Касандра Клеър
Повелител на сенките (18)

18
Рой спомени

Джия Пенхалоу седеше зад бюрото в кабинета на консула, огрян от лъчите на слънцето над Аликанте. Демонските кули искряха зад прозореца в алено, златно и оранжево, като късчета кърваво стъкло.

Лицето й излъчваше все същата топлота, която Даяна помнеше, ала изглеждаше така, сякаш от Тъмната война бяха минали повече от пет години. Бели нишки прошарваха черната коса, прибрана в елегантен кок на върха на главата й.

— Радвам се да те видя, Даяна — поздрави я тя и кимна към стола пред бюрото си. — Всички сме много любопитни да научим твоите загадъчни новини.

— Мога да си представя. — Даяна седна. — Само че се надявах онова, което имам да ти кажа, да си остане между нас.

Джия не изглеждаше учудена. Не че би го показала, дори да беше.

— Разбирам. Почудих се дали не идваш за поста глава на Лосанджелиския институт. Предположих, че сега, когато Артър Блекторн е мъртъв, ще искаш да поемеш ръководството му. — Изящните й ръце сякаш изпърхаха, докато разместваше и подреждаше купчинки листове и прибираше моливи в поставките им. — Много храбро е било от негова страна да отиде при средоточието сам. Натъжих се, когато научих, че е бил убит.

Даяна кимна. По причини, които никой от тях не знаеше, тялото на Артър бе открито близо до разрушеното средоточие, с прерязано гърло и обляно в кръв, както и в скверна течност, която, мрачно бе обяснил Джулиън на Даяна, беше кръвта на Малкълм. Нямаше причина да опровергава официалното предположение, че Артър бе опитал самичък да предприеме атака срещу средоточието и бе убит от демоните на Малкълм.

Поне Артър щеше да бъде запомнен със смелостта си, макар да я болеше от мисълта, че тялото му бе изгорено и погребано, без племенниците му да са там, за да го оплачат. От мисълта, че никой, освен тях нямаше да научи, че се бе пожертвал за семейството си. Ливи бе казала, че се надява да могат да му направят възпоменателна церемония, когато всички отидат в Идрис. Даяна се надяваше на същото.

Мълчанието на Даяна като че ли изобщо не учуди Джия.

— Патрик си спомня Артър от времето, когато са били момчета — рече тя. — Макар да се боя, че аз не го познавах. Как се справят децата?

Децата? Как да обясниш, че вторият баща на семейство Блекторн беше най-големият им брат, още откакто бе навършил дванайсет години? Че Джулиън, Ема и Марк не бяха деца, не и след като бяха страдали толкова, колкото повечето възрастни през целия си живот? Че Артър Блекторн никога не бе ръководил наистина Института и че самата идея, че трябва да бъде заменен, бе ужасна, нелепа шега.

— Децата са съкрушени — отвърна. — Семейството им беше разпокъсано, както знаеш. Това, което искат, е да се завърнат у дома си, в Лос Анджелис.

— Само че не могат да го направят, преди някой да е оглавил Института. Ето защо си мислех, че ти…

— Не искам да бъда аз — заяви Даяна. — Не съм тук, за да моля за работа. Ала не искам постът да бъде зает от Зара Диърборн и баща й.

— Така ли? — Тонът на Джия беше неутрален, но в очите й блесна интерес. — Ако не семейство Диърборн и не ти, тогава кой?

— Ако на Хелън Блекторн й бъде разрешено да се върне…

Джия се изпъна в стола си.

— И да поеме Института? Знаеш, че Съветът никога няма да позволи…

— Тогава нека Ейлийн оглави Института. Хелън би могла просто да остане в Лос Анджелис като нейна съпруга и да бъде със семейството си.

Изражението на Джия беше спокойно, ала ръцете й стискаха здраво бюрото.

— Ейлийн е моя дъщеря. Не смяташ ли, че искам тя да се върне вкъщи?

— Никога не съм знаела какво мислиш — отвърна Даяна. И действително беше така. Самата тя нямаше деца, но ако нейната сестра бе изпратена в изгнание, не можеше да си представи как не се бори със зъби и нокти, за да накара да я освободят.

— Когато Хелън за първи път бе изпратена в изгнание и Ейлийн избра да отиде с нея, сериозно обмислях дали да не си подам оставката като консул — каза Джия; ръцете й бяха все така напрегнати. — Знаех, че нямам властта да отменя решението на Клейва. Консулът не е тиранин, който може да налага волята си насила. Обикновено бих казала, че това е нещо хубаво. Но вярвай ми, дълго време ми се искаше да бях тиранин.

— Тогава защо не си подаде оставката?

— Защото не знаех кой ще дойде на моето място — отвърна Джия простичко. — Студеният мир беше невероятно популярен. Ако консулът, поел поста след мен, поискаше, би могъл да раздели Ейлийн и Хелън… а макар да искам дъщеря ми да си дойде у дома, не искам сърцето й да бъде разбито. Би могло да бъде и по-лошо. Биха могли да съдят Ейлийн и Хелън за предателство, да променят наказанието на Хелън от изгнание в смъртна присъда. Може би дори това на Ейлийн. Всичко беше възможно. — Погледът й беше мрачен и натежал. — Оставам, където съм, за да бъда преграда между дъщеря си и тъмните сили.

— В такъв случай не сме ли на една и съща страна? Не искаме ли едно и също?

Джия се усмихна невесело.

— Онова, което ни разделя, Даяна, са пет години. Пет години, през които опитах всичко, за да накарам Съвета да промени решението си. Хелън е техният пример за назидание. Техният начин да кажат на елфите: вижте, вземаме Студения мир толкова сериозно, че наказваме дори един от нас. Всеки път, щом въпросът бъде подложен на гласуване, аз губя.

— Ами ако изникнат нови обстоятелства?

— Какви обстоятелства имаш предвид?

Даяна изпъна рамене, усетила напрежението, пробягало по гръбнака й.

— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд бяха изпратени на мисия в земите на феите — заяви тя. Беше по-скоро догадка — докато двамата бяха в Института, беше зърнала съдържанието на саковете им: и двата бяха пълни с желязо и сол.

— Да — потвърди Джия. — Получихме няколко съобщения, откакто заминаха.

— Значи, са ви казали за мора в земите на Тъмния крал.

Джия се вкамени на мястото си, вдигнала ръка над бюрото.

— Никой, освен мен и инквизитора не знае какво са ни казали. Откъде…

— Няма значение. Казвам ти го, за да ми повярваш, че знам за какво говоря. Знам, че Тъмният крал ненавижда нефилимите и че е открил нещо, някаква магия, която обезврежда силите ни. Направил е така, че в царството му има места, където руните ни не действат, където серафимските ни оръжия не светват.

Джия се намръщи.

— Джейс и Клеъри не споменаха нищо толкова специфично. Освен това не са имали контакт с никого, освен с мен, откакто навлязоха в земите…

— Има едно момче — заяви Даяна. — Елф, пратеник на Светлия двор. Кийрън. Освен това е принц на Тъмните елфи. Той знае част от плановете на баща си. Готов е да даде показания пред Съвета.

Джия изглеждаше объркана.

— Тъмен принц, който иска да говори от името на Светлия двор? И какъв е интересът на Светлия двор във всичко това?

— Кралицата ненавижда краля — обясни Даяна. — Очевидно повече, отколкото мрази ловците на сенки. Готова е да изпрати войските си срещу Тъмния крал. Да сложи край на властта му и да изцели земите му.

— И ще стори това просто от добрина? — Веждите на Джия подскочиха.

— В замяна на края на Студения мир.

Джия се изсмя, кратко и отсечено.

— Никой няма да се съгласи на нещо такова. Клейвът…

— На всички, освен на най-тесногръдите фанатици, им е дошло до гуша от Студения мир — заяви Даяна. — А не мисля, че който и да било от нас иска да види как те спечелват още влияние.

Джия въздъхна.

— Имаш предвид семейство Диърборн. И Кохортата.

— Прекарах доста време със Зара Диърборн и центурионските й приятели в Института — каза Даяна. — Убежденията й никак не са приятни.

Джия стана и се обърна към прозореца.

— Двамата с баща й искат да върнат Клейва към една отминала златна епоха. Времена, които никога не са съществували, времена, когато долноземците знаели къде им е мястото, а нефилимите властвали в хармония. В действителност, онова минало е било време на насилие, време, когато долноземците страдали, а нефилимите, притежаващи състрадание и емпатия, били изтезавани и наказвани заедно с тях.

— Колко души наброяват? — попита Даяна. — Кохортата?

— Бащата на Зара, Хорас Диърборн, е неофициалният лидер. Жена му е мъртва и той възпита дъщеря си да тръгне по неговите стъпки. Ако успее да оглави Лосанджелиския институт, тя ще управлява заедно с него. Има и други семейства — Ларкспиър, Бриджсток и Кроскил — те са разпръснати по света.

— И целта им е да продължат да ограничават правата на долноземците. Да ги регистрират, да им дадат номера…

— Да обезсилят браковете им с нефилими.

Даяна сви рамене.

— Всичко това са парченца от по-голяма картина, нали? Първо слагаш номера на хората, после ограничаваш правата им и разваляш браковете им. След това…

— Не — отсече Джия решително. — Не можем да допуснем това да се случи. Ала ти не разбираш… опитват се да изкарат Зара най-великия ловец на сенки на своето поколение. Новия Джейс Херондейл. Откакто уби Малкълм…

Даяна скочи от стола си.

— Тази… тази лъжкиня не е убила Малкълм.

— Знаем, че Ема не е успяла — рече Джия. — Той се върна.

— Знам точно как умря Малкълм — заяви Даяна. — Той възкреси Анабел Блекторн и тя го уби.

— Какво? — Джия беше шокирана.

— Това е самата истината, консул Пенхалоу.

— Даяна. Ще трябва да докажеш, че онова, което твърдиш, е вярно. Изпитание с Меча на смъртните…

Най-големият страх на Даяна.

— Не — заяви тя. Няма да разкрия само своите тайни. Ще издам тайните на Джулиън. На Ема. Те всички ще бъдат унищожени.

— Не може да не си даваш сметка как изглежда всичко това — настоя Джия. — Сякаш търсиш начин да задържиш Лосанджелиския институт под свой контрол, като компрометираш семейство Диърборн.

— Те сами го правят. — Даяна впи поглед в Джия. — Познаваш Зара. Наистина ли вярваш, че е убила Малкълм?

— Не — рече Джия след кратка пауза. — Не го вярвам. — Тя отиде до шкаф, украсен с изящна дърворезба и отвори едно от чекмеджетата. — Нуждая се от време, за да помисля върху това, Даяна. А междувременно… — Тя извади дебела кремава папка. — Това е докладът на Зара Диърборн за смъртта на Малкълм Фейд и нападението над Лосанджелиския институт. Навярно ще успееш да откриеш някои несъвпадения, които да опровергаят разказа й.

— Благодаря ти. — Даяна пое папката. — А заседанието на Съвета? Има ли шанс Кийрън да говори пред тях?

— Ще го обсъдя с инквизитора. — В този миг Джия изглеждаше още по-стара от преди. — Върви си у дома, Даяна. Ще те повикам утре.

* * *

— Трябваше да вземем и Дру — подхвърли Ливи, застанала до портата на имението Блекторн Хол.

Оказало се бе, че Блекторн Хол се намира в едно предградие на Лондон, недалеч от Темза. Мястото наоколо бе пълно с обикновени тухлени къщи, автобусни спирки, облепени с филмови афиши и деца, каращи колелета. След като бяха прекарали дни като затворници в Института, дори непознатостта на Лондон се струваше на Кит като събуждане след дълъг сън.

Блекторн Хол беше скрит с магия, което означаваше, че мунданите не могат да го видят. Когато го погледна за първи път, на Кит му се стори, че вижда двойно: зърна приятен, но скучен на вид частен парк, наложен върху внушителна къща с високи стени и порти, камъните й — почернели от години на дъжд и занемара.

Той присви очи и паркът изчезна, оставяйки единствено къщата. Тя се издигаше високо над тях и Кит си помисли, че мъничко прилича на древногръцки храм, с колоните си, поддържащи сводест портик пред масивна двукрила врата, изработена от същия метал като оградата, която обикаляше цялото имение, висока и увенчана с остър връх. Единственият вход бе портата, която Тай без проблем бе отворил с една от своите руни.

— Какво означава тази? — попита Кит, посочвайки я, докато портата се отваряше, вдигайки облаче от ръжда.

Тай го погледна.

— Отвори се.

— И аз така предположих — измърмори Кит, докато влизаха.

Когато се озоваха вътре, Кит се огледа удивено наоколо. Градините може и да бяха занемарени, но дори така се виждаше, че някога тук бе имало беседки, обрасли с рози, и мраморни балюстради, поддържащи масивни каменни стомни, от които се изливаха цветя и бурени. Всичко бе потънало в диви цветя… беше красиво, по един странен, завладян от разруха начин.

Къщата бе същински малък замък, а короната от тръни, която Кит вече разпознаваше като семейния символ на рода Блекторн, бе гравирана върху металната входна врата и на върха на колоните.

— Изглежда обитавана от духове — отбеляза Ливи, докато изкачваха стъпалата.

В далечината Кит зърна катраненочерния кръг на старо, декоративно езерце, около което имаше мраморни пейки. Статуя на мъж в тога го съзерцаваше с празни, разтревожени очи.

— Някога тук имаше цяла колекция от статуи на древногръцки и древноримски драматурзи и поети — обясни Ливи, докато Тай се зае с вратата. — Чичо Артър накара да изпратят повечето в Лосанджелиския институт.

— Руната за отваряне не действа — заяви Тай и се изправи, поглеждайки Кит така, сякаш знаеше всичко, което той си мислеше. Сякаш знаеше всичко, което той си беше помислял някога. В това, погледът на Тиберий да бъде съсредоточен единствено в теб, имаше нещо едновременно плашещо и вълнуващо. — Трябва да измислим начин да проникнем вътре.

Той мина покрай Кит и сестра си и пое надолу по стълбите. Те заобиколиха имението и се спуснаха към застлана с камъчета пътека. Живи плетове, които някога вероятно бяха грижливо поддържани, сега се разклоняваха във всички посоки в експлозия от листа и цветя. Водите на Темза блещукаха в далечината.

— Може би има заден вход — предположи Ливи. — А и прозорците едва ли са чак толкова сигурни.

— Ами тази врата? — попита Кит и посочи.

Тай се обърна, сбърчил вежди.

— Каква врата?

— Ето тук — каза Кит озадачено. Виждаше я съвсем ясно: висок, тесен вход, върху който беше гравиран причудлив символ. Сложи длан върху старото дърво: то бе грапаво и топло под пръстите му. — Не я ли виждате?

— Сега я виждам — каза Ливи. — Но… кълна се, само преди секунда не беше там.

— Нещо като двойна магия за прикриване? — предположи Тай, приближавайки се, за да застане до Кит. Беше вдигнал качулката на суитшърта си и лицето му беше блед овал между черната му коса и тъмнотата на яката му. — Но защо Кит успя да я види?

— Може би защото съм свикнал да виждам магиите за прикритие на Пазара на сенките.

— Магии, които не са дело на ловците на сенки — каза Ливи.

— Магии, които ловците на сенки не би трябвало да прозрат — добави Кит.

Тай изглеждаше замислен. Понякога от него сякаш се излъчваше непрозрачност, от която на Кит му беше трудно да прецени дали е съгласен с него, или не. Все пак, той допря стилито си до вратата и се зае да нарисува руна за отваряне.

Не беше ключалката, която изщрака, а пантите, които се откачиха. Тримата отскочиха назад, когато вратата полупадна, полуувисна настрани, блъскайки се в стената със силен екот.

— Недей да натискаш толкова, когато рисуваш — каза Ливи на Тай, който просто сви рамене.

Отвъд вратата цареше мрак, достатъчно непрогледен, че близнаците да извадят руническите си камъни. Светлината им имаше перлен отблясък, който Кит намираше странно красив.

Намираха се в коридор, потънал в прах и паяжините на разщъкали се навсякъде паяци. Тай пое напред, следван от Кит и Ливи. Кит предполагаше, че се опитват да го защитят и това го дразнеше, но знаеше, че няма да го разберат, ако се опита да протестира.

Поеха по коридора и нагоре по дълго, тясно стълбище, в края на което откриха изгнилите останки от врата. От другата й страна имаше огромна стая с голям полилей.

— Вероятно бална зала. — Гласът на Ливи отекна странно в голямото помещение. — Вижте, тази част на къщата е по-добре запазена.

Действително беше така. Балната зала беше празна, но чиста и докато обикаляха останалите стаи, откриха мебели, завити с дебели покривки и грижливо заковани прозорци. В коридорите бяха подредени кутии с дрехи, от които се носеше силна миризма на нафталин. Ливи се закашля и размаха ръка пред лицето си. — Трябва да има библиотека — заяви Тай. — Някъде, където са държали семейните документи.

— Не мога да повярвам, че баща ни може да е идвал тук като малък. — Ливи ги поведе по коридора, а тялото й хвърляше издължена сянка. Дълга коса, дълги крака, блещукаща магическа светлина в ръката й.

— Не е ли живял тук? — попита Кит.

Ливи поклати глава.

— Израснал е в Корнуол, не в Лондон. Но е учил в Идрис.

Идрис. Кит беше прочел доста за Идрис в библиотеката на Лондонския институт. Прочутата родина на ловците на сенки, земя на зелени гори и високи планини, леденостудени езера и град на стъклени кули. Трябваше да признае, че онази част от него, която обожаваше фентъзи филмите и „Властелинът на пръстените“, копнееше да го види.

Част от него, на която той заповядваше да си мълчи. Идрис принадлежеше на света на нефилимите, а той все още не беше решил дали иска да бъде такъв. Всъщност беше доста — почти напълно — сигурен, че не иска.

— Библиотеката — заяви Тай и Кит си помисли, че Тай никога не използваше пет думи, когато една беше достатъчна. Беше застанал пред вратата на шестоъгълна стая, стените край него бяха покрити с картини на кораби. Някои бяха наклонени под странни ъгли, сякаш бяха подмятани от вълните.

Стените на библиотеката бяха боядисани в тъмносиньо, единственото произведение на изкуството в стаята бяха главата и раменете на някакъв мъж, изработени от мрамор и поставени върху каменна колона. Имаше масивно писалище с многобройни чекмеджета, които се оказаха разочароващо празни. Издирванията им зад етажерките и под килима също не се увенчаха с друго, освен с валма прах…

— Може би трябва да опитаме в някоя друга стая — предложи Кит, показвайки се изпод една писалищна маса, с прах в русата коса.

Тай поклати глава; изглеждаше обзет от безсилно раздразнение.

— Тук има нещо. Усещам го.

Кит не беше сигурен дали Шерлок Холмс действаше въз основа на това, че „усеща“ нещо, но си замълча. Докато се изправяше, вниманието му беше привлечено от лист хартия, стърчащ от малко писалище. Дръпна го и листът изскочи.

Беше стара хартия, изтъркана почти до прозрачност. Кит примига. Върху нея беше написано неговото име… не малкото му име, а фамилията, Херондейл, отново и отново, преплетено с друго име, така че думите оформяха сложна плетеница.

Другата дума беше Блекторн.

Дълбок смут премина през тялото му. Той побърза да натъпче листа в джоба на дънките си, в същия миг, в който Тай каза:

— Мръдни се, Кит. Искам да разгледам този бюст отблизо.

За Кит бюст означаваше само едно, но тъй като единствените гърди в стаята принадлежаха на сестрата на Тай, той побърза да се отдръпне. Тай се приближи до малката статуя върху мраморния постамент. Беше си свалил качулката и косата му беше щръкнала около главата, мека като пуха на черен лебед.

Пръстите му докоснаха малката табелка под статуята.

— „Трудното не е да умреш за приятел, а да откриеш приятел, за когото си струва да умреш.“

— Омир — каза Ливи. Каквото и образование да получаваха ловците на сенки, Кит трябваше да признае, че бе наистина задълбочено.

— Очевидно. — Тай извади камата от колана си и я заби в окото на статуята.

Ливи изписка.

— Тай, какво…?

Брат й издърпа острието и го заби в другото око. Този път, със силно изпукване, от дупката в гипса изпадна нещо кръгло и проблясващо. Тай го улови с лявата си ръка.

Усмихна се широко и усмивката промени цялото му лице. От Тай, когато беше неподвижен и безизразен, се излъчваше интензивност, която запленяваше Кит; когато се усмихнеше обаче, бе нещо невероятно.

— Какво откри? — Ливи се стрелна през стаята и те се скупчиха около Тиберий, който беше стиснал в шепата си многостенен кристал с размерите на детски юмрук. — И откъде разбра, че е там?

— Когато спомена Омир — отвърна Тай, — си спомних, че е бил сляп. Почти винаги го изобразяват със затворени очи или с превръзка около тях. Ала очите на тази статуя бяха отворени. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че бюстът е мраморен, но очите са от гипс. След това беше…

— Елементарно? — подсказа Кит.

— Знаеш ли, в книгите Холмс нито веднъж не казва „Елементарно, драги ми Уотсън“ — рече Тай.

— Кълна се, че съм го чувал във филмите — отвърна Кит. — Или по телевизията.

— Кой би искал филми и телевизия, когато съществуват книги? — заяви Тай с презрение.

— Какво ще кажете да се съсредоточим върху важните неща? — намеси се Ливи, а опашката й се люшна подразнено. — Какво откри, Тай?

— Кристал алития. — Той го вдигна, така че кристалът улови светлината от руническия камък на сестра му. — Виж.

Кит погледна шлифованата повърхност на камъка и за своя изненада видя как върху него проблесна нещо, като образ, зърнат насън — женско лице, обрамчено от дълга черна коса.

— О! — Ливи сложи ръка на устата си. — Мъничко прилича на мен. Но как…?

— Кристалите алития притежават способността да улавят и пренасят спомени — обясни Тай. — Според мен този е на Анабел.

— Алития идва от гръцки — каза Ливи.

— Древногръцката богиня на истината — обади се Кит и когато те го зяпнаха, сви рамене. — Доклад върху книга в девети клас.

Устата на Тай потръпна в крайчетата.

— Много добре, Уотсън.

— Не ме наричай Уотсън.

Той не му обърна внимание.

— Трябва да намерим начин да видим какво е скрито в кристала. Възможно най-бързо. То би могло да помогне на Джулиън и Ема.

— Не знаеш ли как да проникнеш в него? — попита Кит.

Тай поклати глава, очевидно недоволен.

— Това не е нефилимска магия. А ние не учим никакви други магии. Забранено е.

На Кит това правило му се стори глупаво. Откъде би могъл да знаеш как действат враговете ти, ако ти е забранено да изучаваш похватите им?

— Трябва да вървим — обади се Ливи от вратата. — Започва да се стъмва. Демонско време.

Кит погледна към прозореца. Небето бе започнало да притъмнява, дрезгав полумрак се разливаше в синевата. Над Лондон се спускаха сенки.

— Имам идея — каза той. — Защо не го занесем на тукашния Пазар на сенките? Знам как да се оправя на Пазара. Мога да намеря магьосник или дори вещица, която да ни помогне с това нещо.

Близнаците се спогледаха. И двамата очевидно се колебаеха.

— Не би трябвало да стъпваме на който и да било Пазар на сенките — изтъкна Ливи.

— Ами кажете, че аз съм избягал там и сте били принудени да ме хванете — рече Кит. — Ако изобщо се наложи да обяснявате нещо, а съм сигурен, че няма.

Никой от двамата не отговори, но Кит ясно виждаше любопитството в сивите на очи на Тай.

— Хайде де. — Той понижи глас, така, както го беше учил баща му, заговаряйки с онзи тон, който използваш, когато искаш да убедиш хората, че наистина мислиш онова, което казваш. — Когато сте си вкъщи, Джулиън не ви пуска да ходите никъде. Сега е шансът ви. Нима винаги не сте искали да видите един Пазар на сенките?

Ливи се предаде първа.

— Е, добре — каза, хвърляйки бърз поглед към брат си, за да види дали е съгласен с нея. — Е, добре, ако знаеш къде се намира.

Бледото лице на Тай грейна от вълнение и Кит почувства как то се прехвърля и на него. Пазарът на сенките. Неговият дом, неговото убежище, мястото, където беше отрасъл.

Докато издирваше демони и магически предмети заедно с Ливи и Тай, те бяха онези, които знаеха всичко, докато той не знаеше нищичко. Ала на Пазара на сенките щеше да блесне. Щеше да ги шокира. Да ги впечатли.

А после, кой знае, може би щеше да им се измъкне и да избяга.

* * *

Докато Джулиън и Ема се наобядват, сенките бяха започнали да се удължават. Джулиън купи малко храна и други запаси от една бакалия, докато Ема се мушна в съседното магазинче, където се продаваха карти таро и кристални гномчета, за да си избере пижами и тениски. Излезе от него, цялата грейнала, и връчи на Джулиън синьо-лилава тениска, украсена с усмихнат еднорог. Джулс я зяпна ужасено, а тя я натъпка грижливо в раницата му, преди двамата да поемат през града, за да открият началото на пътеката, която вървеше покрай брега.

Хълмовете се извисяваха стръмно над водата; не беше лесно да ги изкачи човек. Пътеката, отбелязана просто с думите КЪМ СКАЛИТЕ, криволичеше из покрайнините на града и несигурно накацалите къщи, които изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се сгромолясат в пристанището с формата на полумесец.

Само че, като ловци на сенки, те бяха тренирани за подобни физически усилия и се движеха бързо. Много скоро оставиха същинския град зад гърба си и поеха по тясна пътека; хълмът се издигаше още по-високо от дясната им страна и се спускаше към морето от лявата.

Самото море бе ярко, наситено синьо, грейнало като запалена лампа. Облаци с цвета на мидени черупки се кълбяха по небето. Беше красиво, по един съвършено различен начин от залеза над Тихия океан. Вместо ярките, сурови цветове на морето и пустинята, всичко тук бе в меки, пастелни багри — зелено и синьо, и розово.

Онова, което беше сурово тук, бяха скалите. Вече наближаваха „църковната“ част от Чейпъл Клиф, скалистия нос, издаден в океана и увенчан със сиви камъни, които изпъкваха зловещо черни на фона на розовото небе. Хълмът беше останал зад тях — сега вече се намираха върху вдадената в морето ивица: дълги сиви шистови плочи, които приличаха на разпиляно тесте карти, посипали се лениво към морето от двете им страни.

Къщата, която бяха видели от града, бе сгушена между скалите, а заостреният връх на каменната църква се издигаше зад нея. Когато наближиха, Ема усети силата на магическото й прикритие, почти като стена, която я отблъскваше.

Джулс също беше забавил крачка.

— Тук има табелка. Пише, че мястото принадлежи на Националния тръст. Достъпът за външни лица е забранен.

Ема направи физиономия.

— Това обикновено се отнася до местните хлапета, които се събират вътре и са осеяли мястото с опаковки от шоколад и бутилки от алкохол.

— Не знам. Магическото прикритие е доста силно… не само визуално, но и емоционално. Ти също го усещаш, нали?

Ема кимна. От къщурката сякаш струяха вълни, които казваха стой надалеч, опасност и тук няма нищо интересно. Малко приличаше на това, да ти крещи някой непознат в автобуса.

— Хвани ме за ръка — каза Джулиън.

— Какво? — Ема се обърна изненадано. Джулс беше протегнал ръка и тя видя бледите петна от цветни моливи върху кожата му. Той размърда пръсти.

— Заедно ще ни е по-лесно да преминем. Съсредоточи се върху това, да го изтласкаме назад.

Ема улови ръката му, приемайки шока, който премина през тялото й при допира му. Кожата му беше топла и мека, загрубяла там, където имаше стари мазоли. Пръстите му стиснаха нейните.

Двамата поеха напред, през портата и по пътеката, отвеждаща до входната врата. Ема си представи магическото прикритие като завеса, нещо, което можеше да докосне. Представи си как я дръпва настрани. Беше трудно, като да вдигне нещо тежко само с ума си, ала силата на Джулиън преливаше в нея, през пръстите и китката й, нагоре по ръката, чак до сърцето и дробовете й.

Тя се съсредоточи до краен предел и почти нехайно отметна магическото прикритие, запращайки го с лекота настрани. Начаса къщурката дойде на фокус пред тях: прозорците изобщо не бяха заковани, а бяха здрави и чисти, входната врата бе прясно боядисана в яркосиньо. Дори бронзовата брава изглеждаше полирана наскоро. Джулиън я натисна и вратата се отвори, приканвайки ги да влязат.

Усещането, че нещо се опитва да ги прогони от къщурката, си беше отишло. Ема пусна ръката на Джулиън и пристъпи вътре. Беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било, и тя извади руническия си камък, оставяйки светлината му да се разлее около тях.

Зад нея Джулиън подсвирна тихичко от изненада.

— Това място изобщо не изглежда изоставено. Ни най-малко.

Намираха се в малка, красива стая. Дървено легло с колони стоеше до прозорец с изглед към селцето под тях. Мебели, които сякаш бяха боядисани на ръка в сини, сиви и меки морски багри, бяха разпръснати наоколо, сред изобилие от парцалени черги.

Две от стените бяха заети от кухня с гранитни плотове и всички модерни удобства: кафемашина, готварска печка, миялна. Грижливо подредени купчинки дърва за горене се издигаха от двете страни на зидана камина. В основното помещение имаше две врати: Ема отиде да проучи и откри малък работен кабинет с боядисано на ръка писалище и баня със сини плочки, в която имаше вана, душ и умивалник. Завъртя кранчетата на душа и изписка, когато я опръска вода. Всичко като че ли бе в отлично състояние, сякаш онзи, който живееше в къщурката и се грижеше за нея с обич, бе заминал съвсем наскоро.

— Предполагам, че бихме могли да се настаним направо тук — каза Ема, когато се върна в дневната, където Джулиън тъкмо бе запалил електрическото осветление.

— Вече те изпреварих, Карстерс — заяви той и като отвори един кухненски шкаф, се залови да прибере хранителните им запаси. — Хубаво местенце, няма наем и ще ни бъде по-лесно да го претърсим, след като така и така сме тук.

Ема остави магическата си светлина на масата и се огледа учудено наоколо.

— Знам, че ще прозвучи странно, но мислиш ли, че е възможно Малкълм да е водил таен втори живот, като наемодател на очарователно обзаведени ваканционни къщурки?

— Или пък — предположи Джулиън, — магията за прикриване е още по-силна, отколкото предполагаме, и това място само изглежда като очарователно обзаведена ваканционна къщурка, а в действителност е дупка в земята, пълна с плъхове.

Ема се метна върху леглото. Одеялото я обгърна като облак, а дюшекът бе направо божествен след онзи в Лондонския институт, който беше пълен с бучки.

— Най-страхотните плъхове — заяви тя, доволна, че в крайна сметка няма да им се наложи да останат в някой пансион.

— Представи си малките им, космати телца, шаващи около теб. — Джулиън се беше обърнал към нея и я гледаше, полуусмихнат. Като малка, Ема ужасно се страхуваше от плъхове и всякакви гризачи.

Тя седна в леглото и го изгледа свирепо.

— Защо се опитваш да ми развалиш хубавото изкарване?

— Е, ако трябва да сме справедливи, това не е ваканция. Не и за нас. Това е мисия. Предполага се, че търсим нещо, което да ни даде идея къде би могла да е отишла Анабел.

— Не знам — отвърна Ема. — Това място изглежда така, сякаш е било изцяло обновено. Било е построено толкова отдавна, откъде можем да сме сигурни колко е останало от първоначалната къща? А и не мислиш ли, че Малкълм би прибрал всичко важно в къщата си в Лос Анджелис?

— Не е задължително. Според мен тази къщурка е била специална за него. — Джулиън пъхна палци в халките за колан на дънките си. — Виж само как се е грижил за нея. Тази къща е нещо лично. Тя е дом. Не като онова чудовище от стъкло и стомана, в което живееше в Лос Анджелис.

— В такъв случай предполагам, че ще е най-добре да започнем с претърсването. — Ема се опита да придаде ентусиазирано звучене на гласа си, но в действителност беше изтощена. Безсънната нощ, дългото пътуване с влака, тревогата й за Кристина — всичко това бе изцедило силите й.

Джулиън я погледна изпитателно.

— Ще направя чай — заяви той. — Това ще помогне.

Ема сбърчи нос насреща му.

— Чай? Решението ти е чай? Та ти дори не си англичанин! Просто прекара два месеца в Англия! Как успяха да ти промият мозъка?

— Не обичаш кафе, а се нуждаеш от кофеин.

— Получавам кофеина си така, както правят всички нормални хора. — Ема махна с ръце и отиде в кабинета. — От шоколад!

Зае се да отваря чекмеджетата на бюрото едно по едно. Бяха празни. Прегледа етажерките — там също нямаше нищо интересно. Понечи да прекоси стаята, за да отиде в дрешника, когато чу как нещо изскърца. Върна се и коленичи, отмятайки чергата настрани.

Подът беше от дъбови дъски, ала там, където бе постлана чергата, имаше квадрат от по-светло дърво и едва забележими черни линии, очертаващи врата в пода. Ема извади стилито си и допря върха му до него.

— Отвори се — прошепна, докато рисуваше руната.

Разнесе се звук сякаш нещо се раздра, дървото се пръсна на парчета в облак от стружки и политна в дупката, разкрила се отдолу. Тя се оказа малко по-голяма, отколкото Ема бе очаквала, и вътре имаше няколко малки книги, както и по-голям, подвързан с кожа том. Ема присви озадачено очи. Книга с магии?

— Да не би току-що да взриви нещо? — Джулиън се появи на прага, на бузата му имаше черно петно. Погледна над рамото й и подсвирна. — Класически тайник.

— Помогни ми да извадя нещата оттук. Ти вземи голямата книга. — Ема взе трите по-малки томчета; бяха подвързани със захабена кожа, страниците им бяха опърпани, а на гръбчетата им бяха отпечатани инициалите МФБ.

— Не е книга. — Гласът на Джулиън беше особен. — А папка с рисунки.

Извади я и я отнесе в дневната и Ема побърза да го последва. Върху кухненското островче стояха две димящи чаши чай, а в камината бумтеше огън. Ема се досети, че черното петно върху бузата на Джулиън вероятно бяха сажди. Представи си го как коленичи и пали огън за тях двамата, търпелив и грижовен, и усети как я залива неудържима нежност към него.

Той вече бе застанал до островчето и отгръщаше внимателно папката. А после ахна. Първият лист беше картина с водни бои на Чейпъл Клиф, гледан отдалеч. Цветовете и формите сякаш оживяваха върху листа — Ема имаше чувството, че усеща хладния морски въздух по врата си, че чува крясъка на чайките.

— Прелестна е — каза, докато се настаняваше срещу него на един висок стол.

— Анабел я е нарисувала. — Той докосна подписа й в десния ъгъл. — Нямах представа, че е била художничка.

— Предполагам, че е семейна черта — подхвърли Ема. Джулиън не вдигна очи. Прелистваше страниците с внимателни, почти благоговейни ръце. Имаше още много морски пейзажи. Анабел очевидно бе обожавала да рисува океана и брега му. Имаше и десетки рисунки на имението на рода Блекторн в Идрис — Анабел бе съхранила мекотата на златните му камъни, красотата на градините му, пълзящите, трънливи стъбла, които обвиваха портата. Като стенописа в твоята стая, искаше да каже Ема на Джулиън, но не го направи.

Ръката на Джулиън не се спря върху никоя от тези картини, а върху скица на — в това нямаше никакво съмнение — къщурката, в която се намираха сега. Беше заобиколена от дървена ограда, а Полперо се виждаше в далечината с къщурките си, пълзящи по насрещния хълм.

На оградата се облягаше Малкълм, изглеждащ невероятно млад — очевидно все още не беше спрял да остарява. Въпреки че бе нахвърляна с молив, рисунката незнайно как бе успяла да улови русата му коса, странността на очите му, ала те бяха предадени с такава обич, че той изглеждаше красив. Изглеждаше така, сякаш само след миг щеше да се усмихне.

— Според мен са живели тук преди двеста години, вероятно криейки се от Клейва — каза Джулиън. — Има нещо в мястото, където си бил с някого, когото обичаш. То придобива специално значение за теб. Превръща се в нещо повече от място. Превръща се във въплъщение на онова, което сте изпитвали един към друг. Миговете, прекарани с някого… те стават част от тухлите и мазилката му. Част от душата му.

Светлината на огъня галеше лицето и косата на Джулиън и ги позлатяваше. Ема усети как в гърлото й се надигат сълзи и ги преглътна с усилие.

— Има причина Малкълм да не остави това място просто да рухне. Обичал го е. Държал е на него, защото то е било мястото, където е бил с нея.

Ема взе чая си.

— И може би мястото, където е искал да я доведе отново? — предположи. — След като я възкреси от мъртвите?

— Да. Смятам, че Малкълм я е възкресил наблизо и че е възнамерявал да се скрие тук с нея, както са го направили много отдавна. — Джулиън като че ли се отърси от особеното настроение, което го беше завладяло, като куче, отърсващо вода от козината си. — На етажерката има пътеводители за Корнуол — аз ще ги прегледам. А ти какво друго намери? Какво има в тези книги?

Ема отвори първата. От вътрешната страна на корицата пишеше Дневник на Малкълм Фейд Блекторн, на осем години.

— В името на Ангела. Това са дневниците му.

Тя зачете на глас:

Казвам се Малкълм Фейд Блекторн. Сам си избрах първите две имена, ала последното ми беше дадено от семейство Блекторн, които бяха достатъчно мили, за да ме приемат сред себе си. Феликс казва, че съм повереник, макар че не знам какво означава това. Казва също така, че съм магьосник. Когато той го казва, си мисля, че то май не е нещо хубаво, но Анабел казва да не се тревожа, че всички сме родени такива, каквито сме и че не можем да го променим. Анабел казва…

Ема спря. Това бе мъжът, убил родителите й, но освен това беше гласът на едно дете, безпомощен и чудещ се, отекващ през вековете. Двеста години… дневникът нямаше дата, но трябва да беше написан в началото на деветнайсети век.

— „Анабел казва“ — прошепна тя. — Влюбил се е в нея толкова рано.

Джулиън се прокашля и стана.

— Така изглежда. Ще се наложи да прочетем дневниците му, за да видим дали споменава места, които са били важни и за двама им.

— Това са доста дневници — отбеляза Ема, хвърляйки поглед към трите томчета.

— Значи, ни очаква доста четене — отвърна Джулиън. — Най-добре да направя още чай.

Вопълът на Ема „Не чай!“ го съпроводи до кухнята.

* * *

Лондонският Пазар на сенките се намираше в южния край на Лондонския мост, който, както Кит откри с разочарование, се оказа скучна циментова постройка без кули.

— Смятах, че ще бъде като на картичките — оплака се той.

— Мислиш си за Тауър Бридж — информира го Ливи надменно, докато слизаха по тесните каменни стъпала, отвеждащи до мястото под железопътните линии, които се кръстосваха на моста над тях. — Той е по всички картички. Истинският Лондонски мост бе съборен много отдавна; този е модерен заместител.

Една табела рекламираше пазар за плодове и зеленчуци, но той отдавна беше затворен. Белите сергии бяха празни, портите — заключени. Над всички това се извисяваше сянката на катедралата „Садарк“, масивна постройка от стъкло и камък, която скриваше реката от погледа.

Кит примига, за да прогони магията за прикриване на дъното на стъпалата. Образът пред очите му се разкъса като паяжина и Пазарът на сенките оживя пред тях. Използваха немалко от сергиите на обикновения пазар (хитро, помисли си Кит, да се криеш там, където всички могат да те видят), но сега те бяха пъстро боядисани, същинска дъга от цветове и блясък. Между сергиите бяха опънати шатри, направени от коприна и драперии, а във въздуха пред тях се рееха табели, рекламиращи всичко — от предсказване на бъдещето до амулети за късмет и магии за любов.

Тримата се шмугнаха сред оживената тълпа. Сергии предлагаха омагьосани маски и шишенца кръв от избрани реколти (Ливи изглеждаше така, сякаш ще повърне над бутилката с надпис ПИКАНТЕН ЧЕРЕШОВ ВКУС), а аптекари въртяха успешна търговия с магически прахчета и тинктури. Върколак с тънка, бяла коса продаваше шишенца със сребрист прашец, докато насреща му вещица, върху чиято кожа бяха татуирани разноцветни люспи, предлагаше книги със заклинания. Няколко сергии бяха посветени на амулети за отблъскване на нефилими, което накара Ливи да се изкиска.

Кит далеч не беше толкова развеселен.

— Свалете си ръкавите — каза той. — И си вдигнете качулките. Опитайте се да скриете Знаците си доколкото ви е възможно.

Ливи и Тай се подчиниха. Тай посегна към слушалките си, но после спря и бавно ги върна на мястото им около врата си.

— Май е по-добре да не ги слагам. Може да се наложи да чуя нещо.

Ливи стисна рамото му и прошепна думи, които Кит не можа да различи. Тай поклати глава, отпращайки я с махване на ръка, и те навлязоха още по-навътре в Пазара. Групичка бледи Деца на нощта се бяха събрали около сергия, която рекламираше ЖЕРТВИ ДОБРОВОЛЦИ. Неколцина човеци бяха насядали около дървена маса и си бъбреха; От време на време някой вампир се приближаваше, разменяха се пари и един от човеците биваше отведен в сенките, за да бъде ухапан.

От Ливи се изтръгна приглушен звук.

— Те много внимават — увери я Кит. — На Пазара в Лос Анджелис също има такова място. Вампирите никога не пият толкова, че да наранят някого.

Зачуди се дали не трябва да каже още нещо, за да успокои Тай. Тъмнокосото момче бе пребледняло, по скулите му бяха избили капчици пот. До тялото му, ръцете му се свиваха и разпускаха неспокойно.

Още по-навътре попаднаха на сергия с надпис СУРОВ БАР. Върколаци бяха наобиколили дузина пресни животински трупове и продаваха на минувачите кървави парчета месо, откъснати с голи ръце. Ливи се намръщи; Тай не каза нищо. Кит вече беше забелязал, че игрите на думи и езиковите шеги не представляват особен интерес за Тай. В този момент той изглеждаше така, сякаш се бореше между желанието да попие възможно най-много от Пазара на сенките и опитите да не повърне.

— Сложи си слушалките — тихо му каза Ливи. — Всичко е наред.

Тай отново поклати глава. Черната му коса стърчеше на челото. Кит се намръщи. Искаше му се да улови Тай и да го извлече от Пазара на сенките на някое тихо и спокойно място. Спомни си думите на Тай, че мрази тълпите, как шумът и бъркотията били „като натрошено стъкло в главата ми“.

Имаше и още нещо, нещо странно, не както трябва, на този Пазар.

— Мисля, че сме се озовали в частта с храните — подхвърли Ливи, правейки физиономия. — Ще ми се да не бяхме.

— Насам. — Кит се обърна към катедралата. Обикновено на Пазара имаше място, където се събираха магьосниците. Досега бе видял единствено вампири, върколаци, вещици и…

Забави крачка толкова, че почти спря.

— Няма феи.

— Какво? — попита Ливи, като едва не се блъсна в него.

— Обикновено Пазарът е пълен с феи. Те продават всичко — от дрехи за невидимост до торби с храна, които никога не се изпразват. Ала тук не видях нито една фея.

— А аз видях — каза Тай и посочи.

Наблизо имаше голяма сергия, зад която стоеше висок мъж вещер със сплетена сива коса. Пред сергията бе поставена маса, покрита със зелено сукно, върху която бяха подредени старинни клетки за птици, изработени от ковано, боядисано в бяло, желязо. Всяка от тях бе красива сама по себе си и за миг Кит си помисли, че именно те се продаваха.

А после се вгледа по-внимателно. Във всяка клетка имаше мъничко, пленено създание. Богато разнообразие от пиксита, никсита и дори един гоблин, чиито големи очи бяха така подпухнали, че почти се бяха затворили — вероятно защото беше толкова близо до студено желязо. Останалите феи си бъбреха печално и тихо, вкопчваха ръце в пречките на клетките, а после ги пускаха с тихи викове на болка.

Тай беше пребледнял измъчено. Ръцете му трепереха до тялото. Кит си го представи в пустинята, как милва малки гущери, как слага мишки в джобовете си, как улавя порчета за компания. Тай, който съчувстваше на всички малки и безпомощни създания.

— Не можем да ги оставим така.

— Вероятно ги продават за кръв и кости. — Гласът на Ливи трепереше. — Трябва да направим нещо.

— Тук нямате никаква власт, нефилими.

Остър, студен глас ги накара да се обърнат рязко. Пред тях стоеше жена с махагонова кожа и коса с цвят на бронз, вдигната високо на главата й. Зениците й имаха формата на златни звезди. Беше облечена в ледниковобял костюм с панталон и искрящи обувки на високи токчета. Би могла да бъде на всякаква възраст между осемнайсет и трийсет години.

Усмихна се, когато те я погледнаха.

— О, да, мога да разпозная един ловец на сенки, дори когато нескопосано се опитва да скрие Знаците си. Съветвам ви да се махнете оттук, преди да ви е забелязал някой не толкова дружелюбен, колкото съм аз.

И двамата близнаци посегнаха дискретно към коланите с оръжията си, ръцете им бяха на милиметри от дръжките на серафимските им ками. Кит знаеше, че бе ударил неговият миг: моментът да им покаже колко добре може да се оправя с Пазара и неговите обитатели.

Както и моментът да предотврати кръвопролитие.

— Аз съм пратеник на Барнабас Хейл — заяви. — От Лосанджелиския институт. Тези ловци на сенки са под моя закрила. Коя си ти?

— Хипатия Векс — отвърна тя. — Съсобственичка на този Пазар. — Тя присви звездните си очи срещу Кит. — Представител на Барнабас, казващ? И защо да ти вярвам?

— Единствените, които знаят за Барнабас Хейл — отвърна Кит, — са онези, които той иска да знаят.

Жената кимна лекичко.

— А ловците на сенки? И те ли са изпратени от Барнабас?

— Иска да се консултирам с магьосник относно един необикновен магически предмет. — Кит вече не можеше да бъде спрян, понесен на крилете на измислиците и лъжите. — Предметът е у тях.

— Много добре тогава. Ако Барнабас те е изпратил да се консултираш с магьосник, кой е този магьосник?

— Аз — долетя дълбок глас откъм сенките.

Кит се обърна и видя фигура, застанала пред голяма, тъмнозелена шатра. Гласът беше мъжки, ала самата фигура бе скрита под тежка роба, качулка и наметало, които не позволяваха да се различи полът й. — Аз ще поема оттук, Хипатия.

Хипатия примига бавно. Беше като да видиш как звездите се скриват и отново изплуват иззад облак.

— Щом настояваш.

Обърна се, за да се отдалечи, но после спря и погледна през рамо към Ливи и Тай.

— Ако ви е жал за тези същества, за тези феи, умиращи в клетките, помислете си за това: ако не беше Студеният мир, за който вие настоявахте, те нямаше да бъдат тук. Вижте кръвта върху собствените си ръце, нефилими.

С тези думи тя изчезна между две шатри. Върху лицето на Тай се беше изписало измъчено изражение.

— Ама моите ръце…

— Просто израз. — Ливи обви раменете му с ръка и го притисна до себе си. — Вината не е твоя, Тай, тя просто беше жестока.

— Най-добре да вървим — каза Кит на магьосника, скрит под робата и качулката.

Той кимна.

— Елате с мен — каза и се шмугна в шатрата си. Останалите го последваха.

* * *

Вътрешността на шатрата се оказа забележително чиста и семпла, с дървен под, простичко легло и няколко полици, пълни с книги, карти, шишенца с прахчета, разноцветни свещи и бурканчета, пълни със смущаващо оцветени течности. Тай изпусна дъха си и се облегна на една от подпорите. Облекчението върху лицето му беше видимо, докато се наслаждаваше на сравнителното спокойствие и тишина. На Кит му се искаше да отиде при него и да го попита дали е добре след какофонията на Пазара, ала Ливи вече беше там, приглаждайки назад мократа от пот коса, паднала над челото на брат й. Тай кимна и й каза нещо, което Кит не можа да чуе.

— Заповядайте — подкани ги магьосникът. — Седнете с мен.

И той махна към малката масичка в средата на помещението, заобиколена от столове. Ловците на сенки се настаниха, а магьосникът с качулката седна срещу тях. На проблясващата светлина в палатката Кит зърна ръба на маска под качулката, скриваща лицето му.

— Може да ме наричате Шейд. Това не е фамилията ми, но ще свърши работа.

— Защо излъгахте заради нас? — попита Ливи. — Там отвън. Нямате никакво споразумение с Барнабас Хейл.

— О, имам и то няколко — отвърна Шейд. — Не във връзка с вас, ако трябва да съм откровен, но го познавам. И смятам за доста любопитен факта, че и вие го познавате. Не са много ловците на сенки, които дори са чували името му.

— Аз не съм ловец на сенки — заяви Кит.

— О, да! Ти си новият Херондейл, ако трябва да сме съвсем точни.

Гласът на Ливи беше рязък.

— Откъде знаете това? Веднага ни кажете.

— Заради лицето ти — каза Шейд на Кит. — Твоето красиво лице. Не си първият Херондейл, когото срещам, нито дори първият с тези очи, като концентриран сумрак. Не знам защо имаш само един Знак, но определено мога да се досетя. — Той сплете пръсти под брадичката си. На Кит му се стори, че зърна късче зелена кожа на китката, точно под ръба на ръкавицата. — Трябва да отбележа обаче, че никога не съм очаквал един ден да имам удоволствието да се запозная с Изгубения Херондейл.

— Е, за мен едва ли може да се нарече удоволствие — отбеляза Кит. — Може би ако си пуснем някой филм.

Ливи се приведе напред.

— Извинявам се. Става такъв, когато се чувства неудобно. Саркастичен.

— Кой да предположи, че и това се предава по наследство. — Шейд протегна облечената си в ръкавица ръка. — А сега ми покажете какво носите. Надявам се, че поне това не беше лъжа.

Тай бръкна в джоба си и извади кристала алития. На светлината на свещите той хвърляше още по-силни отблясъци.

Шейд се изкиска.

— Вместилище за спомени. Май все пак ще си получиш филма. — Той посегна и след миг колебание, Тай му позволи да вземе кристала.

Шейд го постави внимателно в средата на масата. Прокара ръка над него, а после се намръщи и свали ръкавицата си. Както Кит си беше помислил, кожата му се оказа наситенозелена. Зачуди се защо Шейд би си направил труда да го скрие тук, на Пазара на сенките, където магьосниците бяха нещо обичайно.

Шейд прокара ръка по кристала и промълви нещо. Свещите в помещението помръкнаха. Шепотът се усили и Кит разпозна, че беше латински, който той беше учил в продължение на три месеца в училище, преди да реши, че няма смисъл да знаеш език, на който не можеш да говориш с никого, освен с папата, когото бе малко вероятно да срещнеш някога.

Сега обаче бе принуден да признае, че в него имаше някаква тежест, усещането, че всяка дума бе пропита с по-дълбок смисъл. Свещите угаснаха напълно, ала в помещението не беше тъмно: кристалът грееше все по-ярко и по-ярко под допира на Шейд.

Най-сетне от него сякаш изригна концентриран лъч светлина и Кит разбра какво бе имал предвид Шейд, когато се беше пошегувал за филма. Светлината бе като лъч на прожектор и хвърляше движещи се образи върху тъмната стена на шатрата.

Едно момиче седеше, завързано за стол, насред кръгла стая, пълна с пейки и наподобяваща аудитория. През прозорците Кит зърна планини, покрити със сняг. Въпреки че вероятно беше зима, момичето носеше само широка бяла рокля; беше боса, а дългата й черна коса висеше на оплетени масури.

Лицето й толкова приличаше на това на Ливи, че Кит неволно се напрегна, виждайки го разкривено от агония и ужас.

— Анабел Блекторн. — Слабичък мъж с прегърбени рамене се появи в картината. Беше облечен в черно, а на рамото му беше закачена значка, която доста приличаше на тази на Диего. Качулката му беше вдигната и заради това, както и заради гледната точка в кристала, беше трудно да видят добре лицето и тялото му.

— Инквизиторът — измърмори Шейд. — По онова време той беше центурион.

— Стоиш пред нас — продължи мъжът, — обвинена в съучастничество с долноземци. Семейството ти прие магьосника Малкълм Фейд и го отгледа като твой брат, а той им се отплати за добрината с най-грозна измяна. Открадна Черната книга на мъртвите от Корнуолския институт, а ти му помогна.

— Къде е Малкълм? — Гласът на Анабел трепереше, но беше ясен и твърд. — Защо не е тук? Отказвам да бъда разпитвана без него.

— Колко си привързана само към своя магьоснически осквернител — процеди ехидно инквизиторът. Ливи ахна. Анабел изглеждаше бясна. Стиснала бе упорито челюст по същия начин, по който го правеше и Ливи, помисли си Кит, ала у нея имаше и нещичко от Тай и останалите. Надменността на Джулиън, лесната наранимост на Дру, замислените очи и извивката на устата на Тай. — В такъв случай сигурно ще останеш разочарована да научиш, че него го няма.

— Няма го? — повтори Анабел безизразно.

— Тази нощ е изчезнал от килията си в Града на тишината. Изоставяйки те на нашето милосърдие.

Анабел сключи по-здраво ръце в скута си.

— Това не може да е вярно. Къде е той? Какво сте му направили?

— Нищо не сме му направили. На драго сърце бих го потвърдил с Меча на смъртните в ръка — заяви инквизиторът. — Всъщност от теб искаме единствено местонахождението на Фейд, а после ще те освободим. Защо бихме искали да го узнаем, освен ако той действително не е избягал?

Анабел клатеше глава като обезумяла и тъмната коса плющеше около лицето й.

— Той не би ме изоставил — прошепна тя. — Не би го направил.

— Най-добре е да гледаме истината в очите, Анабел — каза инквизиторът. — Използвал те е, за да си осигури достъп до Корнуолския институт, за да открадне от него. Веднъж получил каквото иска, той изчезва с него, изоставяйки те да посрещнеш сама тежестта на нашия гняв.

— Нуждаеше се от нея, за да ни защити. — Гласът й трепереше. — Беше, за да започнем нов живот заедно, някъде, където щяхме да бъдем в безопасност… в безопасност от Закона, в безопасност от вас.

— Черната книга не съдържа магии за безопасност и закрила — заяви инквизиторът. — Единственият начин, по който би могла да ви бъде от полза, е като я продадете на някой, надарен с могъщество. Кой беше могъщият съюзник на Фейд, Анабел?

Тя поклати глава, вирнала упорито брадичка. Зад нея някой влезе в стаята: жена със сурово лице, носеща нещо, което приличаше на черен вързоп. При вида й по гърба на Кит пробяга тръпка.

— Нищо няма да ви кажа. Дори ако използвате Меча.

— Действително. Не можем да вярваме на нищо, което ще ни кажеш под въздействието на Меча — съгласи се инквизиторът. — Малкълм така те е осквернил…

— Осквернил? — повтори Анабел ужасено. — Сякаш… сякаш сега съм нещо мръсно?

— Ти стана нещо мръсно от мига, в който за първи път го докосна. А сега не знаем колко те е променил — нищо чудно да притежаваш някаква защита срещу инструментите на нашето правосъдие. Някакъв амулет, който не познаваме. Така че се налага да го направим по мунданския начин.

Жената със суровото лице бе стигнала до инквизитора и му подаде черния вързоп. Той го разви, разкривайки набор от остри инструменти — ножове, бръсначи и шила. Някои от остриетата вече бяха изцапани с ръждиво червено.

— Кажи ни у кого е книгата сега и болката ще спре — заяви инквизиторът и вдигна един бръснач.

Анабел запищя.

За щастие, образът угасна. Ливи беше пребледняла. Тай се беше привел напред, прегърнал тялото си с ръце. Кит искаше да протегне ръка, да я сложи върху Тай, да му каже, че всичко ще бъде наред, по начин, който изуми и него.

— Има още — рече Шейд. — Друга сцена. Вижте.

Образът на стената се беше сменил. Все още се намираха в същата аудитория, ала сега бе нощ и прозорците бяха тъмни. Мястото бе осветено с факли, които горяха със златно-бяло сияние. Докато преди виждаха единствено ръбовете на тъмните му дрехи и ръцете му, сега те ясно различиха лицето на инквизитора. Съвсем не беше толкова стар, колкото Кит си беше помислил: беше сравнително млад мъж с тъмна коса.

Стаята беше почти празна, с изключение на него и групичка мъже на различна възраст. Нямаше жени. Другите мъже не носеха роби, а дрехи от Регентския период: кожени бричове и къси, закопчани жакети. Някои от тях имаха бакенбарди, а един-двама — грижливо подстригани бради. Те всички изглеждаха развълнувани.

— Феликс Блекторн — заяви инквизиторът, провлачвайки леко думите. — Дъщеря ти, Анабел, бе избрана, за да стане Желязна сестра. Изпратена ви бе, за да се сбогувате, ала сега научавам от Елмазената цитадела, че никога не е пристигнала при тях. Имаш ли някаква представа за местонахождението й?

Мъж с прошарена кестенява коса свъси вежди. Кит се взираше в него с огромен интерес: това бе жив предшественик на Тай и Ливи, на Джулиън и Марк. Имаше широко лице, издаващо избухлив характер.

— Ако намекваш, че съм скрил дъщеря си, не съм. Тя се омърси с допира на магьосник и вече не е част от нашето семейство.

— Чичо ми казва истината — обади се по-млад мъж. — За нас Анабел е мъртва.

— Колко образно казано! — заяви инквизиторът. — Не се засягайте, ако смятам, че е нещо повече от израз.

По-младият мъж потръпна. Лицето на Феликс Блекторн не промени изражението си.

— Не би възразил срещу изпитание с Меча на смъртните, нали, Феликс? — попита инквизиторът. — Просто за да сме сигурни, че действително не знаеш къде се намира дъщеря ти.

— Върнахте ни я изтезавана и полуобезумяла — сопна се по-младият Блекторн. — Не ми казвай сега, че ви е грижа за съдбата й.

— Не бе наранена повече, отколкото би могъл да пострада който и да било ловец на сенки в битка — заяви инквизиторът. — Ала смъртта е нещо друго. А и Железните сестри питат за нея.

— Може ли да кажа нещо? — обади се друг от мъжете; имаше тъмна коса и аристократичен вид.

Инквизиторът кимна.

— Откакто Анабел Блекторн замина, за да се присъедини към Железните сестри, Малкълм Фейд се превърна в истински съюзник на нефилимите. Един от онези редки магьосници, за които можем да разчитаме, че са на наша страна и които са незаменими в битка.

— Накъде биеш, Херондейл?

— Ако не вярва, че неговата любима го е напуснала, да го наречем, доброволно, или ако научи, че тя е пострадала, не смятам, че ще продължи да ни бъде толкова полезен.

— Железните сестри не напускат Цитаделата, за да клюкарстват — намеси се друг мъж, с тясно като на пор лице. — Ако обсъждането на съдбата на злощастната Анабел спре дотук, нищо от казаното няма да стигне по-далеч. В крайна сметка, възможно е да е избягала на път за там или да е станала жертва на демон, или на крайпътни разбойници. Възможно е никога да не узнаем истината.

Инквизиторът потропа с пръсти по облегалката на стола си. Беше впил поглед във Феликс Блекторн, изпод полупритворени клепачи; Кит нямаше представа какво мисли. Най-сетне той заяви:

— Дяволски си хитър, Феликс, да въвлечеш приятелите си във всичко това. Наясно си, че не бих могъл да накажа всички ви, без това да доведе до хаос. И имате право за Фейд. Близо до Сколоманса избухнаха размирици сред демоните и се нуждаем от него. — Той разпери ръце. — Много добре. Повече няма да го обсъждаме.

По лицето на Феликс Блекторн се разля облекчение, примесено със странна горчилка.

— Благодаря ти. Благодаря, инквизитор Диърборн.

Образът се сви, докато не се превърна в черна точка и не изчезна.

За миг Кит остана да седи напълно неподвижен. Чу как Ливи и Тай казаха нещо забързано и как Шейд им отговори: Да, това бе истински спомен; не, невъзможно бе да се разбере на кого принадлежи. Вероятно бе на двеста години. Споменаването на инквизитор Диърборн очевидно ги беше развълнувало. Ала умът на Кит се беше вкопчил в една дума, като парче плат, закачило се на кукичка.

Херондейл.

Един от онези ужасни мъже бе негов предшественик. Членове на родовете Херондейл, Диърборн и Блекторн заедно бяха прикрили изтезаването и убийството на млада жена, чието единствено престъпление бе, че се беше влюбила в магьосник. Едно бе да си мисли, че е от една кръв с Джейс, когото всички като че ли обожаваха и който като че ли се справяше превъзходно с всичко. За Херондейловци говореха така, сякаш бяха кралски особи, спасяващи света.

А после си спомни думите на Артър. Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?

— Рук! — Предната част на шатрата се разтресе. — Кит Рук, излез веднага!

Разговорът в шатрата секна. Кит примига: той не беше Кит Рук, той беше Кристофър Херондейл, той беше…

Изправи се несигурно на крака. Ливи и Тай скочиха след него, като Тай се забави само колкото да пъхне кристала в джоба си.

— Кит, недей… — Ливи опита да го спре, ала Кит вече си беше проправил път навън.

Някой го викаше с истинското му име… а може би то не беше истинското… но все пак беше част от него, която не можеше да отрече. Излезе със залитане на пътеката отвън.

Пред него стоеше Барнабас Хейл, скръстил ръце на гърдите си, а люспестата му кожа проблясваше болезнено бледа на светлината на факлите. Зад него бяха застанали група върколаци: едри, мускулести мъже и жени в черни кожени дрехи и гривни с шипове. По ръцете на мнозина имаше и железни боксове.

— Е, малки Рук — заяви Барнабас и змийският му език се показа, когато се ухили широко. — Какви са тези приказки, които чувам, че си се преструвал, че си тук по моя заръка?