Касандра Клеър
Повелител на сенките (2)

2
Реки безбрежни

Четиримата прекосиха Института и отидоха право в библиотеката, без дори да спрат, за да се преоблекат. Едва когато нахлуха в стаята, Ема си даде сметка, че бяха надонесли със себе си лепкава демонска кръв, и се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако първо бяха взели душ.

Покривът на библиотеката беше пострадал преди две седмици и поправен набързо, витражното стъкло бе заменено с обикновено, защитено с магия, а пищно украсеният таван сега бе подсилен със слой самодивско дърво, покрито с руни.

Самодивското дърво имаше защитна роля: задържаше настрани всякаква тъмна магия. Освен това имаше ефект върху елфите — Ема видя как Марк потръпна и хвърли кос поглед нагоре, докато влизаха в стаята. Беше й казал, че да се намира в близост до твърде много самодивско дърво, го кара да се чувства така, сякаш кожата му е посипана с безброй миниатюрни пламъчета. Тя се зачуди какъв ли ефект щеше да има върху един пълнокръвен елф.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. — Даяна седеше начело на една от дългите маси в библиотеката, косата й — прибрана в гладък кок. Дебела златна верижка проблясваше върху тъмната кожа на шията й. Черно-бялата й рокля беше, както винаги, безукорно чиста и без нито една гънчица.

До нея бе седнал Диего Росио Росалес, известен на Клейва като отлично обучен центурион, а на семейство Блекторн — с прякора Съвършения Диего. И действително беше дразнещо съвършен — нелепо красив, забележителен воин, интелигентен и неизменно учтив. Освен това беше разбил сърцето на Кристина, преди тя да напусне Мексико, което означаваше, че при нормални обстоятелства, Ема би планирала смъртта му, само че не можеше да го направи, защото преди две седмици двамата с Кристина се бяха събрали отново.

Сега той се усмихна на Кристина и равните му бели зъби проблеснаха. Центурионската значка блещукаше на рамото му, думите Primi Ordines се открояваха върху среброто. Той не беше просто центурион; принадлежеше към Първата компания, най-добрите в класа му от Сколоманса. Защото, естествено, той беше съвършен.

Срещу Даяна и Диего седяха двама души, които Ема прекрасно познаваше: Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, които оглавяваха Нюйоркския институт, макар че когато Ема се беше запознала с тях, те бяха тийнейджъри, на възрастта, на която беше самата тя сега. Джейс беше изтъкан от разчорлена златна красота, а Клеъри имаше червена коса, упорити зелени очи и измамно деликатно лице. Тя притежаваше желязна воля, както Ема знаеше много добре.

Клеъри скочи на крака с грейнало лице, а Джейс се облегна в стола си с усмивка.

— Върнахте се! — възкликна тя и се втурна към Ема. Беше облечена с дънки и износена тениска с надпис ПРОИЗВЕДЕНО В БРУКЛИН, която някога вероятно беше принадлежала на най-добрия й приятел, Саймън. Изглеждаше носена и мека, точно като тениските, които Ема често си отмъкваше от Джулиън и отказваше да му върне. — Как мина с демона сепия?

Ема не можа да отговори, защото в този миг Клеъри я сграбчи в прегръдка.

— Страхотно — заяви Марк. — Наистина страхотно. Толкова са пълни с течност, сепиите.

Изглеждаше истински доволен от това.

Клеъри пусна Ема и се намръщи при вида на демонската кръв, морската вода и неопределимата слуз, които бяха полепнали по блузата й.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Аз мисля да ви приветствам с добре дошли от тук — помаха им Джейс. — Откъм вас се носи смущаваща миризма на калмари.

Разнесе се кискане, което бързо беше потиснато. Ема вдигна поглед нагоре и видя между пречките на балкона на горното ниво да се полюшват крака. Развеселена, тя разпозна дългите крака на Тай и пъстрите чорапи на Ливи. На горното ниво в библиотеката имаше кътчета, които бяха съвършени за подслушване — не помнеше колко от срещите на Андрю Блекторн двамата с Джулиън бяха подслушвали като малки, попивайки информацията и наслаждавайки се на чувството за собствената си важност, задето и те присъстват на тях.

Тя хвърли кос поглед към Джулиън и видя, че и той беше забелязал Тай и Ливи, видя и точния миг, в който реши, също като нея, да не ги издава. Знаеше точно какво се случва в главата му — прочете го в усмивчицата, подръпнала устните му. Странно, колко прозрачен беше за нея в мигове като този, когато не опитваше да се предпази, и колко трудно й беше да разбере какво мисли, когато решеше да го скрие.

Кристина се приближи до Диего и го докосна нежно по рамото. Той целуна китката й. Ема видя как Марк ги стрелна с поглед, изражението му беше непроницаемо. През последните две седмици Марк беше говорил с нея за много неща, но не и за Кристина. Никога за Кристина.

— Е, колко морски демона стават с този? — попита Даяна. — Общо?

Тя им махна да седнат и те се настаниха около масата с жвакане; Ема беше до Марк, срещу Джулиън, който отговори спокойно, сякаш от него изобщо не капеше демонска кръв върху лъснатия под.

— Няколко по-малки миналата седмица, но това е нормално, когато има буря. Вълните ги изхвърлят на брега. Патрулирахме на няколко пъти, Ашдауновци обикаляха по̀ на юг. Мисля, че се погрижихме за всичките.

— Този беше първият наистина голям — обади се Ема. — Искам да кажа, досега съм виждала само няколко с такива размери. Те обикновено не излизат от океана.

Джейс и Клеъри се спогледаха.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Ема. — Да не би да колекционирате особено големи морски демони, за да украсите стените на Института или нещо такова?

Джейс се приведе напред, подпрял лакти на масата. Имаше спокойно, котешко лице и непроницаеми кехлибарени очи. Веднъж Клеъри бе казала, че когато го видяла за първи път, си помислила, че прилича на лъв. Ема също го виждаше — лъвовете изглеждаха толкова спокойни и почти мързеливи, докато не изригнеха в действие.

— Май трябва да поговорим защо сме тук.

— Мислех, че сте тук заради Кит — каза Джулиън. — Понеже е Херондейл и така нататък.

Откъм горното ниво долетя шумолене и далечно мърморене. През последните няколко нощи Тай спеше пред вратата на Кит — странно държание, което никой не беше изкоментирал. Ема предполагаше, че Тай намира Кит за необикновен и интересен, така както някога намираше пчелите и гущерите за необикновени и интересни.

— Отчасти — отвърна Джейс. — Идваме направо от заседание на Съвета в Идрис. Ето защо ни отне толкова дълго да се появим, въпреки че, щом научих за Кит, исках да дойдем възможно най-бързо. — Той се отпусна назад и преметна ръка върху облегалката на стола. — Няма да се изненадате да научите, че доста обсъждахме ситуацията с Малкълм.

— Имаш предвид ситуацията, в която върховният магьосник на Лос Анджелис се оказа масов убиец, практикуващ черна магия? — В гласа на Джулиън беше спотаено много. Клейвът изобщо не беше заподозрял Малкълм, одобрил бе назначаването му за върховен магьосник, не беше направил нищо, за да спре убийствата, които той извършваше. Семейство Блекторн го бяха сторили.

От горното ниво отново се разнесе кикот и Даяна се прокашля, за да скрие усмивката си.

— Извинявам се — каза тя на Джейс и Клеъри. — Мисля, че имаме мишки.

— Аз нищо не чух — заяви Джейс.

— Просто се учудихме, че заседанието на Съвета приключи толкова бързо — обади се Ема. — Мислехме, че може да се наложи да дадем показания. За Малкълм и всичко, което се случи.

Ема и семейство Блекторн и преди бяха давали показания пред Съвета. Преди години, след края на Тъмната война. Не беше преживяване, което Ема изгаряше от желание да повтори, но това би било възможност за тях да представят своята версия на случилото се. Да обяснят защо бяха обединили усилията си с феите, в разрез с изричните наредби на Студения мир. Защо бяха разследвали върховния магьосник на Лос Анджелис, Малкълм Фейд, без да уведомят Клейва; какво бяха сторили, когато бяха открили, че той носи отговорността за ужасните престъпления.

Защо Ема го беше убила.

— Вече казахте на Робърт… на инквизитора — отвърна Клеъри. — Той ви повярва. Даде показания от ваше име.

Веждите на Джулиън подскочиха. Робърт Лайтууд, инквизиторът на Клейва, не беше особено топъл и дружелюбен мъж. Бяха му разказали какво се бе случило, защото бяха принудени, но той не беше от хората, от които би очаквал услуга.

— Робърт не е толкова лош — каза Джейс. — Наистина. Поомекнал е, откакто стана дядо. Пък и факт е, че Клейвът се интересуваше от вас далеч по-малко, отколкото от Черната книга.

— Очевидно никой дори не е осъзнал, че тя е била в библиотеката тук — добави Клеъри. — Корнуолският институт е прословут със забележително богатата си колекция от книги за черна магия — оригиналния „Malleus Maleficarum“, „Daemonatia“. Мислели са си, че е там, надлежно заключена.

— Някога семейство Блекторн оглавяваше Корнуолския институт — каза Джулиън. — Може би баща ми я е взел със себе си, когато бил поставен начело на тукашния Институт. — Изглеждаше разтревожен. — Макар че нямам представа за какво му е била.

— Може би Артър я е донесъл — предположи Кристина. — Нали знаете колко се интересува от древни книги.

Ема поклати глава.

— Не може да е бил той. Книгата трябва да е била тук, когато Себастиан нападна Института… преди Артър да дойде.

— До каква степен нежеланието им да бъдем там, за да свидетелстваме, се дължеше на това, че обсъждаха дали да ми бъде позволено да остана? — попита Марк.

— До известна — призна Клеъри, срещайки погледа му директно. — Ала, Марк, за нищо на света нямаше да им позволим да те върнат на Лова. Всички щяха да се възпротивят.

Диего кимна.

— Клейвът го обсъди и са съгласни Марк да остане тук със семейството си. Първоначалното им нареждане забраняваше на ловците на сенки да отидат да го търсят, но ти се върна сам, така че заповедта не е била нарушена.

Марк кимна сковано. От самото начало като че ли изобщо не харесваше Съвършения Диего.

— И вярвай ми — добави Клеъри, — ужасно бяха доволни да се възползват от тази вратичка. Според мен дори онези, които най-силно ненавиждат феите, съчувстват на Марк за преживяното.

— Не и на Хелън? — попита Джулиън. — Споменаха ли нещо за нейното връщане?

— Нищо — отвърна Джейс. — Съжалявам. Отказват да чуят за това.

Изражението на Марк стана каменно. В този миг Ема съвсем ясно виждаше воина у него, тъмната сянка на бойните полета, из които Дивият лов вилнееше, онзи, който бродеше между телата на убитите.

— Ние няма да се откажем — увери ги Даяна. — Това, че ти си тук, е победа, Марк, и ние ще се възползваме от нея. Ала точно сега…

— Какво се случва точно сега? — попита Марк. — Кризата не отмина ли?

— Ние сме ловци на сенки — каза Джейс. — Ще откриеш, че кризата никога не отминава.

— Точно сега — продължи Даяна, — Съветът приключи обсъждането на факта, че големи морски демони са били забелязани по цялото крайбрежие на Калифорния. Рекорден брой. През последната седмица са били забелязани повече, отколкото през последното десетилетие. Този демон тютида не е бил случайност.

— Смятаме, че е, понеже тялото на Малкълм и Черната книга все още са в океана — добави Клеъри. — Смятаме, че е възможно да е и заради магиите, които Малкълм е направил приживе.

— Ала смъртта на един магьосник разваля направените от него магии — възрази Ема. Мислите й се насочиха към Кит. Защитните магии, с които Малкълм беше обградил дома на семейство Рук, бяха изчезнали в мига, в който той загина. След броени часове мястото беше нападнато от демони. — След като той умря, отидохме в къщата му, за да потърсим доказателства за това, какво е правил. От мястото бе останала само купчина изгорели отломки.

Джейс беше изчезнал под масата. Появи се отново миг по-късно, стиснал Чърч, котарака, който живееше в Института на непълен ден. Чърч беше протегнал лапи право напред и изглеждаше ужасно доволен.

— И ние мислехме същото — каза Джейс, слагайки котарака в скута си. — Но според Магнус имало магии, които се задействат от смъртта на един магьосник.

Ема впери свиреп поглед в Чърч. Знаеше, че котаракът някога бе живял в Нюйоркския институт, но й се струваше грубо да проявява толкова отявлено предпочитание. Легнал по гръб в скута на Джейс, той мъркаше и не й обръщаше никакво внимание.

— Като аларма — каза Джулиън, — която се задейства, когато вратата се отвори.

— Да. Само че в този случай смъртта е отворената врата — отвърна Даяна.

— И какво е решението? — попита Ема.

— Вероятно ще се нуждаем от тялото му, за да изключим магията, така да се каже — обясни Джейс. — Няма да е зле и ако имахме някаква идея как го е направил.

— Останките от средоточието бяха щателно преровени — каза Клеъри. — Но утре ще прегледаме къщата на Малкълм просто за да сме сигурни.

— Останали са само отломки — предупреди ги Джулиън.

— Отломки, които скоро ще трябва да бъдат разчистени, преди мунданите да са ги забелязали. Скрити са с магия, но то е временно. Това означава, че мястото ще остане необезпокоено само още няколко дни.

— Пък и няма нищо лошо да хвърлим един последен поглед — допълни Джейс. — Особено след като Магнус ни даде някои идеи какво точно да търсим. — Той почеса ухото на Чърч, но не навлезе в подробности.

— Черната книга е могъщ некромантски предмет — заяви Съвършения Диего. — Възможно е да предизвиква смущения, каквито дори не можем да си представим. Да тласка демоните, обитаващи най-непрогледните морски дълбини, да изпълзят на брега, поставяйки мунданите в опасност. Няколко от тях вече са изчезнали от кея.

— Така че — добави Джейс, — утре тук пристига екип центуриони…

— Центуриони? — В очите на Джулиън лумна паника, изражение на страх и уязвимост, което, предполагаше Ема, само тя можеше да види и което изчезна почти светкавично. — Защо?

Центуриони. Елитни ловци на сенки, които се обучаваха в Сколоманса, училище, вдълбано в скалите на Карпатите и заобиколено от ледено езеро. Те изучаваха езотерични науки и бяха експерти по елфите и Студения мир.

Както и очевидно по морските демони.

— Това е отлична новина — заяви Съвършения Диего. Естествено, че щеше да го каже, помисли си Ема, а той докосна самодоволно значката на рамото си. — Те ще открият и тялото, и книгата.

— Да се надяваме — каза Клеъри.

— Но ти вече си тук, Клеъри. — Гласът на Джулиън беше измамливо мек. — Ти и Джейс… ако доведете Саймън и Изабел, Алек и Магнус, бас държа, че бързо ще намерите тялото.

Не иска наоколо да се навъртат непознати, помисли си Ема. Хора, които щяха да си завират носа в работите на Института, да настояват да говорят с чичо Артър. Джулиън бе успял да опази тайните на Института през всичко, случило се с Малкълм, а ето че сега отново ги грозеше опасност, този път — от някакви си непознати центуриони.

— С Клеъри се отбихме само за малко — обясни Джейс. — Не можем да останем, за да помогнем в търсенето, макар че би ни се искало. Имаме мисия от Съвета.

— Каква мисия? — попита Ема. Какво би могло да бъде по-важно от това, да намерят Черната книга, да разчистят веднъж завинаги бъркотията, която Малкълм беше оставил след себе си?

Ала по погледите, които Джейс и Клеъри си размениха, Ема разбра, че съществуват цял куп по-важни неща, които тя не може дори да си представи. Не успя обаче да потисне горчивината, изригнала за миг в нея, желанието да беше мъничко по-голяма, за да бъде равна на Джейс и Клеъри, да знае тайните им и тайните на Съвета.

— Толкова съжалявам — каза Клеъри. — Ала наистина не можем да останем.

— Значи, дори няма да бъдете тук? — попита Ема. — Докато всичко това се случва и в Института ни нахълтват…

— Ема — каза Джейс. — Знаем, че сте свикнали да бъдете сами и необезпокоявани тук. Да трябва да отговаряте единствено пред Артър.

Само ако знаеше. Но това беше невъзможно.

Джейс продължи:

— Ала целта на един Институт не е само да централизира дейността на Клейва, но и да приема ловци на сенки, на които се налага да отседнат в чужд град. Тук има петдесет стаи, които никой не използва. Така че, ако не съществува основателна причина да не могат да дойдат…

Думите увиснаха във въздуха. Диего сведе поглед към ръцете си. Той не знаеше истината за Артър, но Ема подозираше, че се досеща.

— Може да ни кажете — увери ги Клеъри. — Ще го запазим в пълна тайна.

Само че тайната не беше на Ема. Тя се въздържа да не погледне към Марк, Кристина, Даяна или Джулиън — единствените около масата, които знаеха истината за това, кой действително ръководи Института. Истина, която трябваше да остане скрита от центурионите, които щяха да бъдат длъжни да докладват на Съвета.

— Напоследък чичо Артър не е добре, както, предполагам, знаете — каза Джулиън, махвайки към празния стол, където би трябвало да седи главата на Института. — Тревожех се, че присъствието на центурионите би могло да влоши състоянието му, но като се има предвид важността на мисията им, разбира се, че ще се погрижим да бъдат настанени възможно най-удобно.

— От Тъмната война насам Артър страда от пристъпи на главоболие и болка в старите си рани — добави и Даяна. — Аз ще посреднича между него и центурионите, докато той се почувства по-добре.

— Наистина няма за какво да се тревожите — обади се Диего. — Те са центуриони, дисциплинирани войници, научени да спазват реда. Няма да вдигат щури купони, нито ще имат неуместни очаквания. — Той обви ръка около Кристина. — Радвам се, че ще се запознаеш с някои от приятелите ми.

Кристина му се усмихна и Ема не можа да се сдържи да не хвърли поглед към Марк, за да види дали ги гледа по онзи начин, по който го правеше често… начин, който я караше да се чуди как бе възможно Джулиън да не го вижда. Рано или късно, той щеше да го забележи и тогава щеше да има доста неловки въпроси за отговор.

Ала този ден нямаше да бъде днес, защото в един момент през последните няколко минути Марк се беше измъкнал безшумно от библиотеката.

* * *

Марк свързваше различните стаи в Института с различни чувства, повечето от тях — нови, появили се след завръщането му. Библиотеката със самодивското дърво го изпълваше с напрежение. В преддверието, където се беше изправил срещу Себастиан Моргенстърн преди много години, го полазваха тръпки и кръвта му кипваше.

В собствената си стая се чувстваше самотен. В стаята на близнаците, както и в тази на Дру или пък на Тави можеше да се изгуби в усещането отново да бъде техен по-голям брат. В стаята на Ема се чувстваше в безопасност. Стаята на Кристина беше забранена за него. В стаята на Джулиън се чувстваше виновен. А в тренировъчната стая се чувстваше като ловец на сенки.

Несъзнателно се беше отправил именно натам още в мига, в който излезе от библиотеката. Все още му беше прекалено трудно да свикне с начина, по който ловците на сенки криеха емоциите си. Как можеха да понесат един свят, в който Хелън беше изпратена в изгнание? Той едва издържаше; всеки ден копнееше за сестра си. И все пак те всички биха го изгледали учудено, ако беше проплакал от скръб или бе рухнал на колене. Знаеше, че Джулс не иска центуриони в Института… ала изражението му почти не се бе променило. Елфите може и да говореха с гатанки, да мамеха и да заговорничеха, но не криеха честната си болка.

Това бе достатъчно, за да го изпрати при оръжията, ръцете му бяха нетърпеливи за каквото и да било оръжие, което да му позволи да се изгуби в тренировка. Някога Даяна притежаваше оръжеен магазин в Идрис и в Института винаги имаше безукорно подреден избор от оръжия, с които да тренират: едноостри гръцки махайри, викингски спати, двуостри клеймори, цвайхендери и дървени японски бокени, които се използваха единствено в тренировка.

Мислите му се насочиха към оръжията на феите. Към меча, който носеше в Дивия лов. Феите не използваха нищо, направено от желязо, защото оръжия и инструменти, изработени от желязо, ги разболяваха. Мечът, който бе носил в Лова, бе направен от рог и бе лек в ръката му. Лек като елфическите стрели, които бе изпращал с лъка си. Лек като вятъра под копитата на коня му, като въздуха около него, когато яздеше.

Взе един клеймор от полицата и го завъртя изпитателно в ръката си. Усети, че е изкован от стомана (не съвсем желязо, ала все пак — желязна сплав), макар да нямаше същата реакция към желязото, каквато имаха пълнокръвните елфи.

Мечът тежеше в ръката му. Ала толкова много неща му се струваха тежки, откакто се беше върнал у дома. Очакванията на другите. Това, колко много обичаше семейството си.

Дори това, че бе обвързан с Ема. Той вярваше на Ема. Не поставяше под съмнение правилността на постъпката й — ако тя вярваше, че е така, той вярваше в нея.

Ала лъжите не му се удаваха естествено, а най-силно ненавиждаше да лъже семейството си.

— Марк?

Беше Клеъри, следвана от Джейс. Срещата в библиотеката явно беше свършила. И двамата бяха в бойно облекло; червената коса на Клеъри грееше като петно от кръв на фона на черните й дрехи.

— Тук съм — каза Марк, връщайки меча, който държеше, на мястото му. През прозорците се процеждаше бяла светлина — пълната луна бе високо в небето и рисуваше пътека върху морето, от мястото, където целуваше хоризонта, до ръба на брега.

Джейс все още не беше казал нищо; просто гледаше Марк с полупритворени златни очи, като ястреб. Марк си спомни Клеъри и Джейс такива, каквито бяха, когато ги срещна малко след като беше отвлечен от Дивия лов. Криеше се в тунелите край Двора на феите, когато те се приближиха до него и сърцето му едва не се бе пръснало от болката да ги види. Ловци на сенки, които вървяха през опасностите на елфическото царство, с гордо вдигнати глави. Те не бяха изгубени; не бягаха. Не се страхуваха.

Тогава се беше зачудил дали някога отново щеше да има тази гордост, тази липса на страх. Дори когато Джейс бе пъхнал магическата светлина в ръката му, дори когато му бе прошепнал: „Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки; покажи им, че не се боиш. Можеш да се справиш“, Марк се боеше до болка.

Не за себе си. За семейството си. Как щяха да се справят в един свят, в който бушуваше война, без той да е до тях, за да ги брани?

Учудващо добре, оказало се бе. В крайна сметка не бяха имали нужда от него. Защото бяха имали Джулс.

Джейс се настани на един перваз. Беше по-голям от първия път, в който Марк го беше срещнал. По-висок, по-широкоплещест, макар и все така изящен. Говореше се, че дори кралицата на феите бе останала впечатлена от външния вид и маниерите му, а елфическите благородници рядко се впечатляваха от човеци. Пък били те и ловци на сенки.

Макар че понякога и това се случваше. Собственото му съществуване бе доказателство за това. Майка му, лейди Нериса от Двора на феите, бе обичала нефилимския му баща.

— Джулиън не иска в Института да се настанят центуриони — подхвърли Джейс. — Нали?

Марк ги изгледа подозрително.

— Нямам представа.

— Марк няма да ни издаде тайните на брат си, Джейс — каза Клеъри. — Ти би ли издал тайните на Алек?

Прозорецът зад Джейс бе висок и толкова прозрачен, че понякога Марк имаше чувството, че би могъл да излети през него.

— Може би, ако беше за негово добро — отвърна Джейс.

Клеъри издаде не особено изискан звук на съмнение.

— Марк — каза тя. — Нуждаем се от помощта ти. Имаме някои въпроси за земята на елфите и двата Двора, за физическите им очертания, а никъде не можем да открием отговор, нито дори в Спираловидния лабиринт или в Сколоманса.

— А и честно казано — добави Джейс, — не искаме да изглежда така, сякаш разследваме, защото мисията ни е тайна.

— Мисията ви е в царството на феите? — досети се Марк.

Двамата кимнаха.

Марк беше слисан. Ловците на сенки открай време не се чувстваха добре в земите на феите, а от Студения мир насам ги избягваха като чума.

— Защо? — Той се извърна бързо от меча. — Да не е някаква мисия за отмъщение? Задето Ярлат и някои от другите помагаха на Малкълм? Или… заради онова, което се случи с Ема?

Ема понякога все още се нуждаеше от помощ с последните си превръзки. Всеки път, когато видеше червените резки, нашарили кожата й, Марк усещаше, че му става лошо и го изпълва чувство на вина. Те бяха като мрежа от кървави нишки, които го привързваха към измамата, която двамата плетяха.

Очите на Клеъри бяха мили.

— Не възнамеряваме да нараним никого — каза тя. — Не става дума за отмъщение. Единствено за събиране на информация.

— Мислите си, че се тревожа за Кийрън — осъзна Марк. Името заседна в гърлото му като парче отчупена кост. Беше обичал Кийрън, а Кийрън го беше предал и се бе върнал в Лова и всеки път, щом си помислеше за него, Марк имаше чувството, че кърви отвътре. — Не се тревожа за Кийрън.

— В такъв случай не би имал нищо против, ако поговорим с него — каза Джейс.

— Не бих се тревожил за него — отвърна Марк. — Възможно е обаче да се тревожа за вас.

Клеъри се засмя тихичко.

— Благодаря ти, Марк.

— Син е на краля на тъмните феи — каза Марк. — Кралят има петдесет синове. И те до един се домогват до престола. На краля му е втръснало от тях. Дължеше услуга на Гуин и му се отплати, давайки му Кийрън. Като да му подари меч или куче.

— Доколкото разбирам — рече Джейс, — Кийрън е дошъл при теб и ти е предложил помощта си, против волята на елфите. Изложил се е на огромна опасност, за да ти помогне.

Вероятно не би трябвало да се учудва, че Джейс знае всичко това. Ема често споделяше с Клеъри.

— Беше ми длъжник. Той беше причината онези, които обичам, да бъдат наранени толкова жестоко.

— И все пак — каза Джейс, — възможно е да се съгласи да отговори на въпросите ни. Особено ако му кажем, че ти не възразяваш.

Марк не отговори. Клеъри целуна Джейс по бузата, прошепна нещо в ухото му и излезе от стаята. Джейс я проследи с поглед, изражението му беше омекнало за миг. Марк усети как го жегва ревност. Зачуди се дали един ден и той щеше да има същото с някого, начина, по който те си пасваха, милата игривост на Клеъри и силата и сарказма на Джейс. Зачуди се дали двамата с Кийрън изобщо си бяха пасвали някога. Дали би си паснал с Кристина, ако нещата бяха различни.

— Какво искате да го попитате? — каза на глас.

— Някои въпроси за кралицата и за краля — отвърна Джейс и при вида на нетърпеливия жест на Марк, добави: — Ще ти кажа мъничко, въпреки че не би трябвало да ти казвам нищо. Клейвът ще ми отреже главата, ако научи. — Той въздъхна. — Себастиан Моргенстърн е оставил в един от Дворовете на елфите оръжие. Оръжие, което може да унищожи всички ни, всички нефилими.

— Какво прави то? — попита Марк.

— Не знам. Именно това се опитваме да открием. Знаем обаче, че е смъртоносно.

Марк кимна.

— Според мен Кийрън ще ви помогне. Мога също така да ви дам списък с имената на онези в царството на елфите, които вероятно биха били доброжелателно настроени към каузата ви, защото повечето определено няма да бъдат. Не мисля, че осъзнавате точно колко силно ви ненавиждат. Ако наистина имат подобно оръжие, надявам се да го намерите, защото те изобщо няма да се поколебаят да го използват и няма да проявят и капчица милост към вас.

Джейс го изгледа изпод златисти ресници, които толкова приличаха на тези на Кит. Погледът му беше зорък и спокоен.

— Милост към нас? Ти си един от нас.

— Зависи кого попиташ — каза Марк. — Имаш ли лист и химикалка. Ще започна с имената…

* * *

Чичо Артър твърде отдавна не бе излизал от таванската стая, където спеше, ядеше и работеше. Джулиън сбърчи нос, докато се качваше по тесните стъпала — въздухът бе по-спарен от обикновено, натежал от миризмата на стара храна и пот. Сенките бяха гъсти. Самият Артър беше сянка, прегърбен над бюрото си, на светлината от руническия камък на перваза над него. Изобщо не реагира на появата на Джулиън и Даяна.

— Артър — каза Даяна. — Трябва да говорим с теб.

Артър се обърна бавно в стола си. Джулиън почувства как погледът му се плъзна по Даяна, а после по него.

— Госпожице Уейбърн — каза най-сетне. — Какво мога да направя за теб?

Даяна и друг път бе придружавала Джулиън в посещенията му на тавана, макар и рядко. Сега, когато Марк и Ема знаеха истината за положението, Джулиън най-сетне можеше да й признае онова, с което и двамата бяха наясно, но никога не бяха изричали на глас.

В продължение на години, откакто беше на дванайсет, Джулиън носеше в себе си знанието, че чичо му Артър е луд, умът му — смазан по време на пленничеството му в Двора на феите. Имаше периоди на просветление, подпомагани от лекарството, което Малкълм Фейд му беше давал, но те не траеха дълго.

Ако Клейвът научеше истината, Артър за броени минути щеше да изгуби мястото си като глава на Института и най-вероятно щеше да се озове заключен във Василиас, без право да излиза или да приема посетители. В негово отсъствие, без възрастен Блекторн, който да ръководи Института, децата щяха да бъдат разделени, изпратени в Академията в Идрис, разпръснати по света. Твърдата решимост на Джулиън да не го допусне бе довела до пет години, прекарани в пазене на тайни, пет години, прекарани в криене на Артър от света и на света от Артър.

Понякога се питаше дали постъпва правилно с чичо си. Ала нима имаше значение? Така или иначе, той щеше да защитава братята и сестрите си. Би пожертвал Артър за тях, ако се наложеше, а ако по-късно угризенията започнеха да го будеха посред нощ, обзет от паника и борещ се за въздух, щеше да се научи да живее с това.

Спомни си пронизващите елфически очи на Кийрън, впити в него: Имаш безмилостно сърце.

Може би действително беше така. В този момент сърцето му сякаш бе мъртво в гърдите — подута, неподвижна буца. Всичко като че ли се случваше на разстояние от него… дори имаше чувството, че се движи по-бавно през света, сякаш си проправя път през вода.

И все пак, присъствието на Даяна му носеше облекчение. Артър често вземаше Джулиън за мъртвия му баща или дядо, но Даяна не беше част от миналото му и той като че ли нямаше друг избор, освен да я разпознае.

— Лекарството, което Малкълм ти приготвяше — каза Даяна. — Някога споменавал ли ти е какво има в него?

Артър поклати леко глава.

— Момчето не знае ли?

Джулиън знаеше, че „момчето“ беше той.

— Не — отвърна. — Малкълм никога не ми е говорил за него.

Артър се намръщи.

— Няма ли утайка, остатък, който да бъде анализиран?

— Преди две седмици използвах и последната капчица, която успях да намеря. — Джулиън беше дал на чичо си мощен коктейл от лекарството на Малкълм последния път, когато Джейс, Клеъри и инквизиторът бяха в Института. Артър просто трябваше да се държи сигурно на краката си и да бъде с толкова ясна мисъл, колкото бе възможно.

Джулиън бе почти сигурен, че Джейс и Клеъри биха скрили състоянието на Артър, ако научеха истината. Само че би било несправедливо да ги обремени с подобен товар… пък и нямаше доверие на инквизитора, Робърт Лайтууд. Нямаше му доверие от онзи ден преди пет години, когато Робърт го бе принудил да изтърпи бруталното изпитание на Меча на смъртните, защото не бе повярвал, че Джулиън няма да излъже.

— И ти не си запазил нито капчица, Артър? — попита Даяна. — Не си скрил част от него някъде?

Артър отново поклати глава. На мътната магическа светлина той изглеждаше стар… много по-стар, отколкото беше, косата му — прошарена със сиви кичури, очите му — избелели като океана призори. Тялото му под провисналата синя роба беше кльощаво, костите на раменете му стърчаха под плата.

— Нямах представа, че Малкълм ще се окаже такъв — каза той. — Злодей, убиец, предател. — Освен това разчитах на момчето. — Той се прокашля. — На Джулиън.

— Аз също не знаех за Малкълм — каза Джулиън. — Работата е там, че ще имаме гости. Центуриони.

— Кентархи — измърмори Артър и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, сякаш търсеше нещо. — Така ги наричали във византийската армия. Ала центурионът винаги е бил опората на армията. Командвал стотина мъже. Центурионът можел да налага на римските граждани наказания, от каквито законът обикновено ги защитавал. Центурионите били по-силни от закона.

Джулиън не беше сигурен колко общо имаше между оригиналните византийски центуриони и центурионите от Сколоманса. Ала подозираше, че се досеща какво иска да каже чичо му.

— Точно така. Което означава, че ще трябва да бъдем особено внимателни. С това, какъв трябва да бъдеш в присъствието им. Как ще се държиш.

Артър допря пръсти до слепоочията си.

— Толкова съм уморен — промълви. — Не може ли… Ако просто можехме да помолим Малкълм за още малко лекарство…

— Малкълм е мъртъв — напомни му Джулиън. Вече му го бяха казали, но той като че ли все не можеше да го запомни. И това бе точно типът грешка, каквато не можеше да допусне в присъствието на непознати.

— Съществуват мундански лекарства — обади се Даяна след моментно колебание.

— Ами Клейвът? — каза Джулиън. — Наказанието за прибягване към мунданско медицинско лечение е…

— Знам какво е — прекъсна го Даяна необичайно рязко. — Само че нямаме друг избор.

— Ала ние нямаме представа нито какви таблетки, нито каква доза ще са необходими. Нямаме представа как мунданите лекуват подобно заболяване.

— Аз не съм болен. — Артър затръшна чекмеджето. — Феите раздробиха ума ми. Почувствах го как се строши. Никой мундан не би могъл да разбере или излекува нещо такова.

Даяна и Джулиън се спогледаха разтревожено.

— Е, има няколко пътя, по които можем да поемем. Ще те оставим на спокойствие, Артър, и ще ги обсъдим. Знаем колко е важна работата ти.

— Да — промълви чичото на Джулиън. — Работата ми…

И отново се наведе над купищата листове, забравил в миг Даяна и Джулиън. Докато излизаше от стаята след Даяна, Джулиън неволно се запита, каква ли утеха намира чичо му в стари разкази за богове и герои, разкази от едно отдавнашно време, когато да запушиш уши, отказвайки да чуеш песента на сирените, можело да те опази от лудост.

В подножието на стълбите Даяна се обърна към него и каза тихо:

— Тази вечер трябва да отидеш на Пазара на сенките.

— Какво? — сепна се Джулиън. Пазарът на сенките беше забранен за нефилимите, освен ако не бяха на мисия и то само ако бяха пълнолетни. — С теб?

Даяна поклати глава.

— Аз не мога да отида там.

Джулиън не попита нищо повече. Между тях съществуваше неписаното правило, че Даяна си има своите тайни, и Джулиън не я притискаше да му ги разкрие.

— Несъмнено обаче ще има магьосници — каза тя. — Такива, които не познаваме и които биха се съгласили да запазят мълчание срещу съответното заплащане. Такива, които няма да разпознаят лицето ти. Както и феи. Та нали става дума за лудост, причинена от тях, не естествено състояние. Може би ще знаят как да поправят стореното. — Тя замълча за миг, замислена. — Вземи Кит със себе си. Той познава Пазара на сенките по-добре от всеки друг, когото бихме могли да помолим, пък и долноземците там му имат доверие.

— Той е още дете — възрази Джулиън. — И не е излизал от Института, откакто баща му умря. — Откакто беше убит, всъщност. Разкъсан на парченца пред очите му. — Сигурно ще му бъде трудно.

— Ще трябва да свикне да му е трудно — заяви Даяна с каменно изражение. — Сега той е ловец на сенки.