Касандра Клеър
Повелител на сенките (21)

21
Скрити за тленните очи

Приседнал на ръба на леглото, Марк разглеждаше китката си. Раната, която се обвиваше около нея, като че ли беше по-тъмна, с коричка от засъхнала кръв по краищата, а от нея тръгваха тъмночервени и лилави синини.

— Нека те превържа. — Кийрън седеше на нощното шкафче, подвил крака под себе си. Беше разчорлен и бос. Приличаше на диво създание, кацнало върху късче от цивилизацията, като ястреб върху главата на статуя. — Нека сторя поне това за теб.

— Превръзката няма да помогне — отвърна Марк. — Както каза Магнус — няма да се излекува, докато заклинанието не бъде отменено.

— Тогава го направи за мен. Не мога да понеса да я виждам.

Марк го погледна изненадано. В Дивия лов се бяха нагледали на наранявания и кръв и Кийрън определено не беше от онези, на които лесно им прилошава.

— Превръзките са ей там — каза, посочвайки чекмеджето на нощното шкафче.

Кийрън скочи на пода, взе онова, от което се нуждаеше, и дойде до леглото. Настани се до него и улови китката му. Пръстите му бяха пъргави и умели, с ниско изрязани нокти, окоравяли от годините прекарани в битки и езда. (Ръцете на Кристина също бяха корави, ала китките и връхчетата на пръстите й бяха гладки и меки. Марк не беше забравил усещането от допира им върху бузата му в онази елфическа горичка.)

— Толкова си дистанциран, Марк — рече Кийрън. — По-далеч си от мен, отколкото когато аз бях в земите на елфите, а ти — в света на хората.

Марк не откъсваше очи от китката си, обвита в гривна от бинт. Кийрън направи умел възел и отмести кутията настрани.

— Не можеш да останеш тук завинаги, Кийр — каза Марк. — А когато си тръгнеш, двамата ще бъдем разделени. Не мога да не мисля за това.

Кийрън издаде тих, изпълнен с нетърпение, звук и се тръшна върху леглото. Одеялата вече бяха метнати на пода. С черната си коса, разпиляна върху белите чаршафи, изтегнат, без да го е грижа за човешкото благоприличие (ризата му се беше вдигнала до ребрата, краката му бяха разтворени), той още повече приличаше на някое диво създание.

— Тогава ела с мен. Остани с мен. Видях лицето ти, когато зърна конете на Лова. Би сторил всичко, за да яздиш отново.

Обзет от внезапна ярост, Марк се приведе над него.

— Не всичко. — Гласът му туптеше от сдържан гняв.

Кийрън изсъска тихо и стисна ризата му.

— Ето. Ядосай ми се, Марк Блекторн. Развикай ми се. Почувствай нещо.

Марк остана на мястото си, замръзнал, надвесен над Кийрън.

— Нима мислиш, че не чувствам нищо? — попита невярващо.

Нещо припламна в очите на Кийрън.

— Докосни ме — каза той и Марк го направи, безсилен да се спре. Пръстите на Кийрън се вкопчиха в чаршафите, когато Марк го докосна, дръпна ризата му, разкопча копчетата. Плъзна ръце по тялото на Кийрън, както бе правил безброй нощи и в гърдите му лумна бавен пламък, споменът за желанието се превърна в настояще.

То гореше в него: трепкаща, печална жар, като сигнален огън, запален върху далечно възвишение. Ризата на Кийрън се вдигна над главата му, ръцете му бяха оплетени в нея, така че той посегна към Марк с крака, притегли го, задържа го с коленете си. Устните му откриха тези на Марк и той усети сладкия лед на полярния простор под небеса, в които танцуваше северното сияние. Марк не бе в състояние да спре ръцете си: очертанията на извивката на Кийрън бе като извисяващи се хълмове, косата му — мека и тъмна като облаци; очите му бяха звезди, а тялото му се движеше под това на Марк като бушуващ водопад, какъвто никое човешко око не беше виждало. Кийрън бе звездна светлина и непознатост, и свобода. Той бе сто стрели, изпратени от сто лъка едновременно.

И Марк се изгуби; пропадаше през тъмни небеса, посребрели от диамантения прашец на звезди. Краката му се преплетоха с тези на Кийрън, ръцете му се заровиха в косата му и ето че двамата се носеха през мъглата над зелени пасища, яздеха подкован с огън жребец над пустини, където пясък се издигаше в облаци от злато. Извика и ето че Кийрън се отдалечаваше от него, сякаш го бяха вдигнали от леглото… всичко се отдалечаваше и Марк отвори очи, и видя, че се намира в библиотеката.

Беше заспал с глава върху ръцете си, допрял лице до дървената маса. Надигна се, поемайки си рязко дъх, и видя Кийрън да го гледа, седнал на перваза.

Слава на Ангела, в библиотеката нямаше никой друг. Никой, освен тях двамата.

Ръката му туптеше — трябва да се беше ударил в масата; пръстите му вече започваха да се подуват.

— Жалко — каза Кийрън, поглеждайки замислено ръката на Марк. — Иначе щеше още да спиш.

— Къде са всички останали? — попита Марк и преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Някои отидоха да търсят съставките, нужни за развалянето на обвързващата магия — отвърна Кийрън. — На децата им се доспа и Кристина ги отведе заедно с любовника на Магнус.

— Имаш предвид Алек. Името му е Алек.

Кийрън сви рамене.

— Що се отнася до Магнус, той отиде на някакво място, наречено интернет кафе, за да разпечата съобщенията на Ема и Джулиън. Нас ни оставиха да се заемем с проучвания, при което ти веднага заспа.

Марк задъвка долната си устна. Тялото му още усещаше това на Кийрън, макар да знаеше, че Кийрън не го беше докоснал. Знаеше го и все пак трябваше да попита, въпреки че се ужасяваше от отговора.

— А ти ме накара да сънувам.

Кийрън не за първи път го правеше. На няколко пъти в Лова му беше изпращал приятни сънища, когато Марк не можеше да заспи. То беше елфически дар.

Това обаче беше различно.

— Да — потвърди Кийрън. В тъмната му коса имаше бели нишки, като рудни жилки в мина.

— Защо? — попита Марк. Във вените му се събираше гняв и той го усещаше като напрежение в гърдите си. Докато бяха в Лова, се бяха карали жестоко. От онези бурни скарвания, когато имаш чувството, че целият свят е заложен на карта, защото другият е всичко, което имаш. Марк си спомняше как блъска Кийрън от един ледник, а после се хвърля след него; как го улови и двамата се запремятаха надолу, докато не се озоваха в една пряспа, вкопчени един в друг в студа и влагата, с вледенени пръсти, които се плъзгаха по кожата.

Проблемът бе, че скарванията с Кийрън обикновено завършваха с целувки, а това, усещаше Марк, не помагаше.

— Защото не си искрен с мен. Сърцето ти е затворено и прикрито и аз не мога да го видя — заяви Кийрън. — Помислих си, че може би насън…

— Смяташ, че те лъжа? — Марк усети как сърцето му прескочи ужасено един удар.

— Смятам, че лъжеш себе си. Не си роден за този живот на политика, и кроежи, и лъжи. Брат ти — да. Джулиън е в свои води. Но ти не искаш да се нагърбваш с подобни сделки, където съсипваш душата си в името на висшето благо. Прекалено си добър за това.

Марк отпусна глава върху облегалката на стола. Само ако можеше да каже на Кийрън, че греши, ала не можеше. Марк се ненавиждаше всеки миг от всеки ден, в който лъжеше Кийрън, дори ако лъжата беше в името на добра кауза.

— Брат ти би изпепелил света — каза Кийрън, — за да спаси семейството си. Някои хора са такива. Но не и ти.

— Разбирам, че не можеш да повярваш колко е важно това за мен, Кийрън — рече Марк. — Но е така.

— Помни — прошепна Кийрън. Дори тук, в мунданския свят, имаше нещо гордо и арогантно в жестовете на Кийрън, в гласа му. Въпреки дънките, които Марк му беше дал назаем, той изглеждаше така, сякаш би трябвало да предвожда елфическа войска, вдигнал ръка, за да издаде заповед. — Помни, че нищо от това не е вярно.

И Марк наистина помнеше. Помнеше бележката върху късче пергамент, пъхната в черупката на жълъд. Първото съобщение, което Кийрън му бе изпратил, след като той напусна Лова.

— За мен е вярно — заяви Марк. — За мен всичко това е вярно. Истинско. — Той се приведе напред. — Трябва да знам, че мога да разчитам на теб.

— Какво означава това?

— Означава никакъв гняв повече. Никакви сънища, изпратени ми от теб. Толкова дълго имах нужда от теб, Кийрън и тази нужда бе толкова силна, от онази, която сякаш изкривява самото ти същество. Прави те отчаян. Не ти позволява да избираш.

Кийрън се беше вкаменил.

— Искаш да кажеш, че не ти си ме избрал?

— Казвам, че Дивият лов ни избра. Казвам, че ако долавяш нещо странно в мен, някаква дистанцираност, то е защото не мога да не се запитам, отново и отново: в един друг свят, в една друга ситуация, дали пак бихме се избрали? — Той се вгледа настойчиво в другото момче. — Ти си елфически принц. А аз съм наполовина нефилим, по-долен и от най-долното простолюдие, с омърсена кръв и потекло.

— Марк.

— Казвам, че изборът, който правим, когато сме в плен, не е задължително онзи, който бихме направили на свобода. Така че започваме да се чудим. То е по-силно от нас.

— За мен е различно — заяви Кийрън. — Когато всичко това приключи, аз ще се завърна в Лова. Ти си онзи, който притежава свобода.

— Няма да допусна да те принудят отново да отидеш в Лова, ако не го искаш.

Очите на Кийрън омекнаха и в този миг Марк си помисли, че би му обещал всичко, независимо колко прибързано.

— Искам и двамата да притежаваме тази свобода — каза той. — Свободата да се смеем, да се наслаждаваме на присъствието на другия, да обичаме по обикновения начин. Тук, с мен, ти си свободен, и навярно би трябвало да се възползваме от тази възможност, от това време.

— Много добре — рече Кийрън след дълга пауза. Ще остана с теб. И ще ти помогна с глупавите ти книги. — Той се усмихна. — Можеш да разчиташ на мен, Марк, ако така ще открием какво означаваме един за друг.

— Благодаря ти — отвърна Марк.

Като повечето елфи, Кийрън не използваше изрази като „няма защо“; вместо това той слезе от перваза и отиде да си избере книга от рафтовете. Марк се загледа след него. Не му бе казал нищо, което не беше вярно и все пак чувстваше в себе си оловна тежест, сякаш всяка дума, която бе изрекъл, беше лъжа.

* * *

Небето над Лондон беше безоблачно и синьо, и красиво. Водата на Темза, която лодката им пореше, беше почти синя. Малко приличаше на чай, помисли си Кит, ако някой налееше в него синьо мастило.

Мястото, където отиваха (адресът беше у Тай), се намираше на Гил стрийт, обяснил бе Магнус, в Лаймхаус.

— Някога беше ужасен квартал — казал бе той. — Пълен с пушални за опиум и къщи за хазарт. Господи, ама че забавни времена бяха.

Лицето на Марк в миг беше придобило паническо изражение.

— Не се притеснявай — добавил бе Магнус. — Сега е страшно скучно. Само луксозни апартаментни и шикозни бистра. Напълно безопасно.

Джулиън не би им позволил да отидат на такава екскурзия, сигурен бе Кит. Ала Марк изобщо не се беше поколебал — за разлика от брат си, той като че ли гледаше на Ливи и Тай като на възрастни ловци на сенки, от които се очакваше да работят колкото и останалите.

Тай бе този, който за миг като че ли не беше сигурен, поглеждайки разтревожено към сестра си. Ала сега Ливи изглеждаше съвсем добре — намираха се на горното ниво на лодката, което бе открито, и тя бе обърнала лице към вятъра с неприкрита наслада, оставяйки го да повдигне косата й и да я развее.

Тай наблюдаваше всичко наоколо с онази своя съсредоточена заплененост, сякаш запаметяваше всяка сграда, всяка улица. Пръстите му потропваха върху металните перила, ала Кит не мислеше, че е от тревога. Забелязал бе, че жестовете на Тай невинаги бяха признак на лошо настроение; в някои случаи издаваха, че се чувства добре: когато бе спокоен и отпуснат, понякога гледаше как пръстите му рисуват лениви фигури във въздуха, така, както някой метеоролог би гледал движението на облаците.

— Ако стана ловец на сенки — подхвърли той, без да се обръща към някой от близнаците специално, — ще имам ли много домашни? Или ще мога просто да започна да го правя?

Очите на Ливи заблещукаха.

— Ти вече го правиш.

— Да, ама ситуацията е извънредна — обади се Тай. — Прав е — ще му се наложи да навакса с някои часове. Не че си толкова невеж, колкото би бил един мундан — побърза да добави към Кит, — но има някои неща, които вероятно ще се наложи да научиш — часове върху демони, различни езици, такива неща.

Кит направи физиономия.

— Наистина се надявах да мога да се науча в практиката.

Ливи се засмя.

— Винаги можеш да се явиш пред Съвета и да се опиташ да ги убедиш.

— Съвета? — повтори Кит. — С какво се различават от Клейва?

Ливи се разсмя още по-силно.

— Виждам, че опитите ти да ги убедиш, надали ще се увенчаят с успех — отбеляза Тай. — Макар че вероятно бих могъл да те науча на това-онова.

— Това-онова? — повтори Кит.

Рядката, ослепителна усмивка на Тай огря лицето му.

— Това-онова. Имам си по-важни неща за правене.

Кит си спомни какъв го бе видял на покрива предишната нощ, колко отчаян бе изглеждал. Сега отново бе себе си, сякаш възстановяването на Ливи бе възстановило и него. Беше отпуснал лакти на парапета, докато лодката пуфкаше покрай внушителна, подобна на крепост сграда, която се извисяваше над брега.

— Лондонската кула — обясни Ливи, забелязала погледа на Кит.

— Твърдят, че Кулата винаги трябва да е охранявана от шест гарвана — рече Тай, — в противен случай монархията ще падне.

— Всички истории са верни — тихичко каза Ливи и по гърба на Кит пробяга ледена тръпка.

Тай обърна глава.

— Малкълм и Анабел не бяха ли използвали гарван, за да си разменят съобщения? Мисля, че го прочетох в бележките на Ема и Джулиън.

— Струва ми се ненадеждно — отбеляза Кит. — Ами ако на гарвана му омръзне, или вниманието му бъде отвлечено, или срещне някой секси сокол на път натам?

— Или бъде заловен от феите — добави Ливи.

— Не всички феи са лоши — рече Тай.

— Някои феи са добри, други — лоши, като всички останали — каза Кит. — Но това навярно е твърде сложно за Клейва.

— Твърде сложно е за повечето хора — отвърна Тай.

От устата на всеки друг Кит би сметнал коментара за укор, но Тай вероятно просто го мислеше. Което бе странно успокояващо.

— Не ми харесва онова, което научихме от Даяна — подхвърли Ливи. — Как Зара твърдяла, че тя е убила Малкълм.

— Баща ми твърдеше, че нерядко голямата лъжа е по-лесна за пробутване от малката — каза Кит.

— Е, да се надяваме, че не е бил прав. — В гласа на Ливи имаше остри нотки. — Не мога да понеса мисълта, че който и да е, би могъл да смята Зара и онези като нея за герои. Дори ако не знаят, че лъже за Малкълм, плановете на Кохортата са отвратителни.

— Твърде жалко, че не можете просто да кажете на Клейва какво видя Джулиън в кристала — отбеляза Кит.

— Ако научат, че е бил в земите на феите, може да го изпратят в изгнание. — В гласа на Ливи се долавяше истински страх. — Или да му отнемат Знаците.

— Бих могъл да излъжа, че съм бил аз — предложи Кит. — Сякаш има някакво значение дали ще ме изхвърлят от редиците на нефилимите.

Беше възнамерявал да поразведри настроението с една очевидна шега, но близнаците изглеждаха объркани.

— Не искаш ли да останеш? — Въпросът на Тай беше директен и остър като нож.

Кит нямаше отговор. Надигна се врява от гласове и лодката спря рязко. Беше спряла в Лаймхаус и те забързаха да слязат — не се бяха прикрили с магия и докато минаваха покрай неколцина мундани, Кит чу как един от тях измърмори, че децата се татуирали от твърде малки.

Шумотевицата накара Тай да направи физиономия и да си сложи слушалките, докато крачеха по улиците. Въздухът беше пропит от миризмата на речна вода, ала Магнус беше прав — доковете бързо изчезнаха, сменени от криволичещи улици, пълни със стари фабрики, превърнати в лъскави апартаменти.

Тай вървеше начело с карта в ръце, а Ливи и Кит го следваха. Ливи беше сложила нехайно ръка на кръста си, където коланът с оръжията й беше скрит под якето й.

— По-рядко използва слушалки, когато ти си наблизо — рече тя, приковала очи в брат си, макар че думите й бяха предназначени за Кит.

— Това хубаво ли е? — попита Кит учудено.

Ливи сви рамене.

— Не е нито хубаво, нито лошо. Просто го забелязах. Не е магия или нещо такова. — Тя му хвърли кос поглед. — Според мен просто не иска да пропусне нищо от това, което казваш.

Кит усети как го пронизва емоция, която го изненада. Той хвърли кос поглед към Ливи. Откакто бяха напуснали Лос Анджелис, с нищо не беше показала, че би искала да повторят онази своя единствена целувка. А и той бе установил, че също не го иска. Не че не харесваше Ливи и не я намираше за хубава. Но сега нещо му се струваше нередно… сякаш не беше правилно.

Може би беше фактът, че не знаеше дали изобщо иска да бъде ловец на сенки.

— Пристигнахме. — Тай беше свалил слушалките и белият кабел изпъкваше на фона на черната му коса. Единствен той от всички настоящи Блекторновци имаше такава коса, макар че в Института Кит беше виждал снимки на техни предшественици, които имаха същата тъмна коса и сребристосиви очи. — Би трябвало да е интересно. За разлика от Пазара на сенките, магазини като този са принудени да се подчиняват на Съглашенията, но освен това се държат от специалисти. — Изглеждаше невероятно щастлив от мисълта за цялото това специализирано знание.

Бяха прекосили по-широката, оживена Нероу стрийт и сега се намираха на онова, което би трябвало да е Гил стрийт, застанали срещу един самотен отворен магазин. Витрините му бяха слабо осветени, а над вратата с месингови букви беше написано: СОБСТВЕНИК — Ф. САЛОУС. Нямаше никакво описание на това, какъв бе магазинът, ала Кит предполагаше, че онези, които пазаруваха в него, знаеха какво се предлага.

Тай вече беше пресякъл улицата и отваряше вратата. Ливи забърза след него. Кит беше последен — предпазлив и далеч не така изгарящ от нетърпение. Беше израснал около продавачи на магии и техните клиенти и си имаше едно наум за тях.

Вътрешността на магазина с нищо не промени мнението му. Матираните прозорци пропускаха само блясък, но не и истинска светлина, но поне беше чисто. Върху рафтовете имаше неща, които беше виждал преди (драконови зъби, светена вода, благословени нокти, омагьосани продукти за красота, амулети за късмет) и немалко, които виждаше за пръв път. Часовници, които вървяха назад, макар да нямаше представа защо. Скачени с тел скелети на животни, каквито никога не беше срещал. Зъби на акула, прекалено големи, за да принадлежат на която и да било акула от този свят. Купища буркани, пълни с пеперудени криле в ослепителни цветове — яркорозово, неоновожълто и лимоненозелено. Шишета със синя вода, чиято повърхност се вълнуваше като мъничко море.

Върху тезгяха имаше прашно медно звънче. Ливи го вдигна и позвъни, докато Тай изучаваше картите на стените. Онази, която разглеждаше, беше покрита с имена, които Кит чуваше за първи път: Трънливите планини, Пустоград, Раздробената гора.

— Земите на феите. — Гласът на Тай беше необичайно глух. — Трудно е да се намерят карти, защото географията се променя, но докато Марк го нямаше, разгледах доста от тях.

Потропването на токчета по пода оповести появата на собственичката на магазина. За изненада на Кит се оказа, че я познават — с тъмна кожа и бронзова коса, днес тя бе облечена в права черна рокля. Хипатия Векс.

— Нефилими — въздъхна тя. — Ненавиждам нефилимите.

— Да разбирам, че това не е едно от онези места, където клиентът винаги е прав — подхвърли Ливи.

— Ти не си Салоус — каза Тай. — Ти си Хипатия Векс. Срещнахме се вчера.

— Салоус умря преди години — отвърна Хипатия. — Беше убит от нефилими, по една случайност.

Неловко, помисли си Кит.

— Имаме списък с неща, от които се нуждаем. — Ливи плъзна един лист по тезгяха. — За Магнус Бейн.

Хипатия повдигна вежди.

— А, Бейн, могъщият ви закрилник. Каква напаст само е този мъж. — Тя взе листа. — За да приготвя някои от тези неща, ще ми е нужен поне един ден. Може ли да дойдете отново утре?

— Имаме ли избор? — попита Ливи с очарователна усмивка.

— Не — заяви Хипатия. — И ще ми платите със злато. Не ми трябват мундански пари.

— Само ни кажи колко — рече Тай и тя взе една химикалка и започна да дращи. — Освен това… има нещо, което искам да те попитам.

Тай погледна към Кит и Ливи. Ливи първа схвана намека и издърпа Кит на улицата. Лъчите на слънцето сгряваха косата и кожата му; той се зачуди какво ли виждаха мунданите, когато погледнеха към магазина. Може би потънала в прах бакалия или място, където се продават надгробни плочи. Място, където и през ум не би ти минало да влезеш.

— Колко дълго възнамеряваш да бъдеш приятел на брат ми? — попита Ливи направо.

Кит подскочи.

— Аз… какво?

— Чу ме. — Очите й бяха много по-сини от Темза, докато тези на Тай бяха по-близо до цвета на реката.

— Хората не мислят за приятелството по този начин — каза той. — Зависи колко дълго познаваш някого… колко дълго сте на едно и също място.

— Зависи от теб — заяви тя, а очите й потъмняха. — Можеш да останеш с нас колкото дълго поискаш.

— Нима? Ами Академията? Ами подготовката за ловец на сенки? Как се предполага да ви настигна, когато вие сте на милион години пред мен?

— Нас не ни е грижа за това…

— Може пък мен да ме е грижа.

Гласът на Ливи беше овладян.

— Когато бяхме деца, семейство Ашдаун ни идваха на гости, за да си играем. Родителите ни смятаха, че би трябвало да се срещаме с повече деца, които не са от семейството, а Пейдж Ашдаун беше горе-долу на моите години, така че я тръснаха на нас с Тай. Един ден той заговори за нещо, по което беше запален — тогава бяха колите, преди Шерлок. И тя подхвърли саркастично как трябвало да й отиде на гости и да й разкаже всичко за тях, защото било толкова интересно.

— Какво се случи?

— Той отиде у тях, за да й разкаже за колите. Нея я нямало, а когато се върнала, му се изсмяла в лицето и му казала да си върви, че не го мислела наистина и да не би да бил глупак.

Кит усети как в гърдите му бавно лумва ярост към едно момиче, което дори не познаваше.

— Никога не бих направил нещо такова.

— Виж — продължи Ливи. — Оттогава насам Тай научи много за това, как хората казват неща, които не мислят наистина, за това как тонът невинаги отговаря на изражението им, такива работи. Ала той ти има доверие, допусна те до себе си. Понякога може и да забрави да приложи наученото към теб. Просто ти казвам — недей да лъжеш. Не го подвеждай.

— Не съм… — започна Кит, но в този миг вратата на магазина се отвори със звън. Беше Тай, намятащ качулката си, за да се предпази от слабия ветрец.

— Готово — заяви той. — Да се прибираме.

Дори да беше усетил някакво напрежение между тях, не каза нищо и през целия път към вкъщи говореха за маловажни неща.

* * *

Пискитата бяха насядали в нещастна редичка върху камъните на ръба на градината. След като ги извадиха от ямата, Ема и Джулс им предложиха храна, но само едно от тях прие и в момента беше забило лице в купичка мляко.

Най-високото заговори с пискливо гласче:

— Малкълм Фейд? Къде е Малкълм Фейд?

— Не е тук — отвърна Джулиън.

— Отиде да посети болен роднина — каза Ема, взирайки се очаровано в тях.

— Магьосниците нямат родини — каза пискито.

— Никой не разбира шегите ми — измърмори Ема.

— Ние сме приятели на Малкълм — каза Джулиън след миг. Ако не го познаваше, Ема би му повярвала. Лицето му беше напълно откровено, докато лъжеше. — Помоли ни да наглеждаме мястото, докато го няма.

Пискитата си зашепнаха с тихи гласчета. Ема напрегна слух, но не можа да ги разбере. Не говореха езика на елфическите благородници, а нещо много по-простичко и древно звучащо. Притежаваше ромона на вода върху камъни и тръпчивостта на зелена трева.

— И вие ли сте магьосници? — попита най-високото от пискитата, отделяйки се от групичката. Очите му имаха цвета на глина, със сиви и сребърни пръски, като корнуолска скала.

Джулиън поклати глава и протегна ръка, обръщайки я, така че да видят руната окото върху кожата му.

— Ние сме нефилими.

Пискитата отново зашушукаха помежду си.

— Опитваме се да открием Анабел Блекторн — продължи Джулиън. — Искаме да я отведем у дома, където ще бъде в безопасност.

Върху лицата на пискитата се изписа съмнение.

— Тя каза, че знаете къде е. Говорили ли сте с нея?

— Познавахме Анабел и Малкълм преди много години — отвърна пискито. — Рядкост е някой смъртен да живее толкова дълго. Бяхме любопитни.

— Защо просто не ни кажете? — намеси се Ема. — Ще ви пуснем да си вървите, ако го направите.

— А ако не го направим? — попита най-мъничкото писки.

— Тогава няма да ви пуснем да си вървите.

— Тя е в църквата Портхалоу — каза най-мъничкото писки, говорейки от името на всички. — Празна е от години насам. Анабел я познава и се чувства в безопасност там, а през повечето дни рядко се мярка някой от дългуните.

— Църквата Портхалоу наблизо ли е? — попита Джулиън. — Близо до града?

— Убийствено близо. — Най-високото писки вдигна слабичките си, бледи ръце и посочи. — Само че не може да отидете днес. Днес е неделя и дългуните идват на групи, за да разглеждат гробището до църквата.

— Благодаря ви — каза Джулиън. — Наистина ни помогнахте.

* * *

Дру бутна вратата на спалнята си.

— Хайме? — прошепна.

Не последва отговор. Тя влезе предпазливо, затваряйки след себе си. Носеше чиния с кифлички, които Бриджет беше приготвила. Когато я беше помолила за цяла чиния, Бриджет се беше изкискала на нещо, което очевидно само тя си спомняше, а после рязко й беше казала да не ги изяжда всичките, защото щяла да стане още по-дебела.

Дру отдавна се беше научила да не яде много пред хора, които не познава, нито да изглежда така, сякаш е гладна, нито да си пълни прекалено чинията. Ненавиждаше начина, по който я поглеждаха, когато го стореше, сякаш за да кажат: О, ето защо не е слаба.

Заради Хайме обаче беше готова да го направи. След като той се беше разположил като у дома си в нейната стая (първо се беше проснал на леглото, сякаш от седмици спеше там, а после беше скочил и бе помолил да използва душа), тя го бе попитала дали е гладен, при което той й се беше усмихнал, изпод полупритворени мигли.

— Не исках да ставам нахален, но…

Дру бе побързала да отиде в кухнята и не искаше да се върне с празни ръце. Това бе нещо, което би направило едно уплашено тринайсетгодишно момиче, не някой на шестнайсет. Или за колкото годишна я мислеше той. Не беше уточнила.

— Хайме?

Той се показа от банята, по дънки. Тъкмо си навличаше тениска и Дру зърна черна татуировка (не Знак, а думи на латиница), плъзнала се по мургавата кожа, преди тениската да покрие плоския му корем. Взираше се безмълвно в него, докато той се приближи и си взе кифличка, като й намигна.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Дру тихичко.

Той приседна на леглото, ръсейки трохи, а черната му коса се къдреше от влагата. Дру остави предпазливо чинията върху тоалетката. Докато отново се обърне към него, той вече беше заспал, подложил ръка под главата си.

Тя се покатери върху нощното шкафче, обвила ръце около себе си. Виждаше Диего в цветовете и извивките на лицето на Хайме. Сякаш някой беше взел Диего и го беше изострил, правейки всичките му ъгли по-отчетливи. Още думи бяха татуирани около китката му и се скриваха под ръкава на тениската му. На Дру й се прииска да знаеше испански достатъчно добре, за да си ги преведе.

Отправи се към вратата, с намерението да го остави да си почине.

— Не си отивай.

Тя се обърна рязко и видя, че очите му бяха полуотворени и ресниците им хвърляха сенки върху прекалено острите скули.

— Отдавна не съм имал някой, с когото да си поговоря.

Дру приседна на ръба на леглото, а той се излегна по гръб, с ръце под главата. Беше сякаш изтъкан от дълги крайници, черна коса и ресници като паякови крачка. Всичко в него бе леко разкривено, докато у Диего имаше само прави линии, като в книжка с комикси. Дру се опита да не го зяпа.

— Разглеждах лепенките на нощното ти шкафче. — Беше ги купила в един магазин на Флийт стрийт, когато с Даяна отидоха за сандвичи. — Всичките са от филми на ужасите.

— Обичам филмите на ужасите.

Хайме се усмихна широко и кичур черна коса му влезе в очите. Той го отметна назад.

— Харесва ти да те плашат?

— Филмите на ужасите не ме плашат — отвърна Дру.

— Не е ли това идеята? — Изглеждаше искрено заинтригуван. Дру не помнеше кога за последен път някой бе изглеждал искрено заинтригуван от любовта й към старите филми на ужасите. Джулиън понякога оставаше да гледа „Хотел на ужасите“ заедно с нея, но тя знаеше, че го прави само от братска привързаност.

— Спомням си Тъмната война — рече тя. — Спомням си как с очите си видях да умират хора. Баща ми беше един от Помрачените. Върна се, само че не беше… не беше той. — Тя преглътна мъчително. — Когато гледам страшен филм, знам, че каквото и да се случи, аз ще бъда добре, когато свърши. Знам, че хората в него са просто актьори и че след края на снимките са си отишли у дома. Кръвта е фалшива и е била отмита.

Очите на Хайме бяха тъмни и непроницаеми.

— Почти може да те накара да повярваш, че нищо от това не съществува — рече той. — Да си представиш, че не са истински.

В усмивката на Дру имаше мъничко тъга.

— Ние сме ловци на сенки. Не ни е позволено да си представяме подобни неща.

* * *

— Някои хора са готови на всичко, за да си спестят домакинската работа — отбеляза Джулиън.

— Но не и ти. — Ема се беше опънала на дивана, преметнала крака през облегалката.

Тъй като днес не можеха да последват Анабел в църквата, бяха решили да прекарат следобеда, четейки дневниците на Малкълм и разглеждайки рисунките на Анабел. Докато слънцето започне да залязва, вече имаха солидно количество бележки, прилежно организирани в купчинки из къщурката. Бележки за хронологията на събитията: кога Малкълм бе станал част от семейството на Анабел, как те, тогавашните ръководители на Корнуолския институт, го бяха осиновили, когато беше дете. Колко страстно бе обичала Анабел имението на рода Блекторн сред зелените хълмове на Идрис и как двамата си играели заедно в Брослиндската гора. Как Малкълм бе започнал да прави планове за бъдещето им и бе построил къщурката в Полперо, как Анабел бе скрила връзката им и те си бяха разменяли съобщения с помощта на нейния гарван. Как бащата на Анабел бе открил истината и бе изхвърлил Анабел от дома им и Малкълм я бе открил на другия ден, да ридае самичка на брега.

Именно тогава Малкълм бе решил, че ще имат нужда от закрила срещу Клейва. Знаел бе за колекцията от книги със заклинания в Корнуолския институт. Щеше да има нужда от могъщ покровител, решил бе той. Някой, на когото да даде Черната книга и който да държи Съвета далеч от тях.

Ема четеше на глас от дневниците, а Джулиън си водеше бележки. От време на време спираха, снимаха бележките и въпросите си с телефоните си и ги изпращаха в Института. Понякога получаваха въпроси от другите и бързаха да им отговорят; понякога не получаваха нищо. Веднъж получиха снимка, на която Тай грееше, след като беше открил цял рафт с първи издания на книгите за Шерлок Холмс. Веднъж получиха снимка на крака на Марк. Така и не разбраха защо.

В един момент Джулиън се протегна и отиде в кухнята, където направи печени сандвичи със сирене и за двамата върху печката „Ага“ — масивно, желязно чудовище, което изпълваше цялата стая с топлина.

Това не е добре, помисли си, загледан в ръцете си, докато слагаше сандвичите в чинии, спомнил си едва сега, че Ема ги обичаше без коричките. Нерядко се беше шегувал с нея заради това. Той посегна към ножа; жестът беше механичен, навик.

Представи си как го прави всеки ден. Как живее в къща, която сам бе проектирал — също като тази, и неговата щеше да гледа към морето. Огромно ателие, където да рисува. Стая, в която Ема да тренира. Представи си как всяка сутрин се събужда и я вижда в леглото до себе си, или пък седнала на кухненската маса, с купичка мюсли, да си тананика, вдигайки усмихнато лице към него, когато той влезеше.

Заля го вълна от копнеж — не само по нея, но и по мечтата за този живот — и една не го задави. Опасно бе да мечтае, напомни си. Толкова опасно, колкото и за Спящата красавица в нейния замък, потънала в сън, който я погълнал за цял век.

Върна се при Ема, която беше седнала до огъня. Очите й грееха, когато пое усмихнато чинията от него.

— Знаеш ли за какво се тревожа?

Сърцето на Джулиън се сви в гърдите му.

— За какво?

— За Чърч. Той е сам-самичък в Института в Лос Анджелис.

— Не, не е. Заобиколен е от центуриони.

— Ами ако някой от тях се опита да го открадне?

— Ще бъде подобаващо наказан — увери я Джулиън, приближавайки се още малко до огъня.

— Какво е подобаващо наказание за кражбата на един котарак? — попита Ема, докато отхапваше от сандвича си.

— В случая на Чърч — да бъдат принудени да го задържат — отвърна Джулиън.

Ема направи физиономия.

— Ако този сандвич имаше корички, щях да те замеря с тях заради тези думи.

— Защо просто не ме замериш със сандвича?

Тя изглеждаше ужасена.

— И да се откажа от това вкусно сирене? Никога, никога няма да се откажа от вкусното сирене.

— О, извинявам се. — Джулиън сложи още една цепеница в огъня. В гърдите му се надигна щастие, сладостно и непознато.

— Не всеки ден попадаш на толкова вкусно сирене — информира го Ема. — Знаеш ли какво би било още по-хубаво?

— Какво? — Той приседна на пети.

— Още един сандвич. — Тя му протегна празната си чиния със смях.

Джулиън я пое и моментът беше толкова обикновен и все пак беше всичко, което беше искал някога и никога не си беше позволявал да си представи. Къща, с Ема; двамата — смеещи се заедно край огъня.

Единственото, което би могло да го направи още по-хубаво, бяха братята и сестрите му някъде наблизо, където да може да ги вижда всеки ден, да се дуелира с Ливи, да гледа филми заедно с Дру и да помага на Тави да се научи да стреля с арбалет. Където да търси животни заедно с Тай, раци отшелници в плитчините, пъплещи под черупките си. Където да може да приготвя изобилни вечери заедно с Марк и Хелън, и Ейлийн, и те всички да ги изяждат заедно, насядали под звездите в пустинния въздух.

Където да може да чува морето така, както го чуваше сега. И където да може да вижда Ема, винаги Ема, неговата по-добра, по-слънчева половинка, която смекчаваше неговата безжалостност, която го караше да вижда светлина там, където той виждаше единствено мрак.

Ала те всички трябваше да бъдат заедно, помисли си. Много отдавна късчетата на душата му се бяха пръснали и сега всяко от тях живееше в един от братята и сестрите му. С изключение на късчето, което живееше в Ема, запечатано сякаш с огън в нея от пламъка на парабатайската церемония и натиска на собственото му сърце.

Само че то бе невъзможно. Нещо, което никога не можеше да стане. Дори ако по някакво чудо семейството му преминеше през всичко това невредимо, а Хелън и Ейлийн се върнеха при тях, дори тогава Ема, неговата Ема, един ден щеше да има свое семейство и свой живот.

Зачуди се дали щеше да стане нейния suggenes, дали той щеше да я предаде на младоженеца й. Обикновено така ставаше с парабатаите.

От тази мисъл се почувства така, сякаш някой го прерязва с бръснач отвътре.

— Спомняш ли си — каза Ема със своя мек, закачлив глас, — когато заяви, че можеш да вмъкнеш Чърч в час, без Даяна да забележи, а той те ухапа по средата на лекцията за Джонатан Ловеца на сенки.

— Ни най-малко. — Той се настани на пода, с един от дневниците в ръка. Топлината на стаята, миризмата на чай и препечен хляб, светлината на огъня в косата на Ема, от всичко това му се доспиваше. Беше толкова наситено щастлив, колкото бе и нещастен, и беше изтощително да бъда разпъван по този начин в две противоположни посоки едновременно.

— Ти изкрещя — продължи Ема, — а после каза на Даяна, че е защото страшно се вълнуваш от това, че учиш.

— Има ли някаква причина да си спомняш всяка смущаваща случка, станала с мен? — зачуди се той на глас.

— Все някой трябва да го направи. — Извивката на лицето й беше розова на светлината от огъня. Стъклената гривна около китката му блещукаше, хладна върху бузата му, когато той отпусна глава.

Беше се страхувал, че без Кристина двамата ще спорят и ще се карат. Че между тях ще има горчилка. Ала всичко беше съвършено и по свой собствен начин това бе далеч по-ужасно.

* * *

Остра болка събуди Марк посред нощ, усещането, че около ръката му са обвити гвоздеи.

Бяха работили до късно в библиотеката: Магнус беше доуточнявал рецептата за разваляне на обвързващата магия, а останалите — четящи всичко, което можеха да намерят за Черната книга. Сглобявайки спомените от кристала и информацията от бележките на Ема и Джулиън, бяха започнали да си създават по-цялостна картина за Анабел и Малкълм, ала Марк не можеше да не се запита дали щеше да има някаква полза. Онова, от което се нуждаеха, беше Черната книга и дори ако историята й беше преплетена в миналото, щеше ли това да помогне на семейство Блекторн да я намери в настоящето?

Ако не друго, поне бе успял да убеди Кийрън да изяде почти цялата порция храна, която Алек беше донесъл от едно кафене на Флийт стрийт, макар през цялото време да се оплакваше, че сокът не бил наистина сок и че чътнито в действителност не съществувало.

— Просто не е възможно — заявил бе, взирайки се яростно в сандвича си.

Сега спеше, свит на кълбо и омотан в одеяло под прозореца на Марк, отпуснал глава върху купчинка книги с поезия, които си беше донесъл от библиотеката. От вътрешната страна на корицата на почти всички от тях някой си Джеймс Херондейл грижливо бе написал любимите си стихове.

Китката на Марк отново затуптя от болка и заедно с болката дойде и неловко усещане. Кристина, помисли си. Избягваха се и през целия ден почти не бяха говорили. Беше отчасти заради Кийрън, но още повече — заради обвързващата магия, ужасния факт за съществуването й помежду им.

Марк скочи на крака и си облече дънки и тениска. Не можеше да заспи, не и така, не и докато се тревожеше за нея. Прекоси бос коридора и отиде до стаята й.

Там нямаше никого. Леглото й беше оправено, покривката беше грижливо опъната под струящите през прозореца лунни лъчи.

Озадачен, Марк пое по коридора, оставяйки обвързващата магия да го води. Беше като да следва музиката на елфическо веселие, носеща се отдалеч. Почти можеше да чуе Кристина — тя беше в Института, тук някъде.

Подмина стаята на Кит и чу високи гласове, а после някой се разсмя… Тай. Марк се замисли за начина, по който Тай се нуждаеше от него, когато се беше завърнал от земите на елфите, а сега това бе останало в миналото. Кит бе направил странна магия, превръщайки онова, което близнаците имаха, в тройка, която сякаш балансираше сама себе си. Тай вече не гледаше Марк по същия начин, сякаш търсеше някой, който да го разбере.

Което беше хубаво, помисли си Марк, докато поемаше надолу по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Защото той не беше в достатъчно добра форма, за да разбере когото и да било. Та той не разбираше дори себе си.

Един дълъг коридор го отведе до две бели двукрили врати. Едната беше отворена, разкривайки внушителна, прашна, полуосветена стая.

Очевидно от години насам не беше използвана, макар да беше чиста, ако не се броеше прахта. По-голямата част от мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Сводести прозорци гледаха към вътрешния двор и изпълнената със звезди нощ.

Кристина беше там — стоеше в средата на стаята, вдигнала очи към един от трите полилея. Макар и незапалени, те грееха с кристалните си капчици.

Марк остави вратата да се затвори зад него и Кристина се обърна. Не изглеждаше изненадана, че го вижда. Носеше простичка черна рокля, която изглеждаше ушита за някой по-нисък от нея, косата й беше отметната от лицето.

— Марк. Не можеш да спиш ли?

— Не особено добре. — Той погледна печално към китката си, макар че болката бе изчезнала сега, когато беше близо до Кристина. — И ти ли усети същото?

Тя кимна. Очите й грееха.

— Майка ми все казваше, че балната зала в Лондонския институт е най-прекрасната стая, която е виждала някога. — Погледът й се плъзна наоколо, по едуардианските тапети на ивици, тежките кадифени завеси, дръпнати от прозорците. — Ала тя трябва да я е видяла кипяща от живот и пълна с хора. Сега е като замъка на Спящата красавица. Сякаш Тъмната война я е обгърнала в тръни и оттогава тя спи.

Марк протегна ръка, а раната от обвързващата магия обвиваше китката му, както гривната от морско стъкло обвиваше китката на Джулиън.

— Нека я събудим тогава — рече той. — Танцувай с мен.

— Нямаме музика — каза тя, ала се люшна лекичко към него.

— Танцувал съм на едно елфическо веселие, където нямаше нито цигулка, нито флейти и единствената музика бе тази на вятъра и звездите. Нека ти покажа.

Тя се приближи до него, а златният медальон на гърлото й проблясваше.

— Колко вълшебно — каза, а очите й бяха огромни и тъмни, и грейнали от палавост. — Или пък бих могла да направя това.

Извади телефона от джоба си и натисна няколко копчета. От малките високоговорители се разля музика — не силна, но Марк можеше да я почувства; не познаваше мелодията, но тя бе бърза и енергична, и запулсира в кръвта му.

Протегна ръце и като остави телефона на един от первазите, Кристина ги пое, смеейки се, когато той я притегли към себе си. Телата им се докоснаха веднъж, лекичко, а после тя се завъртя, принуждавайки го да я последва. Ако си беше мислил, че той ще води, осъзна Марк, дълбоко се беше заблуждавал.

Следваше я, а тя се движеше като огън, винаги мъничко пред него, въртейки се, докато косата й се освободи и се разпиля около лицето й. Полилеите блещукаха над тях като дъжд и Марк стисна ръката на Кристина в своята. Завъртя я в кръг и тялото й докосна неговото, докато се обръщаше; той я улови през хълбоците и я притегли към себе си.

И ето че тя беше в прегръдките му, движеше се и навсякъде, където тялото й докосваше неговото, лумваха искри. Всичко друго бе пропъдено от главата му, освен Кристина. Светлината върху мургавата й кожа, зачервеното й лице, начина, по който полата й политаше нагоре, когато се въртеше, и той зърваше гладките бедра, които си бе представял десетки пъти.

Улови я през кръста и тя се люшна назад в обятията му, сякаш нямаше кости, и косата й докосна пода. Когато се изправи, с полупритворени очи, той повече не бе в състояние да се сдържа. Притегли я към себе си и я целуна.

Ръцете й се вдигнаха и се заровиха в косата му, пръстите й се вкопчиха в него и го притиснаха още по-плътно до тялото й. Имаше вкус на хладна бистра вода и Марк пиеше от устните й така, сякаш умираше от жажда. Цялото му тяло като че ли бе изтъкано от отчаяна болка и когато тя се отдръпна от него, той простена тихо. Ала тя се смееше и танцуваше, без да откъсва очи от неговите, разперила ръце. Марк имаше чувството, че кожата му е обтегната върху тялото му; отчаяно копнееше отново да я целуне, да плъзне ръце там, където се бяха плъзнали очите му преди малко: по дългите й крака, под полата, около кръста й, по гладките, издължени мускули на гърба й.

Желаеше я и това бе невероятно човешка нужда; не звездна светлина и странност, а тук и сега. Тръгна след нея, посягайки към ръцете й…

— Кристина…

Тя замръзна и за един изпълнен със страх миг, Марк си помисли, че е заради него. Ала тя гледаше настрани. Той се обърна и видя Кийрън на прага; облегнат на касата на вратата, елфът се взираше в тях с нетрепващ поглед.

Марк се напрегна. В миг на закъсняла яснота осъзна, че бе постъпил глупаво, смущаващо глупаво. Само че вината не беше на Кристина. Ако гневът на Кийрън се излееше върху нея…

Ала когато Кийрън заговори, гласът му беше лековат.

— Марк. Ти наистина нямаш представа, нали? Защо не й покажеш как се прави наистина?

Приближи се към тях, истински елфически принц, в цялото си великолепие. Носеше бяла риза и бричове и тъмната му коса се спускаше към раменете. Той спря в средата на стаята и протегна ръка на Кристина.

— Милейди — заяви той и се поклони. — Ще ми окажеш ли честта за един танц?

Кристина се поколеба за миг, а после кимна.

— Не е нужно да го правиш — прошепна Марк.

Тя просто го изгледа и последва Кийрън до средата на пода.

— Сега — каза Кийрън и се раздвижи.

Марк не мислеше, че някога бе танцувал с Кийрън, не и на някое от елфическите веселия; те винаги се бяха опитвали да скрият връзката си от повечето обитатели на елфическото царство. А след като не можеше да танцува с онзи, с когото искаше, Кийрън, естествено, отказваше да танцува с когото и да било другиго.

Ала ето че сега го правеше. И ако Кристина се беше движила като огън, Кийрън се движеше като мълния. След миг колебание, Кристина го последва… той я взе в ръцете си… улови я, вдигна я във въздуха с непринудена елфическа сила, завъртя я около себе си. Тя ахна и лицето й светна от насладата на музиката и движението.

Марк стоеше на мястото си, чувствайки се неловко, смутен. Какво правеше Кийрън? Какво си мислеше? Да го укори ли се опитваше? Не изглеждаше така. Колко точно беше видял? Целувката или само танца?

Чу как Кристина се смее. Очите му се разшириха. Невероятно. Двамата с Кийрън бяха като звезди, които се носеха една около друга и единствено крайчетата им се докосваха, ала всеки път, когато това се случваше, се посипваше дъжд от искри и огън. А Кийрън се усмихваше, усмихваше се наистина, и това променяше лицето му, караше го да изглежда толкова млад, колкото беше в действителност.

Музиката свърши. Кристина спря да танцува, придобила изведнъж смутено изражение. Кийрън вдигна ръка, за да отметне дългата й черна коса над рамото й, а после се наведе и я целуна по бузата. Очите й се разшириха от изненада.

Едва тогава, след като се отдръпна, той погледна към Марк.

— Ето така танцуват онези, в чиито вени тече кръвта на елфическите земи.

* * *

— Събуди се.

Кит простена и се обърна на другата страна. Най-сетне беше заспал и сънуваше нещо приятно — че е на плажа заедно с баща си. Не че баща му някога го беше водил на плажа, но нали затова бяха сънищата?

В съня, баща му го беше докоснал по рамото и бе казал: Винаги съм знаел, че от теб ще излезе добър ловец на сенки.

Нищо че Джони Рук би предпочел синът му по-скоро да стане сериен убиец, отколкото нефилим. Докато се отърсваше от съня, Кит си спомни многозначителната усмивка на баща си и последния път, когато я беше видял, сутринта, в която демоните на Малкълм Фейд го бяха разкъсали на парчета.

— Чу ли ме? — Гласът, който се опитваше да го събуди, стана по-настойчив. — Събуди се!

Кит отвори очи. Стаята му беше изпълнена с бледото сияние на магическа светлина, а над леглото му се бе надвесила сянка. Със спомена за мантидите, пресен в главата му, той седна рязко.

Сянката побърза да се дръпне назад, за да не се блъснат. Магическата светлина се вдигна нагоре, огрявайки лицето на Тай. Меката му черна коса беше разчорлена, сякаш току-що беше станал от леглото и бе дошъл в стаята на Кит, без да я среше. Носеше сивия суитшърт, който Джулиън му беше дал преди да замине за Корнуол, вероятно защото беше удобен, но и защото му действаше успокояващо. Слушалките му излизаха от джоба и се увиваха около врата му.

— Уотсън. Искам да те видя.

Кит простена и разтърка очи.

— Какво? Колко е часът?

Тай завъртя магическата светлина между пръстите си.

— Знаеш ли, че първите думи, изречени по телефона, са били „Уотсън, ела тук“?

— Съвсем различен Уотсън, обаче — изтъкна Кит.

— Знам. Просто си помислих, че е интересно. — Тай подръпна кабела на слушалките си. — Наистина исках да те видя. Или поне, трябва да направя нещо и ми се ще да дойдеш с мен. Всъщност именно нещо, което ти каза, ми даде идеята за това проучване.

Кит отметна завивките. Бездруго спеше с дрехите, навик, придобит, когато една от сделките на баща му беше взела лош обрат и в продължение на седмици бяха спали с дрехите, в случай че се наложи да изчезнат светкавично.

— Проучване? — повтори.

— В библиотеката е — обясни Тай. — Мога да ти покажа, преди да тръгнем. Стига да искаш.

— Бих искал да го видя.

Кит стана и си нахлузи обувките, грабвайки якето си, преди да последва Тай в коридора. Знаеше, че би трябвало да се чувства изтощен, ала имаше нещо в енергията на Тай, в пламъка на съсредоточеността му, което му действаше като кофеин. То го събуди, изпълвайки го с целенасочено усещане, сякаш миговете пред него съдържаха безкрайни възможности.

В библиотеката, Тай бе заел една от масите с бележките, които Ема и Джулиън им бяха изпратили от Корнуол, както и с разпечатки на рисунките на Анабел. На Кит му се струваше все същата бъркотия, но Тай уверено плъзна магическата си светлина над листовете.

— Помниш ли, когато си говорихме как един гарван пренасял съобщения между Малкълм и Анабел? На лодката? И ти каза, че ти се струва ненадеждно?

— Помня — отвърна Кит.

— Това ми даде идея. Теб наистина те бива да ми даваш идеи. Не знам защо. — Той сви рамене. — Както и да е. Отиваме в Корнуол.

— Защо? Да не възнамеряваш да ексхумираш птицата и да я разпиташ?

— Естествено, че не.

— Това беше шега, Тай… — Кит не довърши, осъзнал със закъснение какво му беше казало другото момче. — Какво? Къде отиваме?

— Знам, че беше шега. — Тай взе разпечатаните рисунки. — Ливи ми обясни, че когато някой си направи шега, която не е особено смешна, най-възпитано е да не й обърнеш внимание. Не е ли така?

Изглеждаше притеснен и на Кит му се прииска да го прегърне, така, както бе направил на покрива онази вечер.

— Не, вярно е — отвърна и побърза да излезе след него от библиотеката. — Просто хуморът е нещо субективно. Не всички са на едно мнение за това, какво е смешно и какво — не.

Тай го погледна с истинска дружелюбност.

— Сигурен съм, че много хора те намират за страшно забавен.

— И още как.

Вече слизаха забързано по стъпала, потънали в сенки. Кит се зачуди къде отиват, но то почти нямаше значение — усещаше как във връхчетата на пръстите му пращи вълнение, обещанието за приключение.

— Ама ти сериозно ли за Корнуол? Как? Ами Ливи?

Тай не се обърна.

— Тази вечер не исках да я вземам с нас.

Бяха стигнали до подножието на стълбището, където една врата водеше в огромна, открита каменна стая. Криптата на катедралата. Подът и стените бяха направени от масивни блокове гладък камък, а върху колоните имаше месингови скоби, които някога вероятно бяха държали факли. Сега единствената светлина струеше измежду пръстите на Тай, които стискаха руническия му камък.

— Какво точно правим? — попита Кит.

— Помниш ли, когато останах да говоря с Хипатия Векс в магазина? Тя ми каза, че тук долу има постоянен Портал. Много стар, навярно един от първите, отворен през 1903 година. Води единствено до Корнуолския институт. Клейвът не знае за него, нито го наблюдава.

— Нерегулиран Портал? — попита Кит. Тай обикаляше из стаята, огрявайки с магическата си светлина ъглите и дупките по стените. — Това не е ли опасно?

Тай не отговори. По стените на интервали висяха дълги гоблени и той надничаше зад всеки от тях, прокарвайки светлината нагоре-надолу. Тя отскачаше от камъните и огряваше стаята като светулки.

— Ето защо не искаше Ливи да дойде — досети се Кит. — Наистина е опасно.

Тай се изправи. Косата му беше разрошена.

— Тя вече пострада веднъж. Заради мен.

— Тай…

— Трябва да открия Портала. — Тай се облегна на стената, потропвайки с пръсти по нея. — Погледнах зад всички гоблени.

— Може би трябва да погледнеш в тях? — предложи Кит.

Тай му хвърли дълъг, замислен поглед, примесен с мъничко изненада. Кит зърна блясъка в сивите му очи, преди другото момче да се обърне отново към гоблените. Всеки от тях изобразяваше сцена от нещо, което приличаше на средновековен пейзаж: замъци, дълги каменни стени, кули и пътища, коне и битки. Тай спря пред един, на който имаше висок плет със сводест отвор в средата. През отвора се виждаше море.

Сложи ръка върху него с колеблив, изпитателен жест. Лумна светлина и Кит се втурна напред в същия миг, в който гобленът заблещука и грейна като пъстроцветно петно във вода.

Тай отново погледна към изобразеното върху него, а после се обърна, протегнал свободната си ръка към Кит.

— Не се бави толкова.

Кит посегна към него. Пръстите му се сключиха около тези на Тай, топли и корави под допира му. Тай прекрачи в Портала, цветовете се разделиха и отново се събраха зад него… вече беше полуневидим… и пръстите му още по-здраво стиснаха Кит, издърпвайки го след себе си.

Кит го държеше с всичка сила, ала някъде във вихрушката и хаоса на Портала, ръката му се откъсна от тази на Тай. Обзет от ирационална паника, той изкрещя нещо — и сам не беше сигурен какво — преди ветровете на Портала да го всмучат през потъналия в сенки праг и да го изплюят в студения въздух, върху склон, обрасъл с влажна трева.

— Да? — Тай стоеше над него с магическа светлина в ръка. Зад него небето беше високо и тъмно, блещукащо с безброй звезди.

Кит се изправи, потръпвайки. Започваше да свиква с пътуването през Портал, но все още не го харесваше.

— Какво има? — Тай не срещна очите му, но го огледа от горе до долу, сякаш търсеше наранявания. — Викаше името ми.

— Така ли? — Кит се огледа наоколо. Зелени поляни се спускаха надолу в три посоки, а в четвъртата се издигаше към голяма сива църква. — Според мен се притеснявах да не се изгубиш в Портала.

— Това се е случвало само няколко пъти. Статистически погледнато е много малко вероятно. — Тай вдигна руническия си камък. — Това е Корнуолският институт.

В далечината Кит зърна блещукането на лунна светлина върху тъмна вода. Морето. Над тях църквата представляваше купчина сиви камъни със счупени черни прозорци и липсваща входна врата. Кулата й стърчеше нагоре, губейки се в завихрени облаци, огрявани от луната зад тях. Той свирна през зъби.

— От колко време е изоставен?

— Само от няколко години. От Тъмната война насам няма достатъчно ловци на сенки за всички Институти. — Той местеше поглед между рисунката в ръката си и онова, което ги заобикаляше. Кит видя останките от занемарена градина: плевели, избуяли между мъртви розови храсти, прекалено висока трева, мъх, покрил десетките статуи, пръснати наоколо като жертви на Медуза. Един кон се бе изправил на задни крака до момче, върху чиято китка беше кацнала птица. Каменна жена държеше изящен слънчобран. Миниатюрни каменни зайчета надничаха измежду бурените.

— И възнамеряваш да влезем вътре? — Гласът на Кит бе изпълнен със съмнение. Тъмните прозорци изобщо не му харесваха. — Не би ли било по-добре да дойдем през деня?

— Няма да влизаме вътре. — Тай вдигна рисунката, която беше донесъл и на магическата светлина Кит видя, че е мастилена скица на Института и градините му, нахвърляна през деня. Мястото не се беше променило особено през последните двеста години. Същите розови храсти, същите статуи. Рисунката обаче като че ли беше направена през зимата, защото клоните на дърветата бяха голи като скелети. — Онова, от което се нуждаем, е тук.

— И от какво се нуждаем? — попита Кит. — Направи ми тази услуга — обясни ми какво общо има това със случайната ми забележка, че гарваните са ненадеждни.

— И действително са ненадеждни. Работата е там, че Малкълм не каза дали гарванът е бил жив, дали е бил истинска птица. Просто така предположихме.

— Не, но… — Кит не довърши. Канеше се да каже, че няма особен смисъл да повериш съобщенията си на мъртъв гарван, ала нещо в изражението на Тай го накара да замълчи.

— Всъщност далеч по-логично би било да оставят съобщенията си на някое тайно място — продължи Тай. — Място, където лесно биха могли да отидат. — Той прекоси тревата и се приближи до статуята на момчето с птица върху ръката.

Кит усети как през тялото му сякаш премина ток. Не разбираше особено от птици, ала тази беше изваяна от лъскав черен камък. И приличаше на рисунките, които бе виждал на гарвани.

Тай вдигна ръка и прокара пръсти по каменната птица. Разнесе се изщракване, последвано от скърцане на панти. Кит побърза да се приближи и видя как Тай отваря малка дупка на гърба на птицата.

— Има ли нещо вътре?

Тай поклати глава.

— Празно е.

Извади сгънат лист хартия от джоба си, пусна го вътре и отново затвори.

Кит се закова на място.

— Остави съобщение.

Тай кимна. Беше сгънал рисунката и я прибра в джоба си. Ръката му се люлееше до тялото, стиснала руническия камък: светлината му беше приглушена, но лунните лъчи бяха достатъчни, за да виждат.

— За Анабел? — попита Кит.

Тай се поколеба.

— Недей да казваш на никого — рече най-сетне. — Беше просто идея, която ми хрумна.

— Умно. Наистина умно… не мисля, че някой друг би се досетил за статуята. Не мисля, че някой друг би могъл да се досети.

— Може да се окаже, че няма значение — отбеляза Тай. — В такъв случай ще съм се провалил. И предпочитам никой да не узнае. — Той започна да си мърмори тихичко, както правеше понякога.

— Аз ще знам.

Тай спря да си мърмори.

— Нямам нищо против ти да знаеш.

Кит искаше да го попита защо, искаше го страшно силно, но Тай изглеждаше така, сякаш и той не беше сигурен в отговора. И още си мърмореше, все същия тих поток от думи, който беше нещо средно между шепот и песен.

— Какво си казваш? — попита Кит най-сетне; не беше сигурен дали бе правилно да го стори, но то беше по-силно от него.

Тай погледна към луната изпод мигли. Бяха гъсти и тъмни, почти като на дете, и придаваха на лицето му невинно изражение, което го караше да изглежда по-млад… странен ефект, който контрастираше с почти плашещо острия му ум.

— Просто думи, които харесвам — отвърна. — Когато си ги повтарям, умът ми… утихва. Това дразни ли те?

— Не! — побърза да го увери Кит. — Просто ми беше интересно кои думи харесваш.

Тай прехапа устна и за миг Кит си помисли, че няма да каже нищо.

— Не е значението, само звученето — обясни той. — Стъкло, близнак, ябълка, шепот, звезди, кристал, сянка, ритъм. — Извърна очи от Кит, трепереща фигурка в прекалено голям суитшърт, с черна коса, която поглъщаше лунната светлина.

— Шепот е една от моите. — Кит направи крачка към него и го докосна лекичко по рамото. — Облак, тайна, магистрала, ураган, огледало, замък, тръни.

— Блекторн — заяви Тай с ослепителна усмивка и в този миг Кит разбра, че каквото и да си беше казвал през последните няколко дни за това, как ще избяга, беше лъжа. И може би именно на тази лъжа бе реагирала Ливи, когато му се беше сопнала пред магическия магазин предишния ден — зрънцето в собственото му сърце, което му нашепваше, че все пак може и да си тръгне.

Ала вече знаеше как да я успокои. Нямаше да напусне ловците на сенки. Никъде няма да отиде. Защото от сега нататък, където бяха семейство Блекторн, там щеше да бъде и неговият дом.