всички. Едва ли искаш все да бягаш и да се криеш. Знам какво се е случило с теб, какво са сторили Клейвът и Съветът. Сега нещата са различни. Позволи ни да ти обясним. Позволи ни да ти покажем, че не е нужно да бъдеш заточена или сама. Не е нужно да ни дадеш книгата. Искаме просто да помогнем.

Ще бъдем в Лондонския институт. Когато и да дойдеш, ще бъдеш добре дошла.

 

Твой,

Тиберий Нерон Блекторн

— Откъде знае какво се е случило с мен? — Не звучеше ядосана, единствено любопитна. — Какво ми причиниха инквизиторът и останалите?

Джулиън се изправи и отиде до етажерката, върху която почиваше кристалът алития. Отнесе го до масата и го подаде на Анабел.

— Тай го откри в Блекторн хол. Това са нечии спомени за твоите… изпитания… в Залата на Съвета.

Анабел доближи кристала до очите си. Джулиън никога досега не бе виждал изражението на някой, погледнал в кристал алития. Очите й се разшириха, движейки се напред-назад, докато следяха сцената, разиграваща се пред нея. Бузите й пламнаха, устните й затрепериха. Ръката й заигра конвулсивно и тя запрати кристала далеч от себе си; той се удари в масата, вдлъбвайки дървото, без да се счупи.

— О, господи, никаква милост ли няма? — попита глухо. — Никога ли няма да има милост и забрава?

— Не и докато тази несправедливост не бъде поправена. — Сърцето на Джулиън думкаше в гърдите му, но той знаеше, че външно не показва никакви признаци на вълнение. — Винаги ще боли, докато не ти платят за онова, което са ти причинили.

Анабел вдигна очи към неговите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела с мен в Идрис. Дай показания пред Съвета. А аз ще се погрижа да получиш справедливост.

Анабел пребледня и се олюля лекичко. Джулиън се понадигна от стола. Посегна към нея… и спря — може би не искаше да я докосват.

Пък и у него имаше част, която не искаше да я докосва. Беше я видял, докато все още беше скелет, който единствено крехка паяжина от пожълтяла кожа и сухожилия задържаше да не се разпадне. Сега тя изглеждаше истинска и солидна, и жива, но Джулиън имаше чувството, че ръката му ще премине през кожата й и ще докосне ронещите се кости отдолу.

Той отдръпна ръката си.

— Не можеш да ми предложиш справедливост — каза Анабел. — Не можеш да ми предложиш нищо, което да искам.

Джулиън усети как се вледенява, ала не можеше да отрече вълнението, пробягало като електричество по тялото му. Изведнъж видя плана пред себе си, стратегията, и вълнението от това надви дори студа от острието на бръснач, по което ходеше.

— Не казах на никого, че си била в Корнуол — рече той. — Дори след църквата. Опазих тайната ти. Можеш да ми имаш доверие.

Тя го изгледа с широко отворени очи. Ето защо го беше направил, помисли си Джулиън. Запазил бе тази информация за себе си, за да я използва по-късно, дори когато не бе сигурен, дали ще има възможност да го направи. Гласът на Ема прошепна в главата му.

Джулиън, мъничко ме уплаши.

— Исках да ти покажа нещо. — Извади навит на руло лист от джоба на якето си и й го подаде.

Беше негова рисунка — Ема на Чейпъл Клиф, с морето, разбиващо се в краката й. Беше наистина доволен от начина, по който беше уловил замечтаното изражение на лицето й, морето — гъсто като боя около нея, немощните слънчеви лъчи — сивкаво-жълти в косата й.

— Ема Карстерс. Моят парабатай.

Анабел вдигна сериозни очи.

— Малкълм говореше за нея. Казваше, че е упорита. Говореше за всички вас. Малкълм се страхуваше от теб.

Джулиън беше поразен.

— Защо?

— Казваше същото, което и Тай. Казваше, че би сторил всичко за семейството си.

Имаш безмилостно сърце. Джулиън пропъди думите на Кийрън от ума си. Не биваше да се разсейва. Това бе твърде важно.

— Какво друго можеш да разбереш от рисунката? — попита.

— Че я обичаш — отвърна Анабел. — С цялата си душа.

В погледа й нямаше и следа от подозрение — очакваше се парабатаите да се обичат. Джулиън почти можеше да докосне успеха, решението. Показанията на Кийрън бяха една част от пъзела. Щяха да помогнат. Ала Кохортата щеше да възрази, щеше да се възпротиви на всякакво съюзничество с феите. Анабел бе ключът към това да унищожат Кохортата и да гарантират сигурността на семейство Блекторн. В мислите си Джулиън виждаше семейството си в безопасност, Ейлийн и Хелън — завърнали се при тях; виждаше го като град, блещукащ пред него върху един хълм, и вървеше към него, без мисъл за нищо друго.

— Видях скиците и картините ти — каза той. — От тях разбрах какво си обичала.

— Малкълм? — Анабел повдигна вежди. — Това беше много отдавна.

— Не Малкълм. Имението Блекторн. Онова в Идрис. Там, където си живяла като дете. Всичките ти рисунки с него бяха като живи. Сякаш го виждаш в ума си. Сякаш би могла да го докоснеш с ръка. Да бъдеш там в сърцето си.

Анабел остави рисунката му върху масата. Все така мълчеше.

— Би могла да си го върнеш — продължи Джулиън. — Имението, всичко онова. Знам защо избяга. Очакваше, че ако те залови, Клейвът ще те накаже, отново ще те нарани. Ала аз ти обещавам, че няма да го направят. Не са съвършени, далеч не са съвършени, но сега имаме нов Клейв и Съвет. В него има долноземци.

Анабел отвори рязко очи.

— Магнус ми каза същото, ала аз не му повярвах.

— Истина е. Браковете между долноземци и ловци на сенки вече не са незаконни. Ако се явиш пред Клейва, не просто няма да те наранят — ти ще получиш правата си обратно. Отново ще бъдеш ловец на сенки. Би могла да живееш в имението Блекторн. Ние ще ти го дадем.

— Защо? — Анабел се изправи и закрачи напред-назад. — Защо би направил всичко това за мен? Заради книгата? Защото аз няма да ти я дам.

— Защото се нуждая да се изправиш пред Съвета и да им кажеш, че ти уби Малкълм — заяви Джулиън. Анабел бе оставила Черната книга на масата пред него. Все още крачеше напред-назад из стаята, без да го поглежда. Спомняйки си думите на Магнус („при никакви обстоятелства не се опитвай да й отнемеш Черната книга, дори ако не е в ръцете й“), Джулиън я отвори предпазливо и хвърли поглед към ситните, нечетливи букви върху страницата. В главата му, като плахо цвете, започваше да покълва една идея. Той бръкна в джоба си.

— Че аз съм убила Малкълм? — повтори Анабел, обръщайки се, за да го погледне. Джулиън беше извадил телефона си, но предполагаше, че това не означава нищо за нея — вероятно беше виждала мундани да се разхождат наоколо с мобилни телефони, ала никога не би се досетила, че е и камера. Всъщност камера също не би означавало нищо за нея.

— Да. Вярвай ми, ще бъдеш приветствана като герой.

Тя отново закрачи из стаята. Раменете на Джулиън започнаха да го болят. Позата му (приведен напред, и двете му ръце — заети) бе неудобна. Но ако успееше, щеше да си е струвало болката.

— Има някой, който лъже — продължи той. — Който си приписва заслугата за смъртта на Малкълм. Прави го, за да се сдобие с властта над един Институт. Нашият Институт. — Пое си дълбоко дъх. — Името й е Зара Диърборн.

Името наелектризира Анабел, точно както Джулиън беше очаквал.

— Диърборн — ахна тя.

— Инквизиторът, който те изтезава — каза Джулиън. — Потомците му с нищо не са по-добри от него. Те ще бъдат там, носещи лозунги, пълни с обиди към долноземците, към всички, опитващи се да се опълчат на Клейва. Те искат да потопят всички нас в ужасяващ мрак.

— Ти несъмнено би могъл да им кажеш истината.

— Не и без да разкрия откъде знам. Видях те да убиваш Малкълм в кристала за гадаене на кралицата на феите. Казвам ти го, защото съм отчаян — ако си чувала Малкълм да говори за Студения мир, със сигурност знаеш, че всякакъв контакт с феите е забранен. Стореното от мен ще бъде сметнато за предателство. Ще бъда наказан за него, но…

— Братята и сестрите ти не биха могли да го понесат — довърши Анабел вместо него и се обърна в същия миг, в който Джулиън се отдръпна от книгата. На кого повече приличаха очите й — на тези на Ливи или на Дру? Бяха синьо-зелени и бездънни. — Виждам, че нещата не са се променили кой знае колко. Законът все още е суров и все още е закон.

Джулиън долови омразата в гласа й и разбра, че бе в ръцете му.

— Ала Законът може да бъде заобиколен. — Той се приведе през масата. — Бихме могли да ги изиграем. И да ги засрамим. Да ги принудим да се изправят срещу лъжите си. Семейство Диърборн ще си плати. Те всички ще бъдат там — консулът, инквизиторът, всички, наследили властта, с която бе злоупотребено, когато те нараниха.

Очите й блестяха.

— Ще ги накараш да си признаят? Онова, което сториха?

— Да.

— И в замяна…?

— Показанията ти. Това е всичко.

— Искаш да отида в Идрис с теб? Да се изправя пред Клейва и Съвета, и инквизитора, както направих преди?

Джулиън кимна.

— И ако ме нарекат луда, ако заявят, че лъжа или че съм под влиянието на Малкълм, ще се застъпиш ли за мен? Ще настоиш ли, че не съм си загубила ума?

— Магнус ще бъде там през цялото време — увери я Джулиън. — Може да застане до теб на подиума. Той може да те защити. Той е представител на магьосниците в Съвета, а ти знаеш колко е могъщ. Можеш да му имаш доверие, дори ако не вярваш на мен.

Не беше истински отговор, но Анабел го прие като такъв. Джулиън беше знаел, че ще го направи.

— Вярвам ти — каза тя удивено. Пристъпи напред и вдигна Черната книга, притискайки я до гърдите си. — Заради писмото на брат ти. То беше искрено. Дотогава не си бях представяла, че може да има искрен Блекторн. Почувствах обаче истината в думите му, когато говореше колко много те обича. Трябва да си достоен за такава обич и доверие, за да ги събудиш у някой толкова откровен. — Очите й се впиха в него. — Знам какво искаш… от какво се нуждаеш. И все пак, сега, когато съм тук, нито веднъж не си попитал за него. Това означава нещо. Макар да не издържа изпитанието ми, сега разбирам. Направил си го заради семейството си. — Джулиън я видя как преглътна, видя движението на мускулите в тънката й, покрита с белези шия. — Заклеваш ли се, че ако получиш Черната книга, ще я опазиш скрита от Повелителя на сенките? Че ще я използваш единствено, за да помогнеш на семейството си?

— Кълна се в Ангела — заяви Джулиън. Знаеше колко могъща бе клетвата в името на Ангела, Анабел също би трябвало да го знае. Ала той казваше единствено истината, нали така?

Сърцето му биеше забързано и силно, като ударите на чук. Беше заслепен от светлината на онова, което виждаше във въображението си, онова, което кралицата можеше да стори за тях, ако й дадяха Черната книга: Хелън, Хелън можеше да се върне, и Ейлийн, и на Студения мир щеше да бъде сложен край.

А кралицата знаеше. Знаеше…

Джулиън потисна тази мисъл. Чуваше гласа на Ема, в дълбините на ума му. Предупреждение. Ала Ема беше добра до дъното на душата си: честна, откровена, неспособна да лъже. Тя не разбираше бруталността на нуждата. Абсолютността на онова, което той беше готов да стори за семейството си. То нямаше нито дълбочина, нито ширина. Беше безкрайно.

— Много добре — заяви Анабел. Гласът й беше силен, решителен. Джулиън долови в акцента й твърдостта на корнуолските скали.

— Ще дойда с теб в Града от стъкло и ще говоря пред Съвета. И ако показанията ми бъдат приети, Черната книга ще бъде твоя.