Анджи Стантън
Утрото идва навреме (6)

6.

— Ти ли?

Уил кимва и изтръсква пръстта от брезента.

— Исках няколко предмета да са ми под ръка, независимо в коя година ще се озова. Имам сейф в банката, но според теб може да не успея да се добера до него, когато навлезем в така наречената дигитална епоха с пароли и номера на социални осигуровки.

— О, не бях се замисляла за това.

— Всъщност си се замисляла. Ти ме предупреди да взема мерки.

Усмихвам се самодоволно.

— Браво на мен.

Той се засмива и развива брезента. Табакерата е много стара. Буквите отстрани са протрити, но с изключение на няколко ръждиви петна, кутията е доста запазена.

— Ако опитам да получа достъп до сейфа си през 1961 и съм още на осемнайсет вместо на… петдесет и една, може да възникне проблем.

Коленича до него сред листата, нетърпелива да видя какви съкровища има в табакерата.

— Хайде, отвори я! Какво криеш вътре?

Уил хваща металния капак и внимателно го повдига. Съдържанието е увито в стара кърпа. Погрижил се е да опази ценностите си. Грижливо взема вързопа и го разгъва. Виждам златен джобен часовник, сгънати на две банкноти и няколко сребърни долара.

Той изтрива мръсните си ръце в панталоните и изважда часовника.

— Беше на татко и на неговия баща преди това. Даде ми го, когато завърших гимназия.

Държи го в дланта си като в гнездо. Представям си колко болезнени спомени извиква златният часовник.

После изважда монетите.

— Сребърните долари са много ценни в бъдещето. Така ми казаха.

Поглежда ме очаквателно.

— Чувала съм го от баба — кимвам.

Той се усмихва, сякаш е очаквал да чуе точно тези думи. Питам се дали съм му казвала същото и преди.

Уил посочва сгънат лист.

— Записал съм номера на банковите ми сметки, в случай че нещо се обърка. Те са единственият ми достъп до парите, които съм успял да спестя. Ще ми потрябват някой ден, ако се задържа на едно място.

Доста предвидливо. И аз трябва да напрегна ум и да помисля как да си улесня живота, ако продължавам да пътувам.

— Какво е това? — посочвам малък сгънат плик.

Уил свежда глава по своя чаровен начин, който вече започвам да харесвам.

— За теб е — казва с мелодичен глас.

— Така ли? — изумена съм. — Какво си ми написал?

Той поклаща глава.

— Ще го прочетеш друг път.

— Искам го сега!

Посягам към писмото, но Уил отдръпва табакерата.

— Не. Ще го прочетеш, ако се случи да не ме откриеш. Ще добавям по нещо при всяко пътуване. Ти ще проверяваш за съобщения. Аз — също.

— Но аз се движа назад, а ти напред. Няма да получа ново съобщение!

Сърцето ми се свива от отчаяние. Сядам на стария дънер, скръствам ръце и го поглеждам свъсена. Наистина ли не разбира колко се страхувам? Ако отпътувам пак и него го няма, отново ще съм сама. Това е най-ужасното усещане, а той не ми позволява да прочета писмото.

— Може да настъпи промяна. Да поемеш напред. Не знаем — казва Уил с окуражителен тон. — Откриеш ли още някакво обяснение защо пътуваме, напиши ми бележка и аз ще я прочета.

Изглежда ми доста едностранчиво. Той получава вести, аз — не.

— Това не ми харесва! Изобщо — отсичам; сега се чувствам свързана с него, но чувството е мимолетно. Преди да се усетим, пак ще остана сама. — Писала ли съм ти някога? — питам, но знам, че е невъзможно.

— Да — усмихва се смутено той.

Скачам от дървото и посягам към табакерата.

— Така ли? Дай да видя!

— Не!

Прикляквам до него и моля най-вежливо:

— Какво съм ти написала?

Надявам се милият ми тон да го убеди да ми отговори. Той отбягва погледа ми.

— Какво?

Уил се обръща към мен; лицето му е на няколко сантиметра от моето.

— Помоли ме да не ти казвам — прошепва.

Изправям се и разпервам ръце.

— Колко глупаво!

— Не искаше да се тревожиш повече.

Изглежда тъжен, че не може да разкрие истината. Чудя се какво ли още не ми казва.

Подритвам сухите листа.

— Е, сбъркала съм. Промених си решението и искам да разбера изричам с най-авторитетния си глас.

Уил затваря табакерата, увива я грижливо в брезента и я прибира в дупката.

— Сериозна съм, Уил. Не бъди потаен. Нямаш представа колко съм ужасена!

Той ме поглежда и повдига вежди. Има представа, разбира се.

Съзирам болката в очите му.

— Ясно ти е всъщност. Говори тогава! Казала съм ти как да опазиш парите си. Дължиш ми услуга, приятелю.

Скръствам ръце и чакам отговор. Уил обаче не продумва. Устните му са присвити и атмосферата се обтяга още повече, докато той засипва табакерата с пръст. Приисква ми се да го ударя по главата.

— Не съм срещала по-вбесяващ и потаен човек! Само намеци чувам. „Довери ми се, доста сме близки“ — имитирам го подигравателно.

— Вярно е — казва тихо той, съсредоточен върху задачата си.

— Дрън-дрън! Срещна ли те пак, когато и да е, няма да се занимавам с теб. Няма да се сближим и ще си спестя нервите. Как ти се струва това?

В очите му се мярва тревога, но устните му остават упорито свити. Не проговаря.

— Приятно ми беше! Чао!

Обръщам се и се отдалечавам.

— Аби, чакай! — подвиква Уил.

Изтичвам напред, все едно не го чувам. Не обичам да ме държат на тъмно, а той прави точно това. Поглеждам през рамо и виждам как покрива дупката с клоните и се опитва да не ме изпуска от очи. Вземам на бегом завоя и хуквам по друга пътечка сред гората, преди да ме подгони. Неудобните обувки са протрили до кръв лявата ми пета и нямам представа къде съм.

Страхотно. Изгубена съм не само във времето, но и в гората някъде край Пикник Пойнт. Цвърчащите птици ми се присмиват. Намирам се обаче в университетски кампус. Невъзможно е да съм далеч от езерото и от пътеката около него. Не разполагам с кой знае колко други ориентири.

Куцукам по пътечката цели двайсет минути. Най-сетне чувам гласове. Още минута и виждам къщички и табела, обозначаваща комплекса за магистри и докторанти „Игъл Хайтс“. Стигам до открита поляна в периферията на местността и тръгвам в правилната посока — обратно към крайбрежната алея.

Оглеждам се за Уил. Няма да му позволя да ме държи в неведение. Не бих му проговорила сега. Слава богу, той или се е върнал в пансиона, или се е залутал из лабиринта от пътечки сред дърветата в опит да ме открие. Така му се пада.

Цяла вечност вървя до „Лиз Уотърс“. В стаята виждам, че разранената ми пета е изцапала с кръв белия чорап. Смъквам обувката и я захвърлям в гардероба.

— Леле! Какво ти е направила бедната обувка? — пита Джанис от прага.

— Смъкна ми кожата!

— Така е, като обуваш моите обувки вместо твоите.

— О, извинявай.

Изваждам обувките и ги оставям сред хаоса в нейната страна на стаята.

— Вкисната си. С гаджето си ли се скара?

— Не ми е гадже — отвръщам мрачно и смъквам окървавения чорап, залепнал за петата ми.

Тя изважда плик от чекмеджето си.

— Той май си мислеше друго.

— Все едно!

Оглеждам намръщена петата.

— Ясно. Вземи!

Подава ми лепенка от плика.

— Благодаря.

Приемам услугата, но присъствието на Джанис ме дразни. Търпението ми е изчерпано. Искам да се прибера у дома. По някакъв начин трябва да се върна, да се махна от тези непознати хора.

— Ще дойдеш ли да вечеряме? Храната е най-доброто средство да забравиш момче. Има тапиока пудинг за десерт.

Не искам да вечерям с Джанис и мразя тапиока с каквото и да е, но умирам от глад. Защо е толкова мила след всичките ми издънки? Въздишам.

— Разбира се. Само да намеря безопасни обувки.

Провалената среща трябва да научи Уил да споделя по-открито с мен, ала все пак ми е малко неприятно.

След вечерята с Джанис и още две момичета от етажа, чиито имена упорито отказвам да запомня, вземам кутията за шапки на баба и изминавам краткото разстояние до кабинета на професор Смит в Стърлинг Хол.

Почти не е за вярване, че след няколко години ще взривят тази сграда. Не бива обаче да мисля, че професорът ще умре. Времето не може да е толкова жестоко.

Нали?

Почуквам тихо на отворената врата, питайки се дали и Уил е тук.

— Здравей, Аби. Влизай — казва професорът с усмивка.

Уил го няма и не съм сигурна дали това ми харесва. В сравнение с кабинета на професор Смит разхвърляната ми стая в пансиона изглежда безупречно спретната. Двете стени с етажерки са отрупани с книги. Над книгите са наблъскани купища листове и папки. До другата стена има три високи шкафа; доста чекмеджета не са затворени и отвътре стърчат книжа. Две саксии с прежаднели цветя се мъдрят до прашен глобус и нахвърлени напосоки инструменти с неизвестно за мен предназначение. Приличат на сложни линеали. Няколко грамоти красят стената. Има коркова дъска, покрита с листове със сложни уравнения, графици и детски рисунки.

— Донесох кутията за шапки.

Професорът събира листовете и папките от стола до бюрото и ги оставя върху кашон в ъгъла на кабинета.

— Чудесно. Седни и ми покажи какво има вътре.

— Това ли са децата ти? — посочвам черно-бяла снимка в рамка.

Три деца седят на стълба, подредени по височина. Едното е с бретон, другото е с плитки и без предни зъби.

— Да, всичките са мои. — Той се усмихва ласкаво и взема снимката. — И чакаме още едно.

— Колко хубаво!

Винаги съм мечтала да имам братя и сестри.

— Аз съм много щастлив мъж.

Той връща снимката на мястото й и отмества мръсна чаша от кафе.

— Имаш интересна организационна система.

— Ужасно неподреден съм, но мозъкът ми работи по-добре сред хаос.

— Съдейки по кабинета, сигурно си брилянтен.

Сещам се за библиотеката от моето време, която носи името му. Не съм сигурна какво е постигнал, за да я нарекат на него, но несъмнено е нещо голямо, ако не е посмъртен знак за почит. А тези мисли ме потискат.

Професорът се подсмихва и пита:

— Е? Ще ми покажеш ли какво си донесла?

Оставям цилиндричната кутия в ъгъла на сивото метално бюро, свалям капака и усещам мириса на бабините спомени.

— Може ли? — пита той, вдигнал ръка над кутията.

— Разбира се.

Професорът изважда нещата едно по едно и ги разглежда.

— Изглежда са предимно спомени от колежа и семейни ценности.

Разстила носна кърпичка с извезано име — „Руби“ — и ме поглежда.

Свивам рамене.

— Не съм чувала това име. Може би така се е казвала нейна приятелка от колежа.

Той прехвърля брошури за колежански танцови увеселения, съобщения за спортни събития, снимки на непознати за мен хора. Води си бележки и снима всеки предмет.

— О, виж това! — посочвам му снимка на монахиня.

— Коя е тя?

— Нямам представа.

Професорът обръща снимката. Пише: „Аз в манастира“.

— Дали е баба ти?

— Не прилича никак на нея. А и баба не е католичка.

— Хм. Може да е нейна приятелка или да са се срещнали, когато е пътувала.

— Баба пътуваше като луда. Обиколила е целия свят.

Представям си сувенирите, изложени гордо в къщата й — германския часовник с кукувичка, норвежкия ръчно изрисуван поднос, маските от Кения. Донасяше автентичен спомен от всяка посетена страна.

— Значи е възможно да е срещнала монахинята по време на екскурзия.

— Да.

Изсипвам два златни пръстена от кадифена кесийка. Едната е голяма и дебела, другата — деликатна и малка.

— Виж това.

Той протяга длан и аз ги пускам в нея.

— Приличат на венчални халки.

— Не може да са на баба и на дядо. Баба носеше своята до смъртта си. Сега е у мама.

— Може би са на нейните родители. — Той се взира в пръстените. Изважда лупа от най-горното чекмедже на бюрото и ги оглежда един по един под светлината на настолната лампа. — Няма надписи.

Навеждам се напред да погледна.

— Значи двете халки може би са… на кого? На родителите на баба? Не помня дори да съм чувала имената им.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Почти нищо. Мама е споменавала само, че зла мащеха отгледала майката на баба, защото нейната починала, когато била бебе. Чакай! Тук има снимка на баба с родителите й.

Прехвърлям програми за футболни мачове и списък с правила от „Лиз Уотърс“. Откривам снимката под овехтял колосан корсаж.

— Ето я!

Подавам я на професора. Той се усмихва леко.

— Какво?

Опитвам да позная какво ли на снимката го е развеселило.

— О, нищо. Изглеждат мило семейство. — Оставя я при другите вещи. — Още нещо?

— Само безинтересни сувенири от колежа. Няма повече снимки.

Все пак цял час преглеждаме нещата от кутията и търсим скрит смисъл у всяко.

Професор Смит спира да снима и ме поглежда.

— Добре ли мина срещата с Уил? Разказа ли ти нещо полезно?

Разкривявам лице, но не казвам нищо.

— Сдърпахте ли се?

Взирам се в глинения пепелник върху бюрото, пълен с кламери. Изглежда някое от децата го е изработило в училище. Поглеждам към професора и промърморвам:

— Доста.

— Вече? — Той се смее. — Току-що се запознахте!

— Уил е голям инат. Нищо не иска да ми каже!

На всичкото отгоре, след като не отидох на вечеря с него, а той не се появи в кабинета на професора, съм разколебана дали не съм взела погрешно решение.

— Обясни ли ти защо?

Свивам устни в опит да не избухна, но гласът ми прозвучава саркастично:

— Изглежда аз съм го помолила да не ми казва.

Професорът пак се развеселява.

— Не е смешно!

Устните ми обаче неволно се разтягат в усмивка.

— Съжалявам… Разбирам защо си сърдита, но според мен е постъпил правилно. Не знаем как преждевременната информация би повлияла на бъдещето. Възможно е да го влоши.

— Или да не промени нищо. Не проумявам какво толкова ще стане, ако ми каже в кои години се пренасям и с кого се срещам.

Професорът накланя глава.

— Ти си го помолила да не ти казва какво те очаква в бъдеще. Явно си имала сериозна причина.

— Както и да е — изсумтявам. Ядосана съм на Уил, но той ме привлича. Ами ако връзката ни наистина е по-специална и разполагам само с днешния ден, преди някой от двама ни да отпътува за някъде? Искам да го видя отново, за да се изясним. Освен професор Смит имам единствено Уил.

Черният телефон с шайба върху бюрото издрънчава шумно и ме сепва.

Професорът го поглежда намръщен, вдига слушалката, после се усмихва щастливо.

— През колко време са болките? О… о… Тръгвам веднага.

Оставя слушалката и ме поглежда грейнал.

— Бебето е на път! Трябва да вървя!

— Това е чудесно! — Заедно прибираме спомените на баба в кутията за шапки; ставам и слагам капака. — Изчезвам, за да не те бавя.

Професорът се изправя, потупва джобовете си и оглежда бюрото за нещо забравено.

— Съжалявам, че се налага да прекратя срещата ни.

Вземам кутията за шапки и тръгвам към вратата.

— Шегуваш ли се?

Той изважда ключовете си от джоба и заключва вратата на кабинета. Поемаме към стълбите.

— Да се видим пак утре сутринта в девет.

— Бебето ще се е появило ли дотогава?

— Добър въпрос. Ако по някаква причина се забавя, ще се обадя и ще оставя съобщение в пансиона ти. Кажи на Уил да се присъедини към нас и заедно ще напрегнем ум. Може би тримата ще открием ключа към загадката.

— Разбира се. Ако съм тук.

Тих ужас бълбука в дъното на съзнанието ми.

Той ме поглежда с присвити очи, докато слизаме по стълбите.

— Защо мислиш, че няма да си тук?

— Стрелкам се из времето като пчела, прехвърчаща от цвят на цвят — изричам безизразно, за да не издам отчаянието си.

Професорът спира на стълбищната площадка.

— Имаш ли предусещане кога ще пътуваш? Зависи ли от настроението ти? Дали си радостна или тъжна?

— Не, нямам шесто чувство или нещо подобно. Сега обаче се замислих и сякаш всеки път съм тъжна. Всичко започна с баба. Беше ми мъчно за нея. Като пристигнах в университета и останах сама, усетих отново колко ми липсва. Не знам дали има значение…

— И аз не знам, но е възможно.

Спускаме се бързо по стълбите и излизаме навън.

— Поздравления за новото бебе. Надявам се да те видя утре.

Професорът прикрива вълнението си.

— И аз се надявам. Иска ми се да разбера как да те задържа на едно място.

— А на мен ми се иска да разбереш как да ме изпратиш у дома. Но забрави за мен. Отивай при съпругата си!

 

 

По краткия път към „Лиз Уотърс“ съм щастлива за професор Смит. Лицето му излъчваше блажена радост. Обича силно семейството си. И моята самота става още по-непоносима. Имам професора, но само от време на време. Срещнах Уил, който знае за мен повече от всеки друг, ала отказва да говори. Доволна съм, че ми показа заровената табакера, но защо не иска да ми разкаже повече?

Надявам се да го видя в „Лиз Уотърс“. Напразно. Отивам в стаята си и продължавам да чакам с надеждата да дойде. Явно се е вмъквал в пансиона неведнъж.

Не съм сигурна как ще го приеме Джанис. Е, за нея ще мисля после. Всичко с времето си.

Уил обаче не идва. Отначало не съм разочарована, защото още съм му ядосана. По-късно, в тихата нощ, започвам да се ослушвам за шум в коридора. Случило ли се е нещо? Ами ако е отпътувал нанякъде и съм пропуснала единствената възможност да науча повече от него?

Притискам чело в прозореца и се взирам надолу. Оглеждам гората и върха на Карилиън Тауър, издигащ се над дърветата.

— Какво правиш? Лягай си — промърморва Джанис, обръща се в леглото и ступва възглавницата.

Хрумва ми да изляза и да потърся Уил, но нямам представа коя е стаята му в Трип Хол. Момиче съм и няма начин да се вмъкна там и да започна да разпитвам, особено толкова късно през нощта. Притеснявам се да легна. Не искам да отпътувам отново и се питам дали нещо ще се промени, ако заспя другаде, не в своето легло. Дали има опасност така да затворя вратата към времето и никога да не се върна вкъщи? Потрепервам при тази мисъл и се пъхам под хладната завивка. Извивам глава да видя часовниковата кула и си пожелавам камбаните да не зазвънят. Ако съм будна, няма да ме изпратят на път. Надявам се.

Минутите стават часове и чувам как въздухът затрептява от екота на камбаните. Усещам, че заспивам, но съм твърде изморена да се съпротивлявам.