Касандра Клеър
Повелител на сенките (22)

22
Магесан и потаен

Когато се събуди на следващата сутрин, Ема установи, че бе успяла да не се върже на възел около Джулиън насън. Което беше напредък. Може би защото цяла нощ й се присънваха ужасии, в които отново виждаше баща си и той смъкваше лицето си, разкривайки Себастиан Моргенстърн отдолу.

— Люк, аз съм баща ти — измърмори и чу как Джулиън се засмя тихичко. Тя стана и отиде да намери бойното си облекло, за да не се налага да гледа как се надига, очарователно сънен и разрошен. Преоблече се в кабинета, докато Джулиън вземаше душ и си навличаше дрехите. Закусиха набързо с препечени филийки и сок и отидоха да намерят Анабел.

Докато стигнат до църквата Портхалоу, вече беше почти обяд и слънцето се беше издигнало високо в небето — очевидно това, което беше близо за пискитата, човеците едва ли биха нарекли така. Макар че Ема непрекъснато чуваше високото гласче на пискито в главата си. Убийствено близо, казало бе то. Каквото и да означаваше това, на нея не й харесваше.

Църквата беше построена върху скала, надвиснала над един нос, вдаден в морето, което се разпростираше във всички посоки като матовосин килим. Облаци плаваха по небето, като памучни топчета, които някой бе пръснал навсякъде. Въздухът беше пълен с жужене на пчели и ухание на късни диви цветя.

Земята около църквата беше напълно обрасла, ала самата сграда беше в прилично състояние, въпреки че беше изоставена. Прозорците бяха грижливо заковани, а на входната врата висеше табела с надпис ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Недалече от църквата имаше малко гробище, чиито сиви, измити от дъждовете надгробни камъни едва се виждаха в избуялата трева. Единствената квадратна кула на църквата изпъкваше самотно на фона на небето. Ема намести Кортана на гърба си и погледна към Джулиън, който се мръщеше на телефона й.

— Какво гледаш? — попита тя.

— Уикипедия. Църквата Портхалоу се намира над морето, на върха на Талан, близо до Полперо в Корнуол. Твърди се, че олтарът й датира от времето на крал Марк, известен от историята за Тристан и Изолда, и е построена там, където се пресичат лей-линиите.

— Уикипедия знае за лей-линиите? — Ема си взе телефона.

— Уикипедия знае всичко. Като нищо се поддържа от магьосници.

— Мислиш ли, че това правят по цял ден в Спираловидния лабиринт? Пишат в Уикипедия?

— Трябва да призная, че изглежда разочароващо.

Ема прибра телефона в джоба си и посочи църквата.

— Значи, това е друго средоточие?

Джулиън поклати глава.

— Средоточието е там, където всички лей-линии се събират на едно място. Това е само кръстопът — тук се пресичат само две лей-линии. Все пак е могъщо място. — На ярката слънчева светлина той извади серафимско острие от колана си и го вдигна до себе си, докато се приближаваше до входа на църквата.

— Знаеш ли какво ще кажеш на Анабел? — прошепна Ема.

— Представа си нямам. Предполагам, че ще… — Той не довърши, а в очите му се появи тревога.

— Какво има?

Бяха стигнали до входа на църквата.

— Нищо — отвърна Джулиън след един дълъг миг и макар Ема да виждаше, че лъже, не каза нищо. Въпреки това свали Кортана от гърба си за всеки случай.

Джулиън натисна вратата с рамо. Малкият катинар, с който беше заключена, се строши и те се озоваха вътре, Джулиън — на няколко крачки пред Ема. В изоставената църква цареше непрогледен мрак.

— Арариел — промълви Джулиън и серафимското му оръжие лумна като малък огън, осветявайки вътрешността.

Каменна колонада прекосяваше едната страна на църквата, пейките бяха сгушени под сводовете. В камъка бяха вдълбани изящни листа. Нефът и трансептът, където се намираше обикновено олтарът, тънеха в сенки.

Ема чу как Джулиън си пое рязко дъх.

— Ето къде Малкълм възкреси Анабел. Спомням си го от кристала. Ето къде умря Артър.

— Сигурен ли си?

— Да. — Джулиън наведе глава. — Ave atque vale, Артър Блекторн. — Гласът му беше пропит със скръб. — Ти загина храбро заради семейството си.

— Джулс… — Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, но той вече се бе изправил, всяка следа от скръб беше скрита под мантията на нефилимската му природа.

— Не знам защо Анабел би искала да остане тук — каза, огрявайки вътрешността на църквата със светлината на серафимското си оръжие. Всичко тънеше в прах. — Това не може да е място на добри спомени за нея.

— Но ако отчаяно се е нуждаела от скривалище…

— Виж. — Джулиън посочи към олтара, издигнат върху дебел гранитен блок. Върху дървената част отгоре му проблясваше нещо бяло. Сгънат лист хартия, забоден с нож.

Върху него с женски почерк беше написано името на Джулиън.

Ема грабна листа и го подаде на Джулс, който побърза да го отвори и го вдигна, така че и двамата да могат да прочетат съдържанието му на светлината на оръжието.

Джулиън,

Приеми това като тест. Ако си тук и четеш тази бележка, значи, не си го издържал.

Ема чу как Джулиън си пое дъх. Двамата продължиха да четат:

Казах на пискитата, че живея тук, в църквата. Това не е вярно. Не бих останала на място, където е била пролята толкова кръв. Ала знаех, че няма да се откажеш да ме търсиш, че ще попиташ пискитата къде съм, че ще ме издирваш.

Макар да те помолих да не го правиш.

И ето че сега си тук. Ще ми се да не беше, защото не само аз бях събудена за живот от Малкълм Фейд и кръвта на чичо ти. Ала ти трябваше да видиш на какво е способна Черната книга.

Анабел

* * *

Кристина седеше на перваза на прозореца в библиотеката и четеше, когато, вдигнала за миг поглед, зърна една позната тъмна фигура да се шмугва през портата.

Беше в библиотеката от няколко часа и старателно преглеждаше книги на езиците, които владееше най-добре (испански, древногръцки, старокастилски и арамейски), търсейки споменавания на Черната книга. Не че успяваше да се съсредоточи.

Спомени от предишната нощ я връхлитаха в най-неочаквани моменти, като например докато подаваше захарта на Тай, при което едва не я разсипа в скута му. Наистина ли беше целунала Марк? Наистина ли бе танцувала с Кийрън? Наистина ли й беше харесало да танцува с Кийрън?

Не, помисли си, трябваше да бъде честна със себе си: действително й беше харесало. То бе като да язди с Дивия лов. Имаше чувството, че бе излязла от тялото си и се носи между звезди и облаци. Беше като разказите за елфически веселия, които бе слушала от майка си като малка, в които смъртните изгубваха себе си в танците на елфическите земи и умираха от прекрасната им радост.

Естествено, след това те просто се бяха разотишли по стаите си: Кийрън — спокойно, Марк и Кристина — разтърсени. Кристина часове наред бе лежала, без да може да заспи, приковала поглед в тавана, чудейки се в какво се беше забъркала.

Тя остави книгата с въздишка. Не помагаше това, че беше сама в библиотеката — Магнус час по час ходеше до лечебницата, където Марк му помагаше да приготвят необходимото за развалянето на обвързващата магия, а Дру помагаше на Алек да се грижи за децата в една от стаите за гости. Ливи, Тай и Кит бяха отишли да вземат необходимите съставки от магазина на Хипатия Векс. Бриджет ту влизаше, ту излизаше, натоварена с подноси със сандвичи и чай, мърморейки си, че се скъсва от работа и че къщата е по-претъпкана от железопътна гара. Кийрън… никакъв го нямаше.

Кристина бе свикнала с известна доза овладян хаос в Лос Анджелис, но сега се улови, че копнее за тишината на Института в Мексико Сити, за покоя на розовата градина на майка й и дори за вълшебните следобеди, които бе прекарвала с Диего, а понякога и с Хайме, в парка „Чапултепек“.

Освен това Ема й липсваше. Мислите й, като всичко останало, бяха вихрушка от объркване, и тя се нуждаеше от Ема, за да си поговори с нея, Ема, която да сплете косата й, да й разказва глупави шеги и да я разсмива. Навярно Ема би успяла да й помогне да осмисли станалото предишната нощ.

Посегна към телефона си, а после дръпна ръка. Нямаше да започне да праща есемеси на Ема с всичките си проблеми, не и когато бяха насред всичко това. Така че тя погледна решително през прозореца… и видя Кийрън да прекосява двора.

Беше облечен изцяло в черно. Кристина не беше сигурна откъде бе взел дрехите, но в тях изглеждаше като източена сянка под дъждовното сиво небе, изместило синевата на утрото. Косата му беше синьо-черна, ръцете му бяха скрити в ръкавици.

Нямаше правило, което да гласи, че Кийрън не може да напуска Института, не и наистина. Само че според Марк, той ненавиждаше града. Студено желязо и стомана навсякъде. Освен това би трябвало да го държат на сигурно място при себе си, не да го оставят да се изплъзне, преди да е дал показания пред Клейва. Да не допуснат да му се случи нещо.

Пък и той може би беше разстроен. Може би беше ядосан на Марк, обзет от ревност, въпреки че предишната нощ не го беше показал. Кристина слезе от перваза. Кийрън прекрачи в дъждовните сенки отвъд портата, където сякаш проблесна и изчезна, както правеха елфите.

Кристина изскочи от библиотеката. Стори й се, че чу някой да вика след нея, докато тичаше по коридора, но не посмя да спре. Кийрън беше бърз. Щеше да го изгуби.

Нямаше време да забави крачка, за да си сложи руна за беззвучност, нямаше време дори да потърси стилито си. Спусна се на бегом по стълбите и грабна якето си от закачалката в преддверието. Нахлузи го и изскочи на двора.

Китката й затуптя, болка, която я предупреждаваше, че се отдалечава от Марк. Тя обаче не й обърна внимание и последва Кийрън навън.

Може би не отиваше някъде, където не би трябвало да ходи, каза си, опитвайки се да бъде справедлива. Не беше пленник в Института. Може би Марк знаеше за това.

Кийрън бързаше по тясната уличка, придържайки се в сенките. Имаше нещо потайно в начина, по който се движеше. Кристина бе сигурна в това.

Тя вървеше по края на пътя, докато го следваше. Улиците бяха пусти, влажни от падналия по-рано дъждец. Без руна за магическо прикритие, Кристина много внимаваше да не бъде забелязана от някой мундан — руните й се виждаха съвсем ясно и не беше сигурна, че един мундан не би реагирал по начин, който би издал присъствието й на Кийрън.

Тревожеше се, че рано или късно ще стигнат до някоя по-оживена улица и тогава ще я видят. Ръката й вече не просто туптеше — пронизваше я остра болка, сякаш някой затягаше стоманена жица около нея.

Ала колкото по-дълбоко в сърцето на града потъваше Кийрън, толкова по-тесни ставаха улиците. Светлината на уличните лампи бе все по-мъждива. Малките железни огради около дърветата изчезнаха и клоните им, протегнати един към друг, се срещаха, образувайки зелен покрив над главата й.

Кийрън продължаваше да върви решително пред нея, сянка сред сенките.

Най-сетне стигнаха до площад с тухлени сгради; обърнати навътре, фасадите им бяха обрасли в бръшлян и пълзящи зелени растения. В центъра на площада имаше типична за големия град зеленина: няколко дървета, ниска, грижливо поддържана трева и каменен фонтан. Тихо плискане на вода достигна до ушите на Кристина, когато се шмугна зад едно дърво, притискайки се до кората му, и надникна иззад него към Кийрън.

Той беше спрял до фонтана, а от другия край на парка силует в зелено наметало се приближаваше към него с ленива стъпка. Лицето му беше познато: имаше мека мургава кожа и очи, които блестяха дори в мрака. Ръцете му бяха издължени и тънки; под наметката си носеше жакет, извезан с прекършената корона на Тъмния двор. Адаон.

— Кийрън — заяви той уморено. — Защо ме повика?

Кийрън се поклони лекичко. Кристина усещаше, че е неспокоен. Учуди се, че го познава достатъчно, за да разбере кога е неспокоен. А мислеше, че й е почти непознат.

— Адаон, братко мой. Нуждая се от помощта ти. Нуждая се от познанията ти за магиите.

Братът на Кийрън повдигна вежди.

— На твое място не бих правил магии в мунданския свят, тъмни ми братко. Намираш се сред нефилими, а те няма да одобрят, нито пък магьосниците и тукашните вещици.

— Не искам да направя магия. Искам да я разваля. Обвързваща магия.

— А. И кого обвързва тя?

— Марк — отвърна Кийрън.

— Марк — повтори Адаон, леко насмешливо. — Какво толкова специално има у него, че те е грижа дали е обвързан? Или трябва да бъде обвързан единствено с теб?

— Не бих искал това — заяви Кийрън яростно. — Никога не бих го поискал. Той би трябвало да ме обича по своя воля.

— Обвързването не е любов, макар че е в състояние да разкрие чувства, които иначе биха останали погребани. — Адаон придоби замислено изражение. — Никога не съм си представял, че ще те чуя да говориш така, тъмни ми братко. Когато беше дете, ти вземаше онова, което поискаше, без да се замисляш за цената.

— Никой не остава дете в Дивия лов — заяви Кийрън.

— Твърде жалко, че беше прокуден. От теб би излязъл добър крал след баща ни, а Дворът те обичаше.

Кийрън поклати глава.

— Не бих искал да бъда крал.

— Защото тогава ще трябва да се откажеш от Марк — каза Адаон. — Ала всеки крал се отказва от нещо. Такава е природата на кралската власт.

— Само че кралската власт не е в природата ми. — Кийрън отметна глава назад, за да погледне по-високия си брат. — Смятам, че от теб би излязъл добър владетел, братко. Някой, който да донесе мир в земите ни.

— Не ме повика единствено заради обвързващата магия, нали? Зад всичко това има още нещо. Баща ни вярва, че си се укрил при ловците на сенки, за да избегнеш гнева му; признавам, че и аз мислех така. Има ли още нещо?

— Възможно е — призна Кийрън. — Знам, че никога не би се опълчил срещу баща ни, но знам също така, че не го харесваш и че не смяташ начина, по който управлява, за справедлив. Ако престолът се освободи, би ли приел да седнеш на него?

— Кийрън. Това са неща, за които не говорим.

— Толкова отдавна има само кръвопролития и никаква надежда — рече Кийрън. — Не става дума единствено за моята безопасност. Трябва да ми повярваш.

— Какво кроиш, Кийрън? В какви неприятности си се забъркал този път?

Една ръка запуши устата на Кристина, а друга се обви около нея, задържайки я неподвижна. Тялото й се изопна от изненада и тя усети как хватката, която я стискаше, се затегна. Отметна глава назад и темето й се удари в нечие лице. Разнесе се вик на болка.

— Кой е там? — Адаон се обърна рязко, сложил ръка върху дръжката на оръжието си. — Покажи се!

Нещо се притисна в гърлото на Кристина… нещо дълго и остро. Острието на нож. Тя замръзна.

* * *

— Да се махаме — прошепна Ема. Не попита Джулиън какво според него бе имала предвид Анабел. Подозираше, че и двамата знаят.

Нещо тъмно и хлъзгаво се плъзна по трансепта, нещо, движещо се с гротескна плавност. Стаята притъмня. Ема сбърчи нос — изведнъж се разнесе гнилата воня на демонско присъствие, сякаш бе отворила кутия, пълна с ужасни сушени цветя.

Пребледнялото лице на Джулиън грееше в мрака. Той смачка писмото в ръката си и двамата заотстъпваха предпазливо към изхода на църквата на блещукащата светлина на серафимското оръжие. Бяха прекосили половината помещение, когато отекна оглушителен трясък — масивната двукрила врата се бе затворила.

До слуха на Ема достигна далечният кикот на писки.

Обърнаха се рязко в същия миг, в който олтарът се прекатури и рухна на пода с разтърсващ тътен.

— Ти върви наляво — прошепна Ема. — Аз ще тръгна надясно.

Джулиън сви безмълвно настрани, ала Ема все така усещаше присъствието му наблизо. На път към църквата, на едно място с изглед към залива Талан и синия океан, бяха спрели, за да си сложат руни и сега руните й се събудиха за живот, докато тя поемаше покрай редица пейки от вътрешната страна на стената.

Беше достигнала нефа. Тук сенките бяха още по-гъсти, ала руната й за нощно зрение грееше и й помагаше да вижда в мрака. Различи преобърнатия олтар и огромното петно от засъхнала кръв върху каменния под. На една от близките колони имаше кървав отпечатък от ръка. Изглеждаше нередно и ужасяващо насред църква и Ема си представи един осквернен Институт.

Представи си Себастиан, проливащ кръв на прага на лосанджелиската нефилимска крепост.

Потръпна и само за частица от секундата, докато траеше този спомен, вниманието й беше отклонено. Нещо проблесна в периферията на зрението й в същия миг, в който гласът на Джулиън изригна в ушите й.

— Ема, пази се!

Тя се хвърли настрани, избягвайки блещукащата сянка. Приземи се върху прекатурения олтар и се обърна рязко, тъкмо навреме, за да види как пред нея се надига гърчещ се ужас. Беше алено-черен, с цвета на кръв… беше кръв, изтъкан от съсирено, мътно червено, с две горящи бели очи. Ръцете му завършваха с плоски израстъци, като върха на лопата, от които стърчеше един-единствен извит, черен, хищен нокът. От ноктите се процеждаше тънка струйка прозрачна слуз.

Ужасът проговори и от устата му, черна цепка насред аленото лице, покапа кръв.

— Аз съм Сабнок от Туле. Как смееш да се изправиш пред мен, грозно човешко същество?

Ема се изненада, че не я нарече нефилим — повечето демони познаваха нефилимите. Не го показа обаче.

— Колко грубо! Заболя ме.

— Не разбирам думите ти.

Сабнок се плъзна към нея и Ема се дръпна назад към олтара. Усещаше Джулиън някъде зад себе си; знаеше, че е там, без да поглежда.

— Не си единственият — заяви тя. — Тежък товар е, да си саркастичен.

— Кръвта ме привлече тук. Аз съм кръв. Кръв, пролята в гняв и омраза. Кръв, пролята в измамена любов. Кръв, пролята в отчаяние.

— Ти си демон — рече Ема, вдигнала Кортана пред себе си. — Не ме интересува особено защо или как. Искам просто да се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Дойдох от кръв и в кръв ще се превърна — каза демонът и скочи, оголил нокти и зъби. Ема дори не си беше дала сметка, че има зъби, ала ето ги и тях, като парчета червено стъкло.

Преметна се назад, правейки салто, което я отнесе далече от чудовището. То се блъсна в олтара със звука на течност, срещнала твърдо тяло. Светът се завъртя около Ема, докато се обръщаше. Беше вледенена до кости, със смразяващото спокойствие на битката, което забавяше всичко друго в света около нея.

Приземи се и се изправи. Демонът бе приклекнал на ръба на олтара и ръмжеше. Скочи отново и този път тя замахна с Кортана.

Мечът не срещна никаква съпротива. Потъна в рамото на създанието и китката и ръката на Ема бяха оплискани в кръв. Лигава, съсирена, скверна кръв. Повдигна й се, докато чудовището се обръщаше като торнадо, замахвайки към нея с подобен на стъкло хищен нокът. Двамата се понесоха по пода на църквата в нещо като танц, а Кортана блещукаше в мрака. Създанието не можеше да бъде ранено — всеки път щом го пронижеше или посечеше, зейналата дупка в миг се затваряше.

Ема не смееше да откъсне очи от демона достатъчно дълго, за да се огледа наоколо за Джулиън. Знаеше, че е там, но й се струваше далеч, сякаш бе отишъл в другата част на църквата. Дори не виждаше далечната, проблясваща звезда на серафимското му оръжие. Джулс, помисли си, малко помощ никак няма да ми навреди.

С раздразнено ръмжене, демонът отново се нахвърли върху нея. Ема замахна, нанасяйки му двоен удар и той изрева — беше му избила няколко зъба. Остра болка прониза ръката й. Тя завъртя меча, стоварвайки го върху главата на чудовището, вдъхвайки насладата от писъците му.

Изведнъж изригна светлина, и Ема политна назад, а очите й запариха. Над нея беше зейнала дупка, като прозорец на автомобилен покрив, плъзгащ се назад. Джулиън се беше покатерил на една от най-високите подпорни греди и ето че лъчите на слънцето нахлуха през отвора и чудовището бе обхванато от пламъци.

То запищя, докато краищата му почерняваха, и политна назад. Разнесе се воня на кипяща кръв. Джулиън скочи от тавана, приземявайки се върху олтара, със стили в едната ръка и серафимско острие в другата.

Ема протегна свободната си ръка към него, онази, в която не стискаше Кортана, и той разбра какво иска, без да е нужно да го изрича. Серафимската кама политна към нея, прорязвайки въздуха като фойерверк. Ема я улови, завъртя я и я заби в отслабеното, горящо чудовище.

С един последен крясък, то се стопи.

Последвалата тишина беше оглушителна. Ема си пое рязко дъх, с писнали уши, и се обърна към Джулс.

— Това беше страхотно…

Джулс скочи от олтара и изтръгна изцапаното с демонска кръв оръжие от ръката й. То вече бе започнало да се изкривява, задавено от скверната течност. Запрати го настрани и улови ръката на Ема, обръщайки я, за да разгледа дългите драскотини, проточили се от дланта към лакътя й.

Беше побелял като платно.

— Какво стана? Ухапа ли те?

— Не точно. Порязах се на зъбите му.

Джулиън прокара пръсти по ръката й и тя потръпна. Раната беше дълга и тясна, но не беше плитка.

— И не пари? Нито щипе?

— Добре съм — увери го тя. — Джулс, добре съм.

Той я изгледа продължително. Очите му бяха яростни и сухи на суровата светлина, струяща от тавана. След миг се извърна, без да каже нито дума, и се отправи към вратата по пътеката между пейките.

Ема сведе поглед към ръката си. Според нея раната беше съвсем обикновена; щеше да се наложи да бъде почистена, но това не беше нещо необичайно след битка. Прибра Кортана в ножницата и последва Джулиън навън.

За миг изобщо не го видя. Сякаш се беше изпарил и единственото, което бе останало, бе гледката, разкриваща се от църквата. Зелени поля, удавени в синева: синьо море, синьо небе, синята мъгла на далечни хълмове.

До слуха й достигна вик, тъничък и слаб, и тя се втурна към него, към гробището, където надгробни камъни, очукани и избелели от времето, стърчаха разкривени във всички посоки, като тесте разпилени карти.

Разнесе се писукане.

— Пусни ме! Пусни ме!

Ема се завъртя и видя тревата да шава; най-мъничкото писки се гърчеше като обезумяло, приковано към земята от Джулс, от чието сурово, студено изражение Ема усети, че я побиват тръпки.

— Ти ни заключи с онова нещо — каза Джулиън, сложил ръка върху гърлото на пискито. — Нали?

— Не знаел, че е вътре! Не знаел! — изцвърча пискито, гърчейки се в ръцете на Джулиън.

— Каква е разликата? — намеси се Ема. — Джулиън. Недей…

— В тази църква е била направена черна магия. Тя е отворила дупка между измеренията, през която е преминал демон. Можеше да ни разкъса на парчета.

— Не знаел! — скимтеше пискито.

— Кой не е знаел? Защото бас държа, че ти си знаел.

Пискито увисна безжизнено в ръцете му. Джулиън го притисна към земята с коляно.

— Лейди казала да ви изпратя там. Казала, че сте опасни. Ще убиете феи.

— Нищо чудно да го направя сега — заяви Джулиън.

— Всичко е наред, Джулс — намеси се Ема. Знаеше, че пискито не беше невинното, прилично на дете създание, на каквото приличаше. Ала от това, да го гледа как се гърчи и скимти, й се повдигаше.

— Не е наред. Ти пострада — заяви Джулиън и студеният му тон я накара да си спомни изражението му, докато отвеждаха Анселм Найтшейд. Джулиън, мъничко ме уплаши.

Но пък Найтшейд беше виновен. Клеъри го беше потвърдила.

— Остави го на мира! — Беше друго от пискитата, трепкащо като бледа светлинка в тревата. Женско писки, ако се съдеше по дрехите и дължината на косата му. То размаха безрезултатно ръце към Джулиън. — Той не знае нищо!

Джулиън не помръдна. Просто се взираше ледено в пискито. Приличаше на статуя на ангел отмъстител, нещо безизразно и безпощадно.

— Никога повече не се приближавайте до нас — заяви той. — Да не сте казали за това на никого. Защото тогава ще ви намерим и ще ви накарам да си платите.

Пискито закима трескаво. Джулиън се изправи и двете феи изчезнаха, сякаш земята ги беше погълнала.

— Нужно ли беше да ги наплашиш така? — попита Ема колебливо. Лицето на Джулиън все още имаше същото стряскащо празно изражение, сякаш тялото му беше тук, ала умът — на милиони мили разстояние.

— По-добре уплашени, отколкото създаващи неприятности. — Джулиън се обърна към нея. — Кожата му бе започнала да си възвръща част от цвета. — Имаш нужда от иратце.

— Всичко е наред. Не боли чак толкова, а и първо искам да я почистя.

Иратцето можеше да заздрави кожата над всяка рана, но понякога това означаваше да запечата вътре инфекция или мръсотия.

В очите на Джулиън припламна тревога.

— В такъв случай да се връщаме в къщата. Ала първо имам нужда от помощта ти за нещо.

Ема си помисли за счупения олтар и разлятата кръв и простена.

— Само не ми казвай, че искаш да почистим.

— Няма да чистим църквата — заяви Джулиън. — Ще я изгорим.

* * *

Който и да държеше Кристина, беше силен, по-силен, отколкото би могъл да бъде един мундан.

— А сега върви напред и прави каквото ти кажа — нареди гласът зад нея, задъхан, ала нисък и уверен, и Кристина усети, че я побутват към средата на парка, към фонтана и двамата елфи там. Те зяпнаха, Кийрън — нея, брат му — нещо над главата й.

— Ерек. — Адаон звучеше уморено. — Какво правиш тук?

— Проследих те — разнесе се гласът на Ерек иззад Кристина и тя си го спомни с пристъп на омраза, спомни си го в земите на феите, ножът на Джулиън — опрян в гърлото му така, както сега оръжието му се притискаше в нейното гърло. — Стана ми интересно какво търсиш тук. Пък и аз също исках да видя малкия ни брат.

— Пусни я — каза Кийрън, махвайки към Кристина, без обаче да срещне очите й. — Тя няма нищо общо с това. Просто ловец на сенки, шпиониращ без моето знание.

— Каза, че нямала нищо общо с теб — отвърна Ерек ехидно. — Не че не те е грижа. — Гореща сребърна болка опари гърлото на Кристина. Тя усети топлината на кръв и изпъна гръб, отказвайки да потръпне.

— Остави я на мира. — Лицето на Кийрън беше бледа маска от ярост. — Или искаш да си навлечеш гнева на нефилимите, Ерек? Толкова ли си глупав? Знам, че обичаш мъченията, някога изтезаваше и мен. — Кийрън направи крачка към Ерек и Кристина. — Помниш ли? Ти ми ги остави. — Той вдигна широките си черни ръкави нагоре, разкривайки дългите белези по ръцете си. — Както и онези на гърба ми.

— Ти беше меко дете — каза Ерек. — Прекалено мек, за да бъдеш кралски син. Добротата няма място в двора на прекършената корона. — Той се изсмя. — Освен това нося новини. Баща ни изпрати Седмината.

Кийрън пребледня още повече.

— Седмината на Манан? Къде ги е изпратил?

— Тук. В света на мунданите. Възложено им е да открият Черната книга, сега, когато смъртта на Малкълм Фейд е факт. Те ще я намерят и то преди теб.

— Черната книга няма нищо общо с мен — заяви Кийрън.

— Ала има общо с баща ни — рече Адаон. — Иска я, откакто Първият наследник беше откраднат.

— Значи, по-дълго, отколкото ненавижда нефилимите — отбеляза Кийрън.

Ерек се изплю.

— Нефилимите, които ти толкова обичаш. Те са обречена раса. Похабяваш се, Кийрън, когато би могъл да бъдеш много повече.

— Остави го на мира, Ерек — рече Адаон. — Какво смяташ, че ще направи баща ни, ако Кийрън се прибере у дома, освен да го убие?

— Ако баща ни все още беше жив, за да убие когото и да било.

— Стига интриги! — изрева Адаон. — Достатъчно, Ерек!

— Тогава нека докаже лоялността си! — Ерек свали неочаквано ножа от гърлото на Кристина и тя се закашля. Китката й гореше от болка, ръцете на Ерек бяха като железни окови над лактите й. Той я блъсна напред, към братята си, без да я пуска. — Убий я! — изкрещя на Кийрън. — Адаон, дай му оръжието си. Пронижи я в сърцето, Кийрън. Покажи, че си ни верен и аз ще се застъпя за теб пред баща ни. Можеш да се завърнеш в Двора, вместо да бъдеш убит или изпратен в изгнание в Дивия лов.

Адаон посегна към кръста си, където висеше мечът му, ала Кийрън вече го беше извадил. Кристина се задърпа, ритайки яростно, но не можа да се отскубне от хватката на Ерек. Ужас се надигна в гърдите й, когато Кийрън се приближи към тях; елфическият меч блещукаше в ръката му, очите му бяха непроницаеми, като огледала.

Кристина започна да се моли. Ангеле, опази ме. Разиел, помогни ми. Очите й бяха отворени. Нямаше да ги затвори. Така умираха страхливците. Ако Ангелът искаше тя да умре сега, щеше да умре гордо изправена, с отворени очи, като Джонатан Ловеца на сенки. Щеше…

Очите на Кийрън проблеснаха за миг и той наклони лекичко глава. Кристина последва движението му, разбрала внезапно, докато той вдигаше меча в ръката си. Замахна… и тя наведе глава.

Мечът проряза въздуха над нея. Нещо горещо и мокро, с металически дъх, покапа по гърба й. Тя извика и се завъртя настрани, когато ръцете на Ерек я пуснаха, гърлото му — прерязано до гръбнака, и тялото му се свлече върху калдъръмената пътечка.

— Кийрън — ахна Адаон ужасено. Кийрън стоеше над тялото на Ерек, стиснал обляния в кръв меч. — Какво направи?

— Той щеше да я убие — отвърна Кийрън. — А тя ми е… и Марк…

Кристина се улови за основата на водоскока, за да запази равновесие. Краката й бяха безчувствени, болката в ръката й гореше.

Адаон се приближи и взе меча от ръката на Кийрън.

— Ярлат не беше твоя плът и кръв. — Кожата му сякаш беше обтегната от шок. — Ала Ерек беше. Ще те осъдят като братоубиец, ако някой разбере какво направи.

Кийрън вдигна глава и впи пламнали очи в тези на брат си.

— Ти ще им кажеш ли?

Адаон придърпа качулката над лицето си. Беше излязъл вятър — студена, пронизваща вихрушка, от която наметалото на Адаон плющеше като крила.

— Върви, Кийрън. Върни се на сигурно място в Института.

И той се наведе над тялото на Ерек, което се бе изкривило под грозен ъгъл, а кръвта му шуртеше между камъните и тревата. Докато Адаон коленичеше, Кийрън се отправи към изхода на парка… и спря.

Обърна се бавно и погледна към Кристина.

— Няма ли да дойдеш?

— Да. — Това че гласът й не трепна, учуди и самата нея, ала тялото й я издаде — когато се изправи, мъчителна болка прониза ръката й и се разля по нея, принуждавайки я да се превие надве и да си поеме рязко дъх.

Миг по-късно усети две ръце върху себе се, не особено нежни, и почувства как я вдигат от земята — Кийрън я беше взел в прегръдките си и я изнасяше от парка.

Кристина остави ръцете си да увиснат надолу, тъй като не знаеше какво да прави с тях. Беше изгубила дар слово. Въпреки танца предишната нощ, бе адски странно Кийрън да я държи по този начин. Тогава Марк също беше там… а сега бяха сами.

— Не ставай глупава — каза Кийрън. — Сложи ръце около врата ми. Не искам да те изпусна и после да трябва да обяснявам на Марк.

Тя ми е… и Марк…

Какво ли бе възнамерявал да каже, зачуди се. Марк би се ядосал? Марк би бил разочарован? Тя ми е приятелка?

Не, невъзможно бе да е възнамерявал да каже това. Кийрън не я харесваше. Сигурна беше. А може би не беше казал нищо такова. Болката започваше да размива спомените й.

Поеха по улица, където осветлението като че ли се сменяше от газово в електрическо. Светлини блещукаха в прозорците над тях. Кристина обви ръце около врата на Кийрън и преплете пръсти, прехапвайки устни, за да потисне болката от обвързващата магия.

Косата на Кийрън гъделичкаше пръстите й. Беше учудващо мека. Кожата му беше невероятно фина, много повече, отколкото на който и да било човек, като повърхността на полиран порцелан. Кристина си спомни как Марк го целува, притиснат до едно дърво в пустинята, с ръце в косата му, дърпайки яката на пуловера му надолу, за да стигне до кожата, до костите, до тялото му. Усети, че се изчервява.

— Защо ме последва? — попита Кийрън сковано.

— Видях те през прозореца на библиотеката. Помислих си, че бягаш.

— Отидох да се видя с Адаон, както обещах да направя, това е всичко. Пък и — той се изсмя кратко, — къде бих могъл да отида?

— Хората често бягат, дори когато нямат къде да отидат — рече Кристина. — Става въпрос за това, какво можеш да понесеш там, където си.

Думите й бяха последвани от мълчание, достатъчно дълго, та да си помисли, че Кийрън няма намерение да отговори.

— Имам усещането — каза той най-сетне, — че съм причинил нещо лошо на Марк. Нямам представа какво, ала го виждам в очите му всеки път, когато ме погледне. Мисли си, че го крие, но не е така. Макар да е в състояние да лъже с устата си, никога не се научи да крие истината в очите си.

— Ще трябва да попиташ него — рече Кристина. Бяха стигнали до улицата, водеща към Института. Кристина виждаше кулата му да се извисява в далечината. — Какво имаше предвид Адаон, когато каза, че ако станеш крал, ще трябва да се откажеш от Марк?

— Кралят на феите не може да има никакъв контакт. — Той сведе към нея очи, които приличаха на звезди. — Марк лъже за теб. Виждал съм го обаче как те гледа. Снощи, когато танцувахме. Наистина те желае.

— Ти… ти имаш ли нещо против? — попита Кристина.

— Нямам нищо против теб. Мислех, че ще имам, но не е така. У теб има нещо. Ти си красива и мила, и… добра. Не знам защо това би трябвало да променя нещата, но е така.

Звучеше почти учудено. Кристина не каза нищо. Кръвта й цапаше ризата му и гледката беше сюрреалистична. Тялото му беше топло, не студено като мрамор, както тя си представяше открай време, и от него се излъчваше далечен мирис на нощ и гора, чисто ухание, недокоснато от града.

— Марк се нуждае от доброта — рече Кийрън след дълга пауза. — Аз също.

Бяха стигнали до Института и Кийрън изкачи бързо стъпалата… а после спря. Ръцете му се напрегнаха около нея.

Кристина го погледна озадачено, а после осъзна.

— Не можеш да отвориш вратата. Защото не си ловец на сенки.

— Точно така. — Кийрън примигваше срещу вратата, сякаш го беше изненадала.

— Ами ако се беше върнал без мен? — Кристина почувства странен порив да се разсмее, макар че нищо от случилото се не беше смешно, а кръвта на Ерек все още засъхваше по гърба на дрехите й. Зачуди се колко ли пъти щеше да й се наложи да вземе душ, преди да се почувства поне мъничко чиста. — Смятах, че си го обмислил поне дотам.

— Май съм поел част от човешката ви импулсивност — отвърна Кийрън.

Звучеше изненадан от себе си. Смилявайки се над него, Кристина свали ръце от шията му.

Посегна към вратата, но в същия миг тя се отвори и отвътре се разля светлина. Марк стоеше на прага и ги гледаше слисано.

— Къде бяхте? В името на Ангела… Кийрън… Кристина… — Той посегна, сякаш за да я поеме от ръцете на Кийрън.

— Всичко е наред — увери го Кристина. — Мога да се държа на краката си.

Кийрън я пусна внимателно на земята. Болката в ръката й вече отслабваше, макар че от вида на китката на Марк (зачервена, подпухнала, обрамчена от кръв) я изпълни чувство на вина. Толкова трудно бе да повярва, дори сега, че болката, която изпитваше, бе и негова; че когато тя кървеше, кървеше и той.

Пръстите на Марк се плъзнаха по ръкава, който вече се вкоравяваше от засъхващата кръв на Ерек.

— Всичката тази кръв… не е само китката… и защо бихте излезли, който и да било от вас…?

— Не е нейната кръв — каза Кийрън. — А на брат ми.

Вече бяха в преддверието. Кийрън посегна зад себе си и бутна решително вратата, която се затвори с трясък. Над тях Кристина чу стъпки. Някой бързаше да слезе на долния етаж.

— Брат ти? — повтори Марк. Кръвта не личеше толкова върху тъмните дрехи на Кийрън, ала Марк се загледа по-внимателно и видя пръските кръв по шията и бузата му. — Имаш предвид… Адаон?

Кийрън го погледна смаяно.

— Отидох да се срещна с него, за да обсъдим обвързващата магия и евентуалното му възкачване на престола.

— И беше пролята кръв? Но защо? — Марк докосна нежно бузата на Кийрън. — Ако знаехме, че ще има битка, никога не бихме предложили да говориш с него от наше име. И защо отиде сам? Защо не ми каза или не ме взе със себе си?

Кийрън затвори очи, само за миг, притискайки буза до дланта на Марк.

— Не исках да те излагам на опасност — каза тихо.

Марк срещна очите на Кристина над рамото му.

— Не беше Адаон този, който искаше да се бие — обясни тя, разтърквайки китката си. — А Ерек.

Кийрън отвори очи и свали нежно ръката на Марк от лицето си, преплитайки пръсти в неговите, докато го правеше.

— Трябва да е проследил Адаон до мястото на срещата ни. Така и нямах възможност да обясня на Адаон какви планове имаме за него и престола. — Очите му потъмняха. — Марк, има нещо, което трябва да знаеш…

Магнус нахълта във вестибюла, следван от Алек. И двамата бяха останали без дъх.

— Какво става? — попита Алек.

— Къде са децата? — попита Кийрън в отговор. — Малките и синьото момче с рогцата?

Алек примига.

— Бриджет ги гледа. Защо?

— Ще ви обясня в по-големи подробности, когато мога. Засега обаче трябва да знаете, че баща ми е изпратил Седмината ездачи да открият Черната книга и те са тук, в Лондон. Предполагам смята, че местонахождението й е известно на обитателите на Института. Опасността е голяма. Засега сме на сигурно място между тези стени, но…

Марк беше пребледнял.

— Само че Ливи и Тай не са между тези стени. Заедно с Кит отидоха да донесат съставките за развалянето на обвързващата магия. Някъде в града са.

Всички заговориха един през друг, Алек задаваше въпроси, Магнус жестикулираше. Ала болката и шокът, не само нейните, но и на Марк, премрежваха зрението на Кристина, колкото и тя да се мъчеше да запази съзнание. Опита се да каже нещо, ала думите изчезнаха, всичко й се изплъзна и тя политна в сенките.

Не бе сигурна дали Марк или Кийрън я улови, докато падаше.

* * *

Дъждовни облаци бяха покрили синьото небе над Лондон. Тай, Кит и Ливи бяха решили да се върнат пеша от магазина на Хипатия, след като взеха съставките за Магнус, вместо да чакат на нервничещата, измокрена до кости опашка.

Кит се забавляваше, като стъпваше в локвите по пътеката, която лъкатушеше като гранитна змия покрай Темза. Докато минаваха покрай Лондонската кула, Тай им беше показал Портата на предателите, през която някога осъдените престъпници влизали, за да им отсекат главите.

Ливи беше въздъхнала.

— Ще ми се Дру да беше с нас. Това наистина щеше да й хареса. Напоследък почти не излиза от стаята си.

— Според мен се страхува, че ако го направи, ще й тръснат да гледа децата — отвърнал бе Кит. Не бе сигурен дали все още има ясна представа за Дру — по-скоро само някакъв неясен образ: кръгло лице, зачервени бузи и цял куп черни дрехи. И тя имаше Блекторновските очи, но те обикновено бяха приковани в нещо друго.

— Аз мисля, че има някаква тайна — рече Ливи. Бяха подминали Милениъм Бридж, дълга желязна лента, простираща се над реката, и сега наближаваха един по-стар на вид мост, боядисан в червено и сиво.

Тай си тананикаше, потънал в мисли. Днес реката имаше същия цвят като очите му, стоманеносиво със сребърни пръски. Бялата ивица на слушалките беше около врата му, пленявайки непокорната му черна коса под себе си. Лицето му имаше озадачено изражение.

— Защо би го направила?

— Просто имам такова чувство — отвърна Ливи. — Не мога да го докажа… — Гласът й заглъхна. Беше присвила очи към нещо в далечината, вдигнала ръка, за да затули сивкавата следобедна светлина. — Какво е това?

Кит проследи погледа й и усети как се вледенява. По небето се движеха фигури, препускащи силуети, открояващи се на фона на облаците. Три коня, ясни като изрязани от хартия фигурки, с трима ездачи на гърбовете си.

Той се огледа като обезумял. Наоколо беше пълно с мундани, които не обръщаха никакво внимание на тримата тийнейджъри в дънки и дъждобрани с качулки, понесли торби, пълни с магически прахчета.

— Дивият лов? — предположи Кит. — Но защо…?

— Не мисля, че е Дивият лов — рече Ливи. — Те яздят нощем, не посред бял ден. — Тя сложи ръка на кръста си, където висяха оръжията й.

— Това не ми харесва. — Тай звучеше останал без дъх. Сега фигурите бяха съвсем близо, носеха се над моста, спускаха се надолу. — Насочват се към нас.

Обърнаха се, ала беше твърде късно. Кит усети вятъра, разрошил косата му, когато конете и техните ездачи минаха над главите им. Миг по-късно се разнесе тропот и те се приземиха около Кит, Ливи и Тай, пресичайки пътя им за бягство.

Конете имаха лъскав бронзов цвят, бронзова бе и кожата и косата на ездачите им, които носеха маски от лъскав метал, скриващи наполовина лицата им. Бяха красиви, странни и неземни, съвсем не на място в сенките на моста, докато покрай тях се носеха водни таксита, а пътят над главите им бучеше от преминаващите коли.

Очевидно бяха елфи, ала по нищо не приличаха на онези, които Кит бе виждал преди на Пазара на сенките. Тези бяха по-високи и по-едри, и бяха въоръжени, въпреки забраната на Студения мир. На кръста на всеки от тях висеше огромен меч.

— Нефилими — каза един от тях, а гласът му звучеше като трошащ се ледник. — Аз съм Иохаид от Седмината ездачи, а това са братята ми Етарлам и Карн. Къде е Черната книга?

— Черната книга? — повтори Ливи. Тримата се бяха притиснали до стената на пътеката. Кит забеляза минувачите да им хвърлят особени погледи и знаеше, че отстрани изглежда така, сякаш бяха зяпнали нищото.

— Да — отвърна Етарлам. — Нашият крал я търси. Вие ще ни я дадете.

— Не е у нас — каза Тай. — И не знаем къде е.

Карн се изсмя.

— Вие сте просто деца, така че сме склонни да проявим снизходителност. Разберете обаче едно. Ездачите на Манан изпълняват повелите на Тъмния крал от хиляда години. През вековете мнозина паднаха под оръжията ни и никого не сме пожалили, по каквато и да било причина, била тя възраст или немощ. Няма да пожалим и вас. — Той се приведе над гривата на коня си и Кит едва сега видя, че животното имаше очите на акула, мастиленочерни, непроницаеми и смъртоносни. — Или ще ни кажете къде се намира Черната книга, или ще станете пленници, с чиято помощ ще накараме онези, които го знаят, да издадат местонахождението й. Кое избирате, ловци на сенки?