Анджи Стантън
Утрото идва навреме (8)

8.

Силно тропане ме изтръгва от тежката дрямка. Примигвам сънена, очите ми се насочват към празното легло на баба и болка пронизва сърцето ми. Поне не съм отпътувала. Тропането се чува отново.

— Идвам — извиквам, стараейки се гласът ми да прозвучи бодро.

Рано сутринта се пъхнах под завивките още щом слънцето започна да изгрява. Бърз поглед към будилника разкрива, че е единайсет и половина. Разтривам лицето си с длани, за да се разсъня. Спала съм като пън.

— Госпожице Торп, отворете, моля.

Да му се не види. Директорката на общежитието?

— Секунда!

Смъквам старомодната нощница и навличам роклята, която носех вчера. Извивам се да стигна ципа.

Нетърпеливо хлопане отново. Отварям вратата на раздразнената госпожица Чаплин с перлите и облака парфюм, на която явно не се харесах през 1961. Поне не знае коя съм. Със свити устни тя ме измерва с очи, вирнала топчест нос.

— Здравейте — казвам.

Очите й се спускат от несресаната ми коса към босите стъпала върху студения под.

— Не трябва ли да сте на лекция по американска литература в момента?

— О, да. Тъкмо тръгвах.

Тя се втренчва отново в босите ми крака и се намръщва.

— Уведомиха ме, че сте пропуснали доста лекции през последните три седмици. Госпожице Торп, немарливостта ще ви изиграе лоша шега.

Устоявам на изкушението да спомена, че отсъствието от лекции е най-дребният ми проблем. Учтиво се извинявам:

— Успах се. Разкайвам се и обещавам да не се повтаря.

Пристъпвам от крак на крак и горко съжалявам, че не съм обула чорапи.

— Успиването не обяснява всичките ви отсъствия напоследък.

— Бях болна. Мононуклеоза сигурно. Нямах никаква енергия.

Госпожица Чаплин повдига изрисувани вежди. Питам се дали знае какво е мононуклеоза, но тя не повдига въпроса.

— При нормални обстоятелства бих ви повярвала. Неведнъж обаче ви виждах да се връщате от среднощни партита и не мога да взема думите ви за чиста монета. Както и да е, моето мнение няма значение. Деканът ви вика за обяснение.

Не съм очарована, че ме привикват при декана, но поне госпожица Вкисната Физиономия ще ми се махне от главата. Въздъхвам с облекчение.

— Сякаш не се трогнахте особено, госпожице Торп. Уверявам ви, че положението е сериозно. Ако деканът не остане доволен от обяснението ви, ще ви изключат.

Наострям слух. Тя ме възнаграждава с озъбена доволна усмивка.

— Ако искате да останете студентка в Уисконсинския университет, спазвайте правилата. Получавате второ предупреждение. — Подава ми плик. — Ето номера на кабинета и часа за срещата. Надявам се това да ви насърчи да се върнете в правия път.

Вземам мрачно плика.

— Ще се поправя.

Откога професорите следят студентите?

Госпожица Чаплин си отива. Скачам обратно в леглото да си стопля краката. Метнах в кошчето първото предупреждение, пъхнато под вратата. Среща с декана обаче… е, няма как да избягам от това.

Два часа по-късно, след конското от декана, тръгвам към „Юниън“. Строгият престарял бърборко определено умее майсторски да трие сол и да цитира университетски правила и разпоредби. Накратко — ходи на лекции, иначе ще те изключат.

Пристигам рано в „Ратскелър“ за срещата с професор Смит. За мое учудване той вече е там. Седи сам на маса. Палтото му е преметнато на стол, върху него е кацнала шапката му.

— Здравей, Абигейл.

Скача на крака, когато приближавам.

— Здрасти.

Сменям обръщението от „професоре“ на „Смити“.

— Радвам се да те видя отново. Извинявам се за вчера. Изненада ме, а и бързах. Седни, моля.

Издърпва ми стол най-вежливо.

— Благодаря. И аз се изненадах да те видя.

Свалям палтото и сядам. Той се настанява до мен край кръглата дървена маса. Косата му е вчесана грижливо, ризата е прогорена под ръкава и е закопчана догоре.

Споглеждаме се с усмивка, но думи не ми идват наум. Незнайно защо съм объркана. Може би заради многото събития, случващи се едновременно. Смити отклонява поглед.

Защо е толкова неловко? Все едно сме на първа среща или нещо такова. Доста глупаво, като се има предвид колко отдавна се познаваме. Поне от моя гледна точка.

После двамата проговаряме.

— Какво учиш? — питам.

— Искаш ли кока-кола? — пита той.

Засмиваме се, разтопявайки леда. В очите му зървам познати искрици.

— Извинявай — казва той. — Чудех се какво ли е станало с теб. И ето те пред мен. Не знам какво да кажа. Ще пиеш ли кола?

— Не, благодаря.

Мълчим няколко секунди. Той постоянно си намества очилата, очите му обхождат стенописа, после рафта с германските халби за бира. Не поглежда единствено към мен. Внезапно изтърсва:

— Нека ти донеса нещо, за да се почувствам полезен.

Става ми смешно, че е толкова нервен.

— Разбира се. Една кока-кола.

Смити въздиша с облекчение.

— Благодаря! Връщам се веднага.

Скача да ми донесе питието.

Никога не съм го виждала неуверен или некомпетентен. Подсмихвам се. Явно е израснал доста от този момент до срещата ни в бъдещето.

След минута той се връща с две бутилки кока-кола и кошничка пуканки.

— Благодаря! — чуквам бутилката си в неговата и отпивам глътка.

— След онази първа година никога не съм те виждал. Какво се случи? — пита той.

Колата пресяда в гърлото ми. Вземам си пуканка да спечеля време за правдоподобен отговор.

— Наложи се да замина. Семеен проблем — отговарям накрая.

Той кимва, стиснал бутилката като спасителен пояс.

— Съжалявам… Но се радвам, че си се върнала и се видяхме отново.

Заинтригувана съм как сме се запознали и как е напреднал толкова бързо в университета. Изглежда на двайсетина.

— А ти? Спомена, че завършваш магистратура. Как е възможно за три години?

Той се намества на стола, сякаш въпросът е особено труден.

— Университетът е целият ми живот. Натоварвам се с много предмети дори през лятото.

— Възхитително! Иска ми се да бях целеустремена като теб.

Вместо това съм в немилост пред декана и трябва да измисля как да ходя на лекции през деня и същевременно да будувам нощем, за да бъда тук, ако Шарън се върне. Отпивам още глътка кока-кола.

— И каква магистратура избра?

— Математика — отговаря кратко той. — Светът е гигантско уравнение. Всичко може да се реши с математика.

Точно на това разчитам. Искам той да реши гигантското уравнение на пътуването във времето и ако математиката ще му помогне, аз съм „за“.

— Обзалагам се, че някой ден ще си страхотен преподавател.

— Да се изправя пред зала, пълна със студенти? Не бих могъл. Виж колко съм нервен сега.

Протяга ръка — трепери, разбира се.

Засмивам се.

Той се изчервява и намира драскотина върху масата, където да се втренчи.

— О, Смити. Не ти се присмивам. Наистина предвиждам, че ще станеш брилянтен професор. Толкова много ще постигнеш, че ще нарекат сграда на твоето име.

Той ме поглежда. Смее се и разкривява скромно лице.

— Благодаря, но предсказанието ти звучи странно.

— Е, някой ден ще разбереш.

Група момчета влизат и сядат до маса наблизо. Шумните им, жизнерадостни гласове са в контраст с неловкото ни мълчание.

Смити отпива дълга глътка от кока-колата.

— А ти какво учиш?

Наистина нямам представа каква дисциплина съм избрала дори след конфузното мъмрене в деканския кабинет.

— О, най-стандартна програма… В момента от ума ми не излиза Шарън, съквартирантката ми. След като се видяхме с теб вчера, се прибрах в пансиона. Току-що бе научила, че майка й е починала.

— Това е ужасно.

— Да. Тя ще тъгува много. Прибра се у дома за погребението.

Мисля, че никога няма да забравя обляното й в сълзи лице. Всъщност друг път не съм виждала баба да плаче.

Смити кимва.

— Аз не познавам родителите си.

Спомням си, че го е споменавал, но не мога да му кажа това.

— Така ли? Защо?

— Израснах в сиропиталище.

— Съжалявам. Сигурно ти е било тежко.

С темата за изгубени родители, която подхванах, сигурно съм пробудила болезнени мисли. Протягам ръка и я полагам върху неговата.

— Да… понякога. Но оцелях. Стига сме говорили за мен. — Той стисва дланта ми, но не я пуска. Поглежда ме с надежда. — Не искам да се чувстваш самотна без съквартирантката си. Ще ми окажеш ли честта да те заведа на кино утре вечер?

О, не! Професор Смит ме сваля? Как да откажа, без да разбия сърцето на горкото момче?

Предлагам му бледа усмивка.

Неговата помръква.

— Не мисля, че е добра идея.

Той пуска ръката ми и въздиша пораженчески.

— Не че не те харесвам. Напротив.

— Имаш сериозен приятел? — пита разочарова той.

— Не, за бога. — После обаче се сещам за Уил и добавям: — Всъщност не съм сигурна.

Той се обляга назад. Наскърбих го и никак не ми е приятно. Как да поправя стореното?

— Смити, не разбираш. Не знам докога ще бъда тук. Не бих се учудила, ако си тръгна този уикенд или дори още утре.

— И може би имаш приятел или пък не. Ясно е като бял ден — казва той.

Лицето на бедното момче е почервеняло от смущение. Издишвам нервно. Така няма да стигна доникъде.

— Смити, ще ти кажа нещо. Ще ти се стори невъзможна измишльотина. Моля те просто да ме изслушаш с открит ум.

— Добре. Целият съм в слух — кимва той, но се отдръпва от мен, сякаш е готов да побегне.

Оглеждам се, за да се уверя, че студентите, които учат или се хранят край нас, няма да ни чуят. Изтривам потните си длани в полата и отмествам бутилката кока-кола.

— Не те срещам за пръв път.

— Знам.

— Не — изричам възможно най-категорично и се опитвам да уловя погледа му. — Срещали сме се неведнъж, но не през първата година в университета.

Той ме поглежда объркан.

— Щях да си спомням, ако те бях виждал няколко пъти. — После добавя тихо: — Надявах се да те видя.

Усмихвам се. Толкова е мил.

— Ето какво — преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми, поглеждам го право в очите и прошепвам: — Не съм от сегашното време. Срещам те в бъдещето — твоето бъдеще, когато си възрастен. Но това вече ми се е случило.

Смити замръзва. Не виждам дори гърдите му да се повдигат. Впил е в мен невинните си кафяви очи, които са ми толкова познати от по-късните му години. Изправя се, без да продума, и взема палтото и шапката си.

— Чакай! — Скачам от стола. — Знам колко абсурдно звучи, но трябва да ме изслушаш!

— Не съм глупак!

Той понечва да си тръгне.

Посягам към ръката му.

— Знам, че не си. Моля те, позволи ми да ти обясня.

— Игричката ти отиде твърде далеч. Харесвах те, Абигейл.

Той се отправя към вратата.

— Проф… Смити, чакай!

Грабвам си палтото и хуквам след него.

— Не си тръгвай! Трябва да ме изслушаш! Намрази ме след това, ако искаш, но ако не ти разкажа сега, няма да разбереш и да ми помогнеш по-късно.

Не знам какво го спира — дали отчаянието в гласа ми, или любопитството какво съм съчинила. Възползвам се от колебанието му.

— Хайде, да отидем на по-усамотено място.

Хващам го за ръката и го повличам към стълбището. Горе има тихо помещение с дивани и писалища, но е пълно със студенти. Продължаваме към следващия етаж, после изкачваме още един ред стълби и задъхани стигаме до просторна зала с мраморни колони, позлатена ламперия и стенопис на тавана.

— Уха! Не знаех, че има такова нещо! — ахвам.

— Ако си от бъдещето, трябва да знаеш всичко — отвръща саркастично той.

— За пръв път стъпвам тук. Така и не успях… Няма значение.

Виждам ниша с две кресла.

— Там е достатъчно уединено — посочвам.

Мятам палтото си на съседен стол и сядам.

— Е, момиче от бъдещето. Разказвай!

Той седи на ръба на стола, скръстил отбранително ръце.

— Дойдох да уча в университета през двайсет и първи век — подхващам. — Съквартирантката ми се казваше Джада.

Той повдига безмълвно вежди.

— Легнах си в стаята в пансиона „Лиз Уотърс“, но на другата сутрин всичко беше различно. Съквартирантката ми се казваше Линда, на стената висеше календар от 1980 година.

— И двамата се срещнахме — предполага хапливо той.

— Всъщност не. Бях уплашена. Не разбирах какво се случва. И през ум не ми мина да отида на лекции. Като се замисля сега обаче, ако бях отишла, сигурно ти щеше да си професорът.

Смити изпухтява. Не ми вярва.

— Да! Сега определено ми се иска да бях отишла — казвам, осъзнала колко различно щяха да се развият събитията, ако той ме беше видял тогава.

— Защо?

— Защото после се пренесох в 1970 и ти ми каза, че си на път да откриеш нещо. Имало връзка с теорията на струните. През 1980 може би вече си стигнал до откритието.

— Не съм физик. Математик съм — поправя ме той.

— Значи ще си промениш специалността, защото през 1970 преподаваш квантова физика.

Той поклаща глава.

— Преподавател съм значи.

— Не просто преподавател. Професор. Затова вчера те нарекох така. За мен винаги си бил професор. Досега.

Той се намръщва.

— Нещо като ясновидка си, а?

Не обръщам внимание на забележката.

— Въпросът е, че постоянно се пренасям из времето, и винаги се натъквам на теб. Мисля, че си важна част от случващото се. Вероятно ще разгадаеш тайната на пътуването във времето. — Привеждам се напред и го поглеждам в очите. — Трябва да ми помогнеш.

Изражението му става по-топло. Трогнат е от молбата ми, но си личи, че не ми вярва.

— И как ще успея?

— Ще успееш, защото имаш брилянтен ум! — възкликвам и разпервам ръце.

Той се усмихва леко.

— Но аз не искам да преподавам. Искам да работя в частна корпорация и да се занимавам с висша математика. Говори се, че не след дълго ще се създаде машина, която извършва математически операции. Не прости изчисления, а сложни уравнения, тригонометрични операции и прочее.

— Да, но ти няма да я изобретиш. Оставаш тук, в университета, за да ми помогнеш.

— Абигейл, това е любопитна история, но нямаш никакви доказателства.

Той скръства отново ръце и се обляга назад.

— Какво те интересува? Ще ти кажа всичко.

— Добре. — Той се замисля. — Щом ме познаваш отблизо, защо не знаеше, че съм студент тук? Бъдещият ми Аз не ти ли каза?

Не успявам да сдържа усмивката си.

— Добър въпрос, но бъдещият ти Аз упорито мълчи. Професор Смит е прекрасен човек, обаче непреклонно отказва да споделя къде ще отида и какво ще ми се случи.

Той ме поглежда многозначително.

— Доста удобно обяснение.

— Не ми позволява да разкривам неговото бъдеще добавям, все още раздразнена от неотстъпчивостта на бъдещия Смит.

— Защо професор Смит, тоест аз, не иска да обсъждате бъдещето?

— Страхува се, че ако някой от двама ни разбере какво ни очаква, може да направи нещо, което да промени предстоящите събития. И това вероятно ще ми попречи да се върна в моето време.

Смити сбърчва чело.

— Е, всичко е ясно. Не можеш да подкрепиш думите си с нищо конкретно.

— Чакай. Не съм приключила. Професорът имаше такива съображения. На теб очевидно ти предстои доста работа, преди да станеш професор. Не си ми преподавател, нито наставник. На този етап дори не сме приятели.

Той изсумтява; не съм сигурна дали изразява съгласие.

— Не си ми разказвал личната си история, но знам, че имаш няколко деца.

Той явно наостря слух.

— Къде живея?

— Не си споменавал, но мисля, че не е далеч от университета.

Той ме поглежда скептично.

— Добре. Не знам много за личния ти живот, но знам какво се случва в бъдещето. Сега е 1951? Появил ли се е Елвис? Ще се прочуе. И „Бийтълс“. Група са, известни колкото Елвис.

— Аз съм човек на цифрите, не на рока. Пробвай пак — подрасква с нокът по тапицирания стол; търпението му е на изчерпване.

— Изпращаме човек на Луната. През 1968, мисля. Убиват президента Кенеди през 63-та.

— Не съм чувал името.

— Ще го чуеш.

— Ако това е вярно, защо не ми каза, когато се срещнахме през първата година в университета?

Обмислям въпроса.

— Честно казано, не знам. Защото още не съм го преживяла. Но сигурно има причина.

Неприятно ми е чувството за уязвимост при мисълта, че бъдещето ми е обвито в неизвестност.

Смити ме поглежда объркан.

— Връщам се назад във времето — обяснявам. — Ти си ме срещнал преди три години, но на мен това още не ми се е случило. Ще се видим за четвърти път, но за теб ще е първи.

На лицето му се изписва удивление.

— Не помниш срещата ни преди три години?

— Да. Още не съм била там. Ако ми разкажеш сега, ще знам какво да очаквам. Как се запознахме?

Смити се намества на стола.

— По-добре да не ти казвам.

— Защо?

— Беше неловко.

Очите му се стрелват настрани.

Разпервам ръце.

— Виждаш ли? Същият си както в бъдещето. Непоносимо потаен.

Той разтрива чело.

— Доста заплетена история ми разказваш. И невероятна. Как е възможно?

— Не знам. Пътуването във времето е единственото ми обяснение. Съвсем логично е да сме водили този разговор при първата ни среща, ала щом не знаеш нищо, явно не сме.

Смити се изправя и закрачва напред-назад. Поне обмисля думите ми — добър знак.

— Няма ли някакво доказателство? — пита.

Сещам се за кутията за шапки и нещата в нея, но повечето са от колежанските години на баба. Няма нищо от бъдещето. После ме осенява идея.

— Гледай! Виждаш ли дупчиците в ушите ми? Направиха ми ги в шести клас. По мое време всички си пробиват ушите.

После повдигам коса и дръпвам надолу яката на роклята, за да му покажа татуираната звезда върху рамото ми.

Смити се навежда да погледне и се помайва по-дълго от необходимото.

— Защо си се татуирала? Не си моряк или войник.

Засмивам се и намества яката.

— Не съм. Направих си татуировката, когато навърших осемнайсет. Скоро след като почина баба. Исках да я запомня с нещо. Преди това мама ми забраняваше.

Звездата ми напомня, че баба е на небето.

— Майка ти явно е умна жена.

— Да — кимвам с въздишка. — Липсва ми много.

Този разговор не води доникъде.

— Какво ли си мисли, че се е случило с теб? — пита Смити с известно любопитство; може би все пак отбелязвам напредък.

Спомням си как мама се просълзи, когато се сбогувахме, и как потегли с колата.

— Не знам дали съм потънала вдън земя, или времето там е спряло. Боже, надявам се да не мисли, че са ме убили или нещо по-лошо.

Не съм се замисляла преди и сега се чувствам още по-зле.

— Все пак нямаш никакво реално доказателство. Нали? — Той се засмива. Не разбира колко съм безпомощна.

— Да — признавам сломена.

— Но ще размисля над думите ти. Сигурна ли си, че не изучаваш творческо писане?

— Абсолютно. Слушай, очевидно още не си станал професор, затова ще ти кажа нещо важно, което той не пожела да чуе. Не работи през нощта в кабинета си на 23 август 1970.

— Защо? — повдига вежди Смити.

— Няма да ти кажа.

— Е, не ми помагаш. Ще се получи само ако ми кажеш нещо наистина важно.

— Това е важно — натъртвам.

Той скръства ръце и ме поглежда свъсено.

— И още как!

— Смити, ще повторя за последен път!

Трябва да ме чуе и да запомни. Поглеждам го право в очите и продължавам със сериозен тон като на лекаря, който ни съобщи, че баба гасне от рак.

— Не работи в Стърлинг Хол през нощта на 23 август 1970.

Не откъсвам очи от неговите.

Смити пристъпва смутен от крак на крак.

— Защо? Ще умра ли?

Замълчавам. Не съм сигурна дали обърквам бъдещето, но се надявам той да остане невредим. Прошепвам:

— Не знам.

Той преглъща.

— Отпътувах, преди да разбера.

Той се замисля над думите ми.

— Не бих казал, че вярвам в пътуването във времето, защото не вярвам. Но мисля, че ти си вярваш.

— Не лъжа — изричам най-сериозно.

— Може би, може би.

— Не си длъжен да ми повярваш, но след време ще разбереш, че всичко е истина. Дори отбеляза, че не съм се променила. Ако не греша, напусна ли настоящето, ще се върна в първи курс.

— Значи ще ме видиш скоро — очите му грейват.

Поклащам глава.

— Надявам се да не е скоро. Не съм готова да напусна това време. Искам да съм тук, когато Шарън се върне. Ако се върне.

— Защо държиш толкова на нея?

Поглеждам го спокойно.

— Защото тя е моята баба.