Касандра Клеър
Повелител на сенките (27)

27
Злите ангели

— Ема. — Джулиън почука на вратата й. Или поне мислеше, че е нейната врата — никога не бе влизал в стаята на Ема в Лондонския институт. — Ема, спиш ли? Знам, че е късно.

Чу я как го повика да влезе, гласът й беше приглушен от дебелата дървена врата. Отвътре стаята й приличаше на неговата — малка, с масивни викториански мебели. Леглото бе солидно, с колони и копринен балдахин.

Ема лежеше върху покривката, облечена в избеляла от пране тениска и долнище на пижама. Претърколи се на една страна и му се усмихна.

Смазваща обич го връхлетя, като удар с юмрук в гърдите. Прибрала небрежно косата си, тя лежеше върху смачканото одеяло с чиния сладкиши до себе си, и Джулиън трябваше да спре за миг, за да си поеме дъх.

Тя размаха една сладка насреща му.

— Бананов сладкиш. Искаш ли?

Би могъл да прекоси стаята с няколко крачки. Би могъл да я вземе в прегръдките си и да я притисне до себе си. Би могъл да й каже колко много я обича. Ако бяха която и да било друга двойка, наистина би било толкова просто.

Ала за тях нищо никога нямаше да бъде лесно.

Ема го погледна озадачено.

— Всичко наред ли е?

Джулиън кимна, мъничко изненадан от собствените си чувства. Обикновено успяваше да се контролира по-добре. Може би бе заради разговора с Магнус преди малко. Може би той му беше вдъхнал надежда.

Ако имаше нещо, което животът на Джулиън го беше научил, то бе, че нищо не бе по-опасно от надеждата.

— Джулиън. — Ема остави сладкиша в чинията и избърса трохите от ръцете си. — Моля те, кажи нещо.

Той се прокашля.

— Трябва да поговорим.

Ема простена и се тръшна върху възглавниците.

— Не и това.

Джулиън приседна в края на леглото, докато Ема разчисти покривката, слагайки настрани храната и нещата, които беше разглеждала (Джулиън зърна стара снимка на момиче, носещо оръжие, което приличаше на Кортана, и друга с четири момчета в дрехи от Едуардианската епоха край една река).

Когато приключи, тя отново избърса ръцете си и се обърна към него.

— Колко скоро трябва да се разделим? — Гласът й потреперваше лекичко. — Веднага след заседанието в Аликанте? Какво ще кажем на децата?

— Говорих с Магнус. Посъветва ме да се обърнем към инквизитора.

От Ема се откъсна слисано възклицание.

— Инквизитора? Главата на съвета, който прилага законите?

— Почти съм сигурен, че Магнус знае кой е инквизиторът — рече Джулиън. — Той е бащата на Алек.

— Като заплаха ли го каза? Да се предадем на Робърт Лайтууд или той ще го направи вместо нас? Но Магнус не би… не мога да си го представя да стори нещо такова. Той е твърде лоялен.

— Не е това — обясни Джулиън. — Магнус иска да ни помогне. Спомня си други парабатай като нас и… изтъкна, че никой от тях не се е обърнал към Клейва за помощ.

— Защото именно законите на Клейва го забраняват!

— Проблемът не е в закона — каза Джулиън. — Със закона бихме могли да се справим. Става дума за проклятието, което е причината законът изобщо да съществува… дори ако Клейвът не го знае. Ние обаче знаем.

Ема го погледна въпросително.

— Всички други парабатаи се страхували от Закона повече, отколкото от проклятието — обясни той. — Така че или се разделяли, или напускали Клейва, или криели ставащото с тях, докато не бъдели заловени, или проклятието не ги убиело. Магнус каза, че ще бъдем първите и това няма да убегне на Робърт. Спомена и още нещо. Робърт е бил изпратен в изгнание, защото преди години е бил един от Кръга. Изгнанието временно обезсилило парабатайската му връзка. Магнус го знае от Алек — връзката им отслабнала толкова, че Робърт дори не разбрал, когато парабатаят му умрял.

— Изгнание — гласът на Ема потрепери. — Изгнанието означава, че Клейвът те прокужда… нямаш никакъв избор…

— Само че инквизиторът е този, който определя условията на изгнанието — изтъкна Джулиън. — Именно Робърт реши, че Ейлийн може да остане с Хелън, когато тя бе изпратена в изгнание; Клейвът беше против това.

— Ако някой от нас трябва да бъде изпратен в изгнание, това ще бъда аз — заяви Ема. — Ще отида с Кристина в Мексико. Ти си незаменим за децата. Аз не съм.

Гласът й беше твърд, ала очите й блестяха от сълзи. Джулиън усети как същата вълна от отчаяна любов, която бе изпитал по-рано, заплашва да го връхлети отново, и я потисна.

— И аз ненавиждам мисълта да бъдем разделени. — Той поглади одеялото; допирът на грапавата материя до пръстите му подейства успокояващо. — Обичта ми към теб е неразривна част от мен, Ема. Част от най-дълбоката ми същност. Независимо колко далеч сме един от друг.

Блясъкът в очите й се беше превърнал в сълзи. Една от тях се търкулна по бузата й, но тя не вдигна ръка, за да я избърше.

— Тогава…?

— Изгнанието ще притъпи връзката. — Джулиън се опитваше да говори спокойно. Въпреки всичко, все още имаше част от него, която ненавиждаше мисълта вече да не бъде парабатай на Ема и ненавиждаше мисълта за изгнание. — Магнус е сигурен в това. Изгнанието ще направи онова, което раздялата не е в състояние, Ема, защото изгнанието е дълбока нефилимска магия. Церемонията по заточаването намалява част от нефилимските ти умения, от магията ти, а да имаш парабатай, е част от тази магия. Това означава, че проклятието ще бъде отложено. Означава, че ще си спечелим време… а аз мога да остана с децата. Иначе би трябвало да ги напусна. Проклятието не наранява само нас, Ема, то наранява хората край нас. Не мога да остана близо до децата, мислейки си, че бих могъл да представлявам заплаха за тях.

Ема кимна бавно.

— Е, добре, това ще ни спечели време. А после какво?

— Магнус обеща да направи всичко по силите си, за да открие начин да развали връзката или да отмени проклятието. Едното или другото.

Ема вдигна ръка, за да изтрие мократа си буза и Джулиън видя дългия белег, проточил се под лакътя й, онзи, който имаше, откакто преди пет години той й беше дал Кортана в една стая в Аликанте. Как само сме оставили следите си един върху друг, помисли си.

— Ненавиждам това — прошепна тя. — Ненавиждам мисълта да бъда далеч от теб и децата.

Искаше му се да вземе ръката й в своята, но се въздържа. Ако си позволеше да я докосне, имаше опасност да рухне, а трябваше да остане силен и разумен, и изпълнен с надежда. Той бе говорил с Магнус, който се бе съгласил на това. Всичко зависеше от него.

— Аз също я ненавиждам. Ако съществуваше начин аз да бъда изпратен в изгнание, щях да го направя, Ема. Виж, ще се съгласим единствено, ако условията са такива, каквито искаме… ако заточението е за кратко, ако може да живееш с Кристина, ако инквизиторът обещае, че семейното ти име няма да бъде покрито с позор.

— И Магнус наистина вярва, че Робърт Лайтууд ще бъде готов да ни помогне? Че ще ни остави на практика сами да определим условията на изгнанието си?

— Наистина го вярва — потвърди Джулиън. — Не каза точно защо… Може би защото самият Робърт някога е бил в изгнание, или пък защото неговият парабатай е умрял.

— Но Робърт не знае за проклятието.

— И не е нужно да научава. Дори само влюбването нарушава закона, много преди проклятието да бъде задействано. А законът повелява да бъдем разделени или лишени от Знаците си. Което не е добре дошло за Клейва. Те отчаяно се нуждаят от ловци на сенки, особено толкова добри като теб. Робърт ще иска решение, което позволява да останеш нефилим. Освен това — имаме коз.

— Какъв?

Джулиън се пое дълбоко дъх.

— Знаем как да развалим връзката. Държим се така, сякаш не знаем, но не е така.

Ема се вкамени.

— Защото не можем да мислим за това сериозно — заяви тя. — То не е нещо, което бихме сторили някога.

— Ала въпреки това съществува. Знаем за него.

Ръката на Ема се стрелна и сграбчи предницата на ризата му. Хватката й бе прекалено силна.

— Джулиън. Би било непростим грях да използваме каквато и да е магия, за която ти е казала кралицата на феите. Няма да нараним единствено Джейс и Алек, Клеъри и Саймън. Всички хора, които не познаваме и които ще нараним… унищожавайки нещо, което е неразривна част от тях, както любовта ти към мен и моята любов към теб, са част от нас…

— Те не са ние — каза Джулиън. — Не става дума само за нас, става дума за децата. За семейството ми. Нашето семейство.

— Джулс. — Потресът в очите й беше огромен. — Винаги съм знаела, че си готов на всичко за децата. Винаги сме казвали, че и двамата сме готови. Но дори и тогава имахме предвид, че съществуват неща, които не бихме сторили. Не го ли знаеш?

Джулиън.

Мъничко ме уплаши.

— Да, знам го — отвърна той и Ема се отпусна мъничко. Очите й бяха широко отворени и на Джулиън му се прииска да я целуна още по-силно отпреди, отчасти защото беше Ема и това означаваше, че е добра, и честна, и грижовна.

Каква ирония.

— То е просто заплаха — добави. — Блъф. Не бихме го направили наистина, ала не е нужно Робърт да узнава това.

Ема пусна ризата му.

— Прекалено страшна заплаха е — заяви тя. — Да унищожим парабатаите като явление би могло да разкъса самата материя на света на нефилимите.

— Нищо няма да унищожаваме. — Джулиън улови лицето й в шепите си. Кожата й беше мека до дланите му. — Ще оправим всичко това. Ще останем заедно. Заточението ще ни даде времето, от което се нуждаем, за да открием как да разкъсаме връзката. Ако може да бъде направено по начина на кралицата, значи, може да бъде направено и по друг начин. Проклятието беше като чудовище, гонещо ни по петите. Сега можем да си отдъхнем за малко.

Тя целуна дланта му.

— Звучиш толкова сигурен.

— Сигурен съм — заяви той. — Ема, напълно съм сигурен.

Повече не можеше да издържа. Взе я в скута си. Тя се отпусна в него, притиснала лице в извивката на шията му. Ръката й проследи яката на тениската му, там, където памукът докосваше кожата.

— Знаеш ли защо съм сигурен? — прошепна той, целувайки я по слепоочието, по бузата, която имаше вкус на сол. — Защото когато вселената възникнала, във взрив от огън и великолепие, било създадено всичко, което ще съществува някога. Душите ни са направени от този огън и това великолепие, от неговите атоми, от късчетата звезди. Душите на всички са направени от тях, ала вярвам, че нашите, моята и твоята, са родени от праха на една и съща звезда. Ето защо винаги сме били привличани един към друг като магнити, през целия си живот. Всички наши късчета принадлежат заедно. — Той я притисна до себе си. — Името ти, Ема, означава вселена, нали знаеш. Нима това не доказва, че съм прав?

От гърдите на Ема се откъсна хлипащ полусмях и като вдигна глава, тя го целуна с всичка сила. Тялото му потръпна, сякаш бе докоснал оголена жица. Всяка мисъл бе пропъдена от ума му, остана само звукът на дишането им в ушите му, усещането от ръцете й върху раменете му и вкусът на устните й.

Не можеше да издържи повече: търкулна се настрани, без да я пуска, така че сега двамата лежаха напряко върху покривката. Ръцете му се плъзнаха под широката й тениска и легнаха на кръста й, палците му проследяваха извивките на хълбоците й. Все още се целуваха. Джулиън се чувстваше оголен, като отворена рана, всеки негов нерв бе обтегнат до болка от желание. Облиза захарта от устните й и тя простена.

Всичко във факта, че това бе забранено, беше неправилно, помисли си той. Нямаше други двама души, които си принадлежаха заедно повече, отколкото тях двамата. Почти му се струваше, че чувства как връзката им прогаря парабатайските знаци, притегляйки ги още по-близо, усилвайки всяко усещане. Само да зарови ръка в меките къдрици на косата й бе достатъчно, за да го накара да се почувства така, сякаш костите му се превръщат в течност, в огън. Когато гърбът й се изви, за да се притисне по-плътно в него, той си помисли, че е възможно да умре.

А после тя се отдръпна, поемайки си дъх, дълго и накъсано. Трепереше.

— Джулиън… не можем.

Той се претърколи встрани от нея. Беше като да му откъснат крайник. Ръцете му се вкопчиха в одеялото, достатъчно силно, за да го заболи.

— Ема — каза. То бе всичко, което можеше да каже.

— Искам го. — Тя се повдигна на лакът. Косата й бе бъркотия от разчорлени златни къдрици, изражението й — сериозно. — Трябва да знаеш, че го искам. Ала докато сме парабатаи, не можем.

— То с нищо няма да промени любовта ми към теб. — Гласът му беше дрезгав. — Обичам те така или иначе. Ще те обичам дори ако никога не се докоснем.

— Знам. Ала ми се струва, че предизвикваме съдбата. — Тя се пресегна и го помилва по лицето, по гърдите. — Сърцето ти бие толкова учестено.

— Винаги е така, когато съм с теб. — Той я целуна, целувка, приела, че тази нощ нямаше да стигне по-далеч. — С теб. С никой друг, освен с теб.

Вярно бе. Никога не бе желал друга преди Ема, нито след нея. Имаше време, когато беше по-малък, когато това го бе озадачавало — беше тийнейджър, предполагаше се, че прелива от копнежи и желания, нали така? Ала той никога не бе искал друга, никога не бе фантазирал, мечтал или копнял за друга.

А после бе дошъл онзи ден на плажа, когато Ема се смееше до него и бе вдигнала ръце, за да разкопчае шнолата си, и косата й се бе разпиляла по пръстите и гърба й като течна слънчева светлина.

Цялото му тяло бе реагирало. Спомняше си го до днес, пронизващата болка, сякаш бе получил смъртоносен удар. В този миг бе разбрал защо древните гърци смятали, че любовта е стрела, пронизваща тялото и оставяща изпепеляваща диря от копнеж след себе си.

На френски, внезапното влюбване се нарича coup de foudre. Мълния. Огънят във вените ти, унищожителната мощ на милион волтове. Джулиън не се беше влюбил внезапно: беше влюбен през целия си живот. Просто го беше осъзнал в този миг.

А след това беше копнял. О, как беше копнял. И бе жадувал за времето, когато си беше мислил, че пропуска нещо, като не копнее, защото копнежът бе като хиляда жестоки гласове, които му нашепваха, че е глупак. Бяха минали едва шест месеца от парабатайската им церемония, а тя вече бе най-огромната грешка, която бе допуснал в живота си, и тя бе необратима. И всеки път, щом зърнеше Ема след това, то бе като нож, забил се в гърдите му, ала нож, чиято болка Джулиън приветстваше. Острие, чиято дръжка стискаше в собствената си ръка, което сам притискаше в сърцето си и никой и нищо на света не би могло да му го отнеме.

— Заспивай. — Той я взе в прегръдките си и тя се сгуши в него, затваряйки очи. Неговата Ема, неговата вселена, неговото острие.

* * *

— Виждаш ли — каза Даяна. — То е точно това, което си мислехме.

Сребристочерната луна огряваше Брослиндската гора, докато Джия Пенхалоу излизаше от поразения кръг от пепеливи дървета и изгоряла трева. В мига, в който го направи, серафимската кама в ръката й лумна, сякаш някой я беше запалил.

Джия отново пристъпи в кръга. Камата угасна.

— Изпратих снимки на Кийрън — каза Даяна, взирайки се в мрачното лице на консула. — Те… Кийрън каза, че са съвсем същите като кръговете, които е видял в Тъмните земи. — Повечето от онова, което Кийрън беше видял напоследък в Тъмните земи, бе вътрешността на килия.

Джия потрепери.

— Ужасно е да стоиш в кръга. Имаш чувството, че земята е направена от лед и въздухът е пропит от отчаяние.

— Тези кръгове — каза Даяна. — Намират се на местата, които Хелън и Ейлийн са видели да потъмняват на картата, нали?

Джия нямаше нужда да поглежда. Просто кимна.

— Не исках да въвличам дъщеря си в това.

— Ако двете с Хелън са в състояние да присъстват на заседанието на Съвета, биха могли да се кандидатират да оглавят Института.

Джия не отговори.

— Това е, което Хелън отчаяно иска — каза Даяна. — Което и двете искат. Най-доброто място невинаги е най-безопасното. Никой не е щастлив в затвор.

Джия се прокашля.

— Времето, което ще е необходимо, за да може Съветът да одобри искането… Порталите към Врангел са под строг надзор… заседанието ще е свършило…

— Остави това на мен — заяви Даяна. — Всъщност колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Не можеше да повярва, че току-що бе казала колкото по-малко знаеш, толкова по-добре на консула. Решавайки, че едва ли би могла да измисли по-добра финална реплика, тя се обърна и си тръгна.

* * *

Дру сънуваше подземни тунели, прорязани от корени като гигантските кокалчета на великан. Сънуваше стая, в която имаше блестящи оръжия и момче със зелени очи.

Събуди се и видя мътните лъчи на зората да огряват полицата над камината, върху която със златна ловджийска кама, гравирана с рози, бе забодена бележка.

За Друзила: Благодаря ти за цялата помощ.

Хайме

* * *

Кит се събуди по някое време посред нощ; иратцето гореше леко върху ръката му. Лечебницата бе обляна в топла жълта светлина, през прозорците се виждаха покривите на Лондон, солидни под смаляващия се лунен сърп.

До слуха му достигна музика. Обърна се на другата страна и видя, че Тай бе заспал в леглото до неговото, със слушалки, от които се носеше далечният звук на симфония.

Един спомен изплува на повърхността на съзнанието му. Беше много малък и имаше грип с висока температура, и някой спеше до леглото му. Баща му? Трябва да е бил той. Кой друг би могъл да бъде, освен баща му, ала сигурността му убягваше.

Не. Нямаше да мисли за това. То бе част от предишния му живот; сега имаше приятели, готови да спят до леглото му, когато беше болен. И колкото и да траеше това, той щеше да бъде благодарен.

* * *

Високата врата на светилището беше изработена от желязо и гравирана със символ, който Кристина познаваше от раждането си: четирите букви на Съвета — по една за Съвет, Клейв, Завет и Консул.

Вратата се отвори безшумно под натиска на ръката й, разкривайки голяма стая. Кристина усети как се напряга, когато пристъпи вътре, спомнила си светилището в Института в Мексико Сити. Понякога си беше играла там като малка, наслаждавайки се на простора на мястото, тишината, гладките хладни плочки. Всеки Институт имаше светилище.

— Кийрън? — прошепна тя, влизайки навътре. — Кийрън, тук ли си?

Светилищата в Мексико Сити и в Лос Анджелис бледнееха в сравнение с размерите и внушителността на това в Лондон. Като огромно ковчеже от мрамор и камък, всяка повърхност в него сияеше. Нямаше прозорци, за да са защитени гостите вампири: светлината идваше от многобройни факли с рунически камъни. В средата на стаята имаше фонтан, в който се издигаше каменен ангел. Очите му бяха зейнали дупки, от които реки от вода струяха като сълзи и се изливаха в басейна отдолу. Върху постамента му бяха гравирани думите: A fonte puro pura defluit aqua.

От чист извор чиста вода извира.

Сребристи гоблени висяха по стените, макар изображенията върху тях да бяха избледнели от годините. Между две големи колони имаше кръг от високи столове с прави облегалки, съборени, сякаш някой ги беше блъснал в пристъп на ярост. По пода бяха пръснати възглавници.

— Как успя да отвориш вратата? — попита Кристина, поглеждайки през рамо към масивните й железни крила. Когато отново се обърна към Кийрън, той бе вдигнал ръцете си с дланите към нея: целите бяха покрити с тъмночервени белези, сякаш бе сграбчил нажежени ръжени и ги бе стиснал с всичка сила.

Желязото гореше.

— Това доставя ли ти удоволствие? — Дишаше тежко. — Ето ме тук, в нефилимския ви железен затвор.

— Естествено, че не ми доставя удоволствие. — Тя се намръщи насреща му.

Не успяваше да заглуши гласчето в себе си, което я питаше защо бе дошла. Не бе могла да се спре — непрекъснато мислеше за Кийрън, сам, предаден и изгубен. Навярно беше връзката между тях, онази, която бе споменал в стаята й. Ала тя усещаше присъствието му, неговото нещастие, като шепот някъде дълбоко в ума си, докато накрая бе излязла, за да го намери.

— Какво си ти за Марк? — попита той.

— Кийрън. Седни. Нека седнем и поговорим.

Той просто я гледаше, напрегнат и застанал нащрек. Като животно в гората, готово да побегне, ако тя помръдне.

Кристина се настани бавно върху разпръснатите възглавници. Приглади полата си, подви крака под себе си.

— Моля те — каза и махна към възглавничката пред себе си, сякаш го канеше на чай. Той се отпусна бавно, като котка, сядаща с настръхнала козина. — Отговорът е, че не знам. Не знам какво съм за Марк, нито той за мен.

— Как е възможно? Ние изпитваме онова, което изпитваме. — Кийрън сведе поглед към ръцете си, издължени, белязани от многобройни малки порязвания. — Онова в Лова бе истинско. Ние се обичахме. Спяхме един до друг, вдъхвахме дъха на другия и никога не се разделяхме. То беше истинско, винаги. Никога не е било лъжовно. — Той я погледна предизвикателно.

— Никога не съм си мислила, че е било. Винаги съм знаела, че е било истинско. Видях начина, по който Марк те гледаше. — Тя сплете пръсти, за да не им позволи да затреперят. — Познаваш ли Диего?

— Много красивото, глупаво момче.

— Не е глупав. Не че това има значение — побърза да добави Кристина. — Когато бях по-малка, го обичах, той също ме обичаше. Имаше време, когато непрекъснато бяхме заедно, също както вие с Марк. А после той ме предаде.

— Марк ми спомена за това. В земите на елфите биха го убили за подобно неуважение към дама от твоя ранг.

Кристина не бе сигурна какъв точно бе нейният ранг според Кийрън.

— Е, в резултат, аз реших, че онова, което бяхме имали, никога не е било истинско. И тази мисъл болеше повече, отколкото да си мисля, че просто бе престанал да ме обича… защото аз също бях престанала да го обичам по този начин. Бяхме надраснали онова, което съществуваше между нас. Но това е нещо естествено и често се случва. Много по-болезнено е да вярваш, че любовта ви е била лъжа от самото начало.

— Какво друго да вярвам? — попита Кийрън. — Когато Марк е готов да ме излъже, заради Клейва, който ненавижда…

— Не го направи заради Клейва — заяви Кристина. — Нима не чу нищо от това, което си говорят семейство Блекторн? Става дума за семейството му. Сестра му е заточена, защото във вените й тече елфическа кръв — прави го, за да си я върнат.

Изражението на Кийрън беше непроницаемо. Кристина знаеше, че като абстрактно понятие, думата „семейство“ не означава кой знае какво за него и не можеше да го вини за това. Ала семейство Блекторн, като реалност, която виждаше с очите си, тяхната объркана и откровена, и абсолютна обич един към друг… нима не виждаше всичко това?

— Значи, вече не смяташ, че любовта ви с момчето Росалес е била лъжа? — попита той.

— Не беше лъжа. Диего си има причини за онова, което прави сега. И когато поглеждам назад, го правя с удоволствие заради щастието, което споделихме. Лошото не може да има по-голямо значение от доброто, Кийрън.

— Марк ми каза, че когато сте влезли в царството на феите, до един сте получили обещание от елфа пука, който пази входа, че ще откриете нещо, което искате, там вътре. Какво искаше ти?

— Той ми обеща, че ще получа шанс да допринеса за края на Студения мир — отвърна Кристина. — Ето защо се съгласих, когато бе решено да се съюзим с кралицата.

Кийрън я изгледа, поклащайки глава. За миг Кристина си помисли, че я смята за глупава, и сърцето й се сви. Той се пресегна и докосна лицето й. Допирът на пръстите му бе лек като перце, сякаш бе помилвана от чашката на цвете.

— Когато ти се врекох във вярност в Двора на кралицата, то бе, за да подразня и ядосам Марк. Но сега мисля, че съм взел по-мъдро решение, отколкото бих могъл да предположа.

— Знаеш, че никога няма да те принудя да изпълниш тази клетва, Кийрън.

— Да. И именно затова казвам, че изобщо не си такава, каквато си мислех, че ще бъдеш. Живях в малкия свят на Дивия лов и Елфическите дворове, ала ти ме караш да чувствам, че светът е по-голям и пълен с възможности. — Той отпусна ръка. — Никога не съм срещал някой с толкова щедро сърце.

Кристина имаше чувството, че лицето й гори.

— Марк също е такъв. Когато Гуин дойде, за да ни каже, че си в опасност, Марк незабавно отиде да ти помогне, въпреки опасността.

— Мило бе да го кажеш — рече той. — Винаги си била мила.

— Защо го казваш?

— Защото би могла да ми отнемеш Марк, но ти не го направи.

— Не — рече Кристина. — Както ти каза на Адаон — не би искал любовта на Марк, ако не те обича по своя воля. Аз също. Няма да го притискам или да се опитвам да му повлияя. Ако мислиш, че бих го направила и че то би подействало, значи, изобщо не ме познаваш. Нито пък Марк. Не и такъв, какъвто е наистина.

Устните на Кийрън се разтвориха. Не можа да каже нищо обаче, защото вратата се отвори и Марк пристъпи в светилището.

Беше облечен изцяло в черно и изглеждаше изтощен. Червеният кръг около китката му привлече погледа на Кристина и тя неволно докосна заздравяващата рана върху своята ръка.

— Проследих те дотук — каза й той. — Все още е останало достатъчно от обвързващата магия, за да го направя. Помислих си, че може би си с Кийрън.

Кийрън не каза нищо. Изглеждаше като елфически принц в някоя картина — далечен, непристъпен, дистанциран.

— Принц Кийрън — обърна се Марк към него тържествено. — Може ли да поговорим.

* * *

Приличаха на картина, коленичили на пода. Тъмната коса на Кристина закриваше лицето й; насреща й Кийрън бе същински контраст от черно и бяло. Марк поспря за миг на прага на светилището загледан в тях; струваше му се, че нещо притиска сърцето в гърдите му.

Определено си падаше по тъмната коса, помисли си.

В следващия миг чу Кристина да казва името му и си даде сметка, че подслушва. Да влезе в светилището, бе като да влезе в студено, жестоко място: то бе обградено с желязо. Кийрън несъмнено изпитваше същото, ала лицето му с нищо не го издаваше. С нищо не издаваше, че изпитва каквото и да е.

— Принц Кийрън — каза той. — Може ли да поговорим?

Кристина се изправи на крака.

— Трябва да си вървя.

— Не, не трябва. — Кийрън се бе облегнал назад, подпирайки се на възглавниците. Елфите не лъжеха с думи, ала лъжеха с лицата и гласовете, с жестовете си. Всеки, зърнал Кийрън в този миг, би си помислил, че той изпитва единствено отегчение и антипатия.

Но не си беше тръгнал. Все още беше в Института. Марк се вкопчи в това.

— Трябва — настоя Кристина. — С Марк не бива да сме близо един до друг, докато действието на обвързващата магия не отмине.

Ала докато тя отиваше към вратата, Марк пристъпи по-близо до нея. Ръцете им се докоснаха. Беше ли си помислил, че е красива в мига, в който се беше запознал с нея? Спомняше си как се събужда от звука на гласа й, как я вижда, седнала на пода в стаята му, с отворен нож. Колко благодарен бе, че тя бе някой, когото не бе познавал отпреди Лова, някой, който не очакваше нищо от него.

Тя го погледна за миг и излезе, и ето че той остана сам с Кийрън.

— Защо си тук? — попита Кийрън. — Защо се принизяваш да потърсиш някого, когато мразиш?

— Не те мразя. Нищо от това не бе, защото те мразя или искам да те нараня. Бях ти ядосан… естествено, че бях. Нима не разбираш защо?

— Ето защо Ема не ме харесва — каза той, без да среща очите на Марк. — И Джулиън.

— Ярлат бичува и двамата. Побоят, който нанесе на Ема, би убил един мундан.

— Спомням си — отвърна Кийрън нещастно, — и все пак ми се струва толкова далечно. — Той преглътна. — Знаех, че те губя. Боях се. И не беше само това. Ярлат бе намекнал, че в света на нефилимите няма да бъдеш в безопасност. Че те възнамеряват да те примамят обратно, само за да те екзекутират заради някакво измислено обвинение. Глупак бях да го повярвам.

— О. — Тази нова информация се разля в Марк, осъзнаване на истината, примесено с облекчение. — Мислел си, че ми спасяваш живота.

Кийрън кимна.

— Но то не променя нищо. Онова, което сторих, не беше правилно.

— Ще трябва сам да се извиниш на Ема и Джулиън — каза Марк. — Ала аз, аз вече ти простих, Кийрън. Ти се върна, когато не беше длъжен да го правиш… помогна ни да спасим Тави…

— Когато потърсих убежище тук, бяха заслепен от ярост — рече Кийрън. — Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че ти ме беше излъгал. Мислех, че дойде да ме спасиш, понеже… — Гласът му се прекърши. — Понеже ме обичаш. Не мога да понеса мисълта за това, какъв глупак бях.

— Аз наистина те обичам — отвърна Марк. — Ала това не е лесна или спокойна любов, Кийр.

— За разлика от онова, което изпитваш към Кристина.

— Да, за разлика от онова, което изпитвам към Кристина.

Раменете на Кийрън увиснаха лекичко.

— Радвам се, че го призна. Мисля, че сега не съм в състояние да понеса никаква лъжа. Когато те обикнах, знаех, че обиквам някого, който е в състояние да лъже. Казвах си, че то няма значение. Ала ето че има по-голямо значение, отколкото съм си представял някога.

Марк прекоси разстоянието, което ги делеше. Почти очакваше Кийрън да се отдръпне, но той не го направи. Марк спря едва когато между тях останаха само няколко сантиметра, а очите на Кийрън се разшириха, и коленичи върху студения мрамор.

Беше жест, който бе виждал преди, в Лова и на елфическите веселия. Един елф, коленичещ пред друг. Не в израз на подчинение, а за да се извини. Прости ми. Очите на Кийрън бяха кръгли като чинийки.

— Наистина има значение — заяви Марк. — Ще ми се да не бях в състояние да лъжа, така че да ми повярваш: през всички тези дни сдържах нежността си, не защото бях ядосан или отвратен от теб. Желаех те толкова силно, колкото и в Лова. Ала не можех да бъда с теб, да те докосвам, в сянката на лъжите. Не би било истинско, нито пък честно. Не бих чувствал, че ме избираш, защото за да направим истински избор, трябва да разполагаме с истинско знание.

— Марк — прошепна Кийрън.

— Не те обичам така, както обичам Кристина. Обичам те така, както обичам теб. — Марк наклони глава. — Ще ми се да можеше да надзърнеш в сърцето ми. Тогава би разбрал.

Разнесе се шумолене. Кийрън също се беше отпуснал на колене.

— Щеше ли да ми кажеш? След като свидетелствам?

— Да. Иначе нямаше да го понеса.

Кийрън притвори очи. Марк виждаше полумесеците от черно и сребристо изпод клепачите му, обрамчени от черни ресници. Косата му бе изсветляла, придобивайки почти калаен цвят.

— Вярвам ти. — Той отвори очи и погледна право в очите на Марк. — Знаеш ли защо ти вярвам?

Марк поклати глава. Чуваше ромона на водата в шадравана зад тях и той му напомняше за хилядите реки, над които бяха яздили заедно, хилядите потоци, край които бяха спали.

— Заради Кристина. Тя не би приела един безчестен план. Разбирам, че си се опитвал да помогнеш на семейството си, на сестра си. Разбирам защо си бил отчаян. И вярвам, че не би ме лъгал по-дълго, отколкото би било необходимо. — Очите му изведнъж изглеждаха толкова стари. — Ще говоря пред Съвета.

Марк понечи да се изправи.

— Кийрън, не…

Ръцете на Кийрън се вдигнаха и уловиха лицето на Марк в шепи. Докосването му беше нежно.

— Не го правя заради теб. Това е нещо, което ще направя за Ема и останалите. Така дългът ми ще бъде изплатен. Ти и аз — дългът между нас вече е изтрит. — Той се приведе напред и докосна устните на Марк със своите. Марк искаше да задържи по-дълго целувката, топлината й, познатостта й. Почувства как Кийрън сложи длан върху гърдите му с разперени пръсти, там, където висеше елфическата стрела, под ключицата му. — И тогава ще сме приключили един с друг.

— Не — прошепна Марк.

Ала Кийрън вече се беше изправил и топлината на ръцете му се отдръпна от кожата на Марк. Очите му бяха потъмнели, цялото му тяло бе напрегнато. Марк скочи на крака след него с намерението да поиска обяснение на думата приключили… когато въздухът бе раздран от ужасяващ звук.

Беше звук, дошъл отвън. Съвсем не далеч. През ума на Марк пробяга спомен, в който той гледаше от гърба на коня си как мълнии унищожават една гора. Огън проблясваше под него, клони и дънери се трошаха с пращене като писъци в главата му.

Кийрън си пое рязко дъх. Погледът му беше далечен, блуждаещ.

— Дойдоха — каза той. — Близо са.

* * *

Силен трясък изтръгна Ема от съня и от прегръдките на Джулиън. Трясък, който не беше съвсем трясък; в началото й се бе сторило, че прозвуча като две коли, сблъскали се на магистралата, сред скърцане на спирачки и взрив от натрошено стъкло. Като че ли идваше отнякъде съвсем наблизо. Тя скочи на крака и се хвърли към прозореца.

Бяха петима, застанали в двора, искрящи в бронзово на утринната светлина, както коне, така и ездачи. Жребците изглеждаха металически, очите им бяха украсени с бронзова коприна, копитата им лъщяха. Възседналите ги елфи бяха също толкова бляскави и красиви, доспехите им сякаш нямаха спойки, така че приличаха на течен бронз. Лицата им бяха скрити зад маски, косите им бяха дълги и металически. Незнайно как, в сърцето на Лондон, те й се сториха безкрайно по-ужасяващи от първия път, когато ги беше видяла.

Джулиън беше буден, седнал на ръба на леглото, и посягаше към колана с оръжията си, който висеше на стената над нощното шкафче.

— Дойдоха — каза Ема. — Ездачите са тук.

* * *

Втурнаха се в библиотеката, всички, освен Кит и Бриджет, както Магнус ги беше инструктирал. Магнус, Кристина, Тай и Ливи вече бяха там, когато Ема влетя с Кортана в ръка.

Джулиън се появи след малко — бяха се съгласили, че е по-добре да не изглежда така, сякаш са били заедно.

Всички стояха до прозорците, чиито завеси бяха дръпнати, откривайки гледка към предния двор на Института. Магнус се беше подпрял на един от тях, протегнал ръка и долепил длан до стъклото с мрачно изражение. Имаше черни кръгове под очите и изглеждаше плашещо изпит и изтощен.

Марк и Кийрън се появиха, докато Ема премяташе меча си през рамо и се отправяше забързано към прозорците. Джулиън застана до нея и погледна навън.

Петимата Ездачи не бяха помръднали. Просто си стояха в двора, неподвижни като статуи. Конете им нямаха нито юзди, нито поводи, нищо, което да ги задържи. Ездачите седяха с голи мечове в ръце, вдигнати пред тях като редица блестящи зъби.

Кийрън пристъпи напред, прекосявайки стаята, за да отиде до един от прозорците и след миг Марк го последва. Стояха рамо до рамо: ловците на сенки, магьосникът и елфическият принц, вперили мрачни погледи в двора навън. Кийрън беше мълчалив и изглеждаше така, сякаш му е лошо, косата му беше бяла, с цвят на кост.

— Не могат да влязат в Института — каза Тай.

— Не — отвърна Магнус. — Магическите бариери ги възпират.

— Въпреки това трябва да се махнем възможно най-скоро — обади се Кийрън. — Нямам им доверие. Ще измислят начин да проникнат вътре.

— Трябва да се свържем с Аликанте — каза Ливи. — Да ги накараме да отворят Портал от тяхната страна, за да се измъкнем оттук.

— Не можем да го направим, без да разкрием, че Ездачите са тук и защо — отвърна Джулиън. — Ала бихме могли да отворим Портал, който да ни отведе оттук, дори и да не е право в Идрис. — Той хвърли кос поглед на Магнус.

— Работата е там, че точно сега не мога да отворя Портал. — Магнус говореше с известно усилие. — Ще трябва да издържим тук няколко часа. Изразходих енергията си… не очаквах, че ще се наложи да излекувам Кит, нито да отпратя Алек и децата оттук.

Думите му бяха последвани от ужасна тишина. На никого и през ум не му бе минавало, че би могло да има нещо, което Магнус не е в състояние да направи. Че си има слабости, като всички останали.

— В криптата има Портал — каза Тай. — Ала отвежда единствено в Корнуолския институт.

Никой не го попита откъде знае.

— Само че онзи Институт е изоставен — изтъкна Джулиън. — Магическите бариери тук вероятно са по-силни.

— Просто ще сменим един Институт с друг — каза Магнус. — Ще бъдем хванати като в капан там, и то с по-слаба защита. А вярвайте ми, те ще ни проследят. Никога не е имало по-страховити ловци от Ездачите на Манан.

— Ами Катарина Лос? — попита Ливи. — Тя ни изведе от Лосанджелиския институт.

Магнус си пое накъсано дъх.

— Същите предпазни магии, които пречат на Ездачите да влязат, няма да позволят на никого да отвори Портал отвън.

— Ами кралицата на феите? — попита Ема. — Дали не би поискала да ни помогне да се преборим с Ездачите?

— Кралицата не е на наша страна — каза Джулиън. — Тя е единствено на собствената си страна.

Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Магнус.

— Едно трябва да ви се признае. Никога не съм вярвал, че някой би могъл да задмине Джейс и Клеъри, когато става дума за шантави, самоунищожителни решения, но вие всички сте им достойна конкуренция.

— Аз нямам нищо общо с това — изтъкна Кийрън сухо.

— Според мен ще откриеш, че немалко лоши решения са те довели дотук, приятелю — рече Магнус. — Е, добре. Има няколко неща, които мога да направя, за да си върна енергията. Вие — всички вие — изчакайте тук. И не правете нищо глупаво.

Той излезе от стаята с големи крачки на дългите си, обути в черно крака, като ругаеше под носа си.

— Все повече заприличва на Гандалф — отбеляза Ема, докато го проследяваше с поглед. — Искам да кажа, секси, младолик Гандалф, но все очаквам да започне да поглажда дългата си бяла брада и да мърмори мрачно.

— Поне е съгласен да ни помогне. — Погледът на Джулиън стана по-остър. През портата тъкмо минаваше още един Ездач. Новодошлият имаше по-деликатна структура на тялото и дълга бронзова коса. Етна, помисли си Ема. Сестрата.

А после всички мисли бяха пропъдени от разтърсващ шок. Върху гърба на бронзовия кон имаше малка фигурка. Малко човешко момиченце с къса черна коса. То висеше безжизнено отпуснато в хватката на елфическата жена, но очите му мигаха. Не можеше да е на повече от четири години — носеше клин с весел десен на пчелички и яркорозови гуменки.

С другата си ръка Етна държеше кама и притискаше върха й в тила на момиченцето.

Джулиън се бе вкаменил, сякаш бе изваян от мрамор, лицето му бе пребледняло. Около Ема се надигнаха гласове, ала те бяха просто шум. Тя не можеше да различи думите. Взираше се в момиченцето и в ума си виждаше Дру, Тави, дори Ливи и Тай; някога и те бяха толкова малки, толкова безпомощни.

А Етна беше силна. Всичко, което трябваше да стори, бе да направи едно движение с камата си, и щеше да отсече главата на момиченцето.

— Дръпнете се от прозореца — нареди Джулиън. — Всички, дръпнете се от прозореца. Ако не мислят, че ги гледаме, няма да наранят детето.

Ръката му беше върху тази на Ема. Тя отстъпи назад заедно с останалите, залитайки. Чу Марк да възразява. Трябва да излязат, казваше той. Да отблъснат Ездачите.

— Не можем — изтерзано каза Джулиън. — Ще ни избият.

— Аз убих един от тях преди — рече Ема. — Аз…

— Тогава ги хванахме неподготвени. — Гласът на Джулиън я достигна разкривен от шока. — Не го очакваха… не вярваха, че е възможно… този път ще бъдат готови…

— Той е прав — обади се Кийрън. — Понякога най-безмилостното сърце казва най-верните неща.

— За какво говориш? — Марк беше пламнал и стискаше силно китката на дясната си ръка; Разсеяно, Ема си даде сметка, че белегът от обвързващата магия бе изчезнал от кожата му, както и от тази на Кристина.

— Децата на Манан никога не са били побеждавани — обясни Кийрън. — Ема е първата, убила един от тях. Взели са детето, за да ни подмамят, защото знаят, че тогава ще бъдем в тяхната власт.

— Но те ще я убият — каза Ема. — Тя е просто дете.

— Ема… — Джулиън посегна към нея.

Тя го прочете върху лицето му. Джулиън би сторил всичко, би рискувал всичко за семейството си. Нямаше нищо и никого, което не би пожертвал.

Ето защо трябваше да бъде тя.

Ема се втурна да бяга. Чу как Джулиън извика името й, ала вече беше изхвръкнала през вратата; затръшна я след себе си и хукна по коридора. Беше в бойно облекло, а Кортана беше на гърба й; взе стъпалата на бегом, прекоси тичешком преддверието и изскочи през входната врата на Института.

Видя бронзовото петно, което представляваха Ездачите, преди да се обърне, за да затръшне вратата зад себе си, вадейки стилито от джоба си. Надраска руна за заключване върху нея в същия миг, в който чу как от другата й страна връхлитат тела, гласове, викащи й да не бъде безразсъдна, да отвори вратата…

Ема прибра стилито в джоба си, вдигна Кортана и слезе по стъпалата.