Касандра Клеър
Повелител на сенките (14)

14
През тъмно, опушено стъкло

Кралицата крачеше мълчаливо напред и Джулиън, бос, бързаше след нея, мъчейки се да не изостава, докато тя се носеше решително по дългите коридори на Двора.

Трудно бе за ума да обхване географията на елфическите земи, с техния постоянно менящ се терен и начина, по който огромни пространства се побираха в по-малки. Сякаш някой бе взел философския въпрос за това, колко ангела могат да се поберат върху връхчето на игла, и го бе превърнал в пейзаж.

Докато вървяха, срещаха други придворни. Тук, в Двора на светлите феи, имаше по-малко черна магия, по-малко вътрешности и кости, и кръв. Зелени ливреи с цвета на растенията и дърветата, и тревата, и злато навсякъде: мъжете носеха златни жакети, жените — дълги златни рокли, сякаш за да доведат слънчевата светлина, която не можеше да ги достигне под земята.

Най-сетне свиха по един коридор, който ги отведе във внушителна кръгла стая. В нея нямаше никакви мебели, стените бяха от гладък камък, извити леко към един кристал, вграден в тавана. Точно под кристала имаше голям каменен пиедестал, върху който почиваше златна купа.

— Кристал за гадаене — каза кралицата. — Едно от съкровищата на елфите. Искаш ли да надзърнеш в него?

Джулиън не се приближи. Не притежаваше познанията на Кристина, но беше наясно какво представлява кристалът. Той ти позволяваше да надзърнеш в отразяваща повърхност, обикновено огледало или воден басейн, и да видиш какво се случва в някоя друга част на света. Изгаряше от желание да го използва, за да провери как е семейството му, но не смяташе да приема дарове от една фея, освен ако не бъде принуден.

— Не, благодаря, милейди.

Видя как в очите й припламна гняв и това го изненада. Очакваше да умее по-добре да контролира емоциите си. Гневът изчезна само след миг и тя му се усмихна.

— Един Блекторн е на път да изложи живота си на опасност — рече. — Не е ли това достатъчно добра причина да надзърнеш? Нима би предпочел да не узнаеш за злото, надвиснало над семейството ти, над твоята плът и кръв? — Гласът й беше почти напевен. — От онова, което знам за теб, Джулиън, сине на тръните, това не е в природата ти.

Джулиън стисна юмруци. Един Блекторн, излагащ живота си на опасност? Възможно ли бе да е Тай, хвърлил се в някоя мистерия, или пък Ливи, самонадеяна и дръзка. Дру? Тави?

— Не е лесно да бъдеш изкушен — отбеляза кралицата и сега гласът й беше по-мек, по-съблазнителен. Очите й проблясваха. Това й харесваше, осъзна Джулиън. Преследването, играта. — Колко необичайно за някой толкова млад.

Джулиън си помисли с почти отчаяна развеселеност за това, как преди малко близостта на Ема едва не го бе прекършила. Ала това беше слабост. Всеки имаше слабости. Годините, през които се бе лишавал от всичко, което бе искал за себе си, заради доброто на семейството си, бяха закалили волята му до степен, която понякога изненадваше дори него.

— Не мога да бръкна вътре и да променя онова, което се случва, нали? — каза той. — Няма ли да бъде мъчение просто да гледам?

Устните на кралицата се извиха.

— Не мога да ти кажа. Самата аз не знам какво ще се случи. Но ако не погледнеш, ти също никога няма да разбереш. А от опита си с човеци и нефилими знам, че трудно понасят неведението. — Тя погледна във водата. — А, ето че той пристига при средоточието.

Джулиън се озова до пиедестала, преди да успее да се спре. Онова, което видя във водата, го порази.

Тя бе като прозрачно стъкло, като екрана на телевизор, върху който прожектираха сцена с почти плашеща яснота. Пред себе си Джулиън виждаше планините Санта Моника през нощта, гледка толкова позната, че усети как го пронизва носталгия по дома.

Луната се издигаше над останките от средоточието. Големи камъни бяха разпръснати из поле, покрито със суха трева, която се простираше до отвесна канара, спускаща се към океана, синьо-черен в далечината. Между камъните крачеше Артър.

Джулиън не помнеше кога за последен път бе видял чичо си извън Института. Носеше грубо палто и ботуши и държеше рунически камък, който блещукаше с мътна светлина. Никога не бе приличал повече на ловец на сенки, дори в Залата на Съглашението.

— Малкълм! — провикна се Артър. — Малкълм, настоявам да дойдеш при мен! Малкълм Фейд! Аз съм тук, с кръвта на Блекторн!

— Но Малкълм е мъртъв — промълви Джулиън, без да откъсва очи от купата. — Той умря.

— Това е една от слабостите на расата ви, да гледате на смъртта като на нещо окончателно — отбеляза кралицата ликуващо, — особено когато става дума за магьосници.

Страх прониза Джулиън като стрела. Когато тръгваха от Института, бе напълно сигурен, че оставя семейството си в безопасност. Но ако Малкълм беше там… домогващ се до Блекторнова кръв… макар че ако Артър му я предлагаше, значи, Малкълм все още не се беше добрал до нея… но пък на Артър едва ли можеше да му се има доверие…

— Шшт — каза кралицата, сякаш бе в състояние да чуе шума от препускащите в главата му мисли. — Гледай.

— Малкълм! — провикна се Артър и гласът му отекна сред планинските склонове.

— Тук съм. Макар че ти си подранил.

Гласът принадлежеше на сянка… разкривена, обезобразена сянка. Джулиън преглътна мъчително, когато Малкълм пристъпи под лунната светлина и онова, което му беше причинено, или което сам си беше причинил, се видя съвсем ясно.

Водата в купата се замъгли. Джулиън почти посегна към образа, преди да се овладее и да дръпне ръка.

— Къде са? — попита дрезгаво. — Какво правят?

— Търпение. Трябва да отидат на едно място. Малкълм ще заведе чичо ти там.

Кралицата на феите злорадстваше. Смяташе, че сега вече той вече бе изцяло в нейна власт, помисли си Джулиън, и я възненавидя. Тя потопи дългите си пръсти във водата и пред очите му за миг се завихриха образи: вратите на Нюйоркския институт, Джейс и Клеъри — заспали на една зелена поляна, Джем и Теса на някакво потънало в сенки място… а после образите отново се изясниха.

Артър и Малкълм се намираха във вътрешността на старинна църква със стъклопис по прозорците и гравирани пейки. Нещо, покрито с черен плат, лежеше върху олтара. Нещо, което се движеше съвсем лекичко, неспокойно, като животно, събуждащо се от сън.

Малкълм наблюдаваше Артър, а по обезобразеното му лице играеше усмивка. Приличаше на нещо, извлечено от дълбините на някой воден ад. От процепи и улейчета по кожата му се процеждаше морска вода. Очите му бяха млечни и мътни; половината от бялата му коса я нямаше и голата кожа бе покрита с петна и струпеи. Носеше бял костюм и дълбоките пукнатини по кожата му изчезваха нелепо под скъпата яка и ръкавелите.

— За всеки кръвен ритуал, доброволно дарената кръв е по-добра от взетата насила — каза Артър. Стоеше както обикновено, прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. — Ще ти дам своята кръв доброволно, ако се закълнеш да оставиш семейството ми на мира.

Малкълм облиза устни; езикът му беше синкав.

— Това ли е всичко, което искаш? Това обещание?

Артър кимна.

— Не искаш Черната книга? — попита Малкълм ехидно, потупвайки книгата, пъхната в колана на панталона му. — Не искаш да се закълна, че никога няма да нараня дори един нефилим?

— Твоето отмъщение ме засяга само дотолкова, доколкото държа семейството ми да остане невредимо — каза Артър и Джулиън усети как коленете му омекват от облекчение. — Кръвта на Блекторн, която ще получиш от мен, трябва да утоли жаждата ти за нея.

Малкълм се усмихна. Зъбите му бяха закривени и остри, като на акула.

— Сега, ако сключа тази уговорка, означава ли това, че се възползвам от теб, при положение че ти си луд? — зачуди се той на глас. — Възможно ли е разхлопаният ти ум да не е разбрал ситуацията както трябва? Объркан ли си? Знаеш ли кой съм?

Артър потръпна и Джулиън усети как го пронизва жал към чичо му и омраза към Малкълм.

Убий го, помисли си той. Кажи ми, че си взел серафимско острие, чичо, и го пронижи с него.

— Чичо ти със сигурност не е въоръжен — каза кралицата. — Фейд несъмнено ще се е погрижил за това. — Наблюдаваше случващото се с почти хищна наслада. — Лудият нефилим и лудият магьосник. Като от някоя книжка с приказки.

— Ти си Малкълм Фейд, предател и убиец — заяви Артър.

— Доста неблагодарна забележка по адрес на онзи, който в продължение на години ти осигуряваше лек — измърмори Малкълм.

— Лек? По-скоро временни лъжи. Направи каквото трябваше, за да можеш да продължиш да мамиш Джулиън — каза Артър и Джулиън се сепна при звука на името си. — Даваше му лекарства за мен, защото така той ти имаше доверие. Семейството ми те обичаше. Повече, отколкото някога са обичали мен. А ти заби нож в сърцата им.

— Ах — промълви Малкълм, — де да бях.

— По-добре моята лудост, отколкото твоята — рече Артър. — Ти имаше толкова много. Любов, някога и могъщество, и безсмъртен живот, и захвърли всичко това, сякаш бе непотребен боклук. — Очите му се стрелнаха към онова, което потръпваше върху олтара. — Чудя се дали тя все така ще те обича, такъв, какъвто си сега.

Чертите на Малкълм се разкривиха.

— Достатъчно — отсече той и по умореното, съсипано лице на Артър премина триумфиращо изражение. Беше надхитрил Малкълм, по своя си начин. — Съгласен съм с това, което искаш. Ела тук.

Артър пристъпи напред. Малкълм го сграбчи и го побутна към олтара. Руническият камък на Артър го нямаше, ала свещите по стените хвърляха треперлива, жълтеникава светлина.

Държейки Артър с една ръка, Малкълм го приведе над олтара, докато с другата отметна тъмната материя, с която беше завит, разкривайки тялото на Анабел.

— О — ахна кралицата. — Тя беше прелестна, някога.

Но не и сега. Анабел бе скелет, макар и не като онези в картините, единствено снежнобели кости. Кожата й беше изсъхнала и твърда, и нашарена с червееви дупки. Джулиън усети, че му се повдига. Беше увита в бял покров, ала краката и ръцете й се виждаха: имаше места, където кожата се беше обелила й по костите и изсъхналите сухожилия растеше мъх.

Чуплива тъмна коса се сипеше от черепа й. Челюстта й се раздвижи при вида на Малкълм и от съсипаното й гърло се изтръгна стон. Тя като че ли клатеше глава.

— Не се тревожи, любима — каза Малкълм. — Доведох ти онова, от което се нуждаеш.

— Не! — изкрещя Джулиън, но беше точно както се беше страхувал: не бе в състояние да спре случващото се пред очите му. Малкълм грабна ножа, който лежеше до Анабел и преряза гърлото на Артър.

Кръв рукна върху Анабел, обливайки тялото й и камъка, върху който бе положено. Артър посегна към гърлото си и от Джулиън се изтръгна давещ се звук, а пръстите му се вкопчиха в ръба на купата.

Покровът на Анабел поаленя. Ръцете на Артър се отпуснаха бавно до тялото му. Беше прав единствено защото Малкълм го държеше. Чупещата се коса и изсъхналата кожа на Анабел подгизнаха от кръв. Кръв, която оцвети в червено предницата на белия костюм на Малкълм.

— Чичо Артър — прошепна Джулиън. Усети вкуса на сол върху устните си. За миг се ужаси, че плаче, и то пред кралицата… ала за свое облекчение установи, че просто беше прехапал устна. Преглътна металическия вкус на собствената си кръв, докато тялото на Артър се отпусна безжизнено в ръката на Малкълм и магьосникът го блъсна нетърпеливо настрани. Той се свлече на земята до олтара и остана да лежи неподвижно.

— Анабел — прошепна Малкълм.

Тя се раздвижи.

Първо помръднаха крайниците й, ръцете и краката й се протегнаха, пръстите им — посягащи към нищото. За миг Джулиън си помисли, че нещо не беше наред с водата в купата, някакво странно отражение, преди да осъзнае, че това бе самата Анабел. Бяло сияние се разливаше по нея… не, това беше кожа, надигаща се, за да скрие голи кости и сухожилия. Трупът й сякаш започна да се издува, докато плът изпълни очертанията й, сякаш някой опъваше гладка, лъскава ръкавица върху скелета. Сиво и бяло станаха розови: босите й стъпала и глезени придобиха човешки вид. Пръстите им дори завършваха с ясните полумесеци на нокти.

Кожата пълзеше нагоре по тялото й, пъхна се под покрова, надигна се, за да покрие гърдите и ключицата й и се спусна надолу по ръцете й. С длани, заприличали на морски звезди, тя разпери пръсти, сякаш за да почувства въздуха. Гърди се надигнаха под чаршафите, хлътналите й бузи се издуха, очите й се отвориха рязко.

Това бяха очите на рода Блекторн, искрящи и синьо-зелени като морето.

Анабел се надигна и седна, стиснала окървавения си покров. Под него се криеше тялото на млада жена. Гъста коса се стелеше на вълни около бледо, овално лице; устните й бяха пълни и алени; очите й блещукаха удивено, докато се взираха в Малкълм.

А Малкълм беше преобразен. Каквото и ужасяващо опустошение да бе понесло тялото му, то като че ли избледня и за миг Джулиън го видя такъв, какъвто трябва да е бил като млад, влюбен мъж. От него се излъчваше удивена ласкавост; сякаш бе замръзнал на мястото си, с грейнало от обожание лице, докато Анабел се плъзваше от олтара, за да застане до свлеченото в купчинка на пода тяло на Артър.

— Анабел — каза Малкълм. — Моята Анабел. Толкова дълго те чаках, толкова много сторих, за да си те върна. — Той направи несигурна крачка към нея. — Моя любов. Мой ангел. Погледни ме.

Ала Анабел се взираше в Артър. Много бавно тя се наведе и вдигна ножа, паднал до тялото му. Когато се изправи, очите й бяха приковани в Малкълм, по бузите й се стичаха сълзи. Устните й оформиха безмълвно една дума… Джулиън се приведе напред, но тя бе твърде тиха, за да я чуе. Повърхността на кристала за гадаене бе започнала да се вълнува, като морските води преди буря.

Малкълм изглеждаше съкрушен.

— Недей да ридаеш — каза той. — Моя любима, моя Анабел.

Посегна към нея. Анабел направи крачка напред, вдигнала лице към него. Малкълм се наведе, сякаш за да я целуне, в същия миг, в който тя замахна и заби ножа, който държеше, дълбоко в тялото му.

Малкълм се взря изумено в нея. А после от гърдите му се откъсна вик. Беше нещо повече от болка — беше вик на отчаянието от невъобразима измяна и на разбито сърце. Рев, който сякаш раздра Вселената, разкъсвайки звездите.

Малкълм се дръпна със залитане назад, но Анабел го последва, привидение от кръв и ужас в алено-бялата си гробовна премяна. Отново замахна, разсичайки гърдите му и той се свлече на земята.

Ала дори тогава не вдигна ръка, за да я отблъсне, когато тя се надвеси над него. Кървави мехурчета избиха в крайчетата на устните му, когато проговори с усилие.

— Анабел. О, обич моя, обич моя…

Тя го прониза свирепо, забивайки острието дълбоко в сърцето му. Тялото на Малкълм потръпна конвулсивно. Главата му се отметна назад, очите му се забелиха. С безстрастно лице, Анабел се наведе над него и извади Черната книга от колана му. Без да го погледне втори път, тя се обърна и излезе от църквата, изчезвайки от образа в гадателския кристал.

— Къде отиде? — Джулиън едва разпозна собствения си глас. — Последвай я, използвай кристала…

— Той не може да проникне през толкова много черна магия — отвърна кралицата. Лицето й грееше, сякаш току-що бе видяла нещо прекрасно.

Джулиън се отдръпна, потръпвайки… то беше по-силно от него. Повече от всичко искаше да отиде, залитайки, и да повърне. Ала кралицата щеше да го сметне за проява на слабост. Така че той откри една стена и се облегна на нея.

Кралицата стоеше, подпряла длан на златната купа, и му се усмихваше.

— Видя ли как Фейд дори не вдигна ръка, за да се защити? Това е любовта, сине на тръните. Приветстваме дори най-жестоките удари и докато кръвта ни изтича от тях, прошепваме своята благодарност.

Джулиън се напрегна.

— Защо ми го показа?

— Искам да сключа сделка с теб — отвърна тя. — И има неща, за които не би трябвало да си в неведение, когато го направим.

Джулиън се опита да успокои дишането си, заповядвайки си да отиде по-дълбоко в главата си, да се върне към най-лошите си спомени. Намираше се в Залата на Съглашението, беше на дванайсет години и току-що беше убил баща си. Беше в Института и току-що бе открил, че Малкълм е отвлякъл Тави. Беше в пустинята и Ема му казваше, че обича Марк; Марк, не него.

— Каква сделка? — попита и гласът му беше твърд като скала.

Кралицата поклати глава. Червената й коса грееше около изпитото й лице.

— Искам всичките ти спътници да бъдат тук, когато го направим, ловецо на сенки.

— Няма да сключа сделка с теб — заяви Джулиън. — Студеният мир…

Тя се разсмя.

— Нарушавал си Студения мир поне хиляда пъти, дете. Не се преструвай, че не знам нищо за теб и за семейството ти. Въпреки Студения мир, въпреки всичко, което изгубих, аз все още съм кралицата на светлите феи.

Джулиън неволно се зачуди какво ли означаваха думите въпреки всичко, което изгубих… Какво точно беше изгубила? Дали имаше предвид просто напрежението от Студения мир, срама от поражението в Тъмната война?

— Освен това — продължи кралицата, — все още не знаеш какво ще ти предложа. Нито пък приятелите ти. Според мен те доста ще се заинтересуват, особено твоят парабатай, прелестната Ема.

— Имаш нещо за Ема? — попита той. — Тогава защо ме доведе тук сам?

— Има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което навярно би предпочел тя да не научава, че знаеш. — По устните й пробяга усмивчица и тя направи крачка към него. Джулиън беше достатъчно близо, за да види детайлите на перата по роклята й, пръските кръв, показващи къде са били изтръгнати из корен от птицата. — Парабатайското проклятие. Знам как да бъде развалено.

Джулиън усети, че не може да си поеме дъх. Именно това му беше казал елфът пука на Портата: В Царството на феите ще намериш някой, който знае как може да бъде разкъсана парабатайската връзка.

Беше носил това знание в сърцето си, откакто бяха дошли тук. Чудил се бе кой ли ще бъде този някой. Ето че беше кралицата… естествено, че беше кралицата. Някой, на когото абсолютно не би трябвало да има доверие.

— Проклятието? — повтори той, придавайки на гласа си леко озадачено звучене, сякаш нямаше представа защо го беше нарекла така.

Нещо неопределимо проблесна в очите на кралицата.

— Парабатайската връзка, трябваше да кажа. Но за теб тя е проклятие, нали? — Тя улови китката му и обърна ръката му. Полумесеците, които беше вдълбал върху дланта с изгризаните си нокти, бяха избледнели, но все още се виждаха. Джулиън си помисли за кристала за гадаене. За това как кралицата го гледа с Ема в стаята на Фъргюс. Естествено, че го беше направила. Разбрала бе кога Ема бе заспала. Кога той беше уязвим. Знаеше, че е влюбен в Ема. Едно бе да го скрие от семейството и приятелите си, но за кралицата на феите, свикнала да открива чуждите слабости и уязвими места и да долавя с жестока непогрешимост всяка грозна истина, то несъмнено бе ясно като фар в нощта. — Както казах — продължи тя, като се усмихваше, — ние приветстваме раните на любовта, нали?

Джулиън усети как го залива вълна от ярост, ала любопитството му надделя. Той издърпа ръката си от нейната.

— Кажи ми. Кажи ми какво знаеш.

* * *

Елфически рицари, облечени в зелено и златно, и червено, дойдоха да вземат Ема и да я отведат в тронната зала. Отсъствието на Джулиън малко я учуди, но се успокои, когато видя Марк и Кристина, ескортирани по същия начин, и Марк й прошепна, че е чул един от стражите да казва, че Джулиън вече ги очаква в тронната зала.

Ема изруга собственото си изтощение. Как бе могла да не усети, че е излязъл? Беше си заповядала да заспи, неспособна да понесе дори още една секунда в неговата близост, без да е в състояние да го прегърне. А той беше толкова спокоен, така напълно овладян; погледнал я бе с далечна дружелюбност… дори топлина, докато я уверяваше, че приятелството им е непокътнато — и от това я беше заболяло неописуемо, и единственото, което бе искала, бе умората да заличи всичко.

Тя докосна Кортана, окачена на гърба й. В раницата си беше прибрала своите неща и тези на Джулиън. Чувстваше се малко глупаво да носи оръжие с такава рокля, но нямаше намерение да се преоблича пред стражите на кралицата. Бяха й предложили да носят меча вместо нея, но тя бе отказала. Единствено тя можеше да докосва Кортана.

Кристина почти трепереше от вълнение.

— Тронната зала на кралицата — прошепна. — Чела съм за нея, но никога не съм си и помисляла, че един ден ще я видя с очите си. Казват, че се променяла според настроението на кралицата.

Ема си спомни какво й беше разказвала Клеъри за Двора, истории за стая от лед и сняг, за кралицата, облечена в злато и сребро, и за завеса от пърхащи пеперуди. Ала когато пристигнаха, не завариха нищо подобно. Както Марк беше казал, Джулиън вече беше в тронната зала, която се оказа голо овално помещение, изпълнено със сивкав дим. Дим се кълбеше по пода и припукваше под тавана, раздиран от малки черни мълнии. Нямаше прозорци, но сивият дим оформяше фигури край стените — поле от мъртви цветя, разбиваща се вълна, скелет на крилато създание.

Джулиън седеше на стъпалата, отвеждащи до огромния каменен блок, върху който се намираше престолът на кралицата. Носеше смесица от бойно облекло и обикновени дрехи и над ризата си беше наметнал яке, каквото би могъл да намери единствено тук, в земите на елфите. То блещукаше с ярки нишки и късчета брокат; ръкавите му бяха навити, разкривайки гривната от морско стъкло около китката му.

Вдигна поглед, когато те влязоха. Дори на безцветния фон в стаята, синьо-зелените му очи грейнаха.

— Преди да кажете каквото и да било, трябва да ви съобщя нещо.

Ема го слушаше само с половината от ума си; другата половина не можеше да престане да мисли за това, колко странно спокоен изглежда.

А Джулиън бе най-плашещ, именно когато беше спокоен. Той обаче продължи да говори и постепенно тя си даде сметка какво казва. Вълни на шок преминаха през тялото й. Малкълм — мъртъв, жив, отново мъртъв? Артър — убит? Анабел — възкръснала? Черната книга — изчезнала?

— Но Малкълм беше мъртъв — каза тя вцепенено. — Аз го убих. Видях как водата отнесе тялото му. Беше мъртъв.

— Кралицата ме предупреди, че не бива да смятаме смъртта за нещо необратимо — рече Джулиън. — Особено когато става дума за магьосници.

— Значи, Анабел е жива — обади се Марк. — Какво иска? Защо е взела Черната книга?

— Все добри въпроси, Миах — разнесе се глас от другия край на стаята. Всички се обърнаха изненадано, с изключение на Джулиън.

Тя излезе от сивите сенки, обгърната в още сивота: дълга сива рокля, ушита от пепел и крилца на нощни пеперуди, дълбоко изрязана отпред, така че беше лесно да се видят изпъкналите кости на ключицата й. Насред заостреното й, триъгълно лице грееха сини очи. Червената й коса беше прибрана на тила с помощта на сребриста мрежичка. Кралицата. В очите й имаше блясък — злина или лудост, трудно бе да се каже.

— Кой е Миах? — попита Ема.

Кралицата посочи с глава Марк.

— Той. Племенникът на моята прислужница Нене.

Марк изглеждаше поразен.

— Нене нарече Хелън „Алеса“ — каза Ема. — Значи… Алеса и Миах са елфическите им имена?

— Не пълните им имена, които притежават сила. Не. Ала далеч по-хармонични от Марк и Хелън, не сте ли съгласни? — Кралицата се приближи до Марк, придържайки полите си с една ръка. С другата посегна да докосне лицето му.

Марк не помръдна. Изглеждаше вкаменен. В продължение на години му беше втълпяван страх от елфическите благородници и най-вече — от монарсите. Джулиън бе този, който присви очи, когато кралицата сложи ръка върху бузата на Марк и пръстите й помилваха кожата му.

— Красиво момче. Беше такава загуба да бъдеш част от Дивия лов. Би могъл да ми служиш тук, в Двора.

— Те ме отвлякоха — изтъкна Марк. — Вие не го направихте.

Дори кралицата изглеждаше леко слисана.

— Името ми е Марк. — Каза го без следа от враждебност или съпротива. То бе простичък факт. Ема видя искрите, припламнали в очите на Джулиън — гордееше се с брат си, докато кралицата отпускаше ръка. Тя се върна до престола и Джулиън се изправи и слезе по стъпалата, присъединявайки се към останалите.

Кралицата седна на трона и им се усмихна, а сенките около нея се раздвижиха, сякаш им беше заповядала — завихриха се на тънки струйки, приемайки очертанията на цветя.

— И така, след като Джулиън ви каза всичко, което трябва да знаете, вече можем да сключим сделка.

На Ема никак не й хареса начинът, по който изрече името на Джулс: собственическото, почти лениво Джулиън. Освен това се зачуди къде ли бе кралицата, докато Джулиън им разказваше какво се бе случило. Достатъчно наблизо, за да чуе, със сигурност някъде, откъдето да може да прецени реакциите им.

— Доведе ни тук, милейди, макар да нямаме представа защо — рече Джулиън. По лицето му си личеше, че няма представа какво възнамерява да поиска кралицата от тях. Личеше си обаче и това, че не беше решил да й откаже. — Какво искаш от нас?

— Искам да намерите Анабел Блекторн и да вземете Черната книга.

Те се спогледаха — каквото и да бяха очаквали, определено не беше това.

— Искаш само Черната книга? — попита Ема. — Не Анабел?

— Само книгата — потвърди кралицата. — Анабел няма значение, освен заради това че книгата е у нея. Възкресена толкова дълго след смъртта си, тя по всяка вероятност е напълно луда.

— Е, това ще направи издирването й още по-забавно — подхвърли Джулиън. — Не можеш ли да изпратиш някой от Двора да претърси света на мунданите за нея?

— Студеният мир прави подобно нещо доста трудно — сухо отвърна кралицата. — И аз, и моите подчинени ще бъдем пленени още щом ни забележат. Вие, от друга страна, сте любимците на Съвета.

— Не бих казала точно „любимци“ — отбеляза Ема. — Това би било попресилено.

— И защо й е на кралицата на феите Черната книга? — попита Марк. — Тя е просто магьосническа играчка.

— Ала опасна, попадне ли в неподходящи ръце, дори това да са елфически ръце — отговори кралицата. — Силата на краля на тъмните елфи непрекъснато нараства след Студения мир. Той почерни земите на тъмните елфи и напълни реките с кръв. С очите си видяхте, че никое от делата на Ангела не може да оцелее в неговите владения.

— Така е — съгласи се Ема. — Ала какво те е грижа теб, че той е направил земите си недосегаеми за ловците на сенки?

Кралицата я изгледа с усмивка, която не стигна до очите й.

— Не ме е грижа. Само че кралят отвлече един от моите поданици. Член на моя Двор, който ми е много скъп. Държи го като пленник в земите си. Искам да си го върна обратно.

Гласът й беше студен.

— И как точно книгата ще ти помогне за това? — попита Ема.

— Черната книга е нещо повече от тъмна магия — обясни кралицата. — В нея има заклинания, които ще ми позволят да си върна пленника от Тъмния двор.

Кристина поклати глава.

— Милейди. — Звучеше мило и твърдо, без капчица притеснение. — Макар да ви съчувстваме за загубата, това крие големи опасности и много работа за нас, ако се съгласим да помогнем. Смятам, че ще се наложи да ни предложите нещо изключително специално, за да спечелите помощта ни.

Кралицата изглеждаше развеселена.

— Каква категоричност у някой толкова млад. — Тя направи жест и пръстените й проблеснаха. — Но в случая интересите ни съвпадат. Вие не искате Черната книга да попадне в ръцете на Тъмния крал, не го искам и аз. Тя ще бъде на много по-сигурно място тук, в моя Двор, отколкото навън, в широкия свят — кралят също ще се опитва да я намери и единствено в сърцето на моето царство тя ще бъде на сигурно място.

— Ала откъде можем да сме сигурни, че няма да я използвате срещу ловците на сенки? — попита Ема неспокойно. — Не беше толкова отдавна, когато войници на Светлия двор нападнаха Аликанте.

— Времената се менят, менят се и съюзниците — отвърна кралицата. — Сега кралят представлява по-голяма заплаха за мен и поданиците ми, отколкото нефилимите. Пък и ще ви докажа своята лоялност. — Тя отметна глава назад и короната й проблесна. — Предлагам ви край на Студения мир и връщането на сестра ви, Алеса.

— Това не е по силите ви — рече Марк. Не бе успял обаче да сдържи реакцията си, чувайки името на сестра си; очите му грееха прекалено ярко. Също като тези на Джулиън. Алеса. Хелън.

— Напротив — заяви кралицата. — Донесете ми книгата и аз ще предложа земите и войските си на Съвета, та заедно да надвием краля.

— А ако Съветът откаже?

— Няма да откаже. — Кралицата звучеше непоклатимо сигурна. — Ще осъзнаят, че единствено обединявайки сили с нас, биха могли да надвият краля, а за да сключат подобен съюз, първо трябва да отменят Студения мир. Доколкото разбирам, сестра ви е била осъдена на нефилимското наказание изпращане в изгнание, защото във вените й тече елфическа кръв. Във властта на инквизитора е да отмени това наказание. С края на Студения мир, сестра ви ще бъде свободна.

Кралицата не можеше да лъже, Ема знаеше това. Въпреки това имаше чувството, че по някакъв начин им погажда номер. Огледа се наоколо и по неловките изражения на останалите, разбра, че не е единствената, която си мисли същото. И все пак…

— Искаш да сложиш ръка върху Тъмните земи? — каза Джулиън. — И искаш Клейвът да ти помогне за това?

Кралицата махна лениво с ръка.

— За какво са ми притрябвали Тъмните земи? Не ме тласка желанието да покорявам територии. Друг ще замени Повелителя на сенките върху престола, някой по-благосклонно настроен към нефилимите. Това би трябвало да заинтригува събратята ви.

— Имаш ли някого предвид? — попита Джулиън.

Този път кралицата се усмихна наистина и за миг бе лесно да забрави човек колко слаба и изпита изглеждаше. Когато се усмихнеше, красотата й беше поразителна.

— Да. — Тя се обърна към сенките зад себе си. — Доведете го.

Една от сенките се размърда и се откъсна от останалите. Беше Фъргюс, забеляза Ема, докато той изчезваше през една сводеста врата, само за да се върне миг по-късно. Според Ема никой не се изненада особено, когато видя кой вървеше до него, примигващ и сепнат, и намусен както винаги.

— Кийрън? — изуми се Марк. — Кийрън, крал на Тъмния двор?

Лицето на Кийрън успя да придобие едновременно уплашено и обидено изражение. Беше си облякъл чисти дрехи — ленена риза и панталон, и светлобежово яке, макар че все още беше много блед, а превръзките му прозираха под ризата.

— Не — заяви той. — Абсолютно не.

Кралицата се разсмя.

— Не Кийрън. Неговият брат. Адаон.

— Адаон няма да го иска — каза Кийрън. Фъргюс го държеше здраво за ръката; Кийрън като че ли се преструваше, че не е така, в опит да съхрани достойнството си. — Той е верен на краля.

— В такъв случай едва ли ще бъде особено благосклонно настроен към нефилимите — отбеляза Ема.

— Той ненавижда Студения мир — каза кралицата. — Всички знаят това. Всички знаят и че е верен на Тъмния крал и приема решенията му. Но само докато кралят е жив. Ако Тъмният двор бъде победен от един съюз между нефилими и светли елфи, няма да е трудно да поставим свой избраник на престола.

— Говориш така, сякаш е съвсем просто — рече Джулиън. — Ако не възнамеряваш да поставиш Кийрън на трона, защо го доведе тук?

— Имам друга задача за него — каза кралицата. — Нуждая се от пратеник. Някой, чиято самоличност им е известна. — Тя се обърна към Кийрън. — Ти ще бъдеш моят пратеник пред Клейва. Ще се закълнеш в лоялност към един от тези ловци на сенки, тук и сега. Заради това и защото си син на краля, когато се обърнеш към Съвета, те ще знаят, че говориш от мое име и няма да бъдат измамени повторно, както стана с лъжеца Мелиорн.

— Кийрън първо трябва да се съгласи с този план — рече Марк. — Изборът трябва да е негов.

— Е, изборът определено е негов — каза кралицата. — Може да се съгласи или пък може, по всяка вероятност, да бъде убит от баща си. На краля никак не му харесва осъдените му пленници да избягат.

Кийрън измърмори нещо под носа си и каза:

— Ще се закълна във вярност на Марк. Ще сторя това, което той поиска от мен и заради него ще се подчинявам на нефилимите. И ще се опитам да убедя Адаон да направи онова, което искате, макар че в крайна сметка изборът е негов.

Нещо припламна в очите на Джулиън.

— Не — отсече той. — Няма да го направиш за Марк.

Марк го погледна сепнато, лицето на Кийрън се напрегна.

— Защо не Марк?

— Любовта усложнява всичко — рече Джулиън. — Една клетва би трябвало да е свободна от подобни усложнения.

Кийрън изглеждаше така, сякаш едва се сдържеше да не избухне. Косата му бе станала съвършено черна. С един последен сърдит поглед към Джулиън той се приближи към групичката нефилими… и коленичи пред Кристина.

Всички изглеждаха изненадани, Кристина — най-много от всички. Кийрън отметна тъмнокосата си глава назад и я погледна, а в очите му имаше предизвикателство.

— Вричам ти се във вярност, лейди на розите.

— Кийрън, който сваля и качва на престола — каза Марк, гледайки Кийрън и Кристина с напълно непроницаемо изражение. Не че Ема можеше да го вини. Вероятно през цялото време очакваше Кийрън да си спомни онова, което беше забравил. Сигурна бе, че ужасно се бои от болката, която спомените щяха да донесат и на двама им.

— Не го правя заради Адаон или Студения мир — заяви Кийрън. — Правя го, защото искам да видя баща си мъртъв.

— Звучи успокояващо — промърмори Джулиън, докато Кийрън се изправяше на крака.

— Значи, е решено. — Кралицата изглеждаше наистина доволна. — Ала нека сме наясно за едно: може да обещаете помощта и благоразположението ми на Съвета, но няма да тръгна на война срещу Престола на Сенките, докато Черната книга не бъде в ръцете ми.

— Ами ако той тръгне на война срещу теб? — попита Джулиън.

— Първо ще нападне вас — рече кралицата. — В това поне съм сигурна.

— Ами ако не я намерим? — обади се Ема. — Книгата, имам предвид.

Кралицата махна лениво с ръка.

— В такъв случай Клейвът все така ще има благоразположението ми — отвърна тя. — Ала няма да добавя поданиците си към техните редици, докато не получа Черната книга.

Ема погледна към Джулиън, който сви рамене, сякаш за да каже, че не бе очаквал нищо друго от кралицата.

— Само още нещо — каза той. — Хелън. Не искаме да чакаме Студеният мир да бъде отменен, за да си я върнем.

За миг кралицата изглеждаше подразнена.

— Има неща, които не съм в състояние да сторя, малки нефилиме — сопна се тя и за първи път Ема си помисли, че й вярва напълно.

— Можеш — не отстъпи Джулиън. — Закълни се, че ще настоиш пред Клейва Хелън и Ейлийн да бъдат твоите посланици. След като Кийрън изпълни задължението си и предаде съобщението ти на Съвета, неговата роля ще приключи. Някой друг ще трябва да пътува до земите на феите и обратно. Нека бъдат Хелън и жена й. Тогава Клейвът ще бъде принуден да ги върне от остров Врангел.

Кралицата се поколеба за миг, а после кимна.

— Нали си даваш сметка, че нямат никаква причина да направят онова, което поискам, освен ако очакват помощта ми? В такъв случай, да, когато се сдобиете с Черната книга, може да поставите подобно условие. Кийрън, упълномощавам те, когато настъпи моментът, да отправиш подобно искане.

— Ще го сторя — рече Кийрън и погледна към Марк. Ема почти можеше да чуе онова, което казваха очите му: Но не заради теб.

— Прекрасно — каза кралицата. — Може да станете герои. Героите, които сложиха край на Студения мир.

Кристина настръхна. Ема си спомни думите й, които приятелката й бе изрекла веднъж: Открай време си мечтая един ден да допринеса за сключването на по-добро споразумение от Студения мир. Нещо по-справедливо спрямо долноземците и онези ловци на сенки, които ги обичат.

Мечтата на Кристина. Марк и сестрата на Джулиън. Безопасност за семейство Блекторн, след като Хелън и Ейлийн се върнеха. Кралицата им бе предложила най-отчаяните им надежди, най-съкровените им желания. Ема мразеше да се страхува, ала в този миг се страхуваше от кралицата.

— Е, разбрахме ли се най-сетне, дърпащи се деца? — попита кралицата, а очите й грееха. — Съгласни ли сме?

— Знаеш, че сме. — Джулиън почти запрати думите в лицето й. — Ще сложим начало на издирването, макар че нямаме представа откъде да започнем.

— Хората често отиват на места, които означават нещо за тях. — Кралицата наклони глава на една страна. — Анабел е от рода Блекторн. Научете повече за миналото й. Опознайте душата й. Имате достъп до документите на рода Блекторн, истории, които никой друг не може да докосне. — Тя се изправи. — Някои от поданиците ми ги посетиха преди време, когато двамата бяха млади и щастливи. Фейд имаше къща в Корнуол. Навярно все още стои. Възможно е в нея да има нещо. — Тя пое надолу по стъпалата. — А сега дойде моментът да продължите по пътя си. Трябва да се приберете в света на мунданите, преди да е станало твърде късно. — Достигнала най-долното стъпало, тя се обърна, величествена с прекрасните си дрехи и властното си излъчване. — Влезте! Очаквахме ви.

На прага се появиха две фигури, обградени от рицари в ливреята на кралицата. В едната от тях Ема разпозна Нене. Върху лицето й, докато прекрачваше прага, се четеше уважение и дори мъничко страх. До нея се виждаше внушителната фигура на Гуин ап Нийд, облечен в официален дублет^[1] от тъмно кадифе, изпънат до пръсване от масивните му рамене.

Гуин се обърна към Марк. Очите му, синьо и черно, се впиха в него с гордо изражение.

— Ти спаси Кийрън. Не биваше да се съмнявам в теб. Направи всичко, което бих могъл да поискам от теб, и даже повече. А сега, за един последен път, ще препуснеш заедно с мен и Дивия лов. Нека те отведа при семейството ти.

* * *

Петимата последваха кралицата, Нене и Гуин през лабиринт от коридори, докато последният от тях не отстъпи място на спускащ се надолу тунел, в който повяваше хладен, свеж въздух. В другия му край имаше зелена поляна. Не се виждаха дървета, единствено трева, изпъстрена с цветя, а над тях — нощното небе, по което танцуваха пъстроцветни облаци. Ема се зачуди дали все още бе същата нощ, в която бяха пристигнали в царството на светлите феи или бе минал цял ден, докато бяха под земята. Нямаше как да разбере. Времето в елфическите владения се движеше като танц, чиито стъпки тя не познаваше.

На поляната ги чакаха пет коня. Един от тях Ема разпозна като Уиндспиър, жребеца на Кийрън, на чийто гръб принцът бе препуснал в битката с Малкълм. Той процвили, когато зърна Кийрън, и ритна с копито към небето.

— Ето какво ми обеща онзи пука — тихо каза Марк. Беше застанал зад Ема, приковал очи в Гуин и конете. — Че ако дойда в земите на елфите, отново ще яздя с Дивия лов.

Ема посегна и стисна ръката му. Поне за Марк, обещанието се бе изпълнило, без да остави горчив вкус в устата му. Надяваше се да е така и за Джулиън и Кристина.

Кристина вече отиваше към един алест жребец, който риеше неспокойно пръстта. Заговори му тихичко, докато той не се успокои, и се метна на гърба му, милвайки го по шията. Джулиън възседна черна кобилка с призрачно зелени очи. Изглеждаше съвсем спокоен, ала очите на Кристина грееха от възторг. Тя срещна погледа на Ема и се усмихна широко, сякаш едва се сдържаше. Ема се зачуди колко ли отдавна си мечтае да язди с елфите.

Самата тя остана назад, изчаквайки Гуин да извика името й. Защо имаше само пет коня, а не шест? Получи отговор, когато Марк се метна върху Уиндспиър и протегна ръка, за да помогне на Кийрън да се качи зад него. Елфическата стрела около гърлото му проблясваше на многоцветната звездна светлина.

Нене се приближи до Уиндспиър и посегна към ръцете на Марк, без да обръща внимание на Кийрън. Ема не можа да чуе какво му прошепна, но върху лицето й беше изписана дълбока болка; пръстите на Марк стиснаха нейните само за миг, преди да ги пуснат. Нене се обърна и се прибра в хълма.

Безмълвен, Кийрън се настани зад Марк, без да го докосва.

Марк се извърна леко назад.

— Притесняваш ли се?

Кийрън поклати глава.

— Не. Защото съм с теб.

Лицето на Марк се напрегна.

— Да. С мен си.

До Ема, кралицата се засмя тихичко.

— Толкова много лъжи само в четири думички. А дори не каза „Обичам те“.

Гняв прониза Ема като стрела.

— А ти несъмнено разбираш от лъжи — отбеляза тя. — Всъщност мен ако питат, най-големите лъжи, изричани от елфите, са онова, което не ни казват.

Кралицата изпъна гръб и ето че сякаш се взираше в Ема от много високо. Звездите танцуваха зад нея, сини и зелени, лилави и алени.

— Защо си така ядосана, момиче? Предложих ви справедлива сделка. Всичко, което бихте могли да искате. Оказах ви истинско гостоприемство. Дори дрехите на гърба ти са елфически.

— Нямам ти доверие — заяви Ема направо. — Сключихме сделка, защото нямахме друг избор. Ала ти ни манипулираше на всяка крачка… дори роклята, която нося, е манипулация.

Кралицата повдигна вежди.

— Освен това — продължи Ема, — се съюзи със Себастиан Моргенстърн. Помогна в Тъмната война. Именно заради войната Малкълм се добра до Черната книга и родителите ми загинаха. Защо да не те обвинявам?

Очите на кралицата се впиха в нея и Ема видя в тях онова, което досега бе полагала такива усилия да скрие: гнева и жестокостта си.

— Затова ли се самоназначи за закрилница на семейство Блекторн? Тъй като не можа да спасиш родителите си, ще спасяваш тях, твоето импровизирано семейство?

Ема я изгледа в продължение на един дълъг миг, преди най-сетне да проговори.

— Можеш да си заложиш задника, че е затова.

И без да погледне повече владетелката на Светлия двор, се отправи към конете на Лова.

* * *

Джулиън открай време не си падаше особено по конете, макар да се бе научил да язди, като повечето ловци на сенки. В Идрис, където колите не работеха, те все още бяха основният начин на придвижване. Беше се учил на едно опако пони, което изобщо не го слушаше и непрекъснато препускаше под ниско надвиснали клони, мъчейки се да го събори от седлото.

Конят, който Гуин му беше дал, имаше опасен поглед в зловещите си зелени очи, който не предвещаваше нищо добро. Джулиън вече се беше приготвил той да се втурне рязко напред, но когато Гуин даде заповед да потеглят, конят просто политна нагоре, като играчка на конци.

Джулиън ахна рязко от изненада и се вкопчи с всичка сила в гривата, докато останалите се издигаха във въздуха около него — Кристина, Гуин, Ема, Марк и Кийрън. За миг останаха така, сенки под лунната светлина.

А после конете препуснаха напред. Небето над тях се превърна в размазано петно, звездите — ивици от проблясваща, пъстроцветна боя. Джулиън си даде сметка, че се усмихва широко… така, както рядко бе правил, откакто беше дете. То бе по-силно от него. Заровено дълбоко в душата на всеки, помисли си, докато се носеха в нощта, трябва да се спотайваше желание да полети.

И не така, както го правеха мунданите, пленени в метална тръба. А по този начин — да изригват от облаци, меки като пух, докато вятърът милва кожата им. Погледна към Ема. Беше се привела над гривата на коня си, дългите й крака бяха извити около тялото му, сияйната й коса — развяна като знаме. Зад нея Кристина бе разперила ръце във въздуха и пищеше от щастие.

— Ема! — извика тя. — Ема, виж, мога и без ръце!

Ема погледна назад и се разсмя с глас.

Марк, който яздеше Уиндспиър така, сякаш го беше правил цял живот, докато Кийрън се държеше за колана му с една ръка, не го намери за толкова забавно.

— Използвай ръцете си! — викна той. — Кристина! Това не е увеселително влакче!

— Нефилимите не са с всичкия си! — изкрещя Кийрън, отмятайки необуздано развяната си коса.

Кристина просто се разсмя и Ема й се усмихна широко, а очите й сияеха като звездите над тях, превърнали се в сребристобелите звезди на мунданския свят.

Пред тях изникнаха сенки, бели и черни, и сини. Скалите на Дувър, помисли си Джулиън, и усети как го жегва болка, че всичко ще свърши толкова бързо. Обърна глава и погледна към брат си. Марк седеше върху Уиндспиър така, сякаш бе роден на седлото. Вятърът развяваше бледата му коса, разкривайки заострените му уши. Той също се усмихваше — спокойната, загадъчна усмивка на някой, който прави онова, което обича.

Далеч под тях беше светът, плетеница от сребристочерни поля, потънали в сенки хълмове и искрящи, криволичещи реки. Беше красиво, но Джулиън не бе в състояние да откъсне очи от брат си. Значи, това е Дивият лов, помисли си. Тази свобода, този простор, тази необуздана радост. За първи път осъзна, че решението на Марк да остане при семейството си може и да не е било толкова лесно. За първи път си помисли колко много трябва да го обича брат му, за да се откаже от небето заради него.