Касандра Клеър
Повелител на сенките (15)

15
Другари, които по-преди

Кит никога не си бе представял, че ще стъпи в един от Институтите на ловците на сенки, а ето че вече се беше хранил и спал в два от тях. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да му стане навик.

Лондонският институт бе точно какъвто би си го представил, ако някога го бяха помолили да си го представи, което не се беше случвало. Разположен във внушителна стара каменна църква, той не притежаваше лъскавата модерност на лосанджелиския си събрат. Изглеждаше така, сякаш не беше ремонтиран поне от осемдесет години — стените бяха боядисани в едуардиански пастелни цветове, които през десетилетията бяха станали убити и мътни. Невинаги имаше топла вода, леглата бяха на бучки, а повечето мебели бяха покрити с прах.

От късчетата разговори, които бе успял да подслуша, Кит бе подразбрал, че някога в Лондонския институт бяха живели повече хора, но след като Себастиан Моргенстърн го беше нападнал през Тъмната война, повечето от тях така и не се бяха върнали.

Главата на Института изглеждаше горе-долу толкова древна, колкото и самата сграда. Казваше се Евелин Хайсмит и Кит остана с впечатлението, че родът Хайсмит трябва да беше голяма работа в нефилимското общество, макар и не чак толкова, колкото родът Херондейл. Евелин беше висока и властна белокоса жена, минала осемдесетте, която се обличаше в дълги рокли в стила на четиридесетте години, носеше бастун със сребърна глава и понякога говореше с хора, които ги нямаше.

В Института като че ли живееше само още един човек: прислужницата на Евелин, Бриджет, която бе също толкова древна, колкото и господарката си. Тя имаше боядисана в яркочервено коса и безброй ситни бръчици. Непрекъснато изникваше на най-неочаквани места — доста неприятно за Кит, който отново си отваряше очите за неща, които би могъл да задигне. Не че усилията му изглеждаха обречени на успех — повечето от нещата, които му се струваха скъпи, бяха мебели, а той не си представяше как точно щеше да се измъкне незабелязано от Института, нарамил някой бюфет. Оръжията бяха грижливо заключени, той нямаше представа как да продаде свещниците на улицата и макар че в огромната библиотека имаше ценни първи издания, повечето от тях бяха надраскани от ръката на някакъв идиот, на име Уил Х.

Вратата на трапезарията се отвори и Даяна влезе в стаята. Пазеше едната си ръка — Кит бе открил, че някои нефилимски наранявания, особено онези, в които беше намесена демонска кръв или отрова, зарастваха бавно, дори с помощта на руни.

Ливи живна при вида на своята учителка. Семейството се беше събрало за вечеря, поднесена върху дълга маса във внушителна викторианска трапезария. По тавана някога бяха нарисувани ангели, но през годините те бяха потънали в прах и покрити с отдавнашни петна от изгорено.

— Нещо ново от Алек и Магнус?

Даяна поклати глава и се настани срещу нея.

Ливи беше облечена в синя рокля, която сякаш беше отмъкната от снимачната площадка на някой филм на Би Би Си, в който действието се развиваше преди векове. Въпреки че бяха избягали от Лосанджелиския институт без да си вземат никакви вещи, в Лондонския институт се бе оказало пълно с дрехи, макар никоя от тях да не изглеждаше така, сякаш бе купена след 1940 година. Евелин, Кит и семейство Блекторн седяха около масата, облечени в странна смесица от дрехи: Тай и Кит носеха панталони и ризи с дълъг ръкав, Тави — раирана памучна тениска и къси панталонки, а Друзила — черна кадифена рокля, чието готическо излъчване страшно й беше харесало. Даяна бе отхвърлила всички предложени й дрехи и просто бе изпрала на ръка дънките и тениската си.

— Ами Клейвът? — попита Тай. — Говори ли с Клейва?

— От тях има ли изобщо някаква полза? — измърмори Кит под носа си. Не мислеше, че са го чули, но очевидно някой трябва да го беше направил, защото Евелин избухна в смях.

— О, Джесамин — каза тя, без да се обръща към никого. — Хайде, хайде, това никак не е възпитано.

Семейство Блекторн се спогледаха, повдигайки вежди. Никой обаче не направи какъвто и да било коментар, защото Бриджет се беше появила от кухнята, понесла димящи чинии с месо и зеленчуци, и двете — сварени до безвкусност.

— Не виждам защо да не можем да се приберем у дома — измърмори Дру мрачно. — Ако центурионите са се разправили с морските демони, както казаха…

— Това не означава, че Малкълм няма да се върне — отвърна Даяна. — А той се домогва до Блекторнова кръв. Оставате между тези стени и това е.

Кит беше изгубил съзнание по време на ужасното нещо, което те наричаха пътуване с Портал (отвратителният вихър, запратил го в едно ледено нищо), така че бе пропуснал сцената, която трябва да бе последвала, когато се бяха появили в Института (без чичо Артър) и Даяна бе обяснила, че се налага да останат.

Даяна се беше свързала с Клейва, за да им съобщи за заплахите на Малкълм, но Зара я беше изпреварила. Очевидно беше уверила Съвета, че центурионите държат положението под контрол, че са повече от достоен противник на Малкълм и неговата армия, и Клейвът на драго сърце й беше повярвал.

И сякаш уверенията на Зара бяха произвели магически ефект, Малкълм не се беше появил повече, а Западното крайбрежие не беше нападнато от демони. Бяха минали два дни и все още нямаше никакви новини за бедствие.

— Ненавиждам това, че Зара и Мануел са в Института, без ние да сме там, за да ги държим под око — рече Ливи, мятайки вилицата си на масата. — Колкото по-дълго са там, толкова повече основания ще има за това Кохортата да поеме властта.

— Ама че нелепо — заяви Евелин. — Артър ръководи Института. Не ставай параноична, момиче.

Ливи потръпна. Въпреки че всички, дори Дру и Тави, най-сетне бяха научили цялата истина, включително и за болестта на Артър и това къде бяха всъщност Джулиън и останалите, бяха решили, че е най-добре Евелин да не знае. Тя не беше съюзник; нямаше причина да застане на тяхна страна, макар да изглеждаше така, сякаш не се интересува особено от политиката на Съвета. Всъщност през по-голямата част от времето, тя като че ли изобщо не ги слушаше.

— Според Зара, Артър се бил заключил в кабинета си, откакто заминахме — каза Даяна.

— И аз бих сторила същото, ако трябваше да търпя Зара — рече Дру.

— Все още не разбирам защо Артър не дойде с вас — подсмръкна Евелин. — Някога той живееше в този Институт. Човек би си помислил, че не би имал нищо против да погостува.

— Погледни го от хубавата страна, Ливи — продължи Даяна. — Когато Джулиън и останалите се завърнат от… от там, където са… вероятно ще отидат право в Лос Анджелис. Нима искаш да заварят един празен Институт?

Ливи зачовърка из храната си, без да отговори.

Имаше блед, измъчен вид, под очите й тъмнееха лилави сенки. В нощта, след като пристигнаха в Лондон, Кит беше минал по коридора, чудейки се дали не иска да го види, но когато сложи ръка върху дръжката на вратата й, я беше чул да плаче от другата страна. Беше се обърнал и си бе тръгнал, със странно, задушаващо усещане в гърдите. Никой, който плачеше по този начин, не се нуждаеше от когото и да било край себе си, особено не и от някой като него.

Усети същото задушаващо чувство в гърдите и когато погледна през масата към Тай и си спомни как другото момче бе излекувало ръката му. Колко хладна бе кожата на Тай до неговата. Тай бе напрегнат по свой си начин — преместването в Лондон бе сериозно сътресение в ежедневната му рутина и очевидно го тревожеше. Прекарваше много време в тренировъчната зала, която бе почти идентична с тази в Лос Анджелис. Понякога, когато беше особено стресиран, Ливи вземаше ръцете му в своите и ги разтъркваше и това като че ли го успокояваше. В момента обаче Тай беше напрегнат и разсеян, сякаш се беше свил в себе си.

— Би трябвало да се разходим до Бейкър стрийт — подхвърли Кит, без дори сам да знае, че ще го каже. — Нали сме в Лондон.

При тези думи Тай вдигна глава, очите му грееха. Беше бутнал храната си настрани: Ливи бе обяснила на Кит, че му бе необходимо доста време, докато свикне с нови храни и нови вкусове. За момента като че ли ядеше единствено картофи.

— Бейкър стрийт 221Б?

— Когато положението с Малкълм се оправи — намеси се Даяна. — Дотогава никой Блекторн няма да излиза от Института, нито пък който и да било Херондейл. Не ми хареса начинът, по който Малкълм те гледаше, Кит. — Тя се изправи. — Ще бъда в гостната. Трябва да изпратя огнено съобщение.

След като вратата се затвори зад нея, Тави, който се взираше във въздуха до стола си по начин, който Кит намираше за смущаващ, се изкиска. Всички го погледнаха изненадано. Най-малкият Блекторн напоследък рядко се смееше.

Не че Кит можеше да го вини. Джулиън бе единственият баща на Тави. Кит знаеше какво е да ти липсва баща ти, а той не бе едва на седем години.

— Джеси — скара се Евелин и за миг Кит се огледа наоколо, сякаш онзи, към когото тя се обръщаше, беше в стаята. — Остави детето на мира. То дори не те познава. — Тя се огледа около масата. — Всички си мислят, че ги бива с малките деца. Малцина знаят, когато не е така. — Тя отхапа парче морков. — Мен не ме бива — продължи, още преди да бе глътнала залъка си. — Открай време не понасям деца.

Кит направи физиономия. Тави погледна Евелин така, сякаш обмисляше дали да не я замери с чиния.

— Защо не заведеш Тави да си легне, Дру? — побърза да предложи Ливи. — Струва ми се, че всички вече приключихме с вечерята.

— Ами да, защо не? Не е като да не бях аз тази, която му намери дрехи тази сутрин и която снощи го сложи да си легне. Спокойно бих могла да съм прислужница — сопна се Дру, след което грабна Тави от стола и излезе от стаята, дърпайки братчето си зад себе си.

Ливи улови главата си в ръце. Тай я погледна и каза:

— Нали знаеш, че не е нужно ти да се грижиш за всички?

Ливи подсмръкна.

— Просто… без Джулс, аз съм най-голямата. Е, поне с няколко минути.

— Даяна е най-голямата — обади се Тай.

Никой не спомена Евелин, която бе сложила очила на носа си и четеше вестник.

— Ала тя си има толкова много други неща, които трябва да прави, освен да се грижи за нас… искам да кажа, да се грижи за дребните неща — уточни Ливи. — Никога преди не се бях замисляла за това, за всичко, което Джулиън върши за нас, но то е толкова много. Той винаги държи всичко под контрол и се грижи за нас, и дори не знам как…

Над главите им се разнесе звук като от експлозия. Кръвта се отцеди от лицето на Тай. Очевидно бе, че не за първи път чува подобен звук.

— Ливи — каза той. — Залата на Съглашението…

Сега звукът приличаше по-малко на експлозия и повече на гръмотевица, обхванала сякаш цялото небе. Звук като от раздиране на облаци, сякаш бяха парче плат.

Дру нахлу в стаята, следвана плътно от Тави.

— Те са! Няма да повярвате, но трябва да дойдете, бързо. Видях ги да прелитат… качих се на покрива…

— Кой? — Ливи вече беше скочила на крака; те всички бяха станали, освен Евелин, която все така си четеше вестника. — Кой е на покрива, Дру?

Дру взе Тави на ръце.

— Всички — каза, а очите й грейнаха.

* * *

Покривът на Института беше равен и застлан с плочи, които се простираха до високия до кръста парапет от ковано желязо, увенчан с железни лилии. В далечината Кит зърна проблясващия купол на катедралата „Сейнт Пол“, позната му от безброй филми и сериали.

Тежки облаци с цвят на желязо обвиваха Института, сякаш бяха на върха на висока планина. Кит едва виждаше улиците под тях. Въздухът пареше от летните гръмотевици.

Всички бяха на покрива, освен Евелин и Бриджет. Даяна също беше тук, подкрепяща внимателно едната си ръка. Сивите очи на Тай бяха впити в небето.

— Ето там — посочи Дру. — Виждате ли?

Пред очите на Кит прикриващата магия се отдръпна и изведнъж пред него сякаш оживя картина или филм. Само че филмите не можеха да предизвикат в гърдите ти такова пронизващо до дъното на душата кълбо от удивление и страх. Филмите не можеха да предадат миризмата на магия във въздуха, пращяща като светкавица, нито сенките, хвърляни от групичката създания, реещи се в небето. Не можеха да предадат какво бе да видиш звездната светлина върху руси момичешки коси, докато то скачаше, пищейки от възбуда и щастие, от гърба на летящ кон, и се приземяваше на един покрив в Лондон. Не ти показваха израженията върху лицата на семейство Блекторн при вида на братята и приятелите им, завърнали се при тях.

Ливи се хвърли към Джулиън и обви ръце около врата му. Марк скочи от коня си и почти падна, привлечен в прегръдките на Дру и Тави. Тай се приближи по-тихичко, но със същата лъчезарна радост върху лицето. Изчака Ливи да престане да се опитва да удуши брат си, след което дойде по-близо и улови ръцете на Джулиън.

И Джулиън, когото Кит открай време смяташе за почти плашещо олицетворение на самоконтрол и резервираност, сграбчи брат си и го притегли съм себе си, заровил ръце в гърба на ризата му. Очите му бяха затворени и изражението върху лицето му накара Кит да извърне очи.

Той никога не бе имал другиго, освен баща си, и бе по-сигурен, отколкото би могъл да изрази с думи, че баща му никога не го бе обичал по този начин.

Марк се приближи до двамата си братя и Тай се обърна към него.

— Не бях сигурен, че ще се върнеш — чу го да казва Кит.

Марк сложи ръка на рамото му и отвърна дрезгаво:

— Винаги ще се връщам при теб, Тиберий. Съжалявам, ако някога съм те накарал да си помислиш нещо друго.

Ала освен семейство Блекторн бяха пристигнали още двама души, които Кит не познаваше: прелестно намръщено момче със синьо-черна коса, падаща на вълни около ъгловатото му лице, и едър, широкоплещест мъж, надянал смущаващ шлем, от двете страни на който стърчаха покрити с резба еленови рога. И двамата седяха безмълвно на конете си, без да слизат. Елфически ескорт, може би, за да ги пази? Ала как бяха успели Блекторновци и Ема да си спечелят подобно благоволение?

Разбира се, ако някой бе способен да осигури нещо такова, това бе Джулиън Блекторн. Както бащата на Кит казваше за разни престъпници, Джулиън бе от онези, които са в състояние да слязат в Ада и когато се върнат, дяволът да им дължи услуга.

Даяна прегръщаше Ема и Кристина с лъснало от сълзи лице. Чувстващ се неловко на тази семейна среща, Кит отиде до парапета. Облаците се бяха разнесли и оттук той можеше да види Милениъм Бридж, хвърлящ отражение върху водата.

— Кой си ти? — разнесе се глас до лакътя му.

Кит се обърна сепнато. Беше един от двамата елфи, които беше забелязал по-рано, онзи, който се мръщеше. Отблизо тъмната му коса изглеждаше не толкова черна, колкото смесица от наситено зелено и синьо. Той отметна един кичур от лицето си, все така свъсен: имаше пълна, леко крива уста, ала далеч по-интересни бяха очите му. Също като тези на Марк, те бяха разноцветни: едното бе сребристо като лъснат щит, другото бе толкова черно, че зеницата едва се виждаше.

— Кит — отвърна той.

Момчето с морската коса кимна.

— Аз съм Кийрън. Кийрън Ловеца.

Ловеца не беше елфическо име, това Кит знаеше. Елфите рядко даваха истинските си имена, тъй като в тях беше заключена сила. Ловец обозначаваше просто какъв беше, така, както водните феи се наричаха От водата. Кийрън принадлежеше към Дивия лов.

— Хм — рече Кит, мислейки си за Студения мир. — Пленник ли си?

— Не — отвърна елфът. — Аз съм любовникът на Марк.

О, помисли си Кит. Онзи, когото Марк бе отишъл да спасява в царството на феите. Опита се да потисне развеселеното си изражение от начина, по който елфите говореха. Чисто интелектуално знаеше, че думата „любовник“ бе част от традиционната реч, ала то бе по-силно от него: той беше от Лос Анджелис и в неговите уши бе прозвучало така, сякаш Кийрън току-що беше заявил: Здрасти, аз правя секс с Марк Блекторн. Ами ти?

— Мислех, че Марк излиза с Ема — отбеляза Кит.

Кийрън изглеждаше объркан. Няколко къдрици от косата му сякаш потъмняха, а може би бе просто игра на светлината.

— Според мен грешиш нещо.

Кит повдигна вежди. Колко близък беше всъщност този тип с Марк? Може би бяха имали мимолетна, нищо незначеща авантюра. Макар че това не обясняваше защо Марк би завлякъл половината си семейство в земите на елфите, за да го спаси.

Преди Кит да успее да каже каквото и да било, Кийрън обърна глава, вниманието му беше привлечено от нещо друго.

— Това трябва да е прелестната Даяна — каза, махвайки към учителката на семейство Блекторн. — Гуин е напълно запленен от нея.

— Гуин е едрият тип? С шлема с рогата? — попита Кит и Кийрън кимна, гледайки как Гуин слиза от коня си, за да говори с Даяна, която изглеждаше съвсем дребничка до внушителното му тяло, въпреки че беше висока жена.

— Съдбата отново ни събра — рече Гуин.

— Не вярвам в съдбата — отвърна Даяна. Изглеждаше леко неловко и мъничко притеснена. Беше притиснала ранената си ръка до себе си. — Нито в божествен разум, който се намесва в делата ни.

— „Има по земята и небето неща, — изрецитира Гуин, — които наш′та нещастна философия не е дори сънувала!“^[1]

Кит изпръхтя. Даяна изглеждаше слисана.

— Шекспир ли цитираш? Бих очаквала най-малкото, че ще бъде „Сън в лятна нощ“.

— Елфите не могат да понасят „Сън в лятна нощ“ — измърмори Кийрън. — Всичко там е грешно.

Крайчетата на устните на Гуин потръпнаха.

— И като стана дума за сънища, ти често се явяваш в моите.

Даяна придоби потресен вид. Приключили с шумните приветствия, семейство Блекторн ги гледаха с неприкрито любопитство. Джулиън дори се усмихваше лекичко; държеше Тави, който бе обвил ръце около шията му като коала.

— Бих желал да се срещнеш с мен, официално, за да мога да те ухажвам — продължи Гуин. Едрите му ръце се движеха безцелно до тялото и Кит осъзна с немалка доза изненада, че беше нервен — този огромен, мускулест мъж, предводителят на Дивия лов, беше нервен. — Заедно бихме могли да убием някой снежен великан или да изядем елен.

— Не искам да направя никое от тези неща — отвърна Даяна след миг.

Гуин изглеждаше съкрушен.

— Но съм съгласна да изляза с теб — продължи тя, изчервявайки се. — За предпочитане — в някой хубав ресторант. Ела с цветя и без шлема.

Семейство Блекторн избухна в бурен смях и аплодисменти. Кит се облегна на стената заедно с Кийрън, който клатеше смаяно глава.

— Ето как гордият предводител на Дивия лов бе сразен от любов — каза той. — Надявам се един ден някой да напише балада за това.

Кит гледаше Гуин, който, без да обръща никакво внимание на аплодисментите, се зае да приготви конете за път.

— Не приличаш на останалите Блекторновци — отбеляза Кийрън след миг. — Очите ти са сини, но не с цвета на океана. По-скоро с цвета на обикновеното небе.

Кит се почувства смъртно засегнат.

— Не съм Блекторн. Аз съм Херондейл. Кристофър Херондейл — заяви и зачака.

Името Херондейл обикновено предизвикваше бурна реакция у повечето обитатели на свръхестествения свят. Ала момчето с морската коса дори не трепна.

— Тогава какво правиш тук, ако не си от семейството?

Кит сви рамене.

— Не знам. Мястото ми не е тук, това е сигурно.

Кийрън се усмихна с леко крива елфическа усмивка.

— Също като мен.

* * *

В крайна сметка се събраха в гостната, най-топлата стая в къщата. Евелин вече беше там, мърморейки си до огъня, запален в камината; въпреки че беше късно лято, в лондонското време имаше нещо влажно и студено. Бриджет донесе сандвичи (риба тон и царевица, пиле и бекон) и новодошлите ги нападнаха така, сякаш умираха от глад. Джулиън беше принуден да яде с лявата си ръка, защото с другата крепеше Тави на скута си.

Годините бяха пожалили гостната повече от останалите стаи в Института. Тя имаше весели тапети на цветя, поизбледнели съвсем малко и прекрасни старинни мебели, които някой очевидно бе избрал много внимателно: прелестно писалище със сгъваем капак, изящен секретер, меки кадифени кресла и дивани, подредени около камината. Дори предпазната решетка на камината бе изработена от изящно ковано желязо във формата на жерави, разперили криле и когато огънят грееше зад нея, тя хвърляше сянка върху стената и птиците сякаш летяха.

Единствено Кийрън като че ли не беше във възторг от сандвичите. Изгледа ги подозрително, разфасова ги и изяде само доматите, докато Джулиън им разказваше какво се бе случило в земите на елфите: пътуването им до Тъмния двор, срещата с кралицата, почернените земи на тъмните феи.

— Имаше изгорени места, бели като пепел, като повърхността на луната — каза Марк с потъмнели от тревога очи. Кит полагаше огромни усилия да следва разказа, но то беше като да се мъчи да се вози на увеселително влакче с развалени спирачки: думи като „кристал за гадаене“ и „Черната книга“ непрекъснато го изхвърляха от релсите.

— Колко време е минало за тях? — прошепна най-сетне на Тай, който се беше напъхал между него и Ливи на едно двуместно кресло, което определено беше прекалено малко за тримата.

— Като че ли няколко дни по-малко, отколкото за нас — отвърна Тай. — Изгубили са малко време, но не чак толкова. Очевидно медальонът на Кристина е подействал.

Кит подсвирна тихичко.

— А коя е Анабел?

— Тя е от рода Блекторн — обясни Тай. — Умряла, но Малкълм я съживил.

— Съживил я е? — повтори Кит. — Това… това е черна магия.

— Малкълм беше черен магьосник — изтъкна Тай.

— Шшт. — Ливи смушка Кит, който беше потънал в мисли. Черните магии не бяха просто забранено изкуство на Пазара на сенките, те бяха забранена тема. Наказанието за възкресяване на мъртвите бе смърт. Ако ловците на сенки не те заловяха, щяха да го направят другите долноземци и смъртта ти нямаше да бъде приятна.

Възкресяването на мъртвите, твърдеше Джони Рук открай време, изкривяваше материята на живота, по същия начин, както и да направиш един човек безсмъртен. Поканиш ли смъртта и тя ще откаже да си тръгне. Възможно ли е някой да възкреси мъртвец и то да сработи?, попитал бе Кит веднъж. Някой особено могъщ магьосник, например?

Бог, отвърнал бе Джони след дълга, дълга пауза. Бог би могъл да го направи. Онези, които възкресяват мъртвите може и да се имат за Бог, но рано или късно ще открият лъжата, в която са повярвали.

— Ръководителят на Лосанджелиския институт е мъртъв? — възкликна Евелин, изпускайки останките от сандвича си върху една вероятно доста скъпа старинна масичка.

Не че Кит можеше да я вини за изненадата. Семейство Блекторн нямаха вид, сякаш скърбят за смъртта на любим чичо. По-скоро изглеждаха поразени и объркани. Но пък в присъствието на Артър те се бяха държали почти така, сякаш бяха непознати.

— Затова ли реши да остане в Лос Анджелис? — попита Ливи с пламнали бузи. — За да се пожертва… за нас?

— В името на Ангела. — Даяна бе притиснала ръка до гърдите си. — Не отговори на никое от съобщенията ми, но това не беше нещо необикновено. И все пак, Зара да не забележи нищо…

— Може да е забелязала, може и да не е забелязала — обади се Ливи. — Ала за нейните планове е по-добре него да го няма.

— Какви планове? — попита Кристина. — За какво говориш?

Време бе за поредното дълго обяснение, този път на нещо, което Кит вече знаеше. Евелин беше заспала пред камината и похъркваше. Кит се зачуди колко ли струва сребърната топка на бастуна й. Дали беше от истинско сребро, или само посребрена?

— В името на Ангела — възкликна Кристина, когато обяснението приключи. Джулиън не каза нищо; Ема измърмори нещо нецензурно. Марк се приведе напред с пламнали бузи.

— Нека видя дали съм разбрал правилно. Зара и баща й искат да застанат начело на Лосанджелиския институт, за да се опитат да прокарат антидолноземските си закони. Закони, които вероятно ще се отнасят и до нас с Хелън. И със сигурност до Магнус, Катарина… всички долноземци, които познаваме, независимо колко са лоялни.

— Чувала съм за групичката им — каза Даяна. — Според тях не съществуват лоялни долноземци.

— Каква е тази група? — попита Ема.

— Кохортата — зае се да обясни Даяна. — Добре позната фракция в Съвета. Като всички групи, чиято основна причина да съществуват, е омразата, те вярват, че говорят от името на едно безмълвно множество… че всички ненавиждат долноземците толкова, колкото и те. Вярват, че всяко противопоставяне на Студения мир е морална слабост или в най-добрия случай — мрънкане от страна на онези, на които той е причинил неудобство.

— Неудобство? — повтори Кийрън. Гласът му беше напълно безизразен, просто дума, увиснала в стаята.

— Не са особено интелигентни — продължи Даяна. — Но са гръмогласни и нахъсани и са успели да сплашат немалко по-добри от тях хора, за да си мълчат. Сред редиците им няма ръководител на Институт, но ако имаше…

— Това е лошо — каза Ема. — Преди щяха да са принудени да докажат, че Артър не е в състояние да ръководи Института. Ала сега той е мъртъв. Мястото е свободно. Всичко, което трябва да сторят, е да изчакат следващото заседание на Съвета и да предложат своя кандидат.

— И са в добра позиция да го направят. — Даяна се беше изправила и бе започнала да крачи напред-назад. — Клейвът е неимоверно впечатлен от Зара Диърборн. Вярват, че тя и центурионите й са се справили със заплахата на морските демони съвсем сами.

— Демоните изчезнаха, защото Малкълм е мъртъв… отново и този път, да се надяваме, завинаги — заяви Ливи яростно. — Зара няма нищо общо с това. Тя си приписва заслугите за стореното от Артър.

— И ние сме безсилни да направим каквото и да било — рече Джулиън. — Поне засега. Те много скоро ще разберат, че Артър е мъртъв или изчезнал… но дори напускането на поста е достатъчна причина да бъде сменен. А ние не можем да разкрием, че знаем как и защо е умрял.

— Защото го знаем единствено благодарение на кралицата на феите — добави тихо Ема, измервайки с поглед спящата Евелин.

— Анабел е ключът към откриването на Черната книга — каза Джулиън. — Трябва да сме единствените, които я търсят. Ако Клейвът я намери пръв, никога няма да можем да дадем книгата на кралицата.

— Само че когато се съгласихме с нейния план, нямахме представа за Кохортата. — Марк изглеждаше разтревожен. — Ами ако не разполагаме с достатъчно време да открием книгата, преди Кохортата да направи своя ход?

— Значи, просто трябва да действаме бързо — заяви Джулиън. — Не можем да се изправим срещу семейство Диърборн пред Съвета. Какво от нещата, които Зара стори, е погрешно, поне в очите на Клейва? Артър не беше в състояние да ръководи Института. Мнозина членове на Съвета действително ненавиждат долноземците. Тя иска да поеме властта на един Институт, за да прокара зъл закон. Няма да бъде първата. Не е нарушила никакви правила. За разлика от нас.

Кит усети как по гърба му пробягва тръпка. За миг Джулиън бе прозвучал досущ като баща му. Светът не е такъв, какъвто ти искаш да бъде. Светът е такъв, какъвто е.

— Значи, просто трябва да се преструваме, че не знаем какво крои Зара? — намръщи се Ема.

— Не — отвърна Даяна. — Аз ще отида в Идрис. Ще говоря с консула.

Всички я зяпнаха с широко отворени очи… освен Джулиън, който не изглеждаше учуден и Кийрън, който все още се взираше сърдито в храната.

— Това, което Зара предлага, би означавало дъщерята на Джия да се окаже омъжена за един от същите тези долноземци, които ще трябва да бъдат регистрирани. Джия знае докъде би довело нещо подобно. Знам, че ще ме приеме. Ако успея да я убедя…

— Тя допусна Студеният мир да бъде одобрен — подхвърли Кийрън.

— Нямаше избор — отвърна Даяна. — Ако бе знаела какво предстои, ще ми се да вярвам, че нещата биха се развили различно. Но този път ще бъде предупредена. Пък и сега можем да й предложим нещо в замяна.

— Така е — рече Джулиън, махвайки към Кийрън. — Край на Студения мир. Елфически пратеник от кралицата на феите.

Евелин, която дремеше до огъня, се надигна рязко.

— Достатъчно. — Тя хвърли свиреп поглед към Кийрън. — Мога да приема един Блекторн в тази къща, дори и такъв със съмнително потекло. Винаги ще приема един Блекторн. Ала пълнокръвен елф? Да слуша за делата на нефилимите? Няма да го допусна.

Кийрън се сепна за миг, а после стана. Марк също понечи да се изправи. Джулиън остана на мястото си.

— Но Кийрън е част от плана ни…

— Глупости на търкалета. Бриджет! — провикна се Евелин и прислужницата, която очевидно се беше навъртала в коридора, подаде глава в стаята. — Ако обичаш, отведи принцчето в една от стаите за гости. Искам да ми дадеш дума, елфе, че няма да си тръгнеш, преди да ти бъде разрешено.

Кийрън погледна към Кристина.

— Какво е твоето желание, милейди?

Кит беше озадачен. Защо Кийрън, един елфически принц, приемаше заповеди от Кристина?

Тя се изчерви.

— Не е нужно да се закълнеш, че няма да напускаш стаята си — рече тя. — Вярвам ти.

— Наистина ли? — Ема звучеше безкрайно заинтригувана, докато гледаше как Кийрън се поклони и си тръгна.

Всички чуха как Бриджет си мърмори, докато го извеждаше от стаята.

— Елфи в Института. Призраците са едно, магьосниците — друго, но през целия ми живот…

Друзила изглеждаше объркана.

— Какво прави тук Кийрън? — попита тя в мига, в който той излезе. — Мислех, че го мразим. Е, добре, че общо взето го мразим. Така де, той ни спаси живота, но си остава гадняр.

Останалите заприказваха един през друг и Кит си спомни какво бе чул Ливи да казва на Дру преди ден-два. Още късчета от пъзела Кийрън: Ливи беше сърдита на Марк, задето бе отишъл в земите на феите, за да спаси някой, който го беше наранил. Беше наранил Ема и Джулиън. Кит не знаеше какво точно се беше случило, но очевидно беше лошо.

Ема се премести на дивана до Кристина. Беше пристигнала облечена в ефирна бяла рокля, която приличаше на нещо, което би могъл да намериш на Пазара на сенките. В нея тя изглеждаше деликатна и изящна, но Кит не беше забравил колко бе корава, начина, по който беше посякла гигантските демони богомолки в къщата му със спокойствието на булка, режеща парчета от сватбената си торта.

Джулиън седеше тихичко, заслушан в разговора на семейството си. Въпреки че не гледаше към Ема, между тях прескачаше почти видима енергия. Кит си спомни начина, по който тя бе казала на баща му, че това място не е по вкуса на Джулиън (едно от първите неща, които я беше чул да изрича, на Пазара) и начина, по който гласът й сякаш бе прегърнал сричките на името му.

Странно нещо бяха парабатаите. Толкова близки, макар и да не бяха женени и все пак бяха нещо повече от най-добри приятели. В мунданския свят нямаше точен аналог на това. И то го привличаше, идеята да бъде така свързан с някого, по същия начин, по който го привличаха всички опасни и красиви неща в света на нефилимите.

Може би Тай…

Джулиън се изправи и остави Тави в едно кресло. Протегна се и разкърши китките си.

— Работата е там, че се нуждаем от Кийрън.

Евелин изсумтя.

— Представете си само да се нуждаем от елфически принц. За каквото и да било.

Джулиън прошепна нещо в ухото на Тави. Миг по-късно той стана.

— Госпожице Хайсмит, малкият ми брат е изтощен, но казва, че не знае къде е спалнята му. Може ли да му я покажете?

Евелин премести подразнен поглед от Джулиън към Тави, който я дари с ангелска усмивка, разкриваща трапчинките му.

— Не можеш ли ти да го заведеш?

— Аз току-що пристигнах — напомни й Джулиън. — Не знам къде е стаята му. — Той също се усмихна. Кит почти бе забравил, че когато поискаше, Джулиън бе в състояние да излъчва неустоим чар.

Евелин се огледа наоколо, за да види дали няма някой доброволец, който да се заеме вместо нея, но никой не помръдна. Най-сетне, сумтейки отвратено, тя щракна с пръсти към Тави.

— Ами идвай тогава, дете — заяви и излезе от стаята, следвана от Тави.

Усмивката на Джулиън стана крива. Кит не можеше да потисне подозрението, че беше използвал Евелин, за да се отърве от Кийрън, а Тави — за да се отърве от Евелин, и го бе направил толкова ловко, че никой не би могъл да го докаже.

Ако поискаше да се отдаде на мошеничество и престъпления, помисли си Кит, Джулиън несъмнено би преуспял.

— Нуждаем се от Кийрън, за да се спазарим с Клейва — обясни Джулиън, сякаш нищо не се беше случило. — Когато го открихме в земите на елфите, баща му тъкмо се канеше да го убие. Избяга, ала никога няма да е в безопасност, докато кралят на тъмните елфи е на престола. — Той прокара неспокойно ръце през косата си и Кит се зачуди как ли държи всичко в ума си — планове, кроежи, тайни, истини.

— А кралицата иска кралят да бъде свален от трона — добави Ема. — Готова е да ни помогне да го заменим с брата на Кийрън, но Кийрън трябваше да обещае, че ще го убеди.

— И брат му ще бъде по-добър крал от онзи, който седи на престола сега? — попита Дру.

— Ще бъде — потвърди Ема. — Ако щеш вярвай.

— Освен това Кийрън ще говори пред Съвета — рече Джулиън. — Ще им предаде съобщението на кралицата, че е готова да се съюзи с нас, за да победим краля. Ще потвърди пред Съвета какво върши кралят в Тъмните земи…

— Не можете ли вие да го направите? — попита Кит.

— Ако искаме да рискуваме да си навлечем гнева на Клейва, задето сме дръзнали да отидем в земите на елфите — отвърна Джулиън. — Да не говорим, че дори да ни оправдаят за това, няма да има милост, задето сме сключили сделка с кралицата на феите.

Кит бе принуден да признае, че Джулиън е прав. Знаеше какви неприятности си бяха навлекли семейство Блекторн по-рано, задето бяха сключили сделка с елфическите пратеници, които им бяха върнали Марк. Да го сторят с кралицата, бе още по-лошо. Бе, като да те глобят, задето си минал на червено, и на следващия ден да се върнеш и да взривиш цялата улица.

— Кийрън ще ви помогне да се отървете безнаказано — каза той.

— Не става дума само за нас — обясни Ема. — Ако Съветът се вслуша в него, може да сложат край на Студения мир. Всъщност ще бъдат принудени да го направят. Ще трябва да му повярват — той не може да лъже — а ако кралицата е съгласна да воюва срещу Тъмния крал заедно с Клейва, не виждам как биха могли да откажат.

— Което означава, че трябва да опазим Кийрън в безопасност — каза Джулиън. — Освен това трябва да внимаваме да не го настроим срещу нас.

— Защото той прави това заради Марк? — попита Дру.

— Но нали Марк скъса с него — обади се Ливи, а после се огледа наоколо притеснено. Опашката й докосна рамото на Кит. — Или не трябваше да го казвам?

— Не — рече Марк. — Това е истината. Само че… Кийрън не си спомня. Когато са го измъчвали в Тъмния двор, е забравил някои неща. Не си спомня пратениците, пристигнали в Института, нито бичуването на Ема и Джулиън, нито на каква опасност ни изложи с привързаността и гнева си. — Той сведе поглед към сплетените си пръсти. — И никой не бива да му казва.

— Ама… Ема… — рече Ливи. — Трябва ли да се преструваме, че тя и Марк не са…

Кит се приведе по-близо до Тай. Тай миришеше на мастило и вълна.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз — прошепна Тай в отговор. — Адски е сложно.

— Марк и аз — заяви Ема, вперила нетрепващ поглед в Марк, — скъсахме.

Кит се зачуди дали Марк го бе знаел. Определено не успя да скрие изненадата, изписала се върху лицето му.

— Нещата просто не се получиха — продължи Ема. — Така че всичко е наред, за онова, което Марк трябва да направи.

— Скъсали са? — прошепна Ливи. Тай сви рамене, объркан. Ливи изглеждаше напрегната и очите й се стрелкаха между Ема и Марк, видимо разтревожени.

— Значи, трябва да оставим Кийрън да вярва, че двамата с Марк все още са двойка? — попита Тай с леко озадачено изражение. Кит също имаше чувството, че нищо не разбира, но пък Хенри VIII беше обезглавил няколко от жените си по държавни причини. Личното, политическото и романтичното нерядко бяха странно преплетени.

— Да крием всичко това от Кийрън, не е идеалното решение — каза Джулиън, напъхал ръце в джобовете си. — И не ми е приятно да ви моля да лъжете. Вероятно ще е най-добре да избягваме тази тема. Ала буквално няма друг начин да сме сигурни, че ще се яви пред Клейва.

Марк седеше, прокарвайки разсеяно пръсти през русата си коса. Кит го чу да казва: „Добре съм, всичко е наред“ на Кристина и изведнъж усети прилив на съчувствие. Не към Марк, а към Кийрън. Кийрън, който нямаше представа, че гаджето му всъщност не му е гадже, и че спи в къща, пълна с хора, които, колкото и дружелюбни да изглеждаха, бяха готови да го лъжат, за да получат онова, от което се нуждаеха.

Спомни си студенината, която бе доловил у Джулиън на Пазара на сенките. Джулиън, който би пожертвал Кийрън и вероятно, в известен смисъл, дори собствения си брат, за да получи онова, което искаше.

Дори ако това, което искаше, бе нещо добро. Дори ако означаваше края на Студения мир. Кит погледна към Джулиън, който се взираше в огъня с неразгадаеми очи, и си помисли, че вероятно тук се криеше нещо повече.

Че когато ставаше дума за Джулиън Блекторн, винаги щеше да има нещо повече.