Анджи Стантън
Утрото идва навреме (2)

2.

На другата сутрин се събуждам и примижавам. Главата ми пулсира от яркото слънце или от пиенето снощи. Устата ми е суха, сънят премрежва очите ми. Обръщам глава към леглото на Джада и виждам плакат на Майкъл Джексън, заобиколен от уродливи зомбита. Присвивам клепачи. Плаката на „Трилър“?

Отварям уста да попитам Джада кога е успяла да го сложи, но осъзнавам, че в леглото не е тя, а момиче с гъста медноруса коса. Озъртам се и се сепвам. Всичко е различно — от неоновите пердета до синьото чердже на пода.

Сядам рязко. Какво, по дяволите? Сърцето ми бие лудо. В чия стая съм?

После забелязвам покривката на баба върху леглото и въздишам с облекчение. Сигурно са ми скроили епичен номер.

Кутията за шапки е забутана в ъгъла на леглото, но телефонът и личната ми карта не са върху нощното шкафче. Вместо тях там лежи най-обикновен ключодържател. Къде са ми нещата? Има няколко банкноти и монети. Дървената ми четка за коса е заменена с розов пластмасов гребен; до него стои стар електронен радиочасовник с копчета.

Паниката се връща. Никога не съм виждала тези неща. Дали някой е дошъл, когато съм заспала, и ги е сложил тук? Поглеждам към отворения гардероб; дрехите ми са сменени с други, съвсем различни.

Прекосявам на пръсти стаята и открехвам вратата.

— Какво правиш? — обажда се сънено блондинката от леглото на Джада.

Подскачам и захлопвам вратата по-шумно, отколкото ми се иска.

— Извинявай — промърморвам.

Бих предпочела да се измъкна незабелязано.

— Лягай си, Абигейл. Рано е.

Замръзвам. Откъде знае името ми? После забелязвам моя календар на стената, окачен до ретро телефон с бутони.

На него пише: октомври 1980.

Зяпвам и косъмчетата по врата ми се изправят. Е, някой си е дал много труд да ме изиграе. Или сънувам. Трябва да се успокоя и да помисля какво, по дяволите, става. Отварям тихо вратата и излизам. Коридорът е същият, само че стените не са сини. Дъската за съобщения е на мястото си, но всички обяви са различни. В другия край на коридора се появява момиче в розов плюшен халат. Носи пухкави чехли и толкова огромни очила, че покриват половината й лице.

— Здрасти, Абигейл.

Тя се усмихва и ме подминава бързо. Познава ме, но аз съм абсолютно сигурна, че никога през живота си не съм я виждала, и защо всички ме наричат „Абигейл“? Тръгвам след нея.

— Извинявай. Познаваме ли се?

Тя се втренчва в мен, сякаш съм идиот.

— Майтапиш ли се?

— Не. Снощи май са ме упоили с нещо. В главата ми е каша.

Тя ме поглежда поразена.

— Това е ужасно! Кой би го направил?

— Нямам представа. Знаеш ли къде съм била снощи?

— Всички ходихме в „Хедлайнърс“. Беше върхът. Не помниш ли? Добре ли е Линда?

Поглежда угрижено към стаята ми.

— Линда?

— Съквартирантката ти? — казва бавно тя, все едно съм чужденец, който не разбира езика — точно както се чувствам.

— А, да. Линда спи — отговарям, спомнила си момичето в леглото на Джада.

Всичко е с главата надолу. Или сънувам, или съм заспала в друга стая. Обаче това момиче мисли, че снощи съм била в „Хедлайнърс“, а аз не съм и чувала мястото.

Връщам се към стаята си и забелязвам, че на всяка врата има оранжева табелка във формата на тиква с имената на съквартирантите. Вчера имената ни бяха написани върху яркожълти звезди, сякаш сме знаменитости, а не някакви си първокурсници.

Виждам името си на вратата, но вместо „Джада“ пише „Линда“. Нещо изобщо не е наред. Цяла минута ми отнема да схвана, че това съм аз.

Да не би някой да е преместил леглото ми на друг етаж, докато съм спяла? Невъзможно. Номерът на стаята е същият — 4418.

Влизам пак вътре и се взирам в непознатите дрехи в гардероба ми. Ще се чувствам като крадец, ако ги облека. Не са мои, но не мога да изляза навън в широката университетска тениска, с която си легнах снощи. Преравям чуждите неща и най-сетне избирам дънкови къси панталони. За моя изненада ми прилягат отлично, само дето талията е над пъпа ми, а крачолите — изрязани. Спирам се на тениска с анимационен герой — някой си Зиги. Който и да е той.

Грабвам ключодържателя и Линда се размърдва.

— Къде отиваш толкова рано? — промърморва тя с лице, заровено във възглавницата.

Навън, защото тази зона на здрача ме смразява. Отварям вратата.

— Отивам да закуся.

— Абигейл?

Преглъщам.

— Да.

— Вземи ми мъфин, става ли?

Поглеждам към табелките тиквички с имената ни.

— Разбира се… Линда.

— Благодаря.

Измъквам се бързо, за да избягам от стаята и сградата.

Слизам по задното стълбище точно до вратата ни. Не искам да срещам студенти по главното. Нямам сили за нови изненади. Излизам през рядко използван страничен вход с изглед към езерото.

Всичко навън изглежда нормално. Слава богу. Дърветата, езерото, Факултетът по социални науки. Поемам си дъх с облекчение и се облягам на каменната стена на сградата, за да събера кураж. Ръцете ми настръхват — от студеното утро, предполагам, а не от жестокия страх, който се опитвам да овладея.

Какво се случва, по дяволите? Защо всичко е наопаки? Сигурно е някакъв сложен трик. Само това обяснение изглежда смислено. Но как са го изпълнили? И защо на мен? Очаквам Джада да изскочи със скрита камера… Това обаче не се случва.

Тръгвам колебливо по влажната трева надолу към езерото. Искам да си проясня главата и да си припомня предишната вечер. Дали някой е сипал нещо в питието ми? Не мисля, но знам, че пих много. Спомням си как Колтън ме изпрати до пансиона; помня как го попитах дали ще ме целуне, а той ми отказа. Простенвам и удрям глава в дървото до мен. Як дъб. Вече определено съм будна.

Неколцина студенти тичат по пътеката. Косите им са въздълги, шортите — твърде къси за момчета, но иначе изглеждат нормално. Може би съм преживяла временен срив и ако се върна в стаята, всичко ще е както обикновено? Ала още не съм готова да пробвам.

Краката ме повеждат по пътеката към Пикник Пойнт — последното място, където съм била, преди да си легна. Минавам край Трип и Адамс Хол, после край спортните игрища. Не разбирам какво, но долавям нещо злокобно, сякаш дърветата се опитват да ме заговорят. До портата към Пикник Пойнт забелязвам покрит с чакъл паркинг. Готова съм да се закълна, че вчера беше асфалтиран. И табелите бяха различни. Но пък беше тъмно, не съм съвсем сигурна. Все пак е странно.

Притичвам по пътеката към Пикник Пойнт, напрягайки се да си спомня подробности от предишната нощ. Обгръща ме мирис на борове и гнили листа. Дърветата се отдръпват и разкриват тесен песъчлив бряг. Не го видях снощи, не мога да кажа дали е същият или не.

Задъхана, стигам до края на пътеката и се заковавам на място. Грамадният каменен пръстен със седалките и огнището го няма.

Има просторна поляна, и толкова. Няма дори пейка. Ни помен от снощния лагерен огън. Но това определено е Пикник Пойнт. На отсрещния бряг виждам правителствената сграда да се очертава на хоризонта, но това не е мястото — или годината, колкото и страшно да звучи — където бях вчера. Сигурна съм. Обливам се в пот.

Но коя е годината? На стенния календар пишеше 1980, обаче не е възможно. Оглеждам се. Не виждам нищо и все пак търся отговори. Няма да разпитвам хората като луда: „Какво учиш? Между другото, коя година е?“.

Тръгвам обратно, полагайки усилие да отърся от паниката. Този път наблюдавам внимателно редките минувачи в ранното утро. Забелязвам, че две момчета са с ризи, напъхани в джинси с високи талии. Бих се разсмяла, ако не беше толкова откачено. Колите на паркинга са стари. Не че са ръждясали, но изглеждат превалено големи и не познавам моделите.

Връщам се в пансиона. От входа се точи постоянен поток от момичета, които отиват на лекции. На етажерка вътре има купчина „Дейли Кардинал“ — университетския вестник. Грабвам един и нещо ме прерязва. Датата е 21 октомври 1980. Залитам назад. Никой не би измислил толкова сложен номер.

Не! Дори не съм била родена през 1980. Мама, пресмятам наум, е била тийнейджърка. Баба е била… жива! Мога да й се обадя! Изтласквам останалия хаос от главата си и се втурвам по коридорите към стаята.

— Къде беше? Нали щеше да ми носиш мъфин? — пита Линда, облечена и преметнала жълта раница през рамо.

— Моля? О, извинявай.

Оглеждам бюрото, но не намирам телефона си.

— Обещаеш ли закуска на някого, редно е да изпълниш обещанието — оплаква се тя.

— Какво? — вдигам глава. — Съвсем забравих. Утре ще ти донеса. — Приближавам до разхвърляната тоалетна масичка и виждам непознат портфейл, гребен с широки зъби, голям розов флакон с надпис „Червило за шеметни устни Бонбел“ и напечатана на машина учебна програма.

— Да си ми виждала телефона?

— Какво?

— Телефона ми. Оставих го на нощното шкафче.

Линда ме гледа, все едно съм полудяла.

— На стената е! — посочва.

Тогава се сещам. Мобилните телефони не съществуват през осемдесетте. Телефонът ми се е изпарил в небитието заедно с другите ми вещи. Сядам тежко на леглото, опитвайки се да смеля прозрението.

Линда си сресва къдриците назад и ги напръсква със задушливо количество „Акванет“.

— Да те чакам ли да отидем заедно на физиката?

— Не. Няма да ходя.

Умът ми се стрелка като пощурял. Ще проумея какво се случва. Убедена съм. Просто трябва да се съсредоточа върху действителността, за да разбера как да се измъкна от 1980.

— Сигурна ли си? Чух, че професорът бил много интересен.

— Напълно. Трябва да свърша нещо.

— Както искаш. — Линда излиза, без да затвори вратата.

Отдъхвам си. Сега мога да помисля. Баба живееше в старата си къща в Охайо, където бе отгледала мама. Така и не закри наземната си линия. Изваждам слушалката от гнездото на стенния телефон. Ще се обадя на баба! Изтръпвам. Какво ще й кажа? Оставям телефона и отстъпвам назад.

През годините съм се обаждала хиляди пъти на баба, но след смъртта й не съм помисляла, че ще я чуя отново.

Поемам си дълбоко дъх да се успокоя, приближавам пак до телефона, вземам слушалката и натискам бутоните, набирайки номера, който знам наизуст.

Сигналът „свободно“ звучи странно. Стисвам слушалката, молейки се за връзка с реалността.

— Ало? — отговаря познат глас — силен и млад в сравнение с последните дни от живота й, когато беше немощен и дрезгав.

Изпитвам облекчение.

— Бабо — прошепвам с просълзени очи.

Представям си прошарената й коса, прибрана в спретнат кок, и четвъртитите обици с циркон, които никога не сваляше. Подарък от дядо. Все повтаряла, че предпочита да пътува, отколкото да има красиви бижута, затова й подарил фалшивите диаманти заедно със самолетни билети.

— Съжалявам. Сбъркали сте номера — казва тя с очаквана добросърдечност.

— Не, бабо, аз съм, Аби!

После се сещам, че не ме познава през 1980, и сърцето ми се свива от отчаяние.

— Бих ви помогнала, ако можех, но сте набрали погрешен номер.

— Да. Сигурно.

Затварям плътно очи и се съсредоточавам в отчаян опит да я задържа на линия. Баба е жива, чувам гласа й и това доказва, че наистина съм в различно време; не съм полудяла. Или съм полудяла съвсем.

— Дъщеря ми е на петнайсет, доста страшничко би било да имам внучка — засмива се тя и сърцето ми се свива при мисълта, че в моя свят този смях го няма.

По страните ми се стичат сълзи.

— Да, предполагам…

Опитвам да си представя мама на петнайсет, която изкарва шестици, за да си осигури по-късно успешна кариера на софтуерен програмист.

— Приятен ден! — пожелава ми баба и я изгубвам отново.

— Дано… Благодаря.

Затварям и облягам глава на стената; навитата на спирала телефонна жица се полюшва до мен. Избърсвам сълзите. Искам единствено да се обадя отново на баба и да й разкажа всичко — че съм нейната внучка, дъщеря й ще се омъжи късно и ще се премести да живее до нея, след като съпругът й почине. Ще й разкажа, че сме като близки приятелки, които харесват филми за природни бедствия, син лак за нокти и „Читос“. Мога да разкажа на баба всичко за живота й, но не искам да я плаша.

— Абигейл? Добре ли си?

Вдигам глава и виждам на прага поредното момиче с огромни очила. Прилича на бухал с тупирана тъмна коса до раменете.

— Познаваш ли ме? — питам.

— Не бе! — отговаря тя.

След момент разбирам, че има предвид „да“.

— Откога?

— Откакто сме в колежа… Плашиш ме. Какво става?

Тя влиза в стаята.

— Приятелки ли сме?

Момичето кимва, но вече ме гледа особено. Още не знам кой е.

— Какво те прихваща, Абигейл? Аз съм! Марго! Какво ти е?

Тръсвам глава и се опитвам да се опомня.

— Не знам. Нищо. Сънувах странен сън. Заедно ли бяхме снощи?

— Да, в „Хедлайнърс“. Бяхме с половината етаж да слушаме група.

Същото ми отговори момичето в розовия халат.

— Вярно — преструвам се, че си спомням.

— Сигурна ли си, че си добре? — Тя присвива загрижено очи.

— Да. Наистина. Май съм си ударила главата или нещо такова. Може ли да отидем и тази вечер?

— Предполагам… Защо?

За да си опресня паметта може би. На това място съм била предишната вечер през 1980, възможно е да ми подскаже защо съм се върнала назад във времето.

 

 

Същата вечер с Линда, Марго и още няколко момичета от етажа отиваме в „Хедлайнърс“. Нося джинси „Гес“ с висока талия, блузка с щампа и етикет „Еспри“ и боти до глезена, които всъщност ми допадат.

Докато прекосяваме Стейт Стрийт, едва се удържам да не посоча колко различни са магазините. „Уолгрийнс“ е изчезнал, мястото му заема „Ренебомс“. По улицата, където вчера се движеха само градски автобуси и велосипедисти, днес се точи върволица от автомобили. Свиваме по Юнивърсити Авеню и се стъписвам — четириетажната сграда на Юнивърсити Скуеър я няма; виждам малка едноетажна постройка с паркинг вместо с голяма рампа. На всяка пряка ме изненадват промени. Не бива да се поддавам на отчаянието. Трябва да разнищя случилото се и да се прибера у дома.

В „Хедлайнърс“ всички си изваждат личните карти. Дръпвам Марго настрани.

— Нямам фалшива лична карта.

Тя свива объркано вежди.

— Не си ли на осемнайсет?

— На осемнайсет съм.

— Значи не ти трябва фалшива. Носиш ли си истинската?

Бръквам в дамската чанта, която открих в стаята, и изваждам портфейла. Намирам, разбира се, лична карта с моя снимка, моето име и рождения ми ден, 7 юли, само годината е различна. Показвам я на Марго.

— Не на мен, глупи. На него.

Побутва ме към мъжа, който проверява документите. Той поглежда личната ми карта и мацва мастилен печат върху опакото на дланта ми. Изблъскват ме в тъмния нощен клуб и чувам смътно позната басова партия. Скупчваме се край бара да си поръчаме нещо за пиене. Личните карти не ни трябват, защото имаме печати. Очевидно през 1980 на осемнайсетгодишните се позволява алкохол. Марто тиква бутилка в ръцете ми. Не е бира. Поглеждам етикета — газиран черешов сайдер „Бартълс и Джеймс“. Сериозно? Гадост! Но всички го пият, няма как.

Пресушавам втория си противно сладък сайдер и страхът ми се уталожва. Така е по-добре. Ако наистина съм пътник във времето, защо да не оползотворя случая? Или пък цялата смахната история ще се окаже просто странен сън? По-късно ще съжалявам, че не съм се възползвала от ситуацията.

Клубът е пълен със студенти. Повечето момчета носят джинси, но някои са с абсурдно прилепнали панталони с много ципове. Косите на мнозина са доста къси на темето и въздълги на тила — ужасна прическа, ако питат мен.

Групата свири класически рок. Разпознавам няколко песни от старите хитове на мама — „Surender“ например и „Dream Police“. Оглеждам музикантите. На барабаните пише „Чийп Трик“. Слушам на живо „Чийп Трик“. Мама ги е харесвала и още пази плочите им. Вокалистът има дълга руса коса, носи разкопчан жакет без риза и торбести панталони. Усмихвам се. Бива си го; приисква ми се мама да е тук.

Нощта е хаос от бумтяща музика, пулсиращи светлини и дансинг, лепкав от разлети питиета. Няколко момчета се смесват с групичката ни. Всички флиртуват и крещят да надвикат силната музика. Всички, с изключение на Марго. Тя ме наблюдава, все още смутена от странните ми въпроси по-рано. Усмихвам се и вдигам бутилка към нея. На кого му пука колко ще изпия? Утре ще си платя с махмурлук, но може пък да се събудя в настоящето, където ми е мястото.

Момче на име Джим, с дълго лице и яке с надпис „Само за клубни членове“, ме сваля от половин час. Усмихва ми се пиянски; получава се по-скоро като похотлива гримаса. Кимвам и отклонявам поглед, но той ме хваща за хълбоците, придърпва ме и залепва лигавите си устни в моите — най-гнусната целувка на всички времена.

Отблъсквам го.

— Майната ти! Махай се!

Преди да осъзная какво се случва, момче с пясъчноруса коса налита върху Джим и го събаря на земята. Джим се опомня бързо и се вкопчва в светлокосия ми защитник, преди да видя лицето му. Двамата се търкалят на пода, поваляйки други хора. В миг двубоят се превръща в масова пиянска схватка.

Линда изпищява, Марго ме хваща за ръката. Множеството се втурва към нас, за да избегне побоя. Преди да побягна, чувам някой да ме вика по име. Озъртам се, но не различавам познато лице сред морето от хора. Не че има значение. Щом приятелките ми от пансиона смятат, че съм била там цяла седмица, вероятно и други мислят като тях.

Обръщам се в обратната посока, но чувам отново името си. Гласът е мъжки, звучи отчаяно. Извръщам се рязко, но сред истеричната човешка маса не виждам някой да гледа към мен.

— Хайде! — дръпва ме Марго.

Чувам го пак.

— Аби, тук съм!

Гласът е напрегнат, а никой в този свят не ме нарича Аби. За всички тук съм Абигейл.

Обхождам с очи тълпата. Група младежи се блъскат, двамина си разменят юмруци. Паникьосаната тълпа пак се люшва напред. Марго ме повлича навън.

— Чакай! Някой ме вика! Трябва да се върна.

Дали е момчето, което удари Джим?

— Смахна ли се? Ще те стъпчат!

Някой обаче ме познава. Нямам представа на кого принадлежи гласът, но интуицията ми казва, че това значи нещо. Опитвам да се върна, но полицейски коли със светещи лампи се подреждат до бордюра; още сирени вият в далечината. Охраната на кампуса отблъсква хората назад, студентите се разпиляват като мравки.

— Трябва да вляза. Приятелката ми е вътре — излъгвам.

— Госпожице, прибирайте се вкъщи, ако не искате акт за хулиганство в пияно състояние.

— Абигейл, тръгвай! — дръпва ме Марго, но аз продължавам да гледам назад, питайки се какво или кого съм изгубила.

Вървим на зигзаг към „Лиз Уотърс“; момичетата се смеят и обсъждат колко е готин вокалистът на групата. Изкачваме Баскъм Хил — изтощително катерене на трезва глава и почти невъзможно, когато си прекалил с пиенето, за да забравиш за преместване във времето.

В стаята изпивам аспирин, обличам размъкнатата тениска и се строполявам върху неоправеното легло. Хрумва ми, че миналата нощ бях пияна, по-пияна от всякога, и отпътувах към друго време. Да видим дали ще се случи пак и ще се върна ли вкъщи.

Опитвам се да спра въртеливото движение на стаята, когато кракът ми се удря в кутията за шапки на баба. Гласът й днес ми припомни последния ни разговор, преди да умре. Беше объркана и постоянно повтаряше, че съм обещала да й помогна да намери бебето; увещаваше ме да продължавам да го търся. Накрая се разстрои съвсем и се разплака. Медицинската сестра й даде успокоително. Тогава я видях за последен път. Примигвам и прокарвам длани по покривката й.

Пълната луна в прозореца осветява плаката на Линда с Майкъл Джексън. Моля се да се събудя там, където ми е мястото. Със замътен ум се прозявам и затварям очи. Сънят ме подръпва като близък приятел.

В унес чувам камбани и се чудя защо бият толкова късно нощем. Заспивам, преди да измисля обяснение.

 

 

Събуждам се замаяна. Махмурлукът ме обърква и не знам къде съм. После вчерашният ден ме блъсва с пълна сила. Някак си се бях пренесла в 1980. Озъртам се. Стаята е съвсем различна. Плакатът с Майкъл Джексън е изчезнал. На негово място виси жълто усмихнато лице. Покривката върху леглото е боядисана на петна, по нея и по пода има дрехи, нещо смърди.

Не! Невъзможно е същото да се повтаря! Сигурно халюцинирам или съм потънала в дълбок сън и не мога да се събудя. Сядам в леглото. Моето легло, с моята покривка и кутията за шапки на баба. Върху нощната масичка обаче са подредени непознати старомодни неща.

Стаята мирише странно. Неприятно. Върху нощната масичка на съквартирантката ми има стар кехлибарен пепелник — баба пазеше такъв от времето, когато дядо е бил жив — пълен с изгорели ароматни пръчици.

В краката на леглото лежи грамаден оранжев пуф до древно стерео и куп плочи. Пулсът ми се впуска в панически бяг, докато оглеждам новата си реалност. Пак съм отпътувала. В погрешната посока.

Вратата на гардероба ми е покрита с мънистени гердани като завеса от висулки. После зървам календара на стената. Веднага разбирам, че не е като вчерашния. Надигам се бавно, страхувайки се какво ще открия. Отблизо различавам надписа.

Август 1970.

Ахвам и бързо закривам уста, за да не събудя любителката на ароматни пръчици. Съквартирантката ми се размърдва. Грабвам хавлиена кърпа от закачалката и се втурвам към банята. Изглежда ми позната — единствената разлика са боядисаните в бяло стени. Влизам в последната кабина и пускам душа на най-силната струя. Защо съм в капана на времето? Разплаквам се под горещите, жилещи пръски.

Цял час се крия в кабината. Наистина ли се случва това? И защо? Момичета влизат и излизат. Благодарна съм, че никой не ми се разкрещява, че окупирам душа. Нямам сили да се изправя пред тези непознати момичета, които вероятно знаят коя съм.

Когато настъпва тишина, се връщам крадешком в стаята си. Съквартирантката ми за щастие я няма; завивките й са издути, сякаш изпод тях е изпълзяла къртица.

Какво да правя? Да остана скрита тук с надеждата през нощта да се върна в своето време? Не мога обаче да понеса тези стени цял ден, да не споменаваме тежката миризма на ароматните пръчици. Не съм сигурна дали за трета поредна нощ ще мога да пия до ступор. Дали да се смеся с тълпата и да се престоря на най-обикновена студентка? През 1970.

Вземам листа с учебната програма, оставен върху бюрото. Съдейки по задрасканите дати в календара, днес е 23 август. Значи имам физика. Физика, та физика. Дори не харесвам предмета. Обличам джинси с неприлично широки крачоли и блуза на цветя, прибирам програмата и две химикалки в чантата от макраме върху тоалетната масичка и тръгвам към Баскъм Хил на мисия „вписване сред студентите от седемдесетте“.

Сядам в дъното на залата. Помещението изглежда същото — със старинни дървени скамейки и циментов под. Високотехнологичната апаратура обаче я няма, заменена от обикновен подиум и черна дъска. Достолепен мъж с посребрели кичури на слепоочията, очила и карирано сако подава куп листове на студент от предния ред със заръката да ги раздаде.

— Добро утро, казвам се професор Смит, преподавател по физика.

Преди два дни Колтън правеше снимки пред новата библиотека „Смит“. Това същият професор ли е? По мое време сигурно не е жив. Горкият. Как ли би реагирал, ако му съобщя този дребен факт?

Професорът обяснява какво включва курсът — закони на термодинамиката, теория на струните, квантова механика. Гледам объркано, докато той говори. Какво ще правя? Преди два дни бях в настоящето, вчера — в 1980, днес — в 1970. Отчаяно искам да се върна вкъщи, но нямам представа как. Първо трябва да разбера какво ме изпраща на пътешествие във времето.

Последният ми спомен, преди да заспя вчера, е звънът на камбаните откъм Карилиън Тауър. Чух ги да бият и предишната нощ.

Очите на професора обхождат залата. Спират върху мен и той се сепва.

На лицето му се изписва широка усмивка. Извъртам глава да видя кого гледа, но когато се обръщам отново, той пак се взира в мен.

— Стига толкова за днес — казва рязко и освобождава студентите. — Ще продължим в сряда.

Доволни от кратката лекция, всички си събират учебниците и тръгват към вратата. Аз оставам залепена за стола. Нещо става и не знам какво. Професорът приближава към мен с грейнало лице.

— Аби, отдавна чакам да те видя отново.