Анджи Стантън
Утрото идва навреме (4)

4.

На другата сутрин се събуждам бавно. Очите ми се впиват в пукнатините по тавана над леглото. Спомням си внезапно за вчерашната експлозия. Жив ли е професор Смит?

Сядам рязко и прехвърлям крака през ръба на леглото. Сепва ме червено-бяло знаме на Уисконсинския университет.

Сърцето ми спира от поредното кроше на гадната реалност. Пак съм отпътувала.

Оглеждам леглото. Слава богу. Кутията за шапки е в долния му край. Оставила ли съм нещо, което може да ми потрябва? Изпъвам чаршафа и намирам червената кърпа на професор Смит; сграбчвам я като спасително въже. Сега тя е сувенир от експедицията ми до седемдесетте, както и оригиналната плетена чанта.

Съквартирантката ми е с гръб към мен. Облича се, тананикайки. Главата й е покрита с ролки. Не е приятна гледка. Опипвам дългата си права коса и веднага разбирам, че няма да се впиша тук.

В стаята цари неразбория — бельо се суши по етажерките и релсите на пердетата, по пода се търкалят хавлиени кърпи, захвърлени дрехи и обувки.

Часовникът върху нощното ми шкафче е бежова четвъртита кутия с циферблат и две стрелки, едната от които цъка тихо. Поглед към стенния календар ми показва годината.

Приземила съм се в 1961.

Леденостуден страх протича през вените ми като отрова, заплашваща да ме убие. Опитвам се да успокоя катапултиращото си сърце. Защо се случи пак? Защо? И колко назад ще се върна?

Последното, което си спомням, преди да заспя, са камбаните на Карилиън Тауър и как една от тях биеше фалшиво. Винаги ли бие така, или е било за пръв път?

Божичко! Професор Смит! Жив ли е? Сигурно, но дали е в университета през тази година? Скачам от леглото.

— Ох! Стресна ме!

Съквартирантката ми подскача, сепната от неочакваното движение. Върху острия й нос се крепят очила с тъмни рамки; носи кафява памучна рокля и сваля ролките от косата си. Късата й коса е навита на стегнати кафяви масури.

— Извинявай, сетих се, че закъснявам.

Обръщам й гръб и разравям гардероба, пълен с грозни памучни рокли на карета. Избирам десен със сини квадратчета и заоблена якичка, грабвам кожени обувки от пода. Надве-натри си връзвам косата на опашка и излизам. Виждам името на съквартирантката ми на вратата — Джанис. Запаметявам го за всеки случай и се втурвам да търся професора.

Подавам се навън обаче и тутакси се сблъсквам с действителността. Ван Хайс Хол — високият пансион в отсрещния край на улицата — е изчезнал. Отстъпвам крачка назад. На негово място има тревист хълм. Факултетът по социални науки, вчера редом до „Лиз Уотърс“, също го няма. Взирам се в гъстата горичка, където се възправяше масивната сграда. Сега виждам ясно часовниковата кула. Тя сякаш ми намига. Потръпвам.

Спирам да се съвзема. По Панорамния път избучава кола — грамадно зелено чудовище с калници като рибни перки. Все едно съм на стара снимачна площадка.

Ясно ми е, че пътувам назад, но този свят ми е почти непознат.

После осъзнавам, че Стърлинг Хол сигурно също липсва.

Спускам се към ъгъла с твърдите си кожени обувки и изкачвам хълма. Сградата е непокътната. Поемем дъх с облекчение. Няма и следа от смъртоносната бомба, която ще я разруши в бъдещето.

Тичешком слизам по хълма и се втурвам през входната врата на Стърлинг Хол. В мраморното фоайе оглеждам информационната табела и едва не се разплаквам от облекчение, когато виждам името му. Професор У. К. Смит. Кабинетът му все още е в стая 304. Трябва да го открия.

Изкачвам стълбите по две наведнъж и на бегом прекосявам коридора. Хващам бравата със смътната мисъл, че нямам представа какво ще кажа. Професорът вероятно ме познава през 1961. Каза ми нещо такова при последната ни среща. Натискам бравата, но е заключено. Раздрусвам я пак. Нищо. Отчаяна блъсвам вратата с юмрук.

— Професор Смит има лекция. Приема в кабинета си от 11 — казва жена, понесла куп папки.

Късата й коса е накъдрена, носи очила с рамки като котешки очи.

— Къде? — пролайвам с вид на бясно куче, готово да й се нахвърли.

— Програмата му е на вратата — отвръща рязко тя и пристъпва напред. — В Баскъм Хол е. Лекцията приключва след двайсетина минути.

— Благодаря!

Хуквам по коридора и на влизане в Баскъм вече съм останала без дъх и се превивам от болка под ребрата. Спирам пред познатата аудитория да се опомня. С потна длан отварям вратата и пристъпвам в същата зала, където го срещнах вчера, през 1970.

Оглеждам помещението. От професора няма и помен. Строен тъмнокос мъж пише сложно математическо равенство на черната дъска.

После той се обръща и заговаря с познат глас. Залитам назад, препъвам се в стъпало и падам по задник. Студеният под ме вледенява през тънката рокля.

Професор Смит — без прошарената коса и закръгления корем от предишния път, когато го видях — поглежда към мен. След мигновено стъписване лицето му грейва, сякаш съм най-приятната изненада на света.

Истина е. През 1970 ми каза, че сме се срещали, и сега, през 1961, явно ме познава. Значи това не е първата ни среща… което значи, че ще пътувам още по-назад. Изтръпвам от ужас.

Студентите се обръщат да видят натрапника. Всички очи се впиват в мен и аз се усмихвам неловко. Чудя се какво да направя.

Професор Смит оставя тебешира и изтрива длани.

— Лекцията приключи. Днес часовете за консултации се отменят поради наложителна промяна в графика.

Събира си листовете, без да ме изпуска от поглед.

Студентите си прибират учебниците. Шушукайки, минават край мен. Избягвам сконфузено погледите им. Изглеждат ми толкова странни. Косата на момчетата е пригладена с нещо лъскаво, някои носят очила с дебели рамки. Цигарите са подпъхнати в навитите им ръкави. Всички момичета са с поли или рокли, с мокасини или кожени обувки като моите, съчетани с къси бели чорапи. Стоя и подръпвам роклята си; чувствам се неудобно и модния стил на шейсетте.

Залата се изпразва и професор Смит веднага приближава към мен с доволна усмивка. Странно колко е остарял за девет години.

— Здравей, Аби — протяга ми ръка.

Неволно отстъпвам назад.

— Спокойно. — Той отпуска дланта си. — Не се страхувай.

Но аз не се чувствам в безопасност. Не разбирам нищо и скачам от година в година. Вчера той може би е умрял и не знам какво да направя и какво да кажа. Очите ми се стрелкат из залата — от високите прозорци до дървените скамейки — сякаш съм в клетка.

— Искаш ли да се поразходим? — пита професорът и отваря вратата.

Минавам покрай него и забелязвам стегнатия контур на брадичката и искрящия му поглед. Няма ги бръчиците край очите отпреди два дни.

Слизаме по стълбите и напускаме безмълвно Баскъм Хол. Аз си чопля нокътя в опит да не се поддам на панически пристъп. Професор Смит явно ми дава време да се окопитя.

Най-сетне проговарям, поглеждайки го косо:

— Не ме срещаш за пръв път, нали?

Той понечва да отговори, но се разколебава.

— Какво? — питам.

Професорът спира на тротоара и разтрива брадичка с пръсти. Изглежда замислен. Въпросът ми обаче не беше труден, а и бездруго съм почти сигурна, че знам отговора.

— Не бива да ти разкривам бъдещето — въздъхва той и ме поглежда. — Или моето минало… Нещо може да се промени необратимо и да наруши хода на събитията.

— Как не! Кацнах тук от 1970, където току-що те бях срещнала. Уплашена съм до смърт. — Две момчета, стиснали учебници под мишница, се насочват към нас. Прошепвам: — Трябва да ми помогнеш.

Той кимва и чака студентите да отминат.

— Опитвам се. За да стигнем до отговорите обаче, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш и според теб е свързано с пътуването ти във времето.

— Сериозно? Нали го направихме преди два дни!

Не искам да предъвквам едно и също. Искам помощ. Нещо конкретно, на което да разчитам.

— За теб е преди два дни, но 1970 е почти на десетилетие от мен. Наистина ли предпочиташ да чакам девет години, за да разбера отговорите?

Той повдига гъстите си вежди и се усмихва многозначително.

Обмислям тази информация. Прав е, разбира се. Трябва да му разкажа каквото мога.

Свиваме край ъгъла. Не се стърпявам и отбелязвам:

— Толкова е странно!

— Кое? — пита загрижен професор Смит.

— Не съм свикнала с факта, че много сгради ги няма.

Той се озърта.

— Кои сгради?

— Там, до часовниковата кула. Имаше масивна постройка — посочвам. — Пансионът „Ван Хайс“ също е изчезнал. Беше поне на дванайсет етажа.

— Сигурна ли си?

— Категорично. Вчера бяха тук, днес липсват.

— Ако твоето вчера е било през 1970, звучи логично да има доста промени.

И още как! Например далеч по-млад професор.

— Да отидем ли на „Юниън Теръс“? Мястото ти е познато, предполагам — казва той. — Там ли е през 1970? Чакай. По-добре не ми отговаряй.

Той се усмихва и разбирам, че се шегува.

— Там е — усмихвам се поуспокоена.

Обяснявам му как камбаните не биеха съзвучно и питам дали не е било пълнолуние, ала не съм сигурна. Забравих да спомена това в предишния ни разговор.

По пътя към „Юниън“ минаваме край мястото, където довършваха строежа на библиотеката „Хелън С. Уайт“. Днес там има внушителна стара къща, която изглежда е просъществувала на склона сто години. Удивена, поклащам глава, но решавам да замълча.

„Юниън Теръс“ също не ми вдъхва увереност. Студентите приличат на статисти от филма „Брилянтин“. Панталоните на момчетата са с високи талии и възкъси крачоли, под които се виждат чорапите. Почти всички момичета са с накъдрени коси над раменете. Прическата не им прави добра услуга. Едва ли не очаквам да зърна филмови камери и цялата група да запее с пълно гърло „Summer Lovin“. Минават две момчета във военни униформи; пред нас има още неколцина като тях.

— Защо толкова много момчета носят военни униформи? — питам, чудейки се коя ли война се води сега. Рано е за Виетнамската, Втората световна отдавна е приключила.

— Студентите не носят ли униформи в бъдещето?

— Не и в университета.

— Всички момчета са включени в Запасния военен корпус и два пъти седмично имат обучение. След Втората световна война трябва да сме подготвени. Не изучавате ли войната?

— Учим я, но май не съм внимавала много. По мое време това е древна история.

Професорът присвива устни.

— Е, все още е жива в нашата памет. Мнозина са изгубили на фронта братя, бащи, приятели и съседи.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Загинал ли е твой роднина?

— Не. Поне доколкото знам. Но изгубих приятели.

— Какво значи „доколкото знам“?

— Отраснах в сиропиталище — казва спокойно той.

— Сериозно?

Не съм сигурна дали по мое време изобщо съществуват сиропиталища.

— Да. Темата е сериозна, но съм свикнал. Сега имам свое семейство. Искаш ли лимонада?

Повежда ме към опашката пред барплота.

— Родителите ти… починали ли са?

— Не знам. Майка ми ме оставила в сиропиталището. Отгледан съм от монахини.

Поръчва две лимонади и плаща, сякаш обсъждаме колко топло е времето.

Свеждам поглед. Не знам какво да кажа. Тъгувам, че съм изгубила татко и баба и ми е останала само мама, а той цял живот е нямал никакви близки.

Професорът взема чашите, подава ми едната и ме повежда към маса отвън под прохладната сянка на клонесто дърво. Макар терасата да е по-малка, атмосферата е оживена каквато я познавам. Яркоцветните столове обаче са различни. Седалките и облегалките не са прави, а овални като възглавници. Няма външен грил, няма ги и каменните стълби към водата; има обаче кей и неколцина смелчаци излагат на показ кожата си в грозни бански с дебели презрамки и крачоли до средата на бедрото. Забелязвам красив навес за лодки между Червения гимнастически салон и езерото. В единия му край има кула, доковете навлизат дълбоко във водата.

— Е, разкажи ми повече подробности, свързани с… — Професорът замлъква, оглежда хората край нас и подбира по-внимателно думите. — С особеното ти положение.

Бръква в куфарчето си и изважда бележник и писалка.

— След срещата ни през 1970…

Професорът смръщва вежди и вдига ръка да ме прекъсне.

— Какво?

— Не ми разказвай подробности за бъдещето. Придържай се към фактите, свързани с пътуването във времето — казва тихо той, за да не го чуе някой.

Изпухтявам.

— Добре. Но не отговарям, ако се разболееш от Алцхаймер.

Взирам се към езерото и виждам две тесни и дълги лодки с по неколцина гребци да порят водата.

— Какво е Алцхаймер? — любопитства професорът, нарушавайки правилото си да пита само за неща, отнасящи се до пътуването ми из времето.

— Загуба на паметта, нещо като деменция.

Професорът изглежда ужасен.

— Шегувам се. Добре си.

После се сещам за Стърлинг Хол и се разколебавам.

Той отпива от лимонадата. Изпива наведнъж половин чаша, сякаш притъпява сетивата си с твърд алкохол.

— През последните дни пътувах три пъти и те срещам за втори път. Какво значи това според теб?

— Доста размишлявах над този въпрос. Най-добрата ми теория е, че пътуваш в паралелна вселена с магнетични полета, които ни привличат един към друг.

— На английски, моля.

— Отредено ми е, предполагам, да ти помогна да си обясниш… хм… своя талант.

— Едва ли може да се нарече талант. Не го контролирам. Не избирам къде да отида и нямам представа как да се върна у дома. Пътувам ли изобщо напред? Защото досега никога не се е случвало.

Някаква сянка, навярно тъга, пробягва по лицето му и разбирам отговора. Въздишам.

— Значи е само назад. Гадост.

Разбърквам лимонадата със сламката и кубчетата лед звънват тихичко по стъклото. Надявам се професорът да не долови страха, който ме смразява.

— Обясни ми… Кажи как ще ми помогнеш, ако ме познаваш само в миналото? Когато те срещнах вчера, не знаех с каква информация да ти помогна в проучването, а ти още не бе разрешил проблема ми.

Сега е ред на професора да прикрие чувствата си. Ако бях на неговото място, новината щеше да ми се отрази зле. Той не отговаря на въпроса ми.

— Може би сега си дошла точно затова… Да ми разкажеш нещо по-конкретно и полезно за бъдещите ми изследвания. Хрумва ли ти важна подробност, която не си споменала… предишния път?

— Е, не ти разказах как всичко в стаята ми е съвсем различно, с изключение на леглото. Всичко върху него явно пътува с мен. Предметите по пода или върху нощното шкафче обаче изчезват. Събуждам се и виждам нови неща от годината, в която се намирам. Но всички край мен не се впечатляват. Все едно винаги съм била там. Дали да не поразпитам съквартирантките си?

Той обмисля идеята, ала поклаща глава.

— Бъди внимателна. Не бива да експериментираш с пътуването във времето. Феноменът може да предизвика масова истерия. Не че някой ще ти повярва. Току-виж те изпратили в лудница.

— Имаш право. Значи ти си единственият ми приятел.

Усмихвам се насила и се втренчвам в капките вода от външната страна на чашата. Гледам как се събират и се стичат, образувайки локвичка върху масата.

— Аз съм единственият ти приятел, който знае, че пътуваш във времето. Имаш и други приятели и искам да ми обещаеш да не им споменаваш нищо за… тайната си. Наистина е важно.

Той ме потупва по ръката. Заинтригувана съм.

— Защо? Нещо лошо ли се е случило?

— Не, и искам да остане така. Ще разбереш защо. Всичко с времето си — казва спокойно, криейки твърде много информация от мен.

— Ами ако не разбера? Ще ми кажеш ли кога ще настъпи моментът?

Той присвива устни и си намества очилата.

— Не мога.

— Глупости! Можеш, разбира се.

— Не, Аби. Налага се да ми се довериш — казва твърдо той, после поглежда часовника си. — Лошо! Трябва да тръгвам. При други обстоятелства бих отменил лекцията, за да продължим разговора си, но замествам шефа си, декана, в магистърската програма. По-късно ще се видим пак.

— Не! — сграбчвам ръката му.

Професорът ме поглежда изненадан.

— Съжалявам — пускам ръката му. — Просто вчера се наложи да тръгнеш и повече не те видях. Изстрелях се в миналото. Ако сега се разделим, същото може да се повтори и да не успея да говоря с теб. Чакай! Знаеш ли колко ще остана тук? Казвала ли съм ти?

— Аби, доколкото знам, никога не пътуваш през деня. А отпътуваш ли, преди да се срещнем отново, значи това е в реда на нещата и вероятно е част от феномена — отговаря като мъдър стар пророк.

— Сега пък оставяш всичко на съдбата! По-глупаво нещо не съм чувала! — разпервам ръце. — Преди секунда твърдеше, че всичко е наука. Изобщо не те е грижа!

Зад клепачите ми парят сълзи.

— Загрижен съм повече, отколкото предполагаш — изрича той с бащински тон, който уталожва страха ми.

Искам да му се доверя. Искам да вярвам, че ще ми помогне. Овладявам се и питам спокойно:

— Кога ще те видя пак?

— Скоро. — Става и избутва стола назад. — Ще поискам разрешение да разгледам стаята ти. Мисля, че тайната може би е скрита там.

— Да отидем сега. Ще ти я покажа!

Скачам и заставам до него.

— Не, не. — Махва ми да седна. — Не е прилично и е забранено. Трябва да спазя правилника и да се свържа с директора на пансиона.

Строполявам се на стола.

— Ама че абсурд!

— Така ти изглежда, но през 1961 редът е такъв. Ще отнеме поне два часа. Ще подам молбата веднага след лекцията. Ще ти оставя съобщение на рецепцията. — Допива си лимонадата. — Междувременно, наслади се на гледката от терасата и се поразходи. Току-виж си спомниш нещо важно.

Не искам да ме оставя сама. И трябва да го предупредя за бомбата в Стърлинг Хол.

— Професоре?

— Да?

— Обещай ми да не работиш след полунощ в Стърлинг Хол през август 1970.

Той сбърчва чело и поклаща глава.

— Аби! Казах ти.

— Не ме е грижа. Обещай ми.

Професорът ми се усмихва топло.

— А ти ми обещай да спреш да се месиш във времето.

— Но…

Той вдига ръка.

— Стига!

— Добре — въздишам и той се отдалечава.

Допивам лимонадата си сама на терасата и наблюдавам суетнята край навеса за лодки. Тесните кану-каяци се плъзват към дока и енергичните гребци изскачат на сушата. Прибират невероятно дългите весла и заедно повдигат и пренасят лодките в бараката. Крепкото им приятелство, видно дори отдалеч, ми напомня колко съм самотна.

Посърнала, вземам празната чаша и се връщам в трапезарията. Автоматичните врати от моето време ги няма. Вътре почти всичко е същото — приглушеното осветление, разкошната ламперия от тъмно дърво, рисунките по стената с германски поговорки и рафтът с германски халби за бира.

Оставям чашата върху количка с мръсни съдове. Явно все още не е настъпила епохата на еднократната употреба. Това, предполагам, е добра черта на миналото.

Студентите обаче изглеждат толкова различни. Някои са на групи, други — сами, надвесени над учебници. Няма мобилни телефони, слушалки, лаптопи. Повечето момчета носят косата си на път; момичетата с ярко червило стискат книгите си пред гърдите.

Приисква ми се да разкажа на приятелите си за тези времена, но кои са приятелите ми сега? Джада ми харесва, но почти не я познавам. Ще я видя ли отново? А Колтън? Щяхме ли да се сближим, ако бях останала?

Баба е жива и вероятно е в Охайо. Да й се обадя пак по телефона определено е немислимо.

Подръпвам тясната си яка и разкопчавам най-горното копче.

— Аби! — подвиква развълнуван глас.

Обръщам се и виждам момче с буйна пясъчноруса коса и лъчезарна усмивка да върви право към мен — с бърза крачка. Оглеждам се да не би да говори на другиго, но не, насочил се е към мен.

Усмихвам се предпазливо. Да се радвам ли, или да се страхувам, че още някой през 1961 е доволен да ме срещне? Или и той е като момичетата от пансиона и за него винаги съм била тук?

Прегръща ме, завърта ме и ме целува дълго и страстно по устните.

Ухаа!

Усмихва се широко и разкрива чаровна трапчинка.

— Аби! Не вярвах да се случи. Искам да кажа… Надявах се и се молех, и ето че излезе права. Тук си, точно както каза.

Тръсва глава и отмята къдриците си. Не може да сдържи заразителната си усмивка.

Зашеметена съм, но неволно отвръщам на усмивката в дълбоките му сини очи. Силните му ръце ме обгръщат спокойно, сякаш не е кой знае какво. Няколко сантиметра е по-висок от мен; дланите ми са върху гърдите му и усещам как сърцето му бие под ризата.

Дълбоко в себе си се чувствам в безопасност и вниманието му ме успокоява, но си мисля също: „Кой, да му се не види, е този чаровен непознат?“

— Изглеждаш съвсем същата.

Той се взира в очите ми, сякаш съм най-ценният човек на планетата.

Не знам как да отговоря. Приятно ми е усещането да е близо до мен. Строен е, ухае на свежест и чист въздух.

Има прав, тънък нос, тънки вежди обрамчват изразителните му сини очи. След няколко неловки секунди, които той очевидно не долавя, намирам гласа си.

— Съжалявам, но как точно се срещнахме?

Той веднага ме пуска.

— Опа! Извинявай, Аби. За момент забравих, че още не ме познаваш.

Сърцето ми без малко да изскочи от гърдите. Знае ли наистина, че пътувам през времето?

— Да излезем навън!

Без да дочака отговор, той ме хваща за ръка и ме извежда от трапезарията. Явно знае за случващото се повече от мен, затова тръгвам след него със съживена надежда в сърцето.

Повежда ме по алеята край езерото, която сега е само тясна утъпкана пътека. Има лека походка и изглежда е свикнал да придружава момичета, които не го познават. Намира пейка с изглед към водата и помита с длан клечиците и листата по нея. Сядаме. Лек ветрец роши косата му над челото. Той се обръща към мен.

— Прости ми. Обърквах всичко. — Вдига ръка и забелязвам, че трепери. — Виж. Развълнуван съм като състезателен кон.

За пръв път обръщам внимание колко е нервна усмивката му.

— Няма нищо — кимвам, улавям загорялата му от слънцето длан с дълги пръсти и я стисвам успокоително.

Лицето му се отпуска, но очите му остават втренчени в моите.

— Но кажи ми, моля те, как се запознахме? Кога точно се срещнахме? — затаявам дъх в очакване на отговора.

Той се поколебава, унесен в стари спомени.

— Отдавна. Поне за мен… А за теб… е… за теб е в бъдещето.

И неговите думи потвърждават, че ще продължа да се връщам назад. Вдишвам дълбоко.

— Значи знаеш?

— Знам всичко — отговаря той.

— Аз ли ти казах? — питам предпазливо.

— Да. Разказа ми много неща за бъдещето. — Задържа погледа ми, все едно иска да си спомня миналото, което все още не съм преживяла. Не мога обаче да му помогна и той продължава: — Не съм сигурен как щях да се справя без теб.

— Казах ли ти за професора?

— Да, знам, че се опитва да разреши затруднението ни.

Едва сега проумявам! Този млад мъж е другият пътник във времето, който професор Смит спомена. Може би ще ми помогне.

— Откога пътуваш във времето? Къде си бил? Кога се срещнахме за пръв път? — изливам порой въпроси, чиито отговори изгарям от нетърпение да чуя.

Той се усмихва и устните му се извиват пленително. Пак виждам чаровната трапчинка.

— По-полека, Нели!

Чувства се съвсем спокоен с мен; явно имаме общо минало. Но какво точно?

— Чакай… Нели ли ме нарече?

— Да.

Засмива се и сините му очи грейват.

Виждам ясно как бъдещото ми крие блажени дни с него.

— Знаеш, че се казвам Аби.

— Да.

— Коя е Нели тогава?

— Кобилата ми.

Трябва ми секунда да схвана.

— Дръпна ми поводите значи?

— Малко се беше разбуйствала.

Устните му пак се разтягат в усмивка.

Поклащам глава. Страхотно! Има и чувство за хумор.

— Прескачам от година в година без причина. И ти би се разбуйствал.

Той прокарва ръка през високата трева, откъсва дълга и тънка тревичка и я лапва. Кимва ми съчувствено.

— Разбирам.

— Значи в твоето минало сме добри приятели?

— Много добри.

Очите му се смеят дяволито. Питам се колко много.

— Знаеш всичко за мен, а аз не знам дори името ти.

Мразя това чувство. Все едно съм се събудила с амнезия.

Очите му помръкват, сякаш е оскърбен, че все още не си го спомням. Гласът му обаче прозвучава ласкаво:

— Казвам се Уил.

— Приятно ми е, Уил.

Произнасям бавно името, за да усетя как звучи. В миналото имам приятел на име Уил и той изглежда е с добро сърце. От раменете ми се смъква товар. Дишам малко по-леко.

— Аз съм Аби. Знаеш, но ще се почувствам по-добре, ако се представя официално.

Протягам ръка да се здрависаме. Той я поглежда, после вдига очи към мен и казва с дяволита усмивка:

— О, подминали сме ръкуването.

Повдигам вежди. Уил свежда смутен глава.

— Аби, липсваше ми много… А миналия път така и не успяхме да се сбогуваме.

Мой ред е да се усмихна. Ще позволя ли на този обаятелен непознат да ме целуне отново? Наблюдава ме с такова благоговение; ясно е, че имаме история заедно. Леле!

— Защо не?

Сърцето ми пърха нервно. Уил изважда тревичката от устата си и се привежда напред. Лицата ни са на сантиметри, дъхът му облъхва бузата ми. Той накланя глава и ме целува нежно. Пръстите му се плъзгат по брадичката ми, устните му приласкават моите. И те откликват.

Не мога да повярвам, че му позволявам да ме целуне, ала познатият му досег и съзвучието, в което се движат устните ни, ми подсказва, че не е за пръв път.

Уил неохотно се отдръпва безмълвно. Отварям очи и примижавам замаяна. Сърцето ми бие лудешки.

— Сбогуване ли е това, или начало — прошепвам.

— Божичко, начало е, надявам се — казва той.

— Не приличаш на момчетата от моето време.

Гласът ми прозвучава съвсем тихо.

— Сигурно…

Той пак лапва тревичката. През листата над нас се процеждат слънчеви отблясъци и озаряват с мека светлина косата и лицето му.

Приглаждам полата си и тръсвам глава да се опомня.

— От кое време идваш?

Очите му засияват топло.

— От 1927.

Зяпвам.

— Сериозно? Чакай… как така ти пътуваш напред, а аз — назад?

Той се вглежда в необятното езеро, сякаш търси отговор, който не е там.

— Ако получавах петаче всеки път, когато си задавам този въпрос, щях да съм богаташ. Нямам никаква представа.

— Хиляда деветстотин двайсет и седма. Това е толкова отдавна. Нищо чудно, че си имал кон. Изобретен ли е изобщо автомобилът?

Крайчецът на устните му се извива нагоре.

— Да, има ги вече. Татко караше модел Т, но във фермата използвахме коне.

— Аха! Израснал си във ферма?

Изумена съм. Никога не бих предположила, че е фермерско момче. Сега обаче го виждам с тревичката и устата и разбирам. Не мога да си представя детство без модерни удобства. Животът ми е минал под стъклен похлупак в сравнение с неговия. Не познавам хора, живели отвъд предградие. Колко ли е объркващо пътуването из времето за момче от двайсетте. Той обаче изглежда се чувства в свои води.

— Моля те, Уил. Разкажи ми всичко. Може би ще ни помогне да разберем какво се случва. Откакто това започна да се случва, не съм на себе си.

— Ще ти разкажа, разбира се, но не бързай. Позволи ми да те заведа на обяд. Сигурно си гладна, а храната тук е много вкусна.

— Добре. Да вървим.

Уил няма да ме остави, за да хукне на съвещание или на лекция. Той иска да е с мен и изпитвам огромно облекчение. Най-сетне мога да си поема дъх и да се отпусна за малко в присъствието на спътник във времето. Той разбира какво преживявам. Не съм сама и тази мисъл смъква тежък товар от раменете ми.

Уил ми подава ръка. Хващам я с радост. Дланта ми пасва като по мярка в неговата — допирът е нежен, но усещам мазолите по кожата му. Ако наистина сме близки в миналото — моето бъдеще — значи няма винаги да съм сама. Най-силното ми желание обаче е да се върна у дома и нищо няма да го промени.

Крачим един до друг по каменистата пътека. Краката ме болят от неудобните обувки, ала за нищо на света няма да се върна в пансиона, за да ги сменя. Уил ме поглежда често, сякаш да се увери, че съм истинска. Приисква ми се да споделя спомените му.

— Разкажи ми как се срещаме? — казвам.

Той се усмихва и очите му се зарейват в спомена.

— Беше пролет, лалетата цъфтяха, ловях риба на Пикник Пойнт.

— Звучи чудесно. Откъде си?

— Малък градец на няколко часа северно оттук. Нарича се Ефраим.

— И как момче от ферма край малък градец се озова в колежа? Или е традиция в семейството ви?

Той свива устни за миг, после лицето му се разведрява.

— Сложно е, но най-краткото обяснение, че не можех да си представя всеки ден да правя едно и също и никога да не видя света отвъд затънтения край, където живеех. Баща ми не беше съгласен, разбира се. Беше на мнение, че на човек му е достатъчно да прочете единствено Библията. Но аз си тръгнах.

Уил изрича думите решително, сякаш решението е било лесно, но сигурно му е било доста трудно.

— Той дойде ли да те търси?

— Нямаше как. Кравите трябва да се доят два пъти дневно. Сестра ми Агнес ми писа, че е много ядосан. Не мога да кажа, че го виня. Без мен му останаха само мама и Агнес да помагат за добитъка.

— Съжалявам… Сигурно ти е било тежко да ги напуснеш.

— Да — отронва той и погледът му пак се зарейва в далечината.

Замълчава и се питам какво премълчава. Какво е преживял? Какви тайни крие? Той обаче не се впуска в повече подробности и аз сменям темата.

— Кога за пръв път… отпътува?

Озъртам се да се уверя, че никой не ни чува. Студентите край нас обаче водят нормалния си живот през 1961, без да подозират, че двама пътешественици из времето витаят сред тях.

— Няколко седмици след като пристигнах в колежа.

Уил извръща глава. Разбирам добре болката му от раздялата със семейството.

— И пътуваш напред?

— Да.

— А аз се връщам назад. Защо ли е така?

— Не знам, но мисля, че има нещо общо с камбаните в Карилиън Гауър.

— Съгласна съм. Те са единственото, което със сигурност се повтаря всеки път. Трябва да отидем там. Да проверим дали нещо ще ни подскаже отговора.

Уил поклаща глава.

— Вече опитах.

Усмихва ми се сухо и сърцето ми запърхва, но не му обръщам внимание. Не искам да се влюбя в него и да си усложня живота още повече.

Той продължава:

— Говорих дори със звънаря. Не го попитах, разбира се, дали ме изпраща напред във времето. Разбрах обаче, че никога не бие камбаните нощем.

— Но някой го прави.

Спираме на кръстовище и чакаме зелен светофар. Профучаващите коли бълват дим, който се стели в плажния въздух. Роклята лепне по гърба ми.

— Дали да не помолим професора да провери. Разбира се, ако го открием — предлага Уил.

— Добра идея. Професор Смит може да се качи в кулата. За пръв път ли сме тримата заедно на едно място?

Духвам кичур коса, закрил лицето ми. Имам чувството, че се топя, но Уил не изглежда измъчен от жегата.

— Да. Говори ли с него?

— Точно преди да те видя. Уговорихме си среща по-късно днес. Според него в стаята ми има нещо, свързано с пътуването.

— Добре!

— А защо съквартирантката ми не пътува с мен?

Той свива рамене.

— Питал съм се същото за моите съквартиранти. Тук съм от вчера. Търсих професора, но в почивния ден не беше в кампуса. Тази сутрин посетих кабинета му в часовете за консултации. Пак не го открих. Очевидно е бил с теб. — Усмихва ми се и се обръща в другата посока. — Хайде да отидем заедно при него!

— Опа! Обуздай жребеца! — подсмихвам се. — Срещата ни с професора е по-късно в пансиона ми. Не знам къде е в момента.

Уил прокарва пръсти през косата си. Умело прикрива тревогата си от странстването през времето, но сега му проличава, че също е нетърпелив да разгадае случващото се и да се опита да го промени.

— Добре — кимва той. — Значи имаме няколко часа да се пошляем.

Изразът ме разсмива.

— Какво?

— Шляем се. Доста старомодно.

Палавата му усмивка се връща.

— Старомоден съм си. Но ще свикнеш. Хайде!

Поглеждам го, когато отклонява очи. Строен е, но жилав, със силни ръце. Сигурно е от работата във фермата. Кожата му е загоряла, пясъчнорусата му коса е изсветляла на кичури от дните под слънчевите лъчи. Забелязвам няколко косъмчета по брадичката му; пропуснал е да ги обръсне. Дали е бързал за срещата ни днес? Каза, че е очаквал да ме види.

Уил ме завежда в закусвалня „Ренебомс“. Посреща ни миризма на хамбургери и печен лук. Мястото е дрогерия и ресторант за бързо хранене в едно. Дълъг плот от сива пластмаса с лъскави червени столове заема цяла стена. Сервитьорки в колосани бели престилки и бели шапчици обслужват клиентите.

Уил ме повежда по пода с шахматни черно-бели плочки към дъното със сепарета. Сядаме и той ми подава менюто. Разглеждам го — сандвич с яйце, доматена супа, наденички с черен дроб, бургер с говеждо. Бургерът ми се струва най-безопасен.

— Струва двайсет и пет цента? Цените са невероятни! — отбелязвам.

— Не и за мен. Свикнал съм на сандвичи по десет цента и кафе по пет.

Келнерка на средна възраст приближава с чаши вода, дъвчейки дъвка.

— Какво ще поръчате?

На врата й е вързан светлозелен найлонов шал; не е гримирана, ако не броим яркото червило.

Уил махва към мен. Поръчвам бургер, пържени картофки и малцов сироп с шоколад. Той поръчва същото.

— Страхотно място! На това му казвам старовремска атмосфера!

— Радвам се, че ти харесва. — Уил ме поглежда с лека усмивка и по лицето му се чете задоволство.

Седим един срещу друг в сепарето и по принуда се гледаме. Това е и добре, и зле. Той е радост за очите, но усещам колко изпитателно ме наблюдава и се чудя дали оправдавам незнайните му очаквания. Разкъсвам крайчеца на салфетката.

— Щом винаги пътуваш напред, срещал ли си се със семейството си? — питам. — Сигурно са се изумили, че никак не си променен.

Той свежда глава с въздишка.

— Не. Не съм ги виждал.

— Защо?

Не мога да си представя да не видя повече мама.

— Няколко седмици след началото на учебната година получих телеграма, че в града има епидемия от едра шарка. Мнозина починаха. Включително моите близки.

Уил извръща глава настрани.

— Много съжалявам…

Занемявам и се втренчвам в прокъсаната салфетка. Изгубих мама някъде из времето, но вярвам, че ако се върна вкъщи, тя ще е там. Неговото семейство си е отишло безвъзвратно.

— Бях покрусен… Мислех да се прибера у дома, да ги погреба както е редно и да поема фермата.

Поглеждам го смаяна. Направил е огромна крачка, за да избяга от предишния си живот, но все пак е решил да се върне.

Той сякаш прочита мислите ми и свива рамене.

— Нямаше кой друг да го направи. — Отпива от водата. — На другата сутрин обаче се събудих и видях непознато момче в леглото на съквартиранта ми. Оказа се, че съм отпътувал цяла година напред.

— Какъв ужас…

— Минало е, нищо не може да се промени. — Той замълчава, сплел пръсти върху масата. — Не исках да проваля обяда ни.

Слагам длан върху ръцете му.

— Не си го провалил… — След секунда добавям: — И с мен се случи кажи-речи същото — събудих се и видях друго момиче в съседното легло.

Той стисва ръката ми и се усмихва.

— Знам.

В сините му очи съзирам топлота и спомени, които още не познавам. Очевидно сме водили подобен разговор в миналото.

Келнерката ни донася обяда. Пържените картофки са златисти, кисела краставичка е забодена с клечка за зъби върху бургера, който ухае апетитно. Малцът е във висока чаша със сламка, забита в топка сладка сметана, украсена с череша.

Отпивам голяма глътка от студеното лакомство.

— Удивително! Вече не го правят така.

— Казах ти.

Уил също всмуква от сиропа.

— Връщал ли си се вкъщи, откакто започна да се случва това?

Лапвам картофче.

— Да. Исках да видя фермата и дали е останало нещо от нея. Добитъкът бе разпродаден, включително конят ми.

— Но как така?

Той свива рамене.

— Беше изтекла цяла година. Животните се нуждаят от грижи. Радвам се, че не са останали на произвола на съдбата.

— Нямаш ли други роднини? Баби и дядовци, лели и чичовци?

— Имам. В Норвегия, но не ги познавам. Родителите ми дошли тук, преди да се родя.

— Колко жалко…

Поразена съм от мисълта, че Уил е сам на света като мен.