Касандра Клеър
Повелител на сенките (26)

26
Из мрака да блуждай

Седнала върху леглото на Кристина, Ема решеше косата на приятелката си. Започваше да разбира защо майка й толкова бе обичала да я реше, когато беше малко момиче: имаше нещо странно успокояващо в това, да усеща как гладките тъмни кичури се плъзгат между пръстите й, в повтарящото се движение на четката.

То успокояваше болката в главата, в гърдите й. Онази, която сякаш не бе само нейна, но и на Джулиън. Знаеше колко му беше трудно да се сбогува с Тави, дори да беше за негово добро, и самата тя усещаше празнината от раздялата на Джулиън с най-малкия му брат.

Присъствието на Кристина й помагаше. Ема й разказа абсолютно всичко, случило се в Корнуол, докато втриваше мундански крем, на име „Савлон“, в зачервеното петно от обвързващата руна. Кристина изохка, оплаквайки се, че щипе, и й връчи четката за коса, казвайки й да свърши нещо наистина полезно.

— Е, има ли нещо, което да помага за магията? Например, ако Марк се появи и легне върху теб, болката ще си отиде ли?

— Да — отвърна Кристина някак глухо.

— В такъв случай е адски невъзпитано от негова страна да не го направи, мен ако питаш.

Кристина нададе тих вопъл, който прозвуча като „Кийрън“.

— А, да, Марк трябва да се преструва, че все още е привързан към Кийрън. Предполагам, че да легне отгоре ти, едва ли би помогнало за това.

— Той наистина е привързан към Кийрън — заяви Кристина. — Само че… мисля, че е привързан и към мен. — Тя се извърна към Ема. Очите й бяха големи и тъмни, и тревожни. — Танцувах с него. С Марк. И се целунахме.

— Това е хубаво! Хубаво е, нали?

— Беше, но после се появи Кийрън…

— Какво?

— Не беше ядосан обаче. Просто каза на Марк, че би трябвало да танцува по-добре, а после танцува с мен. Беше като да танцуваш с огън.

— Леле, секси шантавост — каза Ема. — Може би повече, отколкото съм в състояние да преглътна.

— Не е шантаво!

— Как ли пък не. Запътила си се към елфическа тройка. Или някаква война.

— Ема!

— Секси елфическа тройка — заяви Ема жизнерадостно. — Мога да казвам, че съм те познавала отпреди да се прочуеш.

Кристина простена.

— Е, добре. Ами ти и Джулиън? Имате ли някакъв план след станалото в Корнуол?

Ема въздъхна и остави четката. Тя беше красив, посребрен викториански предмет. Зачуди се дали си беше в стаята, когато се бяха нанесли, или Кристина я беше намерила някъде из Института. Лондонската стая на Кристина вече носеше следи на нейната личност: картините бяха избърсани и окачени под прави ъгъл, беше намерила отнякъде пъстра покривка за леглото си, а балисонгът й висеше на една нова кукичка до камината.

Ема се залови да сплете косата на приятелката си, премятайки гъстите кичури между пръстите си.

— Нямаме план. Винаги е едно и също — когато сме заедно, имаме чувството, че сме непобедими. А после започваме да осъзнаваме, че пред нас стоят все същите опции и те до една са ужасни.

Кристина придоби разтревожен вид.

— Имате само две опции, нали? Да се разделите или да се откажете да бъдете ловци на сенки.

Довършила плитката, Ема подпря брадичка на рамото на Кристина, мислейки си за онова, което Джулиън бе научил от кралицата на феите. Ужасяващата възможност да развалят всички парабатайски връзки. Ала то бе прекалено страшно дори да бъде изречено на глас. — Някога си мислех, че физическото разстояние между мен и Джулиън ще ни отдалечи един от друг. Ала сега не смятам, че ще помогне. Нищо друго не успя. Мисля, че където и да отида, за колкото и дълго, чувствата ми няма да се променят.

— Има любов, здрава като въже. Тя те обвързва — каза Кристина. — В Библията пише, че любовта е също толкова силна, колкото смъртта. Наистина го вярвам.

Ема се премести, за да погледне приятелката си в лицето.

— Кристина. Има още нещо, нали? Нещо, свързано с Диего? Или с Хайме?

Кристина сведе очи.

— Не мога да ти кажа.

— Нека ти помогна — рече Ема. — Толкова си силна за всички останали. Остави ме да бъда силна за теб.

На вратата се почука и двете вдигнаха изненадано погледи. Марк, помисли си Ема. Имаше нещо в изражението на Кристина. Трябва да беше Марк.

Само че беше Кийрън.

Ема замръзна от изненада. Макар да бе посвикнала с присъствието на Кийрън, той все още караше косъмчетата по ръцете й да настръхват от напрежение. Не че го винеше, не лично него, за нараняванията, които беше понесла от ръцете на Ярлат. Ала видът му все още я връщаше към онзи ден: палещото слънце, плющенето на камшика, металическият мирис на кръв.

Вярно бе, че сега той изглеждаше съвсем различно. Черната му коса бе малко по-буйна, по-разрошена, но иначе той имаше смущаващо човешки вид в дънките си. Поизрасналата коса скриваше заострените връхчета на ушите му, макар че разноцветните му очи, черно и сребърно, все още бяха поразяващи.

Той се поклони лекичко.

— Дами.

Кристина изглеждаше озадачена. Очевидно тя също не беше очаквала това посещение.

— Дойдох, за да говоря с Кристина, ако тя ми позволи — добави Кийрън.

— Ами давай — подкани го Ема. — Говори.

— Мисля, че би искал да говори с мен насаме — прошепна Кристина.

— Да — потвърди Кийрън, — това е молбата ми.

Кристина погледна приятелката си.

— Ще се видим на сутринта, нали?

Хмпф, помисли си Ема. Кристина й беше липсвала, а сега някакъв нахален елфически принц я изритваше от стаята на приятелката й.

Кийрън почти не я погледна, когато тя стана от леглото и се отправи към вратата.

Докато минаваше покрай него на излизане, тя поспря, а раменете им почти се докоснаха.

— Ако я нараниш или разстроиш по някакъв начин — каза толкова тихо, че се съмняваше Кристина да може да я чуе, — ще ти откъсна ушите и ще ги превърна в шперцове. Ясна ли съм?

Кийрън я изгледа с очите си като нощно небе, непроницаеми като облаци.

— Не.

— Нека бъда по-ясна тогава — заяви Ема рязко. — Обичам я. Не я наранявай.

Кийрън пъхна дългите си, деликатни ръце в джобовете си. Изглеждаше напълно неестествено в модерните си дрехи. Беше като да видиш Александър Велики в рокерско яке и кожен панталон.

— Лесно е да бъде обичана.

Ема го погледна учудено. Не това бе очаквала да каже. Лесно е да бъде обичана. Нене се бе държала така, сякаш тази идея беше странна. Ала какво ли знаеха елфите за любовта?

* * *

— Искаш ли да седнеш? — попита Кристина, а после се зачуди дали не се превръща в майка си, която открай време твърдеше, че първото, което трябва да направиш, когато имаш гост, е да му предложиш да седне. Дори ако е убиец? попитала бе Кристина. Да, дори ако е убиец, настояла бе майка й. Ако не искаш да предложиш на един убиец да седне, изобщо не би трябвало да го поканиш да влезе.

— Не. — Кийрън отиде в другия край на стаята, напъхал ръце в джобовете си; от него се излъчваше напрежение. Доста прилича на Марк, помисли си Кристина. И двамата се движеха така, сякаш под кожата им беше кипеше енергия. Тя се зачуди какво ли би било да си изпълнен с такова движение и все пак да си принуден да стоиш неподвижно.

— Милейди. Заради клетвата, която дадох в Двора на светлите феи, между нас има връзка. Мисля, че и ти усети силата й.

Кристина кимна. Не беше магическата връзка между нея и Марк, ала беше истинска, блещукаща енергия, когато танцуваха, когато говореха.

— Според мен тази сила може да ни помогне да направим заедно нещо, което не бих могъл да сторя сам.

Кийрън се приближи до леглото и извади ръка от джоба си. Върху дланта му блещукаше нещо. Протегна го към Кристина и тя видя жълъда, който Марк бе използвал по-рано, за да повика Гуин. Изглеждаше леко хлътнал, но беше цял, сякаш бе запечатан, след като го бяха отворили.

— Искаш отново да призовем Гуин? — Кристина поклати глава. Косата й се измъкна от незавързаната плитка и се разпиля по гърба й. Тя забеляза, че Кийрън я погледна. — Не. Той няма да се намеси отново. Искаш да говориш с някой друг от земите на елфите. Брат ти?

— Както си мислех. — Той наклони лекичко глава. — Отгатна намеренията ми съвсем точно.

— И можеш да го направиш? Жълъдът няма просто да призове Гуин?

— Магията е доста простичка. Не забравяй, че твоята кръв не може да прави магии, но моята — да. Би трябвало да успея да повикам Проекция на брат ми. Ще го попитам за плановете на баща ни. Ще го попитам дали би могъл да спре Ездачите.

Кристина беше изумена.

— Някой може ли да спре Ездачите?

— Те са поданици на Двора и се под негова власт.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Кристина.

— Защото за да призова брат си, трябва да проникна с ума си в земите на елфите. И ако искам да запазя ума си невредим, би било по-безопасно да имам връзка в този свят. Нещо… някой… който да ми бъде опора, докато търся брат си.

Кристина слезе от леглото. Права, тя бе само мъничко по-ниска от Кийрън. Очите й бяха на нивото на устата му.

— Защо аз? Защо не Марк?

— Вече поисках достатъчно от Марк.

— Може би, но дори това да е вярно, не мисля, че е цялата истина.

— Малцина от нас имат щастието да знаят цялата истина за каквото и да било. — Кристина знаеше, че Кийрън е млад, ала докато изричаше тези думи, в очите му имаше нещо древно. — Ще сложиш ли ръка в моята?

Тя му подаде ръката, която носеше червения знак за връзката й с Марк. Някак си, това й се струваше уместно. Пръстите му се сключиха около нейните, хладни и сухи, леки като допира на листо.

С другата си ръка той запрати жълъда към стената край камината.

За миг се възцари тишина. Кристина чуваше накъсаното дишане на Кийрън. Струваше й се странно за един елф — всичко, което те правеха, бе толкова далеч от обикновените човешки емоции, че бе странно да чуе как Кийрън си поема дъх с усилие. Ала после си спомни ръцете му около себе си, неравномерните удари на сърцето му. Те бяха от плът и кръв, нали така? Кости и мускули, също като ловците на сенки. А огънят на ангелската кръв гореше и в тях…

Мрак се разля по стената като петно. Кристина си пое рязко дъх и Кийрън стисна по-силно ръката й. Мракът се раздвижи и се разлюля, потрепери и се преобрази. В него танцуваше светлина и Кристина зърна многоцветното нощно небе на елфическите земи. А в сянката — по-тъмна сянка. Мъж, увит в тъмен плащ. Докато тъмнината изсветляваше, първото, което Кристина видя, бе широката му усмивка и сърцето й сякаш спря.

Това бе усмивка от кости, насред скелетоподобно полулице, едната му половина — красива, а другата — ужасяваща. Наметалото, с което бе обгърнат, бе мастиленочерно и носеше знака на строшена корона. Той стоеше, изправен и едър, ухилен с кривата си усмивка срещу Кийрън.

Не бяха призовали Адаон. А Тъмния крал.

* * *

— Не, не — ридаеше Тави, заровил личице в рамото на Джулиън. Беше посрещнал новината, че отива в Идрис с Алек, Макс и Рафи по-зле, отколкото Марк беше очаквал. Всички деца ли плачеха така, сякаш всичко в света е рухнало и сърцата им са разбити, дори само при новината за кратка раздяла?

Не че можеше да го вини. Самият той имаше чувството, че разкъсват сърцето му на парченца, докато гледаше как Джулиън крачи напред-назад из стаята с малкия си брат в прегръдките си, а Тави хлипа и го удря с юмручета по гърба.

— Тавс — каза Джулиън с онзи нежен глас, който на Марк му беше трудно да свърже с момчето, което се бе изправило срещу Тъмния крал в собствения му Двор, опрял нож до гърлото на един принц. — Ще бъде само за ден, най-много два. Ще видиш каналите в Аликанте, Гард…

— Ти все си тръгваш. — Тави се задави до ризата на брат си. — Не може отново да си тръгнеш.

Джулиън въздъхна и като наведе брадичка, отърка буза в непокорните къдрици на брат си. Над главата на Тави очите му срещнаха тези на Марк. В тях нямаше укор, нито самосъжаление, единствено ужасяваща тъга.

И все пак, Марк почувства как гърдите му се свиват от чувство на вина. Ами ако бяха празни думи, казал бе Кийрън веднъж, когато Марк се бе зачудил дали двамата изобщо биха се срещнали, ако не се бяха присъединили към Лова. Сега обаче не бе в състояние да спре пороя от „ами ако“: ами ако бе останал със семейството си, ами ако Джулиън не се бе видял принуден да бъде майка и баща, и брат на по-малките, ами ако Тави не беше израсъл в сянката на смърт и загуба. Може би тогава всяка раздяла нямаше да му се струва завинаги.

— Вината не е твоя — каза Магнус, появил се безмълвно до него. — Не можеш да промениш миналото. Ние израстваме със загубите си, всички, освен най-големите късметлии на света.

— Не мога да не си мечтая брат ми да беше един от най-големите късметлии на света — отвърна Марк. — Ти разбираш.

Магнус погледна към Джулс и Тави. Момченцето беше изплакало всичките си сълзи и бе заровило личице в рамото му, вкопчено в него. Малките му раменца бяха отпуснати изтощено.

— Кой брат?

— И двамата — отвърна Марк.

Магнус протегна ръка и докосна с любопитни пръсти проблясващата стреличка, която висеше около врата на Марк.

— Познавам този материал. Някога тя увенчаваше оръжието на един войник от кралската стража в Тъмния двор.

Марк я докосна — хладна и гладка под пръстите му. Неподдаваща, като самия Кийрън.

— Кийрън ми я подари.

— Тя е много ценна — рече Магнус и се обърна, когато Алек го повика, пускайки медальона на Марк.

Алек стоеше с Макс на ръце и Рафи до себе си, а в краката му имаше неголям сак с вещите им. На Марк му хрумна, че Алек бе на възрастта, на която щеше да бъде той, ако Ловът не го беше отвлякъл. Зачуди си дали би бил толкова зрял, колкото Алек изглеждаше, толкова овладян, така способен да се грижи за другите и за себе си.

Магнус целуна Алек и разроши косата му с безкрайна нежност. Наведе се, за да целуне Макс и Рафи, а после се залови да отвори Портал. От пръстите му изскочи светлина и въздухът пред него заблещука.

Тави се беше свил на безнадеждно кълбо до гърдите на Джулиън, който го притисна по-силно до себе си, така че мускулите на ръцете му се напрегнаха, и му зашепна успокояващи думи. Марк искаше да отиде при тях, ала не можеше да накара краката си да се раздвижат. Дори в нещастието си те изглеждаха едно цяло, което нямаше нужда от никой друг.

Болката, пронизала ръката му миг по-късно, пропъди тази меланхолична мисъл. Той стисна китката си, туптяща от болка и овлажняла от кръв. Нещо не е наред, помисли си, а после: Кристина.

Втурна се да бяга. Порталът се разширяваше и блещукаше в средата на стаята и той зърна очертанията на демонските кули, докато притичваше покрай него и изскачаше в коридора.

Нещо в кръвта му казваше, че се приближава до Кристина, ала за негова изненада болката в китката не отслабна. Тя туптеше неспирно, като предупредителния лъч на морски фар.

Вратата на стаята й беше затворена. Марк опря рамо в нея и натисна, без да си дава труда да провери бравата. Вратата поддаде и Марк почти падна вътре.

Задави се, а очите му запариха. В стаята миришеше така, сякаш нещо беше изгоряло вътре… нещо органично, като мъртви листа или изгнили плодове.

Беше тъмно. Очите му бързо се приспособиха и той различи очертанията на Кристина и Кийрън, застанали до леглото. Кристина стискаше своя балисонг. Над тях беше надвиснала огромна сянка… не, не сянка, даде си сметка Марк, когато дойде по-близо. Проекция.

Проекция на Тъмния крал. И двете половини на лицето му грееха от неестествено веселие — и красивата кралска половина, и ужасяващият, обезплътен череп.

— Хрумна ти да призовеш брат си? — каза подигравателно кралят, впил поглед в Кийрън. — И си помисли, че няма да усетя как проникваш в земите ми, как търсиш един от синовете ми? Ти си глупак, Кийрън, и винаги си бил такъв.

— Какво си сторил с Адаон? — Кръвта се беше отцедила от лицето на Кийрън. — Той не знаеше нищо. Нямаше представа, че възнамерявам да го призова.

— Не се тревожи за другите — рече кралят. — Тревожи се за собствения си живот, Кийрън Кралски сине.

— От дълго време съм Кийрън Ловеца.

Лицето на краля потъмня.

— Би трябвало да бъдеш Кийрън Предателя. Кийрън Изменника. Кийрън Братоубиеца. Всичките биха ти подхождали повече.

— Беше самозащита — обади се Кристина рязко. — Ако не беше убил Ерек, самият той щеше да бъде убит. И го стори, за да ме защити.

Кралят я стрелна с презрителен поглед.

— И това само по себе си е предателство, глупаво момиче. Да поставиш живота на ловците на сенки над този на собствената си раса… може ли да има нещо по-долно?

— Да продадеш сина си на Дивия лов, защото се тревожиш, че хората го харесват повече, отколкото харесват теб — каза Марк. — Това е по-долно.

Кристина и Кийрън го погледнаха изумени; очевидно не го бяха чули да влиза. Кралят обаче изобщо не изглеждаше учуден.

— Марк Блекторн. Дори в избора си на любовници, синът ми го влече към враговете на хората му. Какво говори това за него?

— Че знае по-добре от теб кои са неговите хора? — попита Марк, след което демонстративно обърна гръб на краля. В Двора това бе оскърбление, наказващо се със смърт. — Трябва да се отървем от него — каза той на Кийрън и Кристина, понижавайки глас. — Да повикам ли Магнус?

— Той е просто Проекция — отвърна Кийрън. Лицето му беше измъчено. — Не може да ни нарани. Нито може да остане до безкрай. Мисля, че за него това е усилие.

— Не ми обръщай гръб! — изрева кралят. — Нима мислиш, че не знам какво кроиш, Кийрън? Нима мислиш, че не знам за плана ти да се изправиш пред Съвета на нефилимите и да ме предадеш?

Кийрън извърна лице, сякаш не можеше да понесе да гледа баща си.

— Тогава се откажи от онова, което правиш — каза с треперещ глас. — Преговаряй с нефилимите. Недей да воюваш с тях.

— Не може да се преговаря с онези, които са в състояние да лъжат — озъби се кралят. — Които са го правили в миналото и отново ще го направят. Те ще излъжат и ще пролеят кръвта на хората ни. Нима мислиш, че след като приключат с теб, ще те оставят да живееш? Ще се държат с теб като един от тях?

— Отнесоха се с мен по-добре от собствения ми баща. — Кийрън вирна брадичка.

— Нима? — Очите на краля бяха тъмни и празни. — Отнех ти част от спомените, Кийрън, когато дойде в моя Двор. Искаш ли да ти ги върна?

Кийрън изглеждаше объркан.

— Каква полза би могъл да имаш от моите спомени?

— Някои от нас искат да познават враговете ни — рече кралят.

— Кийрън — обади се Марк. Погледът в очите на краля накара стомахът му да се сгърчи от страх. — Не го слушай. Иска да те нарани.

— А какво искаш ти? — попита кралят, обръщайки се към Марк.

Единствено фактът, че Марк можеше да види през него, че различаваше очертанията на леглото на Кристина и гардероба й през прозрачното му тяло, го спряха да не грабне ръжена до камината и да не замахне с него към краля. Само ако…

Само ако кралят изобщо можеше да се нарече баща, само ако не беше подхвърлил сина си на Лова като кокал на глутница прегладнели вълци, само ако не беше стоял равнодушно настрани, докато Ерек изтезаваше Кийрън…

Колко ли различен би бил Кийрън? Не така боящ се да не изгуби онези, които обича, не толкова твърдо решен да ги задържи на всяка цена, дори ако това означаваше да принуди Марк да остане в Дивия лов заедно с него?

Кралят сви устни, сякаш можеше да прочете мислите на Марк.

— Когато погледнах в спомените на сина си — рече той, — видях теб, Блекторн. Сина на лейди Нериса. — Усмивката му беше пропита със злост. — Майка ти умря от скръб, когато баща ти я напусна. Половината от мислите на сина ми бяха за теб, за това, че те беше изгубил. Марк, Марк, Марк. Чудя се дали не е в кръвта ви това умение да запленявате нашите хора и да ги превръщате в глупци.

Между веждите на Кийрън се вряза малка бръчка. Това, че те беше изгубил…

Кийрън не помнеше да е изгубил Марк. Вледеняващият страх в стомаха на Марк се разля по вените му.

— Онези, които не са способни на любов, не я разбират — рече Кристина и се обърна към Кийрън. — Ние ще те защитим. Няма да допуснем той да те нарани, заради показанията ти пред Съвета.

— Лъжи — заяви кралят. — Добронамерени, може би, ала въпреки това — лъжи. Ако дадеш показания, Кийрън, няма да има място, нито на тази земя, нито в царството на феите, където да си в безопасност от мен и моите воини. Ще те преследвам докрай и когато те открия, ще ти се иска да беше умрял заради онова, което стори с Ярлат. Няма да ти бъде спестено никое изтезание, които би могъл да си представиш.

Кийрън преглътна мъчително, ала гласът му не трепна.

— Болката е просто болка.

— О — каза баща му, — има най-различни видове болка, малки тъмни сине. — Той не помръдна, не направи и най-малкия жест, като магьосниците, когато вършеха своите заклинания, ала Марк усети как атмосферата в стаята натежа, сякаш налягането на въздуха се беше покачило.

Кийрън ахна и политна назад, сякаш беше прострелян. Блъсна се в леглото, сграбчвайки таблата, за да не се свлече на пода. Косата падна над очите му, променяйки цвета си от синьо в черно, а после в бяло.

— Марк? — Той повдигна бавно лице. — Спомням си. Спомням си.

— Кийрън — прошепна Марк.

— Казах на Гуин, че си нарушил един закон на елфите. Мислех, че просто ще те накарат да се върнеш в Лова.

— А вместо това те наказаха семейството ми. — Марк знаеше, че Кийрън не бе искал да стане така, че не го бе очаквал. Ала въпреки това болеше да го изрече на глас.

— Ето защо не носеше елфическата си стрела. — Очите на Кийрън бяха приковани в една точка под брадичката на Марк. — Не ме искаше. Мразеше ме. Трябва да ме мразиш и сега.

— Не те мразех — каза Марк. — Кийр…

— Чуй го — измърмори кралят. — Чуй го как лъже.

— Тогава защо? — Кийрън отстъпи назад от Марк, една-единствена крачка. — Защо ме излъга?

— Помисли, дете — рече кралят. Изглеждаше така, сякаш истински се забавлява. — Какво искаха от теб?

Кийрън дишаше тежко.

— Да дам показания. Да свидетелствам пред Съвета. Ти… ти си планирал това, Марк? Тази измама? Всички в Института ли знаят? Да, несъмнено знаят. Несъмнено. — Косата му бе придобила нефтеночерен цвят. — Кралицата също знае, предполагам. Планирала е да ме направи на глупак, заедно с теб?

Агонията върху лицето му беше повече, отколкото Марк можеше да понесе, той не бе в състояние да го погледне. Кристина бе тази, която проговори вместо него.

— Кийрън, не. Не беше така…

— Ти знаеше? — Предаденото изражение, с което я погледна, бе почти толкова голямо, колкото онова, с което беше погледнал Марк. — Ти също знаеше?

Кралят избухна в смях. Обзет от ярост и заслепяващ бяс, Марк грабна ръжена от огнището. Кралят продължаваше да се смее, докато Марк се приближи към него, замахна с ръжена…

И го стовари върху златния жълъд, който лежеше пред камината, пръсвайки го на късчета. Смехът на краля секна рязко и той отправи на Марк поглед, изпълнен с неподправена омраза, а после изчезна за миг.

— Защо го направи? — попита Кийрън. — Боеше се какво още ще ми каже?

Марк запрати ръжена към решетката на камината и той издрънча силно.

— Нали ти върна спомените? Вече знаеш всичко.

— Не всичко. — Гласът на Кийрън потрепери и се прекърши; Марк си спомни как го бе видял да виси, окован с тръни, в Тъмния двор — в този миг в очите му се четеше същото отчаяние. — Не знам как си планирал всичко това, кога си решил да ме излъжеш, за да получиш онова, което искаш. Не знам колко ти се е повдигало всеки път, когато е трябвало да ме докоснеш, да се преструваш, че ме желаеш. Не знам кога си възнамерявал да ми кажеш истината. След като дам показания? Дали си имал намерение да ми се подиграеш и надсмееш пред целия Съвет или да си щял да изчакаш, докато останем насаме? Дали си казал на всички какво чудовище съм, колко себичен и безсърдечен…

— Ти не си чудовище, Кийрън — прекъсна го Марк. — И на сърцето ти нищо му няма.

В очите на Кийрън имаше единствено болка, докато се взираше в Марк през малкото разстояние, което ги делеше.

— Това не може да е вярно, защото ти беше моето сърце.

— Престанете. — Гласът на Кристина беше тих и притеснен, но твърд. — Остави Марк да ти обясни…

— Приключих с човешките обяснения — заяви Кийрън и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

* * *

Стопиха се и последните блещукащи останки от Портала. Джулиън и Магнус стояха, почти рамо до рамо, и гледаха след Алек и децата, докато те не изчезнаха.

Магнус въздъхна и като преметна края на шала си през рамо, прекоси стаята, за да си налее чаша вино от гарафата, която почиваше върху една маса до прозореца. Навън почти се бе стъмнило, небето над Лондон имаше цвета на теменужени листенца.

— Искаш ли? — попита той Джулиън, докато запушваше гарафата.

— Вероятно би трябвало да остана трезвен.

— Както желаеш. — Магнус вдигна чашата си и я погледна; светлината, преминаваща през нея, придаваше на течността цвят на рубини.

— Защо ни помагаш толкова? — попита Джулиън. — Искам да кажа, знам, че сме симпатично семейство, ала никой не е чак толкова симпатичен.

— Не — съгласи се Магнус с лека усмивчица. — Никой не е.

— Тогава?

Магьосникът отпи от виното си и сви рамене.

— Джейс и Клеъри ме помолиха. Джейс е парабатаят на Алек, а открай време изпитвам бащински чувства към Клеъри. Те са ми приятели. А малко са нещата, които не бих сторил за приятелите си.

— Наистина ли това е всичко?

— Възможно е да ми напомняш на някого.

— Аз? — изненада се Джулиън. Хората рядко му казваха това. — На кого ти напомням?

Магнус поклати глава, без да му отговори.

— Преди години — каза той, — често ми се присънваше един и същи сън, за град, потънал в кръв. Кули, направени от кости, и кръв, лееща се по улиците като вода. По-късно реших, че сънят е бил за Тъмната война и действително, той спря в годините след края й. — Магнус пресуши чашата си и я остави на масата. — Ала напоследък отново започна да ми се присънва. Няма как да не си помисля, че се задава нещо.

— Ти ги предупреди. Съвета. В деня, когато решиха да изпратят Хелън в изгнание и да изоставят Марк. В деня, когато приеха Студения мир. Ти им каза какви ще бъдат последиците. — Джулиън се облегна на стената. — Бях само на дванайсет години, но го помня. Ти каза: „Феите отдавна мразят нефилимите заради тяхната суровост. Покажете им нещо различно от суровост и в замяна ще получите нещо различно от омраза!“. Ала те не те послушаха, нали?

— Искаха да си получат отмъщението — рече Магнус. — Не виждаха, че отмъщението ражда още отмъщение. „Понеже посеяха вятър, затова ще пожънат вихрушка.“

— От Библията. — Нямаше как да израсне край чичо Артър, без да запомни повече класически цитати, отколкото щяха да му трябват цял живот. — Има обаче разлика между разплата и мъст — добави той. — Между това да накажеш виновните и да накажеш когото ти падне. „Справедливо прочистваме земята от човешки демони, които носят ада в душите си.“

— Предполагам, че човек може да намери цитат, който да оправдае абсолютно всичко — отбеляза Магнус. — Виж… аз не доноснича на Клейва, колкото и магьосниците от Пазара на сенките да си мислят обратното. Познавал съм обаче десетки парабатаи и знам какви би трябвало да бъдат. Вие с Ема сте различни. Ако не беше хаосът на Тъмната война, изобщо не мога да си представя как биха ви позволили да го направите.

— И сега, заради церемонията, която би трябвало да ни обвърже завинаги, трябва да намерим начин да се разделим — каза Джулиън горчиво. — И двамата го знаем. Ала докато Ездачите са там някъде навън…

— Да — съгласи се Магнус. — За момента сте принудени да останете заедно.

Джулиън изпусна дъха си през зъби.

— Можеш ли да потвърдиш нещо? Не съществува магия, която би могла да изличи любовта ни, нали?

— Има няколко временни заклинания — отвърна Магнус. — Но не траят завинаги. Истинската любов и тайните на човешкото сърце и ум все още са отвъд възможностите на повечето магии. Може би ангел или някой велик демон…

— Значи, Разиел би могъл да го направи.

— Не бих разчитал на това — рече Магнус. — Проучил ли си наистина въпроса? Магии за изличаване на любов?

Джулиън кимна.

— Ти наистина си безмилостен — каза Магнус. — Дори и със себе си.

— Мислех, че Ема вече не ме обича. Тя си мислеше същото за мен. Сега знаем истината. Не става дума за това, че любовта между парабатай е забранена от Клейва. Тя е прокълната.

Магнус потръпна.

— Чудех се дали го знаете.

Джулиън усети, че се вледенява. Никакъв шанс да се окаже, че Джем просто се е объркал. Не че наистина го беше вярвал.

— Джем е казал на Ема. Но не й е обяснил как точно става. Какво ще се случи.

Ръката на Магнус потрепери лекичко, когато той я прокара пред очите си.

— Прочети историята на Сайлъс Пангборн и Елоиза Рейвънскар. Има и други, макар Мълчаливите братя да се опитват да ги потулят. — Котешките му очи бяха кървясали. — Първо полудяваш самият ти. Вече не приличаш на човешко същество. А след като се превърнеш в чудовище, не си в състояние да различиш приятел от враг. И когато семейството ти се втурне към теб, за да те спаси, ти изтръгваш сърцата от гърдите им.

Джулиън имаше чувството, че ще повърне.

— Това… Никога не бих наранил семейството си.

— Вече няма да ги познаваш — рече Магнус. — Няма да правиш разлика между любов и омраза. И ще унищожиш всичко около себе си, не защото искаш, не и повече, отколкото една вълна иска да направи на късчета скалата, в която се разбива. А защото няма да знаеш как да не го сториш. — Той погледна Джулиън с прастаро състрадание. — Няма значение дали намеренията ти са добри, или лоши. Няма значение, че любовта е сила за добро. Магията не се интересува от дребните човешки тревоги.

— Знам — отвърна Джулиън. — Ала какво можем да направим? Не мога да стана мундан или долноземец и да изоставя семейството си. Това ще убие и мен, и тях. А за Ема, да не бъде ловец на сенки, би било равносилно на самоубийство.

— Съществува изгнанието. — Погледът на Магнус беше неразгадаем. — Ще си останете ловци на сенки, но ще ви отнемат част от магията ви. Това означава изгнанието. Там е наказанието. И понеже парабатайската магия е сред най-ценните и най-дълбоко присъщите на ловците на сенки, изгнанието притъпява силата й. Всички неща, които проклятието изостря — могъществото, получено от руните, които си рисувате един на друг, способността да усещате онова, което усеща другият, да знаете, когато е наранен — изгнанието ще ви отнеме всичко това. Ако разбирам от магии, а знам, че е така, то означава, че изгнанието неизмеримо ще забави проклятието.

— И освен това ще ме раздели от децата — отчаяно каза Джулиън. — Може би никога вече няма да ги видя. Спокойно бих могъл да стана мундан. Поне тогава бих могъл да се промъквам тайничко и да ги наблюдавам отдалеч. — Горчилка разяждаше гласа му. — Условията на изгнанието се определят от инквизитора и Клейва. Ще бъдат изцяло извън наш контрол.

— Не е задължително — каза Магнус и Джулиън го изгледа остро.

— Смятам, че ще е най-добре да ми кажеш какво имаш предвид.

— Че имаш един-единствен избор. И той няма да ти хареса. — Магнус замълча за миг, сякаш очакваше Джулиън да откаже да го чуе, ала Джулиън не каза нищо. — Много добре. Когато отидете в Аликанте, разкажете всичко на инквизитора.

* * *

— Кит…

Нещо хладно го докосна по слепоочието, отметна косата му назад. Обгръщаха го сенки, сенки, в които виждаше лица, познати и непознати: лицето на жена с бледа коса, чиито устни оформяха думите на песен; лицето на баща му, сърдитата физиономия на Барнабас Хейл; Тай, който го гледаше през ресници, гъсти и черни като саждите, покриващи лондонските улици в роман на Дикенс.

— Кит.

Хладният допир се превърна в потупване. Клепачите му се повдигнаха и таванът на лечебницата в Лондонския институт изплува над него. Разпозна странното петно от изгорено във формата на дърво върху стената, гледката към покривите навън, вентилатора, който се въртеше лениво над главата му.

И надвесени над него — две разтревожени, синьо-зелени очи. Ливи, чиято коса падаше надолу в разчорлени къдрици. Тя въздъхна от облекчение, когато Кит се намръщи.

— Съжалявам. Магнус каза да те събуждаме на всеки няколко часа, за да се уверим, че сътресението ти не се влошава.

— Сътресение? — Кит си спомни покрива, дъжда, Гуин, Даяна, покритото с небе облаци, отдалечаващи се от него, докато той падаше. — Как съм получил сътресение? Бях си добре.

— Очевидно се случва. Хората си удрят главата и не си дават сметка, че е сериозно, докато не припаднат.

— Тай? — Понечи да седне, което се оказа грешка. Черепът го болеше така, сякаш някой го беше цапардосал със сопа. Откъслечни спомени пробягаха от вътрешната страна на клепачите му: елфите в ужасяващите им бронзови доспехи. Бетонната площадка край реката. Убедеността, че ще умрат.

— Ето. — Ръката й се обви около тила му, за да го подкрепи, и в зъбите му се чукна ръбът на нещо хладно. — Изпий това.

Кит преглътна. Заля го мрак и болката си отиде. Отново чу някой да пее, в най-дълбоката част на всичко, което беше забравил. Историята, че те обичам, тя няма край.

Когато отново отвори очи, свещта край леглото му беше угаснала. В стаята обаче не беше тъмно — Тай седеше до леглото му с рунически камък в ръка и гледаше въртящите се перки на вентилатора.

Кит се закашля и седна. Този път го заболя малко по-малко. Гърлото му сякаш беше покрито с шкурка.

— Вода.

Тай откъсна очи от вентилатора. Кит и преди бе забелязал, че му харесва да гледа перките, сякаш изящното им движение му доставяше удоволствие. Тай намери каната с вода и една чаша и му ги подаде.

— Искаш ли още? — попита го, когато жаждата на Кит изпразни каната.

Беше се преоблякъл, откакто Кит го беше видял за последен път — още от старомодните дрехи на Лондонския институт: риза на тънко райе и черен панталон. Изглеждаше като излязъл от някоя стара реклама.

Кит поклати глава, стиснал здраво чашата в ръката си. Беше го обзело странно усещане за нереалност — ето го него, Кит Рук, в един Институт, цапардосан по главата от огромен елф, задето беше защитавал нефилимите.

Баща му би се срамувал от него. Ала Кит изпитваше единствено чувство за правилност. Усещане, че нещо, което открай време бе липсвало от живота му и това го беше правило неспокоен и тревожен, му бе върнато от съдбата.

— Защо го направихте? — попита Тай.

Кит се повдигна на лакти.

— Кое?

— Когато излязох от онзи магазин за магии, двамата с Ливи се карахте. — Сивият поглед на Тай спря някъде около ключицата на Кит. — Беше заради мен, нали?

— Откъде знаеш, че сме се карали? Чу ли ни?

Тай поклати глава.

— Познавам Ливи. Познавам кога е ядосана. Познавам нещата, които прави. Тя ми е близначка. Не го разбирам у никой друг, освен у нея. — Той сви рамене. — Карахте се заради мен, нали?

Кит кимна.

— Всички се опитват да ме защитят — рече Тай. — Джулиън се опитва да ме защити от целия свят. Ливи се опитва да ме защити от всяко разочарование. Не искаше да знам, че ти може да си отидеш, но аз го знам от самото начало. На Джулс и Ливи им е трудно да осъзнаят, че съм пораснал. Че може би разбирам, че някои неща са временни.

— Имаш предвид мен — каза Кит. — Че аз съм нещо временно.

— Ти решаваш дали да останеш, или да си тръгнеш. В Лаймхаус си помислих, че може би ще си тръгнеш.

— Ами ти? — попита Кит. — Мислех, че ще отидеш в Сколоманса. Мен никога няма да ме приемат. Нямам дори най-основна подготовка.

Кит остави чашата с вода. Тай начаса я взе и започна да я върти в ръцете си. Беше направена от млечно стъкло, грапаво отвън, и като че ли му харесваше да го докосва.

Не казваше нищо и в това мълчание Кит си помисли за слушалките му, за музиката в ушите му, за прошепваните думи и начина, по който докосваше нещата с такава пълна съсредоточеност: гладки камъни, грапаво стъкло, коприна и кожа, лен. На света имаше такива, които смятаха, че хора като Тай правеха тези неща без никаква причина… защото бяха необясними. Повредени.

Кит усети как в гърдите му се надига гняв. Как бе възможно да не разбират, че за всичко, което Кит прави, си има причина? Ако сирената на някоя линейка пищи в ушите ти, ги запушваш. Ако нещо те удари, се навеждаш, за да се предпазиш.

Ала не всички чуваха и усещаха нещата по един и същи начин. Тай чуваше всичко два пъти по-силно и по-бързо от всеки друг. Слушалките и музиката, усещаше Кит, бяха нещо като буфер: те притъпяваха не само останалите звуци, но и чувствата, които в противен случай биха били твърде интензивни. Защитаваха го от нараняване.

Кит не можеше да не се зачуди какво ли бе да живееш толкова наситено, да усещаш нещата толкова силно, да виждаш как светът се къпе в прекалено ярки цветове и прекалено ярки шумове. Когато всеки звук и усещане са усилени до краен предел, логично бе да търсиш спокойствие, като насочиш цялата си енергия към нещо малко, което би могъл да овладееш — стиска телчета за почистване на тръби, които да разплетеш, грапавата повърхност на стъкло между пръстите ти.

— Няма да те убеждавам да не ходиш в Сколоманса, ако това е, което искаш — рече Кит. — Ще ти кажа обаче, че другите невинаги се опитват да те защитят или си мислят, че са наясно кое е най-доброто за теб. Понякога просто знаят, че ще им липсваш.

— Ще липсвам на Ливи…

— Ще липсваш на цялото си семейство — заяви Кит. — И на мен.

Беше мъничко като да пристъпи от ръба на канара, много по-страшно от която и да било измама, с която бе помагал на баща си, от който и да било долноземец или демон, който бе срещал някога. Тай вдигна изненадан поглед, забравил чашата в ръцете си. Беше се изчервил. Виждаше се съвсем ясно върху бледата му кожа.

— Ще липсвам и на теб?

— Да — отвърна Кит. — Но както казах, не искам да те спирам да отидеш, ако наистина искаш…

— Не искам. Промених си мнението. — Тай остави чашата. — Не заради теб. А защото Сколоманса изглежда пълен със задници.

Кит избухна в смях. Тай изглеждаше още по-слисан, отколкото когато Кит каза, че ще му липсва, но след миг той също се разсмя. И двамата се смееха, Кит — превит надве над завивките, когато Магнус влезе в стаята. Той ги погледна и поклати глава.

— Виждам, че се оправяш — каза и се приближи до рафта, върху който бяха подредени стъкленици и фунийки. Изгледа ги доволно. — Не че някой вероятно го е грижа, но антидотът за обвързващата магия е готов. Не би трябвало да има никакъв проблем утре да заминем за Идрис.

* * *

Кристина имаше чувството, че през стаята беше преминало торнадо. Остави балисонга си върху полицата над камината и се обърна към Марк.

Той се беше облегнал на стената. Широко отворени, очите му като че ли не виждаха нищо. Кристина си спомни една стара книга, която бе прочела като момиче. В нея се разказваше за момче с разноцветни очи, рицар в кръстоносните походи. Едно око за Бог, казваше се в книгата, и едно за дявола.

Момче, разделено през средата, наполовина добро, наполовина лошо. Така, както Марк бе разделен наполовина между елфите и нефилимите. Кристина виждаше битката, бушуваща в него сега, макар целият му гняв да бе насочен към самия него.

— Марк. — Вината не е…

— Не казвай, че вината не е моя — прекъсна я той глухо. — Не бих могъл да го понеса, Кристина.

— Вината не е само твоя — настоя тя. — Всички знаехме. Вината е на всички нас. Не беше правилно да постъпим така, ала нямахме избор. А и Кийрън те нарани.

— Въпреки това не би трябвало да го лъжа.

Неравна тъмна пукнатина върху мазилката на стената, изпъкнала изпод боята, бе единственият знак за станалото. Това и смачканият жълъд в огнището.

— Казвам само, че ако ти си в състояние да му простиш, би трябвало да простиш и на себе си — рече Кристина.

— Ще дойдеш ли при мен? — помоли Марк задавено; беше затворил очи и ту стискаше юмруци, ту ги разтваряше.

Кристина едва не се препъна, за да стигне до него. Той като че ли я усети да се приближава — посегна към нея, без да отваря очи, и сграбчи ръката й.

Кристина сведе поглед надолу. Стискаше я толкова силно, че би трябвало да й причини болка, ала единственото, което Кристина видя, бяха червените белези върху китките им. Сега, когато двамата бяха толкова близо един до друг, те бяха почти напълно избледнели.

Отново се почувства така, както онази нощ в балната зала, сякаш обвързващата магия усилваше близостта им и я превръщаше в нещо друго, нещо, което връщаше мислите й обратно към онзи хълм в земите на феите, към спомена за това, да бъде в прегръдките на Марк.

Устните му откриха нейните и тя го чу как простена. Целуваше я настойчиво и отчаяно и тя имаше чувството, че по тялото й се разлива огън и я прави лека като пепел.

И все пак, не бе в състояние да забрави как Кийрън целува Марк пред нея, яростно и решително. Сега като че ли не можеше да мисли за Марк, без да си мисли и за Кийрън. Не можеше да види синьо и златно око, без да види и черно и сребърно.

— Марк — каза до устните му. Ръцете му бяха върху нея, разпалвайки кръвта във вените й. — Това не е правилният начин да се опиташ да забравиш.

Той се отдръпна от нея.

— Искам да те взема в ръцете си. Искам го страшно силно. — Пусна я бавно, сякаш то му костваше усилие. — Ала не би било честно. Нито спрямо теб, нито спрямо Кийрън, нито спрямо мен. Не и сега.

Кристина докосна опакото на дланта му.

— Трябва да отидеш при Кийрън и да оправиш нещата между вас. Той е твърде важна част от теб, Марк.

— Чу какво каза кралят. — Марк отпусна глава до стената. — Ако Кийрън даде показания, той ще го убие. Ще го преследва винаги, до края на живота му. Ние сме виновни за това.

— Той се съгласи да го направи…

— Без да знае истината! Съгласи се, защото мислеше, че ме обича и че аз го обичам…

— Нима това не е вярно? И дори да не беше, той не забрави просто, че сте се скарали. Забрави какво бе сторил. Забрави какво дължи. Забрави собствената си вина. И това е част от причината да е толкова ядосан. Не на теб, а на себе си.

Ръката на Марк я стисна по-силно.

— Сега с Кийрън сме длъжници един на друг. Аз го изложих на опасност. Тъмният крал знае, че възнамерява да даде показания. Закле се да му отмъсти. Кристина, какво ще правим?

— Ще се опитаме да го опазим в безопасност. Независимо дали ще говори пред съвета, или не, кралят няма да му прости. Трябва да намерим място, където Кийрън ще бъде защитен. — Тя вирна брадичка, осъзнала изведнъж отговора. — Знам точно къде. Марк, трябва да…

На вратата се почука и те се отдръпнаха един от друг в мига, в който тя се отвори. И двамата бяха очаквали да е Кийрън и разочарованието на Марк, когато се оказа Магнус, беше очевидно.

Магнус носеше две метални шишета; веждите му подскочиха при вида на изражението на Марк.

— Не знам кого очакваше и съжалявам, че съм просто аз — заяви сухо, — но антидотът е готов.

Кристина си беше мислила, че през нея ще премине тръпка на облекчение. Ала не изпита абсолютно нищо. Докосна китката на лявата си ръка и погледна към Марк, който се взираше в пода.

— Няма нужда да се хвърляте да ми благодарите или нещо такова — каза Магнус, подавайки им по едно от шишетата. — Благодарствените словоизлияния само ме притесняват, макар че подаръци в кеш винаги са добре дошли.

— Благодаря ти, Магнус — каза Кристина, като се изчерви, и свали капачката на шишето. Отвътре я лъхна наситена, горчива миризма, като на пулке^[1], напитка, която никога не бе харесвала.

Магнус вдигна ръка.

— Трябва да бъдете в различни стаи, когато ги изпиете. Всъщност трябва да прекарате поне няколко часа далеч един от друг, та магията да има време да подейства както трябва. До утре не би трябвало да има и следа от ефекта й.

— Благодаря ти — каза Марк и се отправи към вратата. Там спря и погледна към Кристина. — Съгласен съм с теб. За Кийрън. Ако има нещо, с което можеш да гарантираш безопасността му, направи го.

След това излезе безмълвно с тихи стъпки. Магнус погледна първо към напуканата стена, а после към Кристина.

— Искам ли да знам?

Кристина въздъхна.

— Може ли едно огнено съобщение да преодолее бариерите, с които си обградил Института?

Магнус отново хвърли поглед към стената и поклати глава.

— Най-добре го дай на мен. Аз ще се погрижа да бъде изпратено.

Кристина се поколеба.

— Няма да го прочета — добави той подразнено. — Обещавам.

Кристина остави шишето, намери хартия, писалка и стили и надраска съобщение с рунически подпис, преди да го сгъне и да го подаде на Магнус, който подсвирна тихичко, виждайки името на получателя отгоре.

— Сигурна ли си?

Кристина кимна с решителност, каквато не изпитваше.

— Абсолютно.