Анджи Стантън
Утрото идва навреме (7)

7.

Събуждам се с лице към стената. Будилник дрънчи силно като звънеца в началното ми училище. Не отделям глава от пухкавата възглавница и се взирам в боядисания хоросан. Страх ме е да се обърна на другата страна и да видя в коя година ме е изпратило безмилостното време. Някой изключва будилника, потвърждавайки, че не съм сама.

— Абигейл, ставай сънливке! — подвиква звънлив глас.

Не е Джанис. Значи наистина съм се пренесла в друго време. Доплаква ми се.

Вдигам глава да погледна през прозореца. В стаята е хладно. И, разбира се, голите клони на дърветата са покрити със сняг. Зима е. Това е нещо ново. Свивам се пак под топлата завивка. Не съм готова да се изправя лице в лице с непознатото време. Може би ще се крия в леглото цял ден.

Внезапно възглавница ме удря по главата. Страхотно. Имам закачлива съквартирантка. Обръщам се с въздишка и отмятам косата си от очите, за да видя с кого си имам работа. Дали ще е надута чистофайница, или безгрижна и забавна?

Момичето, което седи на леглото и разтрива длани да ги стопли, сякаш е изскочило от снимката в кутията за шапки. Прилича досущ на…

— Бабо? — прошепвам удивена.

Момичето се втренчва в мен.

— „Бабо“ ли ме нарече?

Деликатните й черти са същите като на баба без веселите бръчици и стилната прошарена коса. Искрящите кехлибарени очи, които не пропускат нищо, не са се променили, както и високите скули, и извивката на устните.

— Уф… Сънувах баба. Затова… — заеквам, втренчена в младата двойничка на баба, която включва чайниче върху нощната маса.

— Какво сънува?

Тя озарява стаята. Носи небесносин халат над дълга фланелена нощница.

Не съм в състояние да мисля разумно. Сърцето ми бие като чук. Баба стои пред мен в пълно неведение, че съм дошла тук от бъдещето. Кръстът й е тъничък, кожата — безупречна. Не е по-възрастна от мен.

— Хубав сън ли беше, или лош?

Включва грамофон и изпълва стаята с лека, мелодична музика. Усмихва ми се.

Отварям уста, но не успявам да изрека думите. Прочиствам гърло.

— Хубав. Много хубав. — Очите ми не се откъсват от нея. — Бях се изгубила и не можех да намеря пътя към къщи. Тогава се появи баба.

— Хубав сън наистина. Аз не познавам моята баба. Починала, когато мама била на две.

Сядам в леглото. Досега не ми е казвала нищо за майка си.

— Какво се е случило?

— Никой не знае — отговаря тя, ровейки из етажерката си с гръб към мен. — Приготвяла вечерята, погледнала през прозореца, нещо я изплашило до смърт. Паднала и повече не станала. Мама била на крачки от нея във високото си столче.

— Божичко! Звучи ужасно.

— Да — кимва тя; подрежда чаши и лъжички върху шкафчето до чайника, който вече свисти тихо. — Роднини отгледали мама. Местела се от къща в къща, докато баща й се оженил повторно. После злобната й мащеха я изпратила в пансион.

— Нямах представа — промълвявам.

Е, имах някаква, но сега историята е по-пълна.

Тя се обръща усмихната към мен, разкривайки частица от палавата си природа, която виждах рядко през последната й година.

— Но аз съм си добре, макар да отраснах без баба.

Някой чука на вратата. Тя ме поглежда паникьосана.

— Какво? — повдигам вежди, учудена какво страшно има в някакво си тропане.

Тя посочва чайника, от който се вдига пара.

— Отвори, но не пускай никого вътре. Не искам пак да ме хокат.

— За какво?

— Къде ти е умът? Горещият чайник!

— О… да.

Скачам от леглото по раздърпана тениска. Стъпалата ми се сблъскват със студените плочки на пода. Тръгвам на пръсти към вратата и пътьом грабвам халат.

Чукането се чува пак. Обръщам се и виждам как баба изключва чайника и го оставя скришом на пода между леглото и шкафчето.

Завързвам халата и открехвам вратата, препречвайки изгледа към стаята. Момиче с къса червена коса наднича през пролуката.

— Да?

— Нося поканите за зимния карнавал. Надявам се и двете с Шарън да дойдете. — Подава ми картичка с имената ни и номера на стаята, напечатани на гърба. — Във вторник ще украсяваме библиотеката. Елате да помогнете, ако искате.

— Разбира се. Благодаря.

Вземам поканата и затварям вратата. Когато се обръщам, забелязвам календара на стената. Февруари 1951. Редно е да съм стъписана, но не ме е грижа. Нали съм с баба.

— Уф — въздиша тя с облекчение. — Беше на косъм.

Вдига чайника и напълва две чаши. Гребва нещо от кутийка, разбърква го и ми подава едната чаша. Сладкото ухание на горещ шоколад погъделичква ноздрите ми.

— Благодаря — усмихвам се.

Едва на осемнайсет, баба вече се грижи за мен.

 

 

По-късно закусваме в кафенето, откъдето като на длан се вижда покритата със снежен килим градина. Баба — или по-точно Шарън — поглъща набързо храната.

— Хайде! Не се бави! — махва ми с ръка.

Почти не съм яла. Не мога да откъсна поглед от прекрасното й лице без нито една бръчица и живите й очи.

— Защо припираш?

— Забрави ли, че от три седмици не е валяло сняг?

Докато говори, размахва вилицата и ножа във въздуха. После внезапно ги оставя в чинията със звън.

— Ще се пързаляме!

— Хм… Добре. Кога?

Лапвам парченце палачинка.

— Сега!

Тя събира чиниите от подноса и ги подрежда на спретната купчинка.

Преглъщам си залъка с мляко.

— Нямаш ли лекции?

Да му се не види! Сигурно и аз имам, но не ме е грижа!

Тя се озърта да провери дали някой не подслушва, после прошепва:

— Днес е снежен ден.

— Отменили са учебните занятия?

Има десетина сантиметра сняг, но това е нищо за Уисконсин.

— Не, глупчо! Абигейл и Шарън пропускат лекциите, за да се наиграят в снега!

Вдига чинията ми с палачинките от подноса.

— Хей! Искам си ги!

— Късно е, костенурке. Ранно пиле, рано пее. — Разчиства двата подноса и става. Оглежда се скришом и пъхва своя под пуловера.

— Ще го откраднеш ли?

— Бързо! Никой не гледа. Вземай твоя!

Дъската изглежда й хлопа, но сега, когато отново съм с нея, охотно бих направила всичко каквото поиска. Разпъвам боцкащия си вълнен пуловер над металния поднос, все едно имам броня или по-скоро — поднос под пуловера.

Шарън тръгва право към вратата. Следвам я по петите. Озъртайки се да не ни хванат, излизаме бързо от трапезарията, изкачваме се по стълбите, прекосяваме коридора и най-сетне се скриваме в стаята. Тя изважда подноса и се строполява с кикот върху леглото.

— Това пък за какво ни е?

Засмивам се с нея, макар да не разбирам защо откраднах подноса.

— Имаме шейни! — Тя показва подноса.

След час, омотани в шалове, вълнени палта, шушлякови панталони и ръкавици, стоим на върха на Баскъм Хил с подносите в ръце.

Шарън вдига глава и усмихната се взира в снежинките, които падат от сивото небе, полепват по шапката й и се топят върху косата й. Цялата сияе.

Не сме единствените, решили да обявят „снежен ден“. Наоколо е пълно със студенти, пързалящи се по хълма върху какво ли не — от подноси до парчета картон; един смелчага се носи върху лопата.

— Напред!

Шарън се спуска към утъпкана пъртина, където други са се пързаляли преди нас. Хълмът е стръмен, но това не я плаши. Слага подноса върху снега, сяда и повдига вълненото палто, за да не се влачи.

— Хей, Том! Бутни ме! — извиква и момче със заразителна усмивка и зачервен нос се втурва през преспите към нея.

— Яко или бебешко бутане? — пита той.

— С всичка сила!

Том й дава начална скорост и тя профучава трийсетина стъпки надолу, преди да се търкулне в снега с радостен писък.

Яхвам своята „шейна“ и се избутвам напред с ръце. Том ме тласва по надолнището и аз прелитам край Шарън, завъртам се и падам по лице в снега.

Изправям се и Шарън притичва до мен.

— Добре ли си? — пита през смях.

— Хайде пак!

Изтупвам снега от лицето си с опакото на покритите със сняг ръкавици. Шарън ми подава ръка и двете се изкачваме заедно по хълма. Пързаляме се до премала. После правим снежен човек с други студенти и се включваме в бой със снежни топки. Връщаме се в пансиона изтощени, мокри и замръзнали. И аз съм безкрайно щастлива.

Провесваме мокрите дрехи по радиатора и слушаме записи на Пери Комо и „Андрю Систърс“ — за пръв път ги чувам.

Шарън навива косата ми на ролки.

— Сигурна ли си, че не искаш да те подстрижа? По-лесно ще я оформяш, ако е по-къса, и ще ти отива.

— Можеш да подстригваш?

— Не, но едва ли е кой знае каква философия — отговаря оптимистично тя, поглеждайки към ножиците върху бюрото й.

Докосвам дълъг кичур и поклащам глава:

— Не, благодаря. Така ми харесва.

Не ми допадат късите, накъдрени коси на момичетата. На баба й отива, но не искам да се върна с такава прическа в своето време — особено след като тя всъщност не може да подстригва.

Шарън пристяга последната ролка и изважда нещо подобно на шапка за душ, от която излиза тръбичка. Тръбичката се пъха в някаква машинка. Шарън я включва и шапката се напълва с топъл въздух. Засмивам се; чувствам се като извънземно от стар анимационен филм.

Прелистваме списания „Нешънъл Джиографик“. Шарън ми посочва снимки на Мачу Пикчу. Надига глас, заради шума на сешоара:

— Това лято искам да отида там. Изглежда екзотично.

Древните зелени планини с каменни стъпаловидни руини ми се струват познати. Мисля, че съм виждала баба, снимана на това място.

— Мама обаче все забравя да ми изпрати акта за раждане, а без него не мога да си извадя паспорт.

Тя се обляга на възглавницата. Изглежда ми необичайно млада жена от онова време да пътува толкова далеч.

— Ако получавах петаче винаги когато мама ми обещае да го потърси, вече щях да съм ходила пет пъти. Според мен се страхува да ме пусне извън страната.

— Какво мисли баща ти?

Крещя, оглушена от бръмчащия сешоар.

— Мисли, че трябва да вдигам платната по-често, докато съм млада — усмихва се тя.

— Явно е добър човек.

Сещам се за снимката в рамка на баба и родителите й, прибрана в кутията за шапки върху леглото ми. И двамата изглеждат сдържани и сериозни, за разлика от забавната си, жизнерадостна дъщеря. Какво ли би казала Шарън, ако й я покажа? Надявам се да не ме шпионира. Претършува ли ми нещата, докато не съм в стаята, ще преживее истински шок.

— Да. Мама често се шегува как опитомила буйния му нрав.

Косата ми изсъхва и за мое удивление Шарън я оформя да се подвие навътре; после повдига бретона и го прикрепя с фиби назад. Прическата ми напомня нейната и вече определено се вписвам в обстановката.

Заставаме пред огледалото над тоалетната ми масичка.

— Виждаш ли колко си красива с фризура! Дай да те снимам.

Изважда обемист фотоапарат от чекмеджето си и го насочва към мен.

— Чакай. Искам да сме двете.

Шарън се усмихва широко.

— Добре. Ще извикам някой да ни снима.

Засмивам се.

— Глупаче! Не ни трябва ничия помощ. — Потупвам мястото до мен и вземам фотоапарата. — Ще си направим селфи.

— Какво?

Тя сяда до мен с объркано изражение.

— Сами ще се снимаме. — Оглеждам фотоапарата. — Къде е бутонът за снимане.

Шарън ми показва кръгло копче отгоре.

— Благодаря.

Насочвам обектива към нас и протягам ръка. С баба допираме глави и се усмихваме.

— Кажи „зеле“ — изкисква се тя.

— Зеле!

Щраквам бутона и светкавицата ме заслепява. Докато пред очите ми се мержелеят звездички, осъзнавам, че това е снимката, която после ще се озове в кутията за шапки. Взирам се във фотоапарата в ръката ми, замислена колко години и места ще обиколи тази снимка, преди да се върне при мен.

— Добре ли си? — пита Шарън.

Поглеждам прекрасното й лице.

— По-добре от всякога.

Прегръщаме се и за миг имам чувството, че съм отново в обятията на скъпата си баба.

Привечер Шарън изважда нещо като дълги прозрачни чорапи до средата на бедрото. Наблюдавам я заинтригувана как внимателно издърпва ефирната материя нагоре и после я пристяга с ластик в горния край.

Тя ме поглежда.

— Какво има?

— О, нищо.

Отварям моя скрин и виждам, че и аз имам няколко чифта. Възможно най-невъзмутимо плъзвам крак в чорапа и го изтеглям внимателно нагоре. Отзад има шев. Странно. Намествам ластика, който ми прекъсва кръвообращението, и се оглеждам за обувки. Шарън се изкисква.

— Какво?

— Шевовете ти са криви като мълнии.

Извивам глава да погледна, но не виждам добре.

— Дай да ти помогна.

Тя кляка зад мен и с лекичко пощипване и усукване нагласява найлона така, че шевовете да застанат прави като железопътни релси.

След вечеря съм готова да се пъхна в леглото и да помисля как да остана тук с баба. Хрумва ми, че цял ден не съм се сещала нито за професор Смит, нито за Уил, но в момента баба е по-важна от тях двамата. Изритвам тежките обувки, бръквам в скрина да потърся топъл пуловер и ми се приисква някоя пижама и мекички чорапи от моето време да са пропътували с мен дотук.

— Какво правиш? — пита Шарън.

Обличам тъмносиня жилетка и се излягам върху леглото.

— Готвя се за почивка.

— О, как не! Ще излизаме.

Тя ме сграбчва за ръката и ме издърпва от леглото.

— Къде? Пак заваля сняг!

— Да. Красиво е, четвъртък вечер е и отиваме на клуб. Изваждай си грима и да се наконтим!

Как да откажа? Въртим се пред огледалото, напудряме носове и си слагаме червило. Няколко момичета пече ни чакат в коридора.

Навлечени с дебели палта и ботуши, изкачваме Баскъм Хил и се спускаме от другата страна. Потрепервам от студения февруарски вятър, смразяващ краката ми в найлон. Когато пресичаме Лейк Стрийт, забелязвам поредната празнота в пейзажа — голямата библиотека още не е построена; на нейно място има къщи и офиси, до бордюра са спрели ретро автомобили.

Колежанският клуб се намира в неизвестна за мен сграда. Вътре е нещо средно между сладкарница и кръчма и е пълно със студенти, заредени с енергия от чистия свеж сняг.

Шарън сякаш познава всички. Том, момчето от пързалката, ни черпи по бира. Танцуваме на музика от джубокс, пием и се смеем на дреболии. Много момчета я заговарят; тя е невероятно забавна, но Том е винаги на първа линия — флиртува с нея, разсмива я. Когато най-после се връщаме в пансиона, се чувствам изтощена.

Обличам мека фланелена нощница, сядам в леглото и се облягам на хладната външна стена. Моля се тази нощ да не отпътувам. И след всичко преживяно, може би затова съм пътешествала — да видя баба.

Толкова много ми липсваше и сега сме заедно отново. Тя не знае, разбира се, че съм нейната внучка, но по-прекрасен подарък не съм си представяла и не искам да си отида. Притискам гръб в студената стена с надеждата да ми попречи да заспя.

— Том явно те харесва. Двойка ли сте? — питам.

Шарън намества кабелите на лампата и на будилника зад нощното й шкафче.

— Боже! Не! С него просто си прекарвам добре. Няма да се омъжа.

— Защо?

— Не виждам смисъл. Защо да се обричам на слугуване? Не искам цял живот да си блъскам главата как се приготвя съвършен пай с хрупкава коричка или как се глади изрядно ръкав на риза.

Напушва ме смях. Баба не си пада по домакинстването. Независима жена е. Питам се обаче дали историята може да се промени, както ме предупреди професорът. Ами ако не се омъжи и не роди мама? Аз няма да се появя на бял свят.

— Как ще видя света, ако се омъжа? Няма да отида в Китай, в Гърция и в Амазония.

Тя разтърсва кабелите и едва не събаря лампата.

— Какво правиш?

Шарън вдига глава.

— Разделям кабелите, за да не се кръстосат и да стане пожар.

— Сериозно?

Полагам усилия да не се засмея.

— Съвсем сериозно. Ужасно е да се събудиш сред пламъци.

Подсмихвам се, но сменям темата:

— Как смяташ да платиш екзотичните екскурзии, ако нямаш богат съпруг?

Надявам се да я побутна към брачния пазар.

— Е, определено няма да са ми по джоба, ако стана учителка, секретарка или медицинска сестра. — Тя избутва нощното шкафче на мястото му до стената и сяда на леглото. — Ще имам пламенни афери с красиви и невероятно богати мъже.

— Това е скандално! — възкликвам и двете се разкикотваме; почти си я представям как осъществява плана. — Но няма ли все пак да се омъжиш за някой от богатите си любовници?

— Не, за бога! След едно-две пътешествия ще ме отегчават до смърт.

Отмята завивките и пъхва крака под тях.

Шарън изобщо не подозира, че след няколко години ще се омъжи за дядо, който ще пътува по работа из цял спят, а тя ще го придружава.

За да не променя някак си бъдещето обаче, казвам:

— Надявам се да размислиш, защото ако нямаш семейство, няма да имаш внуци. Нима не е забавно да глезиш дечица, когато остарееш и не ти е до пътуване?

Тя бърчи замислено чело.

— Вярно… Сигурно е весело да имаш внучета. — Помълчава, претегляйки идеята, и изстрелва: — Искам единайсет внучета.

Засмивам се.

— Защо пък единайсет?

— Защото е любимото ми число, разбира се. Ще ги науча да карат ски и да яздят, а когато станат на осемнайсет, ще ги водя в Лас Вегас да играем хазарт!

Е, няма да получи единайсет. Ще има само мен. Научи ме наистина да карам водни ски и да яздя, но когато навърших осемнайсет, ракът я обрече на спокойни забавления вкъщи. Обичаше да играе покер и да реди пъзели, изобразяващи екзотичните места, където бе пътешествала.

Шарън се прозява.

— Размислих. За да ти угодя, ще се омъжа, но в последния момент, когато е крайно време да родя две-три бебета.

— Добро решение! — усмихвам се и се поуспокоявам, че не е отписала брака, и ще остави наследници.

Шарън изключва нощната си лампа. Моята излъчва меко сияние. Поглеждам към младата жена в леглото срещу мен и се усмихвам при мисълта за приказната, невъзможна случайност, събрала ни заедно.

— Пречи ли ти светлината? Не съм изморена и ще почета малко.

— Не знам как не ти се спи. Аз съм изтощена. Стига да не пишеш на машина някоя курсова работа, нищо няма да ме разбуди.

Тя въздиша сънено. Аз обаче не бива да заспивам. Няма да поема риска проклетите камбани да зазвънят и да ме всмучат назад във времето. Най-сетне съм на място, където искам да остана поне още малко, преди да се върна у дома. Ще чета цяла нощ, само и само да не отпътувам.

— Лека нощ, Абигейл.

— Лека нощ — отговарям и добавям беззвучно, — бабо.

Сутринта съм будна и омаломощена, но съм тук и Шарън е в леглото си. Едва дочаквам да тръгне на лекции и се строполявам в моето. Проспивам половин ден. Пече разсънена си задавам въпроса какво ще правя и осъзнавам, че първостепенната ми задача е да открия професор Смит, а после и Уил.

Годината е 1951. Професорът едва ли е на възраст да преподава, но все пак проверявам кабинета му в Стърлинг Хол и предположението ми се оказва вярно. Кампусът е огромен. Не знам как ще го намеря.

Тръгвам към Трип Хол с надеждата да се натъкна на Уил. Наблюдавам входа половин час, треперейки в студа, но той не се появява. Най-после питам за него група момчета. Свиват рамене. Изругавам го наум, задето на инат не ми разказа повече за себе си. Не знам фамилията му, какви са любимите му занимания или каквото и да било, което да ми подскаже къде е, ако изобщо е тук.

Не успявам да открия професора и Уил, ала всеки ден ми носи нови вълнения с Шарън. Обичната ми баба се е превърнала в най-добрата ми приятелка, винаги изпълнена с несекваща енергия. Всяка нощ след поредното приключение — издигане на снежни замъци край брега на замръзналото езеро, „подправяне“ на пунша за Деня на Свети Валентин със силно вино и какво ли още не — грижливо проверявам дали всичко важно за мен е върху леглото ми, включително кутията за шапки на баба.

Всяка нощ оставам будна, докато Шарън, а и целият пансион, надявам се, заспи дълбоко. После обикалям из опустелите коридори. Преходът из всичките три етажа и петте крила на сградата запълва двайсет минути.

Понякога се натъквам на нощна птица. Първия път, когато видях тъмен силует в салона в два през нощта, се смразих от страх. Оказа се обаче, че момичето прекалило с кафето, за да довърши курсова работа, и не можело да заспи.

Нощем най-често мисля за професора. Къде ли е сега? Уил също се върти в главата ми. Изкушавам се да изкопая съкровището му, но се налага да почакам, докато снегът се стопи.

Една нощ баба се събужда, когато отварям скрина за по-дебел пуловер, който да ми държи топло по време на патрула из безлюдните коридори. Оплаквам се от безсъние и тя тръгва с мен. Вмъкваме се в кухнята и си изпичаме сандвичи с майонеза.

Един-два пъти заспивам преди зазоряване, но, слава богу, на сутринта ме събужда тананикането на Шарън. Обикновено са песни на Синатра; обича и Пери Комо, когото започвам да харесвам. Оцеляването с по пет часа дрямка дневно не се отразява добре на академичните ми занимания, но съм наясно, че няма да остана вечно при баба. След седмица получавам предупредително писмо за отсъствията от лекции. Все едно. Само една камбана ме дели от следващото пътуване през годините.

В необичайно топъл следобед след две седмици излизам на разходка да се полюбувам на хубавото време. Снегът се топи и ручейчета бълбукат край бордюра. Разминавам се със студенти с разкопчани палта. Най-сетне съм свикнала с вълнените поли на момичетата, покриващи коленете им, и с прическите, резултат от спане с ролки.

Неволно оглеждам всяко русокосо момче. Възможно ли е Уил да пристигне тук? Знаел е отговора миналия път, когато се срещнахме, но премълча упорито, разбира се.

Край мен минава студент и нещо в походката му привлича погледа ми. Кафявата му коса е подстригана възкъсо, значи не е Уил. Свива на ъгъла и зървам профила му в комплект с очила с дебели рамки.

Професор Смит!

Втурвам се след него.

— Професоре!

Той не забавя ход. Заобикалям тичешком група студенти и извиквам отново. Пак никаква реакция.

Той отваря вратата на Баскъм Хол.

— Професор Смит! — изкрещявам. Този път той спира и се обръща към мен. — Чакайте!

Отивам при него. Толкова е млад — с ясни очи, тясно лице и костеливо тяло. При последната ни среща се бе позакръглил.

— Има някаква грешка. Не съм дори на крачка от професор. — Той се усмихва и тайничко ме оглежда.

Така! Не е професор, разбира се. Прилича повече на студент, отколкото на преподавател.

Той се взира в лицето ми.

— О, боже, познавам те!

— Така ли?

— Да. Ти си Абигейл. Аз съм Смити. Запознахме се в първи курс. На терасата в „Юниън“ — уточнява с широка усмивка.

— А, да, спомних си.

Обхваща ме страх. Двамата сме се срещали, но той нищо не знае, че пътувам през времето. И го наричат „Смити“?

— Беше преди… колко? Три години? Не си се променила никак.

— Значи си в последния курс? — отбелязвам с надеждата да отклоня вниманието му от непроменената ми външност и пресмятам мислено, че ще се върна поне до 1948.

— Всъщност завършвам магистратура. Свикнах с живота в кампуса и всичко си дойде на мястото.

— Аха — кимвам, но не разбирам какво има предвид.

Той отваря вратата.

— Радвам се, че те видях отново. Бих искал да поговорим, но закъснявам за лекция.

Не мога да го оставя да си тръгне, без да науча повече.

— Искаш ли да изпием по чаша кафе, когато си по-свободен?

Той пуска бравата, намества си очилата и се втренчва в мен, сякаш съм казала нещо шокиращо.

— Разбира се. Утре следобед?

— В три в „Ратскелър“? — предлагам.

— Ще те чакам — кимва той с бегла усмивка и се изгубва в сградата.

Възприела съм професор Смит като авторитетна фигура, но сега той е най-обикновен студент, закъснял за лекция. Изглежда, наистина не знае за пътешествията ми, иначе би проявил повече интерес към мен.

Изпитвам огромно облекчение, че съм зърнала познатото му лице, макар и значително по-млада версия на познато лице. Не съм подозирала колко важен е той за мен. Изгарям от нетърпение да разкажа на баба. Няма да й обясня как сме се запознали, разбира се. Ще й кажа просто, че сме се уговорили да пием кафе. Малко неща мога да споделя с нея, но информацията за новия приятел Смити ми се струва безопасна.

Втурвам се обратно към „Лиз Уотърс“. Топлото време и ненадейната поява на професор Смит ме окриляват. Денят наистина е прекрасен! Влизам във фоайето и когато очите ми свикват със сумрака след ярките слънчеви лъчи навън, забелязвам в ъгъла широкоплещест мъж с мрачно изражение, стиснал шапката си в ръце. С изключение на някой баща от време на време, малцина мъже на средна възраст се навъртат в „Лиз Уотърс“.

Минавам край него с бърза крачка, прекосявам коридорите и влитам в стаята, за да разкажа на баба за Смити. Тя е с гръб към мен, наведена над отворен куфар.

Заминава.

Заковавам се на място.

— Какво правиш?

Тя се обръща. Лицето й е мокро от сълзи.

— Какво има? — питам.

— Мама е починала.

Избухва в сълзи.

Спускам се към нея и я прегръщам. Тя хлипа, цялото и тяло се тресе от болка.

— Съжалявам… много съжалявам…

Отчаяно ми се приисква някак да я успокоя. Дръзката ми, храбра баба се е изправила пред непреодолимо предизвикателство.

Сълзите й най-сетне секват и тя избърса лице с носната си кърпичка. Повеждам я към леглото ми и сядаме.

— Какво се е случило?

Осъзнавам, че не знам почти нищо за майка й, моята прабаба.

— От няколко месеца боледуваше. Нямах представа обаче, че е толкова сериозно. Не искала да ме притеснява. Помолила татко да не ми казва. После краят настъпил внезапно.

Тя закрива лице с кърпичката. Погалвам я по гърба и облягам глава на рамото й.

Тя се съвзема и попива очи.

— Татко ме чака. Прибирам се за погребението. — Шарън, толкова съжалявам…

Не мога да си представя да изгубя мама, особено без да се сбогувам с нея. Ала всъщност ми се случи нещо подобно. Изгубих я сред времето. Дали се тревожи за мен? Знае ли изобщо, че ме няма? През тези седмици се чувствах щастлива с баба, но сега страхът и болката да съм далеч от нея се завръщат.

Шарън подсмърква, стиснала мократа кърпичка.

— Боже, Абигейл. Мама вече ми липсва до болка. Как ще живея без нея?

След кратък размисъл отговарям:

— Ще живееш ден за ден, предполагам.

Отмятам косата й от лицето с мисълта, че този съвет важи и за мен.

— Но аз не знам как ще преживея следващите часове!

Усуква кърпичката.

— Тогава измервай времето в часове или минути. Преодолееш ли един, ще преодолееш и следващия. — Стисвам дланта й. — Кажи ми как да ти помогна?

— Трябва да си събера багажа по-бързо. Само че не мога да си събера ума какво да взема.

— Ще се справим заедно.

Вземам рокля, захвърлена върху леглото на Шарън, и грижливо я сгъвам. Осъзнавам колко малко знам за живота на баба. Установява се в Охайо след колежа, но не съм се сещала да я попитам дори къде е родена.

— Далеч ли живееш?

— В Шибойган край езерото Мичиган. На два часа път източно оттук.

Запомням информацията и внимателно прибирам роклята в куфара. После добавям нощница, докато Шарън си събира тоалетните принадлежности.

— Не знам колко ще отсъствам и дали изобщо ще се върна — казва задавено тя.

Вдигам рязко глава.

— Защо да не се върнеш?

— Ако татко има нужда от мен, ще остана вкъщи. Не знам дали може да си свари кана кафе, камо ли нещо друго.

Сърцето ми се свива. Не мога да остана тук без нея. Толкова усилия положих да не отпътувам, но ако Шарън не се върне в колежа, какво ще ме задържи? Не искам обаче да се пренасям в друго време, освен в своето, у дома.

Тя прибира последните вещи в куфара, закопчава металните ключалки и оглежда стаята.

— Май това е всичко.

Понечвам да я помоля да не заминава, но тъгата в очите й ми напомня, че важната не съм аз.

— Иска ми се да можех да те утеша.

Шарън облича дългото си вълнено палто и вдига по-малък куфар, по цвят и форма като големия.

— Достатъчно е, че имам приятелка като теб — казва тя.

— Дай на мен — вдигам тежкия куфар от леглото и го помъквам по коридора.

През петдесетте куфарите нямат колелца и разтягащи се дръжки. Ръцете ми пламват, докато стигна до фоайето.

Бащата на Шарън — мъжа, край когото минах по-рано — чака безмълвно в ъгъла, отбягвайки любопитните погледи на момичетата, връщащи се от лекции.

— Татко! Това е съквартирантката ми Абигейл — представя ме стоически Шарън.

Той вперва в мен изморените си очи и кимва.

— Приятно ми е, Абигейл.

— Съжалявам много за загубата ви.

Разбирам колко недостатъчни са думите. После осъзнавам, че той е моят прадядо, и не мога да откъсна поглед от лицето му. Очите му са ми някак познати.

Откъде ли? Баба не прилича на него, но може би мама е наследила чертите му?

— Благодаря. Руби беше прекрасна жена. — Старае се гласът му да прозвучи спокойно. — Шарън, трябва да тръгваме.

Вдига куфара с лекота и се запътва към входа.

Прегръщам бързо и крепко баба с мисълта, че може би няма да я видя повече.

— Обичам те — прошепвам и я целувам по бузата.

— И аз, хлапе — отронва тя с тъжна усмивка и излиза през двукрилата врата.

Проследявам с поглед как се качва в колата на баща си — боботещ звяр, който я отнася надалеч.

Избърсвам сълзите си, покрусена от раздялата и от скръбта на Шарън. В отчаянието си едва сега осъзнавам, че баща й спомена „Руби“ — името, избродирано върху кърпичката в кутията за шапки. Значи кърпичката е била на майка й.

Нощта настъпва — най-самотната в живота ми. Съсипаното ми сърце не може да понесе тъгата, че пак съм изгубила баба. Всъщност тя и нещо повече — най-добрата ми приятелка, невероятно момиче, претърпяло ужасна загуба.

Клепачите ми натежават, ала не смея да заспя. Отварям прозореца да пусна студения въздух, а по-късно кръстосвам тъмните коридори — бавен, мъчителен поход из всички етажи и крила на сградата.

Докато вървя, проумявам, че професорът е единствената ми надежда да се върна в моето време. Трябва да се съсредоточа и да потърся помощта му. Той обаче е прекалено млад и явно не знае, че се пренасям в миналото.

Време е да разбере.