Касандра Клеър
Повелител на сенките (11)

11
Трон на черна нощ

Кит седеше на стъпалата пред Института, загледан във водата.

Денят беше дълъг и неловък. Напрежението между центурионите и обитателите на Института бе по-голямо от всякога, макар че поне центурионите нямаха представа защо.

Даяна бе положила геройско усилие да продължи да преподава, сякаш всичко беше наред. Никой не бе в състояние да се съсредоточи — като никога Кит, въпреки че сравненията между различните серафимски азбуки му бяха тъмна Индия, не беше най-разсеяният в стаята. Ала целта на уроците бе да хвърли прах в очите на центурионите, така че те продължиха да се стараят.

Положението не се подобри и на вечеря. След един дълъг, мокър ден, в който не бяха намерили нищо, центурионите бяха раздразнителни. Не помогна и това, че Джон Картрайт се беше разфучал за нещо и бе изчезнал нанякъде. Ако се съдеше по плътно стиснатите устни на Зара, май се беше скарал с нея, макар че Кит можеше само да гадае за какво. За етичността на това, да затварят магьосници в лагери, или да придружават елфи до стаи за мъчения, вероятно.

Диего и Раян направиха всичко по силите си, за да поведат весел разговор, но се провалиха. През по-голямата част от вечерята Ливи се взираше в Диего, навярно обмисляйки плана им да го използват, за да попречат на Зара, но това очевидно го изнервяше, защото той на два пъти се опита да нареже пържолата си с лъжица. Сякаш за да влошат още повече нещата, Дру и Тави като че ли бяха доловили наелектризираната атмосфера в стаята и през цялата вечеря обсипваха Даяна с въпроси за това, кога Джулиън и останалите ще се върнат от „мисията“ си.

Когато вечерята най-сетне свърши, Кит се измъкна благодарен, скатавайки се от миенето на чиниите и си намери тихо местенце под предния свод на къщата. Въздухът, който вятърът носеше откъм пустинята, беше хладен и уханен, а океанът проблясваше под звездите, лист наситена чернота, увенчан от пенещи се бели вълни.

За кой ли път Кит се запита какво го задържаше тук. Макар да изглеждаше глупаво да изчезне заради един неловък разговор на вечеря, изминалият ден ясно му бе напомнил, че проблемите на семейство Блекторн не бяха негови и вероятно никога нямаше да бъдат. Едно бе да бъде син на Джони Рук. Съвсем друго — да бъде Херондейл.

Той докосна среброто на пръстена си, хладен до кожата му.

— Не знаех, че си тук. — Беше Тай; разбра го още преди да е вдигнал глава. Другото момче се беше появило зад ъгъла на къщата и го гледаше любопитно.

Около врата му имаше нещо, ала не бяха обичайните му слушалки. Когато той изкачи стълбите, слабичка сянка, облечена в тъмни дънки и пуловер, Кит осъзна, че то имаше очи.

Долепи плътно гръб до стената.

— Това фретка ли е?

— Див е — отвърна Тай, облягайки се на парапета на верандата. — Фретките са опитомени. Така че, строго погледнато това е пор, макар че ако беше опитомен, щеше да бъде фретка.

Кит се взря в животинчето. То примигваше насреща му и шаваше с лапички.

— Леле — каза Кит и наистина го мислеше.

Порчето притича по ръката на Тай и скочи върху перилата, след което изчезна в мрака.

— Фретките са страхотни домашни любимци — продължи Тай. — Учудващо лоялни са. Или поне хората го смятат за учудващо. Не знам защо. Чисти са и обичат играчките и тишината. И освен това могат да бъдат дресирани да… — Тай млъкна. — Отегчавам ли те?

— Не. — Кит се сепна. Отегчен ли изглеждаше? Беше се наслаждавал на гласа на Тай, оживен и сериозен. — Защо?

— Джулиън казва, че понякога хората не искат да знаят за някои теми чак толкова, колкото аз — обясни той. — Така че трябвало да ги питам.

— Предполагам, че това важи за всички — подхвърли Кит.

Тай поклати глава.

— Не. Аз съм различен.

Не звучеше така, сякаш това го притесняваше или разстройваше. Беше просто факт, който знаеше за себе си и нищо повече. Тай притежаваше тиха увереност, за която Кит с изненада установи, че му завижда. Никога не бе вярвал, че може да завижда на един ловец на сенки за каквото и да било.

Тай се покатери на верандата и седна до него. Миришеше леко на пустиня, пясък и пелин. Кит си помисли за това колко му беше харесал звукът на гласа му — рядкост бе да чуеш някой да извлича такова искрено удоволствие от това, просто да споделя информация. Предполагаше, че то може би бе начин да се справи. Покрай отвратителността на центурионите и тревогата за Джулиън и останалите, Тай вероятно беше под голям стрес.

— Защо си навън? — попита го Тай. — Пак ли мислиш да бягаш?

— Не — отвърна Кит. Не мислеше. Е, може би мъничко. От гледката, на Тай му се искаше да не мисли за това. Вместо това тя го изпълваше с желание да открие някоя мистерия и да му я даде за разгадаване, така, както подаряваш на някого, когото обичаш, шоколадови бонбони.

— Ще ми се всички да можехме да се махнем — каза Тай с обезоръжаваща откровеност. — Отне ни много време, докато се почувстваме в безопасност тук, след края на Тъмната война. А сега Институтът сякаш отново е пълен с врагове.

— Центурионите ли имаш предвид?

— Не ми харесва да са тук. По принцип не обичам тълпите. Когато всички говорят едновременно и вдигат шум. Тълпите са най-гадното… особено на места като кея Санта Моника. Бил ли си там? — Той направи физиономия. — Всички светлини и викове, и хора. То е като натрошено стъкло в главата ми.

— Ами битките? — попита Кит. — Да се биеш, да убиваш демони, това трябва да е доста шумно?

Тай поклати глава.

— С битките е различно. Битките са това, което ловците на сенки правят. То е в тялото ми, не в ума. Стига само да мога да нося слушалки…

Той не довърши. Някъде отдалеч долетя тих звук от счупено стъкло, сякаш ураган бе строшил прозорец.

Тай скочи рязко, при което едва не настъпи Кит, и извади серафимска кама от колана с оръжията си. Стисна я здраво, приковал в океана поглед, толкова нетрепващ, колкото този на статуите в градината зад Института.

Кит също се изправи, сърцето думкаше в гърдите му.

— Какво има? Какво беше това?

— Магическите бариери, онези които центурионите поставиха. Това беше звукът от строшаването им — каза Тай. — Нещо идва. Нещо опасно.

— Нали твърдяхте, че Институтът бил безопасен!

— Обикновено е — отвърна Тай и вдигна оръжието в ръката си. — Адриел! — рече и острието лумна, сякаш в него гореше огън. Сиянието огря нощта и на него Кит видя, че пътят, водещ към Института, е пълен с движещи се фигури. Не бяха човешки… прилив на тъмни създания, хлъзгави и влажни, полюшващи се като вълни, и излъчващи воня, от която на Кит едва не му прилоша. Спомни си как веднъж беше видял на брега полуразложения труп на един тюлен, окичен с гирлянди от водорасли, по които пъплеха месни червеи — вонята беше същата, но още по-ужасна.

— Вземи — каза Тай и миг по-късно Кит установи, че бе тикнал в ръката му грейналата серафимска кама.

Беше като да държи оголена жица. Оръжието сякаш туптеше и се гърчеше и Кит трябваше да положи усилие да го удържи.

— Никога не съм хващал нещо такова!

— Брат ми винаги казва, че все отнякъде трябва да започнеш.

Тай бе откачил кинжал от колана си — къс и остър и далеч не толкова страшен на вид, колкото серафимската кама.

Кой брат, зачуди се Кит, ала нямаше възможност да попита — до слуха му вече достигаха викове и шум от тичащи крака, и той се радваше, защото тъмната вълна от създания неумолимо приближаваше. Изви китката си по начин, по който не бе вярвал, че е в състояние да го направи, и ето че оръжието като че ли бе по-сигурно в ръката му — сияеше без топлина, сякаш изтъкано от светлината на звездите или луната.

— Е, сега, когато всички са будни — подхвърли Кит, — предполагам това не означава, че можем да се приберем вътре?

Тай вече вадеше слушалките от джоба си, стъпил сигурно с обутите си в черни гуменки крака точно над най-горното стъпало.

— Ние сме ловци на сенки — заяви той. — Не бягаме.

Луната се показа иззад един облак, в същия миг, в който вратата зад Кит и Тай се отвори рязко и през нея се изсипаха ловци на сенки. Неколцина от центурионите носеха рунически камъни: нощта бе обляна в светлина и Кит най-сетне видя създанията, които се катереха по пътя и се изливаха на поляната. Те се хвърлиха с крясъци към Института и на верандата ловците на сенки вдигнаха оръжия.

— Морски демони — каза Даяна мрачно и Кит изведнъж осъзна, че бе на път да участва в първата си истинска битка, независимо дали му харесва, или не.

Той се обърна рязко. Нощта бе пълна със светлини и звуци. Сиянието на серафимски ками огряваше мрака, което бе едновременно благословия и проклятие.

Кит видя Ливи и Даяна, с оръжия в ръце, следвани от Диего, който държеше огромна брадва. Зара и останалите центуриони бяха плътно зад тях.

Ала освен това виждаше и морските демони и те бяха още по-ужасни, отколкото си беше представял. Създания, които приличаха на праисторически гущери, с каменни люспи, мъртви черни очи и хищни усти, пълни с остри като игли зъби. Създания, които приличаха на тресящо се желе с острозъба паст, в което висяха отвратителни органи: разкривени сърца, прозрачни стомаси, в които Кит виждаше очертанията на онова, което един от тях бе изял току-що, нещо с човешки ръце и крака… Създания, които приличаха на огромни сепии с грозно ухилени лица и пипала, осеяни със смукалца, от които капеше зелена киселина и прогаряше дупки в тревата.

В сравнение с тях, демоните, които бяха убили баща му, изглеждаха направо привлекателни.

— В името на Ангела — извика Даяна. — Стройте се зад мен, центуриони.

Зара й хвърли гаден поглед, макар че повечето центуриони се бяха скупчили на верандата с широко отворени усти. Единствено Диего изглеждаше така, сякаш няма търпение да се хвърли в битка. Вените на челото му бяха изпъкнали, ръката му трепереше от омраза.

— Ние сме центуриони — заяви Зара. — Не приемаме заповеди от теб…

Даяна се обърна рязко към нея.

— Млъквай, глупаво дете. — Гласът й бе пропит с ледена ярост. — Сякаш родът Диърборн не избягаха в Цюрих като страхливци по време на Тъмната война. Ти никога не си участвала в истинска битка. Аз съм. Нито дума повече.

Зара се олюля, вкаменена от шок. Никой от центурионите й, нито дори Саманта или Мануел, не се опита да я защити.

Демоните — кряскащи, пърпорещи, плъзгащи се по тревата — почти бяха достигнали верандата. Кит усети как Ливи се приближава до тях с Тай и застава пред него. Опитваха се да го прикрият, осъзна изведнъж. Да го защитят. Почувства как го залива вълна на благодарност, а после — на раздразнение. Наистина ли мислеха, че е просто безпомощен мундан?

Та той и преди се беше бил с демони. Дълбоко в душата му нещо се раздвижи. Нещо, което накара серафимската кама да лумне по-ярко в ръката му. Нещо, благодарение на което разбра съвършено изражението на Диего, когато той се обърна към Даяна и попита:

— Заповеди?

— Да ги избием до един, естествено — отвърна Даяна и центурионите се завтекоха по стъпалата. Диего стовари брадвата си върху първия демон, който видя; руни припламнаха по острието, докато се забиваше в подобната на желе плът, пръскайки сиво-черна кръв.

Кит също се хвърли напред. Пред стъпалата се бе развихрило истинско меле. С очите си видя истинската сила на серафимските ками, докато центурионите пронизваха и посичаха с тях, изпълвайки въздуха с вонята на демонска кръв, а острието в ръката му искреше. Нещо го улови за китката и го задържа на върха на стъпалата.

Беше Ливи.

— Не — каза тя. — Не си готов…

— Готов съм — възрази той.

Тай вече беше взел половината стълби; отметна ръка назад и запрати камата, която все още държеше. Тя потъна в широкото, изпъкнало око на един демон с рибешка глава, и то примига и се затвори безжизнено.

Тай се обърна към Кит и сестра си.

— Ливи, остави го…

Вратата отново се отвори и за изненада на Кит на прага се показа Артър Блекторн, все още по дънки и халат, но поне с обувки на краката. От ръката му висеше древен, потъмнял от времето меч.

Даяна, вчепкана в схватка с един демон гущер, вдигна ужасен поглед.

— Артър, не!

Артър се беше задъхал. Върху лицето му беше изписан ужас, но там се четеше и още нещо, някаква свирепост. Спусна се по стъпалата и се нахвърли върху първия демон, който видя — червеникаво създание с огромна паст и дълго жило. То се протегна и Артър го посече през средата, при което създанието полетя във въздуха с писъци, като спукан балон.

Ливи пусна Кит, взирайки се изумено в чичо си. Кит се обърна, за да слезе по стъпалата в същия миг, в който демоните започнаха да се отдръпват… да отстъпват, но защо? Центурионите занадаваха тържествуващи викове, докато мястото пред Института се опразваше, ала на Кит му се стори прекалено скоро. Демоните не губеха. Не че печелеха, но беше прекалено рано за отстъпление.

— Нещо става — заяви той, местейки поглед между Ливи и Тай, които стояха на стъпалата до него. — Нещо не е наред…

Смях проряза въздуха. Демоните замръзнаха, образували полукръг, препречвайки достъпа до пътя, но без да се приближават. А после в средата на полукръга пристъпи фигура, излязла сякаш от филм на ужасите.

Някога трябва да е бил човек и все още имаше размазаните очертания на такъв, ала кожата му беше със сивкавозеленикавия цвят на рибешки корем и куцаше, защото по-голямата част от едната му ръка и едната страна на тялото му бяха изгризани. Ризата му висеше на парцали, разкривайки ребрата, които се белееха сред ужасяващите рани, зейнали върху изцедената му сива кожа.

Почти нямаше коса, но онова, което бе останало от нея имаше белия цвят на кости. Лицето му беше удавено и подпухнало, очите му бяха млечномътни, избелели от морската вода. Усмихваше се с уста, останала почти без устни, а в ръката си стискаше черна, подгизнала от вода торба.

— Ловци на сенки — каза той. — Как само ми липсвахте.

Беше Малкълм Фейд.

* * *

В тишината, последвала разкриването на елфическия рицар, Джулиън чуваше как сърцето му се блъска в гърдите. Парабатайската му руна гореше, ясна, изпепеляваща болка. Болката на Ема.

Искаше да отиде при нея. Тя стоеше като рицар от някоя картина, навела глава, с меч до себе си, дрехите й бяха опръскани с кръв, освободена, косата й се развяваше около нея. Видя как устните й се раздвижиха и дори да не можеше да я чуе, знаеше какво казва. То го прониза със спомените за онази Ема, която познаваше сякаш от хиляда години, малко момиченце, протегнало ръце към баща си, за да го вдигнат.

Татко?

Кралят се разсмя.

— Прережи гърлото му, момиче. Или не си в състояние да убиеш собствения си баща?

— Баща? — повтори Кристина. — Какво иска да каже?

— Това е Джон Карстерс — отвърна Марк. — Бащата на Ема.

— Но как…

— Не знам — каза Джулиън. — Невъзможно е.

Ема се отпусна на колене, пъхвайки Кортана в ножницата. На лунната светлина двамата с баща й бяха сенки, докато тя се привеждаше над него.

Кралят избухна в смях, зловещото му лице — разполовено от широка усмивка и Дворът се разсмя с него, неудържимо веселие изригна наоколо.

Никой не обръщаше никакво внимание на тримата ловци на сенки в средата на поляната.

Джулиън искаше да отиде при Ема. Искаше го отчаяно. Само че беше свикнал да не прави, нито да получава онова, което искаше. Обърна се към Марк и Кристина.

— Върви при нея — каза на Кристина и тъмните й очи се разшириха. — Върви при него — каза на Марк, който кимна и се шмугна в множеството, сянка в сенките.

Кристина изчезна след него, потъвайки в тълпата в обратната посока. Придворните все така се смееха, подигравките и присмехът им се издигаха, изпълвайки нощта. За тях човешките чувства са толкова глупави, а човешките умове и сърца — така крехки.

Джулиън извади нож от колана си. Не беше серафимска кама, нито оръжие, подсилено с руни, но беше от студено желязо и пасваше удобно в ръката му. Принцовете гледаха към шатрата и се смееха. На Джулиън му бяха нужни само няколко стъпки, за да стигне до тях, да обвие изотзад ръце около принц Ерек и да притисне острието на камата си в гърлото му.

* * *

Първата несвързана мисъл на Кит беше: Ето защо не успяха да открият тялото му.

Втората беше спомен. Върховният магьосник беше редовен посетител на Пазара на сенките и приятел на баща му… макар че той едва по-късно бе научил, че двамата бяха не просто познати, а партньори в престъпленията. Въпреки това, жизнерадостният лилавоок магьосник бе много популярен на Пазара и понякога носеше интересни сладкиши на Кит, за които твърдеше, че идвали от далечни места, из които бил пътувал.

Странно бе за Кит да научи, че дружелюбният магьосник, когото познаваше, бе убиец. Още по-странно бе да види онова, в което се бе превърнал Малкълм сега. Магьосникът пристъпи напред, изгубил цялата си предишна грациозност, клатушкайки се през тревата. Ловците на сенки се подредиха в боен строй, като древноримски легион: приготвиха се да посрещнат Малкълм в редица, рамо до рамо, извадили оръжие. Единствено Артър стоеше сам, а устните му се движеха.

Тревата пред тях беше изсъхнала, изгорена до сиво и черно от демонска кръв.

Малкълм се подсмихна, доколкото му беше възможно със съсипаното си лице.

— Артър — каза, взирайки се в мъжа, свиващ се в опръскания си с кръв халат. — На теб със сигурност ти липсвам. Изглежда, че не се справяш много добре без лекарството си. Ама никак.

Артър се долепи до стената на Института. През редицата центуриони премина шепот, прекъснат от гласа на Даяна.

— Малкълм. — Звучеше учудващо спокойна, с оглед на всичко. — Какво искаш?

Малкълм спря близо до центурионите, макар и не толкова, че оръжията им да го достигнат.

— Забавлявахте ли се, докато търсехте тялото ми, центуриони? За мен беше истинско удоволствие да ви гледам как пляскате насам-натам в невидимата си лодка, без да имате представа какво търсите, нито как да го намерите. Ала вас открай време за нищо не ви бива без магьосниците, нали?

— Замълчи, боклук. — Зара трептеше като електрическа жица. — Ти…

Дивя я смушка с лакът.

— Недей — прошепна тя. — Остави Даяна да говори.

— Малкълм — каза Даяна с все същия студен тон. — Нещата не са такива, каквито бяха преди. Сега имаме силата на Клейва на своя страна. Знаем кой си и ще открием къде си. Глупак си, задето дойде тук и разкри картите, които държиш в ръката си.

— Ръката ми — повтори той замислено. — Къде ли беше ръката ми? А, да. В тази торба… — Той пъхна ръката си в торбата, а когато я извади, от нея висеше отсечена човешка глава.

Възцари се ужасено мълчание.

— Джон! — дрезгаво каза Диего.

Джен Алдъртри като че ли беше на път да припадне.

— О, господи, горката Марисол. О…

Зара беше зяпнала с неприкрит ужас, макар да не понечи да се приближи. Диего направи крачка напред, но Раян го улови за ръката в същия миг, в който гласът на Даяна изплющя:

— Центуриони! Не нарушавайте строя!

Задавен звук се разнесе, когато Малкълм хвърли отсечената глава на Джон Картрайт на тревата… звук, изтръгнал се от самия него, осъзна Кит. Взираше се в оголения гръбначен стълб на Джон. Беше толкова бял на фона на тъмната земя.

— Предполагам имаш право — каза Малкълм на Даяна. — Време е да престанем с преструвките, не мислиш ли? Ти знаеш моята слабост… а аз — твоята. Да убия този тук — той махна към останките на Джон, — ми отне броени секунди, да разваля магическите ви бариери — още по-малко. Смяташ ли, че ще ми е нужно много повече, за да получа нещо, което наистина искам?

— И какво е то? — попита Даяна. — Какво искаш, Малкълм?

— Това, което винаги съм искал. Искам Анабел и онова, което ми трябва, за да си я върна. — Малкълм се разсмя, грозен, клокочещ звук. — Искам си кръвта на Блекторн.

* * *

Ема не помнеше кога е рухнала на колене.

Около нея имаше разровена земя и мъртви листа. Елфическият рицар — нейният баща — лежеше по гръб в разрастваща се локва от кръв. Тя попиваше в тъмната земя и я правеше почти черна.

— Тате — прошепна тя. — Тате, моля те, погледни ме.

Не беше изричала думата „тате“ от години. Навярно откакто беше на седем години.

Сини очи се отвориха върху белязаното му лице. Изглеждаше точно такъв, какъвто Ема си го спомняше — руси бакенбарди там, където беше забравил да се обръсне, бръчици на доброта около очите. Бузата му беше изцапана със засъхнала кръв. Взираше се в нея с широко отворени очи.

Кралят се смееше.

— Прережи му гърлото. Или не можеш да убиеш собствения си баща, момиче?

Устните на Джон Карстерс се раздвижиха, ала от тях не излезе звук.

Отново ще видиш лицето на някого, когото си обичала и който е мъртъв, обещал бе елфът пука. Ала Ема нито за миг не си бе представяла това, не и това.

Тя улови ръката на баща си, покрита с кожените елфически доспехи.

— Предавам се — каза дрезгаво. — Предавам се, предавам се, само му помогнете…

— Тя се предава — оповести кралят.

Благородниците от Двора се разсмяха. Смях се надигна около Ема, ала тя почти не го чуваше. Един глас, някъде дълбоко в главата й й казваше, че това не е правилно, че тук има нещо, което ужасно не е наред, ала гледката на баща й бе като рева на разбиваща се вълна в главата й. Тя посегна към стилито си — та нали той все още беше ловец на сенки — но после отпусна ръка; никакво иратце нямаше да подейства тук.

— Няма да те изоставя — каза, а главата й бръмчеше. — Няма да те изоставя. — Стисна го още по-здраво, приклекнала пред шатрата, даваща си съвсем ясно сметка за погледа на краля върху себе си, за смеха, който я заобикаляше. — Ще остана.

* * *

Артър бе този, който се раздвижи. Отдели се от стената и се хвърли към Ливи и Тай, сграбчи ги и ги затика към вратата на Института.

Те и двамата опитаха да се съпротивляват, ала Артър беше смайващо силен. Ливи се поизвърна, викайки Кит. Артър отвори вратата с ритник и блъсна племенника и племенницата си вътре. Кит чу виковете на Ливи, а после вратата се затръшна зад тях.

Даяна повдигна вежди срещу Малкълм.

— Кръв на Блекторн ли каза?

Малкълм въздъхна.

— Луди кучета и англичани. А понякога срещаш някой, в когото двете са събрани в едно. Не може да вярва наистина, че това ще успее.

— Да не искаш да кажеш, че можеш да проникнеш в Института? — попита Диего.

— Искам да кажа, че то няма значение — отвърна Малкълм. — Подготвих всичко това преди Ема да ме убие. Моята смърт (и да, аз съм мъртъв, макар и не задълго, не е ли Черната книга невероятна?) отприщи морските демони по крайбрежието. Това, което виждате с мен тази вечер, е съвсем мъничка част от онези, които контролирам. Или ще ми дадете един Блекторн, или ще ги изпратя на сушата, за да избиват мундани.

— Ние ще ти попречим — заяви Даяна. — Клейвът ще те спре. Ще изпратят ловци на сенки…

— Тези не са ви достатъчни? — попита Малкълм ехидно. Беше започнал да крачи напред-назад пред стената от морски демони, от чиито усти се точеха лиги. — Това е красотата на Тъмната война. Просто не сте в състояние да удържите всички демони в Тихия океан, не и със сегашната си бройка. О, не казвам, че накрая няма да победите. Ще го направите. Ала помисли само за всички, които ще загинат междувременно. Нима един нищо и никакъв Блекторн го заслужава?

— Няма да ти дадем един от нас, за да го убиеш, Фейд — отсече Даяна. — И ти много добре го знаеш.

— Не говориш от името на Клейва, Даяна. А те не са над жертвите. — Малкълм опита да се усмихне, полуразложената му черна устна се сцепи и по брадичката му потече черна течност. — Един, за да спаси мнозина.

Даяна дишаше тежко, раменете й се повдигаха и спускаха.

— А после какво? Цялата тази смърт и разруха, и какво ще спечелиш?

— Вие също ще сте страдали. И това ми стига. Засега. Стига ми родът Блекторн да страда. — Очите му обходиха групичката пред него. — Къде са моите Джулиън и Ема? И Марк? Прекалено се боят да се изправят срещу мен? — Той се изкиска. — Твърде жалко. Ще ми се да можех да видя лицето на Ема, когато ме зърне. Може да й предадете, че се надявам проклятието да погълне и двама им.

Кого да погълне, помисли си Кит, но Малкълм вече бе приковал поглед в него и той видя как млечномътните му очи проблеснаха.

— Съжалявам за баща ти, Херондейл. Беше неизбежно.

Кит вдигна Адриел над главата си. Серафимското оръжие беше горещо в ръката му и макар да започваше да мъждука, хвърляше около него светлина, достатъчно силна, надяваше се, та магьосникът да види, когато се изплю към него.

Погледът на Малкълм стана суров и отново се обърна към Даяна.

— Давам ви срок до утре вечер, за да решите. Тогава ще се върна и ако не ми предадете един Блекторн, крайбрежието ще бъде опустошено. А междувременно… — Той щракна с пръсти и във въздуха лумна мътен лилав огън. — Забавлявайте се с моите приятели тук.

И той изчезна в мига, в който морските демони се хвърлиха към центурионите.