Анджи Стантън
Утрото идва навреме (9)

9.

Цяла нощ се взирам в звездите, осеяли вледененото небе като блещукащи кристали. Не искам да заспя. Докато тягостните минути се точат мъчително бавно, си припомням отново и отново разговора със Смити.

Доста мислене му предстои. Първо ми беше трудно да не го наричам „професоре“, но щом свикнах с младото му лице, осъзнах, че прилича повече на книжен червей, отколкото на бъдещ гений.

Няма значение, предполагам, дали ще ми повярва. Някак си ще разбере. Надявам се да не съм опропастила бъдещето с откровенията си. Когато му казах, че Шарън ми е баба, лицето му пребледня. Вероятно ме смята за смахната, но в очите му зърнах и известно любопитство. Редно е един бъдещ физик да има широк мироглед.

На другата сутрин, вместо да се пъхна под завивките и да поспя както обикновено, отивам на лекции като другите студенти. Не бива да ме изхвърлят. Искам да съм тук, когато баба се върне, а и не бива да губя мястото си в „Лиз Уотърс“ — отправната ми точка, откъдето да се прибера у дома. Освен това професорът е тук и на всяка цена трябва да го убедя да се заеме с явлението „пътуване във времето“.

Най-належащата ми задача обаче е да открия сградата, където се провеждат лекциите по домашна икономика. След пет минути започва часът по основи на храненето. Стоя на ъгъла на Чартър и Линдън Стрийт, объркана накъде да тръгна, когато бъдещият професор се появява, натоварен с дебели учебници.

— Още си тук — казва той с нотка сарказъм.

Усмихвам се, радостна да видя високия, върлинест младеж.

— Надяваше се да си тръгна ли?

Той накланя глава с усмивка.

— Не, просто констатирах факт. Каза, че може всеки момент да се пренесеш в друго време.

— Казах ти, че не зависи от мен кога и накъде пътувам.

Той изсумтява скептично.

— Хей, цяла нощ обикалях из студените коридори, за да се задържа тук! — Интересно колко дълго успях да остана на едно място този път. После си спомням какво ми хрумна снощи. — Смити, сетих се нещо. Може и да не ти говори нищо сега, но веднъж ми спомена как едва не си приел предложение за работа извън щата. В някаква голяма нюйоркска компания, доколкото си спомням.

Той се ококорва.

— Боже, говори ти нещо! — възкликвам доволна и плясвам с ръце.

— Как разбра? — Смити е изумен.

— Ти ми каза. Подхвърли го ей така. Било добре, че си отказал работата в Ню Йорк. Предлагат ти я сега, нали?

Той кимва.

— Откъде знаеш? Никой не знае. Получих писмото вчера. Да не би да си се вмъквала в стаята ми?

— Не, разбира се. Дори не знам в кой пансион живееш.

— Не съм в пансион. Живея под наем на Монро Стрийт.

Усмихвам му се самодоволно. Започва да ми вярва. Предлага да отидем да поговорим на по-уединено и топло място от уличната пряка. Влизаме в съседна сграда и намираме празен учебен кабинет с излющена дървена маса и четири стола край нея. Осветява я едно-единствено прозорче с изглед към отсрещната постройка.

Смити ме обсипва с въпроси, чиито отговори в ловенето случаи не знам — защо пътувам например и как. Обяснявам му какво сме разбрали за часовниковата кула и камбаните, че се пренасям във времето само нощем и може би при пълнолуние. Има толкова много обстоятелства, но всъщност не знам нищо със сигурност.

— Някой друг пътува ли като теб?

Той вдига глава от листа, където си води бележки. Поколебавам се дали да му кажа.

— Има друг! — той ме посочва с писалката.

— Да. Познаваш го.

Той се обляга изненадан назад.

— Кой?

— Срещнали сте се в университета. Казва се Уил. Смити се замисля, сбърчил чело.

— С руса коса и е гребец в университетския отбор?

— Да!

— Запомнил съм го, защото винаги дъвчеше тревичка.

— Той е! — кимвам, обхваната от неочаквана носталгия по човек, с когото съм прекарала заедно само един ден.

Спомням си веселите искрици в очите на Уил, увереността му, вдъхнала ми надежда, умението му да ме дразни с тайните си.

Смити ме наблюдава изпитателно, сякаш съм лабораторна мишка. После, все едно е стигнал до брилянтно умозаключение, избърборва:

— Падаш си по него!

— Не!

— Вчера каза, че може би имаш приятел. Говореше за него. Но защо „може би“?

Засмивам се. Цялата ситуация е абсурдна!

— Защото съм го виждала само веднъж и нещата не се развиха добре. Уил ми подсказа, че сме повече от приятели, но понеже аз го срещах за пръв път, отношенията ни бяха доста едностранчиви.

С изключение на целувката. Изненадаме с нея. Не очаквах да е толкова чувствена.

Смити продължава да си води бележки и, слава богу, не забелязва изражението ми.

— Кога те е срещнал? — пита, без да вдига глава.

— Не ми каза — навъсвам се. — Ти не си ли ни виждал заедно?

— Не. Размених само няколко думи с него на една лекция.

— По физика?

— Да. Той обаче изчезна и повече не се появи — додава замислено Смити.

— Ще го видим пак. Сигурна съм.

Олеква ми при мисълта, че двамата ще се срещнат, макар че аз ще съм кой знае къде, и то сама.

— Откъде знаеш?

Усмихвам се самодоволно.

— Знам, защото ще се срещнете благодарение на мен.

Смити се хваща за главата.

— Толкова е объркано!

— На мен ли го казваш?

Той замълчава. После пита:

— Наистина ли някоя сграда ще носи името ми?

Кимвам.

— Библиотеката по физика.

— От коя година идваш? През коя година построяват библиотеката?

— Не знам дали трябва да ти кажа.

— Шегуваш ли се? Искаш да взема сериозно фантасмагориите ти за пътешествия из времето, а отказваш да ми кажеш от коя година идваш, защото мислиш или вероятно знаеш, че съм умрял?

Сещам се колко се дразнех, когато Уил и професорът криеха информация от мен, и му отговарям.

Той оставя писалката и се обляга назад.

— Тогава наистина ще съм умрял.

— Не знаем — преглъщам тежко. — Не е сигурно.

Той се втренчва в мен. Вълнението му се сменя с примирение.

— Мисля, че е очевидно.

— Е, живей здравословно и се постарай да не умираш. И не пуши. Пушиш ли?

— Всички пушат.

— Ракът на белите дробове е сред най-опасните убийци. Спри да пушиш. От днес.

Заповедният ми тон го разсмива.

— Сигурна ли си, че излизаш с Уил? Така де… нали още не се е случило? Струва ми се, че с теб ще се разбираме доста добре.

— Не мога да изляза с теб — казвам с мек глас.

Смити взема писалката и я завърта между пръстите си.

— Цял живот съм сам. Искам да създам семейство. Трудно ми е да говоря с момичета, но с теб е лесно.

— Съжалявам, не съм подходяща. Не се задържам дълго на едно място. Намери си умно и мило момиче, а не използвачка, дошла да си търси мъж в университета. Повярвай ми, ще се ожениш, ще имаш деца и ще бъдещ много щастлив.

Той се усмихва обнадежден.

Два дни по-късно звънецът на вратата ме изтръгва от дълбок сън. Имам или писмо, или посетител. Какви ли неприятности съм си навлякла този път? С ужас осъзнавам, че пак съм се успала и съм пропуснала сутрешните лекции. Снощи едва останах будна. Легнах да поспя час, но явно съм забравила да навия будилника.

Обличам се и слизам във фоайето да видя каква беда ме очаква. После ми хрумва, че може би Уил е дошъл. Вчера се разходих до Пикник Пойнт да проверя дали снегът се е разтопил достатъчно, та да изровя съкровището. Преспите обаче се оказаха дълбоки, прорязани тук-там от заешки пътечки.

Спускам се на бегом по последните стъпала с надеждата да зърна спокойното лице на Уил. Сварвам обаче Смити да пристъпва смутено от крак на крак, стиснал дебела книга под мишница. Очите му се стрелкат насам-натам, избягвайки погледите на момичетата, тръгнали за лекции.

Минавам зад него.

— Не хапят. Повярвай ми.

Той подскача.

— О, здрасти, Абигейл — казва с очевидно облекчение.

— Аби. Така ме наричат приятелите.

— Добре, Аби — усмихва се той, сякаш съм го допуснала в специален клуб.

— Наистина ли се смущаваш толкова край момичета?

— Не, разбира се. Просто не съм влизал никога в женски пансион.

Намества си очилата, все едно са му защитна броня.

Постаравам се да не се разсмея.

— Е, какво те води насам?

— Обмислих всичко, което ми каза. Сега търся начин да докажа историята ти.

Въздишам. Мислех, че ми е повярвал.

— Вчера се порових из университетските архиви и открих нещо, което ще ти се стори интересно.

Измъква дебелата книга изпод мишницата си. Оказва се албум.

В същия момент входната врата се отваря и вътре влитат снежинки. Нахлува студен въздух. Увивам се по-плътно в жилетката и виждам Шарън да тегли куфарите през прага.

— Дай да ти помогна.

Смити се втурва към нея, грабва грамадния куфар и го пренася до средата на фоайето.

— Благодаря — казва тя, изтупвайки снега от палтото си; бузите й са порозовели от мразовития вятър.

Смити вирва демонстративно брадичка и ми прошепва:

— Виждаш ли. Мога да говоря с момичета.

Притичвам край него и прегръщам Шарън.

— Върна се!

Тя се усмихва леко.

— Татко настоя. Можел да се грижи за себе си. Мама му заръчала непременно да завърша университета и да получи учителската си диплома. Сърце не ми даде да му кажа, че съм се записала да уча археология.

Смити ни наблюдава с интерес.

— Шарън, запознай се с моя приятел Смити. Смити, това е съквартирантката ми Шарън.

Той ме поглежда и повдига многозначително вежди.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихва й се широко и веднага разбирам какво си мисли.

— И на мен — отвръща учтиво тя.

Дръпвам го настрани и му просъсквам:

— Няма да флиртуваш с баба!

— Защо?

Оглежда я от глава до пети — от сияйните очи до стройните крака и обратно.

— Защото знам кой е дядо ми. Не си ти! Ще прецакаш всичко! Буквално — процеждам през зъби.

Той обръща гръб на Шарън, за да не ни чуе.

— Каза ми да си намеря мило момиче. Тя определено е подходяща.

— Шарън не ти е в категорията. Не си го и помисляй! И не й разказвай историята ми. Никога! Бог знае какво може да стане. С тази скорост нищо чудно да се разтопя пред очите ти. Започвам да разбирам защо настояваше да не говорим за миналото… и за бъдещето.

Смити вирва упорито брадичка и прошепва:

— Доколкото разбрах, ще си заминеш. И няма как да научиш.

Поглеждам към Шарън и забелязвам, че ни наблюдава с интерес. Решавам да не се впускам в спорове.

— Благодаря, че намина Смити, но трябва да помогна на Шарън да си пренесе багажа в стаята.

Побутвам го не особено нежно към вратата.

— О! Вземи албума.

Подава ми го.

— Благодаря. — Поемам тежкия годишник и накланям глава, сочейки вратата; колкото по-малко се навърта край Шарън, толкова по-добре. — Довиждане!

Грабвам тежкия куфар на Шарън и го помъквам към нашето крило.

— Чао! Радвам се, че се запознахме, Шарън! — подвиква Смити след нас.

Тя ме настига.

— Приятелят ти е много симпатичен. Каква е историята?

— Запознахме се преди два дни. Покани ме да излезем, но отказах.

— Има чар. И изглежда е умник. Защо отказа?

Не ми харесва как поглежда назад към Смити.

— Може би си права. Утре ще говоря с него и ще му кажа, че съм размислила.

 

 

Още щом влизаме в стаята и затваряме вратата, слагам албума върху моето легло и се обръщам към Шарън:

— Е, как си?

Тя свива устни, слага си палтото на закачалката и сяда на ръба на леглото си.

— Ужасно. Изплаках си очите, а когато полагаха ковчега в земята, татко едва не рухна. Смъртта й го съсипа. Не мога да повярвам, че ме изпрати тук.

Сядам до нея.

— Може би му трябва време да го преживее сам.

— Може би. Толкова е немислимо. Къщата е зловещо тиха без нея. Тя пускаше радиото и печеше хляб всеки ден. Вкъщи винаги миришеше на пресен хляб. След Коледа обаче едва ли е влизала в кухнята. Татко каза, че състоянието й се влошило много бързо.

— Съжалявам…

— Не знам как ще ходя на лекции. Мисля само за мама.

Очите й овлажняват и тя избърсва една сълза.

— Не е необходимо да започнеш да учиш веднага. Дай си време.

За бога, аз не съм посещавала нито една лекция, така де, допреди три дни, а след това на два пъти пропуснах занятията.

Отварям чекмеджето на скрина и изваждам шоколад.

— Да хапнем нещо сладичко и ако искаш, ще ми разкажеш за майка си. Искам да науча всичко за жената, отгледала най-удивителното момиче на света.

— Абигейл, ти си неповторима.

Шарън ме прегръща. Затварям очи и си представям, че съм у дома с баба.

Шарън пуска плоча на грамофона и слага пени върху игличката, за да не прескача. Натрупвам всички възглавници върху нейното легло; двете се настаняваме удобно, разопаковам шоколада и очаквам с нетърпение да науча нещо за моята прабаба.

Шарън лапва парченце шоколад и подхваща:

— Мама беше чудесна! Винаги ме окуражаваше да правя каквото ми харесва. Татко май искал момче, но получил мен. Научи ме да стрелям, да играя баскетбол, да карам ски — все едно съм му син. Мама не възразяваше. Връщахме се вкъщи кални до ушите. Тя ни питаше дали сме видели мечка или слон.

Шарън се подсмихва, унесена в спомени. Трудно ми е да си представя мъжа със сериозно лице, когото видях преди няколко дни, да се забавлява с леко сърце. Замислям се за моя баща и се питам какъв ли щеше да бъде, ако беше останал жив.

— Мама не е получавала много обич като малка. Сигурно затова беше толкова сърдечна с мен.

— Но защо казваш, че не са я обичали?

Отчупвам парченце шоколад.

— Майка й починала. Втората съпруга на баща й била коравосърдечна жена. Виждала съм я като малка. Помня как мама заставаше между мен и нея. Помня и злостното лице на жената, все едно всеки момент ще протегне ръка и ще ме ощипе.

— Това е ужасно.

— Изпратили мама в пансион. Щастливка съм, предполагам. Осемнайсет години беше до мен. Разкажи ми сега за твоята майка.

Без малко да се задавя с шоколада. Пита ме за бъдещата си дъщеря. Очите ми се просълзяват, но бързо се овладявам.

— Ами… тя е чудесна. Не обича да домакинства, но е много умна. Обича си професията и винаги ме подкрепя.

— Явно е доста модерна. Мисля, че ще ми хареса.

— Сигурна съм — усмихвам се, но болка пронизва сърцето ми. Липсват ми и двете — и мама, и баба. Прекрасно е, че съм с Шарън, но ми липсва присъствието й като по-възрастна.

Тя се смъква от леглото и взема дамската си чанта.

— Абигейл, открих мрачна тайна. Ще я споделя с теб, но се закълни да не казваш на никого.

Оставям шоколада върху нощното й шкафче.

— Разбира се.

Тя отваря чантата и изважда сгънат лист хартия.

Внезапно някой почуква силно на вратата. Шарън подскача и напъхва листа обратно в чантата, преди да отвори.

— О, здрасти, Бети!

— Здрасти, Шарън. Нося официално писмо за Абигейл. Госпожица Чаплин ми каза да й го предам лично.

Лицето на Бети е сериозно. Отивам при тях до вратата. Бети държи бял запечатан плик. Втренчвам се в него. Боя се, че знам какво съдържа, но не искам да безпокоя Шарън.

— Благодаря — изричам ведро и вземам плика.

Бети си тръгва без повече приказки. Шарън затваря вратата.

— Какво е това?

— По-късно ще видя. Тази вечер важната си ти.

Подхвърлям плика върху моето легло и сядам пак на нейното.

Шарън го вдига и прочита адреса на подателя. Сбърчва угрижено вежди.

— От декана е! По-добре го прочети сега.

— Знам какво пише. Включили са ме в списъка със стипендианти — излъгвам.

— Чудесно!

Тя се усмихва с облекчение и оставя писмото.

— Е? Какво се канеше да ми кажеш? Напрежението ме убива.

— О, да!

Тя пак изважда листа и ми го подава. Познавам го по откъснатия крайчец и ме обхваща злокобно предчувствие.

— Прочети го — настоява Шарън. — Това е удостоверението ми за раждане.

Не е толкова просто. Същият документ с избледняло мастило беше в кутията за шапки през онази първа нощ. Поглеждам към моето легло, където кутията лежи в долния край до стената. Незнайно кога това свидетелство за раждане е стигнало до мен.

Впивам поглед в листа. С дребен шрифт е написана болницата, имената на лекарите и служебните лица.

Виждам и нейното име: Шарън Рей. Родителите са Руби М. Фелпс и Уолтър С. Смит. Когато преглеждах за пръв път документа, не обърнах внимание на имената им. Сега обаче тези хора са реални. Руби е починала току-що, преди няколко дни се запознах с покрусения Уолтър. Шарън наднича над рамото ми и ме подсеща за загадъчната си тайна.

— Какво да търся? — питам.

— Погледни реда, където е отбелязана майката.

— Да?

— До него пише „брой живородени деца“.

Посочва мястото.

Присвивам очи и различавам дребните букви до квадратче с цифра.

— Пише две.

Вдигам глава за обяснение.

— Не разбираш ли? Не съм единствено дете. Мама е родила друго преди мен.

— Е, странно е, но може би детето е починало, докато ти си била бебе.

— Абигейл, не може да съм имала по-голям брат или сестра. Родена съм година след като родителите ми са се оженили. Детето трябва да е родено преди това.

Изражението й ми подсказва, че това е голям скандал.

— Може би майка ти е имала друг съпруг преди баща ти и детето е от него — предполагам, за да разсея смущението й.

— Невъзможно е. — Шарън крачи из тясната стая. — Мама е била на осемнайсет, когато се запознала с татко, на деветнайсет, когато се оженили, и на двайсет, когато съм се родила.

— Питай баща си. Ще ти обясни.

— В никакъв случай! Не мога да говоря с него. Представи си да попитам — сяда до мен, — а той да не знае за бебето? Това ще го съсипе. Обичаше мама до полуда.

— Сигурно е виждал свидетелството ти за раждане. Най-вероятно знае — подавам й документа.

— Както и да е. Не мога да разпитвам за извънбрачно дете. Не е редно.

— Излиза, че майка ти е родила, преди да навърши осемнайсет. И какво от това?

Питам се обаче какво момиче е била моята прабаба Руби. По онова време едва ли е имало противозачатъчни. Като се замисля, нямам представа какво използват жените и в тази епоха. Използвали ли са изобщо нещо?

Шарън поклаща глава.

— Не се връзва с характера на мама. Беше порядъчна, с отлични обноски… Току-що я изгубих и изведнъж разбирам, че имам брат или сестра. Трябва да открия това дете.

Решимостта й ме трогва. Разбирам и желанието й да намери сродна душа.

— Защо мама не ми е казала? — Шарън грабва възглавница и я прегръща. — Момиче от гимназията ми неочаквано се премести в Канзас да се грижи за болната си леля. По-късно чух, че нямала леля в Канзас. Родителите й я изпратили, защото се била опозорила. Ами ако същото се е случило с мама?

— Може да е чиновническа грешка. Вместо едно са написали две.

— Не мисля. Когато бях на осем, молех родителите си за братче или сестриче. Сега разбирам, че се държаха странно. Същата година писах на Дядо Коледа, че искам само един подарък — бебе за семейството ни. Прочетох писмото на глас и мама се разплака, а татко взе писмото и ме накара да напиша ново и да поискам играчка.

— О!

— Може би мама се разплака, защото е оставила първото си бебе.

— Може би… Но как ще разберем със сигурност?

Особено без компютри и интернет.

— Не знам, но трябва да има начин.

Харесвам нейната решителност.

— Добре. Ще се справим заедно. Ще търсим навсякъде, където се сетим, и ще измислим как да открием бебето.

Тя ме поглежда с надежда в очите.

— Обещаваш ли?

— Честен кръст — прекръствам се. — Започваме още утре сутринта.

Шарън ме прегръща силно.

— Абигейл, ти си най-добрата приятелка на света.

По-късно, след като тя заспива, отварям писмото от декана. С разтуптяно сърце изваждам листа и го разгъвам.

Уведомление за изключване.

Дъхът ми секва. Официално ме изритват от колежа. Трябва да освободя стаята до двайсет и четири часа. Поглеждам към баба, заспала кротко след всички премеждия — загубата на майка й, а сега и загадката с бебето.

Времето не играе честно. Ако не остана будна през цялата нощ, ще се пренеса другаде. Но ако не заспя, от умора няма да успея да отида на лекции и ще ме изключат, а няма къде да отида. Какво ще стане с мен? Ще заседна ли в това време без леглото си в стая 4418, което да ме върне вкъщи?

Лежа отчаяна и прокарвам пръсти по кръпките от различни платове, от които е съшита покривката ми. Иска ми се Смити вече да е професор. Той би ми помогнал. Утре трябва да го намеря и да му съобщя новината. Ръката ми докосва албума. Да си блъскам ума какво е искал да видя в него, не ми е по силите тази нощ. Смачквам уведомлението за изключване и го захвърлям към кошчето за смет. Не улучвам.

Замислям се за изгубеното бебе. Баба има брат или сестра. Осъзнавам, че за това ми е говорела, преди да умре. Каза, че съм обещала да й помогна да открие бебето. Да продължавам да търся. Тогава сметнах, че умът й е помътен от обезболяващите или от тумора в мозъка. Сега разбирам, че причината е друга.

Не ми хрумва как да открия следите на изгубеното бебе и се втренчвам в тавана, замислена за Уил. Чудя се къде е и дали му е по-леко отколкото на мен. Затварям очи и си го представям как върви край езерния бряг с тревичката в уста. Откъм Карилиън Тауър долита приглушен звън на камбани.