Касандра Клеър
Повелител на сенките (25)

25
Които тръпнат, стенат

Гуин отказа да влезе в Института.

Кит не беше сигурен дали беше въпрос на принцип, или предпочитание, ала въпреки че от ръката му течеше кръв и напояваше сивите му доспехи, предводителят на Дивия лов само поклати глава, когато Алек го покани сърдечно в Института.

— Аз оглавявам Лондонския институт, дори и да е само временно — каза Алек. — Имам правото да каня когото поискам в него.

— Не мога да остана — отклони предложението Гуин. — Много неща трябва да бъдат свършени.

Беше започнало да вали. Алек беше на покрива, заедно с Марк, който беше посрещнал Ливи, Тай и Кит със смесица от ужас и облекчение. Близнаците все още бяха близо до него и той прегръщаше Ливи през раменете с една ръка, докато с другата стискаше ръкава на Тай.

Кит, когото нямаше кой да посрещне по този начин, стоеше мъничко встрани и гледаше. Ездата от реката дотук (Гуин като че ли притежаваше способността да материализира коне от въздуха, така, както някой магьосник вадеше пенита), беше неясно петно. Тай и Ливи бяха яздили заедно с Даяна, а Кит се беше озовал зад Гуин, вкопчен отчаяно в колана му, мъчейки се да не се изтърколи в Темза.

— Не мога да остана сред цялото това студено желязо — отвърна Гуин и според Кит действително имаше мъничко нездрав вид. — А вие, семейство Блекторн — най-добре влизайте вътре. Зад стените сте на безопасно място.

— Ами Ема и Джулс? — попита Ливи. — Те може би са навън, възможно е Ездачите да ги търсят…

— Магнус отиде да ги намери — увери я Алек. — Той ще се погрижи да не им се случи нищо.

Ливи кимна мрачно, но все още изглеждаше разтревожена.

— Може да се нуждаем от помощта ти, Даяна — добави Алек. — Ще изпратим децата в Аликанте веднага щом Магнус се върне.

— Кои деца? — Обикновено мек и нисък, сега гласът на Даяна беше хриплив от умора. — Само вашите или…

— Тави и Друзила също. — Алек изгледа Ливи и Тай, и Кит предположи, че ако зависеше от него, щеше да вземе и близнаците, ала знаеше, че те никога няма да се съгласят.

— А — отвърна Даяна. — Мога ли да предложа, вместо да се настаните при инквизитора в Аликанте, да останете при мен на „Флинтсток“? Добре би било Кохортата да не научава за присъствието ви.

— Напълно съм съгласен — рече Алек. — Най-добре да не привличате вниманието на семейство Диърборн и останалите, особено толкова скоро преди заседанието на Съвета. — Той се намръщи. — Да се надяваме, че ще успеем да развалим обвързващата магия върху Марк и Кристина, преди да се наложи да тръгнем. В противен случай те може и да не успеят да…

— Един от Ездачите беше убит — намеси се Кит и всички го зяпнаха.

Сам не беше сигурен защо се беше обадил. Светът сякаш се люлееше около него и странни неща му се струваха важни.

— Не помните ли? Именно затова си тръгнаха в крайна сметка. Един от тях беше умрял и те го почувстваха. Може би Джулиън и Ема са се били с тях и са победили.

— Никой не може да убие един от Ездачите на Манан — заяви Гуин.

— Ема би могла — рече Ливи. — Ако Кортана…

Коленете на Кит се подкосиха. Стана внезапно, без изобщо да го е очаквал. В един момент стоеше, а в следващия беше коленичил в студена локва, чудейки се защо не може да се изправи.

— Кит! — извика Даяна. — Алек, той си удари главата по време на битката… каза, че не го боли, но…

Алек вече отиваше към него. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Ръцете му се обвиха около Кит и го вдигнаха; пронизваща болка премина през главата му, докато го местеха, а после го обгърна милостива сивота.

* * *

След това останаха да лежат върху леглото в сумрака, Ема беше отпуснала глава върху гърдите на Джулиън. Чуваше ударите на сърцето му под тънката материя на тениската.

Бяха избърсали косите си, облекли си бяха сухи дрехи и се бяха сгушили под завивките. Краката им бяха преплетени; Джулиън прокарваше бавно и замислено пръсти през разпуснатата й коса.

— Кажи ми. Спомена, че има нещо, което трябвало да знам. А аз те прекъснах. — Той замълча за миг. — Кажи ми сега.

Ема сплете ръце върху неговите и подпря брадичка върху тях. Тялото му, обвито около нейното, беше отпуснато, ала в изражението му имаше нещо повече от любопитство; Ема виждаше напрегнатостта, спотаена в очите му, нуждата да знае. Да намести парченцата, които сега бяха разпилени, нищо незначещи.

— Никога не съм излизала с Марк. Всичко беше лъжа. Помолих го да се престори, че излизаме заедно, а той по-рано беше казал, че ми дължи живота си, така че се съгласи. Не беше истинско.

Пръстите му застинаха в косата й и Ема преглътна. Трябваше да му каже всичко, без да се замисля, независимо дали накрая щеше да я намрази. Иначе никога нямаше да успее да го направи.

— Но защо? — попита той предпазливо. — Защо Марк би се съгласил да ме нарани?

— Не знаеше, че те наранява. Нямаше представа, че между нас има нещо… не и докато не отидохме в земите на елфите. Научи истината едва тогава и ми каза, че трябва да престанем. Ето защо сложих край в Лондон. Марк нямаше нищо против. Ние не изпитвахме нищо такова един към друг.

— Значи, Марк не е знаел. Ами ти, защо го направи ти тогава? — Джулиън вдигна ръка. — Всъщност не е нужно. Знам отговора: за да ми попречиш да те обичам. Да сложиш край на това между нас. Дори се досещам защо си избрала Марк.

— Ще ми се да беше някой друг, който и да било…

— Никой друг не би ме накарал да те намразя — каза Джулиън глухо. — Никой друг не би ме накарал да се откажа от теб. — Той се надигна на лакти, за да я погледне. — Помогни ми да разбера. Обичаш ме и аз те обичам и все пак си искала да унищожиш всичко това. Била си толкова твърдо решена, че си намесила и Марк във всичко това, нещо, което знам, че не би сторила, ако не беше отчаяна. Какво те направи толкова отчаяна, Ема? Знам, че любовта между двама парабатаи е забранена, но това е глупав закон…

— Не е глупав закон.

Джулиън примига. Косата му вече беше суха.

— Каквото и да знаеш, Ема — рече той тихо, — време е да ми го кажеш.

И тя го направи. Без да пропусне нищичко, му предаде думите на Малкълм за парабатайското проклятие, как щял да й направи услуга като я убие, защото в противен случай двамата с Джулиън щели да видят как другият умира. Как нефилимите ненавиждали любовта. Каза му как Джем го беше потвърдил: ужасната съдба, очакваща парабатаите, които се влюбят един в друг; разрухата и смъртта, които можели да посеят около себе си. Как знаела, че никой от тях не би се съгласил да стане мундан или долноземец, за да разруши парабатайската връзка, защото да бъдат ловци на сенки, бе част от душите им, от същността им, а изгнанието далеч от семейството им би ги убило.

Светлината на огъня хвърляше тъмнозлатно сияние върху лицето и косата му, ала Ема виждаше колко е блед, колко изсечени изглеждаха чертите му, сякаш сенките ставаха по-резки. Навън дъждът все така се лееше.

Когато тя най-сетне свърши, Джулиън дълго мълча. Устата й беше пресъхнала, сякаш се беше нагълтала с памук. Накрая, неспособна да издържа повече, тя се приближи до него, събаряйки възглавницата на пода.

— Джулс…

Той вдигна ръка.

— Защо не ми каза нищо от това?

Ема го погледна нещастно.

— Заради думите на Джем. Как, ако откриеш, че онова между нас е забранено, по основателна причина, само още повече ще влоши всичко. Вярвай ми, това знание не ме накара да те обичам по-малко.

Очите му бяха толкова тъмносини в мъждивата светлина, че приличаха на очите на Кит.

— Значи, реши да ме накараш да те намразя.

— Опитах се — прошепна тя. — Не знаех какво друго да сторя.

— Само че аз никога не бих могъл да те мразя. Да те мразя, би било като да мразя мисълта, че на света се случват хубави неща. Би било като смъртта. Мислех, че не ме обичаш, Ема. Ала никога не съм те мразел.

— Аз също мислех, че не ме обичаш.

— И то не промени нищо, нали? Ние продължихме да се обичаме. Сега вече разбирам защо толкова се разстрои от онова, което направихме с църквата Портхалоу.

Тя кимна.

— Проклятието те прави по-силен, преди да те направи смъртоносен.

— Радвам се, че ми каза. — Той докосна бузата, косата й. — Сега вече знаем, че нищо, което бихме могли да сторим, не е в състояние да промени онова, което изпитваме един към друг. Значи, трябва да намерим друго решение.

По лицето на Ема се стичаха сълзи, макар че не помнеше кога е заплакала.

— Мислех си, че ако престанеш да ме обичаш, ще бъдеш тъжен за известно време. И нямах нищо против аз да бъда тъжна за цял живот. Защото ти щеше да бъдеш добре, а аз все още щях да бъда твоят парабатай. И ако един ден ти отново намереше щастие, можех да се радвам за теб.

— Каква си ми глупачка. — Джулиън обви ръце около нея и я залюля, притиснал устни в косата й, шепнейки й така, както шепнеше, когато Тави сънуваше кошмари: че е храбра, задето бе направила всичко това, че те ще оправят нещата, ще намерят начин. И макар все още да не виждаше никакъв изход, Ема се отпусна до гърдите му, оставяйки се да бъде завладяна от облекчението да сподели товара си, дори само за миг. — Ала не мога да ти се сърдя. Има нещо, което и аз не ти казах.

Ема се отдръпна от него.

— Какво е то?

Той си играеше с гривната от морско стъкло. Тъй като Джулиън рядко показваше притеснението си по какъвто и да било начин, Ема усети как сърцето й заби учестено.

— Джулиън. Кажи ми.

— Когато се канехме да прекрачим в земите на феите — тихо рече той, — елфът пука ми каза, че ако вляза там, ще срещна някой, който знае как да развали парабатайската връзка.

Сърцето на Ема се заблъска в гърдите й. Тя се надигна и седна.

— Да не искаш да кажеш, че знаеш как да я развалиш?

Джулиън поклати глава.

— Думите на елфа бяха съвсем точни — действително срещнах някой, който знае как да я развали. Кралицата, ако трябва да съм точен. Тя ми каза, че знае, че може да бъде направено, но не и как.

— И това ли е част от сделката? — попита Ема. — Ще й дадем книгата, а в замяна тя ще ни каже как да развалим връзката?

Джулиън кимна, загледан в огъня.

— А ти не ми каза, защото мислеше, че не ме е грижа?

— Отчасти — отвърна Джулиън. — Ако ти не искаше връзката да бъде развалена, не бих го поискал и аз. Бих предпочел да ти бъда парабатай, отколкото нищо.

— Джулс… Джулиън…

— Това не е всичко. Тя каза, че ще има цена.

Естествено, че щеше да има цена. Когато ставаше дума за феите, винаги имаше цена.

— Каква? — прошепна Ема.

— За развалянето на връзката ще е необходимо Черната книга да бъде използвана за откриването на това, откъде води началото си парабатайската церемония — обясни Джулиън. — То ще разруши нашата връзка, да. Но освен това ще разруши всички парабатайски връзки в света. До една ще бъдат разкъсани. Повече няма да има парабатаи.

Ема го зяпна потресено.

— Не можем да го причиним. Алек и Джейс… Клеъри и Саймън… има толкова много други…

— Мислиш ли, че не го знам? Само че трябваше да ти кажа. Ти имаш право да знаеш.

Ема усети, че й е трудно да диша.

— Кралицата…

В стаята се разнесе силен гръм, сякаш някой бе запалил фойерверк, и в кухнята им се появи Магнус Бейн. Беше увит в дълго черно палто, от дясната му ръка изскачаха сини искри, изражението му беше буреносно.

— Защо, в името на деветимата принцове на Ада, никой от вас не си вдига телефона?

Ема и Джулиън го зяпнаха. След миг той също ги зяпна.

— Господи. Вие да не…?

Не довърши въпроса си. Не беше нужно.

Ема и Джулиън скочиха от леглото. И двамата бяха почти напълно облечени, ала Магнус ги гледаше така, сякаш ги беше заловил голи-голенички.

— Магнус — поздрави го Джулиън, без да добави, че не е така, както изглежда, че Магнус е останал с погрешното впечатление. Джулиън не казваше подобни неща. — Какво става? Да не би нещо да не е наред вкъщи?

В този миг Магнус изглеждаше така, сякаш чувстваше всеки ден от възрастта си.

— Парабатаи — въздъхна той. — Да, нещо не е наред. Трябва да се върнете в Института. Съберете си нещата.

Той се облегна на кухненския остров и скръсти ръце. Носеше нещо като балтон, с няколко пласта къси пелерини на гърба. Беше сух — трябва да си беше отворил Портал от вътрешността на Института.

— Мечът ти е изцапан с кръв, Ема — отбеляза той, поглеждайки към подпряната на стената Кортана.

— Елфическа е — обясни Ема. Джулиън си навличаше пуловер и прокарваше пръсти през разрошената си коса.

— Като казваш елфическа — уточни Магнус, — имаш предвид Ездачите, нали?

Ема видя как Джулиън се сепна.

— Търсеха ни… откъде знаеш?

— Не са търсили само вас. Кралят им е наредил да открият Черната книга. Изпратил ги е по следите на всички вас, всички Блекторновци.

— Изпратил ги е по следите ни? — повтори Джулиън. — Някой пострадал ли е? — Джулиън прекоси стаята и се изпречи пред Магнус, сякаш се канеше да го сграбчи за ризата и да го разтърси. — Някой от семейството ми пострадал ли е?

— Джулиън. — Гласът на Магнус прозвуча твърдо. — Всички са добре. Ала Ездачите наистина дойдоха. Нападнаха Кит, Тай и Ливи.

— Те добре ли са? — попита Ема притеснено, докато си обуваше ботушите.

— Да… получих огнено съобщение от Алек. Кит има цицина на главата. Тай и Ливи — нито драскотина. Извадили са обаче късмет — Гуин и Даяна са се намесили.

— Даяна и Гуин? Заедно? — Ема беше объркана.

— Ема уби един от Ездачите — каза Джулиън, докато събираше рисунките на Анабел и дневниците на Малкълм и ги пъхаше в сака си. — Скрихме тялото му на склона по-нагоре, но вероятно не би трябвало да го оставяме там.

Магнус подсвирна през зъби.

— Никой не е убивал Ездач на Манан от… ами през цялата история, която познавам.

Ема потрепери, спомняйки си вледеняващото усещане, когато острието бе потънало в тялото на Фал.

— Беше ужасно.

— Останалите не са си отишли завинаги — каза Магнус. — Ще се върнат.

Джулиън закопча сака си и този на Ема.

— В такъв случай трябва да отведем децата на сигурно място. Някъде, където Ездачите няма да ги открият.

— В момента най-сигурното място извън Идрис е Институтът — рече Магнус. — Защитен е с магически бариери, а аз ще ги подсиля.

— Тази къща също е безопасна — каза Ема, мятайки чантата си през рамо. С книгите на Малкълм вътре беше два пъти по-тежка отпреди. — Ездачите не могат да се доближат до нея, самите те го казаха.

— Колко благоразумно от страна на Малкълм — отвърна Магнус. — Само че ще бъдете уловени като в капан, ако останете, а не ми се вярва, че бихте искали да не можете да излезете оттук.

— Не — съгласи се Джулиън, но го каза тихичко. Ема видя как Магнус плъзна поглед наоколо — чашите от чай, които не бяха прибрали, следите от готвенето на Джулиън, разхвърляните чаршафи, останките от огъня в камината. Място построено от и за двама души, които се бяха обичали, макар да нямаха право, и което два века по-късно бе подслонило други двама души в същото положение. — Предполагам, че не бихме.

В очите на Магнус имаше съчувствие, когато отново погледна към Джулиън и Ема.

— Всички сънища свършват, когато се събудиш. А сега да вървим. Ще отворя Портал до вкъщи.

* * *

Дру гледаше вадичките, които дъждът оставяше върху прозорците на спалнята й. Навън Лондон беше размазано петно, в което светлините на уличните лампи приличаха на жълти глухарчета, разцъфнали върху издължени метални стебла.

Беше отишла в библиотеката достатъчно дълго, за да каже на Марк, че е добре, преди той да се притесни за Кристина и да отиде да я търси. Когато двамата се върнаха заедно, стомахът на Дру се беше свил от страх. Сигурна бе, че Кристина ще каже на всички за Хайме, ще издаде нейната — неговата — тайна.

Изражението върху лицето на Кристина определено не я успокои.

— Може ли да поговорим отвън, Дру?

Дру кимна и остави книгата настрани. Бездруго не четеше. Марк отиде при Кийрън и децата, а Дру последва Кристина в коридора.

— Благодаря ти — заяви Кристина в мига, в който вратата се затвори зад тях. — Задето помогна на Хайме.

Дру се прокашля. Да й благодарят, й се струваше добър знак. Или поне знак, че Кристина не беше ядосана. Може би.

Кристина се усмихна. Имаше трапчинки и на Дру незабавно й се прииска и тя да имаше. Дали пък нямаше? Трябваше да провери. Макар че да се усмихва на себе си в огледалото, й се струваше малко странно.

— Не се тревожи, няма да кажа на никого, че е бил тук, нито че ти си му помогнала. Сигурно не ти е било лесно да го изтърпиш.

— Нямах нищо против — отвърна Дру. — Той ме слушаше.

Тъмните очи на Кристина бяха тъжни.

— Някога той слушаше и мен.

— С него всичко наред ли ще бъде? — попита Дру.

— Така мисля. Винаги е бил умен и предпазлив. — Тя погали Дру по бузата. — Ще ти кажа, ако се чуя с него.

И това бе всичко. Дру се върна в спалнята си, чувствайки се изпразнена отвътре. Знаеше, че би трябвало да остане в библиотеката, ала се нуждаеше да отиде някъде, където да може да мисли.

Приседна на леглото, клатейки апатично крака. Искаше й се Хайме да беше тук, така че да има с кого да поговори. Да поговори за това, че Магнус изглеждаше уморен, че Марк беше под напрежение, че самата тя се тревожеше за Ема и Джулс. Искаше да сподели с някого колко й липсва домът, мирисът на океана и на пустинята.

Размаха по-силно крака… и петите й се удариха в нещо. Наведе се и с изненада видя сака на Хайме, натъпкан под леглото й. Измъкна го, мъчейки се да не изсипе съдържанието му. Той беше отворен.

Хайме трябва да го беше натикал там набързо, когато Кристина бе влязла, но защо не си го беше взел? Означаваше ли това, че възнамерява да се върне? Или просто бе оставил нещата, които не му трябваха?

Нямаше намерение да надниква или поне това си каза по-късно. Не че искаше да знае дали той ще се върне. Стана неволно.

Вътре имаше момчешки дрехи (дънки и тениски), направени на топка, няколко книги, резервни стилита, незадействани серафимски ками, балисонг, който доста приличаше на този на Кристина, и няколко снимки. Както и още нещо, което грееше толкова ярко, че за миг тя го взе за магическа светлина… ала сиянието му не бе така бяло. Този предмет светеше с мътен, наситенозлатист цвят, като повърхността на океана. Преди да осъзнае какво прави, ръката й се озова върху него…

Усети как нещо я тегли, сякаш бе засмукана от Портал. Дръпна ръката си, ала пръстите й вече не докосваха нищо. Изобщо не се намираше в стаята си.

Намираше се под земята, в дълъг тунел, изкопан в пръстта. Корени на дървета се спускаха от тавана, като накъдрените панделки на скъпо опаковани подаръци. И в двете посоки тунелът се губеше в сенки, дълбоки по начин, по който не бяха никои сенки над земята.

Сърцето на Дру се блъскаше в гърдите й. Задави я ужасяващо усещане за нереалност. Сякаш беше преминала през Портал, без никаква представа къде се беше озовала, нищо познато наоколо. Дори въздухът имаше странна, тъмна миризма, каквато тя усещаше за първи път.

Инстинктивно посегна към оръжията на колана си, ала там нямаше нищо. Беше дошла напълно неподготвена, по дънки и черна тениска с котки. Потискайки надигналия се в гърдите й истеричен смях, тя се притисна до стената на подземния тунел, където сенките бяха най-дълбоки.

В далечния край се появиха светлини и до ушите на Дру долетяха високи, мелодични гласове. Звучаха като чуруликане на птици. Феи.

Дру пое слепешком в обратната посока… и едва не падна, когато стената поддаде, превръщайки се в завеса от плат. Тя премина през нея и се озова в голяма каменна стая.

Стените бяха направени от блокове зелен мрамор, прошарени от дебели черни жилки. Върху някои от тях бяха издълбани златни фигури — ястреб, престол, прекършена надве корона. В стаята имаше оръжия, натрупани върху изобилието от маси — мечове и ками от мед и бронз, куки и шипове, и боздугани, изработени от всякакви видове метал, освен желязо.

В стаята имаше и едно момче. Момче на нейната възраст, около тринайсетгодишно. Беше се обърнало, когато тя влезе, и сега се взираше изумено в нея.

— Как смееш да идваш тук? — Гласът му беше рязък, заповеднически.

Носеше пищни дрехи от коприна и кадифе и тежки кожени ботуши. Бяло-русата му коса с цвят на магическа светлина бе късо подстригана, а челото му бе обхванато от бледа метална лента.

— Стана случайно. — Дру преглътна. — Искам просто да се махна оттук. Нищо друго.

Зелените му очи горяха.

— Коя си ти? — Направи крачка към нея, вземайки една кама от масата до себе си. — Ловец на сенки ли си?

Дру вирна брадичка и впери поглед в него.

— Кой си ти? И защо си толкова груб?

За нейна изненада, той се усмихна и нещо в усмивката му й се стори познато.

— Казвам се Аш. Майка ми ли те изпрати? — В гласа му се долавяха нотки на надежда. — Тревожи ли се за мен?

— Друзила! — разнесе се глас. — Дру! Дру!

Дру се огледа объркано наоколо. Откъде идваше гласът? Стените на стаята започнаха да потъмняват, да се стопяват и сливат. Момчето в пищните дрехи с остро елфическо лице я погледна объркано, вдигнало камата си, докато навсякъде около нея зейваха дупки — в стените, по пода. Земята под краката й се продъни и Дру изпищя, политайки в мрака.

Отново бе уловена от същия студен вихър, който толкова приличаше на Портал, а после се сблъска с действителността, намерила се на пода в стаята си. Беше сама. Тя ахна задавено, мъчейки се да се надигне на колене. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите.

Умът й бушуваше — ужасът от това, да се озове под земята, ужасът да не знае дали някога отново ще се прибере у дома, ужасът от непознатото място… и все пак, образите й се изплъзваха, сякаш се опитваше да задържи вода или вятър. Къде бях? Какво се случи?

Изправи се на колене. Повдигаше й се и тя примига, за да прогони виенето на свят… Някъде на заден план виждаше зелени очи… а после забеляза, че сакът на Хайме бе изчезнал. Прозорецът беше отворен, подът под него — влажен. Трябва да бе дошъл и да си бе отишъл, докато тя беше… другаде. Ала къде? Не си спомняше.

— Дру! — Гласът се разнесе отново. Гласът на Марк. Както и още едно нетърпеливо почукване на вратата й. — Дру, не ме ли чу? Ема и Джулс се върнаха.

* * *

— Готово — каза Даяна, проверявайки превръзката на Гуин за последен път. — Ще ми се да можех да ти дам иратце, но…

Не довърши, чувствайки се глупаво. Именно тя бе настояла да отидат в къщата й в Аликанте, за да го превърже, и той не беше проговорил през цялото време.

След като се покатериха през прозореца, беше потупал коня си по хълбока и животното се бе издигнало в небето.

Докато разноцветните му очи обхождаха стаята й, поглъщайки всички видими следи на живота й (неизмитите чаши от кафе, пижамата, метната в ъгъла, изцапаното с мастило бюро), Даяна се зачуди дали бе постъпила правилно, водейки го тук. В продължение на толкова много години бе допускала съвсем малко хора в личното си пространство, показвайки единствено онова, което искаше да покаже, контролирайки грижливо достъпа до най-вътрешното й аз. И през ум не й бе минавало, че първият мъж, когото щеше да покани в стаята си в Идрис, ще бъде един необикновен и красив елф, ала когато той потръпна рязко, докато сядаше на леглото й, разбра, че бе взела правилното решение.

Стисна зъби, сякаш и тя усещаше болката му, докато той се залови да свали подобните на дървесна кора доспехи. Баща й винаги държеше резервни превръзки в банята и тя отиде да ги вземе. Когато се върна, завари Гуин гол до кръста и начумерен върху смачканото одеяло на леглото й; кестенявата му коса имаше почти същия цвят като дървените й стени. Кожата му беше по-светла, гладка и опъната върху кости, които, макар и съвсем мъничко, сякаш бяха от друг свят.

— Не се нуждая от помощ — заяви той. — Винаги сам съм се грижил за раните си.

Даяна не отговори, просто се залови да го превърже. Седнала зад гърба му, докато го правеше, си даде сметка, че никога не се бе намирала толкова близо до него. Беше си мислела, че на допир кожата му ще прилича на дървесна кора, като доспехите му, ала не беше така: усещането бе като кожена материя, от най-меките, онази, от която правеха ножниците за най-деликатните остриета.

— Всички имаме рани, за които понякога е по-добре да се погрижи някой друг — заяви тя, оставяйки кутията с превръзки настрани.

— Ами твоите рани? — попита той.

— Аз не пострадах. — Даяна се изправи, уж за да му докаже, че е добре, че нищо й няма. Стори го обаче и за да се отдалечи мъничко от него. Сърцето й прескачаше по начин, на който нямаше доверие.

— Знаеш, че нямах това предвид. Виждам как се грижиш за онези деца. Защо просто не предложиш да оглавиш Института в Лос Анджелис? От теб ще излезе по-добър ръководител, отколкото Артър Блекторн е бил някога.

Даяна преглътна, въпреки че устата й беше пресъхнала.

— Какво значение има?

— Има, защото искам да те опозная — заяви той. — Бих искал да те целуна, ала ти се отдръпваш от мен; бих искал да позная сърцето ти, ала ти го забулваш в сянка. Понеже не ме харесваш и не ме искаш ли е? Защото ако е така, няма да ти досаждам повече.

В гласа му нямаше желание да я накара да се почувства виновна, той просто съобщаваше фактите.

Ако беше опитал по по-емоционален начин, Даяна вероятно нямаше да отговори. Сега обаче тя прекоси стаята и взе една книга от полицата до леглото.

— Ако смяташ, че крия нещо, навярно си прав. Но се съмнявам, че е онова, което си мислиш. — Тя вирна брадичка, мислейки си за онази, на която беше кръстена, богиня и воин, която нямаше за какво да се извинява. — Не съм направила нищо нередно. Не се срамувам; няма от какво. Ала Клейвът… — Тя въздъхна. — Ето, вземи.

Гуин пое книгата от нея със сериозно изражение.

— Това е сборник със закони.

Даяна кимна.

— Законите за даване на пълномощия. Описва церемониите, с които ловците на сенки заемат нови позиции: как се заклеват като консул, като инквизитор или като глава на Институт. — Наведе се над него и разгърна книгата на една често отваряна страница. — Ето. Когато даваш клетва като глава на Институт, трябва да държиш Меча на смъртните и да отговориш на въпросите на инквизитора. Въпросите са закон. Никога не се променят.

Гуин кимна.

— На кой от въпросите не искаш да отговориш?

— Престори се, че си инквизиторът — каза Даяна, сякаш не я беше попитал нищо. — Задай ми въпросите и аз ще ти отговоря така, сякаш държа Меча, напълно откровено.

Гуин кимна.

Очите му бяха потъмнели от любопитство и още нещо, докато започваше да чете въпросите на глас.

— Ловец на сенки ли си?

— Да — отвърна Даяна.

— По рождение или се Извиси?

— По рождение.

— Какво е името на рода ти?

— Рейбърн.

— И какво е името, дадено ти при раждането?

— Дейвид — отвърна Даяна. — Дейвид Лорънс Рейбърн.

Гуин изглеждаше объркан.

— Не разбирам.

— Аз съм жена — заяви Даяна. — Винаги съм била жена. Винаги съм знаела, че съм момиче, каквото и да говореха Мълчаливите братя на родителите ми, въпреки че собственото ми тяло ми противоречеше. Сестра ми, Ария, също го знаеше. Каза, че го разбрала от мига, в който проговорих. Ала родителите ми… — Гласът й заглъхна. — Не бяха лоши, ала не знаеха какви възможности съществуват. Казаха, че вкъщи мога да живея като себе си, но пред другите да бъда Дейвид. Момчето, което знаех, че не съм. Да не се набивам в очите на Клейва. Знаех, че това би означавало да живея в лъжа. И все пак, ние го пазехме в тайна. Ала с всяка изминала година отчаянието, което ме смазваше, ставаше все по-силно. Престанах да общувам с други нефилими на нашата възраст. Във всеки един момент, будна или насън, се чувствах неудобно, притеснявах се. И се боях, че никога няма да бъда щастлива. А после навърших осемнайсет години. Сестра ми беше на деветнайсет. Отидохме в Тайланд заедно, за да се обучаваме в Банкокския институт. Там срещнах Катарина Лос.

— Катарина Лос — повтори Гуин. — Тя знае, че ти си… че си била… — Той се намръщи. — Съжалявам. Не знам как да го кажа. Че си била кръстена Дейвид от родителите си?

— Да, знае — отвърна Даяна. — Ала по онова време не го знаеше. В Тайланд аз живеех като жената, която съм. Обличах се като себе си. Ария ме представяше като своя сестра. Бях щастлива. За първи път се чувствах свободна и си избрах име, което да отразява тази свобода. Магазинът за оръжия на баща ми открай време се казваше „Стрелата на Даяна“, наречен на богинята на лова, която била горда и свободна. Така че взех името Даяна. Аз съм Даяна. — Тя си пое накъсано дъх. — А после със сестра ми отидохме да проучим един остров, където според мълвата имало демони тотсакан. Оказаха се не демони, а призраци. Десетки гладни призраци. Бихме се с тях, но и двете бяхме ранени. Катарина ни спаси. Когато се събудих в една къщичка недалеч оттам, тя се грижеше за нас. Знаех, че е видяла раните ми… че е видяла тялото ми. Знаех, че знае…

— Даяна — каза Гуин с дълбокия си глас и протегна ръка, ала Даяна поклати глава.

— Недей. Иначе никога няма да успея да довърша. — Очите й блестяха от неизплакани сълзи. — Увих се в останките от дрехите си. Виках името на сестра си. Ала тя беше мъртва. Умряла бе, докато Катарина се грижеше за нея. Тогава рухнах окончателно. Изгубила бях всичко. Животът ми беше съсипан. Така си мислех. — По бузата й се стече сълза. — Катарина ме излекува, физически и душевно. Останах в онази къщичка заедно с нея в продължение на седмици. Тя разговаряше с мен. Подари ми думи, които никога не бях имала. За първи път. Когато за първи път чух думата „трансджендър“, се разплаках. Не си бях давала сметка колко много можеш да отнемеш от някого, просто като го лишиш от думите, нужни му, за да се опише. Откъде би могъл да знаеш, че съществуват и други като теб, когато никога не си имал име, с което да се наречеш? Сигурна съм, че е имало и други ловци на сенки като мен, че несъмнено са съществували в миналото, съществуват и сега. Само че няма как да ги издиря, а би било опасно да разпитвам.

Нотка на гняв срещу тази отколешна несправедливост изостри гласа на Даяна.

— А после Катарина ми каза за смяната на пола. Че бих могла да живея като себе си, по начина, по който аз се нуждаех, и да бъда приемана като онази, която съм в действителност. Веднага разбрах, че именно това искам. Отидох с Катарина в Банкок. Ала не като Дейвид. Отидох като Даяна. И не отидох като ловец на сенки. Живях с Катарина в един малък апартамент. Казах на родителите ми за смъртта на Ария и че сега съм Даяна; те ми отговориха, че са съобщили на Клейва, че Дейвид е този, който е загинал. Че ме обичат и разбират, ала сега трябва да живея в света на мунданите, защото посещавах мундански лекари, а това е нарушение на закона. Твърде късно бе да ги спра — Клейвът вече бе научил, че Дейвид е загинал на онзи остров, биейки се с призраци. Те дадоха на Дейвид смъртта на сестра ми, достойна, доблестна смърт. Ще ми се да не го бяха направили, но ако искаха да носят траур за момчето, което си беше отишло, дори ако то никога не бе съществувало, не можех да ги лиша от това. Катарина от години работеше като сестра. Познаваше мунданската медицина. Заведе ме в една клиника в Банкок, където срещнах други като мен. Вече не бях сама. Останах там в продължение на три години. Нямах никакво намерение отново да бъда ловец на сенки. Онова, което бях спечелила, бе твърде ценно. Не можех да рискувам да ме разкрият, да изобличат тайните ми, отново да ме наричат с мъжко име, да ми откажат да бъда онази, която съм. През годините, Катарина ме преведе през мунданската медицинска процедура, която ми даде тялото, в което се чувствах удобно. Скри необичайните резултати от тестовете ми от лекарите, та нефилимската ми кръв да не ги озадачи.

— Мунданска медицина — повтори Гуин. — За нефилимите е забранено, нали? Да прибягват до мундански лечения? Защо Катарина не е използвала магия, за да ти помогне?

Даяна поклати глава.

— Не бих го искала. Една магия винаги може да бъде развалена от друга. Няма да допусна истината за тази, която съм, да бъде нещо, което би могло да се стопи от някое случайно заклинание или от това, че съм преминала през погрешната магическа врата. Моето тяло е моето тяло — тялото, в което израснах като момиче и се превърнах в жена, така, както става с всички жени.

Гуин кимна, макар Даяна да не знаеше дали наистина разбира.

— Значи, от това се страхуваш — бе всичко, което каза.

— Не се страхувам заради себе си. Боя се за децата. Докато съм тяхна учителка, имам чувството, че мога да ги защитя по някакъв начин. Ако Клейвът научи какво съм направила, че съм се обърнала към мундански лекари, ще ме изпратят в затвора под Града на тишината. Или във Василиас, ако решат да проявят снизхождение.

— Ами родителите ти? — Лицето на Гуин беше непроницаемо. На Даяна й се щеше да й даде някакъв знак. Беше ли ядосан? Дали щеше да й се подиграва? От спокойствието му пулсът й се учести. — Те идваха ли при теб? Несъмнено са ти липсвали.

— Боях се да не ги издам пред Клейва. — Гласът на Даяна й изневери. — Всеки път, когато споменеха тайно пътуване до Банкок, ги карах да го отложат. А после дойде новината, че са загинали, убити в демонско нападение. Катарина бе тази, която ми го съобщи. Цяла нощ ридах. Не можех да кажа на мунданските си приятели за смъртта на родителите си, тъй като те нямаше да разберат защо не се прибирам у дома за погребението. А после дойде вестта за Войната на смъртните. И аз си дадох сметка, че все още съм ловец на сенки. Не можех да допусна Идрис да е в опасност, без да се опитам да го защитя. Завърнах се в Аликанте. Казах на Съвета, че съм дъщерята на Аарон и Лиса Рейбърн. Защото това бе истината. Те знаеха, че семейство Рейбърн са имали син и дъщеря и че синът бе загинал; казах, че името ми е Даяна. В хаоса на войната никой не ми зададе повече въпроси. Хвърлих се в битка като Даяна. Бих се като себе си, с меч в ръката и ангелска кръв във вените. И разбрах, че никога не бих могла отново да заживея като мундан. Сред мунданските си приятели бях принудена да крия съществуването на ловците на сенки. Сред ловците на сенки трябваше да крия това, че бях използвала мунданска медицина. Знаех, че и в двата случая ще трябва да крия част от себе си. Избрах да бъда ловец на сенки.

— Кой друг знае за това? Освен Катарина?

— Малкълм знаеше. Трябва да вземам лекарство, за да поддържам баланса на хормоните в тялото си — обикновено го получавам от Катарина, ала веднъж тя не можа да го направи и Малкълм трябваше да го приготви. Оттогава знаеше. Никога не е злоупотребил с тази информация, ала нито за миг не забравих, че я притежава. Че може да ме нарани.

— Да те нарани — промълви Гуин. Лицето му беше истинска маска. Даяна чуваше ударите на сърцето в ушите си. Сякаш бе дошла при Гуин, понесла сърцето си в шепи, наранено и кървящо, и сега чакаше той да извади ножовете.

— През целия си живот се мъчех да открия място, където да бъда себе си и все още го търся — каза. — Ето защо криех неща от хората, които обичах. Скрих го и от теб. Ала никога не съм изричала лъжа за себе си.

Онова, което Гуин стори тогава, я изненада. Стана от леглото, пристъпи напред и коленичи пред нея. Направи го изящно, така, както един щитоносец би коленичил пред своя господар или един рицар — пред своята дама. Имаше нещо древно в жеста му, нещо, което стигаше до сърцето и душата на феите.

— Бях прав — заяви той. — Когато те видях на стълбите на Института и зърнах огъня в очите ти, разбрах, че си най-храбрата жена, стъпвала на тази земя. Съжалявам само, че една толкова безстрашна душа е била наранена от невежеството и страха на другите.

— Гуин…

— Може ли да те прегърна? — попита той.

Даяна кимна. Не бе в състояние да каже нищо. Просто коленичи пред предводителя на Дивия лов и го остави да я вземе в силните си ръце, остави го да помилва косата й, мълвейки името й с онзи свой глас, който все още звучеше като тътена на гръмотевица… ала сега бе гръмотевица, която чуваш в топла, затворена къща, където всички са в безопасност.

* * *

Тави пръв усети, че Ема и Джулиън са се завърнали, когато Порталът ги остави в библиотеката заедно с Магнус. Седеше на пода, разглобявайки методично някакви стари играчки с помощта на Макс. В мига, в който Джулиън почувства пода под краката си, Тави скочи и се втурна към него, блъскайки се в брат си като излязъл от релсите влак.

— Джулс! — възкликна и Джулиън го взе на ръце и го прегърна с всички сили, докато Тави, вкопчен в него, започна да бърбори за това какво, бе видял и правил, и ял през последните няколко дни, а Джулс разроши косата му и усети как напрежението, което дори не бе знаел, че носи в себе си, го напуска.

Кристина седеше с Рафи и му говореше тихичко на испански. Марк беше на масата заедно с Алек и за изненада на Джулиън, с Кийрън, а пред тях бяха отворени цял куп книги.

Кристина скочи на крака и изтича да прегърне Ема. Ливи нахълта в стаята, следвана по-тихичко от Тай, и Джулиън свали Тави на земята (където той остана, вкопчен в крака му) и поздрави останалата част от семейството си сред суматоха от прегръдки и възклицания.

Ема прегръщаше близнаците, гледка, от която Джулиън почувства как го жегва познатата болка. Ужасът от раздялата, от разкъсването на онова, което трябваше да бъде заедно: мечтата за семейството им, Ема — като негов партньор, децата — тяхна отговорност.

Докосване по рамото го изтръгна от мислите му. Беше Марк, който го гледаше с тревога.

— Джулс?

Естествено. Марк нямаше представа, че Джулиън знае истината за него и Ема. Изглеждаше притеснен и изпълнен с надежда, като кутре, дошло да се помоли за останките от вечерята, ала донякъде очакващо да го пропъдят от масата.

Толкова ужасно ли се държах?, зачуди се Джулиън, пронизан от чувство на вина. Марк дори не знаеше, не беше подозирал, че той обича Ема. Беше останал ужасен, когато бе научил. Марк и Ема се обичаха, ала не романтично, точно както Джулиън би искал. Почувства как сърцето му прелива от нежност към двамата за всичко, което бяха направили, за да го защитят, задето бяха готови да го оставят да ги намрази, ако това щеше да помогне.

Той придърпа Марк в ъгъла на стаята. Глъчката на посрещането продължаваше около тях, но Джулиън все пак понижи глас:

— Знам какво си направил. Знам, че никога не си излизал наистина с Ема. И съм ти благодарен. Знам, че си го сторил заради мен.

Марк изглеждаше изненадан.

— Идеята беше на Ема.

— О, вярвай ми, знам го. — Джулиън сложи ръка върху рамото на брат си. — Освен това се справи наистина добре с децата. Магнус ми каза. Благодаря ти.

Лицето на Марк грейна и от това сърцето на Джулиън още повече се сви от болка.

— Не съм… искам да кажа… те се забъркаха в толкова неприятности…

— Ти се грижи за тях и ги опази живи — заяви Джулиън. — Понякога това е всичко, което можем да направим.

И той притегли брат си в здрава прегръдка. Марк издаде приглушен звук на изненада, преди да вдигне ръце и на свой ред да го прегърне толкова силно, че почти му изкара въздуха. Джулиън усети сърцето на брат си да бие до неговото, сякаш в общата им кръв туптеше едно и също облекчение и радост.

Отдръпнаха се след миг.

— Значи, ти и Ема…? — започна Марк колебливо, ала преди Джулиън да успее да отговори, Ливи се хвърли отгоре им, успявайки незнайно как да прегърне и двамата едновременно, и разговорът отстъпи място на смях.

Тай се приближи по-нерешително след нея, усмихвайки се и докосвайки Джулиън по рамото, а после и по ръката, сякаш за да се увери, че наистина е тук. Осезанието понякога означаваше за Тай толкова много, колкото и онова, което можеше да види с очите си.

Марк казваше на Ема, че Дру си е в стаята, но скоро ще дойде. Магнус беше отишъл при Алек и двамата разговаряха тихичко край камината. Единствено Кийрън бе останал на мястото си до масата, толкова безмълвен и неподвижен, че спокойно би могъл да бъде декоративно растение. Видът му пробуди спомен в главата на Джулиън и той се огледа наоколо, търсейки руса коса и саркастично изражение.

— Къде е Кит?

Въпросът му бе последван от порой обяснения: историята за Ездачите край реката, как Гуин и Даяна ги бяха спасили, нараняването на Кит. Ема описа четиримата Ездачи, които бяха срещнали в Корнуол, макар Джулиън да бе този, който им разказа как бе убила един от тях, което предизвика цял куп възклицания.

— Никога не съм чувала някой някога да е убивал Ездач — каза Кристина и забърза към масата, за да вземе една книга. — Но все някой трябва да е.

— Не. — Беше Кийрън, гласът му бе равен и тих. В тембъра му имаше нещо, което напомняше на Джулиън за гласа на Тъмния крал. — Никой никога не го е правил. Открай време са седем, децата на Манан, и са живи почти от началото на времето. У теб трябва да има нещо наистина специално, Ема Карстерс.

Ема се изчерви.

— Нищо такова.

Кийрън все така я гледаше с любопитство. Носеше дънки и кремав пуловер и имаше стряскащо човешки вид, поне докато човек не се вгледаше по-внимателно в лицето му и необикновената костна структура.

— Какво бе усещането да убиеш нещо толкова древно?

Ема се поколеба.

— Беше като… Някога държал ли си лед толкова дълго, че кожата да те заболи от студа?

Кийрън кимна след миг.

— Болката е ужасяваща.

— Такова бе усещането.

— Значи, тук сме в безопасност? — попита Джулиън Магнус, отчасти за да предотврати по-нататъшни въпроси за мъртвия Ездач. — В Института?

— Ездачите не могат да се доберат до нас тук. Магическите бариери ги спират — отвърна Магнус.

— Ала Гуин успя да се приземи на покрива — каза Ема. — Значи, елфите не могат да бъдат отблъснати напълно.

— Гуин е от Дивия лов. Те са различни. — Магнус вдигна Макс, който се изкикоти и задърпа шала му. — Освен това днес следобед удвоих бариерите около Института.

— Къде е Даяна? — попита Джулиън.

— Върна се в Идрис. Каза, че трябва да е близо до Джия и Съвета, за да е сигурна, че са спокойни и очакват заседанието да се състои без никакви засечки.

— Ала Черната книга не е у нас — изтъкна Джулиън.

— Е, все още разполагаме с ден и половина — рече Ема. — За да открием Анабел.

— Без да напускаме закрилата на тези стени? — Марк приседна на облегалката на един от столовете. — Хванати сме като в капан.

— Не съм сигурен дали Ездачите си дават сметка, че ние с Алек сме тук — каза Магнус. — Нито че вероятно можем да убедим Гуин да ни помогне.

— Опасността изглежда наистина голяма — каза Ема. — Не ми се струва редно да молим за такава помощ.

— Е, аз се връщам в Идрис с децата и определено смятам да видя какво мога да сторя от там. — Алек се отпусна в един стол до Рафи и разроши тъмната му коса.

Навярно Алек би могъл да проникне в имението Блекторн, помисли си Джулиън. Беше изтощен, нервите му бяха опънати от това, че току-що беше преживял един от най-прекрасните и най-ужасните дни в живота си. Ала имението Блекторн вероятно бе мястото на земята, което Анабел бе обичала най-много. Умът му започна да отмята възможностите.

— Анабел е била привързана към имението Блекторн — рече той. — Не Блекторн Хол, тук в Лондон — по онова време къщата все още не е била притежание на семейството. Онази в Идрис. Обожавала я е.

— Значи, смяташ, че е възможно да е там? — попита Магнус.

— Не — отвърна Джулиън. — Тя ненавижда Клейва, ненавижда ловците на сенки. Ще се бои да отиде в Идрис. Мислех си, че ако мястото бъде застрашено, това би могло да я накара да излезе от скривалището си.

Виждаше, че Ема се чуди защо не споменава, че беше срещнал Анабел в Корнуол; самият той също се чудеше мъничко, ала инстинктът му нашепваше да го запази в тайна още мъничко.

— Предлагаш да изгорим имението Блекторн? — Веждите на Тай бяха подскочили почти до косата му.

— Интересно — промърмори Магнус, — няма да бъдете първите, на които е хрумнала тази идея.

— Тай, опитай се да не звучи толкова възторжено — подхвърли Ливи.

— Намирам пироманията за много интересна — каза Тай.

— Според мен трябва да изгориш няколко сгради, преди да можеш да се смяташ за истински маниак на тема палежи — отбеляза Ема. — Според мен, преди това си просто ентусиаст.

— Според мен запалването на толкова голям огън в Идрис ще привлече внимание, от което не се нуждаем — каза Марк.

— Според мен нямаме кой знае какъв избор — рече Джулиън.

— А според мен трябва да хапнем нещо — побърза да се намеси Ливи, поглаждайки корема си. — Умирам от глад.

— Можем да обсъдим онова, което знаем, особено за Анабел и Черната книга — предложи Тай. — Да обобщим цялата информация, с която разполагаме.

Магнус хвърли бърз поглед на Алек.

— След като се нахраним, трябва да изпратим децата в Идрис. Даяна вече е там, готова да отвори Портал, и не искам да я карам да чака твърде дълго.

Мило беше от негова страна, помисли си Джулиън, да го направи да изглежда така, сякаш изпращането на децата в Аликанте бе услуга, която Магнус правеше на Даяна, а не предпазна мярка, за да ги защитят. Тави заподскача към трапезарията до Рафи и Макс и Джулиън усети как го жегва болка, когато си даде сметка колко много бе липсвало на малкия му брат да има приятели на своята възраст, дори и сам да не си беше давал сметка.

— Джулс?

Сведе поглед надолу и видя, че Дру вървеше до него. Лицето й беше бледо на магическата светлина в коридора.

— Да? — Потисна желанието да я погали по бузата или да я подръпне за плитките — това бе престанало да й харесва, още когато стана на десет години.

— Не искам да ходя в Аликанте. Искам да остана тук с вас.

— Дру…

Тя присви рамене.

— Ти беше по-малък от мен по време на Тъмната война. Аз съм на тринайсет години. Можеш да изпратиш малките на безопасно място, но не и мен. Аз съм Блекторн, също като вас.

— И също като Тави.

— Той е на седем. — Дру си пое накъсано дъх. — Караш ме да се чувствам така, сякаш не съм част от това семейство.

Джулиън се закова на място. Дру спря до него и двамата загледаха как останалите влизат в трапезарията. Джулиън чу как Бриджет взе да ги хока — от часове ги чакала да дойдат да вечерят, макар че очевидно и през ум не й беше минало да дойде да им каже.

— Дру. Наистина ли искаш да останеш?

Тя кимна.

— Наистина.

— Тогава това е всичко, което трябваше да кажеш. Можеш да останеш с нас.

Тя се хвърли в обятията му. Дру не беше по прегръдките и за миг Джулиън бе прекалено изненадан, за да помръдне; а после обви ръце около сестра си, залян от вълна от спомени: бебето Дру, спящо в прегръдките му, Дру, правеща първите си несигурни стъпи, Дру, която се смее, докато Ема я държи над водата на брега, измокрила едва-едва пръстчетата на краката си.

— Ти си сърцето на това семейство, момиченцето ми — каза той с гласа, запазен единствено за братята и сестрите му. — Кълна ти се. Ти си нашето сърце.

* * *

Бриджет беше сложила на масата, без особен ред, студено пиле, хляб, сирене, зеленчуци и бананов пай. Кийрън ровичкаше из зеленчуците си, докато останалите говореха един през друг за онова, което знаеха.

Ема седеше до Джулиън. От време на време раменете им се докосваха, или пък ръцете, когато посегнеха едновременно към нещо. Всяко докосване изпращаше порой от искри през тялото му, като малък взрив на фойерверки.

Облегнал лакти на масата, Тай оглави обсъждането, обяснявайки как той, Кит и Ливи бяха открили кристала алития и спомените, заключени в него.

— Преди двеста години Малкълм и Анабел проникнали в Корнуолския институт — обясни, а изящните му ръце разсипаха въздуха, докато говореше. Нещо у него изглеждаше различно, помисли си Джулиън, макар че как би могъл да се промени само за няколко дни? — Откраднали Черната книга, ала били заловени.

— Знаем ли защо им е била? — попита Кристина. — Не виждам как черната магия би могла да ми помогне с нещо.

— Възнамерявали са да я дадат на някого, поне така изглежда — обясни Ема. — Книгата не била за тях. Някой обещал да им осигури закрила от Клейва, ако му я дадат.

— Случило се е във време, когато връзката между ловец на сенки и долноземец би могла да означава смърт и за двамата — рече Магнус. — Предложението за закрила би било наистина привлекателно.

— Така и не стигнали дотам обаче — продължи Тай. — Били заловени и хвърлени зад решетките в Града на тишината, а Черната книга им била отнета и върната в Корнуолския институт. А после се случило нещо странно. — Той се намръщи, не обичаше, когато не знае нещо. — Малкълм изчезнал. Оставил Анабел да бъде разпитвана и измъчвана.

— Невъзможно е да го е направил доброволно — каза Джулиън. — Той я е обичал.

— Хората могат да предадат дори онези, които обичат — рече Марк.

— Не, Джулиън е прав — обади се Ема. — Аз ненавиждам Малкълм повече от всеки друг, но той за нищо на света не би изоставил Анабел. Тя бе целият му живот.

— И все пак, именно това е станало — рече Тай.

— Измъчвали я, за да изтръгнат информация, докато тя на практика си изгубила ума — рече Ливи. — А после я предали на семейството й. Които я убили и казали на всички, че е станала Желязна сестра. Само че не било вярно.

Гърлото на Джулиън се бе свило. Спомни си рисунките на Анабел, тяхната ведрост, надеждата, обичта към имението Блекторн в Идрис и към Малкълм.

— Близо сто години по-късно — продължи Ема, — Малкълм отива да се види с Тъмния крал. Открива, че Анабел не е станала Желязна сестра, че е била убита. И решава да си отмъсти жестоко. — Тя замълча за миг, прокарвайки пръсти през косата си, все още оплетена от дъжда и вятъра на Корнуол. — Тъмният крал му казва как да възкреси Анабел, ала изниква проблем — Малкълм се нуждае от Черната книга, за да го направи, а тя не е у него. Намира се в Корнуолския институт. Той вече е прониквал там веднъж и не смее да го направи отново. Така че книгата си остава в Корнуол, докато семейство Блекторн, които ръководят Института, не се преместват в Лос Анджелис, вземайки я със себе си.

Очите на Тай грейнаха.

— Именно. И Малкълм вижда своя шанс в нападението на Себастиан Моргенстърн и я открадва. Опитва се да възкреси Анабел и в крайна сметка успява.

— Само че сега тя му е бясна и го убива — добави Ема.

— Каква неблагодарност — подхвърли Кийрън.

— Неблагодарност? — повтори Ема. — Той беше убиец. Права бе да го убие.

— Може и да е бил убиец, но звучи така, сякаш е станал такъв заради нея. Убил е, за да й даде живот.

— А може би тя не е искала живот. — Алек сви рамене. — Никога не я е попитал какво иска, нали?

Сякаш усетил атмосферата около масата, Макс се разплака с глас. Алек въздъхна и го изнесе от стаята.

— Сигурен съм, че цялата тази информация е наистина полезна — каза Магнус. — Само че доближава ли ни до Черната книга?

— Може би ако разполагахме с повече време и Ездачите не ни преследваха — рече Джулиън.

— Аз мисля — бавно каза Кийрън, без да гледа към никого, — че е бил баща ми.

Очевидно днес му беше ден да прави смайващи изказвания. Всички отново го зяпнаха. За учудване на Джулиън, Кристина бе тази, която проговори.

— Какво искаш да кажеш с това, че е бил баща ти?

— Според мен именно той е искал книгата преди всички онези години, когато Малкълм я откраднал за първи път. Той е нишката, която свързва всичко това. Искал е книгата тогава, иска я и сега.

— Но защо смяташ, че я е искал тогава? — попита Джулиън. Гласът му беше тих и мек — онзи, за който Ема мислеше като „глас за подвеждане на свидетели“.

— Заради нещо, което Адаон каза. — Кийрън бе свел поглед към ръцете си. — Каза, че баща ми искал книгата откакто Първият наследник бил откраднат. Това е стара история в земите на феите, кражбата на първородното дете на баща ми. Случила се преди повече от двеста години.

Кристина изглеждаше поразена.

— Не си дадох сметка, че имаше предвид това.

— Първият наследник. — Очите на Магнус изглеждаха нефокусирани. — Чувал съм историята или по-точно, чувал съм за нея. Детето не било просто откраднато, а убито.

— Така се говори — отвърна Кийрън. — Навярно баща ми искал да използва черна магия, за да го възкреси. Не мога да говоря за мотивите му. Но той би могъл да предложи на Фейд и Анабел закрила в Тъмните земи. Никой ловец на сенки не би могъл и с пръст да ги докосне, ако са на сигурно място в земите на феите.

Ема остави вилицата си на масата и тя издрънча.

— Принцът с претенциозната коса е прав.

Кийрън примига.

— Как ме нарече?

— Само изпробвам — махна с ръка Ема. — И казах, че си прав. Порадвай му се, защото се съмнявам да го повторя някога.

Магнус кимна.

— Кралят е един от малцината на земята, който би могъл да отвлече Малкълм от тъмниците на Града на тишината. Несъмнено не е искал той да разкрие връзката им пред Съвета.

— Но защо не е взел и Анабел? — Ливи бе застинала с вилица, върху която бе набола парче пай, във въздуха.

— Може би защото Малкълм го е разочаровал, като е допуснал да бъде заловен — предположи Марк. — Може би е искал да накаже и двамата.

— Но Анабел също би могла да ги издаде — рече Ливи. — Би могла да каже, че Малкълм е работел за краля.

— Не и ако не е знаела — възрази Ема. — Нищо в дневниците на Малкълм не издава за кого е откраднал книгата и бас държа, че не е казал и на Анабел.

— Те са я измъчвали — обади се Тай, — но тя не им казала кой е, а само, че няма представа. Трябва да е било истината.

— Това обяснява защо, когато открил, че са го лъгали и че Анабел не е станала Желязна сестра, Малкълм отишъл при Тъмния крал — добави Джулиън. — Защото го е познавал.

— Значи, някога кралят искал книгата, за да направи черна магия — каза Кристина. — А сега я иска, за да унищожи ловците на сенки?

— Не всички черни магии са предназначени за възкресяване на мъртвите. — Магнус се взираше в чашата с вино до чинията си, сякаш на дъното й се криеше някаква тайна. — Един момент. — Той вдигна Рафи от стола до себе си и се обърна към Тави. — Искаш ли да дойдеш с нас? И да си поиграеш с Александър и Макс?

След като погледна към Джулиън, Тави кимна. Магнус им даде знак, че няма да се бави, и тримата излязоха.

— Това е само една среща — каза Ема. — Първо трябва да накараме Съвета да повярва, че Тъмният двор представлява непосредствена заплаха. В момента те не са в състояние да различат добрите феи от лошите и нямат желание да опитат.

— И именно тук е мястото на показанията на Кийрън — добави Марк. — Има и други доказателства — морът, който Даяна е видяла в Брослиндската гора, както и докладът на нефилимите, които казали, че оръжията им отказали, докато се биели с групичка феи.

— Не е много — рече Ливи. — Особено като се имат предвид Зара и гадната й групичка тесногръди фанатици. Те със сигурност ще се опитат да се доберат до властта по време на онова заседание. Ще се опитат да сложат ръка на Института. Изобщо не ги е грижа за някаква си неясна заплаха от страна на феите.

— Аз мога да накарам Клейва да се бои от баща ми — рече Кийрън. — Но може би ще са необходими усилията на всички ни, за да ги принудим да разберат, че ако не искат над света да се спусне нова епоха на мрак, ще трябва да се откажат от мечтите си за задълбочаване на Студения мир.

— Никакво регистриране на магьосници — каза Тай. — Никакво затваряне на върколаците в лагери.

— Долноземците в Съвета до един знаят за Кохортата — рече Магнус, връщайки се без децата. — Ако се стигне до гласуване кой да оглави Лосанджелиския институт, ще трябва да повикат Мая и Лили, както и мен. Ние също имаме право на глас. — Той се отпусна тежко в стола начело на масата.

— Това все още са само три гласа, дори ако гласувате против Кохортата — изтъкна Джулиън.

— Няма да е лесно — съгласи се Магнус. — Според Даяна, Джия иска Зара да оглави Института толкова, колкото и ние. В момента няма да е лесно да бъде дискредитирана — след лъжата й, че е убила Малкълм, тя е страшно популярна.

От Ема се откъсна гърлено ръмжене и Кристина я потупа по ръката.

— Междувременно онова, с което ние разполагаме, е обещанието на кралицата да се бие заедно с нас срещу заплаха, в която Съветът едва ли ще повярва, и то само ако получи книга, която все още не притежаваме и която няма да ни бъде позволено да й дадем, ако се сдобием с нея — каза Магнус.

— Сделката ни с кралицата засяга само нас — заяви Джулиън. — Сега ще кажем просто, че е проявила готовност да ни сътрудничи при правилните обстоятелства. Кийрън е упълномощен да обещае, че тя ще ни помогне. Не е нужно да навлиза в подробности.

— Братко, мислиш като елф — отбеляза Марк с тон, от който Джулиън не бе сигурен дали смята това за нещо хубаво, или не.

— Може би кралят иска да си направи армия от съживени мъртъвци? — предположи Дру с надежда в гласа. — Имам предвид, нали е книга за черна магия.

Магнус въздъхна и почука замислено с нокът по стъклото на чашата си.

— Черната магия се подхранвана от енергията на смъртта. Всички магии се нуждаят от някаква енергия. Тази на смъртта е изключително могъща. Както и изключително разрушителна. Опустошената земя, която сте видели в царството на феите, морът в Брослинд — това са белези, оставени от страховита магия. Остава обаче въпросът — каква е крайната му цел?

— Искаш да кажеш, че се нуждае от още енергия, за да разшири обхвата на тази магия? — попита Джулиън. — Онази, с която Малкълм му е помагал, за да обезсили нефилимите.

— Искам да кажа, че вашата магия има ангелски произход — отвърна Магнус. — Идва от светлината, от енергията и живота. Пълната противоположност на Шеол, Ада или както искате го наречете. Липсата на светлина и живот. На каквато и да било надежда. — Той се прокашля. — Когато Съветът гласува за Студения мир, гласуваха за време, което никога не е съществувало. Така, както Кохортата иска всичко да се върне към една изгубена златна епоха, когато ловците на сенки са ходели по света като богове, а долноземците и мунданите им се кланяли. — Всички го зяпнаха. Това бе един Магнус Бейн, когото хората рядко виждаха, помисли си Джулиън. Един Магнус, чиято ведрост и нехаен оптимизъм го бяха напуснали. Един Магнус, който си спомняше мрака на видяното през вековете: смъртта и загубата; същият Магнус, когото Джулиън бе видял в Залата на Съглашението, когато беше на дванайсет години, умоляващ напразно Съвета да не приема Студения мир, макар да знаеше, че ще го направят. — Кралят иска същото. Да обедини двете царства, които винаги са били разделени, ала в неговите представи някога са били една земя. Трябва да му попречим, ала в известен смисъл той прави онова, което би искала да стори и Кохортата. Онова, което можем само да се надяваме Клейвът да не направи.

— Искаш да кажеш — попита Джулиън, — че това е отмъщение?

Магнус сви рамене.

— Това е вихрушката. Да се надяваме, че ще успеем да я спрем.