Касандра Клеър
Повелител на сенките (17)

17
Но за духа измъчен

Беше съвършен английски ден. Небето имаше цвета на скъп порцелан, гладко и синьо. Въздухът беше топъл и дъхав, и пълен с възможности. Джулиън стоеше на стъпалата пред Института, мъчейки се да попречи на най-малкия си брат да го удуши.

— Не отивай — плачеше сърцераздирателно Тави. — Вече те нямаше. Не можеш отново да заминеш.

Евелин Хайсмит подсмръкна.

— По мое време децата се виждаха, но не се чуваха, и определено не се оплакваха.

Беше застанала под свода на вратата, сплела благовъзпитано ръце върху дръжката на бастуна си. Беше си облякла невероятен тоалет, за да ги изпрати до гарата: намесени бяха дрехи за езда и вероятно бричове. Върху шапката й имаше птица, макар че, за разочарование на Тай, птицата определено беше мъртва.

Прастарата черна кола, която принадлежеше на Института, беше изровена отнякъде и Бриджет чакаше до нея заедно с Кристина и Ема. Бяха прибрали раниците си в багажника и сега приказваха оживено. И двете бяха по дънки и тениски, тъй като трябваше да минат за мундани във влака, а косата на Ема беше прибрана на плитка.

Въпреки всичко, Джулиън се радваше, че Кристина идва с тях. Подсъзнанието му се беше вкопчило в мисълта, че тя ще бъде нещо като буфер между него и Ема. Тази сутрин Ема с нищо не беше показала да е ядосана и двамата без проблем бяха планирали как ще стигнат до Полперо, проверили бяха разписанието на влаковете и бяха претършували помещенията, където се съхраняваха старите дрехи на Института. Възнамеряваха да си наемат стая в някой пансион, за предпочитане такъв с кухня, където да могат да си готвят, за да намалят досега си с мунданите. Дори си бяха купили предварително билетите за влака, тръгващ от „Падингтън“. Планирането се беше оказало съвсем простичко и лесно: те все още бяха парабатаи, все още работеха по-добре като екип, отколкото поотделно.

Ала дори когато си наложеше най-железен самоконтрол, неудържимата сила на любовта и копнежа, които изпитваше всеки път, щом я погледнеше, бе, сякаш го връхлиташе влак, отново и отново. Не че според него да те връхлети влак би било по-хубаво.

Ето защо имаше нужда от буфер, докато това не престанеше да се случва. Ако престанеше да се случва. Не можеше обаче да си позволи да мисли по този начин.

Все някой ден трябваше да свърши.

— Джулс! — проплака Тави. Джулиън го прегърна за последен път и го пусна на земята. — Защо да не мога да дойда с вас?

— Защото — обясни Джулиън, — трябва да останеш тук и да помагаш на Друзила. Тя има нужда от теб.

Тави не изглеждаше особено убеден. Друзила, облечена в прекалено дълга памучна пола, която стигаше до пръстите на краката й, направи физиономия.

— Не мога да повярвам, че отивате. В мига, в който си тръгнеш, Ливи и Тай започват да се отнасят с мен като с прислужница.

— На прислужниците им плащат — отбеляза Тай.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво имам предвид? — Дру смушка Джулиън в гърдите с показалец. — Гледай да се върнеш по-бързо, за да не ме тормозят.

— Ще се опитам. — Джулиън срещна погледа на Марк над главата на Дру и двамата си размениха усмивки. Сбогуването на Ема и Марк беше, меко казано, странно. Ема го беше прегърнала разсеяно за миг, преди да поеме надолу по стъпалата; Марк изобщо не изглеждаше разстроен, поне докато не забеляза Джулиън и останалите да го зяпат. Тогава се беше втурнал по стъпалата след нея, уловил я бе за ръка и я беше завъртял към себе си.

— По-добре е, че заминаваш, за да мога да забравя красивото ти, жестоко лице и да изцеля сърцето си.

Ема бе придобила поразен вид и Кристина, прошепвайки на Марк нещо, прозвучало като ненужно, я бе задърпала към колата.

Последни, за да се сбогуват с Джулиън, бяха дошли Тай и Ливи; Ливи го беше прегърнала с всичка сила, а Тай му беше отправил мека, срамежлива усмивка. Джулиън се бе зачудил къде ли е Кит. Откакто бяха в Лондон, той беше като залепен за Тай и Ливи, но като че ли се беше изпарил за семейното сбогуване.

— Имам нещо за теб — каза Тай и му протегна една кутия, която Джулиън пое изненадано. Тай беше неизменно точен с подаръците за Коледа и рождените дни, но рядко правеше спонтанни подаръци.

Любопитен, Джулиън повдигна капака и откри комплект цветни моливи. Марката не му беше позната, ала изглеждаха чисто нови и недокоснати.

— Откъде ги взе?

— Флийт стрийт — отвърна Тай. — Отидох тази сутрин.

Джулиън усети как гърлото му се свива от почти болезнена обич. Спомни си времето, когато Тай беше съвсем мъничък, сериозен и тих. Дълго време не бе в състояние да заспи, ако някой не го държеше и макар че самият Джулиън бе съвсем малък, помнеше как стои с Тай в прегръдките си, докато той не заспи, неговите тънички китки, права черна коса и дълги ресници. Беше изпитвал такава обич към брат си, че дори тогава то бе като експлозия в сърцето му.

— Благодаря. Рисуването ми липсваше — каза и прибра моливите в пътната си торба. Не направи голям въпрос от това (Тай не обичаше прекаленото суетене), но вложи в думите си цялата топлина, на която беше способен, и Тай грейна.

Джулс си помисли за Ливи предишната нощ, за начина, по който го бе целунала по челото. Нейното „благодаря ти“. А сега — това на Тай.

— Внимавайте в Блекторн Хол — каза той. Притесняваше се, че отиват там, но се опитваше да не го показва. — Отидете през деня. През деня — настоя, когато Ливи направи физиономия. — И се опитайте да не забъркате Друзила и Тави в неприятности. Не забравяйте — Марк командва.

— Той знае ли го? — попита Ливи.

Джулиън потърси Марк в малкото множество на стълбището. Той стоеше с ръце зад гърба си и разменяше недоверчиви погледи с един каменен гном.

— Преструвката ти не може да ме заблуди, гноме — измърмори той. — Ще те държа под око.

Джулиън въздъхна.

— Просто правете каквото ви каже.

— Джулиън! — повика го Ема. Беше застанала до колата, а Кортана (прикрита с магия, така че да бъде невидима за мундани), блещукаше над дясното й рамо. — Ще изпуснем влака.

Джулиън кимна и вдигна два пръста, след което се приближи до Марк и го стисна за рамото.

— С теб всичко ще бъде наред, нали?

Марк кимна. Джулиън се поколеба дали да не попита къде е Кийрън, но реши, че няма смисъл. Това вероятно само щеше да стресира Марк още повече.

— Благодаря ти, че ми имаш доверие да отговарям за тях — каза Марк. — След онова, което се случи преди, с кухнята.

Веднъж в Лос Анджелис Джулиън бе оставил Марк да се грижи за братята и сестрите им, при което Марк бе успял да унищожи кухнята, да покрие Тави със захар и почти да докара Джулиън до нервен срив.

— Имам ти доверие. — Двамата братя се спогледаха безмълвно, а после Джулиън се ухили. — Пък и това не е моята кухня.

Марк се засмя тихичко. Джулиън пое надолу по стъпалата, докато Ема и Кристина се качваха в колата. Отиде отзад, за да метне сака си в багажника и се закова на място. Напъхана в свободното място между багажа, вътре се беше свила малка фигура в изцапана бяла тениска.

Тави вдигна широко отворени очи към него.

— Аз също искам да дойда — оповести той.

Джулиън въздъхна и запретна ръкави. Работата на един брат нямаше край.

* * *

Едно от преимуществата на това, да си ловец на сенки, за което рядко ставаше дума, помисли си Ема, бе възможността да паркираш лесно пред места като гари и църкви. Нерядко там имаше специален участък, където ловците на сенки да оставят колите си, скрит с магия, така че в очите на мунданите да изглежда като нещо, което да пренебрегнат — строителна площадка или купчина контейнери за боклук. Бриджет паркира раздрънкания черен остин „Метро“ на Прейд стрийт, само на няколко крачки от гара „Падингтън“ и те отидоха да си вземат нещата, докато тя заключваше колата.

Носеха съвсем малко багаж, само колкото да им стигне за няколко дни. Оръжия, бойно облекло и още малко дрехи, освен онези на гърба им, макар че Ема не се съмняваше, че Кристина ще изглежда елегантна през цялото време. Кристина пъхна ножа в джоба си и се зае да преметне раницата си през рамо, но изведнъж потръпна.

— Добре ли си? — попита Ема. Невероятно се радваше, че Кристина бе тук, между нея и Джулс, и можеше да им помогне да избягват трънливите и опасни пътища на техните разговори.

Влязоха в гарата, която бе ярко осветена и модерна, а край пътеките имаше магазини като „Боди Шоп“ и „Кафе Неро“. Тя погледна напред към Джулиън, но той бе потънал в разговор с Бриджет. Джулиън притежаваше невероятното умение да разговаря буквално с всеки. Зачуди се за какво ли можеше да си приказва с Бриджет. Странните навици на Евелин? Историята на Лондон?

— Успя ли да поговориш с Марк за… е, нали се сещаш, за целувката? — попита Ема, докато минаваха покрай пекарна, от която се носеше ухание на масло и канела, сливащо се с пушека на гарата. — Особено с Кийрън в къщата и всичко останало?

Кристина поклати глава. Изглеждаше бледа и изпита, сякаш не беше спала добре.

— Кийрън и Марк имат история. Като нас с Диего. Не мога да виня Марк за това, че се чувства притеглен от миналото си. Това беше причината да се почувствам привлечена към Диего, а аз го направих, без да съм подложена на напрежение като това, под което се намира Марк в момента.

— Нямам представа как ще се развият нещата. Марк не го бива особено в лъжите — рече Ема. — Казвам го като човек, който също никак не го бива в тях.

Кристина се усмихна с болка.

— Ти си ужасна. Да ви гледам с Марк как се преструвате на влюбени, бе все едно да гледам как двама души непрекъснато падат, надявайки се останалите да не забележат.

Ема се изкиска.

— Страшно ласкателно.

— Казвам просто, че за доброто на всички ни Кийрън трябва да повярва в чувствата на Марк — рече Кристина. — Елф, който мисли, че е бил отхвърлен или засегнат може да бъде невероятно жесток.

Изведнъж тя изохка и се преви надве. Ема я улови, докато се свличаше, и обзета от сляпа паника, я издърпа в ъгъла между два магазина. Не посмя да извика, защото не бяха скрити с магия и мунданите щяха да я чуят. Вместо това впи поглед в Джулиън и Бриджет, потънали в разговор, и помисли толкова настойчиво, колкото беше способна.

Джулс, Джулиън, нуждая се от теб, сега, ела веднага, моля те!

— Ема… — Кристина беше кръстосала ръце, прегърнала стомаха си, сякаш я болеше, ала онова, което изпълни Ема с ужас, бе кръвта върху ризата й.

— Кристина… миличка… дай да видя, дай да видя. — Тя задърпа трескаво ръцете на другото момиче, докато то най-сетне ги разтвори.

Имаше кръв върху дясната й длан и ръкава. Повечето като че ли беше дошла от ръката и просто бе изцапала ризата й. Ема си отдъхна съвсем мъничко. Рана на ръката не бе чак толкова опасна, колкото рана на тялото.

— Какво става? — Гласът на Джулиън. Двамата с Бриджет бяха дошли при тях; лицето на Джулс беше бяло като платно. Ема видя ужаса в очите му и разбра какво го беше причинило: беше си помислил, че нещо се бе случило с нея.

— Добре съм — каза механично, шокирана от изражението върху лицето му.

— Естествено, че си — заяви Бриджет нетърпеливо. — Остави ме да отида при момичето. Пусни я, за бога.

Ема се подчини и видя как Бриджет коленичи и вдигна ръкава на Кристина нагоре. Около китката на Кристина сякаш имаше гривна от кръв, кожата беше подпухнала. Като че някой стягаше невидима тел около ръката й и тя се впиваше в плътта.

— Какво стоите така? — скастри ги Бриджет. — Сложете й целителна руна.

Ема и Джулиън посегнаха едновременно към стилитата си. Джулиън беше по-бърз и нарисува иратце върху кожата на Кристина. Ема се приведе напред, затаила дъх.

Нищо не се случи. Всъщност кожата около кървящия кръг като че ли се поду още повече. Избликна нова струя кръв и оплиска дрехите на Бриджет. На Ема й се прииска все още да имаше старото си стили; открай време суеверно смяташе, че руните, които рисуваше с него, бяха по-силни.

Кристина не простена. Нали беше ловец на сенки. Ала гласът й трепереше.

— Не мисля, че иратцето ще помогне за това.

Ема поклати глава.

— Какво е то?

— Прилича ми на елфическа магия — обади се Бриджет. — Докато бяхте в техните земи, да не те е омагьосал някой елф? Някой да е завързал китките ти?

Кристина се привдигна на лакти.

— Това… искам да кажа, не може да бъде…

— Какво се случи? — настоя Ема.

— На веселието две момичета завързаха китката ми за тази на Марк с една панделка — призна Кристина неохотно. — Срязахме я, но е възможно в нея да е имало по-силна магия, отколкото предполагах. Възможно е да е било обвързваща магия.

— За първи път си далеч от Марк, откакто се върнахме от земите на елфите — каза Джулиън. — Смяташ ли, че може да е това?

Лицето на Кристина придоби мрачно изражение.

— Колкото повече се отдалечавам от него, толкова по-лошо става. Миналата нощ за първи път се разделихме и ръката ми започна да пари и да боли. А докато идвахме насам, болката се влошаваше все повече и повече… надявах се, че ще отмине, но това не се случи.

— Трябва да те върнем в Института — заяви Ема. — Всички ще отидем. Да вървим.

Кристина поклати глава.

— Двамата с Джулиън трябва да отидете в Корнуол. — Тя махна със здравата си ръка към таблото с разписанието. Влакът за Пензанс отпътуваше след по-малко от пет минути. — Това е много важно.

— Можем да го отложим с един ден — възрази Ема.

— Имаме си работа с елфическа магия — изтъкна Кристина, оставяйки Бриджет да й помогне да се изправи на крака. — Няма гаранция, че стореното може да бъде поправено за един ден.

Ема се поколеба. Ненавиждаше мисълта да остави приятелката си.

Резкият глас на Бриджет изненада всички.

— Вървете. Вие сте парабатаи, най-могъщият екип, който нефилимите имат. Виждала съм на какво са способни парабатаите. Стига сте се колебали.

— Има право — каза Джулиън и прибра стилито в колана си. — Да вървим, Ема.

Следващите няколко мига бяха неясно петно — Ема прегърна забързано Кристина за довиждане, Джулиън улови ръката й и я задърпа. Двамата хукнаха през гарата, като едва не събориха билетните бариери и най-сетне се хвърлиха в едно празно купе на влака, тъкмо когато той напускаше гарата със скърцане на освободени спирачки.

* * *

С всяка миля, която ги доближаваше до Института, болката на Кристина отслабваше. На гара „Падингтън“ болката беше агонизираща. Сега бе тъпо пулсиране в костите.

Изгубих нещо, сякаш шепнеше болката. Има нещо, което ми липсва. На испански би могла да каже, Me haces falta. Още преди време, докато изучаваше езика, Кристина беше забелязала, че на английски няма точен превод на този израз. Англоговорещите казваха Нуждая се от теб, докато Me haces falta бе по-близо до Ти липсваш от мен. Именно това изпитваше в момента, липса, като отсъстващ акорд в песен или пропусната дума на страницата.

Спряха пред Института със скърцане на спирачки. Кристина чу как Бриджет повика името й, но тя вече беше слязла от колата и изкачваше стъпалата тичешком, притиснала ръка до гърдите си. Беше по-силно от нея. Умът й се отвращаваше от мисълта да бъде под контрола на нещо извън нея, ала тялото й сякаш я теглеше, тласкаше я към онова, от което се нуждаеше, та отново да стане цяло.

Входната врата се отвори рязко. Беше Марк.

Върху неговата ръка също имаше кръв, наквасила ръкава на светлосиния му пуловер. Зад него се носеха гласове, но той гледаше единствено Кристина. Светлата му коса беше разрошена, разноцветните му очи горяха.

Кристина си помисли, че никога не бе виждала по-красиво нещо.

Той изтича по стъпалата (беше бос) и улови ръката й, притегляйки я към себе си. В мига, в който телата им се срещнаха, Кристина почувства как болката в нея се стопява.

— Обвързваща магия — прошепна Марк в косата й. — Някаква обвързваща магия, която ни съедини…

— Онези момичета на веселието — едното завърза китките ни, а другото се разсмя…

— Знам. — Той докосна челото й с устни. Кристина усещаше ударите на сърцето му. — Ще намерим решение. Ще се справим с това.

Кристина кимна и затвори очи, но не преди да види, че няколко души бяха излезли на най-горното стъпало и се взираха в тях. В средата на групичката стоеше Кийрън, изящното му лице беше бледо и неподвижно, очите му — непроницаеми.

* * *

Бяха си купили билети за първа класа, така че в купето бяха само те двамата. Бяха оставили сиво-кафявите цветове на града зад себе си и сега се носеха през тучни поля, осеяни с диви цветя и зелени горички. Тъмни каменни зидове пресичаха хълмовете, разделяйки земята като парчета от пъзел.

— Прилича мъничко на земите на елфите — отбеляза Ема, облегната на прозореца. — Е, без реките от кръв и смъртоносните веселия. Повече кифлички, по-малко смърт.

Джулиън вдигна поглед. Скицникът беше разтворен върху коленете му, на мястото до него имаше черна кутия с цветни моливи.

— Мисля, че същото пишеше на входа на Бъкингамския дворец. — Звучеше спокоен, напълно неутрален. От онзи Джулиън, който й се беше сопнал пред Института, не бе останала и следа. Този Джулиън беше любезен, мил. Джулиън, който се преструваше пред другите.

За нищо на света нямаше да издържи да си общува само с този Джулиън през времето, което им предстоеше да прекарат в Корнуол.

— Е — попита, — още ли си ядосан?

Джулиън я изгледа продължително и остави скицника настрани.

— Съжалявам. Онова, което казах… беше недопустимо и жестоко.

Ема се изправи и се облегна на прозореца. Отвън, земите прелитаха покрай тях: сиво, зелено, сиво.

— Защо го каза?

— Бях ядосан. — Виждаше как отражението му в стъклото се взира в нея. — Ядосан бях заради Марк.

— Не знаех, че връзката ни е толкова важна за теб.

— Той ми е брат. — Джулиън докосна лицето си, несъзнателно, сякаш за да се почувства по-близо до онези черти — високите скули и дълги ресници, които така приличаха на тези на Марк. — Той не… Лесно е да бъде наранен.

— Той е добре — заяви Ема. — Уверявам те.

— Не е само това. — Погледът му не трепваше. — Докато бяхте заедно, поне чувствах, че и двамата сте с някого, на когото държа и имам доверие. Обичахте някого, когото и аз обичам. Колко вероятно е това да се случи отново?

— Не знам какво би могло да се случи — рече тя. Знам, че няма защо да се притесняваш. Не бях влюбена в Марк. Никога няма да се влюбя в друг, освен теб. — Знам само, че има неща, които можем да контролираме и такива, които не можем.

— Ем. Говорим за мен.

Тя се извърна от прозореца и долепи гръб до студеното стъкло. Сега гледаше самия Джулиън, не отражението му. И макар че върху лицето му нямаше и следа от гняв, поне очите му бяха открити и искрени. Това беше истинският Джулиън, не престореният.

— Значи, признаваш, че обичаш да държиш всичко под абсолютен контрол?

Той се усмихна, мила усмивка, която я прониза до дъното на сърцето, защото й напомни за Джулиън от нейното детство. Беше като слънцето и топлината, морето и брега, събрани в един удар право в сърцето.

— Нищо не признавам.

— Добре тогава — заяви. Не беше нужно да казва, че му прощава, знаеше, че той също й беше простил; и двамата го знаеха. Вместо това се настани на мястото насреща му и махна към скицника и моливите. — Какво рисуваш?

Джулиън вдигна скицника и го обърна към нея — на листа имаше прекрасна рисунка на каменния мост, покрай който бяха минали по-рано, с надвесени над него клони на стари дъбове.

— Би могъл да нарисуваш мен. — Ема се излегна на седалката, отпускайки глава на ръката си. — Нарисувай ме като едно от твоите френски момичета.

Джулиън се усмихна широко.

— Ненавиждам този филм и ти го знаеш.

Ема се надигна възмутено.

— Първия път, когато гледахме „Титаник“, ти се разплака.

— Имах сенна хрема — заяви Джулиън. Отново бе започнал да рисува, но все още се усмихваше. Това бяха истинските Джулиън и Ема, помисли си тя. Тези дружески закачки, това непринудено веселие. И то почти я изненада. Ала именно към това се връщаха винаги, към уюта на детството си — като птици, които отново и отново следваха едни и същи пътища, водещи ги у дома.

— Ще ми се да можехме да се свържем с Джем и Теса — каза тя. Покрай прозореца прелитаха зелени поля. Една жена буташе количка с напитки и закуски по тесния коридор. — И с Джейс и Клеъри. Да им разкажем за Анабел и Малкълм, и всичко останало.

— Вече всички в Клейва знаят за завръщането на Малкълм. Сигурен съм, че и те ще го научат.

— Но единствено ние знаем за Анабел.

— Нарисувах я — каза Джулиън. — Помислих си, че може да ни помогне да я открием.

Той обърна скицника към нея и Ема потисна една тръпка. Не защото лицето, което я гледаше от листа, беше ужасно… не, не беше такова. Беше младо лице, овално, с правилни черти, почти изгубено сред облак от тъмна коса. Ала в очите имаше нещо измъчено, почти животинско; беше сложила ръце на шията си, сякаш се мъчеше да се увие в покривало, което бе изчезнало.

— Къде ли би могла да бъде? — зачуди се Ема на глас. — Къде би отишъл ти, ако беше толкова тъжен?

— Смяташ ли, че изглежда тъжна?

— Ти не смяташ ли?

— Мислех, че изглежда ядосана.

— Е, тя уби Малкълм — изтъкна Ема. — Не разбирам защо го направи… та той я съживи. Обичаше я.

— Може би не е искала да я съживяват. — Джулиън все още се взираше в рисунката. — Може би е била щастлива там, където е била. Борба, агония, загуба — това са неща, които изпитват живите. — Той затвори скицника в същия миг, в който влакът спря на малка бяла гара с надпис ЛИСКАРД. Бяха пристигнали.

* * *

— Това планирано ли беше? — попита Кийрън. Лицето му имаше каменно изражение. — Не може да е съвпадение.

Марк повдигна вежди. Кристина седеше на ръба на едно от леглата в лечебницата. Китката й беше превързана, раната на Марк беше скрита под ръкава на пуловера му. В стаята нямаше никой друг. Тави се беше разстроил, виждайки кръвта по Марк и Кристина, и Дру го беше отвела, за да го успокои. Ливи и другите две момчета бяха заминали за Блекторн Хол, преди Кристина да се върне.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Марк. — Смяташ, че двамата с Кристина сме планирали да облеем Лондон с кръвта си просто за забавление?

Кристина го погледна изненадано; никога не го беше чувала да звучи толкова като човек.

— За подобна обвързваща магия — настоя Кийрън, — трябва да сте протегнали ръце, за да ви я направят. Трябва да сте останали неподвижни, докато са ви привързвали един към друг.

Звучеше недоумяващ, наранен. Изглеждаше така не на място, в елфическия си панталон и ленена риза, вече много смачкани, в сърцето на Института. Около тях имаше болнични легла, стъклени и медни съдове с тинктури и прахчета, купчинки превръзки и медицински инструменти, покрити с руни.

— Случи се на едно веселие — обясни Марк. — Не можехме да предположим… не го очаквахме. И никой не би поискал нещо такова, никой не би го направил нарочно, Кийрън.

— Един елф би го сторил — каза Кийрън. — То е точно каквото би сторил един от нас.

— Аз не съм елф — заяви Марк.

Кийрън потръпна и Кристина видя болката в очите му. Заля я вълна на съчувствие към него. Трябва да бе ужасно да си толкова сам.

Дори Марк изглеждаше покрусен.

— Не исках да прозвучи по този начин. Не съм само елф.

— И колко се радваш, че е така — рече Кийрън, — как се хвалиш с това при всяка възможност.

— Моля ви — намеси се Кристина, — моля ви, не се карайте. Трябва да бъдем единни във всичко това.

Кийрън обърна озадачен поглед към нея, а после дойде по-близо до Марк и сложи ръце на раменете му. Бяха почти еднакви на ръст. Марк не извърна очи.

— Знам само един начин, за който съм сигурен, че не можеш да излъжеш — заяви Кийрън и като се наведе, го целуна по устните.

Туптяща болка премина през китката на Кристина. Нямаше представа дали беше случайно или бе отражение на онова, което Марк изпитваше. Невъзможно му бе да избегне целувката, не и без да отхвърли Кийрън и да разкъса деликатната верижка от лъжи, която задържаше елфическия принц при тях.

В случай, разбира се, че Марк действително не искаше да го целуне; Кристина нямаше откъде да е сигурна. Той отвърна на целувката му също толкова яростно, колкото и първия път, когато Кристина го беше видяла с Кийрън. Ала този път в целувката му имаше повече гняв. Стисна раменете на Кийрън и пръстите му се впиха в тях; силата на целувката накара Кийрън да извие глава назад. Марк засмука долната му устна и я ухапа, и Кийрън изохка.

А после двамата се откъснаха един от друг. Кийрън докосна устата си; върху устната му имаше кръв, очите му пламтяха триумфиращо.

— Не извърна поглед — каза той на Кристина. — Толкова ли беше интересно?

— То беше специално за мен, нали? — Кристина се чувстваше странно, едновременно трепереше и й беше горещо. Нямаше обаче намерение да го покаже. Остана да си седи спокойно, с ръце в скута, и му се усмихна. — Би било грубо да не гледам.

При тези думи Марк, който до този миг бе изглеждал бесен, се разсмя.

— Тя наистина те разбира, Кийр.

— Беше изключително умело целуване — каза тя. — Но точно сега ще е по-добре да говорим за магията.

Кийрън все така беше приковал поглед в нея. Повечето човеци той гледаше отвратено, яростно или замислено, но когато погледнеше Кристина, лицето му придобиваше объркано изражение, сякаш се опитваше да я сглоби като пъзел и все не успяваше.

Изведнъж той се обърна рязко и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Марк се загледа след него, клатейки глава.

— Не мисля, че съм виждал друг да е в състояние да го вбеси така — заяви. — Нито дори аз.

* * *

Даяна се беше надявала да се срещне с Джия в мига, в който пристигне в Идрис, ала бюрокрацията на Клейва се оказа по-ужасна, отколкото си я спомняше. Имаше формуляри за попълване, съобщения за изпращане към по-висшестоящите. Не помогна и това, че отказа да съобщи причината за посещението си: когато ставаше дума за деликатен въпрос като Кийрън и случващото се в земите на феите, Даяна не смееше да повери информацията, с която разполагаше, на никого, освен на самия консул.

Малкият й апартамент в Аликанте се намираше над оръжейния магазин на Флинтсток стрийт, който семейството й държеше от години. Беше го затворила, когато се премести в Лос Анджелис при семейство Блекторн. С опънати от нетърпение нерви, тя слезе в магазина и отвори прозорците, пускайки светлина и карайки прахта да затанцува в яркия летен въздух. Ръката все още я болеше, макар да бе почти напълно излекувана.

В магазина миришеше на мухъл, прах покриваше някога блестящите остриета, пищната кожа на ножниците и дръжките на секирите. Тя взе няколко от любимите си оръжия и ги отдели настрани за семейство Блекторн.

Децата заслужаваха нови оръжия. Бяха си ги спечелили.

Когато на вратата се почука, вече бе успяла да отвлече мислите си, като подреждаше мечовете според твърдостта на метала, от който бяха изработени. Остави едно от любимите си оръжия, изковано от дамаска стомана, и отиде да отвори.

Подхилквайки се, на прага стоеше Мануел, когото Даяна за последен път бе видяла да се бие с морски демони на ливадата пред Института. Беше сменил центурионските си дрехи с моден черен пуловер и дънки, къдриците му бяха грижливо оформени с гел. Той й се усмихна накриво.

— Госпожице Рейбърн. Изпратиха ме, за да ви заведа в Гард.

Даяна заключи магазина и пое след него към северната част на Аликанте.

— Какво правиш тук, Мануел? — попита го. — Мислех, че си в Лос Анджелис.

— Предложиха ми пост в Гард — отвърна той. — Не можех да изпусна подобна възможност за издигане. В Лос Анджелис все още има достатъчно центуриони, които да охраняват Института. — Той й хвърли кос поглед, но Даяна не каза нищо. — Приятно ми е да ви видя в Аликанте — продължи. — Последния път, когато бяхме заедно, вие, ако не се заблуждавам, тъкмо се канехте да избягате в Лондон.

Даяна стисна зъби.

— Отвеждах децата, които са поверени на грижите ми, на безопасно място — заяви тя. — Между другото, те всички са добре.

— Предположих, че бих чул, ако не беше така — отвърна Мануел небрежно.

— Съжалявам за приятеля ти. Джон Картрайт.

Мануел не отговори. Бяха стигнали до портата в началото на пътеката, отвеждаща до Гард. Някога тя се затваряше единствено с резе. Сега Даяна видя как Мануел прокара ръка по нея и тя се отвори с изщракване.

Пътеката беше точно толкова неравна, колкото когато Даяна беше дете, осеяна с корени на дървета.

— Не познавах Джон много добре — каза Мануел, когато се заизкачваха нагоре. — Разбрах, че приятелката му, Марисол, е наистина разстроена.

Даяна не отговори.

— Някои хора не могат да се справят с тъгата си така, както би трябвало да го прави един ловец на сенки — добави Мануел. — Истински позор.

— Някои хора не проявяват емпатията и толерантността, които би трябвало да са присъщи на един ловец на сенки — отвърна Даяна. — Това също е позор.

Бяха стигнали до горната част на пътеката, където Аликанте се простираше пред тях като на карта, а демонските кули се извисяваха, сякаш за да пронижат слънцето. Даяна си спомни как върви по тази пътека със сестра си, когато и двете бяха малки, и отново чу смеха й. Тя й липсваше толкова много, че понякога имаше чувството, че някой разкъсва сърцето й с хищни нокти.

Тук, помисли си, докато гледаше ширналия се под тях Аликанте, бях самотна. Тук трябваше да крия онази, която знаех, че съм наистина.

Стигнаха до Гард. Той се издигаше над тях, планина от искрящ камък, по-здрав от всякога след като бе съграден наново. Пътека, от двете страни на която грееха магически светлини, водеше до портата.

— Това по адрес на Зара ли беше? — Мануел изглеждаше развеселен. — Нали знаеш, че тя е страшно популярна. Особено откакто уби Малкълм. Нещо, с което Лосанджелиският институт не можа да се справи.

Изтръгната рязко от спомените, Даяна го зяпна.

— Зара не е убила Малкълм. Това е лъжа.

— Нима? Бих искал да видя как го доказваш. — Мануел й се ухили широко и продължи напред, оставяйки Даяна да се взира след него, присвила очи срещу слънцето.

* * *

— Нека видя китката ти — каза Кристина на Марк. Двамата седяха един до друг на болничното легло. Рамото му бе топло до нейното.

Той запретна ръкава си нагоре и протегна ръка. Кристина повдигна превръзката си и сложи китката си до неговата. Двамата се взряха безмълвно в съвършено еднаквите си рани.

— Нищичко не знам за този вид магия — рече Марк. — А не можем да отидем при Клейва или Мълчаливите братя. Не бива да узнаят, че сме били в земите на феите.

— Съжалявам за Кийрън — каза Кристина. — За това, че е ядосан.

Марк поклати глава.

— Недей… вината е моя. — Той си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, задето избухнах в земите на елфите, след веселието. Хората са сложни. Ситуациите, в които се озовават, са сложни. Разбирам защо сте крили чувствата на Джулиън от мен. Разбирам, че с Ема не сте имали друг избор.

— Аз също не ти се сърдя — побърза да го увери тя. — За Кийрън.

— Аз се промених. Заради теб. Кийрън усеща, че чувствата ми към него не са същите, макар и да не разбира защо. А аз не мога да му кажа. — Марк вдигна очи към тавана. — Той е принц. Те са разглезени. Не понасят да не стане на тяхната.

— Несъмнено се чувства толкова сам. — Кристина си спомни какво бе изпитала с Диего, че това, което бяха имали някога, си бе отишло и тя нямаше представа как да си го върне. Беше като да се мъчиш да уловиш дим, разсеял се във въздуха. — Тук ти си единственият му съюзник и той не разбира защо вече не се чувства свързан с теб.

— Той се врече на теб. — Марк наклони глава на една страна, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да изрече. — Възможно е, ако му наредиш нещо, да бъде принуден да го изпълни.

— Не искам това.

— Кристина.

— Не, Марк — заяви тя твърдо. — Знам, че обвързващата магия влияе и на теб. Знам и че да разстроим Кийрън може да навреди на вероятността той да даде показания. Само че няма да го принудя да стори каквото и да било.

— Нима вече не го правим? — попита Марк. — Лъжейки го за ситуацията, така че да говори пред Клейва?

Пръстите на Кристина докоснаха ранената й китка. Кожата бе странна под пръстите й: гореща и подута.

— А след като говори пред тях? Тогава ще му кажеш истината, нали?

Марк се изправи на крака.

— В името на Ангела, да. За какъв ме имаш?

— За някой, който се намира в сложна ситуация — отвърна Кристина. — Като всички нас. Ако Кийрън не свидетелства пред Клейва, е възможно невинни долноземци да умрат, а Клейвът да затъне в още по-дълбока развала. Разбирам необходимостта от измама. Но това не означава, че я одобрявам… Ти също.

Марк кимна, без да я поглежда.

— Най-добре да ида да го потърся. Ако се съгласи да ни помогне, Кийрън е най-добрият ни шанс да оправим всичко това. — Той посочи китката си.

Кристина усети как я жегва лека болка. Зачуди се дали го беше наранила; не беше възнамерявала.

— Нека проверим какъв е обсегът на действие на това нещо. Колко можем да се отдалечим един от друг, без да ни заболи.

Марк спря на прага. Чистите, изваяни линии на лицето му сякаш бяха изрязани от фино стъкло.

— И така вече ме боли да бъда далеч от теб — заяви той. — Може би това е бил смисълът от шегата им.

Тръгна си, преди Кристина да успее да отговори.

Тя се изправи и отиде до плота, където държаха прахчетата и лекарствата. Имаше най-общо понятие от нефилимските методи на лечение: ето ги листата, които притежаваха противовъзпалително действие, там пък бяха компресите против подуване.

Тъкмо отваряше един буркан, когато вратата на лечебницата се отвори. Тя вдигна очи: беше Кийрън. Лицето му беше зачервено и изпръхнало от вятъра, сякаш идваше отвън. Върху високите му скули имаше алени петна.

Като че ли се почувства точно толкова неловко да я завари тук, колкото се чувстваше и тя. Кристина върна внимателно буркана на мястото му и зачака.

— Къде е Марк? — попита той.

— Тръгна да те търси. — Кристина се облегна на плота.

Кийрън мълчеше — вглъбено, елфическо мълчание. Кристина си помисли, че мнозина биха почувствали нужда да запълнят тишината. Тя обаче му я остави; остави го да притегли мълчанието в себе си, да го оформи и разтълкува.

— Би трябвало да се извиня — заяви той най-сетне. — Неуместно бе от моя страна да ви обвиня, че нарочно сте били омагьосани. Както и глупаво. Нямате какво да спечелите от това. Ако Марк не искаше да бъде с мен, просто би го казал.

Кристина не отговори. Кийрън направи стъпка към нея, предпазливо, сякаш се боеше да не я уплаши.

— Може ли отново да видя ръката ти?

Кристина я протегна и той я пое. Тя се зачуди дали някога изобщо я беше докосвал нарочно. Усещането бе като допира на хладна вода през лятото.

По гърба й пробяга тръпка, докато той изучаваше раната й. Зачуди се как ли бе изглеждал, когато и двете му очи са били черни. Те бяха дори още по-поразителни от тези на Марк, с контраста си между тъмно и искрящо сребро, като лед и пепел.

— Формата на панделка — рече той. — Каза, че са ви привързали един към друг по време на едно веселие?

— Да. Две момичета. Знаеха, че сме нефилими. Присмяха ни се.

Кийрън я стисна по-силно и Кристина си спомни как се беше вкопчил в Марк в Тъмния двор. Не така, сякаш беше слаб и се нуждаеше от помощ. То бе израз на сила, хватка, която задържаше Марк на място и казваше: Нареждам ти да останеш с мен.

Та той все пак беше принц.

— Това е една от най-старите обвързващи магии — заяви. — Най-старите и най-могъщите. Не знам защо някой би ви изиграл подобна шега. Твърде жестоко е.

— Знаеш ли как да я развалиш?

Кийрън пусна ръката й.

— Аз бях нежеланият син на Тъмния крал. Не получих почти никакво образование. А след това бях хвърлен в Дивия лов. Не съм специалист по магиите.

— Не си безполезен — каза Кристина. — Знаеш повече, отколкото си мислиш.

Кийрън отново изглеждаше поразен.

— Бих могъл да говоря с брат ми Адаон. От мен се очаква да го помоля да поеме престола. Бих могъл да попитам дали знае нещо за обвързващите магии и как могат да бъдат развалени.

— Кога мислиш, че ще можеш да говориш с него? — попита Кристина. В ума й изникна образът на Кийрън, заспал, вкопчен в ръката й в Светлия двор. Мъчейки се да не се изчерви, тя сведе поглед към превръзката си и я намести.

— Скоро — отвърна той. — Вече опитах да се свържа с него, но засега без успех.

— Кажи ми, ако има нещо, с което бих могла да ти бъда от полза.

Веждите му потрепнаха. Той се наведе и повдигна ръката й, този път — за да я целуне, очевидно без да се смущава от кръвта или превръзката. Това бе жест на времена и нрави, отдавна отминали в света на хората, но не и в земите на феите. Сепната, Кристина не възрази.

— Лейди Мендоса Росалес — каза той. — Благодаря ви за добротата.

— Бих предпочела да ме наричаш Кристина. Честно.

— Честно — повтори Кийрън. — Нещо, което елфите никога не казват. Всяка дума, която изричаме, е честна.

— Не бих отишла толкова далеч — рече Кристина. — А ти?

Мощен гръм разтърси Института. Или поне прозвуча като гръм: стените и прозорците се разтресоха.

— Остани тук — каза Кийрън. — Ще отида да разбера какво беше това.

Кристина почти се разсмя.

— Кийрън, наистина. Не е нужно да ме защитаваш.

Очите му припламнаха; вратата на лечебницата се отвори рязко и Марк застана на прага, с широко отворени очи. Ококори се още повече, когато видя Кийрън и Кристина застанали един до друг край плота.

— По-добре елате. Няма да повярвате кой току-що си отвори Портал в Института.

* * *

Полперо се оказа мъничко живописно градче, сгушено в тихо пристанище край безбрежно синьо море. Малки къщурки, боядисани в различни бледи цветове, се катереха по стръмните възвишения, които се издигаха от двете страни на пристанището. Калдъръмени улички лъкатушеха между магазинчета, в които се продаваха сладкиши и сладолед.

Нямаше коли. Автобусът от Лискард ги беше оставил извън града и те бяха отишли пеша до пристанището, където бяха прекосили малкия мост, тръгващ от там. Мислите на Ема се насочиха към родителите й. Милата усмивка на баща й, слънцето върху русата му коса. Той обожаваше морето, това да живее до океана, всякакви почивки на море. Би се влюбил в градче като това, където въздухът миреше на водорасли и горена захар, и лосион против слънце, и където рибарски лодки оставяха бели дири върху синята повърхност на далечното море. Майка й също би го харесала — тя обичаше да се излежава на слънце, като котка, и да гледа как океанът танцува.

— Какво ще кажеш за това място?

Ема примига, върната към действителността от гласа на Джулиън. Спомни си, че преди да прекосят моста и мислите й да се зареят, бяха обсъждали да си намерят място, където да хапнат.

Джулиън беше спрял пред дървена къщичка, на чийто прозорец с ромбовидни стъкла беше залепено меню. Групичка момичета по шорти и горнища на бански, минаха покрай тях на път към съседната сладкарничка. Когато видяха Джулиън, те се изкискаха и се смушкаха едно друго.

Ема се зачуди какъв ли им изглеждаше той — красив, с развяната от вятъра кестенява коса и грейнали очи, но и мъничко странен, някак неземен, може би, със Знаците и белезите по себе си.

— Защо не — отвърна. — Става.

Джулиън бе достатъчно висок, за да е принуден да се наведе, за да влезе през ниската врата на заведението. Ема го последва и само след миг усмихната, пълничка жена в рокля на цветя ги отведе до една маса. Наближаваше пет часът и мястото бе почти празно. Във въздуха витаеше усещане за дълга история — неравните греди по пода, стените, украсени с предмети, свързани с отдавна отминалите дни на контрабандистите, стари карти и весели илюстрации на корнуолски пискита — палавите феи, които обитаваха тези земи. Ема се зачуди доколко местните вярваха в тях. Не толкова, колкото би трябвало, подозираше тя.

Поръчаха си — кока-кола и пържени картофи за Джулс, сандвич и лимонада за Ема — и Джулиън разгъна картата им върху масата. Телефонът му беше до нея и той преглеждаше снимките, които беше направил, докато с другата ръка сочеше по картата. Ръката му бе изцапана с цветни моливи, познатите петна от синьо, жълто и зелено.

— Източната страна на пристанището се нарича Уорън — обясни той. — Много къщи, доста от тях са стари, но повечето се дават под наем на туристи. Никоя не се намира върху пещера. Остава местността около Полперо и на запад.

Храната им беше пристигнала и Ема се нахвърли на сандвича си: не си беше дала сметка колко е гладна.

— Какво е това? — попита, посочвайки картата.

— Това е Чейпъл Клиф, миличка — отвърна сервитьорката, докато слагаше напитката на Ема върху масата. — Началото на крайбрежната пътека. От там може да стигнеш чак до Фои. — Тя погледна към бара, където току-що бяха седнали двама туристи. — Ей сега идвам!

— Как можем да намерим пътеката? — попита Джулиън. — Ако решим да отидем днес, откъде трябва да започнем?

— О, до Фои е далеч — отговори сервитьорката. — Но пътеката започва зад кръчмата „Блу Питър“. — Тя посочи през прозореца, отвъд пристанището. — Има пътека, която изкачва хълма. Крайбрежната пътека тръгва от старата постройка, където са държали мрежите, тя сега е полуразрушена, лесно ще я видите. Точно над пещерите.

Веждите на Ема подскочиха.

— Пещерите?

Сервитьорката се засмя.

— Старите пещери на контрабандистите — обясни тя. — Предполагам, че сте дошли по прилив, нали? Иначе със сигурност щяхте да ги видите.

Ема и Джулиън си размениха един-единствен поглед, преди да скочат на крака. Без да обръщат внимание на сепнатите протести на сервитьорката, те изскочиха на улицата.

Жената беше права, разбира се. Отливът беше дошъл и сега пристанището изглеждаше съвсем различно. Лодките бяха закотвени върху купчинки мокър пясък, а зад пристанището се издигаше тясна, вдадена в морето ивица земя, покрита със сиви скали. Лесно бе да се види защо се нарича Чейпъл Клиф^[1] — сивите скали се издигаха във въздуха като църковни кули.

Нивото на водата бе спаднало достатъчно, за да разкрие голяма част от склона. Когато пристигнаха, вълните се разбиваха в камъните; сега морето се плискаше кротко в пристанището, отстъпвайки назад, за да разкрие неголям, песъчлив плаж, а зад него — тъмните отвори на няколко пещери. Над тях, върху стръмния склон на скалата, беше кацнала къща. Ема не й бе обърнала никакво внимание, когато пристигнаха — просто една от многото къщурки, осеяли тази част на пристанището, макар сега да видя, че тя бе по-навътре върху вдадената в морето ивица земя, отколкото останалите. Всъщност беше доста далече от тях и стоеше, мъничка и сама, между морето и небето.

Прозорците й бяха заковани; варосаните стени се бяха излющили на сиви ивици. Ала когато погледнеше с нефилимските си очи, Ема виждаше нещо повече от изоставена къща: виждаше бели дантелени завески на прозорците и нови керемиди на покрива.

На оградата беше закована пощенска кутия, върху която, с разкривени бели букви, едва различими от това разстояние, бе написано име. Един мундан не би го видял, но Ема го прочете без проблем.

ФЕЙД.