Касандра Клеър
Повелител на сенките (1)

1
Заглъхнали води

Кит едва наскоро бе научил какво е млат, а сега над главата му висеше цяла полица с такива — лъскави, с остри шипове и смъртоносни.

Никога не бе виждал нищо подобно на стаята с оръжия в Лосанджелиския институт. Стените и подовете бяха от сребристобял гранит, гранитни островчета се издигаха из цялото помещение, придавайки му вид на оръжейна експозиция в музей. Имаше тояги и боздугани, находчиво изработени бастуни, огърлици, ботуши и подплатени якета, които скриваха тънки, плоски остриета, предназначени за пронизване или хвърляне. Утринни звезди, покрити с ужасяващи шипове, и арбалети от всякакви видове и с всевъзможни размери.

Гранитните острови бяха отрупани с купчинки лъскави инструменти, изработени от адамас, подобния на кварц материал, който ловците на сенки добиваха от земята и който единствено те знаеха как да превърнат в мечове, ножове и стилита. Най-интересна за Кит беше полицата с камите.

Не че изгаряше от желание да се научи да използва кама — нищо повече от общия интерес, който, предполагаше, повечето тийнейджъри проявяват към смъртоносните оръжия, но дори и така би предпочел да му дадат картечница или огнехвъргачка. Само че камите бяха същински произведения на изкуството, дръжките им — инкрустирани със злато и сребро, и скъпоценни камъни: сини сапфири, алени рубини, искрящи плетеници от тръни, гравирани с платина и черни диаманти.

Кит се сещаше за поне трима души от Пазара на сенките, които биха ги купили от него, без да задават никакви въпроси.

Може би дори четирима.

Съблече дънковото яке, което носеше (не беше сигурен точно на кого от семейство Блекторн беше принадлежало някога — на сутринта, след като дойде в Института, се беше събудил и бе открил току-що изпрана купчина дрехи в долната част на леглото си), и облече едно от подплатените якета. Докато го правеше, зърна отражението си в огледалото в другия край на стаята: рошава руса коса, последната избеляваща синина върху бледата му кожа. Разкопча вътрешния джоб на якето и се залови да го пълни с ками в ножници, избирайки онези, които имаха най-красиво изработени дръжки.

Вратата на оръжейната се отвори. Кит пусна камата, която държеше, обратно на полицата и се обърна рязко. Мислеше, че се е измъкнал от стаята си, без да го забележат, но ако беше научил нещо по време на краткия си престой в Института, то бе, че Джулиън Блекторн забелязва всичко, а братята и сестрите му почти не му отстъпваха в това отношение.

Само че не беше Джулиън. Беше млад мъж, когото Кит виждаше за първи път, макар че у него имаше нещо познато. Беше висок, с разчорлена руса коса и тяло на ловец на сенки — широки рамене и мускулести ръце, а черните линии на руническите Знаци, с които нефилимите се предпазваха, се подаваха изпод яката и ръкавите на тениската му.

Очите му имаха необикновен тъмнозлатен цвят. Носеше тежък сребърен пръстен, както правеха мнозина ловци на сенки. Той повдигна вежди срещу Кит.

— Падаш си по оръжията, а? — попита той.

— Бива си ги. — Кит направи крачка назад, към една от масите, надявайки се камите във вътрешния му джоб да не издрънчат.

Мъжът се приближи до полицата, където Кит беше ровичкал, и взе камата, която той беше пуснал току-що.

— Добър избор. Виждаш ли надписа върху дръжката?

Не, не можеше да каже, че го вижда.

— Направена е от потомците на Уелайнд Ковача, изработил Дюрендал и Кортана. — Мъжът завъртя камата между пръстите си, преди да я върне обратно на мястото й. — Не може да се мери с Кортана, но ками като тази винаги се връщат в ръката ти, след като ги хвърлиш. Доста удобно.

Кит се прокашля.

— Сигурно е страшно скъпа.

— Съмнявам се, че семейство Блекторн възнамеряват да я продадат — отвърна сухо мъжът. — Аз съм Джейс, между другото. Джейс Херондейл.

Направи пауза, сякаш очакваше реакция. Реакция, каквато Кит бе твърдо решен да не му даде. О, да, чувал бе името Херондейл. То като че ли бе единствената дума, която бе чувал през последните две седмици. Това обаче не означаваше, че иска да даде на този мъж — на Джейс — удовлетворението, което той очевидно очакваше.

Мълчанието на Кит като че ли изобщо не впечатли Джейс.

— А ти си Кристофър Херондейл.

— Откъде знаеш? — Кит нарочно говореше с равен, безстрастен глас. Ненавиждаше името Херондейл. Ненавиждаше самата дума.

— Семейната прилика — заяви Джейс. — Приличаме си. Всъщност приличаш на доста от портретите на най-различни Херондейловци, които съм виждал. — Той замълча за миг. — Освен това Ема ми изпрати твоя снимка на телефона.

Ема. Ема Карстерс беше спасила живота на Кит. Оттогава почти не бяха говорили… но разбира се, след смъртта на Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, всичко бе в хаос. Той не беше приоритет за никого от тях, пък и имаше чувството, че тя гледа на него като на малко дете.

— Окей. Аз съм Кит Херондейл. Всички непрекъснато ми го повтарят, но то не означава нищо за мен. — Кит стисна челюст. — Аз съм Рук. Кит Рук.

— Знам какво ти е казал баща ти. Ала ти си Херондейл. И това означава нещо.

— Какво? Какво означава? — попита Кит.

Джейс се облегна на стената, точно под една колекция двуостри шотландски мечове. Кит се надяваше някой от тях да му падне на главата.

— Разбирам, че знаеш за ловците на сенки. Мнозина хора знаят, особено долноземците и мунданите, надарени със Зрението. И именно за такъв си се смятал, нали?

— Никога не съм се смятал за мундан — отсече Кит. Ловците на сенки наистина ли не разбираха как звучи, когато използват тази дума?

Джейс обаче не му обърна внимание.

— Обществото и историята на нефилимите… това не са неща, за които онези, които не са ловци на сенки, знаят много. Светът на нефилимите се състои от родове, всеки от които си има име, което им е много скъпо. Всеки род притежава история, която се предава от поколение на поколение. През целия си живот носим славата и товара на името си, доброто и лошото, което предшествениците ни са извършили. Опитваме се да бъдем достойни за името си, така че онези, които дойдат след нас, да носят по-лек товар. — Той скръсти ръце на гърдите си. Китките му бяха покрити със Знаци; върху опакото на лявата му длан имаше един, който приличаше на отворено око. Кит бе забелязал, че май всички ловци на сенки имат такъв. — Сред нефилимите фамилията ти е пропита с дълбоко значение. Родът Херондейл от поколения насам играе важна роля в историята на ловците на сенки. Не са останали много от нас… всъщност всички мислеха, че аз съм последният. Единствено Джем и Теса вярваха, че ти съществуваш. Дълго време те търсиха.

Джем и Теса. Заедно с Ема, те бяха помогнали на Кит да се спаси от демоните, убили баща му. А после му бяха разказали история — историята на един Херондейл, който предал приятелите си и избягал, започвайки нов живот далеч от нефилимите и поставяйки началото на нов род.

— Чувал съм за Тобаяс Херондейл — заяви Кит. — Значи съм потомък на истински страхливец.

— Никой не е съвършен — отвърна Джейс. — Не всеки член на семейството ти ще бъде страхотен. Ала когато отново видиш Теса, а ти ще я видиш, накарай я да ти разкаже за Уил Херондейл. И за Джеймс Херондейл. Както и за мен, разбира се — добави той скромно. — Като за ловец на сенки аз съм голяма работа. Не че искам да те сплаша.

— Не се чувствам уплашен — увери го Кит, чудейки се сериозно ли му ги говореше такива Джейс. В очите му имаше пламъче, което издаваше, че може би не всичко, което казва, трябва да бъде вземано на сериозно, но бе трудно да е сигурен човек. — Мисля, че бих искал да остана сам.

— Знам, че не е лесно да преглътнеш всичко това. — Джейс протегна ръка, за да го потупа по гърба. — Ала с Клеъри сме насреща винаги когато имаш нужда…

Потупването по гърба размести една от камите в джоба на Кит и тя тупна с дрънчене на земята, проблясвайки върху гранитния под като укоризнено око.

— Е, добре — заяви Джейс във възцарилата се тишина. — Значи крадеш оръжия.

Наясно, че е безсмислено да отрича нещо толкова очевидно, Кит не каза нищо.

— Окей, виж, знам, че баща ти е бил мошеник, но сега ти си ловец на сенки и… я, чакай, какво още има в това яке? — Джейс направи нещо сложно с левия си крак, от което камата политна във въздуха, а рубините на дръжката й разпръснаха светлината, и я улови ловко. — Свали го.

Кит мълчаливо съблече якето и го метна на масата. Джейс го разгърна и отвори вътрешния джоб. След това и двамата се загледаха безмълвно в блещукащите остриета и скъпоценни камъни.

— И така — заяви Джейс. — Да разбирам, че възнамеряваше да избягаш?

— И защо да оставам? — избухна Кит. Знаеше, че не бива да го прави, но то беше по-силно от него, повече, отколкото можеше да понесе: загубата на баща му, ненавистта му към Института, самодоволството на нефилимите, това, че настояваха да приеме една фамилия, за която не го беше грижа и за която не искаше да го е грижа. — Мястото ми не е тук. Можеш да ми говориш всички тези неща за името ми, но то не означава нищо за мен. Аз съм син на Джони Рук. Цял живот са ме учили да бъда като него, не като вас. Не се нуждая от вас. Не се нуждая от никого от вас. Трябва ми само малко начален капитал и мога да си отворя сергия на Пазара на сенките.

Златните очи на Джейс се присвиха и за първи път под арогантната и закачлива фасада Кит зърна да проблясва проницателен ум.

— И какво точно ще продаваш? Баща ти продаваше информация. Отне му години и немалко опасна магия, за да си създаде онези връзки. Наистина ли искаш да продадеш душата си по този начин, за да си изкарваш едва-едва прехраната в периферията на Долния свят? Ами онова, което уби баща ти? Ти с очите си го видя да умира, нали?

— Демони…

— Да, но някой ги е изпратил. Пазителят може и да е мъртъв, но това не означава, че никой не се опитва да те открие. Ти си на петнайсет години. Може и да си мислиш, че искаш да умреш, но вярвай ми — не искаш.

Кит преглътна. Опита да си се представи зад една сергия на Пазара на сенките, така както го правеше през последните дни. Ала истината бе, че беше в безопасност на Пазара единствено благодарение на баща си. Защото хората се бояха от Джони Рук. Какво ли го очакваше там без закрилата на баща му?

— Но аз не съм ловец на сенки — заяви и плъзна поглед по изобилието от оръжия, купищата адамас, бойното облекло и доспехите, и коланите за оръжие. Беше нелепо. Та той не беше нинджа. — Дори не знам как да се науча да бъда.

— Издръж още една седмица — каза Джейс. — Още една седмица тук, в Института. Дай си шанс. Ема ми разказа как си отблъснал демоните, убили баща ти. Само един ловец на сенки би могъл да го направи.

Кит съвсем смътно си спомняше как се сражава с демоните в къщата на баща си, но знаеше, че го е направил. Тялото му беше поело контрол и той се беше бил, и колкото и да бе странно, тайничко то дори му беше харесало.

— Това е истинската ти природа — каза Джейс. — Ти си ловец на сенки. Във вените ти тече ангелска кръв. Ти си Херондейл. Което, между другото, означава, че не само си част от забележително привлекателно семейство, но и от семейство, което притежава цял куп ценно имущество, включително къща в Лондон и имение в Идрис, върху част от които вероятно имаш права. Е, ако проявяваш интерес, разбира се.

Кит погледна към пръстена на лявата му ръка. Беше сребърен, тежък и изглеждаше античен. И скъп.

— Слушам те.

— Казвам просто да изчакаш още една седмица. В крайна сметка — Джейс се ухили, — Херондейловци не могат да устоят на едно предизвикателство.

* * *

— Демон тютида? — каза Джулиън в телефона и веждите му се сбръчкаха. — Това на практика си е сепия, нали?

Ема не можеше да чуе отговора — долавяше гласа на Тай, но не и думите.

— Да, на кея сме — продължи Джулиън. — Все още не сме видели нищо, но току-що пристигнахме. Жалко, че нямат специални места за паркиране за ловци на сенки…

Слушайки го разсеяно, Ема се огледа наоколо. Слънцето току-що беше залязло. Откакто се помнеше, страшно харесваше кея Санта Моника, още откакто беше малко момиченце и родителите й я водеха тук, за да играе въздушен хокей и да се вози на старовремската въртележка. Обожаваше нездравословната храна (хамбургери и млечни шейкове, пържени миди и гигантски захарни близалки), както и „Пасифик Парк“, позапуснатия увеселителен парк в самия край на кея, с изглед към океана.

През годините мунданите бяха налели милиони долари в преустрояването на кея и превръщането му в магнит за туристи. „Пасифик Парк“ беше пълен с нови, лъскави атракции; старите сергии с чурос^[2] ги нямаше, изместени от домашен сладолед и ястия с омар. Ала дъските под краката на Ема все така бяха изкорубени и очукани от слънцето и солта. Въздухът все така миришеше на захар и водорасли. Механичната мелодия на старата въртележка все така се носеше във въздуха. Все така имаше игри с хвърляне на монета, в които можеше да спечелиш гигантска плюшена панда. А под кея все още имаше потънали в тъмнина места, където се събираха безцелно бродещи мундани, а понякога и доста по-зловещи неща.

Това бе да си ловец на сенки, помисли си Ема, хвърляйки поглед към гигантското виенско колело, украсено с ярки светодиодни лампи. Опашка от мундани, нетърпеливи да се качат, се извиваше на кея; отвъд парапета Ема виждаше тъмносиньото море, увенчано с бяло там, където се разбиваха вълните. Ловците на сенки не бяха слепи за красотата на създадените от мунданите неща (светлините на виенското колело се отразяваха толкова ярко в океана, че сякаш някой изстрелваше фойерверки под водата: червено и синьо, зелено, лилаво и златно), ала виждаха и мрака, опасността и гниенето.

— Какво не е наред? — попита Джулиън. Беше прибрал телефона в джоба на якето си. Вятърът (на кея винаги имаше вятър, долитащ безспирно откъм океана и носещ мирис на сол и далечни места) повдигаше меките вълни на кестенявата му коса и те милваха бузите и слепоочията му.

Мрачни мисли, искаше да каже Ема. Не можеше обаче. Някога Джулиън бе онзи, с когото споделяше всичко. Сега не можеше да му каже нищичко.

Така че тя избягна погледа му.

— Къде са Марк и Кристина?

— Ей там — посочи той. — При онази атракция.

Ема проследи погледа му до ярко боядисаната сергия, където хората мятаха пластмасови халки, опитвайки се да ги надянат около гърлото на дузина подредени една до друга бутилки. Опита се да потисне чувството на превъзходство, тъй като това очевидно бе нещо, което мунданите намираха за трудно.

Полубратът на Джулиън, Марк, държеше три пластмасови халки в ръката си. Кристина, прибрала тъмната си коса в кок, стоеше до него, похапваше карамелизирана царевица и се смееше. Марк хвърли халките — и трите едновременно. Всяка от тях политна в различна посока и се приземи около гърлото на различна бутилка.

Джулиън въздъхна.

— Е, дотук бяхме с намерението да не привличаме внимание.

Откъм мунданите, събрали се край мястото за хвърляне на халки, се разнесоха одобрителни и слисани възклицания. За щастие, те не бяха много и Марк можа да вземе наградата си (нещо в найлоново пликче) и да се изнесе без особена шумотевица.

Двамата с Кристина се отправиха към тях. Острите връхчета на ушите му се показваха измежду къдриците на русата му коса, но той беше покрит с магически прах, така че мунданите не можеха да ги видят. Марк беше наполовина елф и долноземската му кръв си личеше в деликатните черти на лицето, връхчетата на ушите и ъгловатите линии на очите и скулите му.

— Значи е демон сепия? — подхвърли Ема най-вече за да запълни мълчанието между тях с Джулиън. Напоследък между двамата често се възцаряваше мълчание. Бяха минали едва две седмици, откакто всичко се беше променило, но тя усещаше разликата с цялото си същество, в костите си. Усещаше дистанцията, която той бе поставил между тях, откакто му беше казала за нея и Марк, макар да си оставаше неизменно любезен и мил.

— Така изглежда — отвърна Джулиън. Марк и Кристина вече бяха достатъчно близо, за да ги чуят. Кристина тъкмо довършваше карамелизираната си царевица и гледаше тъжно в пликчето, сякаш се надяваше отнякъде да се появи още. Ема я разбираше прекрасно. Марк пък се взираше в наградата си. — Нощем се изкатерва на кея и отвлича хора, най-вече деца, навели се над парапета, за да направят снимки. Напоследък обаче започва да става по-дързък. Очевидно някой го е забелязал в игралното помещение, близо до масата за въздушен хокей… Това златна рибка ли е?

Марк вдигна найлоновото пликче. Вътре малка оранжева рибка плуваше в кръг.

— Това е най-страхотният патрул, на който сме излизали — заяви той. — Никога досега не са ме награждавали с риба.

Ема въздъхна безмълвно. Марк беше прекарал последните няколко години от живота си с Дивия лов, най-анархичните и диви от всички елфи. Те яздеха в небето, възседнали най-различни омагьосани същества (коне, елени, огромни ръмжащи кучета и дори мотоциклети), и плячкосваха бойните поля, обирайки скъпоценностите на мъртвите, за да ги предложат като дан на Дворовете на феите.

Приспособяваше се добре към това, отново да бъде сред нефилимското си семейство, но все още имаше моменти, в които обикновеният живот като че ли го изненадваше. Забелязал, че всички го гледат, повдигнали вежди, той придоби разтревожено изражение и прегърна предпазливо Ема през раменете, вдигнал торбичката с другата си ръка.

— Спечелих ти рибка, прекрасна моя — заяви и я целуна по бузата.

Беше сладка целувка, нежна и деликатна, а Марк миришеше така, както миришеше винаги: на хладен свеж въздух и зелени, растящи неща. А и беше напълно естествено, помисли си Ема, Марк да реши, че всички са изненадани, защото са очаквали да й даде наградата си. Та нали тя беше неговата приятелка.

Ема размени разтревожен поглед с Кристина, чиито тъмни очи бяха широко отворени. Джулиън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне кръв. Трая само миг, преди да си наложи безразлично изражение, но Ема се отдръпна от Марк, усмихвайки се извинително.

— Не бих могла да опазя една рибка жива — каза тя. — Убивам растения само като ги погледна.

— Подозирам, че и аз ще имам същия проблем — отбеляза Марк, приковал поглед в рибката. — Жалко… щях да я кръстя Магнус, защото има лъскави люспи.

При тези думи Кристина се изкиска. Магнус Бейн беше върховният магьосник на Бруклин и имаше слабост към броката.

— В такъв случай вероятно ще е най-добре да я пусна на свобода — заяви Марк и преди някой да успее да каже каквото и да било, отиде до парапета и изпразни съдържанието на торбичката, рибката и всичко останало, в морето.

— Някой иска ли да му каже, че златните рибки са сладководни и не могат да оцелеят в океана? — тихо попита Джулиън.

— Не особено — отвърна Кристина.

— Той наистина ли току-що уби Магнус? — промълви Ема, но преди Джулиън да успее да отговори, Марк се обърна рязко към тях.

Цялото веселие си бе отишло от лицето му.

— Видях нещо да пъпли по една от колоните на кея. Нещо, което определено не беше човек.

Ема почувства как по кожата й пробяга тръпка. Демоните, които живееха в океана, рядко излизаха на сушата. Понякога тя сънуваше кошмари, в които океанът се обръщаше отвътре наопаки и изплюваше съдържанието си на плажа: слузести, черни създания, покрити с шипове и пипала, полусмазани от тежестта на водата.

Само за секунди всички вече бяха извадили оръжията си — Ема стискаше Кортана, златен меч, който имаше от родителите си. Джулиън държеше в ръка серафимска кама, а Кристина — своя нож пеперуда.

— Накъде отиде? — попита Джулиън.

— Към края на кея — отвърна Марк. Той единствен не беше посегнал към оръжието си, ала Ема знаеше колко беше бърз. Прякорът му в Дивия лов беше Елфически стрелец, защото беше мълниеносен и безпогрешно точен, както с лък и стрела, така и с хвърлено острие. — Към увеселителния парк.

— Аз ще тръгна натам — каза Ема. — Ще се опитам да го изтласкам от ръба на кея. Марк, Кристина, вие слезте долу и му попречете да изпълзи обратно във водата.

Едва имаха време да кимнат и Ема вече тичаше. Вятърът подръпваше сплетената й коса, докато тя си проправяше път между множеството, за да се добере до осветения парк в края на кея. Мечът Кортана бе топъл и солиден в ръката й, краката й сякаш летяха по изкривените от водата дъски. Чувстваше се свободна, тревогите й — захвърлени настрани, цялото й същество — съсредоточено върху задачата пред нея.

Зад себе си чуваше стъпки. Не беше нужно да поглежда назад, за да знае, че е Джулс. Стъпките му бяха до нея през всички години, откакто се биеше като ловец на сенки. Кръвта му се бе проливала заедно с нейната. Той беше спасявал живота й и тя бе спасявала неговия. Беше част от нейното воинско Аз.

— Ето го — чу гласа на Джулс зад себе си, но и сама вече го бе видяла: тъмна, сгърбена фигура, пъплеща по подпорите на виенското колело. Кабинките продължаваха да се въртят, а возещите се пищяха от удоволствие, без да забелязват нищо.

Ема се затича към опашката за виенското колело и започна да си проправя път през нея. Двамата с Джулиън си бяха сложили руни за магическо прикритие, така че бяха невидими за мунданите. Това не означаваше, че присъствието им не можеше да бъде усетено. Мунданите на опашката ругаеха и викаха сърдито, докато тя настъпваше крака и ръгаше с лакти, за да стигне най-отпред.

Една двойка (момиче, което ядеше лилав захарен памук, и кльощавото й, облечено изцяло в черно гадже) тъкмо се канеше да се качи в спрялата преди малко кабинка. Ема погледна нагоре и видя как демонът изпълзява върху подпорната ос на колелото. Тя изруга, проправи си път покрай двойката, при което едва не ги събори на земята, и скочи в кабинката. Тя беше осмоъгълна, с пейка по цялата дължина и предостатъчно място, за да застане човек. Викове изригнаха зад нея, докато кабинката се издигаше, отнасяйки я от хаоса, който бе предизвикала — двойката, която тъкмо се канеше да се качи, крещеше на служителя, късащ билетите, а хората на опашката зад тях се караха помежду си.

Кабинката се разлюля под краката й, когато Джулиън се приземи до нея и вдигна глава нагоре.

— Виждаш ли го?

Ема примига. Беше го видяла, сигурна бе в това, но сега демонът беше изчезнал. От този ъгъл виенското колело беше бъркотия от ярки светлини, въртящи се спици и боядисани в бяло железни пречки. Двете кабинки под тях бяха празни — очевидно на опашката още се опитваха да въведат някакъв ред.

Много добре, помисли си Ема. Колкото по-малко души имаше на колелото, толкова по-добре.

— Почакай. — Усети ръката на Джулиън върху своята, завъртаща я към него. Цялото й тяло се напрегна. — Руни — заяви кратко и Ема осъзна, че в другата си ръка държи стили.

Кабинката им продължаваше да се издига. Ема виждаше плажа под тях, тъмната вода, разливаща се по пясъка, хълмовете на Палисейдс Парк, които се издигаха над магистралата, увенчани с корона от дървета и зеленина.

Звездите бяха мътни, но все пак се виждаха отвъд ярките светлини на кея. Джулиън хвана ръката й, нито грубо, нито нежно, а с една почти клинична дистанцираност. Обърна я и стилито му описа няколко бързи движения над китката й, рисувайки руни за защита, за бързина и пъргавост, и за остър слух.

Това бе най-голямата близост между тях от две седмици насам и Ема се почувства замаяна от нея, мъничко опиянена. Главата му беше наведена, очите — приковани в онова, което правеше, и тя се възползва от възможността да попие гледката.

Светлините на колелото бяха станали кехлибарени и жълти и обливаха загорялата му кожа със златни багри. Косата му падаше на свободни, фини вълни над челото. Ема знаеше колко мека бе кожата в ъгълчетата на устата му, знаеше какво е усещането от раменете му под ръцете й, силни, корави и изпълнени с живот. Миглите му бяха гъсти и дълги, и толкова тъмни, сякаш бяха нарисувани с въглен; тя почти очакваше да оставят черни прашинки по бузите му всеки път щом мигнеше.

Беше красив. Открай време беше красив, но тя го беше забелязала късно. И сега стоеше с ръце до тялото си, което я болеше, защото не можеше да го докосне. Никога вече нямаше да може да го докосне.

Джулиън довърши онова, което правеше, и завъртя стилито, подавайки й го с дръжката напред. Ема го пое, без да каже нито дума, а той дръпна яката на тениската под якето на бойното си облекло. Кожата там бе мъничко по-светла от загорялата кожа на лицето и ръцете му, белязана безброй пъти със Знаци, отдавна използвани и вече избледнели руни.

Ема трябваше да дойде малко по-близо, за да нарисува Знаците. Руните разцъфнаха изпод връхчето на стилито: пъргавост, нощно зрение. Главата й стигаше до брадичката му. Тя се взираше в гърлото му и го видя да преглъща.

— Просто ми кажи — помоли той. — Просто ми кажи, че те прави щастлива. Кажи ми, че Марк те прави щастлива.

Ема вдигна рязко глава. Беше довършила руните и Джулиън взе стилито от неподвижната й ръка. За първи път сякаш от цяла вечност той гледаше право в нея, очите му — тъмносини от цвета на океана и небето, които се простираха около тях, докато наближаваха върха на колелото.

— Щастлива съм, Джулс — заяви Ема. Какво беше още една лъжа сред многото? Не бе от онези, които лъжеха с лекота, но започваше да се научава. Открила бе, че когато безопасността на онези, които обича, зависи от това, умееше да лъже. — Така… така е по-благоразумно и по-безопасно и за двама ни.

Линията на нежната му уста окоравя.

— Не е…

Ема ахна. Една гърчеща се фигура се надигна зад Джулиън — имаше цвета на петрол, разлян във вода, пипалата й, поръбени сякаш с реси, бяха вкопчени в една от спиците на колелото. Пастта й бе зейнала широко, съвършен кръг, обрамчен от множество зъби.

— Джулс! — изкрещя Ема и скочи от кабинката, улавяйки се за една от тънките железни пречки, които минаваха между спиците. Увиснала на една ръка, тя замахна с Кортана. Чудовището се дръпна назад, но острието се заби в него и то изрева. Плисна демонска кръв и Ема извика, когато тя я опръска по шията, изгаряйки кожата й.

В заобленото и набраздено тяло на създанието се заби нож. Ема се изтегли върху една от спиците и когато се огледа, видя Джулиън, застанал на ръба на кабинката, стиснал следващия нож в ръката си. Прицели се и ножът полетя…

Само за да се удари с дрънчене в дъното на една празна кабинка. Невероятно бърз, демонът бе изчезнал от погледите им. Ема го чу да пъпли надолу, по плетеницата от метални пречки, от които се състоеше вътрешността на колелото.

Тя прибра Кортана в ножницата и запълзя по дължината на спицата, насочвайки се към дъното на колелото. Светодиодните лампи около нея изригнаха в пурпурно и златно.

Ръцете й бяха изцапани с кръв — демонска и нейната собствена, и се хлъзгаха. В рязък контраст, гледката от колелото беше красива, морето и пясъкът се разстилаха във всички посоки около нея, сякаш висеше от ръба на света.

Усещаше вкус на кръв в устата си, и сол. Под себе си виждаше Джулиън, излязъл от кабинката, да слиза по една от по-ниските спици. Той вдигна очи към нея и посочи нагоре. Ема проследи линията на ръката му и видя, че демонът почти бе стигнал до центъра на виенското колело.

Размахваше пипала и блъскаше по колелото. Ема усещаше вибрациите чак в костите си. Изви глава, за да види какво прави чудовището, и почувства, че се вледенява — в центъра на съоръжението имаше масивен болт, който задържаше колелото на мястото му. Демонът се опитваше да измъкне болта. Ако успееше, цялата конструкция щеше се изтръгне от опората си и да се търкулне по кея като откъснало се велосипедно колело.

Ема не хранеше никакви илюзии, че който и да било, намиращ се на колелото, както и хората, стоящи наблизо, ще да оцелее. То щеше да рухне, смазвайки всички под себе си. Демоните се хранеха от разрухата, от енергията на смъртта. Чудовището щеше да пирува.

Виенското колело се олюля. Създанието беше обвило пипалата си около железния болт и го въртеше. Ема удвои скоростта, с която пълзеше, но беше прекалено далеч. Джулиън беше по-близо, ала тя знаеше какви оръжия носи: два ножа, които вече беше хвърлил, и серафимски ками, които не бяха достатъчно дълги, за да достигнат демона.

Джулиън вдигна очи към нея, докато изпъваше тялото си по протежение на металната пречка, след което обви лявата си ръка, за да се закрепи, и протегна другата с разперени пръсти.

Ема начаса разбра, без нито за миг да се зачуди, какво очаква от нея. Пое си дълбоко дъх и се пусна от спицата.

Политна надолу, към Джулиън, протегнала ръка към неговата. Пръстите им се сплетоха и тя го чу да ахва, когато пое тежестта й. Залюля се напред и надолу, лявата й ръка — сключена около неговата десница, докато с другата извади Кортана от ножницата. Инерцията на падането я понесе напред, запращайки я към средата на колелото.

Демонът тютида вдигна глава, когато Ема политна към него и за първи път тя видя очите му — овални, замъглени от защитно, огледално покритие. Те сякаш се разшириха, като човешки очи, когато Кортана се спусна към главата му, прорязвайки я и потъвайки дълбоко в мозъка му.

Пипалата му потръпнаха конвулсивно в последен предсмъртен спазъм, а после тялото му се отскубна от острието и се търкулна по една от спиците. Стигна до края й и падна.

На Ема й се стори, че чува плясък в далечината, ала нямаше време да мисли за това. Ръката на Джулиън стискаше здраво нейната и той я изтегляше нагоре. Ема прибра Кортана в ножницата, докато той я издърпваше нагоре, нагоре, върху спицата, където беше легнал, така че тя падна неловко, приземявайки се отчасти върху него.

Все още стискаше ръката й, дишайки тежко. Очите му срещнаха нейните, само за частица от секундата. Около тях колелото се въртеше, сваляйки ги към земята. Ема виждаше множеството мундани, блещукането на водата край брега, дори две глави, тъмнокоса и светлокоса, които биха могли да бъдат Марк и Кристина…

— Добра екипна работа — заяви Джулиън най-сетне.

— Знам — съгласи се Ема и действително го знаеше. Това бе най-лошото — че беше прав, че те все още бяха толкова съвършени като парабатаи. Като партньори в битката. Като двама войници, свързани от връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.

* * *

Марк и Кристина ги чакаха под кея. Марк си беше свалил обувките и беше нагазил във водата. Кристина тъкмо сгъваше ножа си. На пясъка в краката й имаше слузесто петно, което бавно изсъхваше.

— Видяхте ли онова сепийно нещо да пада от виенското колело? — попита Ема, щом двамата с Джулиън се приближиха.

Кристина кимна.

— Приземи се в плиткото. Не беше съвсем мъртво, така че Марк го издърпа на брега и ние го довършихме. — Тя изрита пясъка пред себе си. — Беше отвратително и Марк се изцапа със слуз.

— Мен пък ме оплиска демонска кръв — каза Ема и погледна към опръсканото си бойно облекло. — Ама че гнусен демон.

— Все още си много красива — заяви Марк с галантна усмивка.

Ема му се усмихна в отговор, доколкото й беше възможно. Беше му невероятно благодарна, задето играеше ролята си във всичко това, без никога да се оплаква, макар че несъмнено го намираше за странно. Според Кристина Марк също печелел нещо от тази преструвка, но Ема нямаше представа какво е то. А и не можеше да се каже, че Марк обича да лъже — беше прекарал толкова години сред феите, които бяха неспособни да изрекат неистина, че за него то бе неестествено.

Джулиън се беше дръпнал настрани и говореше тихо по телефона. Марк излезе от водата и напъха мокрите си крака в ботушите. Нито той, нито Кристина бяха напълно скрити с помощта на магия и Ема забеляза погледите на минаващите наблизо мундани, докато той се приближаваше към нея — защото беше висок и красив, а очите му грееха по-ярко от светлините на виенското колело. И защото едното от тези очи беше синьо, а другото — златно.

И защото у него имаше нещо, нещо неопределимо и странно, следа от необуздаността на елфическите земи, което винаги изпълваше Ема с мисли за необятни простори, ширнали се пред нея, за свобода и несдържаност. Аз съм изгубено момче, като че ли казваха очите му. Открий ме.

Когато стигна до нея, той вдигна ръка, за да отметне кичур от косата й, и Ема почувства как я залива вълна от емоция — тъга и вълнение, копнеж за нещо, макар и сама да не знаеше какво.

— Беше Даяна — обясни Джулиън и дори без да го поглежда, Ема можеше да си представи лицето му — сериозно, вглъбено, внимателно обмислящо ситуацията. — Джейс и Клеъри са пристигнали със съобщение от консула. Ще има среща в Института и искат да присъстваме.