Анджи Стантън
Утрото идва навреме (19)

19.

Следващите час-два са истинско мъчение. Крача из стаята и чакам Уил. Мисля, че съм разгадала най-голямата мистерия в живота ми, а той не е тук, за да споделя откритието си с него.

Прокарвам пръст по часовниковите стрелки, издълбани в дървената табла. Дали и Уил е част от съдбата ми? Едва ли е съвпадение, че се срещнахме неведнъж, а два пъти.

От единайсет нататък поглеждам през прозореца през няколко минути, но той не се появява. В полунощ вече съм изтощена. Отвикнала съм да будувам сама. Всяка вечер с Уил лягаме, говорим и след известно време се унасяме, сгушени един до друг. Той обаче продължава да окупира мястото — разпростира се диагонално върху тясното легло, проснал крак или ръка през мен. Обичал да усеща, че съм близо. Така казва, а и аз нямам нищо против.

След пореден поглед към часовника слизам на пръсти долу и отварям задната врата да проверя дали не чака отвън. Няма го. Трескавият страх, обзел ме по-рано през деня, се връща. Нещо не е както трябва. Сигурна съм.

Най-после, след един часа, чувам не едно, а безброй камъчета да обсипват прозореца като градушка. Скачам, надничам през стъклото и в същия момент той мята нова шепа и изкрещява името ми. Махвам му нервно да замълчи, но той подвиква отново.

Боже, сигурно е пиян. Кискайки се, тичам до задното стълбище и отварям вратата. Уил се е втренчил в прозореца ми и крещи:

— Аби, тук съм!

— Уил! Влизай бързо!

Той ме вижда, захвърля камъчетата и се олюлява.

— Аби, реших, че си ме забравила — произнася завалено.

Косата му е разрошена, ризата — размъкната, сякаш се е сдърпал с някого.

— Повесели ли се? — питам през смях; не съм го виждала пиян.

— Беше страхотно! — отговаря на висок глас той и пак се олюлява.

— Шшт! Влизай. — Махвам му и задържам вратата отворена, за да не се захлопне и да останем заключени навън.

Уил приближава, залитайки.

— Толкова си красива. Обичам те.

— И аз те обичам. Хайде! Да се качваме горе.

Протягам му ръка, но преди да я хване и да го дръпна вътре, от сенките изскача охранител.

— Вие там! Какво става?

Да му се не види.

— О, не! — Уил понечва да се шмугне вътре, но се спъва на стъпалото и пада на цимента.

Полицаят пристъпва делово към него.

— Всичко е наред, сър. Той ми е приятел — обяснявам, докато Уил се мъчи да проумее как се е озовал на земята.

— Вечерният час отдавна е минал. Време е приятелят ви да си върви вкъщи.

— Уил, ставай! — подвиквам.

Той се надига, изправя се и подръпва прашното си сако.

Поглеждам умолително полицая със строгото лице.

— Пийнал е. Ще ми позволите ли по изключение да го прибера да си отспи тук?

Полицаят ме поглежда, все едно са ми поникнали рога.

— В никакъв случай. Неприлично е и е в разрез с правилата на университета.

Време е за нова тактика.

— Уил, отивай си в пансиона. Ще се видим утре сутринта. — Намигам му с надеждата да схване намека, че очаквам да се върне.

— Не искам! Искам да остана с теб — отвръща упорито той.

— Слушай, драги, време е да пожелаеш лека нощ на младата дама. Утре сутринта ще я ухажваш пак с пресни сили.

— Не! Оставам с Аби — отсича решително Уил.

Приближавам се до него и прошепвам:

— Уил, прибери се в стаята си. Ще се видим по-късно. Разбираш ли?

Той обвива лицето ми с длани и впива премрежени очи в моите.

— Не искам да те видя по-късно. Искам да съм с теб сега, Аби.

Появява се втори полицай. Вече съм притеснена наистина. Уил трябва да престане да говори и да тръгне с тях.

— Хайде, синко. Къде е пансионът ти? Ще те изпратя дотам.

Първият охранител хваща Уил за лакътя и се опитва да го отдалечи от вратата, която продължавам да държа отворена.

Уил се отърсва от ръката му, но полицаят не го пуска.

— Остави ме! — процежда през зъби Уил; после се отскубва рязко, извърта се и удря полицая с лакът.

— Уил! — извиквам.

Другият полицай реагира светкавично и скача върху него. Двамата се строполяват на земята. Първият полицай помага на колегата си да усмирят Уил.

— Синко, спечели си нощ в ареста.

Вдигат го на крака; ръцете му са извити зад гърба. Той най-сетне осъзнава какво е направил и бързо изтрезнява.

— Моля ви, полицай. Съжалявам. Ще се държа прилично. Обещавам.

— Късно е, синко. Няколко часа под ключ ще ти се отразят добре на обноските.

Уил ме поглежда ужасен.

— Много съжалявам.

— Пуснете го! Не го направи от лошо сърце — примолвам се на първия полицай, който потрива брадичка.

— Госпожице, не е зле да внимавате с кого се събирате. Хайде, влизайте вътре. Не бива да флиртувате с такива мъже.

— Идвам с теб! — казвам на Уил, макар да съм облечена с раздърпаната тениска и срязаното долнище на анцуг на отбора по гребане.

— Госпожице, напомням ви отново, че трябва да спазвате вечерния час. Никъде няма да ходите през нощта. Готов съм да събудя директорката на пансиона, ако пожелаете.

Потръпвам при мисълта да се срещна с госпожица Пийбоди. Отстъпвам назад.

— Не, сър, не я будете.

Преди да измисля друго, полицаите сграбчват Уил за лактите и го повличат напред.

— Уил, обещавам да не заспивам!

Той ме поглежда отчаян и сърцето ми се свива.

— Извинявай, Аби!

Полицаите го повеждат по хълма и той се изгубва в мрака.

Изкачвам се бавно по задното стълбище и влизам в стаята си. За пръв път от два месеца ще съм сама през нощта. Не съм готова за това. С натежало сърце се облягам на студената стена и се заричам да дочакам будна утрото.