Анджи Стантън
Утрото идва навреме (3)

3.

Сърцето ми подскача лудешки.

— Познавате ли ме?

Професорът се усмихва широко, очите му светват развълнувано.

— Да. През годините станахме добри приятели.

Не знам дали изпитвам облекчение, или ужас, но това е повече информация от всичко досега.

— През годините? Как е възможно? Как е възможно да съм тук? — прошепвам, махвайки с ръка към стаята и към 1970 като цяло. Той е първият, който знае, че не съм от неговото време, затова решавам да му се доверя. И бездруго съм в безизходица.

— Това е научна аномалия, Аби. От две десетилетия проучвам необичайната ти способност да се придвижваш из времето. Тя е трудът на живота ми. Може ли да седна?

Кимвам и той се намества на скърцащата седалка до мен. Отблизо забелязвам бръчици край очите му; косата му е прошарена не само по слепоочията, но не ми изглежда ужасно стар.

— Имам няколко обещаващи теории. В момента много неща се проясняват.

Той се усмихва, очевидно доволен от случващото се, и изобщо не изглежда стъписан от пътешествието ми през времето.

— Щом вие ме познавате, а аз не ви познавам, значи сме се срещали в миналото… Във вашето минало. — Замлъквам, осъзнала значението на думите. — Боже! Връщам се назад?

Лицето ми пламва от страх, дъхът ми секва. Защо се случва това? Вкопчвам се в дървените ръкохватки, сякаш ще ме задържат на едно място.

— Не мога да продължавам така. Искам да се върна у дома — изричам с умолителен поглед.

Той хваща ръката ми и ме уверява:

— Всичко е наред. Работя възможно най-бързо, за да ти помогна да се върнеш там, откъдето си.

Устата ми пресъхва.

— Колко пъти ще се връщам назад? — питам тихо, вече ужасена от отговора.

Челото му се набръчква. След кратък размисъл той отвръща:

— Аби, не е добре да ти разкривам бъдещето.

Гласът му звучи тъжно; явно крие лоши новини.

Приисква ми се да изкрещя, че бъдещето ми не бива да се случва в миналото, но вместо това възкликвам пискливо:

— Шегувате се!

Той изглежда е единственият човек, който е наясно какво се случва, но не иска да ми каже?

Професорът събира върховете на пръстите си и замълчава, потънал в мисли. После свива устни и ме поглежда спокойно.

— Опитам се да разбера как се случва това и се опасявам, че направиш ли опит да промениш естествения ход на събитията, ще изложиш на риск резултата от проучванията ми.

Не е за вярване! Ще ме остави в неведение, да се лутам в пълен мрак.

— Моля ви, професоре, трябва да ми помогнете — отронвам безнадеждно. — Не мога повече да блуждая из времето.

Той ме поглежда в очите. Така ме гледаше дядо, когато бях малка.

— Не бива да го казвам, но те уверявам, че всичко ще е наред. Всъщност се приспособяваш доста сполучливо към новите времена. А аз наистина съм посветил кариерата си на твоя проблем. Ако има разрешение, ще го намеря. Давам ти дума.

Все едно ми съобщава страхотна новина. Е, и? Познава ме, но какво от това? Ако не си бях изплакала очите в банята, щях да се разрева като нищо.

Раменете ми се отпускат. Отчаяна съм.

— Не знаете как да ми помогнете.

Той сменя темата, което ме потиска още повече.

— Имам въпроси. При предишните ни разговори пропуснах да те попитам с кого си общувала тук в кампуса, преди да се върнеш назад във времето.

Окопитвам се и се взирам в уверените му, спокойни очи. Иска да ми помогне, вярно е, и ако изобщо може да постигне нещо, аз също трябва да му помогна. Ами че в бъдещето са нарекли библиотека на негово име, сигурно има брилянтен ум. Усмихвам се плахо.

— Не мога да си представя, че сме разговаряли някога. Толкова е странно…

— Така е. Още по-странно е, че изглеждаш съвсем същата както при първата ни среща, когато бях млад мъж.

Той се усмихва и бръчиците около очите му стават по-дълбоки.

Питам се какъв ли е бил като млад, после осъзнавам какво значат думите му — че ще отпътувам далеч по-назад, а не съм в състояние да преглътна тази мисъл. Капчици пот покрива челото ми.

— Кажи ми с кого се срещна, преди да поемеш във времето?

Той изважда химикалка и малък бележник от вътрешния джоб на сакото.

Решена да се съсредоточа и да не се огъвам пред несигурното бъдеще, отговарям:

— Бях сама в стаята си в пансиона. Наближаваше полунощ.

— А преди това? Какво прави през първата нощ?

Замислям се. Само две нощи ли са минали? Измерено в години, било е преди десетилетия. Изглежда ми отдавна и същевременно преди миг.

— Бях със съквартирантката си Джада. Край лагерен огън на Пикник Пойнт. Имаше много хора.

Спомням си танцуващите пламъци. Нещо, което се случи там, ли задвижи това?

— С кого разговаря?

Потръпвам при спомена за бръщолевенето на Мич.

— Едно момче ме сваляше. Беше много пияно.

— Как се казва?

— Мич. Защо? Не познавате всекиго в бъдещето.

Той продължава да си води бележки.

— Всяка подробност помага. Не се знае кога някоя дреболия ще попълни голямата картина. Нещо друго?

— Много непознати деца. Някои първокурсници, но предимно по-големи студенти. Не говорих дълго с никого. О, и онова момче… Срещнах го по-рано през деня пред библиотеката по физика. — Спомням си, че професорът е починал, и ме обзема тъга, но продължавам: — После го видях на партито. Отърва ме от пияния и ме изпрати до вкъщи.

— Него ли видя последен, преди да си легнеш и да се пренесеш в друго време?

— Да.

И тогава за последен път нещо в живота ми бе нормално. Готова съм на всичко, за да си върна отново усещането за порядък.

— Живееш в „Елизабет Уотърс“?

Кимвам.

— Стая 4418?

Сепвам се.

— Откъде знаете?

— Каза ми отдавна. — Веселата му усмивка говори, че наистина сме стари приятели, колкото и невероятно да ми се струва. — Придружи ли те до стаята?

— Не! И какво значение има?

Наистина ли си въобразява, че ще му разкрия най-подробно личния си живот? Твърди, че ме познава, но за мен — поне в момента — той е съвсем чужд.

Професорът явно прочита раздразнението по лицето ми.

— Разпитвам те за всяка подробност, за да преценя дали причината за пътуването е нещо, което ти си направила, или е нещо, което друг е направил. Моля те, разкажи ми за това момче.

— Мислите, че може да има нещо?

— Всичко е възможно.

Професорът отклонява поглед. Уклончив е и ми се приисква да разбера защо, но е болезнено ясно, че няма да ми каже нищо. Въздишам.

— Висок е, отрасъл е някъде близо до Медисън, има кафява коса.

— Сигурна ли си, че е кафява?

— Категорично. Защо?

Професорът поклаща глава, сякаш е разочарован, и не ми отговаря.

— Нещо друго? Как се казва момчето?

— Колтън.

Професорът застива.

— А фамилията му?

— Не знам. Не я спомена.

Професорът се привежда към мен.

— Сигурна ли си? Помисли внимателно.

Напрегнатият му израз ме плаши.

— Беше преди два дни. Сигурна съм. Каза просто „Колтън“.

— Разкажи ми повече за него. Как изглежда?

— Косата му е къса. Мисля, че имаше кафяви очи. Не съм сигурна. Да продължавам ли?

Професорът кимва и продължава да записва всичко в бележника.

— Какво друго? — промърморвам си, опитвайки се да си спомня разговора с Колтън; бях доста пияна през онази нощ. — Дружелюбен е, предразполага хората. Спомена, че има голямо семейство с много братя, сестри и братовчеди. Това ли ви интересува?

Не мога да си представя, че тази информация ще е от полза.

— Да, да, разбира се — казва професорът, без да вдига глава.

— Значи ли нещо?

Той ме поглежда през дебелите стъкла на очилата.

— Честно казано, нямам представа.

Въздишам. Губя си времето. Колтън просто ме изпрати до пансиона и нищо повече. Дори не влезе в сградата. Освен че е невероятно мил и симпатичен, не си представям как може да има нещо общо с моето прелитане из времето.

Описвам на професора всеки човек, с когото съм общувала — от Джада до студентите на рецепцията в пансиона. Обсъждаме къде съм била, учебната ми програма, всичко.

В залата започват да влизат студенти за следващата лекция. Професорът се изправя.

— Времето лети. Налага се да прекратим разговора.

— Какво? Вие сте единственият, който ме познава. Трябва да ми помогнете.

Сериозно ли си мисли, че може да си тръгне ей така.

Професорът взема куфарчето си.

— Ела с мен.

Излизам след него от залата. Спускаме се по стълбището.

— Аби, разбирам колко се страхуваш и може би тези думи ще ти помогнат. — Той спира до входната врата. — Веднъж едно умно момиче ми каза, че независимо колко лоши изглеждат нещата, всичко ще се подреди, стига да не губим надежда. Беше права. Предлагам ти нейния съвет. Колкото и безнадеждно да изглежда положението, имай вяра. Бъди силна.

Той се усмихва замислено, отваря вратата и двамата излизаме на яркото слънце.

— Напредвам с проучването. Обнадежден съм, че след време отговорите ще се разкрият.

Произнася думите уверено, но пропуска важен въпрос.

Спирам на ъгъла и го поглеждам в очите.

— Не знаете дали ще се прибера у дома, нали?

Светлината в очите му помръква и надеждата в сърцето ми умира. Професорът отклонява поглед, смутен от отчаянието ми, и се заглежда в часовника си.

— Да му се не види. Имам среща с декана. Бих я отменил, но кандидатствам за финансиране на проекта ми. Твоя проект — подчертава. — Интересно съвпадение.

Продължаваме. Следвам го неохотно, сляпа за хората наоколо, защото си представям как до края на дните си ще прелитам през времето.

— Не отида ли на срещата, проектът може да се провали, а не бива да рискуваме, особено след като отново си тук. Слава богу, че не приех предложението за работа в Ню Йорк, след като се дипломирах. Нямаше да те срещна и да се потопя в тайните на пътуването във времето.

Приятно е, че полага усилия да ми помогне, но в момента няма никаква полза от това. Впримчена съм в чуждо време и не знам какво да правя. Не искам да оставам сама. Той е единственият лъч надежда в тази мрачна неразбория.

— Кога ще ви видя пак?

— За съжаление ще трябва да почакаш до довечера.

Страх прорязва сърцето ми.

Той не забелязва ужаса ми и продължава:

— Неприятно ми е да те оставя сама, но срещата наистина е жизненоважна. Искам обаче да ти покажа хипотезите, върху които работя. Наближава моментът да свържа този феномен с теорията за струните.

— И ще можете да ме изпратите обратно? — питам, вкопчена в капчицата надежда и в представата как се връщам там, където ми е мястото.

— Не бързай. По-сложно е. Ще ти обясня всичко довечера. В осем в кабинета ми? Така ще имам време да подготвя материалите.

Кимам.

Свиваме край ъгъла и виждаме протестиращи студенти пред внушителна сива сграда. Скандират „Долу военната математика!“.

Обръщам се към него:

— Какво е военна математика?

Чудя се какво й е лошото.

— Аби, Войната във Виетнам е в разгара си. Учила си история, предполагам.

— Да.

Всъщност си спомням само, че е имало сериозни раздори дали САЩ да участват.

— Меко казано. Според мнозина Изследователският център по военна математика изпълнява поръчки на Федералното правителство в подкрепа на военните действия във Виетнам. — Сключил вежди, професорът поглежда протестиращите, обръща се към мен и ме хваща за ръка. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Нямаш представа колко вълнуващ е този ден, Аби. Настъпи повратният момент.

Потупва ръката ми и се отдалечава.

— Но какво да правя дотогава?

— Опознай 1970. Имаш рядък дар. Малцина пътешестват през времето. Предупреждавам те обаче да внимаваш и по възможност да избягваш да общуваш с хората. Не бива да рискуваме да промениш бъдещето.

— Искате да кажете, че не съм единствената, която пътува из времето?

Той пристъпва отново към мен със странно изражение. Понечва да каже нещо, после се отказва.

— Какво?

Няма да му позволя пак да потъне в тайнственост.

Той ме поглежда в очите и явно вижда нещо, което го убеждава да проговори:

— Познавам и друг човек, освен теб, който пътува през времето.

Земята, кълна се, спира да се върти.

— Кой е той?

Професорът отваря уста да отговори, поглеждаме, после поглежда към протестиращите и към часовника си.

— Закъснях много, а за нищо на света не бива да пропускам срещата. Ето, вземи! — Изважда червена кърпа от джоба на сакото си и я пъхва в дланта ми. — Стой далеч от демонстрантите. Не се знае кога полицията ще ги разгони със сълзотворен газ. Дръж кърпата под ръка, за да дишаш през нея, ако се наложи. Ще се видим довечера.

Професор Смит се обръща и се провира през тълпата. Студентите крещят: „Напуснете Виетнам!“.

Професорът изчезва в сградата. В каменната фасада над входната врата е издълбано името й: Стърлинг Хол.

 

 

Следобед и рано привечер се опитвам да следвам съвета на професора. Обикалям из кампуса и откривам промените. Голямата библиотека „Хелън С. Уайт“, издигала се край езерото преди дни, все още е недостроена. Дърветата изглеждат по-ниски, паркингите са по-малко, автомобилите — модели, които съм виждала само в стари филми.

Най-съществената разлика обаче са демонстрантите, които протестират срещу войната във Виетнам. Дългокосите студенти, повечето млади мъже с гъсти мустаци, скандират: „Няма да се бием за богатите в нова война!“, „Долу Никсън“, „Правете любов, не война!“.

Има обаче и студенти, които учат под сянката на стари дъбове, отиват на лекции или играят с фризби на поляната на Баскъм Хил. Всички момчета са дългокоси, момичетата са с дълги прави коси. Вглеждам се и забелязвам, че повечето носят кърпи, вързани хлабаво около врата или увиснали от джобовете на дънките им, които са прилепнали по хълбоците и с разкроени крачоли. Явно сълзотворният газ не е измислица. Потупвам джоба си, за да се уверя, че кърпата от професора е вътре.

За вечеря не сядам в тъмната трапезария „Ратскелър“. Вземам си храна и изнасям таблата на „Юниън Теръс“. Късното слънце виси ниско в небето, стопля кожата ми и хвърля отблясъци по водата. Страня от момичетата в пансиона ми. Те ме познават, но аз не ги познавам. Как е възможно? Е, това е злощастната ми, самотна реалност. Пъстрите столове в зелено, оранжево и червено наподобяват онези, на които седях преди дни, но има и разлика, напомняща ми, че съм чужденец в това време. Изяждам сандвич с пуешко и плик „Читос“. Съзерцавам езерото и не усещам вкуса на храната.

Слънцето се спуска още по-ниско над хоризонта и обагря облаците в топло розово и оранжево. Минава моторница и разплисква вълнички по брега. Патиците се полюшват невъзмутимо върху завихрената вода; някои са като дръзки тийнейджъри, готови да отлетят от гнездото и от закрилата на мама и татко. Аз пък отчаяно копнея да се върна при семейството си. Хвърлям залък хляб в езерото и патиците се спускат към мен, сякаш порят водата с подводни мотори.

За да запълня времето до срещата с професора, тръгвам по Лейк Стрийт. Хрумва ми да проверя дали „Хедлайнърс“ съществува в това време. Може би нещо там заслужава да му обърна внимание. Свивам обаче надясно и виждам тълпа разгневени протестиращи. Атмосферата е нажежена.

Бързо се обръщам кръгом. Когато стигам до средата на пряката, три полицейски коли се появяват и блокират улицата. Мога да мина по тротоара, но плътна група полицаи в защитни униформи се подреждат край колите. Заковавам се на място, сигурна, че не биха позволили да ги доближа. Обръщам се и виждам протестиращите да крачат напред; тълпата е станала по-многобройна. Приклещена съм между двата враждебни лагера без път за бягство.

На тротоара има две момчета и момиче, объркани като мен. Едното момче обаче се шмугва светкавично в „Макдоналдс“. Останалите го последваме вътре.

Възгласите се чуват по-силно, демонстрантите приближават. Макар и някак хваната натясно посред митинг от седемдесетте, изпитвам облекчение, че съм далеч от протестиращите и на познато място.

Малкото клиенти са се събрали край витрината да наблюдават как ще се развият събитията. Заставам до тях. След известно време отвън настъпва патово положение и сядам в сепаре, откъдето се вижда улицата. Чудя се това ли е имал предвид професорът, когато ми заръча да опозная 1970. В същия момент осъзнавам, че ще закъснея за срещата, а не бива. Тръгвам към вратата и обмислям как да се промъкна покрай демонстрантите. Не съм под прицела на гнева им, но те размахват плакати и крещят ожесточено на полицаите.

Понечвам да отворя вратата и да си опитам късмета, когато проехтяват няколко изстрела и дим изпълва въздуха. Студентите се дръпват назад с викове. Вътре хората ахват и отскачат от витрината.

— Не си и помисляй да отвориш! — изкрещява ми някой.

Отварям уста да попитам защо, но носът и гърлото ми започват да парят. Отдалечавам се, кашляйки, от вратата.

— Бързо, изолирайте вратата — изкрещява друг.

От кухнята изскача младеж с влажни кърпи и ги натиква под вратата. Заключва я, за да не я отвори някой и отровният въздух да нахлуе вътре.

Очите ми горят. Примигвам да ги облекча. Забелязвам, че хората си крият лицата с кърпи, и посягам да извадя моята.

— В тоалетната ще е по-безопасно! — чувам вик.

Влизам след две момичета в дамската тоалетна. Въздухът тук наистина е по-чист.

— Какво става?

— Май не си оттук.

Кимвам. Представа си няма.

— Полицаите пръскат протестиращите с лютив спрей. За съжаление не можем да мръднем оттук, докато не се разнесе.

Оглеждам тясното помещение, облицовано с плочки.

— Колко време е необходимо?

— Зависи. Не е зле да духне вятър, но най-добре е да завали дъжд. Поне час според мен.

Страхотно. В капан съм. Крия се в тоалетна през 1970, вместо да се срещна с единствения човек, способен да ми помогне.

Минутите се точат като изтезание с бавни капки вода. Мирис на лютив спрей се просмуква във въздуха.

Няколко пъти изплаквам кърпата си на чешмата, за да не го вдишвам.

След два часа най-сетне излизаме от убежището си. Улицата пустее. Само неколцина полицаи въдворяват ред с непоклатимото си присъствие. Закъсняла съм ужасно за срещата с професор Смит. Надявам се да не си е помислил, че е нарочно, или по-зле — че съм отпътувала във времето, преди да успеем да поговорим.

Най-бързо ще стигна до кабинета му по Баскъм Хил — все едно да изкатеря най-трудната катерушка. Изкачването е трудно дори при най-благоприятни условия; налага се обаче да тичам и оставам без дъх, а прасците ми пламват. Най-после се добирам до Стърлинг Хол и откривам името на професора на таблото във фоайето. Изкачвам още три реда стълби и за награда кабинетът му се оказва тъмен и заключен. На бележка, залепена с тиксо на вратата, е написано името ми.

Грабвам бележката.

Аби,

Сигурно сме се разминали. Отивам в „Лиз Уотърс“ да те чакам.

Професор Смит

Страхотно. Излизам навън и прекосявам двете преки до пансиона. Професорът не е във фоайето. Има само момичета — някои работят на рецепцията, други влизат или излизат. Осъзнавам, че не съм виждала момчета в сградата. През седемдесетте пансионът явно е само за девойки.

Решавам да се кача в стаята, в случай че професорът е там. Няма климатици и момичетата са разтворили прозорците и вратите, та топлият въздух да проветрява сградата. Чувам бърборене и кикот, ехти „Dock of the Bay“ на Отис Рединг. Тук всички нехаят за произшествието със сълзотворния газ, което претърпях.

В моя коридор не ме чака никакъв професор Смит, няма и бележка на вратата. Влизам в приятно стихналата стаята, където съквартирантката ми отсъства. По дяволите, къде е професор Смит?

Връщам се във фоайето. Няма го. Момичетата на рецепцията разговарят оживено. Приближавам към тях.

— Случайно да сте видели професор да чака някого във фоайето?

— О, да. Ти ли си Аби Торп?

— Да.

— Остави ти бележка.

Подава ми розов лист, върху който е написано името ми.

— Благодаря.

Сядам на една от извитите като полумесец пейки, които толкова се харесаха на мама, и прочитам:

„Аби,

Разтревожен съм, че не успяхме да се срещнем. Прибирам се вкъщи, но ще се върна в кабинета по-късно, за да отметна възможно повече работа, докато си тук. За съжаление в пансиона се спазва вечерен час и се налага да отложим срещата до сутринта. Моля те, ела в кабинета ми в осем.

Смит“.

Изпухтявам раздразнено и с натежали крака се връщам в стаята. Оставям чантата от макраме върху леглото и се тръсвам до нея. Докосвам символа, издълбан в ъгъла на таблата. Ако не поглеждам извън леглото, все едно съм се върнала в моето време.

Изтощена от днешните впечатления се пъхам под завивката. Пътувам във времето. Фактът, че ще продължа да пътешествам, е твърде несмилаем за ума ми. Стисвам кутията за шапки на баба и си пожелавам да се прибера у дома. Надявам се силният копнеж някак да ме върне там.

Часове по-късно, в дълбините на нощта, оглушителен шум разклаща сградата. Прозорците издрънчават, пепелникът с благовонията на съквартирантката ми пада на пода и се разбива с трясък.

Изправям се рязко в леглото.

— Какво беше това? — изкрещява съквартирантката ми.

— Нещо избухна.

Скачаме от леглата. Тя стига първа до вратата и я отваря. Коридорът вече е пълен с момичета. Никой не може да проспи такъв шум.

— Земетресение ли има?

— Беше като експлозия — казва момиче в плюшен халат.

— Тихо, чувам нещо — казва друга.

Скупчваме се край прозорците с изглед към Панорамния път, но нашето крило е прекалено ниско и виждаме само съседния Факултет по социални науки.

След минути в далечината започват да вият сирени. Нахлузвам къси панталони и сандали и се втурвам след другите по дългите коридори. Изскачам навън. Пламъци прорязват небето в отсрещния край на хълма. Прекосяваме моравата до Чартър Стрийт. Прозорците на Ван Хайс Хол са изпотрошени, паркираните автомобили изглеждат като във военна зона — със счупени стъкла, преобърнати на една страна. Дебел пласт сиви отломки покрива всичко. Следващото, което виждам обаче, е още по-ужасяващо — Стърлинг Хол гори в далечината.

Професор Смит! Щеше да работи до късно в кабинета си. Ала е невъзможно да е будувал до три след полунощ. Нали?

Скоро пожарни, полицейски коли и линейки обграждат пламналата сграда. Спасителни отряди тичат наоколо, търсейки пострадали. Спускам се напред, но полицай вдига ръка и ми препречва пътя.

— Какво се е случило? — питам.

— Не приближавайте. Навсякъде има счупени стъкла — казва властно той с лице, разкривено от напрежение.

Проточвам врат да погледна над рамото му.

— Но професор Смит ми каза, че ще работи до късно. Някой трябва да провери дали е вътре, дали е добре…

Пламъци протягат езици през избитите прозорци. Пожарникарите завинтват маркуч към противопожарен кран.

— Госпожице, още не знаем нищо. Върнете се в стаята си. Тук не е безопасно.

Наблюдавам хаоса отдалеч. Полицаи и пожарникари сноват сред отломките, стремейки се да овладеят положението. Професор Смит е единствената ми надежда. Загине ли, кой ще ми помогне да се върна вкъщи? После се замислям за семейството му. Изгубих баща си на седем и още не съм преодоляла загубата му. Моля се професорът да е невредим и близките му да не преживеят такава трагедия.

Пристигат още служебни коли. Полицаите изтласкват назад тълпата студенти, сред която съм застанала. Отстъпваме назад по хълма, откъдето се виждат само отраженията от светещите лампи от по-високите сгради. Връщам се в „Лиз Уотърс“, сподиряна от миризма на дим.

Никой не успява да заспи. Всички шушукат. Кой би направил такова нещо? Някои казват, че са демонстрантите, но аз мисля само за единайсети септември и за терористи. Друго момиче предполага, че мишената е бил Отделът по военна математика в Стърлинг Хол. Не разбирам защо ще взривяват университетска сграда. Попивам всеки слух, отчаяна да науча повече и уплашена за професора.

Когато наближава осем — часът за среща с професора — се обличам и тръгвам към Стърлинг Хол. Чартър Стрийт обаче е блокирана. Чакам час, но от професора няма и следа.

Връщам се в пансиона и цял ден чакам на стълбите. Професорът знае, че съм тук. Може да ми изпрати съобщение или да дойде да ме потърси. Не идва. Телефоните не работят, пускат тока едва в късния следобед. Жив ли е професорът, или е загинал снощи?

Никога не съм усещала толкова болезнено липсата на модерните технологии. Отчайващо е, че не мога да вляза в интернет и да науча нещо за взрива. Не мога да прочета онлайн новините на Си Ен Ен.

Към четири следобед донасят вестник „Кепитъл Таймс“. Заглавната статия гласи: „Бомба унищожава Математическия факултет. Загива учен, четирима ранени“.

Ръцете ми треперят, вестникът се тресе. Загинал е учен. Прочитам набързо информацията. Не разкриват самоличността му. Пострадалите вероятно ще се възстановят. Ами ако професорът е жертвата? Затова ли библиотеката носи неговото име?

Същата нощ, изтощена от безсънието и измъчена от безпокойство за професор Смит, затварям очи и се унасям. С последните искрици съзнание долавям звъна на камбаните откъм часовниковата кула.

Една камбана удря фалшив тон.