Анджи Стантън
Утрото идва навреме (21)

21.

— Сега? Вчера?

Той се усмихва.

— Да, в тази къща. Вече не излизам често, но още преди години обясних на Уил къде да ме търси. Затова отказвах да се преместя другаде.

— Но аз съм тук цял ден. Защо не е дошъл да ме намери?

После се сещам, че обикалях из кампуса и не се задържах дълго в стаята си.

Колтън сбърчва чело.

— Аби, как изглежда този Уил?

— Висок, с руса коса, усмихнат и ето тук — посочвам — има трапчинка.

Представям си веселите искрици в очите на Уил.

Колтън зяпва.

— Какво?

— Това е съквартирантът ми! Поканих го на партито снощи, на Пикник Пойнт. Отказа, защото имал среща с някого. С теб! — Колтън поглежда към дядо си.

Внезапно ми се завива свят. Уил е тук, съквартирант е на Колтън. Не е за вярване. Изправям се. Няма да позволя Уил да ме напусне отново.

— Тръгвам! Отивам да го намеря. Ще ме закара ли някой в кампуса?

Оглеждам ги трескаво с очи.

— Веднага! — отговаря бащата на Колтън.

— Благодаря! Професоре, съжалявам, но трябва да открия Уил. Обещавам да се върна бързо. Има още толкова неща за разказване!

— Чакайте, аз също ще дойда. — Професорът се надига тежко от креслото.

Колтън скача на крака да му помогне.

— Сигурен ли си, дядо?

— И още как! Не съм се вълнувал толкова, откакто през 1951 срещнах първия си пътешественик във времето!

Двамата с Колтън помагаме на възрастния професор да се изправи. Майката и бабата на Колтън отиват бързо да си вземат дамските чанти.

След сякаш цяла вечност, макар че всъщност сигурно са няколко минути, професорът най-сетне се настанява на предната седалка в минивана на Уоли. Всички се сместваме вътре и Уоли потегля бързо към кампуса. Колтън е на задната седалка заедно с мен; майка му и баба му са до нас.

— Знам, че дядо има няколко награди за открития в областта на физиката, но наистина ли е вярно всичко това?

Изваждам вестника от плетената си чанта.

— Сещаш ли се за съкровището, открито на Пикник Пойнт? В „Дейли Кардинал“ са публикували статия за него. Отпечатали са снимката, която с Уил си направихме през 1930. За мен това се случи преди няколко седмици. Има и няколко наши писма, а виждаш ли този златен часовник? На бащата на Уил е.

Уоли поглежда в огледалото за обратно виждане и казва на сина си:

— Да, Колтън, знам, че звучи невероятно, но е истина. Когато навърших трийсет, дядо ти ми разказа цялата история, показа ми документи и дори изровихме съкровището на Уил за доказателство, защото не му повярвах.

Професорът се обръща назад към нас.

— Собственият ми син ме помисли за смахнат.

Колтън поклаща глава. Трудно му е да проумее как е възможно всичко това.

— Но, дядо, защо си казал само на татко?

Професорът насочва към него мъдрия си поглед.

— А ти щеше ли да ми повярваш? На изветрял старец, който разказва истории за пътешествия из времето?

Колтън се смръщва.

— Вероятно не.

— Баба ти също знаеше — добавя професорът.

Колтън поглежда към баща си.

— А ти защо не ми каза, след като си видял доказателствата?

— Смятах да ти кажа по-късно. Дядо ти не знаеше докога ще продължава това. Дали Уил ще пътува все по-напред и по-напред? Ще се стигне ли до бъдещето, когато дядо ти вече няма да е жив?

Уоли поглежда към баща си с тъжна усмивка.

— Искам Уил винаги да има къде да отиде, Колтън — казва професорът. — Баща ти трябваше да узнае, за да го посреща тук, ако мен ме няма.

После поглежда към мен.

— Аби, чувствах се безпомощен. Притеснявах се, че никога вече няма да те срещна.

— И аз мислех така. Бях самотна, не виждах изход…

— Къщата ми не бива да се продава, освен в случай че открием как да спрем пътуването във времето.

— Не знаеш ли как? — питам.

— Не знам, но вярвам, че двамата с Уил ще разберете. Ще ви обясня, когато открием Уил.

Имам чувството, че се движим на забавен кадър. Приисква ми се да изкрещя на Уоли да кара по-бързо. Де да можех да се телепортирам на мястото, където е Уил!

— Ами ако не го открия? Ако е заминал?

Не успявам да прикрия паниката в гласа си.

— Спокойно, Уил също изгаря от нетърпение да те види. — Професорът се подсмихва. — Като си помисля колко му беше ядосана през онзи първи ден! Ах, младежка любов!

Професорът очевидно се унася в спомени. Уоли влиза в кампуса.

— Накъде сега? — пита той.

— Към моя пансион — отговаря Колтън. — Уил спеше, когато тръгнах.

— Сигурно е будувал цяла нощ, за да не отпътува.

Представям си го как обикаля коридорите и ме чака.

Бащата на Колтън поема по панорамния път край езерото. Придвижваме се бавно сред гъмжилото от студенти. Най-сетне паркираме пред Трип Хол и двамата с Колтън изскачаме от колата.

— Чакайте тук! — подвиква Колтън на другите. — Ще проверим бързо и ако не е тук, ще проверим другаде.

Втурваме се в пансиона и прекосяваме тичешком коридора на първия етаж. Сърцето ми бие трескаво. Виждаме името на Уил върху вратата на стаята и краката ми се подкосяват.

— Хайде! — пришпорвам Колтън, обзета от желание да разбия вратата.

Той отваря, но в стаята няма никого. Разочарована съм. Ако Уил не е тук, къде е?

Влизам в стаята и виждам чантата му с учебници, провесена върху таблата на леглото. Грабвам я. Стаята дори мирише на Уил. Въздишам с облекчение. Уил е тук, близо е.

Хукваме обратно към колата. Обнадеждените лица на спътниците ни посърват още щом виждат, че сме без него.

— Сега накъде? — пита Колтън.

— Каза ли ти Уил какво смята да прави днес? — питам професора.

— Каза ми само, че иска да те види. Не знаехме обаче дали ще си тук, или в някое друго време.

Поглеждам към дърветата наоколо. Иска ми се Уил да се появи.

— Може да е навсякъде. На Пикник Пойнт, на тренировка по гребане, в моя пансион, на терасата в „Юниън“.

Уоли поема нещата в свои ръце.

— Ще се разделим. Колтън ще отиде на Пикник Пойнт, защото е много далеч за дядо му. Аби, ти ще провериш в пансиона. Аз ще заведа мама и татко на терасата. Ще си отваряме очите на четири и ще ви чакаме там.

Без повече приказки тръгвам веднага по най-пряката алея към „Лиз Уотърс“. Моравите са зелени, паркингите за велосипеди са пълни.

Влизам в стаята. Джада си лакира ноктите на краката. Вдига глава и отбелязва:

— Днес си много търсена. Още едно момче искаше да те види.

Едва не се разплаквам от облекчение.

— Добре ли си? — Джада задържа четчицата във въздуха.

— Скоро ще съм по-добре. Как изглеждаше? Какво каза?

Сигурно е бил Уил. Не мога да си представя кой друг би ме търсил.

— Беше висок, рус, привлекателен. О, и държеше дълга тревичка. Май я беше дъвкал.

Да!

— И какво каза?

Напрегната съм като пренавита пружина.

— Щял да те чака пред часовниковата кула.

Разбира се.

— Кога дойде тук?

— Преди около два часа.

— Явно сме се разминали… Дали ще е там сега?

— Може би. Казах му да остави номер за връзка. Отговори, че още не знаел как да си използва телефона. Странно, нали?

Усмихвам се.

— Никак. Типично за Уил.

— А, да! Така се казваше. Значи го познаваш?

— Определено — усмихвам се и тръгвам към вратата.

Ако Джада не греши, от Уил ме делят две минути. Излизам бързо навън и впервам поглед към кулата зад Факултета по социални науки. Питам се дали да напиша съобщение на Колтън, че съм открила Уил, но решавам да запазя момента единствено за себе си.

Изминавам краткото разстояние по Панорамната алея, после се изкачвам по хълма към кулата. Група студенти пред входа ми препречват изгледа. Сърцето ми бие лудешки, ръцете ми се потят. Моля те, бъди тук, бъди тук…

Студентите пресичат улицата и най-сетне виждам Уил — по къси панталони и сива тениска с герба на Уисконсинския университет. Облегнат е на каменната стена; единият му крак е подпрян на фасадата. Усмихвам се при мисълта колко съвършено се слива с другите студенти.

Уил се взира отнесено в далечината; вятърът развява косата му. Сигурно си мисли какви промени е донесъл двайсет и първи век — студентите карат мотопеди или крачат, втренчени в екраните на мобилните си телефони.

Спирам на петнайсетина стъпки от него. Сърцето ми ще се пръсне. Изглежда съвсем същият както вчера — със слънчев загар, руса коса и силно, стройно тяло.

Уил поглежда към мен и замръзва.

— Аби! — прошепва и безразличното му изражение се променя; по лицето му се изписва облекчение. Захвърля стръкчето трева и тръгва бързо към мен. Хвърлям се в обятията му. Той ме прегръща крепко и цялата болка от раздялата се стопява. Уил не се е променил никак; и двамата оставаме дълго притиснати един в друг. Уил ме целува лекичко по врата и прошепва: — Липсваше ми много.

Вдишвам замаяна уханието на кожата му.

— Мислех, че няма да те видя повече.

Той се отдръпва. В очите му има сълзи.

— Толкова си красива.

Устните му докосват моите. После той обвива нежно с длани лицето ми.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук. Надявах се, молех се, гледах звездите и си го пожелавах… и ти дойде. Това е чудо.

— Нямаше те само ден, но да знаеш колко се тревожех за теб — отронвам.

Забелязвам белег на брадичката му.

— Какво е това? — докосвам нежно раната.

Той се усмихва.

— Дреболия. Няма значение.

— Колко дни минаха… за теб, откакто се разделихме?

Блясъкът в очите му помръква.

— Много. По-късно ще ти разкажа.

Уил ту ме прегръща, ту се отдръпва и се взира и мен да се увери, че съм истинска, ту обсипва с целувки лицето ми.

Засмивам се. Притискам се в него, за да усетя как силното му тяло ме задържа в настоящето.

— Наистина си тук.

— Тук съм.

— О, Уил… Толкова неща ми се случиха.

— И на мен.

— Но защо не ме потърси още вчера?

— Потърсих те и те открих, но ти дори не ме забеляза. Гледаше през мен. Знаеш ли колко ужасно се почувствах?

Опитвам се да си спомня кога може да съм го видяла. Напразно. Оттогава за мен са минали месеци. А и не съм го познавала.

— Разбрах, че още не си отпътувала. Нямаше представа кой съм. Не исках да рискувам, за да не променя нещо. Затова не те заговорих.

— Уил, много съжалявам…

— Предишната нощ бе най-дългата в живота ми. Страхувах се, че днес няма да си тук или че пак няма да ме познаеш. — Той хваща ръката ми. — Никога вече няма да те изпусна от поглед.

Усмихвам се. Напълно съм съгласна.

— Току-що бях при професора! Чака ни на терасата.

Той се изненадва.

— Така ли?

— Да — кимвам.

Изваждам телефона и бързо написвам съобщение на Колтън и баща му.

Уил ме наблюдава съсредоточено.

— Имаше такава джаджа върху нощното ми шкафче, но нямам представа как се работи с нея.

— Лесно е. Ще те науча. — Целувам го по бузата. — Хайде, всички ни чакат!

Уил ме прегръща през кръста и двамата тръгваме към „Юниън“.

— Кои са всички?

— Професор Смит, съпругата му, синът му Уоли и внукът му, твоят съквартирант Колтън.

Уил се заковава на място и присвива очи.

— Защо имам чувството, че се случва и нещо друго?

Усмихвам се.

— Открих детето на Руби.

— Кога?

— Докато ти беше на ергенското парти, получих писмо от нея. Пишеше, че кръстила детето като баща му — Уолтър Колтън Смит.

— Е, и? — Повдига объркано вежди.

— Спомни си инициалите на професор Смит — У. К. Смит. Уолтър Колтън Смит.

Уил разширява очи.

— Професор Смит е бебето на Руби!

Кимвам и той се усмихва широко.

— Това е чудесно!

— Представяш ли си? Той е брат на баба ми.

Уил ме прегръща още по-крепко. Отново ме изпълва възторг при мисълта за невероятното стечение на обстоятелствата, събрало ни отново.

В модерния си облик терасата ме посреща като стар приятел. Пълно е със студенти, наслаждаващи се на топлия ден. Чува се музика, по водата се носят лодки. Десетки яркоцветни маси и столове са заети. Терасата е разширена и изглежда много по-голяма, отколкото през петдесетте и особено през трийсетте.

— Мястото е почти неузнаваемо — отбелязва Уил.

— Великолепно е, нали? — усмихвам се.

Група момичета се снимат, седнали на широка люлееща се пейка. На външна сергия продават бира; миризма на бургери изпълва въздуха.

— Мисля, че ще свикна.

— Аби, Уил! Тук сме!

Уоли ни махва от кръгла зелена маса, около която са насядали професорът, съпругата му и майката на Колтън.

Уил стисва ръката ми и двамата тръгваме към групата.

— Привет. Аз съм Уоли. Невероятно е да те видя най-после. — Бащата на Колтън се здрависва с Уил.

— Приятно ми е — отговаря той. — Професорът ми е разказвал доста за теб.

Професор Смит се усмихва широко. Спомням си, че по време на пътешествията ми двамата с него на няколко пъти сме се срещали тук, на тази тераса.

Уоли ни подканва да седнем до професора.

— Колтън ще дойде всеки момент. Гладни ли сте, деца? — пита майката на Колтън. — Да вземем ли по нещо за всички?

Умирам от глад, но не си признавам.

— Звучи чудесно — казва професорът. — Отдавна не съм обядвал на терасата.

Уоли и майката на Колтън тръгват към сергията и ни оставят сами с професора и съпругата му.

— Не мислех, че ще доживея този ден — казва той с просълзени очи.

Двамата с Уил и нашите пътешествия са част от живота му, откакто е постъпил в колежа. Сега е възрастен мъж и вижда финала на историята. Нормално е да се разчувства.

— И аз — Уил не пуска ръката ми; седим плътно един до друг; не мога да му се наситя.

Бабата на Колтън потупва съпруга си по ръката и се усмихва.

— Когато Смити ми разказа за вас двамата, бях сигурна, че си съчинява. Реших, че е доста творческа натура, щом е успял да измисли толкова невероятно приключение.

— Кога му повярва? — питам.

— След взрива в Стърлинг Хол. Бях шокирана, че едва не го изгубих. Тогава разбрах, че говори истината.

— Кабинетът ми бе разрушен. Изгубих записките си, но, слава богу, успях да ги възстановя по памет.

Колтън се появява запъхтян, сякаш е тичал по целия път от Пикник Пойнт.

— Здрасти, дядо — казва той, но очите му се стрелват към мен и Уил; оглежда ни, все едно търси видими признаци, че наистина сме пътували през времето.

— Здрасти, Колтън. Не мога да повярвам, че и ти си забъркан в тази работа — казва Уил.

— Вярно ли е, човече? Сериозно ли идваш от 1920?

— Най-сериозно — засмива се Уил.

Колтън поклаща глава.

— Спокойно, Колтън, след време ще го проумееш — казва дядо му.

Колтън сяда.

— Разбрах не само, че дядо се е срещал с пътешественици във времето, ами и единият му е роднина, а с другия живея.

С Уил се усмихваме.

— Това кажи-речи обобщава положението — кимвам.

Родителите на Колтън се връщат. Майка му носи поднос с кутийки храна и пластмасови чаши; баща му държи две кани — с бира и с кока-кола.

— Благодаря, татко, едно студено пиво ще ми дойде добре — Колтън посяга към бирата.

— Съжалявам, хлапе, ще пиеш бира на студентски партита, не пред мен. — Уоли му подава кока-колата.

Колтън ми се усмихва дяволито, защото точно това правехме на Пикник Пойнт.

Оглеждам се с въздишка; наистина съм се върнала.

Майката на Колтън оставя подноса с чийзбургери, понички и царевичен чипс.

— Не знаех какво предпочитате, затова взех от всичко по малко.

Очите на Уил грейват.

— Благодаря, мадам. Сутринта бързах да открия Аби и не закусих.

— Вземайте си каквото искате. — Майката на Колтън сяда на стола, който Уоли й издърпва.

Всеки си избира по нещо; след няколко хапки подхващам:

— Професоре…

— Не ме наричай така. Познаваме се отдавна, а и сме сродници. Какво ще кажеш за Смити, както в колежа?

— Добре. Смити… — Припомням си с усмивка непохватното момче, което срещнах през трийсетте. — По-рано спомена, че не си ме върнал ти. През цялото време предполагах, че това е причината непрекъснато да се натъквам на теб.

— И аз дълго смятах така. Успях обаче да отговоря само на въпросите защо и как се пренасяш из времето. Не съм в състояние да контролирам процеса. Мисля, че с Уил се озовахте тук по силата на своята воля. Или на съдбата може би.

— Как е възможно? — питам.

— През годините проучвах звуковите вълни, квантовата теория за гравитацията, енергийните полета, теорията на струните…

— Говори по-простичко, татко — прекъсва го Уоли.

— Да, като за тъпаци. Не всички сме гении — обажда се Колтън.

Засмиваме се. Виждам весели искрици в очите на професора.

— Добре — кимва той и почти забелязвам как колелцата се завъртат в мозъка му. — Въз основа на теорията на струните всичко във Вселената, от най-малките частици до далечните звезди, е изградено от един и същ елемент — неописуемо миниатюрни нишки вибрираща енергия. Според тази теория има множество паралелни вселени, свързани чрез енергийни струни.

— Значи някъде другаде наши двойници седят край друга маса и обядват? — пита Колтън.

— По-сложно е, но може да си го представиш и така. Теориите, които споменах, се разработват от години, но никой не е доказал как взаимодействат паралелните вселени.

Професорът отпива от бирата и се обляга назад. Поглежда ме.

— Според мен случилото се с теб и Уил се дължи на няколко фактора. Първо, звуковите вълни от камбаните в Карилиън Тауър.

— Кои са другите? — питам.

— Тук нещата стават по-неясни. Моята теория е, че в твоята стая, точно където е леглото ти, се създава въртоп. Това обяснява защо всичко върху леглото пътува с теб. Същото завихряне вероятно съществува в стаята на Уил.

— А какво го причинява? — пита майката на Колтън.

— Редица обстоятелства. Проучих най-подробно индианските могили край пансионите. Индианците са имали усет за невидими енергии. Според мен могилите им създават особено магнетично поле. Всъщност на мястото, където са построили „Елизабет Уотърс“, е имало индианска могила. Нищо чудно намесата да е раздвижила друга енергия.

Поглеждам Уил с разширени очи. През 1930 сме били на прав път.

— Освен това анализирах кога точно двамата сте се пренасяли във времето. Винаги е било по пълнолуние, което влияе върху гравитацията, приливите и магнетичното притегляне.

Всички кимваме.

— Дали и други студенти от стаите ни са пътували? — пита Уил.

— Не мога да кажа със сигурност. Нямам доказателства — отговаря професорът.

— Тогава защо ние? — поглеждам отново към Уил, благодарна, че се е върнал при мен.

— След като разбрах, че последното желание на баба ти е било да открие изгубения си брат или сестра, мисля, че дълбоката емоционална нужда е финалната съставка, обединила всички фактори, за да създадат съвършеното торнадо за пътешествие във времето. — Професорът замлъква и отпива пак от бирата. Изглежда доволен, че е заобиколен от любими хора и може да говори свободно. — Аби, ти тъгуваше за баба си. Копнееше за семейство. Това, съчетано с енергията на кутията за шапки и другите фактори, е размекнало стените на времето и те е пренесло в паралелна вселена. Уил е бил в подобно положение. Покрусен от загубата на близките, зажаднял за обич. Не бива да подценяваме могъществото на силния копнеж. Вярвам, че той ви е събрал.

— Смити — обажда се Уил и свойското обръщение ме развеселява, — въпросът е как да останем тук с Аби?

Мислим еднакво. Фактът, че сме се открили сред необятното време, не може да е съвпадение. Създадени сме един за друг. Сигурна съм и знам, че Уил също вярва в това. И след всичко преживяно не искаме да рискуваме да се разделим пак.

Смити побутва настрани чашата с бира.

— Вероятно няма да е трудно.

Уил стисва ръката ми.

— Звучи добре най-после нещо да е лесно.

— Трябва да стоите далеч от въртопа — казва сериозно Смити.

— Значи не могат да спят в стаите си? — пита Колтън.

— Именно. Ще съм по-спокоен, ако са далеч и от индианските могили, и от Карилиън Тауър.

— Следователно трябва да се преместим в друг пансион — заключава Уил.

— Нещо повече. Добре е да напуснете кампуса, и то незабавно. Днес. Няма начин да се предвиди какво ще се случи, ако останете тук.

— Но къде ще отидем? — поглеждам към Уил, после пак към професора.

Смити и съпругата му се споглеждат многозначително.

— Мислехме да ви поканим в нашата къща — казва тя. — Поне докато намерите нещо по-близо до университета.

— Пазих тази голяма къща години наред, в случай че ви потрябва. Имаме много спални. Давам си сметка, разбира се, че на двама младежи може би няма да им е приятно да съжителстват с изкопаеми като нас…

— С удоволствие ще отседнем при вас — прекъсва го Уил и ме поглежда усмихнат.

— Боже! Трябва да се обадя на мама да дойде, за да се запознаете. Няма да й казваме веднага за пътешествието из времето, за да не я стреснем. Ще й покажем нещата в кутията за шапки на баба. Ще й обясня, че съм проучила миналото и съм те открила — поглеждам към професора за потвърждение.

Той кимва.

— Ще се радвам да се запозная с дъщерята на сестра ми. Моята племенница — усмихва се с искрена радост.

Същата вечер с Уил седим на задната веранда в къщата на Смити и съзерцаваме езерото. Въздухът е прохладен, луната — пълна. В кампуса на отсрещния бряг блещукат светлини. Потрепервам и Уил ме прегръща през раменете.

— Аби… Мисля, че пътешествах из времето, за да те открия.

Обръщам се към него.

— Слава богу, че успя. Не знам как бих се чувствала без теб.

Той отмества кичур коса от лицето ми и се взира в очите ми.

— Ти си моята сродна душа. Не искам да те плаша и разбирам, че сме прекалено млади за обвързване…

Карам го да замълчи с целувка.

— Уил, двамата преживяхме нещо немислимо, невероятно. Завинаги съм свързана с теб.

Той се усмихва.

— Радвам се, че мислиш така. И аз се чувствам завинаги свързан с теб. — Устните му докосват нежно моите и аз настръхвам. — Изглеждаш щастлива — прошепва той.

— Щастлива съм. Вече имам голямо семейство. И ти си тук, до мен.

— До края на времето.

Уил ме целува и от другия бряг на езерото долита далечен звън на камбани.