Анджи Стантън
Утрото идва навреме (5)

5.

С Уил разговаряме дълго в закусвалнята. Разбирам, че е гребец в университетския отбор и е изпълнен с жажда за познания, която пътуването из времето му пречи да засити. По-късно, в салона за срещи в „Лиз Уотърс“, както го нарече мама, Уил барабани с пръсти по ръкохватката на стол с висока облегалка. Аз крача напред-назад. Чакаме професор Смит. Момичета излизат от съседната библиотека, откъдето се носи мирис на прашни книги и лак за дърво. Всички оглеждат Уил.

— Нервен ли си? — питам, забелязала как потропва с крак по паркета.

— Развълнуван съм. Отдавна не ми се е случвало толкова хубаво нещо. Така де, освен че те открих.

Усмихва се закачливо; очите му искрят зад дългите мигли и аз се питам отново какво ли е общото ни минало.

Приближава познато момиче с къси кафяви къдрици и очила с дебели рамки. След момент осъзнавам, че е съквартирантката ми Джанис. С нея има няколко непознати момичета.

— Кое е това момче, Абигейл? — изгуква тя.

Всички вперват очи в смуглия Уил с лъчисти сини очи, сякаш е прясна стока на щанда на брачния пазар.

— Просто приятел — отговарям с надеждата да си тръгнат.

— О! — Джанис ме сграбчва за лакътя с влажна длан. — Запознай ни.

Подбелвам очи.

— Това е Уил, мой…

Уил се изправя да я поздрави и показва в цял ръст стройното си тяло.

— Близък приятел — довършва вместо мен.

Сепвам се. Джанис — също.

— Приятно ми е да се запознаем, Джанис — казва Уил с чаровна усмивка.

Объркана, тя се обръща към мен и процежда през зъби:

— Нали каза, че…

Уил ме прегръща през кръста и отпуска длан върху хълбока ми. Топлата му кожа сякаш прогаря роклята ми.

— Абигейл се страхува родителите й да не разберат за нас, затова си мълчи. Аз съм католик, не биха ме одобрили.

Втренчвам се изумена в него. Дланта му ме притиска леко и се усещам.

— Не казвай, моля те — прошепвам.

Джанис зяпва поразена от малката ни драма, очевидно доволна, че е посветена в тайната.

— Обещавам.

— До по-късно! — казвам й и тя повежда групичката си към стълбището.

— Чао, Уил — подвиква през рамо.

— Не съм чувала по-жалка причина за родителско неодобрение.

Обръщам се към Уил и се озовавам на сигурно място и обятията му. Той ми се усмихва доволно.

— Звучи правдоподобно и Джанис повярва.

Слагам длан върху меката тъкан на ризата му. Златисти косъмчета се подават под цепката на яката.

— Значи си ми сериозен приятел?

— Да — изрича той с увереност, която ме замайва леко.

— Е, ще видим — повдигам вежди, но усещам, че казва истината.

Професор Смит се появява иззад ъгъла с обемисто черно куфарче. Отдръпвам се от Уил като ужилена. Преструвам се, че не забелязвам коварната усмивка на Уил.

— Радвам се да те видя! — казвам на професора.

Обеща да дойде, но след миналия път, когато взривът провали срещата ни, вече не разчитам нещата да се развиват по план.

Уил наблюдава професора отстрани с изпитателно изражение.

— Здравей, Аби! — Професор Смит оставя куфарчето на пода, поглежда към Уил и побледнява. — Мили боже!

Уил се усмихва широко.

— Помниш ли ме? Аз съм Уил.

— И още как!

Професорът го гледа смаян, явно не е успял да осмисли новата завръзка.

Уил му протяга ръка.

Професорът пристъпва напред и я раздрусва енергично.

— Положението стана още по-сложно.

Прилежни момичета с любопитни очи и консервативни рокли надничат от библиотеката да разберат на какво се дължи суматохата. Професори явно не се появяват всеки ден в салона.

Професор Смит се намръщва, подразнен от интереса им, и ни махва да излезем.

— Да отидем на по-усамотено място. На балкона, да речем?

Кимвам и слизам по стълбите към вътрешния двор. Хладен вятър е довял облаци и задушният ден се е разхладил приятно. Навън няма никого. Сядаме край маса от ковано желязо. Професорът току поглежда към Уил и поклаща глава. Иска ми се да приема по-спокойно неочаквания развой на събитията. Той е единствената надежда да се върна вкъщи.

— Как, за бога, Уил, когото познавам от университета, се е озовал тук с Аби, моята…

— Главоблъсканица — довършвам услужливо, като се има предвид каква бъркотия създавам при всяка своя поява.

— Щях да кажа стара приятелка — подсмихва се професорът.

— О!

— Радвам се да те видя отново — Уил не крие вълнението си, че вече има двама души, които познават истинското му аз.

— Умът ми не го побира! И двамата изглеждате по същия начин както при последната ни среща. Без да броим дрехите, разбира се. Никой не би заподозрял, че мястото ви не е тук.

Поглеждам надолу към неугледната рокля и грозните обувки. Сливам се с обстановката сигурно, но не се чувствам удобно.

— Ти обаче не изглеждаш на деветнайсет — засмива се Уил, обхождайки с очи професорското карирано сако от туид, бялата риза и панталоните с ръб. Една кърпичка в джоба и картината ще е пълна.

— Сигурно. Женен съм, имам три деца и очаквам четвърто след две седмици.

В гласа му долавям гордост.

— Свещена краво! — Уил поклаща невярващо глава.

— Любовта е магия. Не подминава дори скучни хора като мен. — Професорът се усмихва. — Откога се познавате вие двамата? А ти, Аби, защо не ми разказа за Уил?

Уил ме изпреварва и отговаря вместо мен:

— Не знаеше за мен допреди няколко часа.

Професорът повдига вежди. Кимвам утвърдително.

— Уил се появи няколко минути след като се разделихме на терасата. Изглежда се познаваме отдавна.

Спомням си омайната му целувка и се втренчвам в пода с надеждата да скрия руменината, обляла врата ми. Уил се обляга назад с дръзка усмивка.

Професор Смит си сваля очилата и разтрива очи.

— Добре… Започнете отначало, за да разбера какво става.

Уил поема щафетата. След доскорошната паника и печалните ми опити да проумея сама тези експедиции във времето изпитвам огромно облекчение, че той е тук. Изслушвам го как обяснява на професора в общи линии същото, което разказа и на мен.

Професорът трескаво си води бележки. Явното му желание да ни помогне ме успокоява.

— Ако се срещнем по-късно, ще ти обясня всичко по-подробно. — Уил среща нехайно погледа на професора.

Присвивам очи към Уил. Пази някаква тайна, сигурна съм, но не знам защо.

Професорът очевидно схваща намека.

— Отлична идея! Не е необходимо да губим времето на Аби.

Вятърът подхваща косата ми. Обръщам се към Уил:

— Хей, можеш да ми кажеш всичко! Каквото и да е!

Професорът сякаш не ме чува. Странно.

— Говорих с директора на пансионите. Обади се на домакинката в „Лиз Уотърс“. — Поглежда си часовника. — Сигурно вече ме чака да ни придружи до стаята ти.

Затваря бележника и го прибира в куфарчето.

Приисква ми се да поспоря с тях, задето ме държат на тъмно, но размислям. Питам професора какво се надява да открие в стаята ми.

— Нещо, което да ми подскаже защо стаята служи като портал за пътешествия във времето. Боя се обаче, че Уил не може да дойде с нас.

— Защо? Бил съм в стаята на Аби много пъти.

Поглеждам го изненадана. Чакам обяснение. На лицето му се изписва смущение.

— Казах ти, че сме близки.

Пак се усмихва широко.

Професорът поклаща глава и се изправя. Не иска да чува повече.

— Достатъчно червени знамена развях с молбата за този оглед. Ръководството ще се възмути, ако допусна и студент в стая на момиче.

— Не беше такъв пуритан, когато се запознахме. Ако е от възрастта, не искам да порасна — подмята на шега Уил.

— Съжалявам, приятелю. Има правила.

Уил се изправя. На лицето му е изписано раздразнение.

— Добре, добре. Ще се повъртя край навеса за лодки.

Внезапно ме обзема тревога. Не искам той да си тръгва. Усещам колко ми е нужен, за да не съм сама в това. Сграбчвам ръката му и се опитвам паниката да не прозвучи в гласа ми.

— Трябва ли?

— Не бой се. Ще те чакам. Искаш ли да се срещнем пред Трип Хол след час? Ще ти покажа нещо.

Стисва леко дланта ми. Очите му обещават, че няма да ме подведе.

— Добре.

Ала пускам ръката му с неохота.

Уил слиза по стълбите от вътрешния двор към крайбрежната пътека и изчезва от поглед. С нежелание влизам след професора в салона. Надявам се Уил да спази обещанието си.

Набита жена с червена коса, гердан от ситни перли и ореол от натрапчив парфюм приближава към нас.

— Здравейте, професор Смит. Аз съм госпожица Чаплин. Доколкото разбрах, искате да огледате стая 4418?

Професорът изправя рамене и кимва с професионално изражение:

— Благодаря, госпожице Чаплин, оценявам експедитивното ви съдействие.

— Разбира се.

Тя го повежда по коридора към стаята ми. Вървя няколко крачки след тях.

— Ще ми обясните ли, професоре, каква е целта на посещението ви? Необичайно е преподавател да инспектира пансион за момичета.

Студентки ни заобикалят отстрани и се взират в професор Смит. Той сякаш не забелязва.

— Разбира се, госпожице Чаплин. Провеждам прочуване на атмосферното налягане, ефекта му върху звуковите вълни и остатъчните въздействия върху околната среда. Мисля, че мога да събера ценни данни от ъгловата стая на госпожица Торп. Разположена е в съвършена симетрия с Карилиън Тауър, езерото и върха на хълма.

Не разбирам какво казва, но ми звучи като пълна небивалица.

Госпожица Чаплин спира в дъното на коридора.

— Колко интересно! За нас е чест, че „Елизабет Уотърс“ може да ви помогне.

Докато говори, перлите се приплъзват из диплите на врата й. Стисвам устни да не се разкикотя.

Професорът забелязва как ме напушва смях и ми намига.

— Оценявам сътрудничеството ви.

В стаята ми гърми музика. Госпожица Чаплин се намръщва и отстъпва встрани, за да отключа вратата. Влизам вътре. Забравила съм какво епично бедствие е стаята. Джанис дъвчи дъвка върху неоправеното си легло и прелиства списание „Лайф“ на фона на „Teen Angel“ от бумтящото радио. Стресва се при появата ни, скача на пода и в бързината да изключи радиото се препъва в захвърлена хавлия.

Професор Смит оглежда дамското бельо, провиснало по релсите на пердетата и по етажерките. Постарава се да запази хладнокръвие.

Госпожица Чаплин, от друга страна, е ужасена.

— Момичета! Каква стая!

— Извинете, забравихме да разтребим.

Изритвам с крак мръсните дрехи в ъгъла и припряно прибирам изложбата от бабешки сутиени и чудовищни гащи. С почервеняло като домат лице Джанис ми помага, тъпчейки бельо под възглавницата си.

Скриваме твърде личните вещи и се обръщаме към госпожица Чаплин, поаленяла от гняв. Тя прочиства гърло.

— Джанис, професор Смит ще извърши проучване в стаята ви.

— Защо? — учудва се тя.

— С научна цел. Ако обичаш, оттегли се за малко, докато професорът си свърши работата.

Махва на Джанис да върви, сякаш отпъжда нахален плъх.

— Добре.

Съквартирантката ми си взема жилетката и ме стрелва с очи от прага.

— Абигейл няма ли да излезе?

— Абигейл посещава курса ми по физика за напреднали и участва в проекта.

Професор Смит отстъпва настрани, за да й направи път.

Джанис ме поглежда изпитателно, все едно открива нещо ново у мен. Свивам рамене.

Госпожица Чаплин и професорът влизат. Стаята е тясна за тримата плюс обемистото куфарче на професора. Тежкият парфюм на госпожица Чаплин ме задушава.

Без да обръща внимание на неразборията, професор Смит наднича през прозореца към часовниковата кула.

— Имате чудесен изглед към Карилиън Таур.

— Сега да — казвам с надеждата да разбере намека, че в бъдещето я закрива сграда.

— Това е моето легло, до прозореца. Чувам ясно камбаните.

От неоправеното ми легло точно под прозореца се разкрива отлична гледка към короните на дърветата и близката кула.

— Може ли да оставя куфарчето отгоре? — пита професорът.

— Разбира се. Извинявам се за безпорядъка. — Дръпвам бързо покривката и я приглаждам. — Обичам да държа ценните си вещи наблизо. — Имам предвид нещата върху леглото, а не катастрофалния хаос в стаята. — Покривката ми е подарък от баба. И тя е живяла в „Лиз Уотърс“.

— Професорът е дошъл по работа. Не го интересуват подаръците от баба ти. — Киселият дъх на госпожица Чаплин се разнася из въздуха.

Професорът отваря куфарчето и изважда инструменти. Забелязвам, че всъщност оглежда старите парчета плат, от които е съшита покривката, и кутията за шапки.

— Не се безпокойте, госпожице Чаплин — казва той, после се обръща към мен: — Похвално е, че си спазила семейната традиция, и си избрала същия университет. Разкажи ми нещо повече за баба си.

Вдига камертон и го удря с чукче. Обикаля с него напред-назад, но очите му оглеждат моята страна на стаята.

Заставам до таблата на леглото и прокарва длан по нея.

— Баба беше невероятна! — Свъсила вежди, госпожица Чаплин изразява неодобрение от изразните ми средства; не й обръщам внимание. — Когато бях малка, скачаше на батут с мен. И обичаше да пътува. Водеше ме на рафтинг.

Зад мен госпожица Чаплин изсумтява възмутена. Стара вещица. През 1961 очевидно малцина жени скачат на батут и гребат в планински потоци. Не знам какво се надява да научи професорът от историите за баба. Поглеждам го въпросително и накланям глава. Той се усмихва и продължава да провежда мними проучвания под зоркия надзор на госпожица Чаплин.

— Госпожице Торп, имате ли по-голяма сестра, живяла тук, в „Лиз Уотърс“? — пита ненадейно госпожица Чаплин, оглеждайки ме внимателно, както професорът изучава стаята.

— Не. Нямам братя и сестри. Защо?

— Напомняте ми друго момиче. Нищо особено.

Професорът изважда голяма черна кутия и я включва в стенен контакт.

— Какво е това? — втренчвам се в странната машина.

— Магнетофон. Никога ли не си виждала?

— Не толкова голям — отговарям.

Той натиска копче и размахва микрофон, прикрепен към дълъг, усукан спирално кабел.

— Баба ти изглежда е била забележителна жена.

— Да.

Прокарвам длан по синьо парче плат с цветен десен. Може би някога е било рокля.

— Иска ми се да разбера в коя стая е живяла. Почти си я представям как върви по коридорите и седи в трапезарията с приятелки.

— Госпожице Чаплин! — На прага се появява момиче. — Кранчето в банята се повреди и навсякъде пръска вода.

— Олеле!

Госпожица Чаплин поглежда към професора, после пак към паникьосаното момиче.

— Не се безпокойте — казва професорът. — След няколко минути приключвам. Отидете да видите какво става.

— Благодаря, професоре. Няма да се бавя.

Притеснената жена се спуска след момичето с изненадваща пъргавина.

Професор Смит захвърля микрофона в калъфа му, прекратявайки инсценировката с научния експеримент в стаята.

— Мислех, че никога няма да си тръгне. Бързо! Посочи ми всичко, което според теб може да е свързано с пътуването във времето.

Затварям вратата и заговарям припряно:

— Всичко върху леглото пътува с мен. Таблата, покривката, нещата отгоре. Кутията за шапки беше до мен в деня, когато се пренесох за пръв път в друга година. — Добавям сконфузено: — Бях малко пияна през онази нощ и забравих да я махна.

Професорът се засмива, после се овладява и кимва.

— Какво представлява кутията?

Снима я с четвъртит фотоапарат, провесен на дълъг дебел ремък.

— Беше на баба. Написала, че е за мен. След като почина, мама я открила и ми я изпрати. Заради нея ли пътувам? Случи се за пръв път в деня, когато я получих…

— Интересно съвпадение. Непременно ще го проуча.

Сигурно съм му споменавала кутията и друг път.

Толкова е странно, като се замисля.

Той снима изгледа през прозореца, после леглото, таблата и мебелите наоколо.

— Пътува ли с теб нещо друго от стаята?

Оглеждам внимателно пердетата, гардероба, бюрото.

— Нищо, освен чантата, която вчера окачих на ръба на леглото. Събудя ли се, всичко е различно. Е, не съвсем. Мебелите са на същото място, но другите неща са различни, сякаш са на друг човек. Виждате ли календара? — Пристъпвам до него. — На това място винаги има университетски календар. През 2015 го окачих на стената, понеже предишната година баба ми го подари за Коледа.

— Искам да те снимам до него.

— Добре. — Странно желание, но внезапно проумявам причината и се засмивам. — Искате да ме снимате, за да имате доказателство, че съществувам.

Професорът се усмихва.

— Хвана ме!

Вдига фотоапарата и аз го озарявам с най-сияйната си усмивка. Чува се изщракване и ярка светкавица ме заслепява за момент.

— Вече никой не използва календари — казвам, примигвайки.

— Защо?

Той вдига изненадан поглед от фотоапарата.

— Не е необходимо. Телефонът и лаптопът вършат същата работа. Само възрастните хора използват хартиени календари.

— Телефонът ти има календар? Колко е голям? — пита учуден професорът.

— Малък е. По-тънък от филийка хляб.

Той поклаща глава, поразен.

— Сложно е за обяснение, но телефонът си го бива, повярвайте ми. И вие ще използвате такъв. Така де, ако още сте жив.

Професорът се сепва и ме поглежда изпитателно.

— Съжалявам. Имах предвид, че по мое време ще сте стар. Трудно е да се каже дали ще сте тук. Бабите и дядовците ми починаха, татко също.

— Винаги стреляш от упор! — Той се засмива и ме снима отново.

— Надявам се да сте жив. Наистина. Защото може би ще успеете да разгадаете какво се случва. — Прокарвам длан по покривката. — И да ми помогнете да се върна.

Професорът се усмихва тъжно.

— Надявам се.

— По-вероятно е обаче да опознаете Уил в бъдещето. Аз се движа назад, той — напред, затова очаквай срещи с него.

Това е чудесно за Уил и професора, но обрича мен на самота.

— Сигурно имаш право — кимва професорът. — Но ще виждам и теб, нали?

— Да, разбира се. Но за мен това вече се е случило.

Сядам на ръба на леглото — моето убежище — и се взирам през прозореца.

— Ами ако не спра? Ако продължавам да се връщам до началото на времето?

Паника плъзва по кожата ми като парещ обрив.

— Не мисля. Сградата е построена през трийсетте. Ако стаята има нещо общо, ще спреш там, предполагам.

— Страхотно! Значи ме очаква живот през трийсетте?

Професорът ме потупва по рамото.

— Не се тревожи. Ще направя всичко възможно да ти помогна.

Вратата се отваря рязко и госпожица Чаплин се появява отново. Предницата на роклята й е мокра, косата й виси на мокри кичури от битката с кранчето. Забелязва ръката на професора върху рамото ми и се намръщва. Той веднага се отдръпва.

— Успокоявах госпожица Торп. Разговорът за баба й я натъжи.

Тя ме изпепелява с поглед. Боже! Наистина ли мисли, че ще лапна по старец?

— Приключихте ли проучването? — пита тя с ледено неодобрение.

— Да. Видях достатъчно. Благодаря.

Той прибира в куфарчето фотоапарата и инструментите за инсценировката.

След минути се връщаме във фоайето. Изпращам го навън.

— Аби, искам да видя нещата в кутията за шапки. Не знам дали означават нещо, но си струва да проверим. Любопитно е, че баба ти често се появява в историята. Нейната покривка е върху леглото, получила си кутията й за шапки в деня, когато си се върнала назад във времето, дори е живяла в същата сграда.

— Мислите, че призракът й витае тук? — питам с неочаквана надежда да е така.

Той ме поглежда замислен.

— Не знам… Но кутията вероятно е талисман или нещо подобно.

— Талисман?

— Предмет, зареден с някаква сила.

— Като амулет или като омагьосаните индиански могили?

— Именно. Не бива да подценяваме наличието и въздействието на ритуалните могили. Има една на Панорамния хълм.

— Чудно! Сега излиза, че пътувам в миналото, защото кампусът е прокълнат.

Професорът се засмива.

— Това е само една от теориите ми. Не бива да правим прибързани заключения.

— Лесно ви е да го кажете. Не се носите из времето като листо по вятъра.

— Вярно е — кимва сериозно той, припомнил си какво преживявам.

— Искате ли да ви покажа кутията сега?

— Не. Ела в кабинета ми по-късно. В седем, да речем? Не ми казвай, че си забравила — повдига вежда.

— Какво?

— Чака те запленен млад мъж.

Забелвам очи.

— Какво да го правя?

Професор Смит се усмихва кротко.

— Какво ти се иска?

— Странно е. Искам да кажа… Надявам се да си помогнем един на друг, но очевидно имаме обща история, а нямам представа каква е.

— Защо не го разпиташ?

— В никакъв случай!

Професорът се засмива.

— Ех, младежка любов! Помня я толкова добре — изрича с въздишка и вперва очи в далечината, явно отнесен в спомени за отдавнашен романс.

— Не сме влюбени и недейте да го насърчавате!

— Добре. — Той поклаща глава. — Време е да се връщам в кабинета и да обобщя записките си. Ще те чакам в седем.

Той тръгва да разплита тайната на пътуването във времето. Надявам се да я прозре, преди да изчезна отново в историята.

 

 

Минавам напряко по пътеката от „Лиз Уотърс“ към Трип Хол.

Защо се стегнах толкова, като стана дума за Уил, и се престорих, че не го харесвам? Може би защото ми е неприятно, че знае неща, които аз не знам. Или по-вероятно преживявам нервен срив. Това обяснява доста работи. Със сигурност обаче знам, че не съм съвсем сама в миналото. Слава богу.

Верен на дадената дума, Уил чака търпеливо, облегнат на бряст с блестящи златни листа. Дъвче дълга тревичка. Забелязва ме и по лицето му веднага се разлива усмивка. Пак се удивлявам колко е красив.

— Определено си радост за очите.

Той се отделя от дървото. Неволно си признавам, че мисля същото за него.

Уил тръгва до мен, съобразявайки широката си крачка с моята. Повежда ме по пътеката към Пикник Пойнт. Лекият ветрец от езерото разхлажда. Вървим мълчаливо, стъпките ни отекват тихо по утъпканата пръст. Тревичката виси от устата му.

— Защо винаги дъвчеш трева? — питам.

— Спрях да пуша и така ми е по-лесно да не посягам за цигара.

— Но защо трева? От кравите във фермата ли заимства идеята? — подкачам го.

Той отмята глава и очите му заблестяват весело.

— Приятел ми каза, че помага.

— Умно! Но какво ще правиш през зимата?

— Не знам. Ще изкопая може би една туфа и ще отглеждам трева в мазето.

Засмивам се. Харесва ми чувството му за хумор.

Докато вървим по пътеката край езерото, почти имам чувството, че времето не се е променило. Дърветата се надвесват над нас от двете страни, скривайки ни в усамотен проход. Искрящото езеро се вижда, но няма лодки. Вълните мият брега със спокоен плисък. После обаче по шосето, успоредно на алеята, избоботва кола и си спомням огромните старовремски автомобили.

— Не мога да свикна с колите. Мама може да качи половината деца от квартала в такова чудовище.

— Големи са и в сравнение с моето време. Значи колите първо са малки, после стават големи и накрая пак малки?

— Не всички. Има джипове и пикапи. Повечето обаче карат малки и по-икономични автомобили.

Джиповете и пикалите явно объркват напълно Уил, но той само поклаща глава. Подминаваме бяла дървена табела, обозначаваща входа към Пикник Пойнт. Мястото е по-усамотено отпреди. Няма студенти, тръгнали да палят лагерен огън, нито спортуващи или велосипедисти. През 1961 спортуването явно не е на мода.

Уил изважда тревичката от устата си.

— Тази нощ трябва да направим нещо по-специално. Искаш ли да те заведа на вечеря и после да погледаме звездите от астрономическата кула?

— Добре. — Не съм сигурна дали е редно да приемам предложение за романтична среща, но искам да науча възможно повече от Уил. — В седем имам среща с професора. Ела и ти.

— Не бих пропуснал. — Той се усмихва и пак задъвква стръкчето.

След няколко минути ме повежда по пътечка, която се отклонява наляво. Катеричка се изкатерва пъргаво по дърво и ни проследява зорко с поглед.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нещо — казва тайнствено той, въртейки тревичката с пръсти.

Вървим известно време край западния бряг на езерото, после свиваме по още по-тясна пътека сред гората. Светлината помръква загадъчно под балдахина от дъбове, брястове и тополи.

— Казват, че някъде тук имало заровено съкровище — нарушавам тишината.

Уил се подсмихва. Замислям се, че не бих възразила да прекарам повече време с него.

Продължаваме напред. Тук-там Уил свива по разклонения. Дърветата растат нагъсто и въздухът е наситен с мирис на зеленина. Не мога да си представя как някой би намерил обратния път в този лабиринт, но Уил явно знае къде отива.

— Запомни — тръгваш по първата пътека, която се отклонява от главната алея, свиваш два пъти наляво и веднъж вдясно.

— Къде отиваме? — питам пак.

Той спира и ме поглежда със сериозно изражение.

— Аби, това е важно.

— Добре.

— Какво ти казах?

Боже, на изпит ли съм?

— Първото отклонение, после наляво и надясно.

— Не. Два пъти наляво и веднъж надясно. Повтори.

Гледа ме със свити устни.

— Два пъти наляво, веднъж надясно.

Уил кимва и се отпуска.

— Добре.

Сега съм по-объркана от всякога. Пътеката обаче завива и той спира пред грамадна паднала върба. По мъха и влажния мирис на гниещо дърво си личи, че е тук от години.

Уил се отдалечава от пътеката и тръгва по дебелия килим от нападали листа. Покатерва се върху ствола на върбата и поглежда назад.

— Идваш ли?

— О, да, разбира се.

Следвам го тромаво, шумолейки из сухите листа. Да си бях сложила панталони вместо пола!

Уил ми подава ръка, когато се изкатервам по дънера. Очите му се впиват в моите. Не мога да се преструвам, че не забелязвам явното му увлечение по мен. Изглежда добросърдечен, харесвам го и несъмнено умее да се целува. Но го познавам едва от днес.

Уил изтегля настрани наръч пречупени клони, натрупани до далечния край на падналото дърво. Отскачам настрани, за да не се ожуля, да не ме полази кърлеж или нещо по-лошо. Той разчиства влажните листа край основата на ствола.

— Ще ми кажеш ли какво търсиш? — питам.

— Това.

Уил изважда лопатка, ръждясала от влага.

— Уха! — възкликвам без капчица ентусиазъм.

Той поклаща глава, но забелязвам как крайчецът на устните му се повдига. Разчиства още листа и клонки.

Надничам над рамото му.

— Какво търсиш?

— Ще видиш.

Изпъшква, повдигайки камък колкото малка фурна, и започва да копае.

Наблюдавам как трупа богатата почва накуп. После лопатата издрънчава.

— Наистина намери нещо!

Клякам до него и поглеждам в дупката.

Той перва комар, кацнал върху бузата му, и изцапаната му длан оставя петно върху кожата. Поглежда ме дяволито и сърцето ми затуптява. Изгребва още пръст и изважда съкровището с лопатата.

— Какво е това?

Виждам нещо квадратно, увито в брезент.

— Табакера.

— Защо е тук, сред нищото? — питам.

— Защото аз я закопах тук.