Касандра Клеър
Повелител на сенките (10)

10
Техни Цар им заповяда

Намираха се в кабинета на Даяна. Океанът, който се виждаше през прозореца, приличаше на алуминий, набразден на вълни и огрян от черна светлина.

— Съжалявам, че трябваше да научите истината за чичо си — каза Даяна. Облягаше се на бюрото си и макар да беше по дънки и пуловер, изглеждаше безупречно. Къдриците й бяха прибрани с помощта на кожена шнола. — Надявах се… Джулиън се надяваше никога да не узнаете.

Кит се беше облегнал на далечната стена; Тай и Ливи седяха на бюрото на Даяна. И двамата изглеждаха зашеметени, сякаш някой им беше изкарал въздуха и сега се съвземаха. Кит никога не си беше давал по-ясно сметка за това, че са близнаци, въпреки разликата в цвета на очите и косите им.

— Значи, през всичките тези години е бил Джулиън — каза Ливи. — Той е ръководил Института. Вършил е всичко. Изпълнявал е задълженията на Артър.

Кит си спомни пътуването с Джулиън до Пазара на сенките. Не беше прекарал кой знае колко време с втория син на семейство Блекторн, но той открай време му се струваше ужасяващо пораснал, сякаш беше с години по-голям от истинската си възраст.

— Трябваше да се досетим. — Ръката на Тай навиваше и развиваше тънките бели жички на слушалките около шията му. — Аз трябваше да се досетя.

— Не виждаме нещата, които са най-близо до нас — каза Даяна. — Такава е човешката природа.

— Но Джулс — прошепна Ливи. — Той беше едва на дванайсет. Трябва да му е било толкова тежко.

Лицето й блестеше. За миг Кит си помисли, че отразява светлината от прозорците. А после осъзна, че бяха сълзи.

— Винаги ви е обичал толкова много — каза Даяна. — Сам реши така.

— Нуждаем се от него тук — заяви Тай. — Нуждаем се от него сега.

— Аз май трябва да си вървя — обади се Кит. Никога не се бе чувствал по-неловко. Е, може би не никога (да не забравяме инцидента с петимата пияни върколаци и клетката със саламандри на Пазара на сенките), но много рядко.

Ливи вдигна поглед; мокрото й от сълзи лице имаше опасно изражение.

— Не, не трябва. Трябва да останеш и да ни помогнеш да обясним на Даяна за Зара.

— Ама аз не разбрах и половината от онова, което тя каза — възрази Кит. — За главите на Институтите и регистри…

Тай си пое дълбоко дъх.

— Аз ще обясня.

Да разкаже онова, което се беше случило, последователното излагане на фактите, като че ли го успокои. Когато приключи, Даяна прекоси стаята и превъртя два пъти ключа в ключалката.

— Някой от вас спомня ли си още нещо? — попита тя, обръщайки се отново към тях.

— Имаше нещо — обади се Кит, изненадан, че все пак може да допринесе към разговора. — Зара каза, че следващото заседание на Съвета ще бъде скоро.

— Предполагам, че именно на него възнамеряват да съобщят на всички за Артър — рече Ливи. — И да се опитат да сложат ръка на Института.

— Кохортата е влиятелна фракция в Клейва — обясни Даяна. — Гадни типове. Смятат, че всеки долноземец, когото заловят да престъпва Съглашенията, трябва да бъде разпитван и измъчван. Безусловно подкрепят Студения мир. Ако знаех, че бащата на Зара е един от тях… — Тя поклати глава.

— Зара не може да сложи ръка на Института — заяви Ливи. — Не може. Това е нашият дом.

— Не я е грижа за Института — обади се Кит. — Тя и баща й се домогват до властта, която той ще им даде. — Помисли си за всички долноземци, които познаваше на Пазара на сенките, представи си как ги подбират и ги принуждават да носят знаци, жигосани или белязани с идентификационни номера…

— Само че козовете са в Кохортата — каза Ливи. — Зара знае за Артър, а не можем да позволим никой друг да научи. Права е — ще дадат Института на някой друг.

— Знаете ли нещо за семейство Диърборн или за Кохортата? Нещо, което би могло да ги дискредитира? — попита Кит. — Да им попречи да се доберат до Института, ако той остане без глава?

— Ала ние все така ще го изгубим — каза Тай.

— Е, да. Но поне няма да започнат да регистрират долноземците. Може и да не ви се струва кой знае колко сериозно, но то никога не спира дотам. Зара очевидно не я е грижа дали долноземците са живи или мъртви… стига само да знае къде се намират, стига само да се отчитат пред нея, стига само Кохортата да има власт над тях. — Той въздъхна. — Определено няма да е зле да попрочетете някои книги върху мунданската история.

— Дали не бихме могли да я заплашим, че ще кажем на Диего? — предложи Ливи. — Той няма представа и… знам, че постъпи отвратително с Кристина, но не мога да повярвам, че би приел нещо подобно. Ако научи, ще я зареже, а тя не иска това.

Даяна се намръщи.

— Не е най-силната позиция, но все е нещо. — Тя се обърна към бюрото и взе бележник и химикалка. — Ще пиша на Алек и Магнус. Те оглавяват Долноземско-нефилимския съюз. Ако някой разполага с информация за Кохортата или знае трикове, с които бихме могли да ги победим, това са те.

— А ако не знаят нищо?

— Ще опитаме с Диего. Ще ми се да вярвам, че мога да му имам по-голямо доверие, но… — Тя въздъхна. — Харесвам го. Само че харесвах и Мануел. Хората не са такива, каквито изглеждат.

— Продължаваме ли да твърдим пред всички, че Джулиън и останалите са отишли в Академията? — попита Ливи и слезе от бюрото. Очите й бяха потъмнели от изтощение. Раменете на Тай бяха увиснали. Самият Кит имаше чувството, че са го фраснали с торба, пълна с пясък. — Ако някой разбере, че са отишли в Царството на феите, няма да има никакво значение какво ще направим със Зара — така или иначе ще изгубим Института.

— Надявам се скоро да се приберат — каза Даяна и погледна към отражението на луната във водите на океана. — А ако надеждата не помогне, остават молитвите.

* * *

Горите бяха останали зад тях и докато полумракът се превръщаше в истинска нощ, четиримата ловци на сенки крачеха през призрачни зелени поля, разделени от ниски каменни стени. От време на време през мъглата отново виждаха късче от странната, поразена от мор земя. Понякога зърваха в далечината очертанията на град и притихваха, за да не привлекат внимание.

Бяха изяли остатъка от храната си на хълма. Тя не беше много, ала Ема не беше гладна. В стомаха й се беше настанило ръмжащо нещастие.

Не бе в състояние да забрави какво бе видяла, когато се събуди, самичка в тревата.

Надигнала се бе и се бе огледала за Джулиън. Нямаше го, дори отпечатъкът от тялото му в тревата до нея почти бе изчезнал.

Въздухът беше тежък и сребърно-златен, и я беше замаял, когато се изкачи на хребета и понечи да извика името му.

И тогава го видя, по-ниско на склона. Влажният въздух си играеше с ръкавите, с краищата на косата му. Не беше сам. Елфическо момиче, облечено в окъсана, черна туника беше с него. Косата й имаше цвят на обгорени розови цветчета, сивкаво-розова, и се полюшваше лекичко около раменете й.

На Ема й се стори, че вдигна очи към нея за миг и се усмихна. Но може и да си го беше въобразила. Сигурна бе обаче, че не си въобрази онова, което се случи после — когато елфическото момиче се приведе към Джулс и го целуна.

Не беше сигурна какво смяташе, че ще се случи; част от нея очакваше да види как Джулс я отблъсква. Ала той не го направи. Вместо това обви ръце около нея и я притегли към себе си. Стомахът на Ема се обърна наопаки, когато го видя да я притиска към тялото си. Прегръщаше я с всичка сила и устните им се движеха заедно, докато нейните ръце се спускаха от раменете по гърба му.

Имаше нещо почти красиво в тази гледка, по един ужасен начин. Ема усети как я пронизва споменът за това какво бе усещането самата тя да целува Джулс. А у него нямаше никакво колебание, никаква неохота, никаква сдържаност, сякаш запазваше късче от себе си за Ема. Отдаде се изцяло на целувката и беше красив, докато го правеше, а знанието, че сега вече наистина го беше изгубила, бе ужасно.

На Ема й се стори, че буквално усеща как сърцето й се разбива, като крехко парченце порцелан.

Елфическото момиче се бе откъснало, а после се появиха Марк и Кристина и Ема повече не бе в състояние да гледа случващото се. Извърна се и се свлече в тревата, мъчейки се да не повърне.

Ръцете й се свиха в юмруци на земята. Стани, заповяда си свирепо. Поне това дължеше на Джулс. Той беше скрил болката, която бе изпитал, когато тя сложи край на онова между тях — сега бе неин ред да стори същото.

Незнайно как успя да се изправи на крака, да си лепне усмивка и да говори нормално, след като се спусна по хълма, за да се присъедини към останалите. Да кимне, когато седнаха и разделиха остатъка от храната си, докато звездите не изгряха и Марк реши, че вече може да се води по тях. Да изглежда безразлична, когато тръгнаха — Джулиън до брат си, а тя и Кристина — зад тях, следващи Марк по лъкатушещите, необозначени пътеки на елфическите земи.

Небето бе обсипано с многоцветни звезди, всяка от които прокарваше своя собствена пъстра диря в небосвода. Кристина беше необичайно тиха и риташе камъчета с върха на ботуша си, докато вървяха. Марк и Джулиън бяха доста далече пред тях, достатъчно, че да не ги чуват.

— Qué onda? — попита Кристина, хвърляйки й кос поглед.

Испанският на Ема не беше добър, но дори тя разбираше — Какво става?

— Нищо. — Чувстваше се ужасно, задето лъже Кристина, но още по-ужасно се чувстваше заради онова, което изпитваше. Да го сподели с нея само би го направило още по-истинско.

— Ами, добре — рече Кристина. — Защото аз имам да ти казвам нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Целунах Марк.

— Леле — каза Ема, откъсната изведнъж от собствените си мисли. — Леле-мале.

— Наистина ли току-що каза „леле-мале“?

— Аха — призна си Ема. — Е, това повод за ликуване ли е, или трябва да сядаме и да си блъскаме главите с въпроса „Ами сега?“

Кристина подръпна нервно косата си.

— Не знам… много го харесвам, но… отначало си мислех, че го целувам само заради елфическата напитка…

Ема ахна.

— Пила си елфическо вино? Кристина! Така се отрязваш и се събуждаш на следващия ден под някой мост, с думите ОБИЧАМ ХЕЛИОПТЕРИ, татуирани върху теб.

— Не беше вино! Беше просто сок!

— Добре, добре. — Ема понижи глас. — Искаш ли да сложа край на това с Марк? Имам предвид, да кажа на семейството, че сме скъсали?

— Ами Джулиън? — Кристина изглеждаше разтревожена. — Ами той?

За миг Ема не бе в състояние да каже каквото и да било… спомняше си Джулиън и красивото елфическо момиче, виждаше как то се приближава до него, как слага ръце върху тялото му, как той обвива ръце около кръста й.

Никога дотогава не бе изпитвала подобна ревност. Тя все още я измъчваше, като белега от стара рана. Ала по един странен начин, Ема приветстваше болката. Беше болка, която си беше заслужила. Ако Джулиън страдаше, тя също трябваше да страда, и ако го беше освободила… той бе свободен да целува елфически момичета, да търси обич и да бъде щастлив. Не правеше нищо нередно.

Спомни си думите на Теса, че може да накара Джулиън да престане да я обича, като го накара да повярва, че самата тя вече не го обича. Да го убеди. Очевидно бе успяла.

— Според мен това с Марк си свърши работата — заяви на глас. — Така че ако искаш…

— Не знам. — Кристина си пое дълбоко въздух. — Трябва да ти кажа още нещо. С Марк се скарахме и не беше нарочно, обаче…

— Спрете! — Беше Марк, далеч пред тях. Обърна се, с Джулиън до себе си, и вдигна ръка към тях. — Чувате ли това?

Ема напрегна слух… липсваха й руните за подсилване на бързината, слуха и рефлексите.

Тя поклати глава. Марк се беше преоблякъл в онова, което несъмнено бяха дрехите, които беше носил в Дивия лов, по-тъмни и по-опърпани, и дори беше втрил пръст по лицето и в косата си. Разноцветните му очи проблясваха в полумрака.

— Чуйте — каза той, — усилва се.

И ето че Ема наистина го чу. Музика. Музика, каквато не бе чувала никога, загадъчна и без мелодия, от която сякаш нервните й окончания се загърчиха под кожата.

— Дворът е близо — каза Марк. — Това са музикантите му. — Той навлезе между гъстите дървета край пътя, обръщайки се единствено, за да ги повика.

Те го последваха. Ема съвсем ясно усещаше Джулиън пред себе си — извадил бе къс меч и сечеше ниските храсталаци. Купчини листа и клонки, отрупани със ситни, кървавочервени цветчета, се посипаха в краката й.

Музиката все повече се усилваше, докато си проправяха път през гъстата гора, а дърветата над тях проблясваха с треперливи светлини. От клоните висяха пъстроцветни фенери, сочещи пътя към най-тъмната част на гората.

Дворът на тъмните феи изникна пред тях изведнъж — изблик на по-силна музика и ярки светлини, които опариха очите на Ема, след като бяха прекарали толкова време в мрака. Не беше сигурна какво си бе представяла, когато помислеше за Двора на тъмните феи. Огромен каменен замък, може би, с мрачна тронна зала, увенчаваща като тъмен скъпоценен камък кула, до чийто връх се стигаше по вито сиво стълбище. Спомни си потъналия в сенки мрак на Града от кости, притихналостта на мястото, студа във въздуха.

Ала Дворът на тъмните феи се намираше на открито — шатри и сергии, които не бяха чак толкова различни от онези на Пазара на сенките, скупчени на една полянка, обградена от гъсти дървета. В средата се издигаше внушителна драпирана шатра, от която се развяваха кадифени знамена, където със злато беше извезан символът с прекършената корона.

Насред шатрата имаше един-единствен висок престол, изваян от искрящ черен камък. Беше празен. Върху облегалката бяха гравирани двете половинки на корона, този път — висящи над луна и слънце.

Няколко елфически благородници в черни плащове крачеха напред-назад из шатрата до трона. Върху наметките им беше избродиран символът с короната, а на ръцете си носеха същите плътни ръкавици, като онази, която Кристина беше намерила в развалините на Малкълмовата къща. Повечето от тях бяха млади — някои като че ли нямаха повече от четиринайсет-петнайсет години.

— Синовете на краля — прошепна Марк. Бяха приклекнали зад купчина камъни и надничаха иззад нея, стиснали оръжия в ръце. — Или поне част от тях.

— Той няма ли дъщери? — измърмори Ема.

— Няма полза от тях — отвърна Марк. — Казват, че убива всички момичета, още щом се родят.

Ема не можа да потисне тръпката си на гняв.

— Само да ми падне — прошепна. — Ще му покажа каква полза има от момичетата.

Изведнъж гръмна музика и всички елфи наоколо се отправиха към престола. Бяха блестящи в пищните си дрехи, златни и зелени, и сини, и огненочервени, мъжете — облечени също толкова ярко, колкото и жените.

— Почти е време — каза Марк, напрягайки се, за да види. — Кралят вика благородниците при себе си.

Джулиън се изпъна, макар и все още скрит зад камъните.

— В такъв случай трябва да действаме веднага. Отивам да видя дали бихме могли да се приближим още малко до шатрата. — Мечът му лумна на лунната светлина. — Кристина, ела с мен.

След един-единствен миг на смайване, Кристина кимна.

— Разбира се.

Извади ножа си и като хвърли бърз извинителен поглед на Ема, изчезна между дърветата заедно с Джулиън.

Марк се облегна на камъните, закривайки гледката към поляната, и без да поглежда към Ема, заяви с нисък глас:

— Не мога да го правя. Не мога да лъжа брат си повече.

Ема замръзна.

— Да го лъжеш за какво? — попита, макар да знаеше отговора.

— За нас. Лъжата, че сме влюбени. Трябва да сложим край.

Ема затвори очи.

— Знам. Ти и Кристина…

— Тя ми каза — прекъсна я Марк. — Че Джулиън е влюбен в теб.

Ема не отвори очи, но все още виждаше светлините на фенерите, обграждащи шатрата и поляната от вътрешната страна на клепачите си.

— Ема — каза Марк. — Вината не беше нейна. Стана случайно. Но когато тя изрече онези думи, аз разбрах. Няма нищо общо с Камерън Ашдаун, нали? Опитваш се да защитиш Джулиън от собствените му чувства. Ако Джулиън те обича, трябва да го убедиш, че ти е невъзможно да му отвърнеш със същото.

Състраданието му едва не я прекърши. Ема отвори очи — да продължи да ги затваря би било страхливост, а родът Карстерс не бяха страхливци.

— Марк, ти знаеш какъв е Законът, знаеш и тайните на Джулиън — за Артър, за Института. Знаеш какво ще стане, ако някой открие истината, какво ще сторят с нас, с твоето семейство.

— Знам — отвърна той. — И не ти се сърдя. Ще те подкрепя, ако намериш някой друг, с когото да го измамиш. Понякога се налага да излъжем онези, които обичаме. Само че не мога аз да бъда инструментът, който му причинява болка.

— Не може да бъде друг, освен теб. Мислиш ли, че ако имаше някой друг, бих помолила теб? — Сама чуваше отчаянието в гласа си.

Очите на Марк потъмняха.

— Защо единствено аз?

— Защото няма друг, от когото Джулиън да ревнува — заяви Ема и видя изумлението, разцъфнало в очите му в същия миг, в който зад нея изпука съчка. Тя се обърна рязко с Кортана в ръка.

— Не би трябвало да вадиш оръжие срещу собствения си парабатай — каза Джулиън с леко крива усмивка.

Ема отпусна меча. Дали беше чул разговора й с Марк? Не изглеждаше така.

— А ти не би трябвало да вдигаш толкова шум, когато вървиш.

— Така е без руните за безшумност — отвърна Джулс и погледна от нея към Марк. — Намерихме позиция по-близо до престола. Кристина вече…

Ала Марк се беше вкаменил, вперил поглед в нещо, което Ема не можеше да види. Очите на Джулс срещнаха нейните, пълни с неприкрита тревога, а в следващия миг Марк се раздвижи, пробивайки си път през храсталаците.

Другите двама се хвърлиха след него. Ема усети как по гърба й потича струйка пот от напрежението да не стъпи на някоя клонка, която би могла да се строши, листо, което би могло да изпука. Болезнено беше да осъзнае до каква степен нефилимите разчитат на руните си.

Закова се рязко на място, като за малко не се блъсна в Марк. Не беше отишъл много далеч, само до края на просеката, където все още оставаше скрит от шатрата под буйна папрат.

За сметка на това, те виждаха поляната съвсем ясно. Тъмните елфи се бяха събрали пред трона — трябва да имаше поне стотина, ако не и повече. Бяха облечени невероятно великолепно, много по-елегантни, отколкото си бе представяла някога. Жена с тъмна кожа носеше рокля, направена от перата на лебед, поразителна и бяла, а огърлица от пера обгръщаше фината й шия. Двама бледи мъже бяха облечени във връхни дрехи от розова коприна и жилетки от лъскави сини пера. Жена с кожа с цвета на пшеница и коса от розови листенца, се приближи до шатрата в рокля, която представляваше сложно изработена клетка от костите на малки животинки, съшити с нишка, направена от човешка коса.

Ала Марк не гледаше към никого от тях, нито към шатрата, в която се намираха принцовете на тъмните елфи и очевидно чакаха нещо. Не, той се взираше в двама принцове, облечени в черна коприна. Единият беше висок, с наситено кафява кожа, а на врата му висеше позлатен гарванов череп. Другият беше блед и чернокос, с тясно, брадясало лице. Между тях, безсилно отпусната, се виждаше фигурата на затворник с окървавени дрехи.

— Кийрън — прошепна Марк и понечи да тръгне напред, но Джулиън улови гърба на ризата му, стискайки го толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Още не — изсъска той. Очите му проблясваха решително и в тях Ема видя безмилостността, от която веднъж му бе казала, че се бои. Не заради себе си, а заради него.

Принцовете бяха стигнали до високо белокоро дърво, издигащо се вляво от входа на шатрата. Принцът с брадата блъсна Кийрън в него с всичка сила. Принцът с гарвановата огърлица каза нещо рязко, поклащайки глава, и другият се засмя.

— Онзи с брадата е принц Ерек — обясни Марк. — Любимецът на краля. Другият е принц Адаон. Според Кийрън, Адаон не обичал да вижда как нараняват някого. Ала на Ерек това доставяло удоволствие.

Изглежда, беше прав. Ерек извади въже, изтъкано от тръни, и го протегна към Адаон, който поклати глава и се отдалечи към шатрата. Ерек сви рамене и се залови да завърже Кийрън за дървото. Неговите ръце бяха защитени с дебели ръкавици, ала Кийрън носеше само скъсана риза и панталон и тръните се забиваха в китките и глезените му, а после и в шията му, когато Ерек обви нишка от жестокото въже около нея. През цялото време Кийрън стоеше безжизнено отпуснат с полузатворени очи, очевидно неспособен дори да реагира.

Марк се напрегна, но Джулиън го държеше все така здраво. Кристина се беше присъединила към тях и сега гледаше, затиснала устата си с ръка, как Ерек приключва и прави крачка назад.

Кръв изби там, където тръните се бяха впили в кожата на Кийрън. Главата му бе отпусната до дънера на дървото; Ема виждаше очите му, сребърно и черно, изпод полуспуснатите му клепачи. По бледата му кожа имаше синини — върху бузата и над хълбока, където ризата му беше скъсана.

На върха на шатрата нещо се раздвижи и звукът на ловджийски рог проряза изпълнения с тих шепот въздух. Благородниците вдигнаха поглед. До трона се беше появила висока фигура, облечена изцяло в цвят на сол, с жакет от бяла коприна и бойни ръкавици от бяла кост. Бели рогове се извиваха от двете страни на главата му, откроявайки се ярко на чернотата на косата му. Златна верижка опасваше челото му.

Кристина изпусна дъха си.

— Кралят.

Ема виждаше само профила му: беше красив, изчистен и прецизен, като рисунка на нещо съвършено. Не би могла да опише формата на очите или скулите му, нито извивката на устата му, а и не притежаваше умението на Джулиън да го нарисува, ала знаеше, че лицето пред нея бе необикновено и прекрасно и че тя до края на живота си нямаше да забрави краля на тъмните елфи.

А после той се обърна и те видяха цялото му лице. Ема чу как Кристина ахна тихичко. Лицето на краля беше разделено през средата. Дясната половина беше лицето на млад мъж, грейнало с изящна красота, макар окото му да бе червено като пламък. Лявата половина беше нечовешка маска, белязана с жестоки белези — сива кожа, жилава и изопната върху костите, очната ябълка беше празна и черна.

Кийрън, завързан за дървото, погледна за миг чудовищното лице на баща си и извърна глава; брадичката му се отпусна на гърдите, сплъстена черна коса падна пред очите му. Ерек забърза към шатрата, присъединявайки се към Адаон и останалите принцове до баща си.

Марк дишаше тежко.

— Лицето на краля — прошепна той. — Кийрън ми беше разказвал за него, но…

— Овладей се — прошепна Джулиън в отговор. — Да чуем какво ще каже.

Сякаш по даден знак, кралят заговори:

— Поданици на Двора. Събрали сме се тук с печална цел — да видим как правдата наказва един от нас, вдигнал оръжие и убил друг от расата ни. Ловецът Кийрън стои пред нас, осъден за убийството на Ярлат от Двора на тъмните елфи, един от моите рицари. Посече го с острието си тук, в земите на елфите.

През множеството се разнесе шепот.

— Мирът между нас се поддържа с висока цена. — Гласът му беше като звън на камбана, прелестен и ехтящ. Нещо докосна Ема по рамото. Ръката на Джулиън, онази, с която не стискаше брат си. Ема го погледна учудено, ала той се взираше напред, към поляната. — Никой тъмен елф няма право да вдига ръка срещу друг. Неподчинението се наказва. Смъртта се заплаща със смърт.

Пръстите на Джулиън се раздвижиха върху кожата на Ема през ризата й, отдавнашният език на споделеното им детство. О-С-Т-А-Н-И Т-У-К.

Тя се обърна рязко, за да го погледне, но той вече се беше раздвижил. Чу как дъхът на Марк изскочи със съскане от устните му и го улови за китката, за да му попречи да последва брат си.

Под светлината на звездите, Джулиън излезе на поляната, пълна с елфически благородници. Ема стискаше ръката на Марк, а сърцето й думкаше в гърдите; с цялото си същество искаше да се втурне след своя парабатай, но той я беше помолил да остане на мястото си и тя щеше да изпълни молбата му и да задържи Марк. Защото Джулиън се движеше така, сякаш имаше план, а ако имаше план, тя беше длъжна да вярва в него.

— Какво прави? — простена Кристина, агонизираща от напрежение.

Ема просто поклати глава. Неколцина от елфите по периферията на тълпата го бяха забелязали и ахнаха, дръпвайки се назад, когато той се приближи. Не си беше дал труда да скрие черните постоянни руни върху кожата си — отвореното око върху опакото на дланта му сякаш беше впило яростен поглед във феите, издокарани в пищните си премени. Жената с роклята от кости нададе пронизителен писък.

— Ловец на сенки!

Кралят се изпъна рязко. Миг по-късно редица елфически рицари в черно-сребърни доспехи (сред тях и двамата, довлекли Кийрън до дървото) наобиколиха Джулиън, образувайки кръг около него. Мечове от сребро и месинг, и злато лумнаха около него като зловещ поздрав.

Кийрън вдигна глава и зяпна. Потресът му, когато разпозна Джулиън, беше абсолютен.

Кралят се изправи. Разполовеното му лице беше мрачно и ужасяващо.

— Доведете ми нефилимския шпионин, за да го убия със собствените си ръце.

— Няма да ме убиеш. — Гласът на Джулиън, спокоен и уверен, се издигна над глъчката. — Не съм шпионин. Изпратен съм от Клейва и ако ме убиеш, това ще означава война.

Кралят се поколеба. Ема почувства див порив да се разсмее. Джулиън бе изрекъл лъжата толкова спокойно и уверено, че самата тя почти бе повярвала в нея. Съмнение пробяга по лицето на краля.

Моят парабатай, помисли си Ема, гледайки Джулиън, който стоеше с изпънат гръб и вирната глава, единственото седемнайсетгодишно момче на света, което бе в състояние да накара краля на тъмните елфи да се усъмни в себе си.

— Клейвът е изпратил теб? Защо не официален посланик? — попита кралят.

Джулиън кимна, сякаш бе очаквал подобен въпрос. Вероятно действително беше така.

— Нямаше време. Когато научихме за опасността, грозяща Ловеца Кийрън, разбрахме, че трябва да действаме незабавно.

От Кийрън се откъсна задавен звук. Въжето от тръни се беше врязало в гърлото му и по ключицата му капеше кръв.

— Какво ги е грижа Клейва и Съвета за живота на едно момче от Дивия лов? — каза кралят. — При това — престъпник.

— Той ти е син — рече Джулиън.

Кралят се усмихна. Беше потресаваща гледка, сякаш половината му лице грейна в светлина, а другата се разкриви в ужасяваща гримаса.

— Значи, никой не може да ме обвини, че протежирам някого. Ръката на правосъдието в Двора на тъмните елфи е безпристрастна.

— Мъжът, когото Кийрън уби — рече Джулиън. — Ярлат. Той беше родоубиец. Заговорничеше с Малкълм Фейд да отнеме живота на други от расата ви.

— Те бяха от Двора на светлите елфи — заяви кралят. — Не бяха от нас.

— Ала ти твърдиш, че властваш и над двата Двора — каза Джулиън. — Не би ли трябвало онези, които един ден ще бъдат твои поданици, да очакват от теб справедливост и благоразположение?

През редиците на множеството отново се разнесе шепот, този път — по-мек. Кралят се намръщи.

— От ръката на Ярлат паднаха и нефилими — продължи Джулиън. — Кийрън предотврати загубата на още нефилимски животи. Задължени сме му, а ние винаги плащаме дълговете си. Няма да ви позволим да отнемете живота му.

— И как точно ще ни попречиш? — сопна се Ерек. — Когато си сам?

Джулиън се усмихна. Въпреки че Ема го познаваше, откакто се помнеше, въпреки че той сякаш бе част от нея, от студената увереност на усмивката му във вените й се разля лед.

— Не съм сам.

Ема пусна Марк и той се отправи решително към поляната, следван от двете момичета. Никой от тях не беше извадил оръжие, въпреки че Кортана се виждаше ясно, препасан през гърба на Ема. Множеството се раздели, за да ги пропусне, и те се присъединиха към Джулиън. Докато пристъпваха в кръга от стражи, Ема си даде сметка, че Марк все още беше бос. Стъпалата му бяха бледи, като лапите на котка, на фона на високата тъмна трева.

Не че имаше значение. Марк беше страховит воин, дори и бос, и Ема го знаеше много добре.

Кралят ги погледна и се усмихна. Усмивка, която никак не се хареса на Ема.

— Какво е това? — попита той. — Делегация от деца?

— Ние сме ловци на сенки — заяви Ема. — Носим наредбите на Клейва.

— Така твърдите — обади се принц Адаон. — Какво е искането ви?

— Добър въпрос — съгласи се кралят.

— Искаме съдбата на Кийрън да бъде решена с двубой — отвърна Джулиън.

Кралят се разсмя.

— Само някой от нашата раса може да участва в подобен двубой в земите ни.

— Аз съм един от вашата раса — заяви Марк. — Аз мога да го направя.

При тези думи Кийрън се раздвижи, мъчейки се да се отскубне от въжетата.

— Не — каза той яростно; кръв се стичаше по пръстите, по гърдите му. — Не.

Джулиън дори не го погледна. Кийрън може и да бе онзи, когото бяха дошли да спасят, но ако се налагаше да го измъчват, за да го направят, Джулиън щеше да го стори. Ти си момчето, което прави онова, което трябва, защото няма кой друг да го стори, казала му бе Ема веднъж, сякаш преди години.

— Ти си един от Дивия лов — заяви Ерек. — И наполовина ловец на сенки. Не си обвързан от никакви закони и лоялността ти е към Гуин, не към правосъдието. Не можеш да се биеш. — Устните му се извиха, разкривайки зъбите му. — А останалите изобщо не са от расата на феите.

— Не е съвсем вярно — възрази Джулиън. — Нерядко се казва, че децата и лудите са като феите. Че съществува връзка между тях. А ние сме деца.

Ерек изпръхтя.

— Това е нелепо. — Вие сте пораснали.

— Кралят ни нарече деца — каза Джулиън. — Делегация от деца. Нима искаш да наречеш своя повелител лъжец?

Събралите се елфи ахнаха като един. Ерек пребледня.

— Господарю — започна, обръщайки се към краля. — Татко…

— Замълчи, Ерек, вече каза достатъчно — прекъсна го кралят. Погледът му беше прикован в Джулиън, греещото му око и тъмната, празна очна ябълка. — Интересно — каза той, без да се обръща към никого, — момче, което прилича на ловец на сенки и говори като благородник. — Той се изправи на крака. — Ще получиш двубоя си. Рицари, свалете оръжия.

Искрящата стена от метал около Ема и приятелите й изчезна. Вместо нея, сега около тях се издигаше стена от каменни лица. Някои бяха принцове, които имаха същите деликатни ъгловати черти като лицето на Кийрън. Някои бяха жестоко белязани от минали битки. Лицата на немалко бяха скрити от качулки или воали. Зад тях благородниците от Двора крачеха напред-назад с възклицания, видимо развълнувани. Думата „двубой“ се носеше над поляната.

— Ще си получите двубоя — повтори кралят. — Само че аз ще избера онзи, който ще се бие.

— Всички сме готови да го сторим — заяви Кристина.

— Разбира се, че сте. Такава е природата на нефилимите. Глупава саможертва. — Кралят се обърна към Кийрън и скелетоподобната половина на лицето му се очерта ярко. — Как да избера? Сещам се. Ще ви задам гатанка.

Ема усети как Джулиън се напрегна. Идеята за гатанка не му харесваше. Беше твърде непредсказуемо. Джулиън не харесваше нищо, което не можеше да контролира.

— Приближете се. — Кралят ги повика с пръст. Ръцете му бяха бледи, като кората на бяло дърво. Над кокалчето на всеки пръст, като хищен нокът, стърчеше кукичка.

Тълпата се раздели, за да пропусне Ема и останалите. Докато вървяха към шатрата, Ема усети особена миризма, изпълнила въздуха наоколо. Наситена и горчиво-сладка, като мъзга. Колкото повече се приближаваха до трона, толкова по-силна ставаше тя, докато не се изправиха пред него. Кралят се извисяваше над тях като статуя. Зад него, с лица покрити с маски от злато и сребро, и месинг, стояха редица рицари. Някои имаха формата на плъхове, други — на златни лъвове или сребърни пантери.

— Истината може да бъде открита в сънищата — заяви кралят, свел поглед към тях. От този ъгъл Ема видя, че странното разполовяване на лицето му свършваше на гърлото. — Кажете ми, ловци на сенки: Влизате в пещера. В пещерата има яйце, сияещо отвътре. Знаете, че то тупти със сънищата ви — не онези, които изпълват мечтите ви през деня, а онези които едва си спомняте на сутринта. То се отваря. Какво излиза отвътре?

— Роза — отвърна Марк. — С бодли.

Кристина го погледна учудено, но не помръдна.

— Ангел — каза тя. — С окървавени ръце.

— Нож — отговори Ема. — Чист и неопетнен.

— Решетки — промълви Джулиън. — Решетките на затворническа килия.

Изражението на краля не се промени. Шепотът на благородниците наоколо звучеше по-скоро объркано, отколкото ядосано или заинтригувано. Кралят протегна бяла ръка с хищни нокти.

— Ти там, момичето с ярката коса — каза той. — Ти ще се биеш от името на хората си.

Облекчение заля Ема. Щеше да бъде тя; останалите нямаше да се изложат на опасност. Почувства се по-лека, сякаш отново можеше да диша.

Кристина обърна лице към нея, изглеждаше съкрушена; Марк като че ли се удържаше с огромно усилие. Джулиън улови ръката на Ема и се приведе, за да прошепне нещо в ухото й, от цялото му тяло се излъчваше напрегната настойчивост.

Ема стоеше неподвижно, приковала очи в лицето му, оставяйки хаоса на Двора да се лее около нея. Студът на битката вече бе започнал да я завладява: онзи, който заглушаваше емоциите, оставяйки всичко друго, освен битката, да избледнее на заден план.

Джулиън също беше част от това: началото на боя и студа по средата й, свирепостта на битката. Нямаше нищо, което тя искаше да види преди битката повече от неговото лице. Нищо, от което да се чувства по-добре в кожата си, повече като ловец на сенки.

— Не забравяй — прошепна Джулиън в ухото й, — че и преди си проливала елфическа кръв, в Идрис. Те щяха да ни убият, щяха да убият всички ни. Това също е битка. Не показвай никаква милост, Ема.

— Джулс.

Не беше сигурна дали я чу да казва името му. Изведнъж ги наобиколиха рицари и я откъснаха от останалите. Ръката й се изплъзна от тази на Джулиън. Тя погледна другите трима за последен път, преди да бъде поведена грубо напред. Пред шатрата вече разчистваха място.

Отекна рог и резкият му звук проряза нощта като нож. Един от принцовете излезе иззад шатрата, заедно с рицар в дебели сиви доспехи, като животинска козина, и шлем, който закриваше лицето му. Върху шлема имаше примитивна рисунка: широко отворени очи и уста, разтеглена в грозна усмивка. Някой го бе докоснал с натопени в бойни бои ръце и от двете му страни се стичаха алени ивици, които придаваха зловещо излъчване на нещо, което иначе би могло да има клоунски вид.

Принцът отведе маскирания рицар до неговата половина на мястото пред шатрата и го остави там, обърнат към Ема. Беше въоръжен с дълъг, елфически меч, сребърното му острие бе украсено със злато, дръжката — инкрустирана със скъпоценни камъни. Ръбовете му проблясваха, остри като бръснач.

Силен меч, ала нищо не можеше да прекърши Кортана. Оръжието на Ема нямаше да й измени. Единствено тя можеше да го стори.

— Знаете правилата — каза кралят отегчено. — Когато двубоят започне, никой от воините не може да получава помощ от приятелите си. Битката е до смърт. Победител е онзи, който оцелее.

Ема извади Кортана и оръжието лумна като залязващото слънце, миг преди да потъне в морето.

Рицарят с изрисувания шлем не помръдна. Ема се съсредоточи върху стойката му. Беше по-висок от нея и ръцете му стигаха по-далеч. Беше стъпил здраво на земята и въпреки нелепия шлем, очевидно беше сериозен боец.

Тя също зае бойна позиция: изнесе левия си крак напред, десния — леко назад, извивайки лявата половина на тялото си към своя противник.

— Започвайте — провъзгласи кралят.

Като състезателен кон, препуснал по пистата, рицарят се хвърли към Ема с вдигнат меч. Хваната неподготвена от бързината му, Ема се изви, за да избегне острието. Само че беше закъсняла. Трябваше да вдигне Кортана по-рано. Разчитала бе на бързината на руната си за сигурен удар, но тя вече не работеше. Пронизващ ужас, какъвто не бе изпитвала от много време, премина през тялото й, когато усети как върхът на елфическия меч изсвистя на сантиметри от нея.

Спомни си думите на баща си, когато се учеше. Удряй врага си, не оръжието му. Повечето бойци се целеха в оръжието ти. Добрите бойци се целеха в тялото ти.

Това беше добър боец. Ала нима бе очаквала нещо друго? Та нали кралят го беше избрал. Сега можеше само да се надява, че кралят я беше подценил.

Две бързи завъртания я отведоха до леко издигната затревена могила. Може би щеше да успее да премахне разликата в ръста им. Тревата прошумоля. Не беше нужно да поглежда, за да разбере, че рицарят отново се беше хвърлил към нея. Обърна се рязко, замахвайки в посичаща дъга с Кортана.

Елфът едва отстъпи назад. Мечът проряза материята на дебелите му кожени доспехи, отваряйки широк процеп. Той не трепна, не изглеждаше и ранен. И определено не беше по-бавен. Хвърли се към нея и Ема приклекна, така че острието му изсвистя над главата й. Той отскочи назад и тя се изправи.

Чуваше собствения си дъх, излизащ на пресекулки в студения горски въздух. Елфическият рицар беше добър, а тя не можеше да разчита на руните и серафимските си ками… никое от оръжията на нефилимите. Ами ако се уморяваше по-лесно? Ами ако тази мрачна земя изцеждаше дори живителната сила от вените й?

Отби един удар, отскочи назад и колкото и да бе странно, си спомни ехидния глас на Зара: Феите се бият нечестно. А после и Марк: Всъщност феите не се бият нечестно. Бият се забележително чисто. Имат много строг кодекс на честта.

Вече се беше навела, замахвайки към глезените му — той скочи високо, почти левитирайки във въздуха, и стовари меча си към нея в същия миг, в който Ема сграбчи шепа листа и пръст и като се изправи, ги хвърли в отвора на шлема му.

Елфът се задави и залитна назад. Трая само миг, но то й стигаше — Кортана изсвистя към краката му, веднъж, два пъти, а после към тялото му. Кръв напои доспехите на гърдите му; краката му поддадоха под него и той се сгромоляса по гръб на земята като повалено дърво.

Тълпата изрева, а Ема затисна оръжието му с крак. Чу как Кристина, Джулиън и Марк викат името й. С разтуптяно сърце, тя се надвеси над неподвижния рицар. Дори и сега, проснат в тревата, почервеняла от собствената му кръв, той не издаваше нито звук.

— Свали шлема му и довърши започнатото — нареди кралят. — Така повелява традицията ни.

Ема си пое дълбоко дъх. Нефилимската й природа се съпротивляваше на това, да отнеме живота на някой, който лежеше обезоръжен в краката й.

Спомни си какво й беше казал Джулиън преди двубоя. Не показвай никаква милост.

Върхът на Кортана издрънча, когато тя го подпъхна под ръба на шлема и натисна.

Шлемът се търкулна настрани. Мъжът, който лежеше в тревата под Ема беше човек, не елф. Очите му бяха сини, в русата му коса имаше сиви нишки. Ема познаваше лицето му по-добре от собственото си.

Ръката й се отпусна до тялото, Кортана се полюшна от безчувствените й пръсти.

Беше баща й.