Касандра Клеър
Повелител на сенките (13)

13
Страната на сънищата

Ема се огледа наоколо в захлас. Вратата изобщо не изглеждаше така, сякаш бе издълбана в хребета на хълм. Беше направена от гладък камък с цвят на пепел, покривът над тях бе от син мрамор, прошарен от позлатени звезди. Потънал в сенки коридор водеше в сърцето на хълма.

Елфическата жена, Нене, повдигна лампата си, пълна със стрелкащи се светулки, които хвърляха малък обръч светлина около групичката. Ема видя, че устните на Джулиън бяха свити в сурова линия, Кристина стискаше здраво медальона си. Марк полагаше нежно Кийрън на земята. Отне й миг докато осъзнае, че Кийрън бе припаднал — главата му бе отпусната безжизнено назад, дрехите му бяха плувнали в кръв.

— Сега сме в земите на светлите феи — каза Нене. — Тук можете да използвате руните и магическата си светлина. — Тя спря загрижен поглед върху Кийрън. — Можете да излекувате приятеля си.

— Не можем. — Джулиън извади руническия си камък от джоба и светлината му обля Ема като облекчението на вода в пустинята. — Той не е ловец на сенки.

Нене дойде по-близо, сбърчила смаяно светлите си вежди. Марк беше на земята, взел в прегръдките си Кийрън, върху чието ледено бяло лице затворените му очи се открояваха като бледи полумесеци.

— Ловец ли е?

— И двамата… — започна Марк.

— Не можете ли да направите нещо за него? — Ема прекъсна Марк, преди да бе казал твърде много.

— Мога. — Нене коленичи, оставяйки лампата на земята до себе си, и извади шишенце от вътрешността на пухената връхна дреха без ръкави, която носеше над роклята си. Поколеба се, поглеждайки към Марк. — Ти не се нуждаеш от това? Не си ранен?

Марк поклати объркано глава.

— Не, защо?

— Донесох го за теб. — Тя отпуши шишенцето и го поднесе към устните на Кийрън, напявайки тихичко нещо на език, който Ема не познаваше.

Устните на Кийрън се разтвориха и той преглътна. Бледа златиста течност покапа от крайчетата на устата му. Клепачите му се повдигнаха и той се надигна, преглъщайки втора, а после и трета глътка. Очите му срещнаха тези на Нене над ръба на шишенцето и той извърна лице, избърсвайки устата си с ръкав.

— Запази останалото — каза дрезгаво. — Това ми стига.

И се изправи несигурно на крака с помощта на Марк. Другите вече прибираха стилитата си. Върху ръката на Ема грееше току-що нарисувана руна за изцеляване, до нея — руна за енергия. Въпреки това тялото я болеше, болеше я и сърцето. Непрекъснато виждаше баща си, отново и отново, да вдига очи към нея от тревата.

Не беше той, не и наистина, но от това образът не ставаше по-малко болезнен.

— Да вървим — каза Нене, прибирайки шишенцето. — Течността ще го подкрепи само за малко. Трябва да стигнем в Двора колкото се може по-скоро.

Тя пое напред и останалите я последваха. Марк подкрепяше препъващия се Кийрън, а руническият камък на Джулиън обливаше коридора в светлина. Отдалеч стените сякаш бяха покрити със сложна мозайка, но отблизо Ема видя, че са направени от прозрачна смола, в която бяха притиснати венчелистчета на цветя и пеперудени крилца.

— Милейди — обади се Кристина. В косата й, също като на Ема, бяха оплетени листа и бодливите плодчета на репей. — Какво искахте да кажете с това, че сте донесли онази напитка за Марк? Откъде разбрахте, че трябва да дойдете тук?

— Имахме гости, тук, в Двора — рече Нене. — Нефилими, червенокосо момиче и русокосо момче.

— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд — досети се Ема.

— Те ми казаха за семейство Блекторн. Име, което знаех. Сестра ми Нериса обичаше един Блекторн и му роди две деца, и умря от любов, когато той я напусна.

Марк се закова на място и Кийрън простена от болка.

— Ти си сестра на майка ми? — попита невярващо.

— Мисля, че обикновено се казва леля — обади се Ема.

Марк я изгледа мрачно.

— Аз съм тази, която отнесе теб и сестра ти до прага на баща ви и ви остави там, та той да ви отгледа — отвърна Нене. — Имаме обща кръв във вените си.

— Започвам да се чудя дали всички вие нямате по някой отдавна изгубен родственик в земите на феите — подхвърли Кийрън.

— Аз нямам. — В гласа на Кристина се долавяха нотки на съжаление.

— Половината родственици на Марк са елфи — изтъкна Ема. — Къде другаде да бъдат?

— Откъде разбра, че ще имам нужда да бъда спасен? — попита Марк елфическата жена.

— Елфът пука, който ви пусна да влезете, е мой отдавнашен приятел — отвърна Нене. — Разказа ми за пътуването ви и аз се досетих какво ви води тук. Знаех, че няма да се справите с триковете на Повелителя на сенките без помощ.

— Горящите стрели — досети се Джулиън. Камъните и плочките на коридора бяха отстъпили място на отъпкана пръст. От тавана висяха корени, оплетени с проблясващи цветя, които осветяваха мрака. Жили от минерали в скалата блещукаха и се променяха, когато Ема ги погледнеше. — Била си ти.

— Заедно с още неколцина от стражите на кралицата. А после трябваше просто да се държа на няколко крачки пред вас и да отворя тази врата. Не беше лесно, но в земите на краля има много врати към царството на светлите феи. Повече, отколкото той предполага. — Тя хвърли остър поглед към Кийрън. — Няма да издадеш това, нали, Ловецо?

— Мислех, че ме смяташ за нефилим — рече Кийрън.

— То бе преди да зърна очите ти. Също като моя племенник, ти служиш на Гуин. — Тя въздъхна тихичко. — Ако сестра ми Нериса можеше да научи, че синът й ще израсне под такова проклятие, това щеше да разбие сърцето й.

Лицето на Джулиън потъмня, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна една фигура. Бяха стигнали до място, където коридорът се превръщаше в кръгла стая, от която във всички посоки тръгваха безброй тунели.

Пътят им беше препречен от елфически рицар. Висок мъж с кожа с цвета на пшеница и мрачно изражение, той носеше одежди и жакет от ярка пъстроцветна материя.

— Фъргюс — каза Нене. — Пусни ни да минем.

Той повдигна тъмните си вежди и отвърна с порой от думи на странен, подобен на птичи език — не сърдит, но видимо подразнен. Нене вдигна ръка и отговори рязко. Докато я гледаше, Ема си помисли, че забелязва прилика с Марк. Не само в светлорусата коса, но и в деликатните кости, в решителните жестове.

Рицарят въздъхна и отстъпи настрани.

— Можем да продължим, ала с пукването на зората ще бъдем повикани на аудиенция при кралицата — обясни Нене, поемайки бързо напред. — Елате, помогнете ми да отведа Ловеца в някоя стая.

Ема имаше доста въпроси: как щяха да разберат кога е настъпила зората тук, защо Нене като че ли изпитваше такава ненавист към Дивия лов и разбира се, къде отиваха. Задържа ги за себе си обаче и най-сетне те стигнаха до края на коридор, където стените бяха от полирана скала, грейнала от полускъпоценни камъни: тигрово око, азурит, яспис. Процепи в скалата бяха покрити с дълги кадифени завеси, избродирани с искрящи нишки.

Нене повдигна една от завесите, разкривайки стая с гладки, извити стени и сводест таван. Бял балдахин се спускаше надолу, полузакривайки легло, направено от дебели клони, преплетени с цветя.

Нене остави лампата си.

— Сложете Ловеца да легне.

Кийрън, който не бе проронил нито дума, откакто бяха влезли в същинския Двор, остави Марк да го отведе до леглото. Изглеждаше ужасно, помисли си Ема, докато Марк му помагаше да се настани върху матрака. Тя се зачуди колко ли пъти Марк бе правил същото, когато Кийрън бе изтощен след битка… и колко ли пъти Кийрън го беше правил за Марк. Да бъдеш част от Дивия лов бе изпълнено с опасности и тя не можеше да си представи дори колко от кръвта на другия бяха видели двамата.

— Има ли лечител в този Двор? — попита Марк и се изправи.

— Аз съм лечителката — отвърна Нене. — Макар че рядко работя сама. Обикновено имам помощник, ала сега е късно и Дворът е полупразен. — Погледът й се спря върху Кристина. — Ти ще ми помогнеш.

— Аз? — сепна се Кристина.

— Имаш целително излъчване. — Нене отиде до един дървен шкаф и го отвори. Вътре имаше буркани с билки, нанизи с изсушени цветя и стъкленици с пъстроцветни течности. — Разпознаваш ли нещо тук?

— Тиарела — отвърна Кристина послушно, сякаш бяха в час. — Клейтония, маянтемум, клинтония.

Нене изглеждаше впечатлена. Тя извади купчина ленени превръзки и ги тикна в ръцете й.

— Твърде много хора в стаята ще забавят излекуването му. Аз ще заведа тези двамата в съседната стая, а ти свали дрехите на Кийрън.

Бузите на Кристина пламнаха.

— Марк може да го направи.

Нене извъртя очи.

— Както желаеш. — Тя се обърна към леглото, където Кийрън се бе свлякъл върху възглавниците. Ръждиви петна кръв покриваха ризата и кожата на Марк, но той не забелязваше. — Смачкай няколко листа тиарела и му ги дай с вода. Недей да го превързваш все още. Първо трябва да прегледаме раната.

Тя излезе забързано от стаята и Ема и Джулиън се втурнаха след нея. Направиха само няколко крачки надолу по коридора, където тъмночервена завеса закриваше отворена врата. Нене я отметна и им даде знак да влязат.

Когато прекрачиха вътре, Ема едва не ахна. Тази стая беше много по-великолепна от предишната. Покривът се губеше в сенки. Стените бяха от сребрист кварц и грееха отвътре, изпълвайки стаята с меко сияние. Кремавобели цветя покриваха стените и изпълваха въздуха с уханието на градина. В средата имаше масивно легло, разположено върху платформа със стъпала. Беше отрупано с кадифени възглавници и пищна покривка.

— Ще свърши ли работа? — попита Нене.

Ема бе в състояние само да кимне. Зелен плет, върху който растяха рози, се простираше в единия край на стаята, а зад него се лееше малък водопад. Когато погледна зад плета, Ема видя, че водите се събират в малко езерце, обградено със зелени и сини камъни, подредени във формата на пеперуда.

— Не е толкова пищно като Института — чу тя да казва Джулиън, — но ще свърши работа.

— Чия е тази стая? — попита Ема. — На кралицата?

Нене се засмя.

— Покоите на кралицата? Определено не. Това е стаята на Фъргюс… всъщност той има две. Радва се на голямо благоразположение в Двора. Няма против да спите тук — днес е част от нощната стража.

Тя се обърна, за да си върви, но когато стигна до завесата поспря и ги погледна.

— Вие сте брат и сестра на племенника ми, нали?

Ема отвори уста и отново я затвори. Марк й беше като брат повече от всичко друго. Със сигурност повече, отколкото Джулиън.

— Да — отвърна Джулиън, доловил колебанието й.

— И го обичате — каза Нене.

— Според мен ще откриеш, ако само го опознаеш малко, че е много лесно да бъде обичан — каза Джулс и сърцето на Ема се разтвори, копнеейки за него, за двамата с Марк заедно, щастливи и смеещи се, каквито трябваше да бъдат братята, и заради предизвикателството в очите на Джулиън, когато погледна Нене. Дължиш на брат ми обичта, която той заслужава; покажи му я или аз ще ти обърна гръб.

Нене се прокашля.

— А племенницата ми? Алеса?

— Името й сега е Хелън. — Джулиън замълча за миг и Ема видя как се опитва да прецени дали да спомене положението на Хелън, след което се отказва — нямаше достатъчно доверие на Нене, още не. — Да, тя ми е сестра; да, обичам я така, както обичам Марк. Лесно е да обичаш и двамата.

— Лесно е да ги обичаш — повтори Нене замислено. — Малцина са тези сред нас, за които бих казала, че е лесно да бъдат обичани. — Тя прекрачи през вратата. — Трябва да се връщам, преди момчето от Лова да е издъхнало — заяви и изчезна.

Джулиън погледна Ема и веждите му подскочиха.

— Тя е много…

— Да — съгласи се Ема, без да се нуждае от неизречените думи, за да разбере какво има предвид. Двамата с Джулиън почти винаги бяха на едно и също мнение за хората. Усети как устните й се извиват, докато му се усмихваше, въпреки всичко, въпреки невероятното, невъзможно напрежение на нощта.

А и опасността все още не беше отминала, помисли си, обръщайки се, за да огледа стаята. Рядко бе попадала в толкова красиво място. Чувала бе за хотели в пещери, места в Кападокия и в Гърция, където прекрасни стаи били издълбани в скалите, покрити с коприна и кадифе. Ала тук цветята бяха тези, които се докосваха до сърцето й, белите цветя, ухаещи на сметана и захар, като белите цветя, които растяха в Идрис. От тях сякаш струеше светлина.

И разбира се, леглото. С нещо като закъснял шок тя си даде сметка, че двамата с Джулиън бяха останали насаме, в невероятно романтична стая с едно-единствено, много голямо и много меко легло.

О, да, тревогите за тази вечер съвсем не бяха приключили.

* * *

Когато се върна, Нене почисти нежно раната на Кийрън с парчета навлажнен лен, внимателно притискайки с пръсти ръбовете на порязаното. Кийрън седеше изпънат и скован на ръба на леглото, без да помръдва или с нещо да показва, че си дава сметка какво става, ала Кристина виждаше по дълбокия полумесец, отпечатан върху долната му устна, че го боли.

Марк седеше мълчаливо до него. Изглеждаше изцеден, изтощен до краен предел, и не посегна да улови ръката на Кийрън; просто си седеше там, а рамото му докосваше рамото на другото момче. Но пък те едва ли бяха от онези, които се държаха за ръце, помисли си Кристина. Дивият лов не беше място, където на подобни нежни изрази на обич се гледаше с добро око.

— Стрелата на тъмните елфи е била потопена в самакитка — каза Нене, когато приключи с почистването на раната. Протегна ръка за чисто парче лен и се залови да превърже слабото тяло на Кийрън. Той беше преоблечен в чист панталон, а върху леглото до него беше сгъната риза. По гърба му имаше белези, които доста приличаха на тези върху гърба на Марк; белези, които стигаха до раменете и се спускаха по ръцете му. Беше слаб, но силен на вид, с ясно очертани мускули на ръцете и гърдите. — Ако беше човек или дори обикновен елф, щеше да те убие, ала Ловците имат своя собствена защита. Ще живееш.

— Да — заяви Кийрън, вирвайки арогантно брадичка. Кристина обаче се зачуди. Не беше казал: Да, знаех, че ще живея. Беше се съмнявал, подозираше тя. Боял се бе, че ще умре.

Не можеше да не се възхити на смелостта му.

Нене направи физиономия и приключи с превързването. Потупа Кристина по рамото, докато Кийрън си обличаше ризата, закопчавайки я с бавни, треперещи пръсти, и посочи плитък мраморен съд върху нощното шкафче, пълен с парчета плат, плуващи в зеленикава течност.

— Това са компреси за предотвратяване на инфекция. Сменяй ги на всеки два часа.

Кристина кимна. Не беше сигурна как ще се събужда на всеки два часа, а може би просто щеше да се наложи да остане будна през цялата нощ, но все някак щеше да се справи.

— Вземи — каза Нене и се наведе към Кийрън с друго шишенце в ръка. — Изпий това. Няма да ти навреди, само ще ти помогне.

След един миг Кийрън отпи, но се закашля и блъсна стъкленицата настрани.

— Как смееш… — започна, а после очите му се извъртяха и той политна назад. Марк го улови, преди раненият му гръб да докосне леглото, и помогна на Нене да го обърне внимателно на една страна.

— Не се притеснявай — каза Марк, забелязал стиснатата челюст на Нене. — Той винаги заспива, крещейки по този начин.

— Имаше нужда от сън — бе всичко, което Нене каза, преди да излезе забързано от стаята.

Марк я проследи с поглед; изражението му беше разтревожено.

— Не е такава, каквато си я представях, когато си мечтаех, че може би имам семейство в земите на елфите. В продължение на толкова много години търсех и разпитвах, и не открих нито следа от тях. Бях се отказал.

— Положила е огромно усилие да те намери и спаси — каза Кристина. — Очевидно я е грижа за теб.

— Тя не ме познава — отвърна Марк. — За елфите кръвта е нещо много важно. Не би могла да допусне да попадна в ръцете на краля на тъмните феи. Случилото се с един член на семейството, се отразява и на останалите от него.

Тя докосна косата ти, искаше да каже Кристина. Беше го видяла само за миг — докато посягаше, за да превърже гърба на Кийрън, пръстите на Нене бяха докоснали фините краища на русата коса на Марк. Той не беше забелязал и Кристина се зачуди дали щеше да й повярва, ако му кажеше.

Тя се отпусна в долната част на леглото. Кийрън се беше свил на кълбо, тъмната му коса беше разрошена под неспокойната му глава.

Марк се беше облегнал на таблата на леглото. Босите му крака бяха върху леглото, на няколко сантиметра от тези на Кристина; ръката му бе протегната и пръстите му почти докосваха нейните.

Ала очите му бяха върху Кийрън.

— Не си спомня — каза.

— Кийрън? Какво не си спомня?

Марк притисна колене до гърдите си. В разкъсаните си, окървавени дрехи приличаше на опърпаната фигура, която представляваше, когато се завърна от Дивия лов.

— В Тъмния двор са го изтезавали и били. Очаквах го. Така правят те със своите затворници. Когато го развързах и го изведох от там, си дадох сметка, че му бяха причинили нещо, заради което не помнеше, че е убил Ярлат. Не си спомня нищо от нощта, в която ни видя да говорим в кухнята.

— Не си спомня бичуването, станалото с Джулс и Ема…?

— Не си спомня какво се случи, нито че скъсах с него заради това — мрачно каза Марк. — Каза, че знаел, че ще дойда за него. Сякаш все още сме… онова, което бяхме.

— Какво бяхте всъщност? — Кристина си даде сметка, че никога не го бе питала. — Разменихте ли си обещания? Имахте ли дума за него, като novio?

— Гадже? — повтори Марк. — Не, нищо такова. Ала имаше нещо, а после то свърши. Защото бях ядосан. — Той погледна Кристина нещастно. — Но как бих могъл да съм ядосан на някой, който дори не си спомня какво е направил?

— Чувствата ти са такива, каквито са. Кийрън действително направи онези неща. Направи ги, дори и да не си го спомня. — Кристина се намръщи. — Прекалено сурово ли прозвуча? Не исках. Но аз седях с Ема след това. Помагах да превържат раните й от камшика.

— А сега помогна да превържат раните на Кийрън. — Марк си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, Кристина. Това сигурно ти се струва… дори не мога да си представя какво си мислиш. Да си принудена да седиш тук с мен, с него…

— Имаш предвид заради… — Кристина се изчерви. Заради това че се целунахме на веселието? Тя погледна дълбоко в сърцето си, търсейки следи от ревност, горчивина, гняв към Марк. Не откри нищо. Нито дори яростта, която бе изпитала към Диего при появата на Зара.

Колко отдавна й се струваше това сега. Колко далечно и маловажно. Зара можеше да си го задържи, той бе само неин.

— Не съм ядосана — рече тя. — Пък и ти не трябва да се притесняваш какво изпитвам аз. Би трябвало да се съсредоточим върху това, че Кийрън е в безопасност, че можем да се върнем.

— Не мога да престана да се притеснявам какво изпитваш — каза Марк. — Не мога да престана да мисля за теб.

Кристина усети как сърцето й задумка.

— Грешка би било да мислим за царството на светлите феи като сигурно място, където бихме могли да си отдъхнем. Има една стара поговорка, според която единствената разлика между тъмните и светлите елфи е, че тъмните елфи вършат злините си, без да се крият. — Марк погледна надолу. Кийрън дишаше леко, равномерно. — А и не знам какво да правим с Кийрън. Дали да го изпратим обратно в Лова? Да повикаме Гуин? Кийрън няма да разбере защо бих поискал да се разделя с него.

— А искаш ли наистина? Да се разделиш с него?

Марк не отговори.

— Разбирам. Наистина. Винаги си се нуждаел от Кийрън толкова много, че никога не си имал възможността да се замислиш дали искаш да бъдеш с него.

Марк издаде тихичък звук. Улови ръката й и я задържа, загледан в Кийрън. Стискаше я силно, но Кристина не се отдръпна.

* * *

Джулиън седеше на ръба на внушителното легло на Фъргюс. Не виждаше Ема зад високия плет, който закриваше езерцето, но я чуваше как плиска във водата, звук, който отекваше между сияещите стени.

Звук, който изопваше нервите му до краен предел. Когато се изкъпеше, тя щеше да излезе и да се пъхне в леглото при него. Двамата бяха делили едно легло стотици, може би хиляди пъти. Ала това не означаваше нищо, докато бяха деца, а по-късно, когато не бяха, той си бе повтарял, че все така не означава нищо, дори когато се бе събуждал посред нощ, просто за да гледа как кичури от косата й се разпиляват по бузата й, докато спи. Дори когато бе започнала да става много рано, за да отиде да тича на плажа и той се сгушваше в топлината, която тялото й бе оставило върху чаршафите, и вдъхваше уханието на розова вода на кожата й.

Дишай. Джулиън впи пръсти в кадифената възглавница, която беше взел в скута си. Мисли за нещо друго.

Не беше като да нямаше цял куп други неща, за които да мисли. Ето че се намираха в Двора на светлите феи, не точно пленници, но и не съвсем гости. От земите на светлите феи бе също толкова трудно да се избяга, колкото и да се проникне в тях и все пак, те нямаха план как да го направят.

Само че той беше изтощен; за първи път оставаше в една спалня с Ема, откакто бяха сложили край, и като никога, в този рядък миг, мислеше със сърцето, не с ума си.

— Джулс? — повика го Ема. Той си спомни кратките дни, когато го беше наричала Джулиън, начина, по който, излязла от нейните устни, думата караше сърцето му да се пръсне от удоволствие. — Нене ми остави една рокля и тя е… — Ема въздъхна. — Е, предполагам, че ще е най-добре да видиш.

Тя се показа иззад плета, който закриваше езерцето, с пусната коса и облечена в роклята. Елфическите дрехи обикновено бяха или много натруфени, или съвсем простички. Тази беше от простичките. С тънки презрамки, които се кръстосваха на раменете, тя бе направена от копринено мека бяла материя, която прилепваше към мокрото й тяло като втора кожа, подчертавайки извивките на кръста и хълбоците й.

Джулиън усети, че устата му пресъхва. Защо й трябваше на Нене да оставя тази рокля? Защо не можеше Ема да се върне в леглото в мръсните си бойни дрехи?

— Бяла е — рече Ема, мръщейки се.

Бяло — настане ли време на смърт и тъга. За ловците на сенки бялото бе цвят за погребения: имаше бяло облекло за погребения с почести, върху очите на мъртвите нефилими слагаха парче бяла коприна, преди да изгорят телата им.

— Бялото не означава нищо за феите — рече той. — За тях то е цветът на цветя и други природни неща.

— Знам, просто… — Ема въздъхна и пое боса по стъпалата, отвеждащи до леглото. Поспря, за да разгледа огромния матрак, поклащайки удивено глава. — Е, добре, може и да не си паднах особено по Фъргюс, когато го срещнах за първи път. — Лицето й грееше от топлината на водата, бузите й бяха порозовели. — Но той може да държи страхотен пансион, трябва да му се признае. Вероятно всяка вечер ще пъхва с любов ментов бонбон под възглавницата ти.

Роклята се повдигна леко, докато тя се покатерваше върху леглото, и Джулиън с ужас осъзна, че отстрани имаше цепка, която й стигаше почти до хълбока. Зърна за миг дългия й крак, докато тя се излягаше върху покривката.

Вселената не просто го мразеше, а се опитваше да го убие.

— Дай ми още няколко възглавници — поиска си Ема, а после грабна няколко, преди Джулиън да успее да помръдне. Той стисна още по-здраво онази в скута си и я погледна право в очите.

— Никакво крадене на завивките.

— Че кога съм го правила. — Тя натрупа възглавниците зад себе си, издигайки купчинка, на която да се облегне. Влажната й коса бе залепнала по врата и раменете й, дълги кичури бледо мокро злато.

Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала. Ема рядко плачеше. Джулиън си даде сметка, че бърборенето й, откакто се беше върнала в стаята, бе престорено весело, нещо, което би трябвало да забележи по-рано… той, който познаваше Ема по-добре от всеки друг.

— Ем — каза, неспособен да се възпре, нито да скрие нежността в гласа си. — Добре ли си? Онова, което се случи в Двора…

— Чувствам се толкова глупава — отвърна тя. Престорената жизнерадост се отцеди от гласа й и под преструвката се показа Ема, неговата Ема, с цялата й сила и интелигентност, и храброст. Ема, която звучеше разтърсена до основи. — Знам, че елфите погаждат номера. Знам как лъжат, без да изричат лъжи. И все пак, онзи пука ми каза… каза, че ако дойда в земите на елфите, ще видя лицето на някого, когото съм обичала и изгубила.

— Типично за феите — отвърна Джулиън. — Ти видя лицето на баща си, ала това не беше той. Беше илюзия.

— Не бях в състояние да го осъзная. Сякаш умът ми беше забулен в мъгла. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че искам баща си обратно.

— Умът ти вероятно е бил забулен в мъгла — рече Джулиън. — Съществуват цял куп магии, които могат да замаят мислите ти. А и стана толкова бързо. Аз също не заподозрях, че е илюзия. Никога не съм чувал за толкова силна илюзия.

Ема не каза нищо. Беше се облегнала на ръцете си, тялото й беше очертано от бялата рокля. Джулиън усети как го жегна нещо, което много приличаше на болка, сякаш под кожата му имаше ключ, който обтягаше кожата му с всяко завъртане. Спомени връхлитаха безпощадно ума му — какво бе да плъзне ръце по нея, усещането от зъбите й върху долната му устна. Извивката на тялото й, паснала така съвършено до неговото: двоен полумесец, неразплетен символ за безкрайност.

Открай време вярваше, че желанието би трябвало да е нещо приятно. Никога не си бе представял, че може да боли по този начин, като бръсначи под кожата му. Преди онази нощ на плажа с Ема си беше мислил, че я желае повече, отколкото някой някога бе желал когото и да било. Мислил си бе, че желанието може да го убие. Ала сега знаеше, че въображението му бледнее. Че дори когато то се отцеждаше от него под формата на бои, покапали като капки от кръвта му върху платното, не бе в състояние да улови усещането от кожата й до неговата, сладко-парещия вкус на устните й. Желанието може и да не го убиеше, помисли си, но знанието за това, което нямаше — би могло да го стори.

Заби нокти в дланите си с всичка сила. За съжаление, беше ги изгризал прекалено дълбоко, за да се нарани наистина.

— Да видя как се оказа, че онова нещо не е баща ми… то ме накара да осъзная колко голяма част от живота ми е илюзия — каза Ема. — Прекарах толкова години в търсене на отмъщение, но когато го получих, то не ме направи щастлива. Камерън не ме направи щастлива. Мислех си, че всички тези неща ще ме направят щастлива, но то се оказа само една илюзия. — Тя се обърна към него, очите й бяха широко отворени и невъзможно тъмни. — Ти си едно от малкото истински неща в живота ми, Джулиън.

Джулиън усещаше ударите на сърцето в цялото си тяло. Всяка друга емоция — ревността му към Марк, болката от раздялата с Ема, тревогата за децата, страхът от това какво ги очакваше в Двора на феите — избледня. Ема го гледаше, с полуотворени устни и зачервени бузи, и ако се наведеше към него, ако го пожелаеше дори мъничко, той щеше да се предаде и да се пръсне на късчета. Дори ако това означаваше да измени на брат си, щеше да го направи. Щеше да я придърпа към себе си и да се изгуби в нея, в косата, в кожата, в тялото й.

Щеше да бъде нещо, което по-късно щеше да си спомня с болка, която щеше да го пронизва като нагорещени до бяло ножове. Още едно напомняне за всичко, което никога нямаше да има. И щеше да се мрази, задето беше наранил Марк. Ала нищо от това нямаше да го спре. Знаеше докъде се простира силата на волята му и вече беше стигнал до нейния предел. Тялото му трепереше, дъхът му се беше учестил. Трябваше само да протегне ръка…

— Искам отново да бъдем парабатаи — каза Ема. — Както бяхме преди.

Думите се взривиха във вътрешността на главата му. Не го желаеше; искаше да бъдат парабатаи, това бе всичко. Той седеше тук, мислейки си за какво копнее и колко болка е в състояние да понесе, ала то нямаше никакво значение, щом тя не го желаеше. Как бе могъл да бъде толкова глупав?

Когато проговори, гласът му беше овладян:

— Винаги ще бъдем парабатаи, Ема. То е за цял живот.

— Всичко е толкова странно, откакто ние… откакто започнах да се срещам с Марк — каза тя, задържайки погледа му със своя. — Ала не е заради Марк. А заради нас. Заради онова, което направихме.

— Всичко ще бъде наред — рече Джулиън. — Няма правила за подобна ситуация, наръчник с указания. Само че ние не искаме да си причиним болка, така че няма да го направим.

— В миналото е имало парабатаи, които са се намразили. Спомни си Лушън Греймарк и Валънтайн Моргенстърн.

— Това няма да се случи с нас. Ние се избрахме, когато бяхме деца, избрахме се отново и когато бяхме на четиринайсет години. Аз избрах теб и ти избра мен. Това представлява парабатайската церемония, не е ли така? Начин да скрепим това обещание. Онова, което казва, че винаги ще избирам теб.

Ема се облегна лекичко на ръката му, докосна едва-едва рамото му със своето, ала това накара тялото му да пламне като фойерверките над кея Санта Моника.

— Джулс?

Той кимна; нямаше си доверие да проговори.

— Аз също винаги ще избирам теб — каза Ема и като отпусна глава на рамото му, затвори очи.

* * *

Кристина се събуди рязко от неспокойния си сън. Стаята беше потънала в сумрак; тя се бе сгушила в долната част на леглото, подвила крака под себе си. Кийрън беше потънал в дълбок сън, облегнат на възглавниците, а Марк беше на пода, увит в одеяла.

Два часа, казала бе Нене. Трябваше да наглежда Кийрън на всеки два часа. Погледна отново към Марк, реши да не го буди, въздъхна и седна в леглото, приплъзвайки се към елфическия принц.

Мнозина изглеждаха спокойни в съня си, но не и Кийрън. Той дишаше тежко, очите му се стрелкаха напред-назад зад клепачите, ръцете му потрепваха неспокойно под завивките. Въпреки това не се събуди, когато Кристина се приведе напред, за да повдигне ръба на ризата му с неловки пръсти.

Кожата му гореше. Толкова отблизо той бе мъчително прелестен, с високите си скули, издължените очи с гъсти мигли, милващи бузите му, със синьо-черната си коса.

Кристина смени бързо компреса; старият бе напоен с кръв. Когато се наведе, за да върне ризата му на място, една ръка стисна китката й като менгеме.

Две очи — черно и сребърно — се вдигнаха към нея. Устните му се раздвижиха; бяха напукани и сухи.

— Вода — прошепна той.

Незнайно как, макар и само с една ръка, Кристина успя да напълни калаената чаша върху нощното шкафче с вода от каната до нея и му я подаде. Той я пресуши, без да я пуска.

— Може би не ме помниш. Аз съм Кристина.

Кийрън остави чашата настрани и се взря в нея.

— Знам коя си — рече след миг. — Мислех си, че… но не. Ние сме в Светлия двор.

— Да — потвърди Кристина. — Марк спи — добави, в случай че той се притесняваше.

Ала умът на Кийрън като че ли беше далече от там.

— Мислех, че ще умра тази нощ. Приготвил се бях за това. Бях готов.

— Нещата невинаги се случват, когато ги очакваме — каза Кристина. В собствените й уши, думите й не прозвучаха особено убедително, но като че ли го успокоиха. По лицето му се разля облекчение, като завеса, спускаща се пред прозорец.

Пръстите му я стиснаха още по-силно.

— Остани с мен.

Разтърсена от изненада, Кристина би отговорила — може би дори би отказала — но така и не получи възможност. Кийрън беше заспал.

* * *

Джулиън лежеше буден.

Искаше да заспи; изтощението сякаш се беше просмукало в костите му. Ала стаята бе пълна със сумрачна светлина и Ема бе влудяващо близо. Усещаше топлината на тялото й. Беше отметнала завивките и той виждаше голото й рамо там, където роклята се бе смъкнала, разкривайки парабатайската руна върху ръката й.

Спомни си буреносните облаци пред Института, начина, по който го беше целунала на стъпалата, преди Гуин да се появи. Не, най-добре да бъде откровен със себе си. Преди тя да се отдръпне и да изрече името на брат му. Именно това бе сложило край.

Навярно бе твърде лесно да се поддадат на забранени чувства, когато и така вече бяха толкова близки. Част от него искаше тя да го забрави и да бъде щастлива. Друга част обаче искаше тя да си спомня като него, сякаш споменът за онова, което бяха имали заедно, бе част от него, от кръвта във вените му.

Прокара неспокойно пръсти през косата си. Колкото повече се опитваше да потисне подобни мисли, толкова по-упорито изплуваха те на повърхността, като водата в каменното езерце. Копнееше да се протегне и да притегли Ема към себе си, да улови устата й в целувка, да целуне истинската Ема и да изтрие спомена за лиананши, ала би му стигнало и това да се сгуши до нея, да я вземе в обятията си и цяла нощ да усеща движението на тялото й, докато диша. Би му стигнало дори просто да прекара нощта в сън, като само малките им пръсти се докосват.

— Джулиън — разнесе се тих глас. — Събуди се, сине на тръните^[1].

Той седна в леглото. В долната част на леглото стоеше жена. Не беше Нене, нито Кристина: жена, която никога не бе виждал на живо, макар да я познаваше от картини. Беше невероятно слаба, почти изпита, но въпреки това — красива, с пълни устни и стъклено сини очи. Червена коса падаше на вълни до кръста й. Роклята й изглеждаше така, сякаш бе ушита за нея във времената, преди да изпосталее толкова, ала въпреки това беше прелестна: тъмносиня и бяла, с деликатен рисунък от пера, тя обвиваше тялото й в пухена мекота. Ръцете й бяха дълги и бели, устните й — алени, ушите й — леко заострени.

Върху главата й имаше златна диадема… корона, с изящна елфическа изработка.

— Джулиън Блекторн — каза кралицата на светлите елфи. — Събуди се и ела с мен, защото искам да ти покажа нещо.